Марион Дели
Любовта на монахинята (11)

XI

Зимата бавно отмина, а Ели дьо Валроме продължаваше да страда. Времето не изличи от паметта й спомена за Ожие.

Красивото й лице беше малко отслабнало, леки сенки се очертаваха под очите й, които сякаш бяха станали още по-тъмни.

Въпреки че никога повече Ели не спомена името на Ожие, симптомите на тайно страдание не можеха да останат скрити от госпожица Антоанет, която страшно много се дразнеше от всичко това, но и се безпокоеше. „Само дано това нещастно дете не се разболее!“ — молеше се тя. И повече от всеки друг път проклинаше любовта, господин Дьо Шансеней и всички мъже.

Колкото и голямо да беше обаче безпокойството й, госпожица Дьо Прексей нито за миг не беше помисляла да се откаже от своето решение. Ели познаваше твърде малко младия мъж, за да запази в душата си траен спомен за него, убеждаваше се тя. Постепенно всичко ще отмине и ще се забули в забравата. Наистина ще трябва да се преживее един тежък и мъчителен период, но в това отношение на Ели ще помогнат твърде много работата и молитвите.

Ели разбираше, че госпожица Дьо Прексей действува за нейно добро, от желание да я пощади от мъките на разочарованието, което бяха преживели майка й и баба й. Тя продължаваше да се държи така, че с нищо да не издаде съжалението си заради даденото обещание да запази завинаги моминството си. Нейното сърце, обладано от дълбока и нежна любов, все още принадлежеше на Ожие, въпреки че се мъчеше на всяка цена да забрави милия образ…

Няколко дни след заминаването на младия граф госпожица Дьо Прексей каза на племенницата си:

— Понеже държах твърде много сама да се убедиш, че този брак е невъзможен, поради причини, които вече изтъкнах, писах на нашата сродница Дьо Белан да събере сведения за господин Дьо Шансеней от своите сродници в Париж. Днес получих нейния отговор. Тя потвърждава всичко онова, което и сама предполагах и което впрочем и той сам мълчаливо призна пред мен. Досегашният му живот не дава никакви гаранции, че той е в състояние да направи щастлива една жена. Точно обратното! Трябва да повярваш, че леля ти те е спасила от болезненото изкушение за един брак, от който щяха да последват само жестоки разочарования.

Леки тръпки полазиха по гърба на Ели и тя отговори със задавен глас:

— Постъпихте добре, драга лельо!

И от този момент името на Ожие дьо Шансеней никога вече не се спомена между тях.

Семейният дневник беше заключен, а на една от неговите празни страници Ели беше написала:

„Днес обещах на леля си, че никога няма да се омъжа.“

След като написа тези редове, Ели затвори дневника на фамилията, за да не го отвори вече никога. Така поне смяташе, защото в даденото от нея обещание тя беше погребала завинаги своята младост.

* * *

И Ожие не можеше да я забрави. Напразно полагаше усилия да се убеди, че младата монахиня е виновна за раздялата им, колкото и госпожица Антоанет. Той си казваше: „Ако Ели ме обича, защо тогава не се противопостави на леля си? Тя бе в състояние да отстрани всички препятствия, както бях готов да направя същото и аз“.

Прелестният образ на младото момиче обаче изплуваше над гнева и омразата му към старата монахиня. Ах, всичко това беше така необикновено и така нежно за неговата скептична душа. Ако Ели би се държала в този случай така, както биха се държали други момичета и жени, той скоро щеше да почувствува, че за него е изчезнал деликатният цвят на почитта и доверието, чийто аромат така силно го беше упоил.

И все пак си мислеше: щом Ели е така недостъпна, защо тогава да се измъчва със спомените за нея? На всяка цена трябва да я забрави! Портрета й, който беше взел от „Благословеното обиталище“, бе заключил в едно чекмедже и не го поглеждаше.

Започна да се отдава на всички удоволствия и забави, които намираше в обществото. Опита да се опияни от нови сладости, които да го отърсят от любовта.

