Марион Дели
Любовта на монахинята (9)

IX

Господин Дьо Шансеней се озова лице срещу лице със старата монахиня, която остана страшно изненадана от появяването му. Той й обясни причините, които го бяха довели, като сложи томчето ноти на масата.

— Пристигнах тази нощ, защото имам работа тук. Ето томчето с ноти, което принадлежи на госпожица Дьо Валроме.

— Не е необходимо така да се стараете, господине. Не знаех, че племенницата ми е била в „Благословеното обиталище“.

— Имах удоволствието да я посрещна. Тя искаше да вземе със себе си томчето с ноти, но аз й казах, че ще се явя днес лично в Прексей, защото имам намерение да поискам нещо от вас…

— Да искате нещо от мен?

Младият граф беше забелязал как старата монахиня става недоверчива. Продължи обаче със същото спокойствие, макар в душата си да чувствуваше необикновено вълнение.

— Не бе възможно да видя госпожица Дьо Валроме и да остана равнодушен. Веднага се влюбих. Искам ръката й… Затова съм дошъл, госпожице. Безспорно много по-учтиво би било тази постъпка да бе направил моят дядо. Вие обаче знаете, че съм сирак и че съм напълно свободен да разполагам със себе си.

Госпожица Дьо Прексей го прекъсна с решително движение. Лицето й изведнъж се промени и изпълни с кръв. Строгите блестящи очи на старата монахиня се впиха в господин Дьо Шансеней.

— Вие искате ръката на Ели дьо Валроме!… Искате ръката й, след като сте я видели два-три пъти!

— Няма нужда човек да я вижда многократно, госпожице, за да може да прецени какво струва тя!

Старата монахиня се засмя иронично и продължи:

— Истина е, че само като я видите, за вас ще бъде достатъчно да констатирате, че тя е много добра жертва. Добра и хубава жертва… Освен това и твърде неопитна, за да я лъжете и изневерявате, без да имате от нейна страна каквато и да било съпротива, поне за известно време, докато и тя най-сетне схване истината.

— Госпожице!

Тя го погледна презрително.

— Вярвате ли, че не знам кой сте? Богат кавалер, който няма никакви задължения. Какъв е бил вашият живот досега? Бихте ли се решили да ми се изповядате?

Въпреки че за момент се смути от неочакваното и енергично нападение, господин Дьо Шансеней не се остави да бъде победен още в началото и отговори на старицата хладнокръвно:

— Истина е, че съвсем не се смятам за безукорен мъж. Вие обаче ще можете да се осведомите, госпожице, за мен и ще се уверите, че Ожие дьо Шансеней е бил винаги честен човек.

— Да, да… като моя зет Еймар дьо Валроме, като моя племенник Жак. И нещастните им жени починаха от мъка, напуснати и унизени след толкова страдания и обиди. Както виждате, имах отличен опит от миналото, който не ми позволява да ви дам племенницата си за съпруга, нали, господин Дьо Шансеней?

Старата дама се изправи, готова пак да вземе инициативата с агресивното си държане. По лицето й се четеше нескривано възмущение.

Ожие отговори с пресилено спокойствие:

— Но, госпожо, не всички бракове в света са така нещастни. Бракът например между баща ми и майка ми беше един от съвършените. И аз съм сигурен, че ще направя госпожица Дьо Валроме щастлива… Няма да й причиня неприятни изненади, защото я обичам дълбоко и искрено.

— И те разправяха същото преди венчавката. Много добре знам всичко това, господине… Имам горчив личен опит. И тъкмо затова не искам Ели да опитва неизвестностите на брачните авантюри… Да, има добри и щастливи бракове, но така се е случило, че последните поколения от рода ни са нещастни в брака. Свидетелка съм как е страдала майка ми. И сама не съм била по-щастлива от нея. След това дойде редът на по-малката ми сестра, а сетне — на жената на моя племенник. Не, господине, това е вече достатъчно! Искам да предпазя моята нещастна Ели от подобна съдба, както вече направих и с племенницата си Матилд. Ако тя послуша моите съвети, няма да се омъжи. Във всеки случай няма да дам моето малко и неопитно момиче на човек като вас.

