Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сестрите Марист (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
His Girl Friday, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 64 гласа)

Информация

Сканиране
stontontina (2008)
Корекция
asayva (2014)
Форматиране
in82qh (2014)

Издание:

Даяна Палмър. Пагубен чар

ИК „Арлекин-България“, София, 1995

Американска. Първо издание

ISBN: 954-11-0300-6

История

  1. — Добавяне

Трета глава

През следващите дни Данета се измъчваше от новото отношение на шефа си. Той вече не започваше разговори, които не бяха абсолютно необходими, и не й казваше нищо, което не бе свързано с работата. Вече дори не се отнасяше с нея като с по-малък брат. Като че ли се бе превърнала в част от обзавеждането и той почти не я поглеждаше. Отново бе започнала да се облича скромно, но сигурно нямаше да има значение, дори ако бе дошла гола на работа. Той бе казал, че няма да усложняват отношенията си, и държеше на дадената дума.

Данета се чувстваше самотна — дори повече, отколкото преди две години, когато се премести да живее тук с братовчедка си Джени. Искаше да е независима, да живее собствения си живот и родителите й я подкрепиха. Но сега семейството й липсваше. Липсваше й и Джени, защото бе добра слушателка. Но братовчедка й бе заминала на югозапад с някаква тайна задача. Съжаляваше, че не се бе сетила да пита Юджин дали я е чувал, но тогава моментът не бе подходящ.

Имаше нужда да поговори с някого, защото досега не бе осъзнала в каква важна част от живота й бе допуснала да се превърне Кейб Ритър. Очакваше с нетърпение да отиде на работа. Усмивката му я караше да трепти, мъжественото му излъчване я предизвикваше и вълнуваше, а остроумието му я разсмиваше. Самото му присъствие я караше да се чувства някак по-жизнена, отколкото когато и да е преди.

От онази сутрин в големия линкълн, когато със страстта си бе събудил всичките й сетива, тя сънуваше еротични сънища, свързани с него. Но онази сутрин можеше никога да не се е случвала, защото новото му отношение бе подчертано делово. А и напоследък непрекъснато бе с Керъл. Напразно парадираше с нея, сякаш за да е сигурен, че Данета няма да си въобрази нещо.

Тя довърши писмата и ги остави настрани. Може би той се опитваше да я изгони… Тази мисъл я разтревожи. Бе свикнала с настроенията и характера му и не й се работеше при някой друг. Но ако шефът й искаше това…

Когато Кейб влезе, тя обмисляше как да постъпи, ако й се наложеше да напусне. Отварянето на вратата я стресна и Данета рязко се изправи.

— Нерви ли? — изкоментира той. — Това е нещо ново. Какво има? — Тя му подаде с трепереща ръка писмата. — За Бога! — избухна Кейб. Остави куфарчето си, сложи писмата на бюрото и я издърпа за ръката. — Хайде, изплюй камъчето. Какво се е случило?

— Искате ли да напусна? — попита тя с пресекващ глас.

— А ти искаш ли? — върна й той топката с безизразно лице.

Тя сведе поглед.

— Работата е добра — отговори сковано. — Но ако вие предпочитате да напусна, ще подам молба.

— Аз самият не знам какво предпочитам — въздъхна той тежко. Бе опитал да не я забелязва, да се държи студено и сега му се връщаше. Отново я бе обидил. Защо не можеше да забрави погледа й, когато бе започнал да я целува? Защо не можеше да намери утеха в компанията на Керъл?

