Татяна Полякова
Нейната малка тайна (8)

8

Източният район беше доста далеч от нас, освен това около десет минути търсих улицата, която ме интересуваше, и общо взето, пристигнах на посочения адрес точно в пет. Блокът беше от най-обикновените: девететажна панелна сграда, която се точеше като безкрайна стена по протежение на цялата улица. Впрочем тя си имаше свои забележителности — една огромна ела до спирката и няколко грижливо поддържани цветни лехи.

Намерих нужния вход и се отправих към асансьора. Той не работеше, бутонът му светеше, но движение не се забелязваше. Изругах наум и започнах да се изкачвам по стълбите. За щастие апартаментът на Сергей бе на третия етаж. Стигнах до вратата, усмихнах се широко и позвъних. Ала много скоро бях принудена да скрия усмивката си, тъй като никой не бързаше да ми отвори. Позвъних още веднъж, след това още веднъж и още веднъж и дори погледнах номерата на съседните врати — за справка. Не можеше да има съмнение — това бе въпросният апартамент, но тук никой не ме очакваше.

И все пак беше странно. Серьога прояви нетърпение, обади ми се предварително и следователно не беше забравил, че ще дойда. Може би някаква важна работа го бе накарала да напусне дома си, без да ме дочака, или бе излязъл за малко — до магазина например.

Позвъних още веднъж и в този момент разбрах, че вратата е отворена, т.е. не е заключена. Поколебах се малко и влязох. Може би той беше в банята и нарочно не бе заключил вратата, за да мога да вляза. Беше съвсем логично да се допусне такова нещо: обикновено човек се страхува да не би да не чуе звъненето на вратата, докато стои под душа в банята.

Но, разбира се, той изобщо не беше в банята, а в апартамента цареше тишина като в селско гробище. Аз притворих входната врата, но не посегнах да я заключа, тъй като вече предчувствах, че тук нещо не е наред.

— Серьожа — подвикнах изплашено, но никой не се отзова.

Ама че странни маниери да определят среща имат някои хора! Постоях известно време в антрето, а после погледнах в кухнята. На масата имаше някакви храни, до тях стърчаха една отворена бутилка водка и една чаша, а друга имаше в мивката. Значи Серьожа беше пийнал едно сам, без да ме дочака. Или пък не?

Излязох много бързо от кухнята и с въздишка блъснах вратата към стаята — никак не ми се щеше да направя точно това, ала влязох и веднага зърнах Серьожа. Той лежеше между малката масичка и фотьойла в лилав хавлиен халат на бели райета. При падането дрехата се бе разгърнала и сега тялото му изглеждаше неприятно, вулгарно и дори смешно. Макар че в този момент тук нямаше нищо за смях, защото младежът беше мъртъв. Разбрах, че Серьога не е между живите, преди да забележа кръвта. Изглежда, бяха го застреляли в гърдите. На това място белите райета на халата бяха мръсно морави. Не смеех да погледна към лицето му. Той лежеше на една страна, отметнал широко встрани лявата си ръка, а очите му май бяха отворени. „Дяволът ме довлече тук“, помислих си, вървейки заднишком към изхода на стаята, но в същия миг съвсем ясно чух скърцането на входната врата, а после се разнесоха и стъпки. Стомахът ми рязко се сви и падна някъде вдясно. Опитах се да се ориентирам къде бих могла да се скрия, защото в тази минута вече бях осъзнала, че убийците се бяха върнали в апартамента. „Тия да не би да са мръднали?“ Не беше ясно дали те бяха мръднали или не, но ако аз продължавах да стоя като пън, като нищо щях да се просна до Сергей. Шарех с очи по мебелите, югославско производство, и чаках озарение свише, а крачките се приближаваха.

„На балкона! — реших. — Ако стане нещо, ще започна да викам… и ще ме хвърлят от него…“ Утешавах се, тъй да се каже, аз, но понеже нямах никакъв друг изход, хукнах към балкона. Вратата му беше отворена, а пред нея бе дръпната плътна вишнева на цвят завеса. Очевидно преди кончината си Серьога старателно се бе подготвял за нашата среща.

Тъкмо успях да изскоча на балкона и да се притисна до стената или по-точно — да се слея с нея, когато в стаята влязоха двама младежи. Аз не ги виждах, но добре ги чувах.

— И къде е той? — попита единият.

— Откъде да зная? Търси го. Сигурно е на пода.

Те започнаха да пълзят, а аз малко се поотпуснах и реших, че няма смисъл да припадам, защото балконът не ги интересуваше.

— По дяволите, къде ли е? — започна да се ядосва след няколко минути единият от гостите.

— Млъкни и търси! — отговори другият. — И престани да мърмориш.

— Къде би могъл да падне, а?

— Където си иска.

— Май че огледахме целия под. Да не е под това? — Тази мисъл се стори интересна на втория младеж.

— Дай да го дръпнем настрани — предложи той. Чу се шумолене, настана някакво суетене, младежът започна злобно да псува и накрая каза: — Ама че кървища…

В този момент откъм булеварда се разнесе вой на милиционерска сирена, той се приближаваше, а след няколко секунди в двора връхлетя една кола и яко заби спирачки пред нашия вход. Младежите също чуха сирената и като по команда се заковаха на място.

— Да не би да идват тук? — попита единият.

— Току-виж… Явно някой нещо е чул и се е обадил.

— Да не си се побъркал, какво е чул?

— Я върви на майната си… По-добре кажи какво да правим?

