Марион Дели
Любовта на монахинята (17)

XVII

И наистина госпожица Антоанет скоро бе изправена пред неприятната перспектива да освободи племенницата си от обещанието, което бе изтръгнала насила от нея.

След инцидента с изкълчения крак Люси и Терез бяха станали големи приятелки на капитан Дьо Шансеней и на поручик Блаве. Когато двамата офицери излизаха из парка, често пъти двете момиченца тичаха към тях и ги забавляваха с радостно бъбрене. Люси, която беше по-мила и по-тиха от сестра си, се качваше на коленете на Ожие. След това разправяше на Ели, че офицерите разговаряли с нея.

Лицето на Ели пламваше, а госпожица Дьо Прексей стискаше неспокойно устни.

Габриела Жермен заведе един ден двамата приятели в къщата, за да им покаже рядък скрин, шедьовър на резбарското изкуство от XVI век, който се съхраняваше в семейството им като голяма ценност. След това им поднесе чай. Този път Ели беше там — божествено хубава в бялата рокличка, която сама си беше ушила. И госпожица Антоанет трябваше да бъде отново в компанията на страшния Дьо Шансеней, който сега беше по-очарователен от всеки друг път. Тя го слушаше, без да проявява каквито и да е признаци на раздразнение. Дори показа жив интерес, когато младият офицер разправяше за войниците си и за добрините, които им е правил.

— И вие сте се отнасяли с тях тъй човечно под писъка на куршумите? — попита накрая госпожица Антоанет.

Младият граф отвърна кратко:

— Правех каквото можех.

Госпожица Антоанет се загледа за момент в красивата му фигура. И след това мълча дълго време, докато останалите водеха оживен разговор.

Когато двамата офицери си отидоха, госпожа Жермен, поправяйки синята панделка в косите на Люси, забеляза:

— Страшно интересно е да слуша човек господин Дьо Шансеней.

Госпожица Дьо Прексей се съгласи с нея.

— Да, твърде интересно. Не може да се отрече, че интелигентността му е над средната. Що се отнася до схващанията му, ако, разбира се, са искрени, и на мен изглеждат великолепни.

Ели, която чу думите й, почувствува сърцето си да бие по-силно. Най-после старата й леля беше станала по-справедлива към Ожие! Но продължаваше да отстоява решението си…

По-късно, когато остана сама с Габриела Жермен, госпожица Антоанет заяви решително:

— Понеже ти и майка ти смятате, че Ели трябва да се омъжи, мисля, че въпросът трябва да се реши веднага. Дали обаче господин Дьо Шансеней държи все още на брак с племенницата ми?

— Разбира се. Само това, че осакатя с едната си ръка, го възпира да повдигне отново този въпрос.

— Тъкмо това ме кара да отстъпя така бързо. Неговата ръка, раните му. Не е щадил своя живот пред неприятеля за отбрана на отечеството… Той е един от героите защитници на жените, старците, децата и на нашите застрашени домове! Тъкмо затова смятам, че не съм в правото да му отказвам повече ръката на нашата малка Ели, която би го направила щастлив.

Габриела улови ръката на старата дама и дълго я стиска.

— Ах, драга братовчедке, знаех, че в никакъв случай няма да останете неумолима докрай!… Той ще направи щастлива малката Ели, ще видите…

— Възможно е… Той няма вече онзи поглед, който човек можеше да долови в очите му преди две години. Вижда се, че е страдал, че е мислил…

Госпожица Антоанет замълча за малко и след това добави:

— Кажи му, че позволявам да поиска ръката на Ели, ако е останал със същите чувства към моята племенница.

— Утре ли, скъпа братовчедке?

— Да, още утре. Предупреди го обаче, че тя е кръгло сираче и поне за момента не ми е възможно да й приготвя зестра.

— О, не вярвам това да го вълнува, драга братовчедке!

Още същата вечер госпожа Жермен уведоми господин Дьо Шансеней за щастливата новина.

— Не разчитах на такъв бърз резултат — възкликна радостно Ожие. — Госпожица Антоанет е от ония искрени хора, които щом веднъж им се отворят очите, не могат да се противопоставят дълго време на съвестта си…

След това, усмихвайки се, Габриела добави:

— Смятам, капитане, че вие я спечелихте! А това не е лесна работа, мога да ви уверя.

Дьо Шансеней отговори весело:

— Знам го от личен опит. Приемът, който ми оказа госпожица Дьо Прексей преди две години, е един от най-неприятните моменти в живота ми.

