Татяна Полякова
Нейната малка тайна (11)

11

А живачният стълб на термометъра неудържимо се покачваше нагоре. Прозорците на втория етаж, които гледаха към градината, бяха широко отворени, климатиците работеха с всичка сила, но и това не ни спасяваше.

Седях на стъпалата на верандата, обливах се в пот и се правех, че съсредоточено чета. Наистина четях, но не и съсредоточено. От няколко дни се чудех как да установя безопасна връзка с външния свят, т.е. с Орлов, но главата ми не раждаше нищо разумно. Разполагах единствено с Доктора. Щеше да му се наложи да звъни на Орлов от любимата му лудница (все пак от дома му беше опасно) и да му предава моите съобщения. Впрочем Орлов бе изгубил търпение в очакване на моите новини и вече сериозно се тревожел за това къде съм изчезнала. Когато Доктора му казал къде, той без малко не получил удар, защото не можел да повярва, а сега най-вероятно точеше лиги и вече се виждаше генерал. Редно беше да го зарадвам.

В този момент на верандата се появи Тати, който напоследък не се чувстваше добре заради жегата (имаше проблеми с кръвното), седна в креслото и въздъхна:

— Ама че време, същински пъкъл и това си е!

— Да — съгласих се и добавих: — Сега е моментът човек да се изкъпе някъде.

— Ами че вървете! — зарадва се той.

Аз също се зарадвах:

— Може ли?

— Разбира се — усмихна се Владимир Иванович. — Защо трябва да се скапваш тук в тази жега? Всички младежи в момента са на реката. Идете там, намерете си някое спокойно местенце и си починете.

И повика Резо. Той прие поръчението с обичайната си сериозност, а аз хукнах да си взема някои неща. След половин час ние се срещнахме на верандата: аз — по къси панталонки и фланелка, а на гърба — с раничка, в която имаше кърпи, две бутилки пепси-кола и сандвичи; и Резо — с тъмен костюм и скъпи обувки. (Още вчера се похвали, че нарочно си ги купил. Просто попаднал на едно предизвикателство: Резо пътувал със своя опел и изведнъж точно срещу пътя видял табела. На табелата пишело: „Това е страхотно!“ — обувки от по сто и двадесет рубли и нагоре. Резо спрял, влязъл в магазинчето и си купил най-скъпите. Той наистина беше страхотно момче.) И със същите тези обувки, в тъмен костюм и със закопчана догоре риза (вярно, този път ризата му не беше черна, а сива на райета, което представляваше известно отстъпление от правилата), та в такъв вид Резо се бе приготвил да иде на плаж. Огледах го и се намръщих, а той също се огледа.

— Мислех, че ще се преоблечеш — отбелязах аз, Резо се огледа още веднъж, след което каза:

— Преоблякох се.

— Ризата ли имаш предвид? — реших да уточня, а Резо кимна. — Според мен твоят тоалет ще изглежда малко неуместно на плажа. Освен това е много горещо, за да си с тъмен костюм в такова време.

— Че аз не се каня да си почивам — възрази ми Резо и по навик добави: — Схващаш ли?

— Боя се, че ако ти не се преоблечеш, всички хора наоколо ще се съберат да те гледат, а в такъв случай ще ти е трудно да си вършиш работата.

Той се замисли, а после попита:

— И какво трябва да облека според теб?

— Нещо леко — тениска, бермуди или светли панталони. Имаш ли бермуди?

Резо се обърна и изчезна в стаята си. След петнадесет минути се появи на верандата в бяла тениска, бермуди на оранжеви краставички върху зелено поле и сандали.

— Страхотно! — казах аз.

— Тези дрехи не са мои — поясни Резо, сякаш се оправдаваше. — Взех ги от Витя.

— Той има добър вкус. Да вървим! — Аз вече тичах по стъпалата, а той продължаваше да стои на верандата. — Да вървим! — повторих.

— Мисля, че трябва да се преоблека с костюма — въздъхна Резо.

— Защо? — учудих се искрено.

— Бермудите ме притесняват.

— Какво им е?

— Притесняват ме. Струва ми се, че в тях изглеждам глупаво.

„Е, ти просто не можеш да изглеждаш умно“, изсмях се наум аз, смръщих се и казах сериозно:

— Нищо подобно! Но ако те притесняват, преоблечи се.

Резо изчезна и се забави около десет минути. Този път се появи в сиви панталони и със същата тениска.

— Така добре ли е? — попита ме със строг вид.

— Прекрасно! — утеших го аз и ние най-сетне напуснахме къщата.

В колата той се зае да ме вразумява:

— Извинявай, че те накарах да чакаш толкова дълго, но трябваше предварително да обмислим всичко. Пропускът е мой. — Въздъхна и продължи: — Знаеш ли, отнасям се сериозно към работата си и понеже работя при сериозен човек, трябва да изглеждам подходящо.

— Схващам — бързешком кимнах аз и той също кимна.

— Още не ми се е случвало да работя на плажа и затова не се бях подготвил, т.е. не бях обмислил всичко предварително. Това е голям пропуск.

— Мисля, че преувеличаваш — уверих го аз, очаквайки с нетърпение да престане да дрънка и да запали мотора. Но както винаги, Резо не бързаше.

— Благодаря ти, че ми подсказа, пък и не се ядоса. Мисля, че трябва да ти кажа, че е приятно да се работи с теб. Виждаш ли, в такава работа като моята е много важно взаимното разбирателство.

— Да, сега и аз мисля така. Може би ще потеглим, а?

— Разбира се, закопчей си колана.

И ние тръгнахме.

— Къде? — попита той, излизайки на булеварда.

Аз свих рамене:

— Нямам представа къде си почиват сега хората.

— Тогава, ако нямаш нищо против, ще те заведа на едно място. Наистина то е доста далеч, на около двадесет километра, но езерото е много красиво. Там не би трябвало да има много хора.

— Да вървим на езерото! — съгласих се охотно.

Мястото, на което ме заведе Резо, наистина беше много красиво. Влязох веднага във водата и останах там, докато устните ми не посиняха и тръпки не побиха тялото ми. Не ми се искаше, но просто бях принудена да изляза на брега. Резо стоеше като същински паметник и съсредоточено се оглеждаше на четири страни едновременно, просто не зная как не му се развинтваше главата. Излязох от езерото, завих се с кърпата и започнах да тракам със зъби.

— Студена ли е водата? — попита той.

— Топла е — отвърнах, макар че не бях в състояние да изговоря всички звуци.

— Не бива да стоиш толкова дълго във водата, можеш да настинеш, Тати няма да е доволен.

— Отдавна не бях плувала.

— Може би не биваше да идваме тук? Може би ти искаше да бъдеш малко сред хората, а аз те докарах тук, където няма никого.

— Може би ще поседнеш? — предложих му.

— Благодаря — кимна той, но не седна, а продължи да се възвисява като паметник. — Сигурно все пак не биваше да идваме тук — повтори съкрушено след десетина минути. — Аз мислех за работата си, а трябваше да помисля за теб.

— Тук ми харесва — отвърнах този път съвсем членоразделно, тъй като вече бях престанала да треперя. — А ти не искаш ли да се изкъпеш?

Резо още веднъж съсредоточено се огледа. В радиус от един километър не се виждаше жива душа, ако не се брояха полските мишки и комарите.

— Не мисля, че мога да се изкъпя — въздъхна той. — Нали съм на работа.

— А-а… слушай — хрумна ми да му кажа. — Но след като наоколо няма жива душа, защо все пак да не влезеш във водата? Бихме могли да се къпем поред: докато аз плувам, ти ще наблюдаваш, и обратното.

Този път той мисли в продължение на две минути, след което заяви:

— Горещо е. — И започна да се съблича. В бански костюм Резо изглеждаше много симпатично. Слезе внимателно към водата, потопи се, възкликна и заплува с радостни викове. Ала проявяваше бдителност дори в езерото и току поглеждаше към мен и ми махваше с ръка.

„Ама че идиот! — мислех си, изпаднала в крайно объркване. — Откъде се взе такъв?“ Трябваше да призная, че бях извадила страхотен късмет с него: разбира се, беше досадник, но главата му бе съвършено празна и нямаше да ми е трудно да го опитомя.

