Марион Дели
Любовта на монахинята (8)

VIII

Бързайки, Ели отиде в къщата на стария селянин, за когото се грижеше нейната леля Матилд. Девойката бе тъй смутена, че сякаш бе изпаднала в някакъв унес. Питаше се дали е будна…

Потръпваше от радост и едновременно от боязън. Щом си помислеше за погледа и думите на младия граф, се чувствуваше така щастлива, че чак се плашеше от това.

Тя искаше да стане негова жена! Той й беше признал, че я обича…

Как й говореха неговите очи в този момент! Тези очи, които така бързо я бяха покорили със своя блясък!

Сърцето й вече принадлежеше на непознатия до вчера мъж. Чувствуваше, че в бъдеще Ожие дьо Шансеней ще бъде онзи, който или ще й причини страдания, или ще я направи щастлива. Да, този мъж, за когото в действителност не знаеше нищо…

И това я безпокоеше. Дали не извърши глупост, доверявайки се на онова, което той й бе наговорил? Не трябва ли да разправи всичко това на лелите си?

Не, не, в никакъв случай, особено на леля Антоанет! Тя знаеше, че леля й Антоанет не одобряваше новия господар на „Благословеното обиталище“. Младото момиче беше забелязвало много пъти вродената й неприязън към мъжете. Ако й каже, че не иска да приеме господин Дьо Шансеней?

При мисълта, че леля й може да откаже на графа или пък може да се появи някаква непредвидена пречка, Ели потрепери от главата до петите.

Най-сетне девойката влезе в къщичката, в която госпожица Матилд се бореше с болестта на стареца, който упорито отказваше да бъде настанен в приют. Казваше, че желае да умре в къщата си.

— Но, нещастни ми Матис, тук няма кой да ви гледа. Децата ви са заети с работа, а освен това и не са особено любезни с вас…

— Това няма значение, госпожо. Ще си умра тук, също както жена ми, бог да я прости.

Двете жени, изморени от усилията, които бяха положили, за да убедят стареца, се разделиха с него и се отправиха към замъка.

Най-напред вървяха мълчаливо. След това госпожица Матилд погледна племенницата си.

— Намери ли Розали?

— Не, лельо, прие ме господин Дьо Шансеней!

Топла червенина се появи по страните на Ели. Госпожица Дьо Валроме повтори изненадано:

— Господин Дьо Шансеней! Как така?…

— Той се е върнал вчера. Никого не е уведомявал за пристигането си.

— Ах! Значи си го видяла! От кого поиска позволение да вземеш томчето с ноти? Но то не е у теб?

— Той лично ще го донесе в Прексей, лельо. И в това време…

Младото момиче прекъсна думите си и се наведе към госпожица Дьо Валроме, която наблюдаваше с изненада възбуденото й лице и хубавите блестящи очи.

— Ах, лельо Матилд, само ако знаехте какво ми каза той… Какво поиска той от мен!

Изненада се появи в спокойните очи на монахинята.

— Какво ти е казал! Какво, дъще моя…

— Каза ми, че иска да се ожени за мен. Ще поиска ръката ми от леля Антоанет днес следобед…

— Ще дойде да поиска ръката ти!

Истинска изненада тресеше госпожица Матилд.

— От леля Антоанет? И ти не си го предупредила, че това… че това е невъзможно?

Неспокойствие сви сърцето на младата монахиня.

— Но, мое дете, леля ти Антоанет смята, че ще бъде по-добре за теб, ако изобщо не мислиш за брак…

Младото момиче направи недоволно движение.

— Аз обаче смятам, че, напротив…

Госпожица Дьо Валроме въздъхна леко, когато долови вълнението по пламналите страни на Ели и светлия пламък, който излъчваха очите и. Тя улови ръката на Ели и я попита нерешително:

— Би ли се омъжила за него? Харесва ли ти този млад човек?

— Да, лельо… Аз… аз вярвам, че с него ще бъда щастлива.

— Бедното момиче! Страхувам се, че леля Антоанет…

Ели извика, като стисна ръцете си:

— Ах! Недейте ми казва, че ще откаже… Не ми казвайте, че леля Антоанет няма да се съгласи. Нима не разбирате! Та вие никога не бихте отказали…

— Въпреки всичко страданията са животът на този свят. Един страда повече, друг по-малко. И всичко това сетне се забравя. — Госпожица Валроме поклати глава. — Леля Антоанет обаче се страхува за съдбата на всички ония, които обича. Да, защото те са изпадали в страшни изкушения и са се погубвали.

Двете жени млъкнаха и продължиха пътя си. Изкачваха се с отмерени крачки по нанагорнището, което водеше за Прексей. Светлината на есенния ден се бе разстлала над хълмовете, над дърветата, които вече бяха започнали да се обличат в златожълтите есенни дрехи. И в долината, сред планинския венец, изчезваше и последната следа от мъглата под златистия блясък.