Ожие стана и заяви с глас, който трепереше от сдържан гняв:

— Надявам се, че ще си помислите, госпожо, преди да затвърдите това свое решение! Госпожица Дьо Валроме също така има право да каже своята дума. Вие решавате деспотично нейното бъдеще!

— Взимам върху себе си цялата отговорност. Недейте разчита на нищо, господине! Ели е сериозно момиче и има правилни схващания, тя много добре ще разбере основанията, които ме карат да ви откажа, в случай, че бих намерила за полезно да й съобщя за направеното от вас предложение. Но впрочем вие може би вече сте й говорили?

— Да, госпожо, говорих по тоя въпрос тази сутрин с госпожица Ели. По един извънредно коректен начин, бъдете уверена в това. Изложих и чувствата си и своето силно желание да стане моя съпруга.

В погледа на старата монахиня блесна искра на недоволство.

— А тя нищо не ми е казала!… Вие сте искали да я убедите, да овладеете моминското й сърце, да имате срещу мен съюзник… Е, добре, господине, вие ще останете излъган в сметките си. Недейте да мислите, че някога те променя решението си, както и да сте повлияли на моята племенница!

— В такъв случай, госпожице, не ми остава друго, освен да си вървя, като ви помоля да приемете моите искрени съжаления, задето съм ви обезпокоил.

Графът се раздели с нея, учтив до последния момент, макар в действителност душата му да кипеше от гняв и възмущение.

Когато той си отиде, госпожица Дьо Прексей известно време остана неподвижна. По лицето й се четеше необикновено безпокойство. След това излезе с тежки стъпки от салона, изкачи се по каменните стълби на горния етаж и влезе в стаята на Ели.

Младото момиче продължаваше да мечтае с отпуснати ръце над своето ръкоделие. Когато видя старата монахиня, почувствува как тръпки я полазиха от главата до петите… Лицето й изведнъж пламна.

Госпожица Дьо Прексей се приближи до младото момиче и седна до него. Погледът й се впи в неспокойните очи на девойката.

— Ели, защо си сметнала, че трябва да скриеш от мен разговора, който си имала сутринта с господин Дьо Шансеней?

— Лельо, мислех да ви кажа… Впрочем леля Матилд знае всичко… Веднага й казах всичко… казах й го веднага… веднага щом се срещнахме… Казах й и как ми поиска ръката… Той обаче изяви желание да не ви казвам нищо, преди да поговори с вас.

— Да, защото е подозирал, че няма да приема неговата молба. И ти… Ех, ти си направила онова, което е поискал този непознат, който те е омаял със златни слова. Мъжете така умело правят това, за да увлекат лековерните девойки.

— Лельо!…

Младото момиче се наведе и улови ръката на старата монахиня.

— Простете ми! Не съм имала намерение да ви обиждам, драга лельо Антоанет!

— Знам… Ти обаче си отстъпила за момент под негово влияние. Сега всичко вече е свършено, уверена съм в това. Няма да говорим повече по тоя въпрос.

Ели се изправи. Лицето й леко пребледня.

— Вие, лельо… нима вие му отказахте?

По лицето на старата дама мина едва забележима тръпка.

— Да! Това беше единственият отговор, който можех да му дам.

— Защо?

В погледа на Ели засвети безпокойство и вълнение. Гласът на леля й беше добил повелителен тон.

Госпожица Антоанет отново потрепери и отговори с горчивина:

— Оставила си се да те увлекат, защото си невинно същество, което има доверие към другите. Защото той е млад и има привлекателна външност. Защото умее да прави комплименти… Така той е въздействувал над въображението ти, бедното ми момиче! За щастие обаче аз съм тук, за да те запазя, за да ти кажа: „Всичко това трябва да се забрави!“.

Ели повтори с разтреперани устни:

— Защо?

— Защото този човек не е достоен за теб, мило дете!

— Откъде знаете това?

— Такова е моето впечатление. И той сам мълчаливо призна това.

Ели още повече пребледня и бавно сведе очи. В тях заблестяха мъка и отчаяние.

Възцари се продължително мълчание. Госпожица Дьо Прексей сложи сгърчените си от ревматизъм пръсти върху студената ръка на Ели.

— Чуй ме, моето момиче… Не исках да говоря с теб по този въпрос още две или три години, но понеже събитията ни изпревариха, нека поговорим още днес.

