Татяна Полякова
Нейната малка тайна (6)

6

На следващата вечер ние отново се отправихме към казината и в течение на две седмици ходихме в тях като на работа. Казината бяха различни, хората в тях — също, но мислите в главите на тези хора бяха абсолютно безинтересни. Разбира се, успях да докопам разни неща, но те се свеждаха до няколко незначителни глупости. Не ми се искаше да безпокоя Орлов за дреболии. Той също не ми се обаждаше и животът започна да ме плаши с откровената си скука.

Тъкмо заради въпросната скука аз започнах да се обаждам в милицията и да съобщавам за различни произшествия: например че са свалили гумите на една „Волга“, оставена от собственика й до входа му на еди-кой си адрес, и че те могат да бъдат намерени в гаража на гражданина еди-кой си, чийто адрес се прилагаше. Правеше ми впечатление, че органите не само се отнасяха недоверчиво към обажданията ми, но дори и като че ли се ядосваха на моята информираност. Един вид: добре де, като са свалили гумите, значи са ги свалили, не е трябвало да зарязват колата без надзор нощем, за целта си имало платени паркинги, те са приели жалбата на потърпевшия, какво още могат да направят? Аз бях настойчива и с това още повече ги дразнех. Не рискувах да се обаждам от квартирата си, а от уличните автомати не беше удобно — те бяха малко на брой и пред тях висяха големи опашки.

Вечерно време стриктно ходехме по казината, а денем аз звънях по телефона. Подозирах, че ченгетата вече ми имаха страхотен зъб и с удоволствие биха го впили в мен, хвърляйки се с всички сили да издирят неканения помощник, но, както се казва, не им беше писано.

Аз най-сериозно се тревожех, че тъй и ще си остана млад приятел на милицията, а Орлов ще си умре майор, но в този момент най-неочаквано късметът ме споходи. Освен това, както става винаги в живота, той не ме споходи еднократно, а забъка като развъдник от риби — само събирай и звъни на Орлов.

Отначало той възприемаше информацията спокойно, сетне — с напрежение, а след това като че ли дори се изплаши. Не издържа и попита:

— Откъде черпите вашите сведения?

„Направо от главите на бандитите“, едва не изтърсих аз, но се опомних навреме.

Този огромен улов можеше да се обясни лесно: с активизирането на противозаконните дейности (можеше да се предполага, че и пролетта влияеше на хората), както и със смяната на моята щабквартира, ако можех така да се изразя. В града имаше над десетина казина, но в началото аз избирах само най-благопристойните и както стана ясно — грешах. Когато веднъж късно вечерта тръгнах на лов за лоши мисли в поредния бардак, изведнъж забелязах едно заведение, което се помещаваше на приземния етаж в някаква престаряла сграда (навремето, още преди моето раждане, тук е имало кино). Прозорците бяха закрити с щори, над масивната на вид врата висеше фенер, а табела изобщо не се виждаше.

— Докторе, хайде да се приближим — помолих аз и посочих с пръст фенера.

Ние приближихме колата и все пак аз успях да съзра една табелка: вляво от вратата, ненатрапчива и съвсем малка по размер. Златни букви на син фон съобщаваха, че зад масивната врата е разположено казино, а също и стриптийз бар.

— Това прилича на вертеп — отбеляза Доктора, овладявайки треперенето на гласа си, защото по принцип той не уважаваше бардаците, а пък такива, пред които имаше съвсем дребосъчести табелки, направо го плашеха.

— Тук не пише, че не можем да влезем — възразих аз и след като открих едно бутонче на стената, позвъних.

Домофонът оживя и един мъжки глас попита без какъвто и да било намек за вежливост:

— Какво искате?

— Да влезем в казиното — изумих се от въпроса му аз. — Ако при вас се влиза с карти, то аз нямам карта, забравила съм и паролата, но съм се сетила да си взема малко пари.

Още не бях довършила излиянието си, когато вратата се отвори. Един двадесетгодишен младеж с изпъкнали очи, обръсната глава и име Витя, татуирано на дясната му ръка, ни изгледа и кимна.