На следния ден следобед Ожие се появи в къщата. Беше два часът. Въведоха го в салона, в който го чакаха госпожица Дьо Прексей и нейната племенница. И докато той им се покланяше, старата госпожица заяви с тържествено и сдържано вълнение:

— Изглежда, капитане, добавихте към славата си още една победа. Вашата слава е така голяма, че всяка жена ще се чувствува горда да носи името ви.

— Обаче аз, госпожо, не мога да забравя, че всъщност съм един инвалид…

Ели радостно се отправи към него с протегнати ръце.

— Леля ми го каза много по-точно, господине. Ще бъда необикновено горда и щастлива да съм жена на един славен инвалид.

Ожие улови малката й ръка, притисна я към устните си и прошепна:

— Ели, мила моя…

Това бе всичко, което беше в състояние да каже в първия момент. Известно време младите се наблюдаваха с нежна радост. Госпожица Антоанет почувствува как вълнението стяга гърдите й, макар да полагаше всички усилия да запази спокойствие.

Без да пуска малката ръка, която трепереше от щастие, Ожие каза:

— Значи сега имате малко повече доверие в мен, госпожице, щом сте съгласна да ми дадете това неоценимо богатство?

— Да, надявам се… Вярвам, че ще бъдете достоен за нея не само днес, но и в бъдеще.

— Обещавам ви и се кълна в своята чест на благородник и войник, че има огромна пропаст между някогашния Дьо Шансеней и днешния. Истината е, че от този момент задача на моя живот ще бъде да направя Ели щастлива, доколкото ми е възможно. Признавам, че светският ми живот и неразумното пилеене на пари са могли с право да ви вдъхнат недоверие. Днес вече не е така, защото съзнавам своята отговорност. Разбрах какъв е в действителност животът и какъв трябва да бъде, защото видях много пъти смъртта в очите…

Завърнал се във вила „Бланш“ след цял час, прекаран в къщата, господин Дьо Шансеней телефонира на баба си, маркиза Дьо Шансеней:

— Елате, моля ви, утре във връзка с една важна стъпка в моя живот…

Госпожа Дьо Шансеней започна да разпитва:

— Каква стъпка, мило дете?

— Искам да сключа брак…

— Постъпка за брак? За теб ли?

— Да… За госпожица Ели дьо Валроме! Спомняте си я, нали?

— Онова младо, необикновено хубаво момиче, което срещнахме?

— Да, тя.

— Наистина възможно ли е това? Тя, както ми се струва, не е богата…

Ожие едва се въздържа, за да не кипне от гняв — това бе вече много за неговите схващания. След това отговори спокойно:

— Толкова по-добре! Имам достатъчно състояние и за двама ни, та макар и да се народят цяла дузина деца…

— Цяла дузина! Дванадесет! Ти обичаш да се шегуваш… Да, ще пристигна утре, ако намеренията ти за този брак са наистина сериозни.

— Повярвайте ми, държа твърде много на тази женитба. Лека нощ, бабо! Донесете ми цветя от Саржак, бели цветя, разбира се, защото ще ги дам на годеницата си.

— Добре! Ти обаче ме учудваш…

Тук разговорът бе прекъснат. Ожие не беше настроен да го подновява и се завърна сърдит в стаята си. Той си мислеше: „Струва ми се, че никога няма да се насити на пари! Ако един мъж не се ожени за момиче, чието богатство е почти равно с неговото, тогава започват да гледат на мъжа като на странен чудак! Така е. Ако баба ми си е представяла, че съм с нейните схващания, горчиво се е лъгала…“.

* * *

На следващия ден, в неделя, братовчедките от къщата, излизайки от църква, поговориха малко с господин Дьо Шансеней и поручик Блаве. Ели и Ожие размениха няколко думи полугласно, гледайки се с топлия поглед на влюбените. Тъкмо в този момент минаха две милосърдни сестри. Едната от тях изгледа особено Ожие и Ели. В очите й блесна мълния. Другата забеляза:

— Колко е красив този капитан Дьо Шансеней! А и младото момиче, с което разговаря, е прелестно. Същинска мадона!

Сари отговори късо:

— Наистина.

И след кратко мълчание попита:

— Знаете ли кое е това момиче?

— Вероятно някоя сродница на госпожа Дьо Белан. И аз самата не знам със сигурност… Струва ми се обаче, че чух госпожица Робен да разправя за едно необикновено хубаво момиче.

Госпожица Дукза се завърна в болницата в ужасно настроение, което не бе в състояние да прикрие. На минаване уведоми управителката на болницата, че я боли глава и да не разчита на помощта й.