— Да изчезваме, само това ни липсва — ченгетата да ни спипат тук.

След тези думи двамата се хвърлиха към входната врата, а аз се измъкнах на пръсти от балкона. Последната забележка ми се стори по същество — и за мен срещата с ченгетата не би била от най-щастливите. Ала много ме заинтересува онова, което търсеха момчетата. Нямаше да е зле и аз да поровя наоколо… Но… казано накратко, не ми беше писано. Минах покрай дивана, огледах го машинално и в този момент нещо просветна до едната от облегалките му за ръце, а аз застинах, предвкусвайки късмета си. Тапицерията на дивана бе яркожълта на цвят и едва ли иначе щях да забележа нещо, но сега пердето пред балкона беше дръпнато и слънчевите лъчи падаха върху него — изобщо извадих късмет. С разтуптяно сърце протегнах ръка, сграбчих пръстена и се хвърлих към вратата. „Само да не се сблъскам челно с ченгетата! — помислих си с ужас. — Ще ме довършат с въпросите си.“ Когато отворих входната врата, се убедих, че на стълбищната площадка няма жива душа. Долу се разнасяха гласове — два мъжки и един женски. Заслизах по стълбите, като се стараех да се държа естествено. До един от апартаментите на първия етаж стояха двама милиционери и една жена, която вероятно бе стопанката на жилището. Аз поздравих и бързо отминах нататък.

Поех си дъх чак на улицата, но след пет минути се изплаших още повече. Къде ли се бяха дянали момчетата, които търсеха пръстена? На тяхно място аз не бих рискувала да сляза надолу, а щях да се кача два етажа по-нагоре и да поизчакам малко. Ами ако ме бяха видели? О, господи! Седнах в колата и запалих мотора. Постоях известно време, успокоявайки се малко по малко, и в този момент забелязах двама типове, които бързешком излязоха от съседния вход. Вероятно това бяха моите хора. Единият със сигурност беше с червена риза. Значи младежите не бяха дръзнали да рискуват и се бяха измъкнали през покрива, така че едва ли ме бяха видели.

Те се приближиха към едно светло „Алфа Ромео“, което имаше вид на същинска развалина, влязоха в него, но не побързаха да тръгнат. Много им трябваше пръстенът. Те не знаеха при кого и по какъв повод бе дошла милицията и бяха решили да изчакат. Ако извадеха късмет, щяха да успеят да се върнат в апартамента и още веднъж да го претърсят както трябва.

Макар че в разговорите си те не споменаха на кого принадлежи изгубената вещ, техните приказки не ми бяха нужни. Трудно бе да се повярва в това, но излизаше, че не някой друг, а именно Саша Монаха беше пречукал приятелчето ми, и на това отгоре в бързината се бе лишил от пръстена си. Самият той не бе посмял да се върне, а пък може би и видът на убития му авер предизвикваше отрицателни емоции у него, та затова беше изпратил момчетата. Но на тях не им провървя, което не можеше да се каже за мен. Който и да беше човекът, извикал милицията, той заслужаваше всекидневно да го споменавам в молитвите си.

С трепереща ръка извадих находката си. Не можах да разгледам пръстена в апартамента, защото не ми беше до това, и сега той чоплеше любопитството ми, ала веднага ме разочарова: беше най-обикновен пръстен. С черен камък, май че — ахат, и малък диамант. Според мен такъв пръстен изобщо не беше рядкост. Ако Саша посветеше на това малко време, би могъл да намери нещо подобно в златарските магазини и нямаше да му се налага да рискува с претърсването.

Започнах да въртя пръстена насам-натам и успях да открия причината за тревогата на Саша. На вътрешната му страна ясно се виждаха буквите На А.З. от Л. А.З. бяха инициалите на Саша, а Л. навярно бе някоя негова приятелка. Естествено, ако пръстенът попаднеше в ръцете на милицията, на Саша щеше да му стане тясно, защото макар украшението да не е уникално, на него щеше да му е доста трудно да убеди някого, че и друг човек има същите инициали и любима, чието има започва с Л., а пък приятелчетата му изобщо нямаше да повярват на такова съвпадение и в такъв случай Монаха не беше за завиждане. Ако Орлов не грешеше, покойният Серьога беше любимец на един много сериозен човек в нашия град и можеше да се предполага, че сърцето му щеше да бъде разбито от неговата кончина, а Монаха щеше да си навлече големи неприятности. Саша би могъл да обясни, че предишната вечер е бил на гости у приятелчето си и така се е напил, че е изгубил пръстена си, но аз лично бих се усъмнила, ако ми разкажеше подобно нещо, а пък неговите познати по принцип бяха недоверчиви хора. Изобщо, както и да го въртиш, пръстенът си беше сериозна улика и сега тази улика беше в моите ръце. Само че как можех да я използвам?

Скрих находката в чантата си и започнах да мисля какво да правя по-нататък. Първото, което ми хрумна, беше да бягам оттук презглава. Ами ако изведнъж това се стореше подозрително на младежите в алфа ромеото? Не, щеше да е по-добре да изчакам още малко. Ами ако те вече ме бяха забелязали? Тогава моето необяснимо седене в колата щеше да предизвика още по-голямо подозрение у тях. Ама че работа, най-добре би било изобщо да не мисля за това… В този момент вратата на входа се отвори, оттам излязоха двамата милиционери, само че сега между тях вървеше един около двадесет и пет годишен младеж с дълга бухнала коса, който псуваше високо, а подире им се влачеше някаква женица и монотонно повтаряше:

— Юра, какво си направил?

