Серия
Сестрите Марист (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
His Girl Friday, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 58 гласа)
Сканиране
stontontina (2008)
Корекция
asayva (2014)
Форматиране
in82qh (2014)

Издание:

Даяна Палмър. Пагубен чар

ИК „Арлекин-България“, София, 1995

Американска. Първо издание

ISBN: 954-11-0300-6


Първа глава

Данета Марист погледна с присвити очи към вратата на кабинета. Шефът й можеше да седи в скъпия си сив кожен стол, докато пусне корени.

— Не си струваше да се хващам с теб, само за да плащам сметките за колата — съобщи тя на затворената врата. — Аз съм страхотна секретарка. Мога да си намеря работа, където пожелая. Само трябва да се обадя по обявите във вестниците и всички ще се избият да ме искат, господин Кейб, най-велик от фамилията Ритър!

Прибра кичур къдрава светлокестенява коса във високия си кок и прониза с поглед затворената врата. Започна да върти разсеяно химикалката между тънките си пръсти и се замисли за предимствата да подаде оставка и с това да натрие носа на Кейб Ритър. Нямаше никакво намерение да се извинява на този кисел тенекеджия! Не тя беше виновна, че е объркал датите, че е отишъл на среща не в определения ресторант и че е пропуснал да сключи изгоден договор. Да не би тя да бе виновна, че Кейб не можеше да чете?

Той, разбира се, я обвини, че го е направила нарочно. Съвсем в неговия стил. Обвиняваше я за всичко — като се започне с това, че му краде химикалките, и се стигне дотам, че пие уискито му. И защо ли бе приела тази работа?

Е, заплатата бе добра. Освен това й се даваше обичайният час за пазаруване всяка седмица. И всъщност… шефът й не бе чак толкова лош…

От друга страна, офисът вечно бе пълен с клиенти, които говореха на някакъв неразбираем език — за помпи, такелажи, сонди и съоръжения. Данета имаше идея как се добива нефт, но въпреки това техническата страна на нейната работа й звучеше като на китайски. Наистина, знаеше какво представляват геоложките проучвания и че са секретни, когато се търсят нови нефтени находища. Знаеше, защото братовчедка й Джени, с която живееха в една стая, работеше при бащата на Кейб Ритър.

Но въпреки колебливите й опити да му го каже, петролният магнат Юджин Ритър, който сякаш живееше само за да измисля нови начини да тормози сина си, й отне една цяла обедна почивка, за да й обяснява задълженията на геолога, а и много други неща за нефтодобива, които тя изобщо не искаше да знае. Юджин притежаваше петролна компания, в която Кейб навремето бе работил. После се бе насочил към съоръжения за сондажи и това бе причината за търкания между баща и син. Кейб бе сигурен, че Юджин ще фалира, когато пазарът се залее с нефт, но не позна. Старецът направи пари, защото имаше супер геолози, които можеха да откриват стратегически метали. Било е борба на живот и смърт, както бе разбрала от потайната си братовчедка, но откриването на метали носеше пари винаги — дори когато нефтът не носеше.

Данета не се занимаваше с толкова опасни и секретни неща като търсене на перспективни находища. Тя попълваше заявки, пишеше факсове под диктовка, печаташе писмата на нетърпеливия си шеф и сърбаше надробената от други попара на общо основание. А когато приятели и роднини я питаха какво произвежда и продава корпорацията „Ритър“, само се усмихваше и се правеше на глуха. Всъщност веднъж каза на един свой чичо, че проектира и строи фотонни торпеда. За съжаление след това имаше някои неприятни моменти, когато чичото случайно срещна Кейб и му каза, че много би искал да види как работят тези космически оръжия.

— Не можеш ли да четеш, за бога! — прекъсна мислите й гласът му от интеркома на бюрото й. — Защо не си ми казала, че на обяд имам среща в Търговската камара? Сега е дванайсет без десет, а ресторантът, в който ще се срещаме, е на двайсет минути път. Отгоре на всичко аз съм председател!

Данета натисна с въздишка копчето за връзка.

— Срещата не е днес, господин Ритър — каза тя с пресилена любезност. — Утре е. Гледате другата страница. — „Отново“, добави наум. — Днес е десети април, а не единадесети.

Последва кратка пауза.

— Кой е обърнал страницата?