С нова въздишка притисна нежната ръка на секретарката към гърдите си. Данета усети топлината на тялото му и почувства как по гръбнака й премина тръпка. Изведнъж й се прииска да го види съблечен. Чудеше се как изглежда без дрехи и какво ли би било, ако я прегърнеше и я целунеше така, както й бе прошепнал онази сутрин до сондата на Хари Дийл…

Пръстите му галеха гладките й нокти. Той чу как дишането й се промени и се удиви как успява да стои толкова кротко и покорно. Самочувствието му бе поласкано, когато Бен Медоуз и баща му предположиха, че срамежливата млада Данета е влюбена в него. После това го стресна, когато едва не я целуна в колата. Не бе очаквал, че тя ще му действа така възбуждащо. Само че Данета мразеше начина му на живот… Или по-скоро това, което тя мислеше, че е негов начин на живот. Често се бе чудил как би реагирала, ако се опиташе да я люби. През последните седмици доста се изкушаваше, благодарение на непрекъснатите подмятания на баща му. Тя бе много красива и тялото му реагираше всеки път, когато я погледнеше. Опита се да не й обръща внимание, но от това стана само по-лошо. Сега я докосваше, но разбираше, че прави грешка, за която ще съжалява.

— Ръцете ти са студени като лед — отбеляза той с дрезгав глас. Тя ухаеше на лавандула и бе съвсем различна от жените, които изпълваха живота му през последните години. Те го преследваха и тяхната агресивност го дразнеше. В Данета нямаше нищо агресивно. Тя бе невинна. От тази невинност му се виеше свят. Не можеше да забрави очите й, когато й прошепна как иска да я целуне…

— Тук е малко студено — каза тя. Наистина ли този тих глас бе нейният? — Ще включа отоплението.

— Да, разбира се — съгласи се той, без да пуска ръката й. Притисна я по-силно и я премести, така че тя почувства ударите на сърцето му.

Повдигна брадичката й, погали бузата й и палецът му се насочи лениво към устата. Погали я — отначало леко, а после по-настойчиво. Сладостна тръпка прониза цялото й тяло. Той правеше абсолютно същото, както преди, и предизвикваше същото удоволствие у нея! От гърлото й се изтръгна тих стон, който му хареса. Хареса още повече изненаданата чувственост в очите й. Тя започваше да се възбужда много повече, отколкото преди. Погледът й говореше достатъчно. Палецът му стана по-настойчив и треперещите й устни се разтвориха. Свободната му ръка обхвана врата й и го задържа здраво. Погледна я в очите.

— Тук играта свършва — каза той рязко. — От момента, в който устните ми покрият твоите, няма връщане назад.

Данета се задъха. Магията бе почти разрушена. Но очите му бяха неумолими, както подлудяващия пръст върху устните й.

— Не е честно… — простена тя. — Това е като да ловиш риба с динамит…

— Да — съгласи се Кейб тихо. — И точно така ще го усетиш. Като динамит. Така ми харесва. — Устните му бяха само на сантиметър от нейните. — Силно и грубо. Ето така…

Тя усети как ръката му се сви върху врата й и дишането й се смеси с неговото. Чувстваше се безпомощна, готова да му даде всичко, което той поиска.

Но точно когато устните му се втурнаха към нейните, шептящи чувствени обещания, резкият звън на телефона взриви напрегнатата тишина и ги откъсна един от друг.

Данета трепереше силно. Погледна безпомощно към Кейб. Той също изглеждаше стреснат. Без да откъсва очи от лицето й, вдигна слушалката.

— Ритър слуша.

— Кейб, можеш ли да отделиш един час тази вечер, за да дойдеш с мен на благотворителна вечеря? — попита обработеният глас на Керъл. — Ще се събират средства за новата детска болница.

— Тази вечер ли? — повтори той разсеяно. — Мисля, че мога. Ще те взема в пет часа.

— Прекрасно. Благодаря, скъпи. Ще се видим по-късно.

Тя затвори, но Кейб не остави слушалката, а продължи да я притиска към ухото си. Още се взираше в разширените очи на Данета. Тишината между тях бе не по-малко взривоопасна, отколкото преди минути, но преди някой да успее да проговори, на вратата се появи Бен Медоуз с папка в ръка.

— Извинявай, че те безпокоя, но ми трябват няколко копия — прошепна той на Данета, като явно мислеше, че Кейб още говори по телефона.