Ели остана неподвижна. Не беше в състояние да вдигне сведените си очи. Монахинята продължи:

— Вече съм стара и мога да бъда призована пред очите на бога всеки момент. Ти ще останеш сама с леля си Матилд. Тя е слаба и неспособна да те направлява. Ето защо искам да те подготвя срещу изненадите на твоето въображение, срещу увлеченията на сърцето ти. Ели, твоята майка и твоята баба са били най-нещастните жени в брака. Била съм свидетелка колко много са страдали и съм дала клетва, че ще те предпазя от подобна съдба. Ето защо, мое дете, искам от теб и съм уверена, че когато няма да бъда вече между вас, ще направиш следното: Обещай ми, че ще откажеш на всеки, който поиска ръката ти — и сега, и след моята смърт.

Ели продължаваше да стои с наведена глава и отвърна със задавен глас.

— Обещанието, което искате от мен, е твърде тежко, лельо!

— Не прекалявам в исканията си. Държа само да повярваш, че целта ми е да те предпазя от страдания. Ще продължаваш да живееш тук с леля си Матилд, да вършиш благодеяния. После, когато останеш сама, ще намериш подслон в някой манастир, ако не искаш да прекараш до края на живота си в Дьо Прексей.

Неподвижна, Ели като че сънуваше. След това отправи поглед към госпожица Антоанет и заяви спокойно:

— Обещавам ви, че ще направя всичко това съгласно вашето желание, лельо.

В тона и в погледа й можеше да се долови нещо като болезнено равнодушие, което изненада старата монахиня. Кръвта се бе отляла от красивото лице на младото момиче, устните й бяха пребледнели.

Госпожица Антоанет се наведе да целуне челото на племенницата си.

— Ти си умна, Ели, дете мое… Ще разбереш, че искам ти да използуваш моя опит. Хайде, забрави по-скоро този епизод и обуздай въображението си, ти си младо момиче, което не познава живота и неговите разочарования…

Ели отговори със същото спокойствие:

— Да, драга лельо, ще се опитам.

Старата монахиня излезе. По челото й се бе образувала дълбока бръчка на загриженост. Това глупаво дете навярно щеше да страда известно време… Ах, нещастна любов! Нахлула в самотата на младата монахиня Ели дьо Валроме, за да научи и тя колко е тежка и болезнена. За щастие за толкова кратко време тя не е могла да стори големи опустошения в сърцето на младото момиче. Постепенно споменът за граф Дьо Шансеней ще изчезне от паметта й.

В стаята си Ели продължаваше да стои все така неподвижна. Беше обгърнала колене, загледана вяло в портрета на майка си, окачен срещу нея. Майка й, със своето деликатно лице и весела усмивка… На портрета виконтеса Дьо Валроме беше като млада, скоро след своята венчавка.

Една котка изскочи от кошницата и се приближи до прозореца, мяукайки, за да привлече вниманието на господарката си. Ели обаче дори не се помръдна от мястото си.

„За мен не беше трудно да изпълня това искане на леля си и да й дам обещание. Защото… защото не мога да се омъжа за него!“ — мислеше си девойката.

Тя остана така, треперейки с цялото си тяло, докато една сълза прекоси лицето й, последвана от други, все така мъчителни и горещи. Тези сълзи струяха направо от нараненото й сърце, отдало се вече на любовта с целия жар на своята невинност…

В краткия си разговор със старата монахиня Дьо Шансеней се видя принуден да призове на помощ цялото си възпитание на светски човек, за да може да запази своя спокоен тон и да прикрие отчаянието си пред студената и решителна воля на лелята. Той не искаше да задълбочава спора, защото чувствуваше безполезността на всякакви аргументи пред заетата предварително позиция от госпожица Антоанет.

Напускайки замъка Дьо Прексей, той си каза: „Тя няма никога да отстъпи!“.

При тази мисъл почувствува страшен гняв. Защо? Защо в главата на старата госпожица се е вмъкнала тая фикс идея? И затова ли трябваше да се откаже от прелестната Ели, единствената жена, която така живо беше засегнала неговото сърце! Не, не!… Това няма да стане, това не може да стане! Никога няма да признае, че е победен и госпожица Дьо Прексей много се лъже, ако си мисли, че след първия неуспех младият граф ще напусне Гукси. Той също беше надарен с воля, която не така лесно се огъваше пред трудностите. Старата монахиня ще има възможност да се увери в това.