Резо излезе от водата и аз му подадох една кърпа (естествено той не се бе сетил да си вземе своя). Прекарахме на езерото пет часа, къпахме се един след друг и изядохме всички сандвичи, след което се отправихме към къщи с чувство за изпълнен дълг.

— Как прекара? — попита ме, когато завихме на нашата улица. Свали очилата си и очите му като маниста весело заблестяха.

— Прекрасно! — честно отвърнах аз, а той удовлетворено кимна.

На сутринта се събудих от ужасен шум под прозорците. Приближих се до тях и изцъклих очи: в градината на Тати с пълна мощност работеше багер.

— Това е нещо ново — почесах се зад ухото (както е известно, лошият пример е заразителен!) и тръгнах да разузная защо ни е притрябвал багер. Оказа се, че Тати е решил да ми направи подарък — един басейн. За целта бе свалена част от оградата откъм улицата, та да могат багерът и самосвалът да влязат в двора. Любовта на Тати нямаше граници.

Тъй като подухваше, през този ден плажът бе отменен. Следобед Тати тръгна нанякъде по работа, а аз поисках разрешение да ида на разходка, за която получих височайшето благоволение. Естествено Резо се лепна за мен. Той не обичаше да се разхожда и без джипа си се чувстваше като без обувки, но не възрази. Аз бодро траках с токчета и ядях сладолед, а той се тътреше до мен и ме поглеждаше.

След пазара се спуснахме надолу по булеварда. Отляво започваше паркът и реших да завия натам. Тръгнах по една тясна пътечка и след малко се заковах на място, обзета от известно недоумение. Точно срещу мен се издигаше надгробна плоча. Голяма, от черен мрамор, със снимка, фамилия, датата на раждането и на смъртта и трогателен надпис.

— Какво е това? — обърнах се към Резо, а той отвърна:

— Паметник.

— Виждам, че е паметник. Но какво прави тук? Това не е гробище, нали?

— Това е парк — съгласи се Резо. — Но въпреки това са сложили паметник. Макар че това момче изобщо не е погребано тук, а на гробището. А това тук е просто паметникът му.

— А можеш ли да ми кажеш защо е тук?

— Защото тук се е блъснал — отвърна Резо, поразен от моята недосетливост. — На същото това място, т.е. не на това, а на булеварда. Врязал се в един стълб, а момчетата решили да му сложат паметник тук.

— Но нали тук не е гробище? — още веднъж уточних аз за всеки случай.

— Не е гробище, но той е загинал тук. И момчетата са решили тук да бъде и паметникът му.

— В центъра на града?

— Това е парк, до центъра все пак е далеч, а и паметникът на никого не пречи.

Заобиколих мраморната камара и видях стъпала, които водеха към булеварда. Наоколо всичко беше чисто, подредено, а до паметника, в еднолитров буркан, бяха сложени цветя.

— Да… — озадачих се накрая аз и се загледах в датата. Момчето, което бе заслужило паметник в парка на родния ми град, беше загинало точно преди една година. — Слушай — приближих се до Резо, — а с какво е бил чак толкова знаменит?

— Кой? — не ме разбра той.

— Алексей Василиевич Сухов.

— А… ами… момчетата го уважаваха.

— Кои момчета?

— Неговите момчета естествено — обиди се Резо.

Тъй като разбрах, че каквото и да правя, няма да науча нищо смислено от моя ангел=хранител, вече се бях наканила да продължа нататък по пътечката, но в този момент долу, на булеварда, точно до стъпалата, спряха две коли: един джип „Чароки“ и едно бяло BMW. Резо също ги забеляза:

— Клим пристигна да посети приятеля си.

— Но нали приятелят му е в гробището?

— В гробището е, разбира се. Но те винаги идват тук, защото тук се е блъснал.

— А как е успял да се блъсне в стълба? — попитах.

— Подпийнал малко и налетял на стълба.

— Случва се — въздъхнах и хукнах към близките дървета. Там те не би трябвало да ни забележат.

По стълбите се изкачи компания от седем младежи. Яки, страховити и със силно опечален вид. Те се спряха около паметника и потъгуваха в продължение на около три минути. Според моите представи това изглеждаше доста внушително.

— Кой от тях е Клим? — попитах.

— Кой? — не ме разбра Резо.

— Ти каза, че е дошъл Клим, а те са седмина, кой от тях е Клим?

— А… онзи, който е в средата, със синята риза.

Така аз за пръв път видях Клим — човека, който преди три години изпрати в дома ми онези палави кретени, на които много им хареса да се забавляват с мен. Между застаналите срещу ми момчета нямаше нито един от онази троица, явно те не бяха достойни по ранг да се возят с шефа си, а може би за това време бяха успели да се простят с буйните си главици в междуособните войни.

Разглеждах Клим: беше малко над средния ръст и в сравнение с момчетата си не изглеждаше як, макар че не можеше да бъде наречен и кльощав. Беше с рижа, доста дълга коса, очите му май бяха светли — оттук не можех да ги видя, имаше скулесто лице и тънки устни. Във вида му нямаше нищо злодейско. Той неочаквано вдигна глава и погледна по посока на нас, а пък на мен ми се прииска да направя една лудория: да взема и да извикам: „Здрасти, Клим, аз съм тук, на една крачка!“, но на една крачка беше моят верен страж и на този етап се наложи да сподавя виковете си.

Излязох бързешком на асфалтираната пътечка, а Резо естествено забърза до мен. „Дали трябва да броя случайната среща с Клим за Божие знамение или не?“, обмислях аз, обикаляйки парка. При всички случаи сега нямах възможност да се заема с Клим, защото не можех да се разпилявам, така че той щеше да почака малко. Освен това, изхождайки от съображението, че с него бяхме стари приятели, трябваше да се постарая от сърце и душа в негова чест и да измисля нещо изключително.

Спрях се до беседката, разглеждайки унесено брезите срещу мен, и в този момент чух внимателно покашляне. Обърнах се и на няколко крачки от себе си видях Резо. Увлечена в мислите си, бях развила доста висока скорост и затова сега физиономията на моя страж бе станала яркочервена на цвят, а по слепоочията му бяха избили капки пот.

— Извинявай — разстроих се аз, а в отговор той се усмихна — в знак, че проявява разбиране.

— Всичко е наред — увери ме бързешком Резо. — Просто си помислих дали да не си починем малко?

— Аха — кимнах и се настаних в беседката, Резо се кротна до мен и се опита да си поеме дъх. — Какво, да не би да имаш проблеми със здравето? — притесних се аз.

— Не, нямам проблеми. Просто ти се държа непредсказуемо. Тичаше ту на една, ту на друга страна, а аз трябваше да проверявам какво има там.

— Къде? — не разбрах аз.

Той забели очи.

— Там, накъдето тичаше. В смисъл че трябваше предварително да проверя. И да не те изпускам от очи. Днес ми създаде доста работа — каза с чувство на дълбоко удовлетворение, а аз се почудих, че този човек беше развил толкова бурна дейност покрай мен, без дори да забележа.

— Извинявай — казах с въздишка, а той се усмихна и заяви:

— Можеш да правиш каквото си искаш. Ти не ми обръщай внимание, а аз ще си върша работата.

„И все пак е странно, че с него не се срещнахме в лудницата“, помислих си отново.

Тати го нямаше. Обади си към осем часа и мило си поговори с мен: нямало да се прибере тази вечер, аз не бивало да се тревожа, а ако съм имала нужда от нещо, трябвало да се обърна към Резо.

„Интересно — за какво ли мога да се обърна към него?“

В осем и половина дойде Доктора, ние се оттеглихме в моята стая, той седна във фотьойла, вторачи се в мен с отчаяние в погледа и заяви:

— Нищо не разбирам.

— А трябва ли?

— Варвара…

— Добре, Докторе. Какъв ти е проблемът?

Естествено той нямаше никакъв проблем. Доктора вече цял месец живееше сам, с мен се виждаше за не повече от половин час на ден, за три години безделничене беше отвикнал да работи и сега животът не му харесваше особено. Освен това Орлов го бе наплашил, като му заявил, че моето поведение много напомня делириум, а игрите, които съм подхванала, по принцип завършвали зле за онзи, който ги играе. Общо взето, Доктора се бе изплашил за мен и, разбира се — за себе си също.