— Ще… Ще ги направя. — Тя взе с треперещи ръце папката и се затича към стаята, където бе ксероксът. Кейб остави слушалката и покани Бен в кабинета си. Данета направи копията и се върна.

До края на деня почти не смееше да диша, но Кейб повече не се приближи до нея. Тя не знаеше дали да се радва, или да съжалява, но през тези няколко минути отношенията им безвъзвратно се бяха променили.

Върна се в самотния си апартамент. Искаше братовчедка й да си е у дома, но Джени нямаше да се върне скоро. Тя прекарваше по-голямата част от времето си по експедиции до разни девствени места и Данета знаеше, че понякога там е опасно. Веднъж някакъв мъж се бе опитал да проследи Джени. После се разбра, че е агент на конкурентна фирма, който се е опитвал да разбере нещо за геоложкия доклад, предаден от нея на компанията на Юджин Ритър. Тези стратегически метали, които тя проучваше, бяха важни за много хора, и не всички заинтересовани бяха американци. Дори и сега писмата й бяха пълни с възбуждащи любопитството намеци за нейната работа и Данета се тревожеше за нея. На времето тайно й бе завиждала за вълнуващия скитнически живот, но колкото по-дълго бе около Кейб, толкова по-малко я привличаше подобен начин на живот. А напоследък се плашеше дори от мисълта да смени работата си. Нямаше желание да разбере защо.

Отвори вратата и видя братовчедка си — загоряла, руса и сияеща.

— Дина! — възкликна Джени и я прегърна. — О, колко е хубаво да се върне човек у дома!

— Не те очаквах толкова скоро! — извика Данета със светнало от радост лице. — Радвам се да те видя! Изглеждаш страхотно!

И бе вярно. Дългата й руса коса се спускаше на меки вълни. Белият костюм й придаваше изтънчен вид. Тъмносините очи искряха. „Само ако можех да изглеждам така!“, помисли Данета и въздъхна.

— Докога ще останеш? — попита тя и се запъти към кухнята да приготви нещо за вечеря.

— До сутринта — засмя се братовчедка й на нейното изражение. — Съжалявам, миличка, но заминавам на друго място. И това е всичко, което мога да ти кажа, не ме моли. Няма от какво да се страхуваш. Освен от мързеливия гущер там. — Кимна към радиатора, където се бе свил Норман. — Все ме гледа, сякаш се чуди как съм на вкус.

— Той не е месояден. Вегетарианец е — напомни й Данета. Обясняваше го всеки път, когато Джени се връщаше, вече две години, откак успя да я убеди да го донесе в апартамента. Всичко би било наред, ако Норман не бе започнал да расте. Той бе непретенциозен, дресиран и бе сериозно предупреждение за крадците. Имаше един опит за обир, но нещастникът излетя с ужасени писъци от апартамента и едва не се блъсна в Данета. Норман стоеше на вратата с отворена уста и настръхнала опашка, която след няколко години щеше да се превърне в доста опасно оръжие. Тогава Данета щеше да се гордее с него изключително много. Но въпреки храбростта му като пазач, горката Джени се страхуваше. Освен това той бе прогонил един перспективен неин приятел, който изпитваше ужас от влечуги…

— Ами ако случайно отхапе парче от мен и му хареса?

— Норман никога не те е опитвал. Пък и те обича.

— Така ли? Откъде знаеш? — намръщи се братовчедка й, вторачена в безизразните му очи.

— Мога да чета мислите му. — Данета я погледна. — Знам, че обичаш работата си, но наистина ли са нужни всички тези страхотии?

Джени се засмя с удоволствие.

— Наистина. Аз приемам това като изпълнение на патриотичния си дълг към родината. Може би дори към света, кой знае… Но стига за мен. Разкажи ми всичко за себе си.

— Няма нищо за разказване. Аз не съм красива като теб.