С такива намерения започна да проявява интерес към прелестите на Сари Дукза, която така много го занимаваше миналата година. В действителност обаче остана напълно равнодушен към младата унгарка. Впрочем и самата тя вече се бе убедила в отношението му и беше казала на майка си:

— Чувствувам как страшно далеч е той от мен в своите мисли! За него не представлявам нищо друго, освен моментна забава, хубава играчка, с която временно се забавлява подобно на дете, което, след като играчката му омръзне, я захвърля в някой ъгъл.

Госпожа Дукза вдигна рамене.

— Както обичаш, скъпо дете, но и ти трябва да се огледаш наоколо и да обърнеш преди всичко внимание на собствените си интереси. Вече си ми казвала, че господин Дьо Шансеней се държи като аристократ и гледа на нас отвисоко. Опасявам се, мило дете, че ти няма да бъдеш в състояние да го накараш да се измени въпреки всичките си способности…

— И аз съм на същото мнение. Бих искала обаче да узная върху коя жена са съсредоточени мислите му. Коя е онази, към която е отправен неговият взор? Защо погледът му се губи в далечината, унесен и тъжен? А щом му заговоря, отново попадам на мъжа, който гледа с най-голяма ирония наоколо. Ах, този човек заслужава да бъде обичан, само че той никога няма да ме обикне.

Госпожа Дукза изслушваше всички тези оплаквания с безпокойство, което прикриваше с усилие. От известно време беше страшно изнервена и както изглеждаше, страшно заета. Дъщеря й често я беше питала какво става с нея, но майка й избягваше на й даде какъвто и да било отговор. Но и Сари не настояваше особено да получи отговор, понеже сама беше твърде заета с новото внимание, което сега й оказваше граф Дьо Шансеней.

Една юлска вечер Ожие получи покана от госпожа Дукза и прие да прекара малко време в светлия и кокетен салон, в който бяха събрани около двадесетина гости. Между тях имаше една дама — писателка, която се радваше на голяма популярност. Млада артистка, приятелка на госпожица Сари, една твърде дебела съседка на госпожа Дукза, която носеше хубаво бижу и тоалет в светлопортокалов цвят. От мъжете правеха впечатление един виден политик, един лекар, който държеше на всяка цена да стане известен посредством такива общества. Имаше и един журналист, възрастен пенсиониран офицер, чийто син също бе офицер и заемаше важно място в щаба на армията, и, разбира се, господин Дьо Пардей, винаги внимателен към старата госпожа Дукза.

Сари беше замъкнала Ожие на едно канапе в големия салон. Съобщи му, демонстрирайки недоволството си, намеренията на майка й да заминат за Биариц.

Докато му разправяше това, в салона бе необикновено шумно.

— Представете си, вчера мама реши изведнъж да заминем за Биариц след няколко дни. Не знам и аз самата как можа да й хрумне тази мисъл, защото бяхме решили да останем тук до четвърти или пети август. Казва, че била уморена и че имала нужда от морски въздух. Впрочем това малко би ме интересувало, ако заминаването не би ме лишило от вас много по-рано, отколкото предполагах…

И тя отново положи на рамото на Ожие красивата си глава. С дискретно движение Ожие улови малките пръсти с блестящи нокти, отрупани в скъпи пръстени, и отговори безгрижно:

— Ако останете в Биариц до началото на септември, аз ще прекарам там вероятно няколко дни, връщайки се от Динар, преди да замина за Саржак.

— О, това е великолепна идея! Дотогава ще живея с надеждата, че ще дойдете. И все пак времето ще ми се стори безкрайно…

— Не се радвайте много. Ако избухне война, както смятат, в известни кръгове…

— Не, не! В никакъв случай! Война! Франция никога няма да предизвика война. За да избегне войната, Франция ще се реши на всякаква отстъпка.