— Орлов напразно се безпокои — уверих го с вид на вряла и кипяла. — Сложили са ми един охранител, който е пълен глупак, фасулска работа е да избягам от него. Тъй че не се бой за нашата безопасност.

— Не разбирам защо остана тук! — разпери ръце той. — Ти нищо не ми обясняваш…

— Засега само наблюдавам. За това също е необходимо време.

— А после?

— После ще е, както сега. Не ми късай нервите, Докторе. Нямам тайни от теб и когато имам какво да ти разкажа, ще ти го разкажа. А засега предай на Орлов, че ми трябва Клим. Той много добре знае за кого става дума… Така че нека събере всички възможни сведения за него. Колкото по-незначителни са на пръв поглед, толкова по-полезни ще са за мен.

— Но… — започна Доктора и се запъна, а аз поясних:

— Трябва да се подготвя за срещата си с него.

Привечер се смрачи, вятърът стихна, но облаците плътно покриха цялото небе и в остъклената част на верандата, където седях аз, притъмня. Включих лампиона и се загледах през прозореца. Около светлината се събраха мушици, зад отворения прозорец се поклащаха клоните на дърветата, а между тях внимателно крачеше Резо и си вършеше работата. Отворих една книга, а погледът ми попадна на една брадата фраза в текста: „Народът има такъв управник, какъвто заслужава“, бе казал някакъв умник на друг. Аз изсумтях, а сетне погледнах през прозореца. Точно в този момент се мерна главата на моя страж. Впрочем въпреки телосложението си, той се движеше безшумно. Сигурно дълго беше тренирал.

Станах от фотьойла и надникнах в градината. Резо тъкмо завиваше зад ъгъла и сега изобщо не приличаше на тромав примат, а по-скоро на голяма котка, която бе излязла на нощен лов. Помислих още малко за Резо, а после прихнах от задоволство. Ами да, разбира се. Трудно е да се намери най-добрият управник. Ех, че веселба щеше да настане! Тръшнах се във фотьойла, втренчих се в тавана и се отдадох на размисли.

На сутринта работите в градината бяха възстановени, а времето се оправи. Ние с Резо тръгнахме на плаж. След още един ден необходимостта от това отпадна, защото аз получих за лично ползване истински басейн, до който в този момент си седях в леко плетено кресло под бял чадър. Върнаха оградата на мястото й и подредиха градината — там вече нямаше нито боклуци, нито разкопана пръст, пътечките бяха посипани с пясък, а покрай тях се нижеха турти, които след пресаждането като че ли изглеждаха малко вяло.

В огромни кашпи до басейна растяха две палми, съвсем истински, само че на ръст бяха високи колкото мен.

— Харесва ли ти? — попита Тати, след като направихме екскурзия из градината. Предишната вечер работите продължиха до късно през нощта под светлината на прожектор, за да може Тати да ме зарадва на сутринта. Естествено аз се зарадвах. — Сега няма нужда да ходиш на езерото — отбеляза пътьом той.

„Добре, чичко — изсумтях аз. — Ще си седя неотклонно пред светлия ти взор, само че дори и така едва ли ще успееш да научиш нещо повече за мен.“

Увиснах на лакътя му с щастлива усмивка и казах:

— Благодаря. — А той бащински ме целуна по темето.

Резо стоеше до басейна в тъмния си костюм и се усмихваше с умиление.

— Ще получиш слънчев удар — обнадеждих го аз, когато Тати се отдалечи.

— Ако не възразяваш, ще се настаня под дърветата — каза той.

— Няма да възразя, ако се погрижиш за себе се и поплуваш в басейна.

Той се озадачи, после се намръщи, а след това каза:

— Не мисля, че е правилно. Винаги се старая да постъпвам правилно. Разбираш ли?

— Схващам.

— Тъй. Смятам, че човек трябва да се отнася отговорно към задълженията си. Ако всеки започне да се държи така, както му се полага, ще има много повече ред. Как мислиш?

— По същия начин. Ти върви под дърветата, а аз ще поплувам.

Водата беше приятно хладна и около петнадесетина минути аз й се наслаждавах, легнала по гръб, разперила ръце и затворила очи. Долових движения отляво: беше се появил Тати. Витя му носеше плетено кресло и току ми хвърляше по един любопитен поглед, макар че банският ми костюм беше повече от скромен, а и на него не му се полагаше да ме оглежда. Но той, хитрецът, ме оглеждаше. Трябваше да намекна за това на Резо, та да проведе съответната работа с момчето, защото той умееше да върши тези неща.

— Как е водата? — попита Тати.

— Направо страхотна! — отвърнах, наметнах си халата за баня и седнах срещу него.

Заедно с креслото, Витя бе донесъл и шаха и Тати вече нареждаше фигурките. Налях си портокалов сок, погледнах към върховете на дърветата и си помислих, че такъв живот ми харесва. Тъй като настроението ми беше прекрасно, Тати спечели. Той се зарадва, а аз отидох да поплувам още малко. Владимир Иванович се премести по-близо до басейна и като видя как се преобръщам във водата с весели викове, отбеляза:

— Отдавна трябваше да го направим, работа за три дни, а на теб удоволствието ти е за цялото лято.

В този момент отново се появи Витя и зашепна нещо в ухото на Тати. Той кимна и след малко до басейна се появиха гости. Бяха двама леко и непретенциозно облечени като за лятно време младежи. В този момент тъкмо излизах от водата и естествено те ме забелязаха, а аз изругах наум, защото срещу мен стоеше Саша Монаха и вълнуващо ми се усмихваше.

— Здравейте, Владимир Иванович! — каза той и продължи да се блещи насреща ми. Изведнъж Тати се намръщи, изправи се срещу гостите и каза:

— Да идем на верандата. — А после кимна към мен: — Варя, почерпи ни нещо.

Аз нахлух в стаята си, преоблякох се и се опитах да преценя какво означава посещението на Монаха и дали имаше смисъл да прескоча през оградата, спасявайки кожата си, или не биваше да изпреварвам събитията. Веднага отхвърлих мисълта за оградата, защото беше глупаво да избягам, без да разбера какво са намислили те, и отидох в кухнята. Сервирах набързо масата и я избутах на верандата. Тати ми кимна, което означаваше, че мога да си вървя, но на мен и половин минута ми беше достатъчна… Младежът, който стоеше отдясно на Тати, си мислеше: „Какво момиче е забърсал старият дявол“, а мислите на Саша… Мислите на Саша бяха доста интересни, но той не възнамеряваше да ги споделя с Тати. Всъщност постъпих правилно, като се отказах от идеята си за бягство.

Върнах се при басейна. Резо се появи на верандата, а после се настани под дърветата. Измина повече от час, аз вече нервничех, прелиствах страниците на една книга, забравяйки веднага прочетеното, и потропвах с крак. Ставаше все по-горещо, непоносимо беше да се стои дори под чадъра и аз отново влязох в басейна. Гмурнах се, преплувах под вода до другия му край, а когато изплувах и отворих очи, видях Саша Монаха, който бе клекнал там и доволно ми се усмихваше.

— Здрасти! — тихо каза той и джентълменски ми подаде ръка. Аз излязох от водата, наметнах си халата и започнах да бърша косата си с кърпа. Саша стоеше до мен, мушнал ръце в джобовете на панталона си, и продължаваше да се хили. — Ти не каза ли, че заминаваш при мъжа си в чужбина? — попита, а аз свих рамене. — Не знаех, че сте роднини с Тати.

— Той ме осинови.

— Супер! — Саша се изсмя и продължи настойчиво да ме гледа в очите. Честно казано, това малко ме нервираше. — Значи ти си онази малоумната, за която всички говорят? Забавно. Преди два месеца изглеждаше страхотно и изобщо не беше малоумна — или може би съвсем малко. Много ми се ще да зная, пиленце, какво си намислила и най-вече — на кого му е притрябвало да те вижда в тази къща.

— На Тати — изсумтях аз. — Той ме покани и аз се съгласих. Единственото, което можеш да направиш, е да ми поразвалиш малко настроението. Впрочем намери ли си пръстена?

Саша повдигна вежди и се усмихна накриво, а аз се приближих до него и му изсъсках:

— Ти ще си мълчиш за това, че преди сме се срещали с теб, а аз ще си мълча за това, че ти пречука Гьобелса… или както там се казва. Според мен така е справедливо.