— Знаеш ли, и аз не съм красива. Просто използвам по най-добрия начин всичко, което имам. Всъщност… — Тя я огледа критично. — И ти би могла, стига малко да се постараеш. Каква е тази мания да се маскираш като цвете в саксия?

— Това е… самозащита.

— Като знам твоя сладур, господин Ритър, мога да те разбера. Той е способен да разчувства и тухла. Но не е единственият мъж на света, а ти си вече почти на двадесет и четири години. Не бива да се погребваш в този офис и да ревнуваш красивия си шеф.

— Аз не ревнувам Кейб Ритър!

— Така ли? — Джени сложи на масата майонезата и хляба, подреди сребърните прибори и салфетките и седна. В сините й очи се четеше загриженост. — Когато съм вкъщи, говориш само за него. Повече от година не си излизала с никого.

— Не искам да ми се налага да отблъсквам мъжете — извиси глас Данета.

— Не е това. Ти си загубила ума си по господин Ритър!

— Това е нелепо! — засмя се тя нервно. — Ето, вземи си шунка. — Взе чинията с кекс и разсеяно я подаде на братовчедка си.

— Дина, това не е шунка! — повдигна вежди Джени.

Лицето й пламна.

— Сигурно полудявам от скука — въздъхна тя, остави кекса и й предложи чинията с шунка. — Може би трябва да целуна Норман, за да видя дали няма да се превърне в принц…

— Това става с жаби, не с игуани — поправи я Джени. — Но може да си намериш някой принц. Висок, хубав принц, който ще се държи с теб като с принцеса. Много добре ще изглеждаш в къщичка с бяла ограда и със сладки малки момиченца, които се държат за полата ти.

— И двете си мечтаехме за това, помниш ли? — усмихна се Данета и замълча, колкото да затопли спаначеното пюре за Норман и да го сипе в кучешката му паничка. Дали някой правеше панички за игуани? Погледна към Джени и забеляза тъжното й отсъстващо изражение. — Какво има?

— Нищо — отвърна братовчедка й тихо. — Просто съм уморена. — Улови любопитния поглед на Данета и въздъхна: — Нищо няма, наистина. Как са чичо Роб и леля Хелън?

Данета неохотно й позволи да я отклони от въпроса.

— Мама и татко са добре — каза тя. — Организират в Мисури програма за младежи, които са на ръба на наркоманията. Казват, че майка ти е започнала да танцува брейк.

— Писна ми от нейните приумици! — засмя се Джени. — Надявам се да не си счупи крак или ръка. Колко е хубаво, че съм вкъщи — въздъхна тя. — Дори ако е само за една нощ…

Но дори не бе цяла нощ. Когато Данета се събуди, Джени вече бе заминала. Леглото й бе оправено и на него имаше бележка, че трябва да хване някакъв ранен самолет и че ще пише.

Данета нахрани Норман с банани, авокадо, останалото от снощи спаначено пюре и отиде на работа. Тревожеше се. Нещо ставаше и, съдейки по поведението на Джени, бе нещо голямо. Братовчедка й работеше от няколко месеца по този секретен проект. Майка й, леля Дорис, и родителите на Данета не бяха доволни, че се е заела с това. Но тя не бе домошар и обичаше вълненията. Проблемът бе, че никой не знаеше с какво точно се занимава. А може би така бе по-добре…

Още от сутринта офисът бе пълен с хора, а и Данета не биваше да остава насаме със смущаващия господин Ритър. След вчера имаше намерение да го избягва максимално. Но той отново бе съвсем делови, въпреки че тя чувстваше горещия му поглед по-често от обикновеното.

През обедната почивка Данета взе чантата си, за да изтича до малкия китайски ресторант на ъгъла и да вземе храната, която си бе поръчала. Обикновено обядваше на бюрото си, освен ако някоя жена от другите отдели не я поканеше да отиде с тях.

— Да ви донеса ли нещо от китайския ресторант? — предложи тя възпитано от вратата.