— Сигурно аз — пропя Данета. — Господ е свидетел, че аз съм виновна за международните конфликти, както и за редица опасни заболявания в световен мащаб…

— Млъкни и ела при мен!

Тя взе бележника и химикалката, приглади полата върху заоблените си бедра и опъна бялата си блуза. Бе висока, но имаше съвършено тяло и дълги крака. Гъстата й светлокестенява коса стигаше до кръста и изглеждаше много добре разпусната, но на работа Данета винаги я носеше на кок и си слагаше съвсем малко грим — само колкото да подчертае големите си светлосиви очи. Лицето й имаше прекрасен овал, който й придаваше изтънченост. Не бе красива, но бе привлекателна и повечето началници вероятно биха я забелязали.

Нейният шеф обаче бе женкар и тя не искаше да рискува сърцето си. Знаеше, че трябва да внимава, защото на Коледа, когато заедно с другите момичета се бе облякла официално за празненството, той я изгледа със стаен плам в очите. Залови я до елхата, когато тя вече си тръгваше. Тъмната му глава се сведе над нея. Светлите му очи блестяха на иначе безизразното лице. Сърцето й заби бясно, а дъхът спря. Но за нейна изненада той внезапно измърмори нещо под нос и целувката вместо към устните се насочи към бузата й. После се отдалечи и рязко й пожела „Весела Коледа“. След това започна да я нарича с мъжкото име Дан и да се държи с нея като с по-малък брат. Тя се правеше, че не забелязва, но тъй като той очевидно нямаше намерение отново да флиртува с нея, повече не се облече официално. Бе по-безопасно да е „малкото братче“.

Родителите й в Мисури биха одобрили нейната предпазливост. Той предпочиташе блондинки, при това много изискани. Бе истински плейбой и това напълно я обезкуражаваше. Не му бе казвала какво мисли за начина му на живот, защото не беше нейна работа, но не искаше да има отношения с такъв мъж.

Пък и бе само на двадесет и три, а той — на тридесет и шест и сигурно я смяташе за дете, защото за двете години, откакто тя работеше при него, никога не се бе опитал истински да флиртува с нея. Говореше с нея за спорт, а понякога дори за жени. Сякаш не забелязваше, че откровеността му я кара да се изчервява.

Напоследък той се виждаше с една много елегантна и студена блондинка на име Керъл Сартейн, която някак го бе укротила. Сега бе много по-спокоен, отколкото през последните няколко месеца, въпреки че понякога губеше търпение. Вчера например Данета забеляза, че я гледа с много странно изражение. Стори й се, че изведнъж му се е приискало да я види сред мъртвите сибирски полета, макар да не разбра защо.

Е, всъщност бе по-добре, че не я харесва. Толкова опитен мъж едва ли би бил подходящ партньор за девица с комплекси като нея, чието домашно животно бе огромен гущер.

Тя отвори вратата и влезе. Дъхът й винаги спираше от самото му присъствие, особено в съчетание с изключителната външност. Кейб бе висок, мускулест, енергичен мъж. Имаше вид на човек, готов да се пребори с целия свят. Светлосините му очи имаха стоманен блясък. Имаше гъста, тъмна и вълниста коса, която падаше върху високото му чело, гъсти черни вежди над дълбоко разположени очи и високи скули. Личеше, че носът му поне веднъж е бил чупен, а на брадичката му имаше малка трапчинка и няколко миниатюрни бръчици. Но въпреки това бе страхотен и жените не можеха да му устоят. Когато искаше нещо, пускаше в ход неотразимия си чар, а ако това не помагаше, използваше принуда и дори сила. Не се страхуваше от нищо на света. Освен от змии. Данета никога не му бе казвала за своето животинче. Не знаеше дали страхът му се простира и върху гущерите.

Целият сякаш бе изтъкан от мускули и имаше гъвкава, уверена като на пантера походка. Преди да създаде своята компания, бе работил на сондите. Сега вече не се занимаваше с тях, но когато бе наистина в добро настроение, ходеше да работи в ранчото на баща си извън Тулза. Старият Ритър бе играл полупрофесионален бейзбол в най-добрите времена на този спорт и предвидливо бе вложил припечеленото в малко ранчо и верига бензиностанции в Тексас и Оклахома. С тънкия си усет бе превърнал това начало в успешен петролен бизнес, а синът му — Кейб, бе помагал, докато реши да се освободи от добронамерената опека на баща си и да основе собствена компания. Занимаваше се с производство и продажба на части за сонди вече десет години, и то доста успешно, но баща му — като някакъв вид отмъщение — обичаше да казва на приятелите си, че синът му е портиер в един местен бар. Старият Ритър не одобряваше независимостта на сина си. Той обичаше да ръководи всичко и всички, свързани по някакъв начин с него. Точно както и Кейб. Когато Юджин го посещаваше в службата, винаги даваше „полезни съвети“ на Данета. Последният бе да спре да нарича Кейб „господин Ритър“ и да започне да носи дрехи, които да подчертават хубавата й фигура.