— В казиното ли? — попита отново той без особен интерес.

— Да, ако нямате нищо против — съобщих аз, разтегляйки от ухо до ухо устата си в приятелска усмивка. — За пръв път сме тук. Вниманието ни привлече скромната ви табелка.

— Влизайте — кимна младежът и дори добави: — Моля.

„Не е тукашен — машинално отбеляза мозъкът му, докато той разглеждаше Доктора. — Някакъв си бизнесмен (по-нататък последва непристоен епитет, дори не един, а цели три), мадамата е страхотна… и тя не е от тукашните и не прилича на курва…“ Витя поразсъждава още малко по мой адрес, а аз се успокоих, защото не се подготвяше нищо злодейско спрямо нас.

В този момент от страничния коридор се появи младеж с костюм, бяла риза и раирана вратовръзка, чийто врат не беше бръснат, а той се усмихваше и разговаряше изключително любезно. Започна така:

— Добър ден, господа. — После обясни с какво разполагат тук, през коя врата трябва да влезем и през коя да излезем, за да изпитаме максимално удоволствие, и накрая завърши с думите: — Желая ви приятно прекарване.

— Видя ли, Докторе? — обнадеждих се аз. — Тук всички са цивилизовани хора, а ти не искаше да идваме.

Единствената игрална зала на казиното не беше особено голяма, а посетителите не бяха кой знае колко. Впрочем това чудо се наричаше „При Рашел“ и аз шарех с очи, та дано открия с поглед коя е въпросната Рашел. Не я открих и реших, че в действителност никаква Рашел не съществува, а просто са нарекли заведението така, защото това звучи красиво, в него има нещо чужбинско и изобщо… Наименованието не се хареса на Доктора, посетителите — още по-малко и той започна да мърмори:

— Това не е казино, а истински вертеп.

В този момент аз вече бях успяла да се огледам, т.е. да се вслушам и затова му отговорих с усмивка:

— Не, Докторе, това не е вертеп. Това е пещерата на Али Баба, т.е. на четиридесетте разбойника. Я ги преброй, да не би да съм сбъркала.

Разбира се, далеч не всички от събралите се тук бяха заклети главорези, срещаха се и съвсем прилични хора, но те никак не бяха много. Джобовете и саката под мишниците на повечето присъстващи бяха издути, очите им проблясваха студено, а мобилните им телефони звъняха на интервали от по половин минута. Колкото до мислите им, това не бяха мисли, а пир за душата, ей богу!

След половин час аз само вече дето не се пуках от яд и напълно сериозно обмислях възможността да си записвам информацията в бележник, за да не пропусна някоя подробност и да не объркам нещата. Доктора твърдо каза:

— Ти си откачила.

Аз също осъзнавах, че бих изглеждала доста подозрително с бележник в ръка, трескаво драскайки нещо в него, и се отказах от тази идея.

След като изсумтях няколко пъти от обида, реших да се съсредоточа най-много върху трима клиенти и да извлека от тях колкото може повече полза, т.е. информация.

Прецених избора си и се спрях на двама души: един як здравеняк с отровнозелено сако и с огромен златен часовник на китката и едно съвсем младо чипоносо момче, чието лице бе обсипано с лунички. Чипоносият симпатяга се оказа килър, който преди три часа бе разстрелял от упор някакъв човек пред собствения му дом и сега беше страшно щастлив от това обстоятелство, мачкаше едно около петнадесетгодишно момиче с дълги руси коси и му обещаваше в най-скоро време да го заведе на Канарските острови.