Така и не разбрах какво бе направил Юра. Милиционерите го натовариха в колата и след половин минута тя се скри зад ъгъла, а жената продължи да гледа след нея и да бърше лицето си с една престилка на цветя.

Веднага след като колата замина, момчетата хукнаха към вратата на блока, а аз изчаках да хлътнат вътре и натиснах газта като луда. Вкъщи скрих пръстена в един тайник и се замислих. Ръцете ме сърбяха да подхвана някакви действия, след като вече разполагах с тази улика, само че нямах никакви интересни идеи.

Разходих се из стаята, изпих една след друга две чаши кафе и най-сетне идеята се появи. Това дори не беше идея, а просто така — една мисъл. Но при всички случаи беше по-добре, отколкото нищо.

Изрових записките, които си бях водила по време на разговора ни с Орлов, и внимателно ги прочетох. Ех, ако можех да се сприятеля с Владимир Иванович Петров, по прякор Тати, току-виж — излязло нещо интересно. Въпросът беше как да се добера до него? Според Орлов той живееше усамотено в голяма къща извън града, в квартал, който впрочем изобщо не беше лош, защото в него се заселваха хора, които, общо взето, никак не бяха бедни. Веднъж бях минавала по тези места с кола и околностите ми направиха силно впечатление. Това не бяха къщи, а дворци. Дори запомних един от тях: той беше огромен, на три етажа, с две кръгли кули от червени тухли, с покрив от керемиди и прозорци със заострени сводове. Надявах се все пак това да не е къщата на Тати, защото човек с такава фантазия подклаждаше у мен тревога. Както и да е, трябваше да оставя настрана фантазията на Тати и да се заема с биографията му. Тя беше забележителна. Така… нищо не се казваше за наличието на съпруга, но се предполагаше, че навремето е имал такава. Тъй като Тати имаше и дъщеря, а тя нямаше как да се е появила на бял свят от само себе си… Стоп… Дъщеря му беше починала на четиринадесетгодишна възраст от левкемия. Ама че работа… Момичето дълго боледувало, а бащата тъкмо излязъл за пореден път от затвора и само месец по-късно го погребал. Сега то щеше да е на приблизително толкова години, на колкото бях и аз. Баща му много го обичал. Чудесно! Добре би било да намеря снимка на момичето или да се сдобия със словесно описание за нея.

Посегнах към телефона. Когато чу гласа ми, Орлов по никакъв начин не изрази радостта си.

— Евгений Петрович — започнах аз, — спомням си как ти ми разказа, че някой си Тати имал дъщеря, не може ли да видя снимката й?

— Можеш, на гробището — сериозно отговори той. — Там има бюст над гроба й и портрет под едно стъкло. Интересува ли те?

— Много. А как изглеждаше тя? Чернокоса ли беше или русокоса?

— Нямам представа. Зная, че Тати често ходи на гроба й зная също, че там има бюст, но другото…

— А как ще намеря гроба й, гробището е голямо…

— Ще го намериш. Тръгваш по централната алея, вървиш до първия завой и после завиваш наляво, там някъде е, съвсем наблизо… Слушай, а защо те интересува това?

— Искам да се сприятеля с Тати — отвърнах аз.

— Сериозно ли говориш? — Орлов като че ли не повярва.

— Разбира се. Евгений Петрович, а възможно ли е да се настаня да живея някъде близо до него? Например да се нанеса в някоя от съседните къщи?

— Ти да не си полудяла? — засегна се той. — Знаеш ли какви са тези къщи? Мога да се опитам да те уредя там като прислужница, казват, че плащали прилично.

— Ами това не е лоша идея — отвърнах, след като помислих малко.

— Ти наистина си полудяла…

— Слушай, а къде е жена му?

— Те се разведоха още докато дъщеря му беше жива. Май че жена му си има друго семейство, не помня точно… мога да науча, ако това ти е нужно.

— Нужно ми е — въздъхнах аз. — И още как ми е нужно! Всичко, което засяга Тати…

— На твое място не бих се навирал между шамарите — отбеляза свадливо Орлов.

Разбира се, на него не му пукаше за мен, просто трепереше за кариерата си.

Сбогувахме се и аз отново се замислих. Щях да отида на гробището на сутринта, а в момента нищо не ми пречеше да се обадя на покойния Серьожа. Там почти веднага вдигнаха слушалката и един мъжки глас каза:

— Да.

— Серьожа ли е? — изчуруликах аз.

— Кой го търси? — попитаха в отговор и аз затворих слушалката. Едва ли момчетата на Монаха още тършуваха там, пък и дори да го правеха, изобщо не биваше да говорят по телефона, което означаваше, че в апартамента бяха пристигнали господата от милицията. Може би си струваше да им намекна кой е убиецът? Те имаха доста сметки за уреждане с Монаха. Не. Това беше твърде просто и не съдържаше нищо интересно за мен. И без това животът ми бе скучен и еднообразен и от време на време аз просто бях длъжна да си правя подаръци.

Докато си блъсках главата над това как да разнообразя живота си, Орлов се обади и започна без уговорки:

— Жена му е починала преди шест месеца от рак на гърлото. Тя има син от втория си брак. На седемнадесет години. Той интересува ли те?

— Ни най-малко — отвърнах и похвалих Евгений Петрович за оперативността.

