Татяна Полякова
Нейната малка тайна (3)

3

Най-сетне настъпи денят, в който напуснахме града. Доктора докара пред входа ми своето доста охлузено, но пъргаво жигули и ние натоварихме в него два куфара и няколко чанти. Разделих се с лекота с всички вещи, с които бях свикнала.

Пресякохме града и излязохме на околовръстното шосе. Когато преминахме покрай поста на пътната милиция, Доктора спря и погледна към мен, а аз — към него.

— Ще се върнем ли тук? — попита той, а аз кимнах, за да не го натъжавам.

Работата беше там, че Доктора си бе съставил погрешна представа за мен. Той очакваше, че в този момент аз ще се разфуча на тема: ние ще се върнем, ние ще им дадем на тях да се разберат (не беше трудно да се досети човек на кои тях), само че в моите планове не влизаше идеята да се превърна в руски батман в пола или нещо подобно. Въвеждането на ред в страната беше работа на милицията, а възможността за отмъщение не ме привличаше. Пък и на кого можех да си отмъстя? На Саша Монаха, когото сама бях замъкнала в леглото си ли? Младежът имаше нужда да се скрие за една нощ и за целта си бе избрал мен. Впрочем той си плати с лихвите за нощувката, защото аз бях на седмото небе от щастие и дори повярвах, че ме обича. Или пък на тримата дегенерати, които толкова усърдно поработиха върху мен? Ами че на тях така им бяха заповядали. Те трябваше да намерят Саша, а аз мълчах и естествено ги нервирах. Дори да допуснех, че някой ден те ми паднеха в ръцете, какво от това: може би щях да им изпия мозъците с лъжичка или да ги нашибам с кожени камшици, така ли? Повдигаше ми се само при мисълта за това. Та аз не бих могла дори да ги ударя както трябва… Съществуваше и още един човек — онзи, който им бе заповядал да извършат всичко това, но пък той и с пръст не ме беше пипнал… С една дума: дрън-дрън-ярина, просто излизаше, че за всичко бяха виновни моята глупост и доверчивост. Ако си бях стояла вкъщи, ако се бях омъжила за един от онези дребосъци, щях да си живея мирно и тихо до дълбоки старини, без разните му там приключения… Само че аз не исках спокойствие… Казано накратко: каквото повикало, това се обадило. Добре че Доктора не чуваше мислите ми, иначе щеше много да се озадачи…

Ние се установихме в съседния областен център, който беше на повече от триста километра от родния ни град. Взехме под наем една двустайна квартира в панелен блок. Доктора се уреди в някакъв Център по рехабилитация, където бивши алкохолици му изливаха душата си, а аз пуснах във вестника следната обява: Квалифицирана гадателка ще ви разкаже миналото и ще ви разкрие бъдещето. Преувеличавах по отношение на бъдещето — каквото не можех, не можех, но за сметка на това с миналото всичко беше наред. Пък и човек е устроен така, че ако му разкажеш истински случки от предишния му живот, той ще ти повярва, а тогава можеш да дрънкаш каквото ти падне за бъдещето му и той ще приеме всичко с благодарност. Всъщност аз не злоупотребявах и съветвах хората най-вече да внимават, предупреждавах ги да се пазят от алкохола и случайните връзки и им препоръчвах да се грижат за децата си. Изобщо стремях се да заслужа медал като борец за чистотата на нравите.

Медал така и не ми дадоха, но парите потекоха като река. Естествено — не веднага. Наложи се три пъти да пусна обявата, преди в нашата квартира да се появи една жена на около четиридесет години. Аз много й се зарадвах не само защото беше първата ми клиентка, а и защото страшно ми беше омръзнало да седя между четири стени и да общувам само с Доктора, чиито мисли вече знаех наизуст.

Разговарях с клиентката си около два часа, тя ми плати много повече пари, отколкото й поисках, и си тръгна безкрайно доволна, макар че аз всичко на всичко й повторих нейните мисли на глас, но това оказа изключително благотворно въздействие върху нея, тъй като жената се успокои и взе нужното решение.