— Нали разбираш, така никога няма да привлечеш погледа му — обясни старецът с явно неодобрение към скромната й пола и блуза.

— Господин Ритър, аз не желая да привличам погледа му — отвърна тя. — Синът ви не е мой тип.

— Ти би го укротила — продължи той, сякаш не бе казала нищо. — Дръж го настрани от тези разпуснати момичета, с които се влачи. Ще умре от някоя ужасна болест — прошепна съзаклятнически. — Та той дори не знае с кого са били преди него!

В този момент Данета се извини и се втурна към стаята за почивка, където избухна в сълзи от истеричен смях. Много й се искаше да каже на шефа си какво говори баща му за него, но не знаеше как да подеме тази тема.

Намръщеното й изражение най-после привлече вниманието му.

— Не стой там, Дан, седни. Не знам какво ти става напоследък, но мислите ти не са тук.

— Моля? — повдигна тя вежди, изправена пред бюрото му.

— Седни!

Тя седна. Този дълбок властен глас действаше по същия начин и на останалите му подчинени. Така бе свикнал да дава нареждания, че не се въздържаше да заповядва и в ресторант, и на гости… навсякъде! Говореше се, че домакините въздъхват с облекчение, когато той си тръгвал…

— Нищо чудно, че баща ви не ви харесва — измърмори тя. — Вие сте същият като него!

— Обидите са мой специалитет, малката, не твой — напомни й той и се облегна назад. Столът застрашително изскърца под тежестта на едрото му мускулесто тяло. Сините очи я пронизаха. — Тази сутрин май не си в добро настроение. Какво има?

— Два пъти ми се скарахте, а не бях виновна.

— Е, и? Почти всяка сутрин ти се карам, нали? — В очите му затанцуваха весели пламъчета. — Това е част от работата ти. Когато постъпи тук, ти два дни плака.

— Тези два дни се бях уплашила до смърт от вас — спомни си тя.

— И после хвърли върху мен настолния календар. — Кейб въздъхна. — Хубаво е да имаш секретарка, която ти отвръща. Дълго се задържа тук, Дан…

Може би прекалено дълго, помисли тя. Но не го каза на глас.

— Без коментар ли го оставяш? — Той се наведе напред. — Виж сега, ние трябва да направим нещо за баща ми.

— Ние ли?! — примигна тя, изненадана от рязката смяна на темата.

— Да, ние. Той отново е започнал да пуска слухове. Последната му любима клюка е, че си търся съпруга. Снощи телефонът ми се счупи да звъни с предложения от позастарели кандидатки от Тулза.

Тя се засмя на раздразнението му. Буквално виждаше как старите моми острят нокти.

— Нали знаете защо е пуснал този слух? Сменихте бравата на апартамента си и той няма ключ от нея.

— Боже мой, та аз нямах никакъв личен живот! Трябваше да предприема тази стъпка. Миналия петък заведох Керъл вкъщи след вечеря, а баща ми беше там и ме чакаше. Изгледа я втренчено и се самопокани на кафе и питие. Не си тръгна до след полунощ! През това време я тормозеше с монолог за изкуството да се кастрират телета, да се чистят конюшни и други такива гадости, докато й прилоша и тя си отиде.

— Разбирам я — съгласи се Данета, като се мъчеше да си внуши, че не я интересува дали Керъл е ходила у Кейб. Ядосваше се, че се дразни от безгрижното му отношение към неговите завоевания, когато трябваше да е благодарна, че не е между тях. — Чух го веднъж да разказва на една от вашите приятелки, че се лекувате от някаква… заразна болест.

— Това е била Вера, нали? Нали?! Боже мой… — Удари с юмруци по бюрото. — Значи затова тя избяга толкова бързо, без дори да каже довиждане! Отровна стара змия! Това е баща ми!