„На Калима^[1] ще идеш ти — отсякох аз, след като го понаблюдавах известно време. — Ей, килъре пършив, скрил си пистолета в гаража си и на това отгоре се радваш, че тайникът ти е много сигурен, как ли пък не… още утре ще го намерят. И алибито ти е скапано — ако се разровят, ще видят, че всъщност нямаш никакво алиби, а аз ще им помогна да се разровят…“

Чипоносият престана да ме интересува и аз превключих на Зеленото сако. Беше го сполетяло голямо нещастие: миналата вечер бе загинал един негов приятел, при това не просто беше загинал, а се бе възнесъл към небесата с почти новия мерцедес на Зеленото сако. Ако беше само приятелят му, това щеше да е половин беда, но заедно с мерцедеса загубата изглеждаше непрежалима. Вярно, днес Зеленото си бе купил нова кола (не съвсем нова, а почти, което също го огорчаваше) и впрочем бе дошъл тук с нея. Беше хвърлил пари на вятъра заради онзи глупав взрив. И имаше само една утеха — че пластмасовата джунджурия, прикрепена към дъното на предишната му таратайка, явно е била предназначена за самото Зелено сако, тъй че както и да го въртеше, мъката си беше мъка, но той май беше извадил късмет… Мисълта за споходилия го късмет секна и бе последвана от друга: някой бе сложил въпросната машинарийка. Последна грижа му беше кой я е сложил, но Зеленото сако много добре знаеше кой имаше интерес от това (продължавах да го наричам Зеленото сако от злоба, иначе името, фамилията и дори адресът, на който живееше, в този момент вече ми бяха известни). Той се замисли за своите неприятели и в главата му бързо узря идеята как да си разчисти сметките с тях. Въпросната идея не блестеше с особена оригиналност, но Зеленото сако заслужаваше да му се признае, че тя можеше да нанесе на враговете му осезаема вреда както в материален, така и в морален план.

След около два часа Доктора беше изгубил всичките си налични пари, аз също бях близо до това положение и ние напуснахме заведението с чиста съвест.

Младежът ни изпрати с любезна усмивка, полупоклон и думите:

— Винаги ще се радваме на вашето присъствие.

— Следващия път изгуби повече пари — казах аз на Доктора, вече в колата. — Та хората да се радват повече.

— Според теб нарочно ли съм ги загубил? — обиди се той.

Понякога Доктора ставаше свидлив и наистина мислеше, че парите, които ние бездарно хвърляхме на вятъра, биха свършили добра работа на някоя болница и че с тях би могло да се подобри изхранването на откачалките например… Но на това място той сам си дръпваше юздите и изобщо преставаше да мисли за пари.

Аз се вглеждах в тъмнината зад прозореца и трескаво търсех уличен телефон. Нямах търпение да звънна на Орлов. Обади му се Доктора, понеже се наложи да безпокоим Евгений Петрович вкъщи (работният ден отдавна беше свършил, пък и беше доста късно, или може би — рано, зависеше от гледната точка), а слушалката можеше да вдигне съпругата му и да се разяри, когато чуе моя глас.

Слушалката вдигна Орлов и избоботи троснато:

— Да!

А Доктора бързешком ми я подаде, защото по неизвестни причини той се страхуваше от нашия храбър майор. Аз се извиних и веднага изстрелях в ухото му новините, заради които му звънях, но независимо от всичко, това ни отне много време.

Орлов слушаше внимателно, не ме прекъсна нито веднъж и едва когато млъкнах, се поинтересува:

— Тези данни сигурни ли са?

— Шегувате ли се? — възкликнах аз. — Зная само онова, което знаят онези двамата… Самата аз не обичам шегите, можете да бъдете сигурен в това.

— Почакайте — каза той с въздишка. — Имам няколко въпроса и ще се наложи да повторите някои неща, за да си ги запиша.

Охотно му повторих всичко, което поиска. Разделихме се с топли нотки в гласовете.

— Не ми харесва всичко това — мърмореше Доктора на път за вкъщи.

— Какво не ти харесва? Борбата с престъпността ли? — учудих се аз. — Та ти си честен човек. И гражданин. Би трябвало всячески да съдействаш…

— Мислиш ли, че по този начин можем да се борим с бандитите? — намръщи се той.

— Че по какъв друг?

— Не зная. Но това, което ти правиш, е опасно и някак си… — Той не посмя да произнесе думата, която му беше на езика, тъй като се почувства виновен. А след кратка пауза попита: — Какво се опитваш да постигнеш? Искаш да натикаш всички в затвора ли?

— Нямам чак такива амбиции — изсумтях аз. — Това едва ли е възможно. Макар че не би било зле.

