Марион Дели
Любовта на монахинята (18)

XVIII

Същия ден следобед пристигна госпожа Дьо Шансеней и поиска от госпожица Дьо Прексей красивата Ели за своя внук. С особено задоволство старата маркиза констатира, че Ожие не би могъл да намери по-прелестна годеница от тази и че е напълно естествено решението му да се ожени за това бедно момиче…

— Що се отнася до мен, никога не бих могла да си представя, мило дете, че запознанството ви ще свърши така — заключи маркизата.

Госпожица Дьо Прексей с тържествения си вид направи на старата маркиза необикновено добро впечатление. Между тях не можеха да съществуват никакви симпатии поради различните им схващания за живота, но и двете се отнасяха с необикновена почит една към друга. Госпожа Дьо Шансеней прояви невероятна любезност, госпожица Антоанет бе достатъчно внимателна. Така в малката компания, събрана в къщата, се възцари искрена сърдечност. Годениците се бяха оттеглили в едно кътче на салона и тихо разговаряха. Спомняха си как се бяха запознали и обикнали от пръв поглед.

— Когато ви видях край ковчега на госпожа Дьо Валей и когато за миг погледите ни се срещнаха, изпитах само едно-единствено желание — да ви видя пак, Ели!

— И аз… От този момент съм мислила много често за вас — призна и девойката, поруменявайки.

Ожие поднесе ръката и към устните си и дълго време не ги откъсна от нея.

След това той се загледа в малко отслабналото й прелестно лице и нежно попита:

— Тъжните събития през последната година ви измъчиха, нали?

Лицето й пламна повече. Ожие разбра всичко. Накланяйки се към нея, той й прошепна с треперещ от вълнение глас:

— Да не би това да е било заради мен, Ели? Във връзка с поведението на госпожица Дьо Прексей?

Тя потвърди с кимване на глава.

Ожие се наведе и докосна с устни прелестните й коси, озарени в този миг от проникващите в салона слънчеви лъчи.

— Нещастно дете… Сега обаче бързо ще се възстановите, след като постигнахме целта си. Вече сме годеници! Ще се венчаем след месец и ще ви заведа в Саржак, ако не предпочитате повече „Благословеното обиталище“

— Ах, да — „Благословеното обиталище“! Това е хубава идея. Къщата на моята мила стара приятелка. Където поискахте от мен да се оженим…

— Където за пръв път ви казах, че ви обичам.

Те размениха погледи, изпълнени с топла нежност. Първа след това заговори Ели:

— Моите бедни лели ще останат сами… Леля Антоанет започна бързо да остарява, ревматизмът я мъчи…

— Така ще устроим живота си, че ще прекарваме често край тях, обещавам ви! Възможно е сега да ме сметнат неспособен за военна служба… В началото смятаха, че ще трябва да остана дълги месеци във вила „Бланш“, но сега вече констатираха, че оздравяването ми върви много по-бързо, отколкото предполагаха. Вероятно е да получа отпуск заради сватбата си, а след това ще се явя пред комисия, която ще трябва да се произнесе дали да се връщам на фронта.

След кратко мълчание той продължи:

— Все пак ми се иска да послужа още на отечеството си…

— Вие изпълнихте достойно своя дълг, Ожие! Сега ще се издължите на отечеството си по друг начин. Това е всичко.

— Да, Ели, в никакъв случай не бих искал да водя за в бъдеще безцелния живот, който съм водил в миналото, будете уверена в това. Сам усетих колко голямо е удоволствието, когато човек се нагърби с изпълнението на тежка мисия…

Обещанието на Ожие за нейните лели свали от раменете на Ели тежко бреме. Тази грижа тежеше на душата й от дълго време. Един ден преди годежа госпожица Антоанет я беше попитала:

— Искаш ли да се омъжиш за господин Дьо Шансеней?

— Повече от всеки друг път! — бе отвърнала тя.

И тогава за пръв път се досети:

— Но, драга лельо, ако се омъжа, това значи, че ще трябва да се отделя от вас!

— Безспорно. Но това не бива да те безпокои. Матилд и аз ще устроим някак своя живот… Ще помолиш съпруга си да те довежда от време на време при нас. Такъв е животът, скъпо дете, младите излизат, старите остават сами…

След кратко мълчание госпожица Антоанет продължи:

— Аз все пак не съм от най-нещастните, защото ми остава Матилд, която е още млада и здрава. Бъди щастлива, драга Ели!

Въпреки това младото момиче чувствуваше силната мъка, която се бе породила в душата на старата жена.

И сега, щом остана насаме с леля си, Ели побърза да я уведоми за обещанието, което й беше дал господин Дьо Шансеней.

— Това е много хубаво от негова страна — отвърна госпожица Антоанет, — още повече че той не е запазил добри спомени от първите си срещи с мен. Смятам, че има благородно сърце и че в него не може да се загнезди желанието за отмъщение. Той впрочем лесно ще разбере какви съображения са ме ръководили, когато му отказах ръката на моята малка Ели.

* * *

Годежът на капитан Дьо Шансеней и на госпожица Ели дьо Валроме беше разгласен още на следващия ден в малкото градче Ирсо. И както във всеки малък градец, събитието изведнъж стана обект на различни приказки. Изказваха се най-различни мнения, разказваха се сведения, получени от първа ръка. Ожие бе описван като богаташ, на когото биха могли да завидят и американските милиардери, а Ели — като бедно момиче без пукната пара.