След два дни вече имах трима клиенти, а след това те станаха толкова много, че се наложи да правя график за приемните часове и да повиша таксата, та да се избавя от онези, които просто любопитстваха. Доктора заряза Центъра и започна да води предварителни разговори с клиентите, понеже много от тях изобщо нямаха нужда от услугите на врачка, а от помощта на психолог. Общо взето, ние бяхме в цветущо положение.

Веднъж — в късната есен, някъде привечер, в квартирата се появиха двама младежи с мрачен вид. След като си поговорих с тях седем минути, аз установих завидно съвпадение на нашите възгледи по всички основни житейски въпроси и от този момент нататък моят бизнес беше един вид узаконен. Момчетата останаха доволни, а за мен — да не говорим.

Така измина една година. Бях спечелила толкова много пари, че количеството им вече будеше безпокойство у нас, защото нямаше къде да ги харчим — ние живеехме скромно, Доктора беше заклет вегетарианец и хрупаше салати, а аз наблягах на сладките неща, тъй като очевидно в детството ми не ме бяха дохранвали.

Доктора се тревожеше за нашите пари и се страхуваше от крадци, а аз постоянно се опитвах да установя за какво ми бе дадена тази дарба и изобщо дали това беше дарба или просто някакво странно стечение на обстоятелствата. Измина една година, а аз така и не успях да намеря отговор и не забелязвах нищо, напомнящо знак, по който да мога да се ориентирам. Та види се — по тази причина ми стана скучно.

Горе-долу по това време в квартирата ни се появи Коля Вихряй — един от моите „защитници“. Предишния ден той вече беше идвал по работа, а днес изобщо нямаше какво да прави в дома ни и аз малко се изненадах. До него от крак на крак пристъпяше един от приятелите му, когото слабо познавах, но си спомнях, че се казва Серьога, а прякорът му беше Коса или нещо от сорта. Естествено на мен нищо не ми костваше да бръкна в мозъка му и да изясня това, но гледах да не се напрягам излишно.

Общо взето, те се появиха в антрето, криеха очи и явно бяха притеснени.

— За какво си се домъкнал? — учудих се аз.

Коля изпъшка и каза с известна доза стеснение:

— Варвара, такова… можеш ли да ми погледаш малко, а?

— Да не би да си се влюбил?

— Аха — изсумтя той и, разбира се, излъга. Измъчваше го друго.

— Добре, ела вътре — предложих му аз, той тръгна, а приятелят му го последва.

Извадих картите и започнах да ги нареждам, а после — и да гадая, като при това бърках попа с валето, подривайки собствената си репутация. Но на Коля не му беше до поповете, той изглеждаше потиснат и очакваше от мен чудо. Виждах мислите му като на длан.

След като му разказах за споходилите го неотдавна тревоги, неуспехи и една малка радост (наскоро той най-сетне бе излекувал трипера, който съвсем неочаквано бе пипнал след кратко общуване с едно симпатично момиченце на около петнадесет години, което на пръв поглед приличаше на мамина щерка), та след като отворих очите му за всичко това и забелязах дълбоко удовлетворение в изражението му, аз преминах към настоящето, т.е. към утрешния ден. Именно предстоящото на другия ден събитие, по-точно среща, определена за седем часа вечерта на тихо и с нищо незабележително местенце, навяваше тъга на Коля. Той дълбоко се съмняваше, че ще си тръгне оттам цял и невредим и впрочем съмненията му не бяха напразни. На негово място аз бих теглила една майна на всичко и не бих отишла на срещата, но момчетата с голи глави са особено племе, те живеят по свои правила, които могат да се сторят глупави на нормалния човек, ала братлетата ги спазват и не мърдат на крачка от неписания закон. Има случаи, в които трябва да запазят достойнство или както там се нарича това при тях.

И, разбира се, утре Коля щеше да отиде на срещата и нямаше смисъл да го разубеждавам, пък и на мен ми беше все едно дали той щеше да се лиши от главата си, или тя щеше да му служи за украшение още известно време. Всъщност Коля не беше лошо момче, в смисъл че не беше по-лош от много други, но пък и не беше по-добър.