На следващия ден сутринта господин Дьо Шансеней се яви в къщата на енорийския свещеник и води с него продължителен разговор. В същия ден следобед абат Дембри посети Прексей. След кратък незначителен разговор той засегна въпроса, който беше цел на посещението му, без каквито и да било заобикалки, защото познаваше характера на госпожица Антоанет и знаеше, че с нея трябва да се разговаря искрено и открито.

— Видях тази сутрин господин Дьо Шансеней… Той ми разказа за предложението, което е направил вчера пред вас, и за отговора, който сте му дали.

Лицето на старата дама изведнъж стана необикновено сериозно.

— Ах! Той ви се е изповядал? Сигурно се готви да напусне Гукси, след като се е убедил, че планът му е неизпълним.

Свещеникът отговори с известна строгост в гласа си:

— Позволете ми да се изкажа, госпожице. Уверен съм, че господинът е твърде лоялен и че не се е увлякъл само от красотата на Ели, а тук са играли съществена роля и нейните редки добродетели…

Старата монахиня се засмя с леко злорадство.

— И аз така мисля, дори вярвам в това. Една достойна съпруга — това е всичко, за което мечтаят тези господа! Ха-ха-ха!… Аз съм се настрадала, за да мога да ги познавам. Изненадва ме, че вие сте се нагърбили с ролята на пратеник на човек, за когото не знаете почти нищо. И който за вас трябва да бъде дори твърде подозрителен, като вземете предвид начина му на живот.

— Съвсем не се явявам като негов пратеник, госпожице. Единственото, което исках, беше да изнеса пред вас няколко свои наблюдения и да получа известни сведения. Вярно ли е, както сте заявили пред господин Дьо Шансеней, че сте решили да не позволите на племенницата си да встъпва в брак, с който и да е мъж?

Госпожица Дьо Прексей отговори решително:

— Това е вярно! И аз получих от нея обещание, че никога няма да се омъжи.

Свещеникът протестира с рязко движение. След това добави:

— Вие нямате право да искате подобно обещание от едно дете — добро, послушно и неопитно! Да, Ели не е в състояние да ви откаже каквото и да било от признателност и благодарност.

— Нямам това право! Напротив, това е мое задължение, защото правя всичко това за нейно добро. Не искам тя да се излага на опасността да страда така, както аз съм виждала да страдат измежду моите близки, както съм страдала и аз самата! Аз също съм била годеница, обичала съм, много и силно съм обичала… Този нещастник обаче, който се преструваше, че ме обича искрено, в действителност подло ме е мамил. Узнах това и тази лъжа за мен беше такъв страшен удар, че и днес сърцето ми се свива от болка.

Старата монахиня прекъсна разказа си. Устните й потреперваха, погледът й беше блестящ и неспокоен.

Абат Дембри я наблюдаваше с искрено съжаление. Той схвана страшното разочарование на жената, имало такива тежки последици за твърдия й характер. Оттук произхождаше онази страшна неприязън срещу мъжете, особено срещу онези, които имаха намерение да се женят.

След кратко мълчание монахинята продължи, като се мъчеше да говори спокойно:

— Този твърде привлекателен Дьо Шансеней за нещастие е оставил вече дълбоки следи в съзнанието на малката Ели. Само върху съзнанието, уверена съм в това, защото сърцето не може да се овладее толкова бързо.

Тя отново млъкна, леко потрепервайки. Може би си бе спомнила как някога едно красиво момиче беше допуснало да спечелят сърцето му. И как след това беше страдало жестоко. Но би било още по-тежко, ако й бяха заповядали: „Не мисли повече за него! Забрави го!“.

Свещеникът отговори замислен:

— И аз се надявам да е така, поне що се отнася до това дете. Ели е още твърде млада, за да изпитва разочарования от подобен род.

— Да, нещастие е, че този Дьо Шансеней изобщо се появи. Но сега нека си върви по-скоро. За да бъде забравен колкото е възможно по-лесно.

Свещеникът поклати глава.

— Опасявам се, че няма да бъде забравен толкова скоро.

Госпожица Дьо Прексей отвърна студено:

— А в действителност трябва да стане така. Повторете на господин Дьо Шансеней всичко, което му казах вчера, господин свещеник! Кажете му да не разчита на нищо, защото никога, дори и след смъртта ми, Ели няма да стане негова жена.