Събудих се рано, едва изчаках да стане осем часът и поех към гробището. Сутринта беше прохладна, слънцето надничаше зад облаците някак боязливо, а вятърът бе неприятен.

Необходим ми бе близо час, за да се добера до гробището. Купих цветя от една продавачка до централните врати и тръгнах по алеята. Орлов бе прав: не беше трудно да се намери гробът, към който проявявах любопитство. Той беше обграден с яка метална ограда, макар това да бе забранено, покрай оградата имаше цветя в стъклени вази, които изглеждаха съвсем свежи, а това означаваше, че някой скоро бе посетил гроба. Бюстът беше от черен мрамор. Не зная дали изображението приличаше на покойната, тъй като Орлов не ми бе казал нищо за външността й, освен едно — че момичето е ходело на две плитки. Слава богу, там имаше и снимка. Седнах на пейката срещу нея и започнах да я разглеждам. Слабичко личице, светли коси, тъжни очи. По принцип, ако отслабнех малко и започнех да гледам тъжно… Разбира се, аз не бях на четиринадесет години и при всички случаи не приличах на момичето от снимката, но пък и то в момента щеше да е доста пораснало. Струваше си да опитам. Погледнах мраморната плочка… „На моята любима дъщеричка“, а по-нататък следваше трогателно четиристишие! Като цяло то ми хареса. Изглежда, дълбоко в душата си Тати беше сантиментален човек. Това ми вършеше много добра работа.

На връщане посетих гроба на мама, оставих цветята и постоях малко на зелената полянка. Слънцето надникна иззад облаците: времето май се оправяше.

Вкъщи ме очакваше изненада: Доктора се бе върнал, приготвяше обед в кухнята и упорито се държеше така, сякаш завчера между нас изобщо не бе станало нищо подобно на скандал.

— Откъде идваш? — попита нерешително той.

— От гробището.

— При майка си ли ходи?

— Аха — кимнах аз, за да не се впускам в подробности.

Доктора продължаваше да се суети в кухнята, криеше очи от мен и страдаше. Накрая не издържа и попита:

— Добре ли мина срещата?

— Прекрасно. Серьога Гьобелса почина.

— Как? — втрещи се Доктора и дори изтърва ножа.

— Според мен — от множество куршумени рани в областта на гърдите и главата… Докторе, седни, за бога. — Изплаших се от състоянието му и бързешком придърпах един стол към него. Той седна, премигна няколко пъти, втренчен в мен, а след това настървено започна да бърше стъклата на очилата си с кухненската кърпа.

— Ти ли?…

— Да не си мръднал, Докторе? — тежко въздъхнах аз и дори забелих очи. — За какъв дявол ми е да го убивам? Нямам никаква полза от това.

— Досещаш ли се кой го е убил?

— Разбира се. Саша Монаха. — Разказах му накратко за своето приключение.

— И какво ще стане сега? — полюбопитства нерешително той.

— Още не съм измислила. Виж какво, Докторе, аз вероятно ще се цаня за слугиня. — Той високо изхълца, вероятно от изненада, а аз побързах да му обясня: — Чуй ме, много ми се иска да се запозная с Тати, а за целта трябва по някакъв начин да се настаня близо до него в квартала му. Не ни е по джоба да си купим къща там, но Орлов ми подсказа идеята да стана прислужница на някой от новобогаташите.

— Орлов знае ли за твоите намерения?

— Разбира се.

— И той… той съгласен ли е с това, което си намислила?

— Не съм искала съгласието му. Днес ще трябва да пуснеш следната обява във вестника: „Квалифицирана прислужница…“ и други такива, може би някой ще клъвне.

— Варя — поклати глава той, — какви ги дрънкаш? Та ти не можеш да правиш нищо.

— Е, Докторе! — обидих се аз. — Все някак ще се справя с прахосмукачката…

— И нито една жена със здрав разум няма да те вземе за прислужница. Погледни се в огледалото. Прислужниците не изглеждат така.

— Аз ще имам изключително скромен вид. С тъмна престилка, със забрадка и със сведен поглед.

— Глупости! — отхвърли той намерението ми и започна да разглежда тавана, а аз — да чакам. — Добре — заяви след пет минути. — Ще се опитаме да решим тази задача по друг начин. Имам един познат, адвокат, който преди няколко години имаше проблеми. Ако не е забравил кой съм, няма да ми откаже съдействие. Той има къща някъде в този квартал.

Аз домъкнах телефона от антрето и го сложих пред Доктора. Той въздъхна още веднъж и набра номера. Познатият му се оказа благороден човек и не само че веднага си спомни кой е Доктора, но и тутакси се съгласи да помогне, а моят приятел му сервира следната тъжна история: сега се грижел за една пациентка, която имала нужда от почивка, но не било желателно да напуска града, затова й била необходима усамотена къща някъде в покрайнините, по-добре би било да е с градина, за срок от два месеца, цената била без значение. Естествено мястото трябвало да е тихо, а хората наоколо да не са любопитни. Адвокатът се замисли за малко.

— Мога да предложа една къща на улица „Пирогова“, това е близо до мен, собствениците й са мои клиенти, сега са в Испания и ще се върнат в края на август. Струва ми се, че няма да е трудно да се уговорим за всичко.

— Огромно благодаря — каза Доктора и дори сложи ръка на сърцето си, сякаш Валерий Василиевич, както се казваше адвокатът, можеше да го види.