Аз въздъхнах тежко и казах:

— Утре те чака път и среща с трима попове. Пази се от тях, защото те желаят смъртта ти. Ако утре не излезеш от къщи след шест часа вечерта, ще живееш дълго и късметът няма да те изостави. — На това място въздъхнах тежко още веднъж и се втренчих в него. Той облиза устните си, погледна ме с укор, а аз категорично добавих: — С две думи: ако не си подаваш носа от къщи, всичко ще бъде наред, ако го подадеш — чакай неприятности.

— Как тъй ще си седя вкъщи… — ядоса се той, а аз се учудих:

— Какво ти става, Коля? Ти ме помоли да ти гледам и аз ти гледам. А другото не е моя работа.

След което му поразказах разни други неща и ако се съдеше по неговата реакция, чутото му направи силно впечатление. В това нямаше нищо трудно, тъй като знаех мислите на Коля. Но той не знаеше, че аз зная и затова се изчервяваше, въртеше се на мястото си и блещеше очи.

— Това е — престанах да се зверя аз в два попа и една десетка спатия. — Има ли въпроси? Няма въпроси. Сеансът свърши.

— Ама… нищо повече ли не знаеш? — плахо се поинтересува той, след като поседя няколко минути, ням като пън.

— Какво още искаш? — учудих се аз.

— Ами… гледай ми още веднъж… може да видиш нещо. — Той извади пари от портфейла си и ги сложи на масата. Сумата забележимо надвишаваше моята регулярна такса.

— Махни ги — казах аз, правейки си на обидена. — Не сме си чужди хора.

— Не — врътна остриганата си глава той. — Искам всичко да бъде, както си му е редът…

Аз въздъхнах и наредих картите още веднъж. Като че ли нарочно се паднаха само купи. Коля се вторачи в тях и попита:

— Гадно ли е?…

— Ами… — отвърнах уклончиво аз, повъртях в ръката си една шестица, хвърлих я настрана и казах намръщено: — Коля, утре вечер си стой вкъщи… — Не хвърлях прах в очите на Коля, за да го изплаша, просто на него много му се искаше да чуе как ще завърши утрешната среща, а аз изобщо нямах представа за това, защото Господ не ме беше осенил с дарбата да предвиждам. По принцип умният човек избягва неприятностите и аз се опитвах да втълпя тъкмо тази мисъл в съзнанието на Коля. Той разбра всичко това по свой си начин. Надигна се тежко, отмести поглед и каза:

— Добре, аз си тръгвам.

Приятелят му се глумеше в съседния фотьойл и изглеждаше някак угнетен.

— И на теб ли да ти гледам? — попитах.

Младежът скокна и тръгна заднишком към вратата:

— Ъ-ъ…

— Правилно — наложи ми се да се съглася аз. — Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре спиш.

Момчетата измърмориха „Довиждане“ и си отидоха.

Доктора ги изпрати до вратата и се появи в стаята.

— Какво искат?

— Да разберат съдбата си. А съдбата, както е известно, е злодейка.

— Какво му каза?

— Посъветвах го утре вечер да гледа телевизия. Но той естествено няма да ме послуша.

— И какво?

— Че откъде да зная? — учудих се аз.

Доктора кимна, но не ми повярва.

След две седмици Коса отново ме посети, тъй да се каже, по служебно задължение. До него стърчеше дългунест младеж със счупен нос, когото не бях виждала преди и появяването му в квартирата ми малко ме озадачи — не обичах промените, а и момчетата впрочем също не ги обичаха.

— Къде е Коля? — полюбопитствах аз.

— Няма го.

— Какво значи няма го! — попитах по-скоро от приличие, защото вече знаех отговора.

— Погребахме го. Преди десет дни. Ей такива работи…

— Жалко за момчето — казах, без да се съкрушавам кой знае колко.