— Варвара, нали утре няма да отидем там? — попита внезапно той.

— Утре ли? Задължително ще отидем. Там ми хареса, пък и ти не можа да се насладиш на стриптийза, а непременно трябва да го видиш.

През следващите седмици животът ми се изпълни със смисъл, а работата на органите се увеличи, защото ние работехме ръка за ръка. Но аз не рискувах да посещавам всяка вечер бардака „При Рашел“, пък и не бързах да известявам Орлов за всички новини още в нощта, когато ги научавах. Първо, не биваше непрекъснато да тревожа човека по мръкнало. Нощем той трябваше да си почива. Второ, някой умник можеше да направи връзка между моето вчерашно посещение и днешната прозорливост на родната милиция. А щом на момчетата им влезеше нещо в главите, по принцип беше трудно да ги разубедиш. Изобщо аз задържах информацията и я пусках дозирано. С течение на времето влязох в ритъм, не се занимавах с глупости и отделях за Орлов най-вкусните парчета.

Увлечена от заниманието си, аз не забелязах веднага, че заведението „При Рашел“ започна да залинява. В смисъл че външно самото заведение изобщо не се бе променило, но постоянните му посетители бяха изчезнали някъде. Обстановката бе станала нервна, разговорите почти бяха секнали, зениците на мъжете със свиреп вид бяха хищно присвити, а общата атмосфера приличаше на фронтова.

В другите нощни заведения се долавяше почти същата атмосфера. С две думи: редиците редееха, ала не толкова заради рязко покачилия се процент на успешно проведените от съответните органи операции. Чувствайки, че става нещо необяснимо, вражеското контраразузнаване заработи активно. Жертвите възлизаха на десетки, положението се влошаваше и тогава настана истинска психоза. Прекъсваха се стари връзки, приятелствата от училищната скамейка не чинеха пукнат грош, всеки вярваше само на себе си, и то — не много охотно.

Имаше само едно хубаво нещо: до този момент не се бе намерил нито един умник, който да заподозре нещо, и никой не свързваше сполетялата го беда с мен. Не зная как се оправяше в службата си Орлов, но в казината аз се държах скромно, ала независимо. Ако някой проявеше явен интерес към мен, аз се извинявах и виках при себе си Доктора, категорично прекъсвах всякакви разговори и през цялото време, в което се мотаехме по бардаците, не завързах нито едно запознанство.

Виждайки какво става наоколо, Доктора нервничеше и вече не криеше страха си. Една вечер ние отидохме в любимото ми казино и намерихме на масивната му врата табелка „Затворено“.

— Да не би вече да са се свършили? — учудих се аз.

— Кои? — облещи очи моят придружител.

— Ами… — Въздъхнах и се потътрих към колата.

Поехме към друго местенце, после към трето… посетителите бяха малко и никак не изглеждаха щастливи. Аз също се натъжих. Дори ако допуснех, че благодарение на моите старания милиционерите можеха да опандизят всички, които им се подвърнеха подръка, какво от това? Най-вероятно щяха да се появят други герои, трябваше да чакам, докато и те забъркат кашите си, та да има за какво да ги окошарят и тях. Според мен това беше глупаво. И безинтересно.

Орлов се радваше на събитията, ходеше с навирен нос и наистина беше повярвал, че ще умре генерал. Беше любопитен до безобразие и непрекъснато ми досаждаше с въпросите си. Веднъж, в пристъп на раздразнение, аз го пратих по дяволите и му заявих, че той също не е безгрешен и че зная разни неща и за него. Не уточних какви. Орлов не попита, но се опечали. Беше напрегнат, когато общуваше с мен, моята информираност го плашеше и от време на време в главата му се появяваше мисълта, че връзката му с мен няма да го доведе до добро. На това отгоре и Доктора наля масло в огъня: веднъж по време на едно от посещенията на Орлов той започна да му разказва за шагреновата кожа (Доктора имаше слабост към класиката и от безделие бе започнал да препрочита Балзак). Орлов, който на младини не бе сколасал да осъществи кратко запознанство с Балзак, отначало слушаше с интерес, а после започна тъжно да ме гледа и да тъпче главата си с всякакви щуротии.