— Ще ти се обадя утре към десет часа — обеща неговият познат. — Тогава всичко ще е ясно.

Доктора му благодари още веднъж и се сбогува с него, а след това се вторачи в мен.

— Ти си гений — заявих аз. — Улица „Пирогова“ е точно това, което ни трябва.

— Варя, ти си луда… Извинявай… Да допуснем, че ние ще живеем в един квартал с този мафиот. И какво от това? За два месеца може да не го срещнеш нито веднъж.

— Ще видим тази работа — не повярвах аз. — Няма начин главата ми да не роди нещо, най-важното е моето появяване там да не изглежда подозрително. Ти постъпи съвсем правилно, защото къщата на улица „Пирогова“ я предложи самият адвокат, а ние, тъй да се каже, изобщо не сме се натрапвали за съседи на мафиота.

— Варя, не разбирам какво си намислила… — поклати глава Доктора.

— Да се позабавляваме малко — отвърнах аз, поседях известно време, поклащайки крака и разглеждайки съсредоточено шарките на стената, след което попитах: — Докторе, нали играеш шах?

— Играя.

— Добре ли го играеш?

— Според мен — прилично.

— Ще ти се наложи да ме научиш на тази хитроумна игра.

— О, господи, Варя, как е възможно да се играе шах с теб?

— Виж какво, това е любимата игра на Тати. А аз зная само един ход — Е 2, Е 4. Помня още, че в шаха има кон и пешка, а също има цар и царица. И според мен това е всичко. Така че върви в магазина и купи един шах.

— Веднага ли? — изпъшка той.

— Желателно е веднага.

— Ще свърша с готвенето и ще ида — съгласи се Доктора.

Аз отказах да обядвам и това стресна Доктора.

— Какви са тези номера?

— Отслабвам.

— Ти ли? — учуди се той. — Моля те, кажи ми защо ти е да отслабваш?

— Имам доста закръглена физиономия.

— Ти имаш най-красивото личице на света.

— Може би, но то направо пращи от здраве, а ти би трябвало да се появиш на улица „Пирогова“ с пациентка, която има проблеми със здравето. Докторе, всичко трябва да бъде истинско, затова преминавам на салати като теб и, за бога, махни от хладилника всичко месно, защото волята ми е като пластилин.

След като обядвахме по възможно най-скромния начин, ние се заехме с шаха. Играта ме увлече и двамата останахме край масата до шест часа. Горе-долу по това време се обади Монаха.

— Здрасти! — мило каза той. В гласа му не се долавяше кой знае каква скръб от загубата на приятеля му, а по-скоро обратното. — Виждала ли си скоро Серьога?

— Защо? — зададох, на свой ред, въпрос аз.

— Убит е.

— Кога? — Сметнах за излишно да изобразявам учудване.

— Вчера, някъде около пет часа.

— Ужасно. — За всеки случай подсмръкнах.

— Ще ходиш ли на погребението? — попита той.

— За нищо на света. Не обичам погребенията. Пък и ние се познавахме само от няколко дни… Знае ли се нещо за този, който го е направил?

— Който го е убил ли? — уточни Саша.

— Да.

— Търсим го.

„Точно ти ще го намериш“, язвително си казах наум аз.

— Слушай, защо да не се срещнем и да не си поговорим?

— За какво? — Сега пък аз наострих уши.

— Ей така… все ще се намери за какво.

По всичко личеше, че Саша бе надушил нещо. Да не би момчетата му да ме бяха видели? Налагаше се да се срещна с него.

— Добре. Ела да ме вземеш след два часа, ще вечеряме заедно. — В този момент си спомних, че съм на диета и изругах наум.

Монаха се появи в нашия двор в седем и половина. Той царствено седеше зад волана на един „Форд“ с пет врати, който изглеждаше изключително внушително. Ако Саша се бе сетил и да измие гигантския си джип, колата му цена нямаше да има. Но въпреки хубавото време, тя беше толкова мръсна, че дори цветът й не можеше да се разпознае.

Саша натисна няколко пъти клаксона, а Доктора се разтревожи:

— Значи все пак ще идеш?

— Разбира се, този кучи син е заподозрял нещо и аз трябва да зная какво.

— Ако той е заподозрял нещо, значи във висша степен е неразумно да излизаш с него.

— В чантата си нося защитен спрей. — Доктора се подсмихна, а аз добавих: — Няма да чакам началото на военните действия, достатъчна е само една мисъл на Монаха, насочена срещу моята безопасност, и аз ще пусна в ход оръжието си.

Саша ме посрещна с ослепителна усмивка и дори не го домързя да излезе от колата, за да ми отвори вратата и да ме настани вътре по най-изискания начин. Не открих нито една злодейска мисъл в главата му.

След половин час ние вече седяхме в един ресторант на маса за двама. Саша продължаваше да се усмихва и да ме разглежда със задоволство. Аз полагах огромни старания, говорех мило и по всички възможни начини демонстрирах достойнствата на фигурата си. Той се отдаде на съзерцание, а мислите, които се рояха в съзнанието му, напълно съответстваха на ситуацията. Но някъде след около час той изведнъж попита:

— Отдавна ли не се бяхте виждали със Серьога?

— От два дни — отвърнах разсеяно, давайки му да разбере, че разговорът за убития не ме интересува особено.

— Той май каза, че вчера сте се канили да се срещнете.

— Да. В пет часа, но той не дойде — отвърнах и свалих усмивката от лицето си.

— А не трябваше ли ти да отидеш при него?

