Татяна Полякова
Нейната малка тайна (1)

1

Тази история започна в едно казино. Само да не си помислите, че съм от онези жени, които постоянно търкат столовете там. Изобщо не съм от тях. В момента, когато тези събития започнаха, аз бях изключително скромна и дори девствена (звучи доста глупаво, но не съм привърженик на това да се ровя из мозъка си и да подбирам думи и изрази). Изобщо — независимо от възрастта си — аз бях скромна до безобразие, с което ядосвах приятелките си и тревожех мама, а към хазартните игри бях равнодушна, пък и нямах пари, така че появяването ми в казиното през онази вечер можеше да бъде обяснено само с някаква чиста случайност.

Беше краят на септември, в неделя се честваше Денят на учителя — свят за мен празник, който трябваше да бъде отбелязан. Така че за пръв път в живота си аз тръгнах заедно с моите колеги на ресторант. Идеята беше на Ира Вячеславска, тя също като мен бе завършила преди една година института и работеше в нашето училище. С нея следвахме заедно, само че Ира беше във физико-математическия факултет, а аз — в историческия, ала за разлика от мен, приятелката ми се учеше криво-ляво и посвещаваше по-голямата част от времето си на своя личен живот, но въпреки това без проблеми получи диплома, а сега мечтаеше да се омъжи за пореден път.

— Ако не се омъжиш, докато си студентка — поучаваше ме тя всяка сутрин, — смятай, че вероятността да си умреш стара мома е петдесет на петдесет.

Ира успя и да се омъжи, и да се разведе още в института, а аз предизвиквах у нея само съжаление и недоумение.

— Ти си красиво момиче — мръщеше се тя. — И защо така не ти провървя? — И веднага преминаваше към наболелия въпрос: — Училището е ужасно блато. Ако през първата година не се омъжиш — край, ще те засмуче. Колективът е женски, цял ден търчиш по работа, а вечер на човек не приличаш… Не си успяла да мигнеш и вече си чукнала двадесет и седем. А след двадесет и седмата си година жените пускат във вестниците ей такива обяви: „Самотна, симпатична, мечтае да се запознае…“ — На това място Ира обикновено се чумереше злобно, после въздишаше и ме гледаше с укор: — А ти, чудо на природата, къде блееш?

Аз се усмихвах и свивах рамене, макар че излиянията на Ира ме навеждаха на размисли.

Родителите ми се разведоха, когато бях на четири години. Израснах в обкръжението на жени: мама, по-голямата й сестра и баба. За мен мъжете бяха чудновати същества и аз гледах на тях с любопитство и боязън.

В училище от пети до единадесети клас имах приятелство с едно момче, то беше със слабо зрение и понякога се съмнявах дали изобщо ме вижда? Сигурно ме виждаше, защото казваше, че съм красива. Въпреки че може би ме лъжеше.

Започнах да се срещам с него най-вече от чувство за вътрешно противоречие, защото — освен че имаше слабо зрение — то и фъфлеше, беше пълничък дребосък, четеше умни книги и назидаваше всички. Никой не искаше да си другарува с него. А на мен ми стана жал за момчето. С него живеехме в един квартал и на връщане от училище той обикновено се мъкнеше на около два метра след мен, но веднъж аз не издържах и му казах:

— Ей, какво се тътриш подире ми? Вземи чантата ми и върви до мен.

Той грабна чантата ми и като че ли се почувства щастлив от това.

На другия ден правеше всичко възможно да не се отделя от мен и след като убеди Димка Караваев да си разменят местата, дори се премести на моя чин. Естествено — това не остана незабелязано. Съучениците ни недоумяваха какво става. И тъй като те изразиха недоумението си в доста груба форма, аз стиснах зъби, нацупих се и продължих приятелството си с Вовка Воробиев — така се казваше дребосъкът — през следващите седем години. А най-малко по три пъти на седмица много ми се приискваше да го удуша.

Най-сетне ние завършихме училище. Вовка замина за Москва, постъпи в Московския държавен университет, а аз — в педагогическия институт, който беше близо до нашия блок, тъй като мама категорично заяви, че няма да ме пусне да уча в друг град.

В нашата група имаше петима младежи. Четиримата бяха красиви, вкарани в института от богатите си родители, а петият беше риж, с щръкнали уши и кръгло лице. Когато го погледнах за пръв път, дълбоко въздъхнах.

След две седмици той започна да ми хвърля пълни с копнеж погледи, след месец дръзна да ме заговори, а след още две седмици ме изпрати до вкъщи. Естествено — стана ми жал за него.