За да го поуспокоя малко, един прекрасен ден аз му съобщих, че моят безценен източник на информация е паднал в неравен бой с конкуренцията и нашата бурна дейност ще бъде прекратена до намирането на нов източник. Обявих таймаут, за да се определя. Досегашната ми дейност вече не ме увличаше, а прелестта на новото ми занимание изчезна. На мястото на едни бандити идваха други, краят му не се виждаше и аз не намирах нито удоволствие, нито изгода от всичко, което се случваше. Казано по-просто, тази работа ми беше омръзнала. А и през ум не ми минаваше с какво друго да се захвана. Може би трябваше пак да се превъплътя във врачка? Или да изнасям представления в цирка? Щях да стана знаменита и да пътувам на гастроли из цялата страна.

Дори на два пъти отидох на църква с тайната надежда, че Валя не беше пълна идиотка и че наистина трябваше да получа знак. Гледах купола с лика на Спасителя и чаках озарение. Чаках доста дълго, но и двата пъти — абсолютно напразно. У мен се утвърди впечатлението, че на никого не му пука за моите проблеми и това убеждение беше достатъчно, за да превърне гадното ми настроение в непоносимо гнусно.

Доктора не само не облекчаваше страданията ми, но още повече ги задълбочаваше с постоянното си мърморене и предимно — с мислите си. Вече казах, че Доктора беше напълно побъркан на тема да открием смисъла на живота и очевидно беше заразил с това и мен. Аз все по-често мислех върху въпроса за какво ми е дадена моята дарба — или каквото и да беше това, — щом изобщо не знаех как да постъпя с нея по най-разумния начин! Истинска гавра и толкова.

Пребивавайки в състояние на душевен смут, както и от нямане какво да правя, аз продължавах да ходя по казината, а в това време Доктора се ядосваше, но търпеше.

В онази вечер ние поехме натам много късно. Доктора мислеше да си вземе почивен ден, пък и аз се канех да си остана вкъщи, защото навън валеше дъжд, а по телевизията даваха някаква забавна комедия, но неочаквано взех друго решение и вдигнах Доктора от дивана. След два часа нарекох това пръст на съдбата.

Ние влязохме в залата на казино „Аметист“, чиито посетители бяха солидни хора, имаше и чужденци, така че не очаквах да открия тук нищо интересно. Доктора обикаляше от маса на маса и ми демонстрираше неудоволствието си. А аз най-неочаквано се увлякох от играта. След два часа до мен се образува доста голяма купчинка от жетони, а аз ги награбих и тръгнах да получа печалбата си. Не прецених правилно възможностите на шепите си, няколко жетона паднаха, аз възкликнах, обърнах се и… видях до себе си Саша Монаха. Макар че този път ние не си чукнахме челата, на мен ми стана зле: сякаш времето се върна назад. Той събра жетоните и ми ги протегна с усмивка.

— Днес май ви е провървяло? — попита развеселено Саша.

— Да — нерешително се усмихнах аз и в този момент започнах да дишам по-равномерно, защото осъзнавах, че той не ме позна. Това не беше чудно: Саша не страдаше от липса на женско внимание, аз бях една от многото, а от деня на нашата среща бяха минали повече от две години.

— Благодаря — кимнах с още по-широка усмивка и се насочих към гишето, а той пое след мен.

— Често ли идвате тук?

— Понякога. — Аз не проявявах особен интерес, но и не исках да бъда прекалено рязка.

— Странно, че не сме се срещали преди — взе да се разлива от любезност Монаха. А в този момент мислите му стремително се мушнаха под дрехите ми, но въпреки това той се държеше съвсем благопристойно и дори се опитваше да бъде джентълмен. По принцип старанието трябва да се поощри, пък и никой не ме караше да се ровя в чуждите мисли.

— Може би сме се срещали, но вие не сте обърнали внимание.

— Да не обърна внимание на вас? Шегувате ли се?

— Да не би у мен да има нещо такова, заради което хората тичат подире ми и ме сочат с пръст? — учудих се аз.