— Аз ли? — Изобразявайки бездна от недоумение, поклатих глава и се намусих: — Не, разбира се, от къде на къде?

И тъй, момчетата не бяха намерили пръстена в апартамента и Монаха съвсем логично беше стигнал до заключението, че аз бих могла да се озова там и да открия онова, което те бяха търсили толкова усърдно.

— Ужасна трагедия! — натъжих се отново. — Разбира се, ние съвсем слабо се познавахме, но това убийство направо ме извади от релсите.

Саша ме пронизваше с поглед и се опитваше да разчете нещо по лицето ми, но след малко се умори, изруга мръсно (наум), изрече цяла серия пожелания по мой адрес (също наум) и започна да гадае: ако все пак пръстенът е у мен, как ли бих могла да го използвам? Хвърлих едно око към ръката му — пръстенът липсваше от мястото си и очевидно събеседникът ми все пак имаше толкова акъл да не си купи нов. Навярно вече бе успял да подхвърли на определени места, че е изгубил ценната вещ, но не знае къде.

Саша наля шампанско, изпихме по още една чаша, а в това време той реши да подходи към въпроса по друг начин и подхвана:

— Страхотно изглеждаш! Този цвят много подхожда на лицето ти.

— Наистина ли? — зарадвах се аз.

— Естествено. И обиците много ти отиват… Те са ти подарък от Сергей, нали? Заедно ги избрахме…

„Ама че кучи син!“

— Хубави обички — съгласих се, мръщейки вежди, защото в края на краищата не беше прилично да се обсъждат чуждите подаръци.

— Не смяташ ли да заминаваш? — попита той.

— Сигурно ще се наложи — реших да го успокоя аз и много изразително въздъхнах. — Честно да ти кажа, никак не ми се иска. Но на мъжа ми му омръзна да живеем разделени.

— А той с какво се занимава?

— О, господи, какво те засяга това? По-добре ме покани на танц.

Той ме покани, аз се притиснах плътно до своя кавалер, надявайки се да насоча мислите му в нужната посока.

— Да идем у нас — прошепна той много прочувствено, а в отговор аз тъжно се усмихнах и поклатих глава.

„Продажна кучка“, отсъди Саша, усмихвайки ми се нежно, а аз побързах да добавя:

— Не днес. Трудно ще ми бъде да обясня на моя приятел дългото си отсъствие.

— Кой е този твой приятел?

— Е, сега, пак започваш с въпросите! — обидих се аз, в този момент музиката свърши и ние тръгнахме към масата си, а аз направих няколко крачки и едва не се препънах, защото на метри от себе си видях Ира — моята бивша приятелка и колежка от училището. Само това ми липсваше: сега щеше да ми налети с въпросите си и на мен щеше да ми се стъжни. За щастие Ира беше доста подпийнала, изглеждаше някак измъчена и остаряла и не успя да ме познае, само плъзна погледа си по лицето ми, задържа го върху роклята ми и премести натъжените си очи към Саша. Той приличаше на звезда от американското кино, а пък Ира се развличаше в компанията на две приятелки и един недорасляк от кавказки произход.

Въздъхнах с облекчение, но тревогата ми скоро се възобнови. Май че трябваше да бъда по-внимателна, докато се тътрех по тези бардаци, защото като нищо можех да попадна на познати. Досега просто бях имала късмет, но съдбата е капризна дама.

Успях да се удържа в ресторанта още около час. Бях като на тръни, хвърлях по един поглед към Ира и слушах Саша с половин ухо. Той живо се интересуваше от миналото ми: откъде съм, къде съм живяла, къде съм учила.

Ако се захванеше сериозно с особата ми, лъжите нямаше да ми помогнат, затова се придържах към истината: родила съм се в този град, после съм заминала за Москва, там съм се омъжила, а тук съм се върнала за кратко — да се видя с роднините и приятелите си. Кой знае защо, но Саша упорито не искаше да повярва на нито една моя дума и това дори ме оскърбяваше.

Ядосах се и най-неочаквано казах:

— Трябва да тръгвам.

Монаха малко се постъписа, защото допреди минута беше убеден, че ще завършим вечерта в леглото му, а изведнъж перспективите му вървяха към провал. Продължавайки да дърдори нещо за моята хубост, той ме поведе към колата, вероятно без окончателно да губи надежда. Не беше безопасно да пътувам с него, но не виждах друг изход.

— Какво става, а? — рязко попита той след малко.

Аз инатливо гледах през прозореца, цупех се и мълчах.

— Всичко е наред — измърморих злобно.

— Не говори глупости. Допреди малко се усмихваше, шегуваше се и изведнъж се сви на кълбо с иглите нагоре — точно като таралеж.

Замислих се за миг и отговорих, подбирайки думите си с видимо затруднение:

— Разбирам: загинал е твой приятел, разстроен си и затова се държиш, като че ли си следовател. Задаваш безкрайни въпроси: коя съм, каква съм… Принудена съм да те разочаровам: нищо не зная за убийството. От теб научих, че Серьожа е загинал. Ние не бяхме близки и той не е споделял с мен тайните си. Така че недей да се палиш толкова. И още нещо: не бих казала, че това беше най-приятната вечер в живота ми. А жалко.