— Това ли било? — Подигравателната му усмивка стана още по-широка. — Значи ме шантажираш?

— Просто те предупреждавам: ако започнат да ми задават въпроси, ще разкажа всичко, което зная. Всичко. — Усмихнах му се мило и отидох до креслото си под чадъра, а Резо се разхождаше по дължината на басейна и хвърляше зорки погледи към нас.

Тати се появи на верандата заедно с втория гост и Монаха забърза към тях, подхвърляйки доста високо:

— Удобно нещо, особено в такава жега. — Той ме възнагради с прощален поглед и аз разбрах, че съм се сдобила със заклет враг.

Тати изпрати гостите, а Резо се премести по-близо до мен.

— Саша Монаха — заяви той след пет минути, гледайки към синьото небе.

— Какво? — не разбрах аз.

— Момчето, което разговаряше с теб, се казва Саша Монаха.

— Това Монаха фамилията му ли е? — реших да проявя интерес аз.

— Не. Просто казва, че е учил в семинария. Лъже.

Кимнах, без да зная какво да отговоря на това и в очакване какво още ще ми съобщи Резо.

— Не бих разчитал особено на него — заяви той, когато вече бях забравила, че чаках да чуя нещо от него. — Имам предвид Монаха. Макар че той, общо взето, не е лошо момче. И се харесва на жените.

— Какво имаш предвид? — повдигнах вежди.

— Ами… — Резо се засмя, свали очилата си, повъртя ги в ръцете си и изведнъж пак ги надяна на носа си. — Той флиртуваше с теб и прочее… Мисля, че трябваше да те предупредя.

— А… благодаря — казах аз.

— Радвам се, че ме разбра правилно. Понякога хората възприемат нещата не точно така, както ти би искал. От това възникват големи проблеми. Ти имаш предвид едно, а те — съвсем друго и се получава бъркотия. Разбираш ли за какво говоря?

— Естествено. За бъркотията.

— Просто исках да те предупредя. Саша не е лошо момче, но не е подходящ за момиче като теб. Разбира се, ти си решаваш сама, но аз съм длъжен да ти кажа. Как мислиш?

— По същия начин — въздъхнах и попитах: — Резо, боли ли те главата понякога?

— Не, защо? — учуди се той.

— Толкова много мислиш… Мен ме заболява главата, когато започвам да мисля.

— Струва ми се, че това не е от мисленето, а от четенето. Ти страшно много четеш. Хубаво е, когато едно момиче е умно, но да се чете много е вредно.

— Кой ти го е казал? — учудих се.

— Това е мое наблюдение. Когато четеш дълго, след това ставаш тъжна и се мръщиш — значи четенето не ти е от полза. По-добре плувай в басейна — това оправя настроението ти. А плуването укрепва здравето и това всеки ще ти го каже.

— Тогава ще ида да поплувам още малко.

Когато вечерта Доктора дойде, аз му казах:

— Не се срещай с Орлов, обаждай му се само по телефона и само от болницата.

— Защо? — стресна се той.

— Защото покритото мляко котка не го яде.

— Станало ли е нещо?

„Те ти сега…“

— Нищо не е станало, просто се притеснявам за теб.

— Орлов се интересува от новините.

— Тоя само се чуди как да стане генерал! — изсумтях аз, макар че нямаше защо да се ядосвам на човека, тъй като преди време тъкмо аз бях тази, която му обеща да стане генерал, така че сега не биваше да недоволствам. — Имам някои новини за него, запомни ги и внимавай да не объркаш нещо.

— Може би ще е по-добре да си ги запиша?

— Полудял ли си! — Бях поразена. — Ами ако те претърсят?

— Значи те подозират, така ли? — сериозно се изплаши той.

— Не. Засега. И, за бога, недей да нервничиш.

Изпратих Доктора и отново се замислих. След срещата ми с Монаха нямаше защо да разчитам, че ще разполагам с много време за осъществяването на идеите си. Налагаше се да побързам. Затова още от следващия ден започнах да събирам информация, изцеждайки ценни сведения от главата на скъпия Тати. За целта се наложи да проведа цял шахматен турнир и да се въртя пред очите му от сутрин до вечер. Впрочем той не възразяваше. Трите операции, които милицията проведе през следващите дни, не направиха особено впечатление на Тати и не го развълнуваха истински. Той знаеше, че понякога на ченгетата им върви и не възнамеряваше да страда заради това. В мозъка му името ми нито веднъж не се свърза с въпросните събития. Това ме въодушеви.

В петък в шест часа вечерта при Тати се събра компания от четирима души. Преди не бях виждала нито един от тях. Всички бяха по-млади от Тати, обръщаха се към него с подчертано уважение, но мислено не го наричаха по никакъв друг начин, освен стар козел. Изобщо компанията беше приятна във всяко отношение, тъй като Тати също ги гледаше с презрение и мислеше: „Крастави палета, с една ръка бих ви издушил всичките, но не ми се ще да си цапам ръцете…“ Тук Тати малко преувеличаваше: той щеше и да ги издуши, и ръцете си да изцапа, но знаеше със сигурност, че на мястото на тези щяха да дойдат други, така че нямаше смисъл да ги трепе, а щеше да е далеч по-добре да се договори с тях.

През тази вечер аз се представих в ролята на домакиня, в смисъл че поднасях ястията и веднага изчезвах. Но тъй като гостоприемството изискваше да се появя неведнъж и дваж, успях да почерпя някои сведения. Седящият вдясно от Тати тип, който се казваше Алексей, доста ме постресна. Гледаше ме с любопитство, сякаш се канеше да ме купи. Точно вчера вечерта между него и Монаха се бе състоял интересен разговор. Неочакваната дружба между тях бе възникнала по две причини: единият никак не обичаше Тати, а другият се боеше от него до смърт. А страхът му още повече се бе усилил след моята недвусмислена заплаха. Монаха бе преценил, че ще намери общ език с Алексей и не беше сгрешил. А сега вторият ме разглеждаше и се опитваше да разбере коя съм аз и от какъв зор обслужвам Тати, т.е. зорът му беше ясен, но не и от чие име се старая.

„Нямам нужда от този Алексей! — отсякох аз към края на вечерта. — Ще започне да ми мъти водата, а това само ще ми създава тревоги.“

Доктора пристигна към девет, по това време гостите и домакинът се бяха затворили в кабинета му, Резо и още двама младежи със свиреп вид се бяха заковали пред вратата му и едва ли нечие любопитство би могло да се скрие от погледите им. Впрочем техните тайни не ми бяха интересни, вече знаех всичко, което исках, и затова чаках Доктора с огромно нетърпение.

— Запомняй! — прошепнах му веднага след като се настанихме в стаята ми. Говорих почти десет минути без прекъсване, а Доктора се блещеше и се стараеше да не обърка нещо.

— Това е опасно — облизвайки нервно устни, каза той.

— Кое е опасно? — ядосах се аз. — Те не са казали нито една дума пред мен, а сега седят в кабинета зад дъбовите врати, овъртолени отвсякъде с охрана като новородено с делени. Сам си помисли: по какъв начин биха могли да ме свържат с тази работа? Аз абсолютно нищо не зная, пък и нямам възможност да науча.

— Добре — намръщи се Доктора. — Да си вървя ли?

Напоследък той много се изнервяше, докато пребиваваше в дома на Тати, и започваше да диша равномерно едва когато стигнеше до портичката.

— Почакай. Помоли Орлов за следното: нека утре да арестува Алексей Лунин под какъвто и да е предлог, той знае за кого става дума. По-добре ще е да го подържи една нощ в пандиза в навечерието на далаверата, която са замислили. Разбра ли?

— Защо ти е това?

— Защото хората трябва да си намерят изкупителна жертва. Ако Орлов им развали работата, Тати и приятелите му ще бъдат много разстроени. И трябва да им се даде възможност да излеят отрицателните си емоции.

— Не разбирам… — смръщи се Доктора.

— Орлов ще разбере — уверих го аз.

Орлов наистина разбра всичко. Някъде следобед се обадиха на Тати, за да му съобщят, че Алексей е задържан от правоохранителните органи. Това не развълнува особено моя домакин, той само поклати глава и се свърза с адвоката си, за да му прехвърли грижите.