Господин Дьо Шансеней я прекъсна студено:

— Откъде сте си натъпкали главата с подобни мисли? Истина е, че Франция ще предпочете мира, но аз смятам, че в решителния момент тя ще си спомни за своето величие и почтено минало.

— Ах, да, съвсем не исках да кажа това. Тя обаче ще изчерпи всички мирни средства, преди да се реши на война.

— Това е възможно… Впрочем какво разправя онзи глупак?

Политикът, отговаряйки на един въпрос, който му беше поставила прелестната домакиня, се беше задълбочил във външната политика на Франция. Отличното шампанско на госпожа Дукза вероятно се беше отразило върху неговата бъбривост, защото иначе той нямаше обичай да говори много. Ожие вече бе започнал да губи търпение и процеди през зъби:

— Мисля, че вече издава държавни тайни…

Сари започна да се смее:

— А какво значение има всичко това? Тук са само французи или добри приятели на Франция.

— И аз вярвам в това, но все пак…

Гласът на госпожа Дукза, спокоен и приятен, се разнесе из салона:

— Любезни господине, тези въпроси интересуват всички ни, които сме истински патриоти в душата си. Нима не е вярно, че всичко е готово, господин майор, ако неприятелят ни нападне, да бъде отблъснат?

Ожие почувствува как леки тръпки пролазиха по тялото му. Защо този глас, който така често бе слушал, днес му направи толкова неприятно впечатление? В тона й долавяше необикновен фалш, пораждащ недоверие.

„Тези хора страшно са се разбъбрили! — помисли си младият граф с известен гняв, когато чу как майорът навлиза в подробности около недостатъците на въоръжението във френската армия. — Наистина госпожа Дукза твърди, че е французойка, но все пак не е ли по-разумно човек да бъде предпазлив дори и тогава, когато е абсолютно сигурен в своите събеседници?“

Чувствуваше, че тази вечер всичко го дразни, дори и любовните погледи на госпожица Сари. Ето защо не се задържа дълго време в разкошния салон, въпреки настояването на красивата Сари.

— Ще ви видя, преди да заминем за Биариц, нали? — попита го на тръгване чаровната госпожица.

— Да, безспорно — отговори хладно графът.

В действителност той беше решил да прекрати изведнъж всички контакти, които сега му бяха особено неприятни. Той инстинктивно чувствуваше, че красивата вдовица и дъщеря й бяха хвърлили мрежи на всички страни. С каква цел? „Може би шпионират? У нас имаме шпиони в изобилие… В такъв случай по-добре ще направя да продължа връзките си с тях, за да имам възможност да ги проследя, и в случай че предположението ми се окаже вярно, да ги изоблича…“ — реши Ожие.

Но след това, вдигайки рамене, си каза: „Каква полза от всичко това? Те ще продължат да вършат своята отвратителна работа, защото има маса влиятелни личности, които са ги взели под свое покровителство“.

* * *

Десет дни след това Ожие се раздели с дядо си и баба си. Това беше вторият ден от мобилизацията. Беше облякъл униформата на кавалерийски подпоручик.

Отправи се на война с някаква странна радост, сякаш отиваше на тържество. Наследствената храброст на графовете Дьо Шансеней, влечението им към боеве се бяха пробудили в него. Всичко това беше резултат от безгрижния и елегантен живот на човека, който нищо не работеше и беше прекалено разглезен от съдбата. Патриотизмът му се беше пробудил… На раздяла госпожа Дьо Шансеней се разчувства, но той я прекъсна:

— Бабо, знайте, че това е моят най-хубав ден в живота!

След кратко мълчание добави с горчива усмивка:

— Ако падна в боевете, поне ще бъда полезен на отечеството си.

В своя портфейл той отнесе със себе си малкия портрет на Ели. Преди да го сложи в портфейла си, дълго време се взира в откритото лице с весели очи. В този момент зашепна искрено:

— Молете се за мен, Ели, дете, което винаги ще обичам, защото вие сте моята единствена любов! Заминавайки да защитавам Франция, също така ще защитавам и вас, мила и скъпа малка французойке.