Той се разсмя, давайки си вид, че е оценил чувството ми за хумор:

— Не, разбира се. Исках да кажа, че просто е невъзможно да не забележиш такава красива жена. Поне аз със сигурност бих я забелязал.

— Благодаря — сериозно отвърнах аз, получих парите си и се насочих към бара, като направих знак на Доктора да не се приближава. Монаха тръгна след мен.

— Сама ли сте тук? — попита той, прехвърляйки наум коя ли съм и откъде ли съм се взела.

— Никога не ходя сама на такива места — казах аз, изобразявайки презрително недоумение.

„Ама че кучка!“, помисли си той, но на глас каза:

— Със съпруга си ли сте?

— Не.

— Значи сте с някой приятел?

— Познахте.

— А ако ви предложа да изпиете едно питие с мен? Какво ще кажете?

Не отговорих веднага, усмихнах се мимоходом, а после се престорих, че маниерите му на джентълмен са ми направили добро впечатление, разсмях се и казах:

— Какво пък… добре.

— Прекрасно.

Ние се настанихме в един усамотен ъгъл и изпихме по чаша.

— Сега е моментът да се запознаем — подсмихна се Саша. — Казвам се Александър.

— Варвара. — Обзе ме вътрешно напрежение. Не, името ми нищо не му говореше, той просто си помисли: „Варвара ли? Варя, така ли, ама че глупаво име…“

„Ех, че не уцелих! Трябваше да кажа, че съм Елеонора или например Рашел, сигурно щеше да му хареса. С Рашел щях да попрекаля малко, но Елеонора би било много подходящо. Но сега не можеш да започнеш разговора отначало, тъй че ще си бъдеш Варя.“

— С какво се занимавате, Варя? — Гласът на Саша звучеше страшно вълнуващо и ако не знаех мислите му, ей богу, щях да се излъжа втори път.

— С нищо — отсякох аз. — Пръскам парите на мъжа си по казината.

— А кой е мъжът ви?

— Мъжът ми е добър човек, печели пари в чужбина, та да мога аз да ги пилея тук.

— В чужбина ли? А вие защо сте тук? Извинявайте, че си пъхам носа в чужди работи, но обикновено жените изчезват натам при първа възможност. — Той разпери ръце, за да подчертае учудването си.

— А пък аз не изчезвам. Там е нечувана скука. Впрочем — и тук. Сигурно скоро ще замина. А може би ще остана… не зная.

— Надявам се, че все пак ще останете — пропя като синигер той и сграбчи ръката ми.

„Тоя — какво, да не би пак да няма къде да нощува?“, помислих си аз и сгреших, защото Монаха нямаше проблеми с нощуването и изобщо нямаше никакви сериозни проблеми, а просто така — някакви малки проблемчета. Само преди две седмици, без дори да подозирам, аз много му бях помогнала и бях отстранила едно досадно човече, на което оттук нататък му предстояха пет години в затвора, и когато си помислеше за това, Саша направо потръпваше от щастие. В този момент пресмяташе как по-хитро да се лепне за мен.

В бара вече му беше омръзнало, той жадуваше за по-интимна обстановка и затова ме хвана за ръката, галейки ме много чувствено, а аз въздъхнах наум: за какъв дявол ми е тази дарба, целия ми кеф разваля. Ако не беше тя, сега щях да примирам под погледа на Саша и да се чудя на кой господ да благодаря за такъв подарък.

За изминалите години Монаха изобщо не се бе променил, а дори и да имаше нещо по-различно във външността му, то беше само към добро. Носеше модерна прическа, модерен костюм, половин кило златни бижута (в края на краищата всеки си има свой вкус!), в очите му светеше палав и дяволит поглед, а зъбите му сияеха с подозрителна белота. Стилната му риза без вратовръзка и двудневната му брада подвеждаха и човек за нищо на света не би предположил кой всъщност стои пред него. Същинска телевизионна звезда и това си е. За да поразваля малко настроението му, аз го попитах:

— А вие с какво се занимавате?