Страстите се разгоряха след два дни. Никога не бях виждала Тати толкова вбесен. У дома всички притихнаха и се разбягаха по дупките си, та да не се мяркат пред очите на своя шеф. След пристъпа на ярост в къщата отново се появиха неотдавнашните гости. Между другото Алексей изглеждаше спокоен и не очакваше големи неприятности, макар че би могъл да се досети, че събитията не се развиват в негова полза. Естествено това, че предишния ден се бе разхлаждал в пандиза, си беше чисто съвпадение и никой не можеше сериозно да си помисли, че е проговорил… Но заради такива съвпадения хората лесно се лишаваха от главите си. Алексей влезе уверено и спокойно в дома на Тати, а излезе оттам с изпотено лице и треперещи устни. Повече нямах сгода да го видя, впрочем не само аз, но и всичките му роднини. Тъй като Тати не се интересуваше по какъв начин се е простил с живота близкият му съратник, аз така и не научих подробности за неговата кончина.

„Хубав ден!“, рекох си удовлетворено, докато си лягах да спя.

След като изчаках бурята да стихне и Тати да се успокои, реших да поискам от благодетеля си компютъра. Той събираше прах в една от необитаемите стаи на огромната къща на Тати. Целта, заради която бе придобит, оставаше загадка.

Почуках тихичко на вратата и след като чух да, плахо влязох. Тати седеше в червен халат на дивана и се опитваше да гледа телевизия. Щом ме видя, той мило ми се усмихна и в погледа му дори се прокрадна нежна тъга. Тя страшно му отиваше. Аз се заковах до вратата и попитах:

— Извинете, не ви ли преча? — Макар че наричах тати с малка буква, обръщах се към него с уважителното вие.

— Разбира се, че не. Влизай, Варя — каза той. Влязох и седнах на крайчеца на дивана.

— Станало ли е нещо? — Гласът ми звучеше тихо и жално.

— Не. Защо реши така?

— Не изглеждате, както обикновено. Нервен сте.

— От работата е, Варя — въздъхна той след кратко мълчание и машинално ме погали по главата, както се гали булонка, когато се настанява до стопанина си. — Не обръщай внимание на настроението ми. Теб винаги се радвам да те видя. Ще ходиш ли някъде? — попита, а мислите му блуждаеха далеч, но понеже не искаше да ме обиди, опита се да поддържа разговора.

— Не — поклатих глава аз.

— Скучно ли ти е? — разтревожи се Тати. — Едно младо момиче трябва да има приятелки… приятели. Как вървят нещата с Резо, разбирате ли се?

— Той не е зъл — отвърнах.

— Така ли? — Тати като че ли се заинтригува. — А кой е зъл?

Охотно изброих поредица от имената на онези, които редовно посещаваха Тати. Бях планирала да се избавя от тях в близко време, така че трябваше да подготвя Тати, та да не се разстройва кой знае колко заради тези лоши хора.

— А какво ще кажеш за Калинин? — попита Тати с все по-нарастващ интерес. — Един такъв як, с шарена риза, идваше заедно с Андрей?

— Душата му е черна — гледайки в една точка, заявих аз. — Не му вярвайте, на него нищо не му коства да излъже някого. Той е лош човек.

Тати се замисли, а аз потръпнах, излизайки от транса, и погледнах към него, а той — към мен.

— Виж какво, Варя, утре ще дойде един човек… на гости, вгледай се хубаво в него — изведнъж набра смелост да ми каже той.

Аз кимнах, правейки се, че не разбирам много-много за какво става дума. А след като осъзнах, че Тати вече беше казал всичко, което искаше, го помолих:

— Мога ли да взема компютъра?

— Компютъра ли? — не разбра Тати, тъй като изобщо беше забравил, че в къщата има такава вещ.

— Да. Той е горе…

— А-а. Вземи го, разбира се. Искаш да си поиграеш ли? Варя, ако ти трябва нещо, моля те, не се притеснявай…

— Благодаря — усмихнах се и отидох да извикам Резо, за да ми помогне да пренеса компютъра.

Вечерта ние седяхме в моята стая — аз пред компютъра, а Резо във фотьойла.

— Искаш ли да опиташ? — предложих му. Той кимна, настани се удобно на моето място и успя да ми събере очите. — Браво! — казах със завист някъде след около час. — Аз не мога така.

— Тук най-важното е съсредоточеността и бързата реакция — заяви той. — Без тези качества е абсолютно невъзможно и в моята работа. Схващаш ли за какво ти говоря?

— Почти. Значи ти тренираш на компютъра, така ли?

— Не — поклати глава Резо. — Просто се отнасям сериозно към всичко — и в играта, и в живота.

Погледнах го внимателно и се замислих.

Човекът, за когото говореше Тати, се появи у нас към обед. Аз тъкмо слагах масата (с Тати обядвахме в столовата, а охранителите ядяха в кухнята), когато вратата се отвори и влезе моят благодетел заедно с един представителен чичко на неопределена възраст. Макар че беше по-скоро млад, половината му глава бе оплешивяла, а лицето му бе бледо, отпуснато и подпухнало. Забавен тип.

Тати радушно се усмихваше и го потупваше по рамото. Това не се харесваше особено на госта, но той се стараеше в отговор да се усмихва.

— Запознай се, Варя, това е Евгений Алексеевич, а това е моята племенница — послъга малко Тати. — Казва се Варя, тя е домакинята вкъщи.

Евгений Алексеевич внимателно ме погледна, аз също го погледнах, след това ние едновременно се усмихнахме и си кимнахме един на друг.

— Моля, заповядайте на масата — разливаше се от любезност Тати и дори ми намигна някак палаво и по хулигански.

Обедът продължи малко по-малко от час. През това време успях да се запозная отблизо с Евгений Алексеевич, и по-точно — с неговите мисли. Той обичаше Тати, колкото аз — решетките на прозорците, и вече от три месеца в главата му зрееше идеята как да се отърве завинаги от него. Плановете му в тази посока бяха придобили грандиозни мащаби, така че в момента на мен ми предстоеше да реша как ще постъпим ние, т.е. аз: дали ще се опитаме да попречим на намеренията му, или ще им дадем възможност да се реализират? Във втория случай Евгений Алексеевич можеше да свърши всичката мръсна работа вместо мен, да изпълни замисленото крачка по крачка и много старателно и след известно време да откъсне огромно парче от територията на Тати. И чак след това щеше да дръзне и да се прости със самия Тати. Но ние не можехме да му позволим такова нещо, затова на този етап на Евгений Алексеевич щеше да му се наложи да умре.

След обеда Тати заведе скъпия гост в кабинета си. Там те дълго разговаряха, а когато гостът най-сетне си отиде, Тати влезе при мен.

— Хареса ли ти Евгений Алексеевич? — попита той без особено любопитство.

Аз кимнах:

— Според мен е добър човек и много ви уважава.

Тати поклати с усмивка глава, уж че всичко, за което току-що си говорихме, беше ей така — просто някаква дреболия и шегичка, но беше доволен.

Моят интерес към техническите постижения на цивилизацията не остана незабелязан. Един ден, докато с Резо обикаляхме магазините, компютърът беше проверен. Бяха прегледали всички файлове, всички дискети и естествено не бяха намерили нищо интересно. Браво на Тати, бдителността му винаги беше нащрек! Той малко се позасрами от своите подозрения и през цялата вечер беше изключително мил с мен. А аз пристъпих към разработката на своя план, вкарвайки го в една от дискетите. Страничен човек много трудно би могъл да разбере нещо от него, но ако се намереше някой умник… Какво пък, щеше да стане още по-интересно за мен.

— Какво е това? — попита Резо, появявайки се неочаквано зад гърба ми.

— Моите мисли — отвърнах аз.

— Така ли? — Отговорът ми като че ли го заинтригува и той се втренчи в екрана, но след минута обидено попита:

— Самата ти поне разбираш ли какво си натракала?

— Не. Но това не е важно. Важното е за какво мисля, когато тракам.

— А за какво мислиш?

— Например за теб — подсмихнах се аз, а Резо се разсърди, защото не повярва. Впрочем не беше прав.

В сряда сутринта Тати замина. В цялата къща бяхме останали само аз и моят верен страж, когато телефонът иззвъня. Никога не обръщах внимание на звъненето му, защото на мен никой не ми се обаждаше, та затова слушалката вдигна Резо. Вдигна я, каза „да“ и ме погледна с огромно недоумение:

— Теб търсят.