— Не, благодаря — отговори Кейб с насилено безразличие. — Ще водя Керъл на обяд. — Тя кимна и тръгна към вратата. — Дан?

Данета се обърна, благодарна да чуе дори този омразен прякор, ако това означаваше, че шефът й е поомекнал.

— Да, господине?

Сините му очи се присвиха и с безпомощно възхищение обгърнаха стройното й тяло в сивата крепонена рокля.

— Много си мълчалива днес.

— Заета съм. Освен това снощи спах малко.

— Защо?

Нямаше право да я пита, но тя отговори механично:

— Не бях сама. Е, поне до малко преди разсъмване. — Чудеше се колко може да му каже за Джени.

Изразът на лицето му беше почти комичен. Сякаш пребледня. Той се изправи и за секунди леката изненада се смени с гняв.

— Мислех, че преживяванията за една нощ не са в твой стил!

— За една нощ… А, разбирам. Не, не беше мъж. Става дума за братовчедка ми, Джени.

Той направи странен жест с ръка. Изглеждаше изненадан. Погледите им се срещнаха и между двама им отново припламна онази невероятна искра, сякаш от електрически ток. Усмивката на Данета угасна, а сърцето й заби по-бързо. Тя видя как очите му потъмняват, а лицето му се напряга, сякаш се мъчеше да запази самообладание.

Това бе така, но преди да е успял да каже или направи нещо, в стаята влезе Керъл, облечена в ярка лека рокля и с панделка в същия цвят в дългата си руса коса. Кейб стана, откъсна очи от Данета и се насили да се усмихне на Керъл.

— О, каква красота в моя кабинет! — започна той, но Керъл се усмихна студено на Данета и мина покрай нея.

— Ласкател такъв!

— Това не е ласкателство — възрази Кейб. Данета бе започнала да влиза под кожата му и той не можеше да позволи само да си разменят чувствени погледи ден след ден, без да предприеме нещо. Трябваше да й покаже, че тя не означава нищо за него! Беше за нейно добро. Иначе, ако той допуснеше всичко това да продължи или да се задълбочи, накрая Данета можеше да се окаже жестоко наранена.

Затова той прегърна Керъл и я целуна с груба страст пред очите на потресената и смутена Данета.

— Аз тръгвам — заекна тя, успя някак да откъсне очи от тях и да се измъкне, без да я забележат.

През целия път тази сцена бе пред очите й. Болеше я, но не разбираше защо. Кейб с онази красива жена в прегръдките си… Чувствените му устни върху нейните… Ръцете му, обвити около тънката й талия… Начинът, по който я притискаше към силното си тяло… Как ли би се чувствала тя самата на мястото на Керъл? Едва не простена на глас. Тази лудост трябваше да спре! Позволяваше чарът му да я заслепява и да й пречи да види истинската му същност. Керъл бе само едно завоевание, както и всички останали, а родителите на Данета не я бяха отгледали, за да бъде само едно име в списъка на някой мъж.

На връщане нарочно се забави, за да е сигурна, че Керъл и Кейб са тръгнали. Седна на бюрото си и без апетит се зае със своя обед.

— Сама ли си? — Появи се на вратата Бен Медоуз. — Незащитена?

— Не съвсем — отвърна тя с дяволита усмивка. — Въоръжена съм със смъртоносни тояги за кунгфу. — Размаха пръчките за ядене.

— Нали не би нападнала един работлив началник-отдел „Пласмент“?

Тя поклати глава.

— Искаш ли малко мо го?

— Не бих хапнал нещо с подобно име!

— Но това са парченца пиле със зеленчуци и са много вкусни!

— Твърдят същото и за спаначеното пюре. Но какво би казала за един хубав спокоен обяд в скъп ресторант с бяло вино и десерт, от който се дебелее? Аз черпя — добави той и се усмихна с надежда.