Вече бяхме в трети курс, когато той започна да гради планове за нашия бъдещ живот, а аз напрегнато мълчах. Горе-долу по това време нещастие сполетя нашето семейство. Баба ми и по-голямата й дъщеря — моята леля — тръгнаха за вилата с колата и катастрофираха. И двете загинаха на място, а мама влезе в болницата с инфаркт. Тя така и не се оправи напълно след смъртта на близките ни и скоро излезе в пенсия по инвалидност. А тъй като заради тези събития бях зарязала учението, аз отидох да се явя на изпит в дома на един от преподавателите ми. Той се отличаваше с повишен интерес към студентите от женски пол, имаше мазен поглед, палав нрав и беше в твърде напреднала възраст. След петнадесет минути напуснах апартамента му в състояние, близко до истерията. И се зарадвах, че моят риж дребосък е скромен, кротък и не пуска ръце.

По това време момчетата, които познавах, напълно бяха отписали особата ми, охотно споделяха тайните си с мен, безпардонно се възползваха от добротата ми и ме смятаха за „свое момче“: канеха ме на походи, молеха ме да предавам бележки на момичетата им и за рождения ми ден ми подаряваха хубави книги. Общо взето, аз бях доволна от това положение на нещата. Тревожеше ме само дребосъкът. Това, че щях да си изгубя с него поредните няколко години, беше ясно, но колкото повече наближаваше краят на обучението ни, толкова по-често той взе да ми намеква за женитба. Започнах да се тревожа: едва ли можех да му кажа твърдо не, а да живея с него в любов и разбирателство просто нямаше да ми се удаде.

За щастие той се страхуваше до смърт от войниклъка, затова след като завършихме института, замина за едно селско училище. То се намираше в отдалечен регион, до който беше истински проблем да се добереш, рядко идваше при мен и постоянно ме заварваше, зарината с училищна работа. Посещенията му ставаха все по-редки, за женитба вече почти не продумваше и при срещите ни все по-често гледаше встрани. Досещайки се за какво става дума, аз събрах сили, удостоих го с едно неочаквано и кратко посещение, заварих го в компанията на някаква розовобузеста брюнетка на около тридесет години и с облекчение се прибрах вкъщи: въпросът за моето омъжване беше свален от дневния ред.

Още в седми клас прочетох „Джейн Еър“ и започнах да мечтая за любовта. Естествено тя трябваше да е много голяма и за цял живот. Но сега наблюденията ми върху околните мъже ме притесняваха, защото на голяма любов изобщо не миришеше, а времето минаваше. На всичкото отгоре и Ира не спираше да нарежда. Тя започваше сутрините с фразата: „Какво ни готви идващият ден? Нищо хубаво…“, и завършваше с: „И така — още един ден на вятъра.“ Изобщо обстановката в учителската стая предразполагаше към тревожност, защото мъжете бяха само трима: физкултурникът — тих пияница без пукната пара в джоба, който постоянно и гальовно молеше някой да му даде двадесет рубли назаем; умореният и изнервен математик на доста преклонна възраст и три пъти жененият физик, зает в свободното си време да майстори аероплани, които изобщо не искаха да полетят. Останалият учителски състав беше женски, като на това отгоре само три от жените можеха да се похвалят със семейно щастие, а останалите мечтаеха да се омъжат или да се разведат, отглеждаха деца, караха се заради дежурствата и вземаха една от друга пари назаем до заплата. „Ще се скапем тук“, зловещо шепнеше Ира и се опитваше по всевъзможни начини да размърда застоялото блато.

В Деня на учителя ни дадоха премиални. За днешните времена сумата беше смехотворна и пъшкайки и страдайки, педагогическият колектив започна да пресмята за какво можеше да ги похарчи.

— Да идем на ресторант — намеси се веднага Ира. — В края на краищата празникът си е наш.

— С нашите премиални сме само за ресторант — изсумтя Зоя, преподавателка по английски и самотна майка.

— Ами ще ги допълниш с още малко — заядливо каза Ира.

— Като че ли имам.

— Дадоха ни заплати.

— А с какво ще живея, умнице? На теб ти е добре сама, ще плюскаш едни голи картофи, а аз имам дете и то се нуждае от витамини.

— Е… стига си мрънкала! — ядоса се Ира. — Ама че хора! Не можете ли да си направите празник поне веднъж в годината?

— Че аз нямам и какво да облека — въздъхна Света, надигайки глава от тетрадката. — С тази рокля ли да ида? Срамота… Сега момичетата се обличат толкова хубаво, а ние — в дрипи… Пък и кой ще ни обърне внимание в твоя ресторант? Само комплекси да трупаме.