Ние преминахме към насъщните неща. Чак преди да си тръгнат, Коса попита:

— Шестицата беше виновна, нали? Ти неслучайно я въртеше така в ръката си… Знаела си, че ще го убият, нали?

— Аз зная само онова, което ми показват картите…

— Естествено… — Коса поклати глава и виновно добави: — А пък аз преди не вярвах… тъй де… мислех си, че това са глупости — гадаенето и разни други… и на никого не бих повярвал, ако не го бях видял с очите си… Заслужаваш си парите.

— Имам дарба — сериозно отвърнах аз. — Взела съм я от баба си. А тя я е взела от майка си. В смисъл че ми е по наследство.

— Ясно — още веднъж кимна той, а след това си тръгна с вид на просветлен човек, пред когото се бе разкрило нещо възвишено.

След този случай момчетата в града — не само от нашия квартал, но и от съседните — започнаха да се отнасят към мен със забележимо почитание. Поздравяваха сдържано и бяха изключително вежливи, когато се срещахме, ала всъщност никой от тях не бързаше да научи съдбата си. Доктора твърдеше, че те ме смятат за вещица. Може би той беше прав. Няма по-суеверни хора от онези, които не живеят в съгласие със закона. Общо взето, покойният Коля беше успял по своя си начин да ми направи реклама. Сега всяко куче в града ме познаваше и се отнасяше с уважение към мен (разбира се, не кучето, а местните хулигани). Между нас се изградиха приятелски и дори би могло да се каже — задушевни отношения. В атмосферата на въпросната задушевност измина една година. Тя не донесе нищо ново, ако не се броят парите, но те не ни хвърляха в кой знае какъв възторг, защото ние с Доктора така и не успяхме да измислим за какво да ги харчим. Всъщност купихме си едно БМВ, колата изглеждаше доста добре, но с това фантазията ни се изчерпа. По едно време решихме да си купим и апартамент — по-хубав и по-просторен, но ни домързя: не ни се щеше да напускаме мястото, с което вече бяхме свикнали. А хората, които се надяваха да им отворя очите, все идваха и идваха. Струваше ни се, че вече целият град се извървя, и то не по веднъж, но те продължаваха да извират отнякъде. Започнаха да пристигат клиенти от други райони, дори от такива, които бяха доста отдалечени. Когато веднъж в антрето се появи гражданка на неопределена възраст и с доста едро телосложение, която бе преодоляла разстояние от двеста километра, за да се види с мен, аз изпаднах в дълбок размисъл, а после направо се разстроих. Нима дарбата — или каквото и да беше това — ми бе изпратена свише просто за да стана една известна в цяла Русия врачка? Това никак не ме влечеше. Нима тя нямаше по-интересно приложение?

Дните минаваха, а аз продължавах да се тормозя от безрадостни мисли. Доктора също изглеждаше нещастен и също размишляваше, а понякога дори съжаляваше, че бе напуснал скъпата на сърцето му психиатрична болница, където от него имаше очевидна полза. Впрочем на Доктора му беше по-лесно — никога не беше късно да се върне в лудницата, но за мен подобна перспектива…

В самия разгар на самовглъбяването и анализа на собствената съдба, който се случи навръх Коледа, в нашия дом отново се появиха неканени гости, но този път от по-висок ранг. Аз четях „Юдейската война“ на Флавий и разсъждавах върху това, че навремето хората са живели далеч по-приятно, когато на вратата се позвъни. Доктора бързешком излезе в антрето от стаята си, а после надникна при мен и започна да прави разни тайнствени знаци, абсолютно забравил, че това е напълно излишно. Аз вече знаех, че при нас е дошъл скъп гост — босът на квартала, в който ние се подвизавахме. Именно на него ние най-усърдно снасяхме своята дан. Той се казваше Володя, по-точно — Владимир Павлович, а прякорът му беше доста странен — Кума, и би трябвало да се предполага, че произлиза от фамилията му — Кумачьов. Тъй като този прякор звучеше двусмислено и с намек за известно неуважение^[1], никой не се осмеляваше да го нарича така в очите. За мен той беше Владимир Павлович и до този момент с него се бяхме срещали два пъти, и двата — в казиното, на което той беше собственик и където аз бях отишла да прахосам част от парите, отнети от доверчивите граждани по напълно законен път. Общо взето, ние бяхме познати, но не чак дотам, че да ме посещава без предупреждение по вечерно време. Аз се изненадах и честно казано — малко се постреснах, но само до момента, в който той се появи в стаята ми, съпроводен от довереното си лице. В главата му нямаше нито една черна мисъл по мой адрес. Аз започнах да се радвам и да се усмихвам, а също така се впуснах да проявявам гостоприемството си.