— Мен ли? — не повярвах.

— Аха.

Взех слушалката, а Резо се отдалечи точно на пет крачки и се закова до стената, изпивайки ме с поглед.

— Слушам ви — издърдорих.

— Здрасти! — отзова се през смях Саша Монаха.

— Изплаши ме — отбелязах, поемайки си дъх.

— Не думай? Слушай, радост моя, зная коя си ти…

— И коя съм? — Смущението ми от неочакваното обаждане вече бе преминало и аз започнах да схващам за какво става дума.

— Ти наистина ли си се надявала, че няма да позная жената, с която съм спал?

— Не разбирам за какво говориш.

— За сметка на това аз много добре разбирам. Лунин твое дело ли беше?

— А кой е той?

— Слушай ме внимателно, кучко… — започна да се ядосва Саша, но аз прекъснах потока на красноречието му:

— Ти какво, нямаш ли си достатъчно проблеми? Стой далеч от мен! И най-добре си мълчи! Ако ти премълчиш някои неща, и аз ще премълча други. Ясно ли е?

— Грешиш, пиленце, много грешиш — изсмя се той. — Мисля, че ако малко пораздрусаме твоето приятелче, непременно ще изтърсим нещо интересно от него.

— Може би. Например Тати ще научи за пръстена. Той е тук, в къщата, ако искаш — ела да си го вземеш. Дори и вчера Тати за пореден път си спомни за непрежалимата загуба на своя любимец.

Саша нищо не отговори и затвори слушалката. Според мен това не беше любезно от негова страна.

Замислих се и дори не се усетих веднага, че гриза нокътя си — все пак кучият му син бе успял да ме извади от равновесие. Бързешком набрах номера на градската лудница. Надявах се, че в този момент Доктора е на работа.

Щом чух гласа му, произнесох условната фраза, с която предупредих, че не мога да говоря свободно. Доктора веднага се притесни.

— Онзи урод ли е до теб или се е случило нещо по-лошо?

— До мен е.

— Разбрали ли са?

— Не съвсем.

— С мен ли искат да говорят?

— Един човек.

— О, по дяволите! Монаха ли е разбрал всичко?

— Той просто не може да разбере всичко — утеших го аз. — А за теб ще е по-добре спешно да заминеш.

Докато траеше този разговор, Резо ме гледаше, без да мигне, и като че ли мърдаше устни: вероятно запомняше всяка дума. Сигурно имаше добра памет — нали и това помагаше на работата му!

— Какво ме гледаш? — попитах го, а той хитро се усмихна:

— Монаха ли ти се обади?

Аз кимнах:

— Ще кажеш ли на Тати?

— Разбира се — учуди се той на въпроса ми.

— Ами ако Тати не те попита, ти пак ли ще му кажеш?

Резо се обиди.

— Тати заповяда да му казвам за всяко обаждане — твое или за теб. Това е от ясно по-ясно. Ако не беше казал така, а просто всеки ден се интересуваше дали някой се е обаждал, щеше да е друга работа — тогава ако той например не ме попита, аз няма да тръгна сам да му казвам. Разбираш ли какво имам предвид?

— Разбирам. Чу ли разговора?

— С Монаха ли? Разбира се.

— И ще му го предадеш дума по дума, така ли?

— Тати сигурно ще се заинтересува.

— Слушай — реших да подхвана нещата по друг начин. — Тати какво ти каза, когато те закачи за мен?

— Ами… да те наблюдавам, за да не се случи нещо. Каза, че отговарям за теб с главата си.

— Ясно. А какво ще кажеш за моето здраве?

— Че какво му е на здравето ти? — учуди се Резо.

— Засега нищо. Питам те дали отговаряш и за моето здраве. Например ако си счупя ръката, добре ли ще бъде?

— Че какво му е хубавото на това да си счупиш ръката?

— Точно за това говоря. Как мислиш, Тати ще се зарадва ли?

— Не, това според мен е глупаво.

— А ти ще си го отнесеш ли?

— И още как!

— Излиза, че трябва да се грижиш да не ми се случи нещо лошо?

— Това е най-важното — съгласи се той.

— Чудесно. — Поех си дъх. — Днешното обаждане много ме разстрои. Искам час по-скоро да го забравя. Ако започнат да ме разпитват за него, ще ми стане лошо. Ще получа припадък. Може и да умра.

— Защо трябва да умираш? — разтревожи се Резо.

— Като че ли не знаеш, че съм смахната и не бива да се вълнувам.

— Ти изобщо не си смахната — започна да мърмори той.

— Да не би да не съм виждал смахнати. Чичо ми беше смахнат, ама наистина… а ти не създаваш никакви грижи. Тъй че не си пълни главата с глупости, нормална си.

— Благодаря — зарадвах се аз. — Хайде все пак да се върнем към обаждането на Монаха. Честно ти казвам, че ако ние веднага не го забравим, ще получа страшен припадък и ще вляза в лудницата, завинаги. Тати ще се зарадва ли?

— Не.

— И кой ще е виновен?

— Кой?

— Ти, разбира се. Защото не си успял да опазиш здравето ми.

Той премигна, почеса се и дълго не ми отговори.

— Ти някак усукваш всичко и аз не успявам да те разбера.

— Ти си добър охранител и трябва да постъпваш правилно. Хайде, мисли по-бързо! Какво са ти заръчали: да ме охраняваш или да ме вкараш в лудницата?

— Да те охранявам — измърмори той.

— Това се иска.

Резо излезе, но след половин час се върна.

— Не съм сигурен — заяви от прага.

— О, господи… Какво има?

— Тати каза: всяко обаждане…

— Но каза още: да ме пазиш като зеницата на окото си. Каза ли го?

— Ами…

— Ами пази ме тогава!

— Варвара — запристъпя Резо до вратата, — хайде ти да му кажеш.

— И какво?

— Нищо. Ти ще му кажеш, а аз ще си мълча. В такъв случай хем ще опазим здравето ти, хем ще изпълним и заповедта. Става ли?

— Става — въздъхнах отегчено.

„Трябва да се отърва от Монаха — мислех, крачейки из стаята. — И то колкото може по-бързо. Докато Резо не е снесъл за обаждането му, а Тати не е решил да си поговори със Саша.“

Жалко, разбира се, защото му бях подготвила интересна роля. Орлов можеше да го задържи за кратко, но от това на мен нямаше да ми стане нито по-топло, нито по-студено, време беше Монаха да изчезне завинаги… Например да хвръкне във въздуха заедно с колата си. Той имаше куп врагове, така че едва ли някой би се учудил особено. Естествено Орлов нямаше да тръгне да му слага взривове, значи… Скобелев. Бившият представител на специалните части и алкохолик. Надявах се, че той все още си спомняше за мен, както и това, че бе човек от дълбоко законспирирана организация. Възнамерявах да го използвам само в краен случай, но животът се подреди другояче. Впрочем може би този случай беше именно краен. Беше изключително неразумно да провеждам с него разговори по телефона, докато разсъдливият Резо проявяваше бдителност покрай мен. Затова, след като обиколих няколко пъти къщата, предложих на моя страж:

— Хайде да се поразходим из града с колата.

Той кимна с готовност и след пет минути ние вече излизахме от гаража с джипа му. До пътната врата се сблъскахме с Тати, т.е. не с него, а с колата му и изобщо не се сблъскахме, а кротко се разминахме. Тати открехна прозореца, а Резо — вратата и извика:

— Варя иска да се поразходи с колата.

Тати даде одобрението си и ние потеглихме.

Да се возиш с Резо беше истинско приключение. Макар че често ми намекваше, че не бива да му обръщам внимание, на практика това изобщо не се получаваше. И този път той отново отвори песнопойката и започна да дудне за спецификата на своята работа. Поглеждах го крадешком и въздишах. Можеше да вкара в гроба, когото си поиска и при това не с яките си ръчища, а с езика си.

— Всичко разбрах — не издържах аз. — А сега, много те моля, млъкни.

Резо се обиди и замълча.

— Завий наляво — казах след пет минути. — Виждаш ли онова ресторантче, хайде да влезем в него.

Не идвахме тук за пръв път, затова Резо не се учуди. Паркира колата, но го домързя да я заключи и тръгна до мен.