Саша рязко намали скоростта, спря колата до тротоара и се обърна към мен:

— Варя… честна дума, дори не мислех, че…

Монаха не беше лош артист, той изигра тази сцена убедително и талантливо и ако не знаех мислите му, веднага щях да му повярвам и да се хвърля на врата му. Ех, какъв поглед, ех, каква въздишка, ех, каква стеснителна усмивка! На кого би му хрумнало, че е истински мерзавец? Вчера бе застрелял най-добрия си приятел, а днес беше много загрижен за това, че тази неприятна история можеше да излезе наяве.

Той протегна ръка, докосна рамото ми, а след това леко ме притегли към гърдите си.

— Извинявай — свеждайки очи, изчуруликах аз. — Стори ми се, че… просто… стана ми обидно, че изобщо не се интересуваш от мен. И тази неочаквана покана…

— Аз съм виновен — обнадежди се Саша.

„От какъв зор е станал бандит: ако играеше роли на романтични герои, цена нямаше да има.“

— Със Сергей сме приятели от детинство и в момента не съм много на себе си… но изобщо не съм искал да те обидя… — На това място той положи устни върху моите в целувка, а аз се устремих към любимия си. Лиричната сцена трая около десетина минути. Саша реши да я продължи в апартамента си, зарадван за пореден път, че жените са глупачки и че ако приложи умел подход и към мен, след половин час ще съм му разказала всичко. Обидното в случая беше, че той имаше право. Щях да му го разкажа като на поп, и на това отгоре щях да съм много щастлива, че съм го направила. Тази мисъл просто ми вдъхна нечовешки сили, отдръпнах се от него, извадих от чантата огледалцето си, разгледах прекрасните черти на лицето си и замислено казах:

— Ужасна трагедия. Знаеш ли защо го убиха?

— Не. Времената са такива, че не можеш да кажеш за какво биха убили и теб самия. — В този момент Саша си спомни, че уж е бизнесмен, и не съвсем на място добави:

— Бизнесът е опасно нещо.

— Чаках да ми се обадиш — тихо казах аз и прибрах огледалцето в чантата си. — След онази среща в бара. А се обади Серьожа. И аз реших, че… Разбира се, всичко това е страшно глупаво… — Поклатих глава и се зазяпах през прозореца. — Днес, когато ме покани на вечеря, помислих, че… Господи, защо в живота никога не става така, както ти искаш! — патетично завърших аз, гледайки Саша Монаха с надежда в очите.

„Тая бълнува — не без удоволствие констатира той наум. — Добре, скъпа, обичам те и прочее.“

Прегърна ме много нежно и отново започна да ме целува, като между другото фантазираше на глас:

— Търсих те. Това се оказа толкова трудно: никой нищо не знаеше за теб. И изведнъж се появи Сергей и каза: „Аз вечерях с нея вчера“ — и в този момент така се усмихна, че аз едва не припаднах.

„Сигурно по тази причина си пречукал приятелчето си“, клъвнах го на свой ред, естествено — мълчешком.

— Той ми даде да разбера, че вие с него… нали разбираш? Но аз все пак реших да ти се обадя. Може би не намерих нужните думи, но ти ми говореше толкова насмешливо, равнодушно…

— А после дълго плаках — прошепнах аз, направих опит да се разрева и изтърколих две сълзици по бузата си, но кой знае защо — само от едното око. Нормално ли беше това или с мен отново се случваше нещо необяснимо? Саша целуваше мократа ми буза и ние се преструвахме, че сме изпаднали в състояние на пълно блаженство — и той, и аз.

„Господи, каква мъка!“, мислеше си Саша.

„Почакай, скъпи, ще те развеселя“, мислех си аз.

Беше ми неудобно да седя, извита настрани, и се опитах да съкратя проточилата се сцена. Леко се отдръпнах, погледнах Саша в очите, опитвайки се да излъчвам вътрешна светлина, и казах:

— Сигурно изглеждам ужасно.

— Изглеждаш изумително! — Той съумя да произнесе тази глупава дума много прочувствено, за което му помогнаха опитът и познаването на женската психология. Но и аз не бях вчерашна.

— Просто ме успокояваш. Една разревана жена не може да изглежда изумително. — Двете пролети сълзи ми даваха право да твърдя, че съм и разревана, и нещастна.

— За мен ти винаги си прекрасна.

„Можеше да измислиш нещо по-оригинално.“

— Толкова се радвам, че си поговорихме…

„Аха, само че за какво беше всичко това?“, озадачихме се и двамата едновременно.

— Просто не можех да си намеря място.

— Аз също — похвали се Саша. — Пък и това убийство… — 1:0 в негова полза, защото отново много ловко върна разговора към темата, която го интересуваше: — Умът ми не го побира кой би могъл да извърши това.

„Тъй да бъде, получаваш утешителна награда.“

— Саша — въздъхнах с трагичен шепот и стиснах ръката му. — Трябва да ти кажа… нещата не стоят така…

— Знаеш ли нещо?

Колкото и талантлив да бе, Саша не издържа — репликата му не беше уместна, а погледът му бе твърде заинтригуван. Добре де, нали аз пък бях една влюбена глупачка със слаби рефлекси и не виждах нищо друго, освен божествените му очи!

— Саша — изправих се на седалката, защото вече бях получила бодежи отстрани, но не пуснах ръката му. — Серьожа беше… не много добър човек. Ужасно е, че ти говоря такива неща…

„Давай по същество, пиленце, така до утре няма да свършим“, помисли си Саша, но на глас каза:

— Какво имаш предвид?