— Стига си хленчила, ти си ярка жена и няма значение с каква рокля си облечена… Ще намерим нещо.

Света се подсмихна, но се замисли и през целия ден се държа кротко. Към петия час тя обикновено така започваше да крещи, че се налагаше да чукаш по стената, а през този ден беше толкова тиха, че дори децата се изплашиха и също се умириха. Общо взето, идеята се хареса на онези, които още не бяха чукнали петдесетте. И те започнаха да се чудят къде да отидат.

— Трябва предварително да запазим маса — започна да се притеснява Зоя. — Току-виж — и на други им хрумнала същата идея…

— За това ставаше дума. Ще се появим в ресторанта, а там — само жени.

— Стига сте дрънкали! — кресна Ира, зарадвана, че нещата помръднаха от мъртвата точка. — Ще ви заведа на такова място, където ще бъде пълно с мъже.

По лицата на околните се четеше колкото недоверие, толкова и надежда.

Не се вълнувах особено от предстоящия набег. Знаех си, че дори и да се окажем на място, където се навъртат стотина красиви и напълно свободни от понеделник сутрин до петък вечер мъже, аз обезателно ще открия единствения невзрачен, нещастен и безпаричен.

В това време Ира удържа на думата си и се захвана да ни направи хора. В последния момент повечето колеги си намериха спешна работа и към ресторанта поехме само четири жени. Ира — в поразителна вечерна рокля, Света — във всекидневния си костюм с чанта под мишница, поради което не знаеше къде да си дене ръцете, Зоя, която непрекъснато нервно бършеше очилата си, облечена с една моя блузка, и аз, обладана от абсолютно спокойствие, защото със сигурност знаех, че и тук нищо хубаво не ми предстои.

Пристигнахме с такси до огромната девететажна сграда на бившия хотел „Интурист“. Напреко на цялата му фасада пламтяха буквите Казино.

— Къде сме тръгнали? — изплаши се Зоя.

— Да не би да не виждаш? — намръщи се страховито Ира.

— Ама нали искахме да идем на ресторант…

— Ще имаш и ресторант… Сто години живееш в този град и не знаеш къде какво се намира… Срамота!

Наистина имаше ресторант. Огромен и почти изцяло пълен. Разбра се, че всъщност Ира се е помайтапила: мъже в ресторанта естествено имаше, може би дори — и свободни, но тук едва ли някой от тях би могъл да ни забележи.

Към нас се приближи младеж в скъп костюм, хвърли ни оценяващ поглед и ни приветства без особена бодрост, след което ни отведе до една маса в самия център на залата. В съседство, на събрани маси, Деня на учителя се готвеха да честват бившите ни преподаватели от педагогическия институт, които също бяха предимно жени — възбудени и весели. Вдясно почти в пълен състав се бе настанил колективът на дванадесето средно училище.

— Тия какво, да не би всичките да са полудели? — възкликна Ира, момичетата се оклюмаха, а аз започнах да изучавам менюто. Понасях леко разочарованията, защото бях предварително подготвена за тях. Тази вечер имах намерение да си доставя максимално удоволствие: да погледам хората, да послушам музика и да хапна нещо вкусничко.

След един час момичетата решиха, че наистина няма да ни провърви и от отчаяние наблегнаха на водката. Завързаха се откровени разговори и необходимостта от мъжката половина на човечеството отпадна. След още два часа стигнахме до извода, че всъщност се е получила хубава вечер, че „ни е добре така“ и прочее, а Ира си бройна едно момче през една маса от нашата и започна да му се усмихва. То й се върза и я покани на танц. Ира не се върна повече при нас и си тръгна след половин час, махвайки ни с ръка. Зоя и Света завистливо въздъхнаха и единодушно решиха, че Ира е извадила късмет, а пък ние — не, и че е време да се прибираме по къщите си.

След като изръсихме премиалните и част от заплатите си на сервитьора, ние се отправихме към гардероба, придържайки Зоя от двете страни. Бог знае откъде се появиха двама доста подпийнали мъже. Зоя увисна на рамото на единия и подхвана задушевен разговор с него. Той се оказа изключително сърдечно момче, както и приятелят му, който ме хвана за лакътя и току се опитваше нещо да ми каже, а на това отгоре — или от прекалена искреност, или от погълнатото количество — почти плачеше. Аз съвсем навреме се сетих, че съм забравила чантата си в залата, и се върнах в ресторанта, като преди това поверих плачещото момче на Света.

Чантата висеше на стола и никой не я беше докосвал. И правилно: все едно — нямаше какво да вземе от нея. Когато се върнах на гардероба, не заварих нито приятелката си, нито младежите. А щом излязох на улицата, забелязах, че те се качват в едно такси, напълно забравили за мен. Не бих казала, че това ме огорчи.