Безпокойство обхвана Ели и разтърси всичките надежди, цялата й радост. Леля й Матилд смяташе, че схващанията на леля й Антоанет няма да се променят. От друга страна, невъзможно беше тя да откаже само заради това да изслуша човека, който ще поиска ръката на племенницата й.

Малката монахиня се обади след продължително мълчание:

— Вие няма да казвате нищо на леля, нали, лельо Матилд? Господин Дьо Шансеней трябва да дойде днес следобед и не бива да я накараме да се скрие, за да не го приеме.

— Да, разбирам…

Ели зашепна с разтреперан глас:

— Ах, лельо Матилд, вие ме плашите.

Госпожица Дьо Валроме въздъхна и погледна състрадателно племенницата си. След кратко мълчание забеляза:

— Ти едва познаваш този млад човек… Не знаеш какъв е той, колко струва. Ясно е, че е добър, приятен, но това не е достатъчно… Животът налага и други изисквания.

— Разбира се, обаче от леля Антоанет искам само да не отблъсва господин Дьо Шансеней, да изчака да го опознае по-добре и тогава да вземе решение. Така би било твърде разумно.

— Така е. Впрочем и ти си твърде сериозна, въпреки че си тъй млада, и сама добре ще обмислиш една такава сериозна стъпка в живота. Господин Дьо Шансеней обаче е направил грешка, като е говорил най-напред с теб. Това не е напълно коректно и ако леля Антоанет узнае…

Ели отново пламна.

— Да, може би той щеше да направи по-добре… Но искаше да чуе моето мнение, преди да се обърне към леля Антоанет.

— И какво му отговори ти?

— Не му отказах… Казах му, че искам да си помисля.

Госпожица Матилд продължаваше да въздиша притеснено.

По-добре осведомена за настроенията и схващанията на госпожица Антоанет, отколкото беше племенницата й, тя знаеше на каква съпротива ще попадне Ели. Предчувствуваше близките страдания на това дете… Беше почувствувала волята на Антоанет сама над себе си, когато още беше момиче на двадесет години, мечтателно и малко романтично. Тогава се беше влюбила в един приятен съсед. Госпожица Антоанет обаче отстрани човека и заяви решително, че стигат вече жертвите, които са дадени. Била свидетелка как от нещастен брак са починали две жени от фамилията Валроме.

В замъка госпожица Валроме и Ели завариха госпожица Антоанет, ангажирана в разговор с наемателя на именията й. Той я уверяваше, че годината била лоша и че е в състояние да заплати само две трети от наема. След този разговор госпожица Прексей се яви при тях с твърде сериозен израз на лицето си и по време на обяда разговаряше с племенниците си за своите грижи.

— Този Бардилас е малко безхарактерен човек. Работите през тая година му вървяха добре, макар да твърди противното. Не знам как ще се справя с тези намалени приходи, защото бюджетът ни си остава същият. Освен това трябва да се ремонтира и лявото крило на замъка.

Грижите толкова бяха погълнали старата монахиня, че дори не й мина през ума да попита Ели дали е ходила в „Благословеното обиталище“. На девойката това й беше дори приятно, защото се опасяваше, да не би да забележи силното й вълнение, ако заговори за господин Дьо Шансеней.

Следобед госпожица Дьо Прексей се оттегли, за да прегледа сметките си и повика и госпожица Матилд да й помогне. Ели взе една книга и се качи в стаята си. Намести се до прозореца и зачака пристигането на младия граф.

Колко неспокойна и развълнувана беше младата монахиня! Желания и опасения се рояха в нейната нежна, крехка и неопитна душа. Тя, която беше така жизнена и трудолюбива, сега местеше книгата си от коляно на коляно, потънала в мечти. По очите й се долавяше необикновено вълнение, а сърцето й продължаваше да бие все така неспокойно. Сякаш и сега чуваше думите, които беше произнесъл със своя топъл и приятен глас господин Дьо Шансеней: „Вие ме разбрахте, Ели. Аз ви обичам…“.

„Любов!…“ Тя никога не беше чувала да се говори за любов. Сега, когато изведнъж за нея се разкри тайната, схвана, че думите, които говорят за любов, са по-други, по-меки и по-увлекателни…

Любовта безспорно беше свързала, някога и Ели дьо Прексей с Лун Бенини дьо Варзон, маркиз Дьо Сомел.

Сега любовта се бе появила, за да я навести и нея в самотата й. Бе дошла, за да й донесе радост, но едновременно с това безпокойство и страх.

Слаб слънчев лъч проникна над младото момиче и започна да милва копринените й коси. Малката монахиня със сведен поглед наблюдаваше пръстите си — тънките хубави аристократични пръсти. Потръпна от вълнение, когато си помисли за топлото докосване на влажните устни на Ожие…

Вдигнала очи, тя изведнъж видя през прозореца в далечината високия красив силует на младия граф. Сърцето й заби живо.

„Само дано го изслуша леля ми! Само да не му откаже!“ — мислеше си с тревога тя.