— Не се притеснявай — махна с ръка Кума, след като се настани на фотьойла. — Дойдох просто ей така… да те видя за малко.

Аз притихнах на отсрещния фотьойл и продължих да изразявам дълбоко задоволство от нашата среща. Придружаващото го лице деликатно изчезна зад вратата, Доктора чисто и просто не се появяваше и изобщо ние седяхме сами, Кума се чудеше как по-ловко да започне разговора, а аз се дивях и го разглеждах.

Той беше с две години по-голям от мен и изглеждаше внушително и съвсем благопристойно. Не си бръснеше главата в съответствие с бандитската мода, не носеше ланци, пръстени и гривни и се обличаше елегантно. Изразяваше се напълно грамотно, псуваше само в крайни случаи, стараеше се да бъде справедлив — вярно, по начин и така, както той си представяше въпросната справедливост, не си падаше по кървавите разпри, смяташе садистите за кретени и до този момент не си бе слагал на душата греха на физическото убийство. Изобщо можеше да мине за напълно почтен младеж. Едни го уважаваха, други не го долюбваха особено, а някои много се страхуваха от него. Последните няколко дни се бяха оказали тежки за Кума и сега той се чудеше и маеше как да я кара нататък.

Беше се дотътрил да удовлетвори тъкмо тази своя потребност, но заради глупавото си перчене не искаше да ме помоли да му гледам, седеше с втренчен в мен поглед и се насилваше да изнамери причината, заради която ме бе удостоил с посещението си. Макар че работата не беше само в перченето, защото освен това той беше силно потиснат от примера на Коля Вихряй, който без време предаде богу дух, след като съзря шестицата купа в ръцете ми, но Кума не би признал това дори и пред самия себе си. Общо взето, без да си даваме зор, ние си поиграхме на котка и мишка.

— Минавах наблизо и си викам: я да се отбия — каза той, без да прояви особена фантазия. — Сега ти си нашата знаменитост…

— Само мъки — направих за всеки случай заключение аз. — Разходите са големи, ченгетата си врат гагата, няма спокойствие.

— Добре добре, нямах предвид това… Просто ми е интересно дали ти наистина можеш нещо, или това е някакъв фокус?

Аз въздъхнах със сведени очи и след като се поколебах известно време, отвърнах:

— Разбира се, че е фокус. Теб няма да те лъжа.

— Така ли? — Той имаше вид на разочарован. — А разправят, че каквото и да кажеш, всичко е едно към едно.

— Психология — свих рамене аз. Психологията го заинтригува. И тъй като разбрах, че няма да се отърва от него просто ей така, му предложих: — Мога да ти покажа как става това.

— Хайде.

— Започвам с най-лесното. Например — нещастна любов. Ти се подсмихна накриво, значи не те заплашва такава. Финансови проблеми. Макар да знаеш, че всичко това е фишек, ти се напрегна. Аз наблюдавам, засичам… е, и така нататък.

— А картите?

— Картите са за пред хората. Че как без карти?

— Значи фишек, казваш? — оклюма се Владимир Павлович.

— Аха. Само че, моля те, направи ми една услуга: трай си по въпроса. Имам добър бизнес и коректно си плащам данъците.