Главоболието й не предизвика изненада, защото всички вече добре познаваха госпожица Дукза. За нея беше достатъчно мъжете да я ухажват и да позира в униформата на милосърдна сестра, за която знаеше, че й стои великолепно. И както неотдавна беше забелязала госпожа Салбер пред Габриела Жермен, тази милосърдна сестра се радваше на покровителството на известни хора и госпожа Бинар не се решаваше дори да й намекне колко безполезно е нейното пребиваване в болницата.

В стаята си младата милосърдна сестра се отпусна за момент на един стол със свити устни и намръщено чело. „Кое е това младо момиче? Може би е негова годеница? Гледаха се като истински любовници… Сега разбирам защо не представлявам за него никакъв интерес!“

Госпожица Дукза отчаяно стискаше юмруците си. И в един миг мрачна светлина изпълни погледа й…

За да се успокои, тя напусна болницата и отиде да скита из полето, където човек се озоваваше още щом се измъкнеше от улиците на малкия градец Ирсо. По пътя тя прочете писмото от майка си, което беше получила същата сутрин. Госпожа Дукза й пишеше:

„Ела при мен в Биариц. При днешните условия и обстоятелства предпочитам да бъдеш край мен. Знаеш много добре съображенията ми. Може да бъде невъзможно да ти телеграфирам или телефонирам в случай на нужда. Това не значи, че се опасявам от каквото и да било, напротив, нашите работи се развиват необикновено благоприятно, дори бих казала — отлично, ако не бях суеверна… Успях в една работа, получих похвали отгоре, посредством нашия приятел Б., който все още се намира в Сан Себастиан. Продължавам да се виждам с него всеки петнадесет дни, когато ми дава нови инструкции, които са необходимост в професията ни.

Иска ми се, само от съображения на по-голяма предпазливост, да бъдеш край мен. Не разчитам обаче, че ще се отзовеш на моето желание, особено щом там се намира и господин Дьо Шансеней. Познавам много добре упоритостта на дъщеря си и смятам, че тя ще предприеме всичко необходимо, за да привлече върху себе си вниманието на красивия капитан, така че той да се влюби наистина в нея. Всичко това би било за мен твърде приятно и необикновено полезно. Опасявам се обаче дали ще успееш сега, когато господин Дьо Шансеней е станал съвършено друг човек, както ми пишеш.“

Когато Сари завърши четенето, разкъса писмото на съвсем дребни парченца и ги разхвърли из тревата.

След това, вдигайки рамене, зашепна в неудържим гняв:

— Знам, че се опасяваш, защото ще бъде твърде мъчно… Особено сега, след онова, което вече долавям…

Беше се отправила по една тясна пътека край гората, покрита с висока трева. Пътечката се спускаше към бистър поток, в който се оглеждаше буйната зеленина на околността. Потокът шумолеше и подскачаше през камъните, край самата пътека. Малко по-далеч на другия бряг се издигаха дървета, които оглеждаха зелените си корони в бързите води… Лек ветрец разклащаше листака.

Сари изведнъж се спря.

Остана като закована. Радост блесна в погледа й.

Край зеления бряг беше седнал офицер с книга в ръка. Сари го позна от пръв поглед. С бързината на диво козле побягна из тревата и за няколко секунди се озова пред Ожие, преди той да я забележи…

— Е, добре… Сега вече не ви интересува малката Сари, която някога ви беше тъй мила…

Седна на тревата и наведе към Ожие прелестната си главичка. Гледаше го с необикновено нежен поглед.

Офицерът обаче я отблъсна от себе си и сърдито стана от мястото си. Изгледа я презрително и отвърна:

— Моля ви да ме пощадите от спомените на едно време, от което днес съм толкова далеч. Забравете, че сме се познавали. Това ще бъде най-разумното, защото аз вече престанах да си спомням за вас.

И като й обърна гръб, младият офицер си тръгна.

Сари скочи от тревата и го настигна тичешком.

— Ожие, защо ми говорите тъй! Не ми причинявайте такава мъка… позволете ми поне да ви обясня всичко…

Младият граф се обърна и я изгледа студено:

— Значи не искате да разберете, госпожице, че нахалството ви е унизително за самата вас? Съжалявам, задето съм принуден да ви го напомня.

И младият граф продължи пътя си.

Сари остана на мястото си. Лицето й се беше свило от гняв и обида. Равнодушието и презрението в погледа на Ожие я съкрушиха… Загуби и най-малка надежда, че би могла някога да породи какъвто и да е интерес у Ожие към себе си.

Дива омраза изпълни сърцето й. Протегна юмрук към посоката, където се изгуби офицерът, и извика:

— Ще намеря начин да ми платите за всичко това, господин Дьо Шансеней!

„Преди всичко ще трябва да узная кое е онова младо момиче, което разговаряше тая сутрин с него!“ — помисли си тя.