— Не те ли е страх, че ще я откраднат? — попитах с насмешка аз, а той ме погледна с изумление:

— Чак такива глупаци няма.

В заведението аз ядях сладолед, седнала до прозореца, а той пиеше бира от халба срещу мен.

— А това разрешено ли ти е? — отново с насмешка попитах аз и посочих халбата.

Той замълча.

— Мисля, че от време на време човек може да си пийне малко — отвърна след две минути, а аз въздъхнах:

— Трябва да престанеш с това.

— С кое? — сепна се Резо.

— С мисленето. За охранителите е вредно да придобият такива навици.

— Тук не си права — поклати глава той, а аз със закъснение разбрах, че съм сглупила, защото сега отново щеше да започне да обяснява смисъла на професията си. Станах и казах:

— Отивам в тоалетната.

Резо също стана. Пред вратата с буквата Ж го погледнах и попитах:

— С мен ли ще дойдеш?

— Не — сериозно отвърна той. — Ще постоя тук.

— Както искаш, нямам нищо против.

— Не. Може да стресна някого.

Влязох в тоалетната, заключих вратата и се втурнах към прозореца. Кабинката се намираше отстрани, но до него имаше мивка. Ругаейки, задърпах рамката му. За мое огромно облекчение прозорецът се отвори и аз се измъкнах навън. Ала закачих роклята си на някакъв пирон, изругах още веднъж и скочих на асфалта.

Телефонният автомат беше точно на ъгъла. Бързешката набрах номера, вперила недоволен поглед в огромния облак, надвиснал над града. Времето пак се разваляше, сутринта задуха вятър, а сега вече дори бе започнало да ръми.

— Ама че безобразие! — възмутих се аз и в този момент чух гласа на Скобелев.

— Да.

— Виктор ли е?

— Ти ли си? — Бях готова да се закълна, че се зарадва. Истинско чудо! — Звъних ти няколко пъти…

— Извинявай, страшно бързам. Интересува ме колата на един човек и естествено самият човек — също. — За рекордно кратко време му разказах къде да намери въпросната кола и кой трябва да седи в нея. След това отново се промъкнах обратно през прозореца. Като нищо на Резо можеше да му е писнало да стърчи пред тоалетната и да се срещнем с него вътре — пред мивката.

Нямаше такава опасност, тоалетната беше празна, ала всъщност Резо вече тихо чукаше по вратата.

— Сега — с мъченически глас се отзовах аз и се погледнах в огледалото. Точно така си беше, цялата ми глава бе покрита със ситни капчици дъжд. Измих се набързо и пригладих косата си с мокри ръце. Отворих вратата, а зад нея заварих моя страж да се цупи и мига. Ние мълчешком се върнахме на масата си. И тук той се отприщи:

— Лошо ли ти е?

— От къде на къде?

— Мила си лицето си и косата ти е мокра.

„Ама че е наблюдателен!“

— Лошо ми е — признах си. — Тук е задушно. Вие ми се свят.

— Вече бях започнал да се тревожа. Помислих си, че може да си избягала.

— Къде? — Очите ми само дето не изхвръкнаха от орбитите.

— Ами… може би имаш някаква работа и не искаш да зная какво правиш.

Вторачих се в него и дълго не свалих поглед от лицето му.

— Нямам работа. Абсолютно никаква.

Той кимна в знак на съгласие и в този момент в главата му нямаше нито една мисъл.

„Ако ти, малоумнико, знаеше каква съдба съм ти подготвила, на ръце щеше да ме носиш…“ Впрочем той и без това би ме понесъл, стига само да кажех.

— Нещо не мога да разбера, какъв си ти всъщност: охранител, надзирател или бавачка?

Той отново се обиди:

— Охранител съм. Но това не е чак толкова примитивно, колкото си го представяш, защото моята работа е…

— Стига, млъкни! — отрязах го аз.

— Напразно се отнасяш така към това — промърмори все пак той, а очите му като маниста се изпълниха с тъга.

— Добре де, от задухата ставам толкова проклета. Да си вървим вкъщи!

Сега ми оставаше само да чакам, за да видя дали Скобелев ще изпълни заповедта на тайната организация, или ще му стигне умът да разбере, че всичко това е пълен въздух под налягане.

Вечерта играхме шах с Тати, а Резо седеше до нас и ми мяташе хитри погледи. На два пъти ми намигна, а след това започна да кашля. Аз въздъхнах и обявих пред Тати:

— Днес ми се обади Саша.

— Кой Саша? — не се сети веднага той.

— Резо го нарича Монаха.

— А-а. И какво?

Свих рамене:

— Не искам да разказвам за това.

— Ами щом не искаш, недей… Той харесва ли ти? — попита все пак Тати след кратка пауза.

— Според мен с него не си подхождаме — предпазливо отвърнах аз. — А вие как мислите?

— Не си подхождате — съгласи се Тати. — Още миналия път забелязах, че Саша постоянно се въртеше около теб. Той е… как да ти кажа… с една дума — шантав е… Момиче като теб може да има само неприятности с него… — И изведнъж попита: — Вие сте се срещали преди, нали?

Тати имаше предвид срещата ни с тригодишна давност, заради която аз пострадах, и това малко ме поуспокои. Дълго мислих, преди да му отговоря:

— Не зная. Много неща не помня. Често се опитвам да си ги спомня, но не мога. В главата ми се появява нещо тъмно… и страшно.

Тати внимателно ме наблюдаваше и като цяло остана доволен. Но една мисъл в главата му ме постресна. Със сигурност Тати не беше глупак.

Малко по-късно, когато отидох в кухнята да си налея мляко, случайно чух какво си бъбрят Тати и Резо и замрях на място като препарирана.

— Чу ли ги за какво си говореха? — попита Тати.

— Саша не съм го чул — отвърна Резо. — А тя два пъти каза не и един път да.

Върнах се на пръсти в стаята си и се опитах да се съвзема от почудата. Резо излъга шефа си, родния си баща, тъй да се каже. Той наистина не можеше да чуе какво дрънка Саша, но със сигурност беше запомнил дословно моите отговори.

„Чудо на чудесата!“, помислих си, докато си лягах да спя, и се зарекох на другия ден да се поровя, както подобава, в неговия мозък. След като от опит бях установила, че мислите му могат да довършат човека, аз упорито избягвах да прониквам в главата на Резо, но сега съжалих за това. Бях пропуснала нещо съществено у това момче.

На сутринта станах рано и веднага тръгнах към басейна. В къщата цареше тишина, Тати си почиваше, охраната ходеше на пръсти, а аз се настаних под чадъра с книга в ръка, сгушена в хавлиения си халат заради сутрешния хлад. Резо можеше да се появи всеки момент и аз го чаках с нетърпение, защото много ми се искаше да послушам мислите му. Много скоро чух някои от тях, и то какви… Нищо подобно дори през ум не ми беше минало, пък и ми се струваше абсолютно невероятно, че нещо такова би могло да се пръкне в неговата глава.

Той мечтаеше, а мечтите му бяха изумителни. Аз дори изтървах книгата и се обърнах да видя дали пък наоколо не се навърта някой друг. Резо стоеше в креслото си на сенчица и щом видя, че се обърнах към него, каза:

— Добро утро. — Аз кимнах, шашната.

„Няма грешка. Той е.“

И послушах още малко. Изчервих се, дишането ми се затрудни, а след това захвърлих халата и на бегом се пльоснах във водата.

„Ама че кучи син! И откъде на този малоумник му е хрумнало всичко това в главата?“

Малоумникът се премести по-близо до басейна, аз доплувах до него, а той каза:

— Студено е още, ще се простудиш. — И ми приготви кърпата.

— Вчера ти излъга Тати — изсъсках аз.

— Не го излъгах — начумери се той.

— А сега лъжеш и мен.

— Не е хубаво да се подслушва.

— Не съм подслушвала, случайно чух, а това са различни неща. Схващаш ли?

— Ами… аз пък чух онова, което чух, и ме остави на мира.

Излязох от басейна, защото някак си не вървеше да се ядосвам, плацикайки се във водата. Той метна кърпата на раменете ми, а аз изсъсках:

— Не ме докосвай!

— Не те докосвам — тросна се Резо, примъкна креслото си до моето и притихна, а аз започнах да мисля с какво бих могла да го утеша. Не измислих нищо и изтърсих:

— Благодаря.