Вера, спомни си Данета, бе „стабилната“ му приятелка преди Керъл.

— Може ли да говорите така за баща си, господин Ритър?

— Дан — започна Кейб търпеливо, — когато баща ми беше тук миналата седмица, едно от най-милите неща, които каза за теб, беше, че се обличаш, като че ли си постъпила в Армията на спасението.

— Той наистина е отровна стара змия! — възкликна тя възмутено.

— Виждаш ли? И ти го каза. Е, имаш ли някакви идеи?

— Никакви, за които не биха ви арестували. Защо толкова се бърка напоследък в личния ви живот?

— Мисли, че ми трябва съпруга — въздъхна Кейб и прокара пръсти през гъстата си коса. — Решил е да ми намери.

— Може би човекът скучае — предположи Данета замислено. — Защо не помолите жена му да го заведе на околосветско пътешествие?

— Поддържам с мащехата си само официални отношения — отсече той.

— Съжалявам. — Тя знаеше, че това му е болна тема, макар да не разбираше защо. За някои неща бе много потаен.

— Предполагам, че родителите ти още са женени?

— Да, господине — усмихна се тя. — Миналия ноември се навършиха трийсет години.

— Не ме наричай „господине“! — Кейб счупи един молив, стана и се понесе към прозореца. Отвори щорите и се загледа в градския пейзаж. — Аз не искам да се женя. Не искам да обичам никого. — Данета погледна неодобрително към широкия му гръб. — Не си говорила на баща ми нищо за Керъл, нали? — попита той, внезапно се обърна и надвисна заплашително над нея.

— Не, гос… Не, господин Ритър. През цялото време само той говореше. Както обикновено.

— И какво каза?

— Че ще пипнете някоя ужасна болест, ако не ви спаси от тези жени. Не сте знаели с кого са били преди вас…

Той избухна в смях, който бе дълбок и приятен. Данета му се усмихна, защото когато бе весел, изглеждаше дяволски красив.

— Ето значи какво било. Може би трябва да проведа с него един дълъг разговор за съвременния начин на живот.

— Може, но ако първо го завържете и му запушите устата.

— Татко напоследък май споделя с теб, а? — Сви устни и я изгледа изпитателно, както все по-често напоследък. — На колко години стана, Дан?

— На двадесет и три. — „И ако не престанеш да ме наричаш Дан, ще те опаковам с амбалажна хартия, ще облепя пакета с тиксо и ще те провеся през прозореца!“, добави тя наум.

— Когато постъпи, нямаше и двадесет и една — отбеляза той замислено. — Бе нервна и болезнено стеснителна. А като че ли и сега донякъде си още такава.

— Колко мило от ваша страна да го забележите! А сега за писмата…

— Ти не излизаш с мъже! — прекъсна я той. Данета кръстоса дългите си крака.

— Вярно е — съгласи се с очевидно нежелание. — Не много.

— Защо?

Тя внимателно обмисли отговора си. Никога досега не бяха водили такива лични разговори. Дали баща му нямаше пръст в това?

— Не съм достатъчно съвременна за повечето мъже — отговори накрая.

Кейб приседна на ъгъла на бюрото си и погледна надолу към нея.

— Съвременна в смисъл на сексуално освободена ли?

Данета почувства, че страните й пламват.

— Когато съм се появила, родителите ми не са били много млади. Те бяха и си остават традиционалисти. Учили са ме, че любовта означава много повече от секс. Но открих, че за повечето мъже любовта е само една приятна вечеря, следвана от няколко часа в леглото. Никой не си губи времето за по-сериозни отношения, още повече, че има толкова жени, които и не държат на това. Затова се отказах от вечерите с неприятен край и доведох Норман да живее при мен.

— Норман ли? — намръщи се той.

— Норман, моята игуана — обясни Данета.

Кейб пребледня и я погледна с откровен ужас.

— Твоята… какво?

— Моята игуана. Много симпатично животинче — защити тя своя любимец. — Взех го, когато беше още съвсем малък…

— Игуана! — Той се огледа бързо, сякаш се страхуваше, че секретарката му носи Норман в чантата си. — Господи, никой не държи игуана като домашно животно! Та това е змия с крака! — Целият потрепери.