— О, госпожице… Разберете, не бих ви увещавал да се съгласите сега на този брак. Господин Дьо Шансеней, впрочем той сам ми призна това, е водил живот, който водят сега всички млади и богати хора, разглезени от родителите си. И все пак долових у него толерантност, дори и известно отвращение към досегашния му начин на живот. Струва ми се, че той ще започне да обръща гръб на порочния живот, който е водил досега. Една убедена християнка, каквато е госпожица Дьо Валроме, с благородна душа би могла да преобрази такъв човек, който е твърде интелигентен и необикновено надарен по природа. Той обаче е непознат за нас и характерът му трябва предварително да се проучи, да се изпита. Ето какво впрочем исках да ви кажа… Защо не отложите вашия отговор за една година, дори за две, като посочите като главна причина за това възрастта на госпожица Дьо Валроме. След това бихте могли да искате, ако графът продължава да отстоява решението си, да поправи грешките си от миналото, като се отдаде на по-смислен живот. Така ще имате възможността да го опознаете и в бъдеще няма да се укорявате, че сте разбили живота на доброто дете.

Госпожица Дьо Прексей го прекъсна хладно:

— Стига, отче! Да оставим тази тема на разговор, няма да ме убедите да променя решението си. Този красив господин няма да получи Ели дори и да стане светец… Много добре познавам тези мъже, „разкаянието“ им и „разумния“ им живот. Моят племенник Жак така се преструваше пред нещастната си съпруга и пред мен. В действителност си остана съшият. Ах, тези мъже! Позволете ми да призная пред вас, че ги мразя.

Старата дама се изправи. По лицето й бе изписана искрена и дълбока омраза.

Свещеникът строго я предупреди:

— Така не бива да говори една християнка, госпожице! Вие не искате да прощавате.

Старата монахиня прокара ръка по набръчканото си чело и продължи със задавен глас:

— Не се страхувам, че казаните от мен не са думи на християнка. Всъщност бих искала нещо съвсем друго… Но когато си помисля, когато си помисля, господи!…

Тя стисна вдървените си ръце.

— Малката моя Алиет, която така много страда, Терез, съпругата на Жак… Те тъпчеха с крака техните илюзии, разкъсваха младите им сърца, изпълнени с любов и доверие. И вие искате от мен да оставя невинната Ели да вкуси от страшната авантюра? Не! Господин Дьо Шансеней, както и всички други, няма да изпитат удоволствието да направят от нея играчка на своята фантазия. Нека това бъде ясно за всеки господин!

Свещеникът стана бавно от мястото си.

— Може би ще размислите, госпожице! Дори да оставим настрана личността на господин Дьо Шансеней, аз не мога да се съглася с такъв принципен отказ само защото вие сте решили така. Нито пък бих могъл да оправдая това, че по свое желание определяте живота на това дете.

— Нека бъде така, поемам върху себе си цялата отговорност. Същото нещо казах и на господин Дьо Шансеней. Ели ще разбере, че съм имала право.

Абат Дембри се оттегли, убеден, че поне засега всякакво настояване е безполезно. На минаване се отби в „Благословеното обиталище“, за да уведоми господин Дьо Шансеней за резултата от посещението си.

Когато узна, че старата монахиня е изтръгнала от Ели обещание никога да не встъпва в брак, Ожие подскочи от възмущение.

— Това е непристойно! Ще се постарая да се видя пак с госпожица Дьо Валроме и да я убедя, че леля й не е имала право да изтръгва от нея подобно обещание.

— Не опечалявайте още повече сърцето на бедното дете, господине. Госпожица Дьо Валроме би се почувствувала твърде нещастна, когато се озове между увлечението си към вас и искрената признателност, която дължи на леля си. Почакайте, почакайте една-две години. Помъчете се през това време да бъдете достоен за това дете, после ще се опитаме отново да спечелим госпожица Дьо Прексей, да я накараме да се откаже от първоначалното си решение.

— А ако през това време тя умре? Тогава госпожица Дьо Валроме ще остане навеки обвързана с обещанието, което е дала на леля си… Не, не съм съгласен на такива дълги срокове, които ми оставят една незначителна надежда. Ще чакам това младо момиче, защото истински го обичам и ще й бъда верен. Но имам нужда да се надявам и на нещо друго, а не само на това, че старата жена ще промени схващанията си.