— Чух, каквото чух — инатливо повтори той.

Аз го изгледах от горе до долу и се натъжих, защото без неговата помощ дните ми тук щяха да станат тежки. Макар че Резо имаше само една гънка в мозъка си, беше наблюдателен и хитър. Значи се налагаше да го обвържа със себе си с нещо по-съществено от играта на шах, но някак не ми се искаше да мисля за това сериозно. Трябваше да събера сили за такава крачка.

Изведнъж той започна да се усмихва.

— Времето ще бъде хубаво, слушах прогнозата. 25–27 градуса. Ще идем ли някъде?

— Ще си стоим вкъщи — отвърнах и добавих, въздишайки: — Хайде да пием чай.

В три часа, точно след като бяхме привършили с обеда, в къщата се появи мъж на около шестдесет години — беше дебел, розовобузест и с весел поглед. Докара го Витя и го заведе при Тати.

— Кой е този? — попитах Резо, а той сви рамене:

— За пръв път го виждам.

Застанах нащрек, защото това никак не ми хареса.

В този момент Тати ме повика при себе си, всъщност не го направи Тати, а Витя излезе и кресна:

— Варвара, Владимир Иванович те вика.

Отидох. Тати крачеше из хола, а дебеланкото седеше на дивана, усмихнат и скръстил ръчички върху коремчето си. Той ми кимна и каза:

— Здравейте, Варя!

— Здравейте! — отвърнах аз и малко по малко започнах да се успокоявам.

— Ето, Варя, запознай се — започна Тати. — При теб е дошъл лекар, Генадий Николаевич, много добър специалист.

— Лекар ли? — изразих учудване аз.

— Да. Ние с Леонид Андреевич се посъветвахме и решихме, че Генадий Николаевич трябва да те види.

Естествено Тати лъжеше. Той не се бе съветвал с Доктора, но аз не възразих срещу присъствието на лекаря, макар че направих страшно тъжна физиономия, за да накарам Тати да се почувства виновен.

Ние отидохме в моята стая, а Тати остана в кабинета си. Генадий Николаевич се настани във фотьойла пред малката масичка, погледна ме мило, поговорихме си малко за това-онова, след което той извади от докторската си чанта някакви картинки и започна да ми ги показва.

„Какво пък, да започваме! — изсумтях наум. — Веднага мога да си изработя диагноза шизофрения.“

Изгубихме не по-малко от час с това занимание и аз започнах да се притеснявам, да не би да прекаля с вживяването ми в ролята на човек с разстроена психика и отново да попадна в лудницата.

Най-сетне гостът прибра идиотските си картинки, поговори си още малко с мен и отиде при Тати, като пътьом скалъпи умърлушена физиономия. След половин час той си тръгна, а Тати ме повика да пием чай. Изглеждаше малко потиснат, а и съвестта го гризеше.

Генадий Николаевич бе потвърдил диагнозата ми, но бе изразил увереност, че моят случай не е безнадежден. Аз не бих казала същото за него.

Вечерта дойде Доктора и Тати му разказа за посещението, като видимо му се подмазваше. Естествено Доктора се почувства малко обиден, тъй като съзря в действията на Тати неуважение към персоната си, и заяви с характерното за него достойнство, че ако домакинът ни има желание, може да свика и консилиум. И че единственото, от което наистина се нуждая, е обич и спокойствие. След това аз и Доктора отидохме да се поразходим из градината. Веднага щом останахме насаме, неговата самоувереност тутакси се изпари, той започна да нервничи и дори не направи опит да прикрие състоянието си.

— Проверяват ли те? — прошепна изплашено.

— Разбира се — махнах с ръка аз.

— Заподозрял е нещо.

— Тати не е глупав човек и е много предпазлив. Престани да се тръшкаш, Докторе, всичко е в рамките на нормалното.

— Не мисля така. Кажи ми: защо си тук?

Засмях се и поклатих глава.

— Онези трима мерзавци ли ти трябват?

„Ето на, започна се…“

— Докторе, веднага щом усетя, че е опасно да стоя тук, моментално ще избягам. Ти мисли за себе си. За какъв дявол продължаваш да не напускаш града? Нали ти казах: заминавай!

— Никъде няма да замина без теб…

Какво пък, това си беше негова работа. Той беше възрастен човек и трябваше да решава сам.

— Разговаряй с Орлов само по телефона. Макар че на твое място аз бих заминала.

— Къде? — плесна с ръце той. Нервите му вече съвсем не издържаха, май че сглупих, като го оставих да живее без надзор. Сега не биваше да му казвам за заплахите на Монаха, защото той окончателно щеше да се изплаши и един господ знаеше какво може да извърши.

— Как е Орлов? — попитах в желанието си да сменя темата. — Какво ново има?

— Помоли да ти предам, че напоследък Клим обича да си почива във ваканционното селище Лятна приказка, заминава натам в събота и остава с преспиване. Мястото е хубаво за риболов.

Новината ми се стори интересна. Време беше да се запознаем с Клим.

— А друго?

— Нищо, всякакви незначителни подробности.

— Докторе, нали ти казах, че всяка незначителна подробност е важна.

Той започна с видимо неудоволствие да изброява навиците и склонностите на Клим. Една от тях малко ме учуди: оказваше се, че като малък е имал склонност към четенето.

— Какво? — полюбопитствах. — Какво е четял? Фантастика, приключения?

Доктора ме погледна, като че ли бях мръднала:

— Откъде да зная?

— Извинявай — намалих оборотите аз. — Но предай на Орлов непременно да научи.

— Как си я представяш тази работа? — ядоса се Доктора.

— Обикновено хората, които работят в библиотеките, остават там до пенсия и помнят всичките си редовни читатели. Мисля, че на Орлов няма да му е трудно да се сдобие с такива сведения.

— Че какво общо имат библиотеките? — не се предаваше Доктора.

— Такова, че преди десет години, когато Клим е бил юноша, хората вземаха книги от библиотеката.

— Да речем, ще научиш, че той безумно е обичал Достоевски. И какво от това?

— Ще се появя пред него в образа на Сонечка Мармеладова — изсмях се аз, но Доктора не оцени шегата ми.

Ние закусвахме на верандата, Тати се разливаше от любезности и на два пъти, уж случайно, ме погали по главата. Реших да се възползвам от доброто му настроение и казах:

— Толкова ми се иска да замина някъде…

— Къде? — сепна се той, а аз свих рамене.

— Не зная… Вчера имаше реклама по телевизията: предлагат еднодневни екскурзии до едно ваканционно селище… забравих как се казва.

— Ами щом искаш… — въздъхна Тати. — Макар че какво и е лошото на градината? И басейн има… — Но се засрами я бързешком добави: — Не искам да те държа под ключ, ти сама си си господарка.

„Как ли пък не!“, помислих си, гледайки го с благодарност. Той ме погали още веднъж по главата и като че ли се успокои. След това извика Резо и започна да му втълпява нещо в продължение на десет минути — очевидно го инструктираше. Младежът се върна при мен, преливащ от енергия, и започна да се върти наоколо ми, тъй като явно очакваше разпореждания, но денят беше петък и аз заникъде не бързах.

— Ще ида да поплувам — казах високо.

Резо сякаш се обиди и се потътри подире ми. Седна в креслото до басейна, облечен в любимия си костюм, и се приготви да се поти през целия ден. Ама че глупак!

Бях се отдала на размисъл и не разговарях, а на него много му се искаше да си поприказваме. Той устиска един час в мълчание, а после ехидно каза:

— Треснали са колата на Саша.

— На кого? — Направих се, че не разбирам нищо.

— На Монаха.

— Как са я треснали?

— Ами… в смисъл че са я взривили. Добре че е останал жив.

— Как така е останал жив, след като са взривили колата му?

— Ами не е бил вътре. Бил е един негов приятел. Врътнал ключа и — тю-тя…

— А приятелят му?

— Приятелят му… ами… — Резо се натъжи, защото Тати му бе заповядал да не ме разстройва и сега той се чудеше дали смъртта на неизвестния чужд приятел ще ме разстрои, или ще съумея да я преживея, без да накърня здравето си.

— Загинал ли е? — окръглих очи.

— Не съвсем — изтърси той. — Лекарите казали, че може и да се оправи.

— Според мен говориш глупости — не издържах аз, а Резо се обиди.