Завих зад ъгъла с намерението да стигна по най-бързия начин до спирката и в този момент си помислих, че ми предстои доста път и не би било зле да отида до тоалетната. Затова се върнах в ресторанта. На входа се извиних, казах на портиера, че съм забравила тоалетната си чантичка, а след като се убедих, че той е загубил интерес към мен и гледа в друга посока, свърнах бързешком по коридора и забързах към втората врата вдясно, на която имаше изображение на дама с кокетна шапчица.

Тоалетната беше празна, а това ми даде възможност да се разгледам в огледалото, да се усмихна, да оправя прическата си, да начервя устните си и да напусна съответното място с чувство за изпълнен дълг.

Затворих вратата, изваждайки пътьом ръкавиците си от чантата, но дръжката й се изплъзна от рамото ми и от нея изхвърча флаконът с червилото. Аз рязко се обърнах надясно и фраснах челото си в челото на един младеж, който джентълменски вдигаше червилото ми от пода.

— Извинете — изблеях аз, а той се засмя, потривайки удареното си място.

— Няма нищо. В такива случаи казват, че ще станем роднини.

Не зная какво мислеше той, но аз не бих имала нищо против да се обзаведа с такъв роднина. Младежът беше с около три години по-голям от мен, висок, красив, облечен в скъп костюм, с бяла риза и вратовръзка, а върху нея проблясваше игла с диамант, който май беше истински, но пък брачна халка липсваше и това, кой знае защо, ме зарадва, макар че видим повод за радост нямаше. Е, бяхме си чукнали челата с едно симпатично момче, но това изобщо не значеше, че късметът щеше да ме споходи. Никога не ми беше вървяло, и днес нямаше да ми провърви. Тъй че не ме вълнуваше дали той носи халка или не.

Бързешком закопчавах чантата си, докато младежът ме оглеждаше, а аз натъжено си мислех, че нося това палто от четвърти курс и че то изобщо не може да се мери с неговата игла. „Да върви по дяволите!“, мъдро отсъдих аз и след като казах още веднъж: „Извинете“, гордо закрачих към изхода.

— Варя — подвикна ми той неочаквано, а от изненада аз се заковах на място и май че дори облещих очи. Младежът забърза към мен, озарен от широка усмивка. — Чух как ви наричат приятелките ви — обясни учтиво, когато отново застана до мен. — Честна дума, цяла вечер ви наблюдавах.

„По-добре да ме беше поканил на танц“, помислих си язвително аз, но на глас казах неутралното:

— Така ли?

— Така. Наблюдавах ви, но не посмях да се приближа до вас.

Намръщих се, защото явно младежът ми хвърляше прах в очите. Някак не ми се вярваше, че такъв тип можеше да страда от срамежливост, а за себе си със сигурност знаех, че приличам на даскалица и с това нямаше какво да се направи. Можеше, разбира се, да сваля очилата си и да пусна една лъчезарна усмивка, която при мен не изглеждаше зле, но въпреки това след половин час той щеше да разбере кой стои пред него, тъй че не си струваше излишно да се напрягам.

— Е, и как е? — полюбопитствах аз за всеки случай, без да откъсвам поглед от вратовръзката му. Именно въпросната вратовръзка ме довърши: винаги съм имала проблеми с мъжете, пък и си спомнях само за един мъж, който носеше вратовръзка — бившият преподавател по трудово обучение от нашето училище, когото уволниха заради пиянство в началото на зимата. Но неговата вратовръзка приличаше на парцал и вечно се отмяташе настрани.

— Кое как е? — опита се да уточни младежът.

Увлечена в съзерцаване на вратовръзката му, аз явно бях започнала да страдам от глухота в лека форма.

— И какво показа наблюдението? — въздъхнах тихо.

— Според мен вие сте много красива.

„Възможно е — съгласих се отново наум аз. — Само че от това заведение ще си тръгна сама.“

— Благодаря за комплимента — отвърнах и се насочих към вратата. — Извинете, време е да си вървя.

— Според мен вашите приятелки вече си отидоха.

— Точно така, а аз бързам да хвана последния тролей.

— А как гледате на възможността да ви изпратя?

На това място аз свих рамене и тъкмо да ме обземе пълна радост, веднага се възпрях от мисълта: „Той е женен. И освен това е женкар. А не носи халка, защото е тарикат.“ Забързах към изхода, а той подвикна след мен:

— Ще ви чакам на ъгъла, близо до спирката.