Кума се подсмихна, но не побърза да си тръгне, а започна да се оглежда наоколо и да се колебае. Аз също не бързах заникъде, тъй като седях в собствения си фотьойл, пък и въобще нямах никаква работа и чаках да видя дали той щеше да се осмели да произнесе онова, за което си мислеше, или тъй и щеше да си отиде, без да го сподели.

— Жалко — каза внезапно той. — Такъв човек щеше да ми е много полезен, особено сега. Щеше да нареди картите и да каже какво трябва да очаквам. — Кума се засмя, но всъщност говореше сериозно.

— Каквото не мога, не мога — натъжих се аз. — А пък нямам никакво желание да те лъжа. Ти не си човек, на когото мога да хвърлям прах в очите. — Направих пауза и продължих, тъй като разбрах, че той все така не бърза да си ходи: — Искаш ли да пийнем нещо? Вярно, нямам водка, но малко коняк ще се намери.

— Дай коняка. Впрочем аз не обичам водка.

„Много добре знам това“, насмешливо казах аз, само че наум. Отидох в кухнята и се върнах с един поднос, върху който имаше гарафа с коняк, хапки с хайвер, лимон на резенчета и салам на парченца (Доктора искаше да го изхвърли, а я виж как влезе в работа.) Пийнахме и замезихме с хайвера. Кума продължи да ме разглежда и в този момент мислите му бяха любопитни, но напълно безопасни за мен, така че аз се отпуснах. А след втората чаша той попита:

— Откъде си?

— Отдалече — отвърнах аз, а той отново попита:

— И какъв вятър те довя при нас?

— Пристигнах с кола. Вашият град ми легна на сърцето, защото тук никой не ме познава.

— Ти си печена мадама и на вид си вряла и кипяла, явно имаш опит в живота — кимна Кума, а аз се подсмихнах:

— Физиономията ми ли не ти харесва?

— Физиономията ти си е наред, но погледът ти е лош. При мен има един с такъв поглед, от десет години го познавам, но за нищо на света не бих застанал с гръб към него.

— Аз, общо взето, съм кротка — закаканизах — и не си търся белята. Живея си спокойно и на никого не преча.

— Аха — съгласи се той и погледна изпод вежди.

— И все пак мутрата ми не ти харесва — подсмихнах се аз, а Кума сви рамене.

— Казах ти: мутрата ти е нормална… — На това място той се разсмя. — Не се обиждай. Естествено белезите не красят жената. Кой те нареди така?

— Един самосвал — с леко глуповат поглед отвърнах аз. — Тръгнах на пазар за Москва, пътувах си и на никого не пречех и изведнъж онзи алкохолик връхлетя отгоре ми. „Целунахме се“ с него, той умря, а на мен ми остави украшения за цял живот, та да го помня по-дълго.

— Лош късмет — изсумтя Кума, остави чашата и стана.

— Е, какво пък, благодаря за почерпката.

— Заповядай, когато искаш. Винаги се радвам да видя хубав човек.

— А твоя Доктор какъв е, наистина ли е доктор или и това е фишек? — неочаквано попита Кума, когато вече бе стигнал до входната врата.

— Доктора е лекар, лекуваше откачалките, но те му омръзнаха, защото покрай тях без малко и той да превърти, та затова тръгна с мен.

— Интересно… Да вървим, Серьога — подвикна Кума на охранителя си и ми каза през смях: — Но за самосвала лъжеш. Никакъв шофьор не ти е завещавал спомени за себе си, ама кой ли е? Да не би да си дошла в нашия град да свиеш любовно гнезденце?

— При мен положението с любовта е кофти — разтревожих се аз. — Имам големи проблеми по женска линия. И ти се кълна в Бога, че никой няма да има неприятности заради мен. Клиентите са доволни, другарувам си с властите, а вас много ви уважавам.

— Добре, щом е така — пророни сериозно Кума и най-сетне си тръгна.

А аз се замислих.

От дълбоките размисли ме изтръгна Доктора, който се появи в стаята.

— Какво искаше оня?

— Супер оръжие — разперих ръце аз. — Да знае всичко за конкурентите си и да предвижда своевременно всяка тяхна крачка. Съгласи се, че в това има някакъв смисъл.