— С банкови операции — отвърна, без да се замисли, той.

„Вече и банки ли грабиш?“, едва не изтърсих аз и полюбопитствах:

— Сигурно за вас най-важното нещо в живота е работата?

— Изобщо не е така.

— Изглежда невероятно, че някой гледа по друг начин на тези неща, а не като моя мъж. — На това място ние тихо се засмяхме, а Монаха поклати глава: един вид, всичко разбирам, съпругът от сутрин до вечер блъска за пари, а жена му се коси, че най-хубавите годинки отлитат, и се жалва от липсата на топлота и ласки.

— За мен работата си е просто работа — заяви той, за да ме поободри малко.

Аз се подсмихнах, изразявайки съмнение в думите му.

— Днес тук е скучно — каза той, когато му омръзна да се забавлява с дланта ми. — Зная едно прекрасно местенце, сега там веселбата е в пълния си разгар.

— Така ли? И къде е това местенце?

— Наблизо. С кола съм, така че след петнадесет минути ще сме там.

Естествено нямах никакви намерения да тръгвам с него — още помнех предишната ни среща, след която се лиших от ребрата си (по-точно — от едното си ребро, защото с второто се разделих съвсем доброволно), но не беше разумно просто да го пратя по дяволите, затова помислих малко и казах:

— Не. За днес вече е твърде късно, пък и едва ли това ще заинтригува моя приятел. Може би някой друг път…

— Жалко — въздъхна Монаха и наистина съжали, но тъй като не губеше надежда, отново сграбчи ръката ми. Падаше си по нея… — Защо да не се опознаем по-отблизо? — отново пропя като синигер той и хвърли към мен палав поглед със закачливи пламъчета.

— Искате да ми разкажете нещо за себе си ли? — поинтересувах се аз със съвършено невинен вид, а той се засмя и задържа усмивката на лицето си. Изобщо Монаха беше весело момче.

— С удоволствие — каза той. — Нямам нищо против да науча нещо повече и за вас?

— Аз не съм интересна — въздъхнах. — Вече ви разказах най-важното.

— Аз пък изобщо не съм сигурен в това.

След пет минути моят крак се оказа притиснат между неговите колене, ръката ми не сещаше покой и съдейки по погледите на Монаха, той твърдо беше решил да вечеря, а също — и да закуси с мен, заедно с всичко останало, което обикновено се случваше в такива ситуации между тези две хранения. Изобщо той си бе поставил за цел да ме съблазни и дори не се досещаше колко напразни бяха неговите старания. Мястото, на което преди време беше реброто ми, внезапно ме преряза и предизвика крайно неприятни спомени у мен.

В този момент мислите на Монаха скочиха в неподозирана посока, той изведнъж се сети за някакъв човек на име Гьобелса и се изплаши, че онзи може да развали всичко. Тъй като на мен ми беше известен само един човек с такава фамилия, но той изобщо не можеше да развали вечерта на Саша, защото отдавна беше сред мъртвите, аз отначало се озадачих и едва след няколко секунди осъзнах, че това не е фамилия, а прякор. Трябва да призная, че той ми прозвуча доста своеобразно. Какво общо можеше да има един бандит с бившия министър на пропагандата в Третия райх? Кой каквото ще да казва, но тези момчета имаха твърде странен начин да си слагат прозвища: ако човек с фамилията Матвеев по прякор беше Матвей, това беше обяснимо, но какво значеше Гьобелса? Или например прякорът на въпросния Саша: на кого му бе хрумнало да го нарече Монаха и по каква причина? Какво беше това, ирония ли?

Докато аз разсъждавах над тънкостите на хорските прякори, Саша, който седеше с лице към вратата на бара, премести поглед натам, видя някого и едва забележимо се намръщи, но всъщност това стана само за миг. Устните му трепнаха в усмивка, а самият Саша се понадигна и махна с ръка. Аз не проявих любопитство и не се обърнах. Онзи, когото той бе зърнал там, щеше да дойде при нас и щях да го видя.