Свещеникът поклати глава.

— В действителност, господине, трябва да ви призная откровено, че най-разумното, което можете да направите, е да се откажете от всичко това.

В погледа на Ожие блесна истинска мълния.

— Да се откажа! Вие не ме познавате, отче! Трудностите разпалват в мен още по-голяма готовност за борба. Заявявам ви, че госпожица Дьо Валроме ще стане моя съпруга въпреки всички капризи на леля си.

Свещеникът отговори живо:

— Какво мислите да правите? Какви са намеренията ви?

Ироничен смях се изтръгна от устата на Ожие.

— Не зная все още. Но не се тревожете, отче, защото храня най-дълбока почит към това момиче. Онова, което искам, което трябва да постигна, е да победя упоритата воля на старата й леля… Но как?

Абат Дембри си тръгна неспокоен, защото решителността на младия граф, която се четеше в погледа му, разкри за свещеника цялата мощ на любовта, която графът хранеше към госпожица Ели…

В действителност трудностите, които срещаше, само разпалваха у господин Дьо Шансеней силата на любовта, наложила се сега над цялото му същество. Без да обръща внимание на съветите на свещеника, той реши да види още веднъж Ели, да говори с нея, за да получи обещание, че и тя ще настоява пред леля си да промени своето решение. Най-трудното беше да намери девойката сама. На следващия ден господин Дьо Шансеней започна да следи госпожица Дьо Валроме в околността на Прексей. Видя я няколко пъти, но винаги заедно с госпожица Матилд. Зърна я и в църквата и констатира, че изглежда малко по-бледа и че около устните й се е врязала едва забележима бръчица. Не беше ли причина за това отказът на леля й? Тази мисъл развълнува Ожие, но и го разгневи. Упоритата стара монахиня, неумолима и безмилостна в своето отмъщение, причиняваше мъка едновременно на две същества. Тя обаче няма да има последната дума! Такава клетва си даде младият граф.

Изтече седмица, но Ожие не можа да постигне желания резултат. Понеже госпожица Дьо Прексей знаеше, че той е все още в Гукси, внимаваше девойката никога да не излиза сама.

В това време госпожа Дьо Шансеней писа на внука си:

„Кога ще дойдеш при нас? Всички те чакат с нетърпение.

Веселостта на Мод е изчезнала.“

А и красивата англичанка писа на братовчед си, младия граф:

„Саржак без вас ми се струва страшно печален.“

Ожие вдигна рамене, скъса писмата и изгуби всякакво настроение. Една картичка от Сари, която се намираше с майка си в Биариц, има същата съдба. Всичко друго, освен Ели дьо Валроме, му беше напълно безразлично. За него бе ясно, че няма да види Саржак, докато не постигне своята цел.

Един следобед, седмица след посещението на свещеника при госпожица Дьо Прексей, господин Дьо Шансеней беше седнал в библиотеката и преглеждаше вестниците. Неочаквано влезе камериерката Розали, смутена и нерешителна.

— Какво обичате, Розали? — попита я графът.

— Моля господин графът да ме извини за безпокойството, но трябва да ви кажа нещо…

— Кажете, Розали!

— Камериерът на господин графа ухажва Мелиса. Забелязах, че е завъртял главата на младото момиче. Ако господин графът би искал да каже само една дума на Жюли, тогава би попречил…

— Не се занимавам с такива неща. Ваше задължение е да бдите над внучката си, а що се отнася до мен, смятам, че й е дошло времето… Въпреки винаги сведените й очи и спокоен вид, тя е една прикрита кокетка. Ето, това е всичко. Ех, лесно могат да се обвиняват и да се проклинат мъжете! Откакто е създаден обаче светът, жените са онези, които са поднасяли ябълки на мъжете и са пораждали у тях любов. Върху всичко това трябва да помислят някои жени, които са страшно едностранчиви.

Смутена от острия тон на господаря си, Розали беше останала неподвижна, наблюдавайки го с изплашени очи. Господин Дьо Шансеней добави кратко:

— Споразумейте се с Жюли. Това са ваши проблеми. Но по-добре освободете Мелиса и вземете друга готвачка. И не ме безпокойте повече с такива неща, моля ви…

След като камериерката излезе, Ожие стана и взе шапката си. Беше решил да опита още веднъж щастието си да види Ели.