— Аз не исках да се срещам с него и тогава… общо взето, започнаха да се случват неприятни неща — изчезна колата ми, после някой наби Доктора…

— Това кучето ти ли е? — мило се поинтересува Саша.

— Не, това е моят приятел — бързешком отвърнах аз, а той за пореден път отсъди: „Тая бълнува.“ — Моят приятел е лекар, но аз го наричам Доктора, което е разговорно от лекар и, разбира се, не е правилно, защото той не е доктор, а лекар.

„Тая ще ме побърка — натъжи се Саша. — Ти ми разкажи за Гьобелса, сладурче, а аз ще ти купя шоколад.“

— Набили са твоя приятел, така ли? — напомни ми Монаха, а аз кимнах:

— Да. И през цялото време Серьожа ми звънеше, говореше ми ужасни неща и казваше, че ако не се срещна с него, ще станат още по-лоши работи. Не знаех какво да правя, исках да се обадя в милицията, но Доктора каза, че няма смисъл. Това продължи доста време. Серьожа ту ме заплашваше, ту ме затрупваше с цветя. А после ми изпрати и тези обици.

„Най-сетне.“

— Донесоха ми ги заедно с един огромен букет, а след няколко минути се обади Сергей и заяви с абсолютно невъзможен тон, че трябва да отида при него. Реших, че така не може да продължава…

„Аха, грабнала си подаръка, сложила си го на ушите си и си хукнала презглава с вдигнати поли.“

— Излъгах те — казах с глас на обидено дете и изругах наум: „Нали сега съм фаталната жена, какви ги върша? Добре де, и така може.“ — Наистина трябваше да отида при него в пет часа.

— Видя ли нещо? — разбърза се той.

„Какъв нетърпелив младеж!“

— Не — изплашено отвърнах аз. — Пристигнах в пет. Позвъних два пъти. Никой не ми отвори. Много се зарадвах и хукнах към къщи.

— Без да влезеш в апартамента ли?

— Нямам ключ! — учудих се аз. — С него се уговорихме, че ще ме чака, защо ми е ключ?

— Да — съгласи се Саша. — И какво стана по-нататък?

— Нищо — разстроих се аз. — Той повече не се обади, а аз се зарадвах, че най-сетне ме е оставил на мира. И изведнъж ти… Как мислиш, трябва ли да отида в милицията?

— Не. — Саша трогателно ме притисна към гърдите си и аз отново бях принудена да заема неудобната поза. — Не искам никой да знае, че ти си била край дома му. Това може да се окаже опасно.

— Толкова се радвам, че се осмелих да ти разкажа това — мърках доволно.

— Правилно постъпи — съгласи се Саша. — Разказът ти не ме изненада особено — отбеляза натъжено след минута кавалерът ми. — И преди съм забелязвал разни неща при Серьога, изобщо той беше далеч от благородния герой, беше свикнал да постига своето с всякакви средства… А този твой доктор не би ли могъл да го… — изтърси Саша ценната си идея.

„Много си умен, няма що!“

— Какво говориш, Саша! — възкликнах аз. — Доктора не знаеше нищо — нито адреса, нито часа, в който щяхме да се срещнем…

— Изобщо нямам никаква представа кой би могъл да бъде — въздъхна той. — И все пак не бива да изваждаме твоя Доктор от сметката. Ако аз бях на негово място, като нищо щях да удуша мерзавеца, който те преследва.

— Но Доктора изобщо не е на твоето място — премигвайки два пъти, казах аз. — Ти не ме разбра, той е мой приятел…

— Е-е-е… — Саша се опита да изрази мисълта си по джентълменски, но от устата му не излезе нищо друго, освен блеене. — Че нали живеете заедно? — изстреля накрая.

— Да… — Отново премигнах и веднага се изчервих до ушите. — Боже мой, ти нищо не си разбрал… Доктора изобщо не е мой любовник, нали ти казах, той е лекар.

„Какво значение има?“, озадачи се Саша и избоботи:

— Мислех, че живеете заедно…

— Всъщност той има свой апартамент, но прекарва доста време при мен. Той е мой лекуващ лекар и смята, че все още трябва да бъда под наблюдение. Особено пролетно време, когато започват кризите.

„Каква ли болест има това пиленце?“

— За нещо сериозно ли става дума? — сепна се той.

— Получавам нервни сривове — отвърнах. — Преживях тежка душевна травма и до ден-днешен се нуждая от постоянно лечение. Доктора казва, че на практика съм здрава, но е по-добре да не рискувам.

„Тая е смахната — развесели се Саша. — Дявол да го вземе, как не се сетих веднага? Добре де, не се тръшка по земята и слава богу — хубава мадама е, пък и откачалките не са заразни.“

След като се успокои, той ме целуна с огромна страст. Аз постигнах своето и интересът на Саша към мен вече имаше ярко изразен физиологичен характер. Едва ли щеше да се хвърли още на заранта да разузнава коя съм и откъде съм. А ако — не дай си боже! — научеше, какво пък, нямаше нищо страшно, защото щях да му кажа: за мен писаха всички вестници, а вас, младежо, аз абсолютно съм ви забравила по простата причина, че дълго и упорито са ме удряли по главата.

— Сашенка — прошепнах, — трябва да се прибирам вкъщи.

— Вкъщи ли? — не разбра той.

— Да. Сега провеждам курс на лечение и не бива да закъснявам.

„Като нищо сам можеш да изперкаш с тези откачалки“, реши Саша и запали мотора, шепнейки ласкаво:

— Разбира се, скъпа.