Тя го изгледа с любопитство. Не беше грозен и бе по-близо до нейната възраст от Кейб. Хубав, стабилен мъж, който никога не преследва жени, който се държи възпитано и никога не създава проблеми. Харесваше й, макар да не го познаваше добре. И то не поради липса на усилия от негова страна — той винаги я канеше, а тя му отказваше. Сега обаче размисли.

— С удоволствие — отвърна с усмивка. — Но вече почти свърших с обяда.

— А утре? — попита той бързо.

— С удоволствие, Бен. Благодаря.

— Прекрасно… Аз… О, не! — простена Бен. — Чакай малко, до сряда ще съм извън града. Какво ще кажеш за четвъртък?

— Добре.

— Значи в четвъртък. Ще отидем на някое хубаво място, така че се облечи подходящо, а?

— Добре.

Той си тръгна с безгрижно подсвиркване, а Данета довърши обеда си. Надяваше се, че не е сбъркала. Бен работеше в компанията само от около месец, но бе симпатичен, а за нея би било добре да излезе поне веднъж.

Кейб се върна чак в два и половина. Бе разрошен и нямаше нужда от особено въображение, за да разбере какво е правил. Данета му хвърли бегъл поглед и продължи да работи. Когато я питаше нещо, отговаряше възпитано и се мъчеше да скрие обидата си.

Кейб бе забелязал тази обида в очите й и се поздрави наум с мрачно задоволство. Опита да се убеди, че действията му имат благородно оправдание. Бе се раздърпал, сякаш двамата с Керъл са правили нещо друго, а не бяха разговаряли два часа, докато обядваха. Ако можеше да се съди по изражението на Данета, бе успял да я заблуди. Сега тя разбираше, че увлечението й ще изчезне. Това бе необходимо, каза си той. Не можеше да й даде нищо. Краткотрайната връзка бе единственото, което можеше да й предложи, а тя заслужаваше много повече.

Понякога се чудеше какво би помислила, ако знаеше истината колко самотен е той всъщност и колко малко жени е имало в живота му. Образът на плейбой в определен смисъл бе много полезен. Той не разрешаваше на сериозните кандидатки да се доближат до него и да открият, че в личния си живот е безкрайно чувствителен. Всъщност Керъл бе негова делова позната, която бе страдала от мъже и не искаше повече интимни усложнения. Двамата с Кейб излизаха заедно, като по този начин се предпазваха взаимно от нахалството на ухажори и настоятелността на жени, които намираха мисълта за брак с Кейб за привлекателна.

Данета обаче бе повярвала и това си пролича, когато дойде време да си тръгва. Работното й време свършваше в пет и въпреки че обикновено оставаше последна в офиса, този път излезе, без да си направи труда дори да му каже довиждане…

Тя прекара една неприятна вечер пред телевизора. Тишината се нарушаваше само от редките движения на Норман, когато отиваше от радиатора до вестника си в банята и обратно. Нахрани го и се зачуди какво ли би помислил Кейб за него. Дали щеше да се страхува? Може би някой ден щеше да разбере.

— Не вярвам игуаните да се превръщат в принцове, Норман — въздъхна тя, докато го гледаше как се изкатерва върху радиатора. Той я погледна с безразличие и затвори очи. — Е, добре, дори да си омагьосан принц, няма да те целуна. Въпреки че по-скоро бих целунала теб, отколкото господин Ритър! Поне знам къде си бил…

Спомни си забележката на баща му за Керъл и се смя чак докато си легна, мъчейки се да си избие от главата картината на Керъл в прегръдките на Кейб.

Тази нощ не спа добре и само мисълта за луксозния обед с Бен я крепеше през следващите дни. Така щеше да покаже на господин Ритър, че не страда от любов към него.

Самият Кейб се държеше любезно, само дето от време на време я поглеждаше мрачно, сякаш разтревожен от нещо. Само когато очите му се плъзгаха по великолепното й тяло, в тях проблясваха дяволити пламъчета. Тя се стараеше да не му обръща внимание. Вероятно той се страхуваше, че като е целунал така пламенно Керъл, е разбил сърцето на секретарката си. Е, щом излезеше с Бен, шефът й щеше да се успокои, че нещата си идват по местата.