— Не! Всъщност прилича на китайски дракон. Той е игуанид, потомък на динозаврите, на древния Игуанодон. Той е тих и чист. Би трябвало да видите как действа на рекламните агенти от разносната търговия. Дълъг е около метър, въпреки че още е бебе. — Странно, че никога не бе споменавала на шефа си за Норман. Но и всъщност досега не бе обсъждала личния си живот с Кейб. Той сигурно дори не знаеше, че тя живее с братовчедка си Джени, че тя работи при баща му и че преди две години точно тя й каза за това място.

— Защо отглеждаш влечуго като домашно животно? Да не се опитваш да го превърнеш в принц?

— Това става само с жабите — въздъхна тя сърдито. — Слушайте, аз не целувам Норман, само го галя… Е, когато беше малък, го целувах…

— Господи! — избухна той и отново потрепери. — Нищо чудно, че нямаш приятел. Никой нормален мъж няма да тръгне да целува жена, която целува игуани!

— Няма такава опасност. — Външно запази спокойствие, но в съзнанието си се бореше с образа на господин Ритър, който я целува до безсъзнание. А онази Коледа й се бе сторило, че той ще направи точно това…

Той стана, заобиколи бюрото и седна тежко в креслото си.

— Сега си представям… Някоя нощ в апартамента ти изневиделица ще се появи мъж и ти ще свикаш пресконференция, за да обясниш как си целунала своята игуана и изведнъж гущерът се е превърнал в принц! Или от такова голямо нещо като игуана ще се получи цял крал?

— Ако това се случи, вие ще сте първият, който ще научи.

Кейб запали цигара и се усмихна:

— Ти ми купи този пепелник за Коледа.

Тя го побутна към него с шумна въздишка:

— Май беше така.

— Опитвам се да откажа цигарите.

— Ден не минава, без пушачът да се опита да остави цигарите — забеляза Данета сухо и му подаде пощата, с което намекваше, че ако той няма работа, тя има.

Кейб се усмихна глезено:

— Знам, че се мотая. Казвал ли съм ти колко мразя да отговарям на писма? Още не съм се оправил от снощи. Керъл искаше да отидем на концерт. Изтърпях четири часа камерна музика! Мразя проклетите струнни квартети! Бих предпочел да отидем на кънтри шоу, но тя смята, че банджото не е достатъчно изтънчено за слуха й.

— За вас връх на изтънчеността е лютивият сос.

— Разбира се! Това е единственото американско ястие, което харесвам. Защо, по дяволите, закопчаваш тези блузи чак до брадичката? Да не се страхуваш, че ще полудея, ако зърна голата ти шийка? И от Коледа не си носила косата си разпусната!

Очите й се разшириха от изненада. Това бе най-личното нещо, което някога й бе казвал!

— Блузата… Тя е с жабо…

— Не ми харесва. Не можеш ли да си купиш нещо с деколте? Ако не, опитай рокля с копчета отпред.

— Какви са тези забележки за външния ми вид? — избухна най-сетне Данета. — Прическата ми не е подходяща, не харесвате дрехите ми, сега и неправилно ги закопчавам…

— Не знам… — Той дръпна от цигарата и погледът му неволно се спря на дългите й стройни крака. Полата стигаше точно до над коленете. Възхити се от плавните линии на тялото й. — Може би баща ми е прав и не трябва да имам секретарка, която се облича като монахиня.

— Господин Ритър, добре ли се чувствате? — попита тя внимателно.

— Разстроен съм — въздъхна той. — Опитай четири месеца да караш без жена, да те видя тогава!

Данета усети, че лицето й пламва и сведе поглед.

— Карала съм двадесет и три години без жена и нищо ми няма — подчерта тя.

— О, знаеш какво искам да кажа! — изръмжа Кейб.

За съжаление знаеше. Той бе най-грубият мъж, когото познаваше! Винаги й казваше точно това, което мисли, независимо колко бе лошо. Не държеше езика зад зъбите си, дори когато някой клиент или колега го ядосаше. През първата й работна седмица господин Ритър се бе обидил от забележката на някакъв недоволен купувач и горкият човек изхвърча от кабинета му, сподирян от най-отвратителните думи, които бе чувала. Това бе вълнуващо запознанство с избухливия й шеф.

Той присви сините си очи:

— Ти никога не говориш за любовните си похождения.

— Мисля, че това е моя лична работа! — сопна се тя.

— Предполагам. — Гледаше я с нескрито любопитство. Това я караше да се чувства като насекомо, забодено с карфица. — Когато една жена прекарва твърде много нощи сама, това й се отразява зле. Особено ако е скромна и непорочна.