Той се отправи за Прексей под топлото слънце. Гората, очистена от мъглата, се открояваше в есенния пейзаж. Ожие стигна до алеята, по която се влизаше в замъка, застлана с окапали жълти листа. Когато беше до желязната врата, господин Дьо Шансеней се отправи по една пътека, която водеше край външната стена, обвита в растителност.

На стотина метра от него стената беше малко по-ниска и по нея се виждаха многобройни пукнатини. Една от тях беше толкова голяма, че образуваше истински отвор.

Предния ден Розали беше обрала в градината последните ябълки от дърветата. В същата тази градина имаше и великолепни круши. Розали беше донесла в „Благословеното обиталище“ пълна кошница и бе казала на господин Дьо Шансеней, който забеляза, че крушите са необикновено сочни.

— Такива, само че много по-едри, има в градината на Дьо Прексей. Госпожица Антоанет ги обира винаги на Сент Бригит. Бере ги лично госпожица Ели, защото знае колко много старата монахиня държи крушите да не се натъртват при брането.

— Спомням си, забелязах крушите, когато минавах, край Дьо Прексей. Виждат се през пукнатините на стената — каза графът.

Малко след това си мислеше: „Сент Бригит е утре. Ако Ели дойде сама в градината, ще мога да я видя и да поговоря с нея…“.

Ето защо днес следобед той се озова край стената. От пръв поглед се увери, че крушите са необрани. Оставаше му да не губи търпение, госпожица Дьо Валроме щеше да дойде да обере лично крушите, за да задоволи каприза на леля си. Днес, в деня на светицата!…

„Ах, само дано бъде сама!“ — молеше се наум Ожие.

Беше изминал почти половин час. Най-сетне в края на една алея се появи силует на жена. Беше облечена в сиво, с широка синя кордела през врата с кръст, без каквито и да е други украшения.

Това беше Ели…

Вървеше бавно, носейки голяма кошница. Слънцето милваше косите й и те излъчваха мекия отблясък на коприна. Очите й бяха мечтателни и тъжни.

След нея вървеше слугиня, която носеше лека дървена стълба и голяма кошница. Зад тях с леки стъпки се движеше котка.

Двете жени се спряха пред едно дърво и слугинята се качи на стълбата, за да обере крушите от високите клони. Придържайки стълбата, Ели извика на слугинята:

— Занесете кошницата вкъщи, Мария Луиза. Сама ще напълня другата кошница с крушите, които мога да достигна от земята.

Слугинята си тръгна, отнасяйки със себе си пълната кошница. Ели внимателно продължи да бере. Беше вдигнала ръка, за да откъсне една круша, когато шум от стъпки я накара да трепне. Дишането й замря, щом видя към нея да се отправя господин Дьо Шансеней.

Графът се обърна към Ели, като свали шапката си:

— Аз съм, госпожице, аз, който исках на всяка цена да говоря с вас… Не можах да намеря друг по-подходящ начин, макар, признавам, да е твърде некоректен. Искам на всяка цена обаче едно обяснение от вас. Не мога да се примиря с отказа, който получих от леля ви.

Ели потрепери, страните й пламнаха и тя отстъпи няколко крачки.

— Господине, не мога да ви слушам. Преди няколко дни сгреших, като ви слушах.

— Вие сте сгрешили! В това ви е уверила госпожица Дьо Прексей, нали? Много естествено беше, особено като знаех гледището на леля ви, да поискам най-напред вашето мнение. И сега за мен е от твърде голямо значение да знам дали сте се подчинили на самоволното решение на леля си?

Ели отговори със задавен глас:

— Моля ви, господине, да не настоявате повече…

Ожие направи леко движение и улови ръката на младото момиче, преди Ели да я отдръпне. Наведен над нея, гледайки я право в зениците с пламенните си очи, в които се четеше неспокойствие, той я попита с разтреперан глас:

— Истина ли е, че сте й дали обещание никога да не се омъжвате?

— Да, истина е.