— Ти каза ли му? — сепна се Доктора, впрочем без сам да вярва, че това е възможно.

— Не, разбира се. Признах си, че правя фокуси и баламосвам народа. А той се разстрои.

— И какво ще стане сега?

— Нищо.

— Ще вечеряш ли? — поинтересува се Доктора, след като постоя малко на прага.

— Не. Късно е вече.

Той изчезна зад вратата, а аз се приближих до прозореца и се втренчих в тъмнината. Неочакваното посещение на Кума ме наведе на интересни размисли. Превъртах ги и така, и иначе и те все повече и повече ми допадаха. Какво, по дяволите, правех в този град? Знак ли чаках? А може би посещението на Кума беше тъкмо този знак — кой би могъл да каже със сигурност? Трябваше по някакъв по-деликатен начин да попришпоря Господа. Че колко време можех да седя тук без работа? Беше ми скучно. И на Доктора му беше скучно, а за мен — да не говорим. По цял ден се ровех в мислите на разни малоумници и поне да имаше някаква полза от това… Полза, разбира се, имаше — тук малко пресилвах нещата, но въпреки това ми беше скучно. С две думи, след като Мохамед не отиваше при планината, значи бе настъпил моментът аз да се размърдам.

Взех решението бързо и се отправих към кухнята. Доктора чоплеше с вилица любимите си треволяци и също гледаше през прозореца. В главата му се въртяха безрадостни мисли, в последно време той се опитваше да се крие от мен и си рецитираше наум стихове, а аз му позволявах да си мисли, че това му помага да се успокоява. Доктора беше малко странен човек и непрекъснато търсеше някакъв смисъл: защо се е родил, защо е учил, защо се е помъкнал с мен? И изобщо не можеше да проумее едно просто нещо — че животът е случаен, а следователно е безсмислен. Човек можеше да си блъска главата, за да го разбере, а можеше и просто да живее за собствено удоволствие. Впрочем последното беше точно онова, с което възнамерявах да се захвана.

— Заминаваме — казах аз и пуснах най-хубавата си усмивка.

— Къде? — Той сякаш се смути.

— Вкъщи. Напечелихме пари, време е да ги харчим.

— Ти… — Доктора бързешком сведе очи, тъй като не посмя да произнесе думата отмъщение. Отдавна вече бях разбрала, че въпреки възрастта си, той беше романтик.

— Домъчня ми за родния град. — Не исках да лъжа, а още по-малко — да го обиждам аз.

— Кога ще тръгнем? — попита той след кратко мълчание.

— Трябва да оправим въпроса с квартирата, а аз — да си извадя паспорт на мястото на откраднатия.

— Паспорта ли са ти откраднали? — повдигна вежди той, а аз с укор поклатих глава:

— Докторе, как могат да ми откраднат паспорта? Човек само да протегне ръка и аз вече ще съм го усетила. Паспортът ми си стои в чантата, където му е мястото, но аз ще вкарам в заблуждение родната милиция и ще й съобщя, че са ми го отмъкнали. Един паспорт в повече няма да ми навреди. Защото — освен всичко — имам намерение да се омъжа.

Колкото и спокоен човек да беше Доктора, той оцъкли очи и дори изпусна вилицата.

— За кого?

— Още не зная. Но е желателно веднага след бракосъчетанието той да отпътува за чужбина. Няма да е трудно да намеря такъв.

— Варвара, какви ги дрънкаш? — намръщи се Доктора.

— Посвещавам те в плановете си, наистина ли не разбираш? Ние се връщаме в родния си град, а хората около нас ще любопитстват и например ще попитат: откъде са мангизите ти, а аз ще им кажа: откъдето трябва, т.е. от мъжа ми, защото моят мъж изкарва страхотни пари в чужбина, а пък аз тук си хвърлям шапката.

— Надяваш се, че ако смениш фамилията си, няма да те намерят, така ли?

— Кой, Докторе? Кой ме търси?