— Здравей! — каза Саша и аз видях до себе си младеж със съвършено невероятна външност. Това, че именно той беше Гьобелса, стана ясно и без Саша да ми го подскаже: лицето на младежа бе почти точно копие на физиономията на покойния министър, изключение правеше само прическата му, защото — за разлика от оригинала — този се беше стъкмил с бръснат череп. Несъразмерното в облика му идваше от това, че знаменитата маймунска муцунка увенчаваше едно мощно туловище. Шията му, която мъчително бе стисната в яката на ризата, някак странно преминаваше в нещо малко, тясно и нелепо. На пръв поглед човек оставаше с впечатлението, че младежът изобщо няма глава и едва след няколко минути установяваше, че той естествено има глава, но тя е твърде миниатюрна. Аз седях, блещех се срещу новодошлия и мигах, а той и Саша силно си стиснаха ръцете.

— Отмаряте ли? — Гьобелса ме погледна с известна закачливост в очите и каза на Саша: — Запознай ме с приятелката си.

— Варвара — нежно изчуруликах аз, а той се представи:

— Сергей.

Ето че не беше никакъв Гьобелс, така си и знаех.

Той примъкна един стол и седна между нас. Монаха го прати по дяволите наум, но продължи да му се усмихва, в резултат на което аз си направих извода, че Серьога не бе обикновено момче и не бе просто приятел на Саша, а по-скоро бе негов шеф. Серьога се вгледа в мен с огромен интерес, а мислите му започнаха с думите: „Бива си го Монаха, такава мадама да забърше, къде ли ги намира?“ — и завършиха със злорадото: „Няма да ти се отвори парашута, Саньок.“

След като долових в гласа на Серьога началнически нотки, а в мислите му — увереност в това, че целият свят ще полегне в краката му, а Саша с красивата муцунка ще иде да пасе трева, аз се представих като напълно просветена жена: проявявах уважение към госта, държах се скромно, отговарях, когато ме питаха, и изобщо не се натрапвах. Общо взето, около масата цареше дружеска атмосфера, макар че Саша страхотно се ядосваше. Първо, защото аз все по-често поглеждах към приятеля му, и второ, заради дългите крака на този същия, които той удобно разположи под масата, така че Саша беше принуден да остави коленете ми на мира.

В самия разгар на нашия непринуден разговор в бара се появи Доктора, зададе ми въпрос — разбира се, мислено, а в отговор аз му изпратих сигнал или казано по-просто: оправих косата си, което на езика на тайните знаци на индианското племе сиу, както и на нашия с Доктора, означаваше: Изчезваме! Доктора се приближи, поздрави мъжете, погледна към мен и каза, прикривайки недоволството си:

— Радвам се, че си в добро настроение…

— Ти беше толкова увлечен от играта. Спечели ли?

— Профуках всичко до дупка. Да си вървим вкъщи, късно е вече.

— Довиждане — изчуруликах аз, станах, хванах Доктора под ръка, той кимна на сбогуване и ние се понесохме към вратата.

— О, по дяволите! — дружно изфучаха двамата типа на масата.

— Добър ли беше уловът? — попита Доктора, когато стигнахме в моята квартира. Беше късно и той реши да остане при мен.

— Това беше Монаха. Онзи, който стоеше срещу мен, с хубавата муцунка…

Доктора застина с гръб към мен и в течение на няколко минути се опитваше да събере мислите си.

— И какво ще правим сега? — стреснато попита той.

— Ще видим — свих рамене аз. Не беше трудно да тикна Саша в затвора, само че това не би ми доставило никакво удоволствие. Изобщо да вкарваш този или онзи в затвора беше глупаво занимание, защото създаваше страшно много работа и тревоги на разни хора. Разбира се, за разлика от Орлов, аз не смятах, че гражданите трябва да бъдат бесени по уличните лампи — това не бе естетично, пък и от гледна точка на хигиената… Не, стори ми се, че измислих нещо по-интересно.

Поразсъждавах още малко върху това дали имаше смисъл да съзирам в неочакваната среща с Монаха въпросното указание свише. И понеже тъй и не можах да стигна до никакъв извод, махнах с ръка и реших да възприема срещата ни като знамение.