— Но това е отвратително, това е срамно. Тя няма право да иска от вас подобно нещо. И вие не би трябвало да се съгласявате! На вашата възраст да се изтръгва от вас подобно обещание!… А вие ме обичате, Ели! Знам това…

Младата монахиня извърна лицето си, покрито с топла червенина, сведе хубавите си смутени очи, които търсеха страстния поглед на младия граф.

— Оставете ме! Заминете! — прошепна с разтреперан глас.

— Да, но само с вас! Елате, Ели, ще ви заведа в Италия, в един красив град, и там ще се венчаем…

Тя се отдръпна с неочаквано движение, така че Ожие не успя да задържи малката й трепереща ръка.

В тези виолетови очи, от чистата светлина на които се възхищаваше, Ожие долови протест и изненада.

— Господине, не мога да си обясня как може да очаквате, че съм способна да…

— Моля ви за прошка. Това е невъзможно, знам го и сам много добре. Но поне ми обещайте, че няма да удържите дадената клетва, която е изтръгната против вашата воля. Обещайте ми, че и вие ще настоявате пред госпожица Дьо Прексей, за да промени решението си.

Красивата девойка се отдръпна още повече, поклащайки глава. Под тъжните й и неспокойни очи се появиха по-дълбоки сенки.

— Не, дължа твърде много на леля си и не мога дори и да си помисля да й откажа онова, което би поискала от мен. И освен това…

— Какво?

Тя още повече поруменя, поколеба се и накрая заяви смутена:

— Не вярвам, че бих могла да бъда жената, от която имате нужда.

— Или още по-точно казано, втълпили са ви в главата, че аз не съм подходящ за вас мъж. Нищо не отговаряте, но долавям всичко… Използували са случая, за да изтръгнат от вас обещание, което е успокоило госпожица Дьо Прексей за бъдещето ви.

— Леля ми не е искала подобно нещо от мен. Само изказа своето желание, а обещанието дадох сама, без да се упражнява над мен какъвто и да е натиск.

Ожие едва сдържаше гнева си:

— Значи се примирявате с перспективите, които ви рисува съдбата, предначертана от леля ви?

Младата монахиня прошепна равнодушно:

— Какво ме интересува най-сетне всичко това?

— Как какво ви интересува? Съвсем не говорехте така в салона на „Благословеното обиталище“. Напротив, изглеждахте твърде благосклонна и истински щастлива…

Тя извърна поглед, Ожие обаче приближи до нея, улови я за ръката и повтори още по-живо, с повелителен тон:

— Погледнете ме! Дадохте ли това обещание с такава лекота само защото са ви убедили, че бракът ви с мен е невъзможен?

Красивата девойка измъкна ръката си и погледна графа в очите. Беше решителна, макар и да трепереше с цялото си същество.

— Да, казаха ми. И сега вие трябва да ме забравите, господине. Трябва да заминете.

— Да ви забравя? О, не, не! Ще обжалвам присъдата, от която съм така засегнат…

Ели сви ръце.

— Не, моля ви! Защо ме наскърбявате така, никога няма да потъпча своето обещание. Ах, та аз не можех да постъпя инак! Не можех да се съглася на един брак, който би причинил такова огорчение на леля ми.

— Нима вие не мислите за моята мъка… Аз страдам и съм нещастен. Защото ви обичам, Ели! Във ваше лице видях единствената своя надежда за щастие.

Той й говореше със страстен възторг, почти умолително. В словата му се изливаше силното вълнение, което бушуваше в душата му…

— Всичко трябва да се забрави — мълвеше Ели.

И като се обърна изведнъж, побягна от него по залятата в слънце алея.

Ожие не се опита да я последва. Много добре беше схванал, че тя е едно примерно дете с чиста и енергична душа и че никога няма да нарани онази, която за нея беше втора майка.

За миг остана като замръзнал на мястото си, наблюдавайки тясната алея, върху която сега се виждаше само котката от Дьо Прексей. Душата му се късаше… С бавно движение той прокара ръка по челото си, шепнейки:

— Тя има право. Трябва да я забравя…

След това се отправи към отвора в стената и напусна градината, изпълнена с приятно слънце и великолепен аромат на есенни плодове. Слезе до своето „Благословено обиталище“, без да се обърне нито веднъж към Прексей, в който младата монахиня Ели дьо Валроме, възприела съвета на леля си, осъждаше на вечна самота своята младост и необикновена красота.