С тези думи младежът изчезна в страничния коридор, а аз, изчервена и малко смутена, изпърхах от ресторанта. Въздъхнах дълбоко и първо се огледах наоколо. Младежът беше по костюм и изчезна по коридора. Навън беше студено, а той не отиде до гардероба да вземе палтото си. Излизаше, че връхната му дреха се намира някъде на друго място. Значи той беше гост на хотела. Беше пристигнал в нашия град по работа и между другото бе решил да се позабавлява. Е, и какво се очертава пред вас, многоуважаема Варвара Сергеевна? Кратко приключение с пътуващ донжуан? Общо взето, нищо не се очертава. Тъй че най-добре би било да припкаш към тролея и да забравиш за този тип.

В този миг стигнах до ъгъла и гореописаният тип се появи пред мен, сякаш изпод земята. А аз се зарадвах и казах:

— Здрасти!

Той се засмя и също каза:

— Здрасти! — И ме хвана за лакътя. Направи го внимателно, дори свенливо и без какъвто и да било признак за нахалство. Тъкмо на това място ми се стори, че късметът като нищо ме е споходил. — Къде живеете? — попита, аз отговорих, а това като че ли му хареса: — Пет спирки с тролея. Какво ще кажете да се поразходим малко? Или да хванем такси?

— Да се поразходим — отвърнах аз, обнадеждена от това, че младежът добре се ориентираше в нашия град. Може би изобщо не бе пришелец.

— Казвам се Саша — обяви той, позабави ход и се засмя. Аз също се засмях и окончателно се убедих, че съм извадила късмет. Ако тогава знаех що за късмет е това, щях да хукна и да бягам от него презглава.

Ние бавно поехме по булеварда. Неочаквано за самата себе си аз се разприказвах, изпитвах необикновена лекота, с една дума — бях във форма. Той сподели накратко историята на своя живот. Беше се родил, израснал и живееше в нашия град, днес бе имал среща по работа с един партньор от Москва, но младежът малко се понапил и сега си почивал в хотела, а Саша бил безумно щастлив, че тази вечер се оказал в ресторанта, инак как би могъл да се срещне с мен?

Колкото повече приближавахме към моя блок, толкова по-ясно усещах, че най-сетне съм се влюбила. И съвсем не заради това, че той имаше скъп костюм или че беше някакъв си там бизнесмен, а защото можех да си говоря с него за каквото си поискам, да го държа за ръката и наистина да се чувствам красива.

Когато спряхме пред входа, аз се изплаших, че изведнъж всичко ще свърши. Ей сега Саша щеше да ми каже „Довиждане“, щеше да си запише телефонния ми номер, който никога нямаше да набере, и след това щеше да изчезне от двора ми и от живота ми, а аз щях да чакам ден-два обаждането му, после щях да въздъхна и да си кажа: „Какво да се прави, не ми провървя…“ Искаше ми се да се разплача от съжаление към себе си, но това беше глупаво и аз не се разревах.

— Къде са вашите прозорци? — попита той, видимо натъжен.

— На петия етаж. Онези, виждате ли ги…

— Майка ви спи ли вече?

— Майка ми е на вилата. Тя е пенсионер по инвалидност и предпочита да живее на село до първия сняг. А аз винаги ходя при нея през почивните дни.

— Ясно. Нали нямате нищо против да се самопоканя у вас? За пет минути. Имате ли телефон? Ще си извикам такси, защото вече е късно, а аз трябва да се влача чак на другия край на града.

— Имам телефон и, разбира се — можете да си поръчате такси.

Ние се качихме в апартамента ми, но Саша не бързаше да се хваща за телефона. Свали палтото си, влезе в хола и с много чаровна усмивка ми обясни, че се е пошегувал за таксито, пък освен това и на мен изобщо не ми се искаше да го отпращам навън. Затова отидох в кухнята да сваря кафе, сервирах масата и се спрях за миг, вперила поглед в прозореца. Саша се приближи зад мен и ме прегърна, а аз, може би от уплаха или по-скоро от щастие, потръпнах и се обърнах към него. И той ме целуна. Първо веднъж и много нежно. После целувките му станаха все по-страстни, а прегръдките му — все по-силни. „Защо пък не?“, престраших се аз и махнах с ръка на своя кутсузлук.

При всички случаи през тази нощ ми провървя, и то така, както не ми се бе присънвало. В смисъл че аз естествено си бях мечтала за нещо подобно, но след един час разбрах колко глупави и детински са били тези мои мечти и колко много по-просто и по-прекрасно беше всичко в действителност… Общо взето, прекарах една възхитителна нощ. Но на сутринта нещата станаха по-сложни.