Понеже по това време в болницата в Ирсо имаше малко ранени, милосърдните сестри, останали без работа, надълго и нашироко разправяха най-различни подробности, свързани с живота на Ожие дьо Шансеней и Ели. Така госпожица Дукза узна още същия ден за годежа на двамата.

„Отдавна се съмнявах в това!“ — мислеше си тя.

И гневът й се усилваше още повече…

След като остана сама в стаята си, тя отвори някакво сандъче и извади от него плик, където бяха сложени три писма на Ожие. Някога тези писма бяха изпратени до госпожица Сари Дукза. Писани в лек и духовит стил, с какъвто обикновено си служат младите хора, писмата не съдържаха нищо особено. От тях можеше да се заключи, че госпожица Дукза е била винаги чужда на неговото сърце.

Сари ги прочете отново, след което със зла усмивка ги сложи в друг плик, върху който написа с дребен и остър почерк следния адрес:

Госпожица Ели дьо Валроме

Къщата до вила „Бланш“

След това тя запечата плика и излезе до пощата. На излизане госпожа Бинар я спря и й подаде телеграма.

— Донесоха я за вас, госпожице.

Обезпокоена, Сари я отвори на път за пощата:

„Вуйчо ти иска да те види. Замини при него в Сан Себастиан.“

Дапон

Тази телеграма, която нищо не говореше на непосветените, имаше за госпожица Сари Дукза страшен смисъл. Тя изведнъж пребледня, листът падна от ръцете й.

Пусна писмото в пощенската кутия и веднага след това се върна в болницата. Там обясни с развълнуван глас:

— Майка ми съобщава, че вуйчо ми, който тези дни пристигнал в Сан Себастиан, внезапно заболял… Иска да бъда край него по време на боледуването му. Принудена съм да замина с първия влак…

— Ще вземете ли багажа със себе си, госпожице?

— Не, само най-необходимото, защото не смятам да остана там дълго време. Щом вуйчо ми оздравее, ще се върна, за да поема отново работата си.

Сари набързо приготви куфара си. По лицето й се беше изписало безпокойство.

— Само да имах още време! — шепнеше си тя. — Дано не е издадена заповед за задържането ми…

Преди да замине, грижливо изгори листовете, върху които си беше правила различни бележки.

След това отиде да се сбогува с госпожа и госпожица Бинар, а също и с няколко милосърдни сестри.

След като отиде на гарата, в очакване на влака тя се помъчи да се успокои. Присъствието на двама полицаи на перона й беше много неприятно. Отиде чак на другия край на перона и им обърна гръб.

Най-после влакът пристигна. Сари влезе в едно празно купе, защото искаше да избегне каквито и да било срещи. Чувствуваше, че в това състояние не би могла да поддържа какъвто и да е разговор.

След десет минути влакът потегли. Сари въздъхна с облекчение. Едновременно обаче си мислеше: „Не всичко още е свършено. Трябва да съм нащрек, докато стигна границата“.

Влакът се носеше през полета и градини. Мина край парка на вила „Бланш“. Между дърветата се виждаше къщата, на пейката пред която забеляза седнал офицер в синя униформа, с превързана ръка, а до него младо момиче в бяла рокля.

Сари успя да ги познае. Тя се отдръпна в един ъгъл на купето и промълви с глас, в който можеше да се долови страшната омраза:

— Утре ще получиш писмата и ще узнаеш, че твоят красавец Ожие не е бил винаги такъв светец, какъвто изглежда сега…

* * *

Но госпожица Дукза не знаеше, че Ели дьо Валроме, макар и да беше навършила двадесет години, все още не отваряше адресираните до нея писма, преди да ги поднесе на някоя от лелите си.

Госпожица Дьо Прексей отвори големия плик, извади едно по едно писмата и ги прочете със свити вежди.

След това ги сложи в джоба си и каза на Ели:

— Станала е грешка, писмото не е предназначено за теб.

Следобед, използувайки случай, докато Ели се беше отдалечила за малко, госпожица Дьо Прексей каза на Ожие:

— Днес получих нещо… — И тя му подаде писмата, като отбеляза: — Те бяха адресирани до Ели.

Господин Дьо Шансеней ги взе, хвърли им един поглед и каза със задавен глас:

— Ах, нещастницата! Осмелила се е да ги изпрати на Ели!

— Племенницата ми не ги видя, защото аз отворих писмото, адресирано до нея… Но по какъв начин те са могли да бъдат изпратени от Ирсо?

— Лицето, до което съм писал някога тези писма, сега е тук в качеството си на милосърдна сестра. Това е една чужденка, госпожица Дукза. Решила е да си отмъсти заради пълното равнодушие, с което посрещам всички нейни опити да се сближи с мен. Отмъщава си, задето вчера открито й казах, че нейните усилия са напразни и смешни! Тези писма, госпожо, принадлежат на миналото — едно твърде далечно минало… Признавам по-раншните си грешки и съжалявам за тях от цялата си душа. Моля ви да не обръщате никакво внимание на тези нещастни листове, писани в дни на заблуда и на истинско лутане към смисления живот.

— Това и ще направя, мое дете.

Госпожица Дьо Прексей взе трите писма от ръцете на младия граф, скъса ги на парчета и каза:

— Вярвам ви напълно. Вие вече сте друг човек.

— Ах, госпожо, колко много съм ви признателен! — отвърна трогнат Ожие и стисна ръката й, като се поклони най-почтително.

Тя му отвърна с усмивка, която рядко се появяваше по лицето й:

— Позволявам ви да ми целунете ръка в знак на пълно помирение…