— Какво се опитвате да ми кажете, господин Ритър? — попита тя накрая.

— Тревожа се за теб — отговори той изненадващо. — Тази сутрин Бен Медоуз, новият началник-отдел „Пласмент“, спомена, че от две седмици се опитва да ти определи среща, а ти го режеш. — Усмихна се леко. — Той смята, че не искаш да излезеш с него, защото си влюбена в мен. Всъщност — добави замислено — и баща ми мисли така.

Сърцето й подскочи в гърлото. Не вярваше на ушите си.

— Господи — успя само да промълви.

— Е, не се дръж, сякаш това е някаква перверзия. От време на време жените ме харесват.

— Един определен тип жени. Не и аз!

Той не помръдна и Данета се притесни дали не е отишла прекалено далеч.

— Защо не и ти?

— Това е личен въпрос!

— Нека е личен. Искам отговор — настоя Кейб.

Тя пое дълбоко въздух. Не можеше да го излъже, дори ако това би било по-добре.

— Защото вие сте женкар, господин Ритър. — Чувстваше се като притисната в ъгъла. Кейб започваше да изглежда заплашителен и тя сведе очи. — Съжалявам, но не харесвам този тип мъже.

Той отново дръпна от цигарата си и изпусна дима. Очите му станаха мрачни и студени.

— Сам си го изпросих. Не помислих какъв отговор мога да получа. Добре, Дан, убеди ме, че баща ми не знае какво говори. Дай да оправим пощата.

Данета се почувства виновна, но не посмя да отстъпи. Още през първата си седмица като негова секретарка бе разбрала, че трябва или да не му остава длъжна, или да прекара живота си в плач. Той не се въздържаше и не уважаваше никого, който се въздържа. Както скоро откри, шефът й имаше нужда от тази грубост в отношенията си с редовните посетители на офиса му. Работата бе трудна, а той имаше твърд характер, който се проявяваше особено в моменти на криза.

В същото време тя имаше странното чувство, че го е наранила — ако жена, която той наричаше с мъжко име, изобщо можеше да го нарани. Понякога страшно я обиждаше, като й викаше Дан, сякаш ходеха заедно на риболов или му бе тенис партньор. Може би това бе причината за необичайното й избухване.

Чудеше се защо се държи толкова странно. За две години не бе научила за него почти нищо, освен какви жени харесва. За мислите и чувствата му не знаеше нищо. Знаеше, че майка му е починала преди десет години и баща му се е оженил повторно за Синтия. Знаеше, че той се среща с тях, но никога не говореше за това. Наистина, от време на време баща му изпускаше по нещо, когато дойдеше в офиса, но не достатъчно, за да задоволи нарастващото й любопитство към загадъчния мъж, при когото тя работеше.

Кейб започна да й диктува, като крачеше напред-назад из кабинета, както обикновено, и тя трябваше да се захване за работа, за да не изостане. Той не я жалеше. Данета слушаше резкия му глас и усещаше ледения му поглед, докато най-после свършиха и той я пусна да отиде в приемната, където бе работното й място.

До края на деня Кейб се държа необичайно резервирано с нея. Тя изпращаше хора в кабинета му и му звънеше, когато трябваше да се обади по телефона, но той не й предложи да пият кафе или да спрат работа, за да поприказват. Когато работното време изтече, излезе преди нея и я остави да заключи, без дори да й каже довиждане, ако не се брои отсеченото кимване.

Със смесени чувства Данета го гледаше как си отива. Може би не биваше да усложнява отношенията с него с приказките си, че не е неин тип.

Покри пишещата машина и компютъра, взе чантичката и пуловера си и се нареди на опашка за автобуса. Видя го с безразличие как се приближава. Мислите й все още бяха заети с нейния началник. „Един ден ще целуна моята игуана, помисли отмъстително, и тя наистина ще се превърне в някой красив мъж като Робърт Редфорд. Тогава ще съжалявате, господин Ритър! И той ще ми купува палта от норка и диаманти и ще живеем в упадъчен лукс…“

Усети любопитни погледи и се сепна. Осъзна, че е говорила на глас.

— Аз съм писателка — измисли бързо тя. — Това е страхотна идея, принц-игуана…

— Така ли? Това за Робърт Редфорд беше добре — засмя се една възрастна жена. — Но никой не би целунал игуана.

Данета само се усмихна…