Междувременно се обличаше добре заради Бен и изглеждаше по-красива дори от деня, в който отидоха с Кейб при сондата на господин Дийл…

В четвъртък остави дългата си вълниста светлокестенява коса да пада свободно по раменете и си сложи повече грим от обикновено, подчертавайки дългите си мигли, големите сиви очи и съвършената кожа. Червилото бе в същия цвят като сексапилната червено-бяла рокля, която обгръщаше нежно високите й гърди, тънкия кръст, заобления ханш и дългите бедра. Червените обувки с токчета я правеха още по-висока. Цяла сутрин Кейб не можа да откъсне очи от нея. Това едновременно я тревожеше и вълнуваше. А когато Бен дойде да я вземе, застина на вратата и въздъхна, усмихнат замечтано. Това я развесели и тя се засмя. Кейб Ритър излезе от кабинета си навреме, за да види сияещото й лице и в сините му очи проблесна подозрение.

— Трябва ли ти нещо, Бен? — попита той остро, защото никак не му харесваше начинът, по който Бен гледаше Данета.

— Не, Кейб. Дойдох да взема Данета за обяд — отговори любезно младежът, прекалено зает с нея, за да забележи как изненадата на Кейб внезапно се смени с гняв. — Ще я върна точно в един часа, обещавам. Тръгваме ли, Данета?

Кейб остана, вдървено загледан в отдалечаващата се двойка. Зави му се свят от тези нови усложнения. Неволно я бе тласнал право в обятията на Бен. Идеше му да изругае. Трябваше да пресече връзката между Данета и Бен още в зародиш, и то бързо. Но как?

Въздъхна ядосано и пъхна големите си ръце в джобовете на сивите си панталони. Животът бе толкова лесен, преди да понечи да целуне Данета на Коледа! Оттогава тялото не му даваше мира, а Юджин наливаше масло в огъня с непрекъснатите си приказки за нея. Сега Кейб се разкъсваше между страстта и благородството, а Бен отмъкваше момичето! Чувстваше се виновен, защото знаеше, че Данета никога не би излязла с Бен, ако самият Кейб не я бе подтикнал. Но мотивите му бяха почтени, по дяволите! Той не прелъстяваше девственици, каквато Данета със сигурност беше.

Въпросът бе, че Бен нямаше да се съобразява колкото него с целомъдрието на Данета. Както повечето съвременни мъже, за него всички жени бяха само забавление, а случайните сексуални контакти бяха част от играта. Той не би се и замислил, ако можеше да прелъсти Данета, и не би разбрал нейното чувство за вина и срам.

Очите на Кейб потъмняха от гняв, като си представи цялата бъркотия. Е, Бен нямаше да я изостави бременна и самотна, дори ако трябваше да го заплаши с оръжие. После си помисли колко ли тежко би живяла тя с мъж без чувство за морал, и мислено изключи оръжието. Не, така нямаше да стане. Той самият щеше да се погрижи и за нея, и за детето. Стисна устни и си представи едно прелестно малко момиченце в широка набрана рокличка. Можеше да й купува разни неща… Или пък — ако бе момче, можеше да се боричка с него в двора и да го учи на петролен бизнес. Едно момченце би било много добре…

— … попитах дали да кажа на господин Семпълс да ви се обади по-късно, или ще говорите с него? — питаше от вратата секретарката.

Отсъстващата усмивка на Кейб угасна. Намръщи се, чудейки се как ли Данета бе попаднала във фантазията за къщата и осиновеното му дете… Осъзна, че е сънувал с отворени очи и се изкашля.

— Извинявайте. Ще се обадя — каза разсеяно и влезе в кабинета си. Добре, че синчето на Данета бе само фантазия, помисли той и взе слушалката. Нямаше време да играе с деца.