Марион Дели
Любовта на монахинята (10)

X

На следващия ден Ожие напусна „Благословеното обиталище“ и замина за Саржак.

В замъка го посрещнаха с необикновен възторг. Саржак вече бе пълен с гости. Лейди Мод Дорилен му отправи любезни упреци, на които младият граф не обърна никакво внимание. Скоро всички трябваше да констатират, че той е твърде замислен и угрижен. През цялото време проявяваше пресилена радост или пък беше заядливо ироничен. Държането му осуетяваше всякаква възможност за флирт, дори и от страна на красивата Мод, която се държеше необикновено смело с братовчед си.

— Наистина Ожие се е превърнал в бодлив храст, откак се завърна от Гукси — каза красивата англичанка на госпожа Дьо Шансеней. — Какво всъщност става с него?

Старата дама клатеше глава. И тя не знаеше причините. Внукът й не искаше да й се изповяда. Както бабата, така и дядото на Ожие смятаха, че в Гукси той е преживял някакво любовно приключение, което не е свършило така, както е искал младият граф.

Мод се опита да узнае нещо от Уилям Хорн, когото познаваше като близък приятел на Ожие. Уилям обаче заяви, че не е забелязал никакви особени промени у Ожие и с това сложи точка на подпитванията. Той се задоволи само да добави:

— Шансеней си е бил винаги малко фантазьор. Това е всичко. В даден момент не му е приятно да се почувствува уловен в мрежата на любовта, макар че веднага след това изпада в равнодушие. Много са жените, които са изпитали на гърба си страшния му характер…

Красивата англичанка поклати глава:

— Не, Ожие, както изглежда, преживява нещо сериозно, някаква тежка болка…

Уилям вдигна рамене:

— Имате страшно буйна фантазия. Такива сте жените, когато някой събуди интереса ви.

В действителност той знаеше тайната на Ожие, който му я беше съобщил накратко:

— Монахинята на Прексей отказа да ми даде своята племенничка… Изгубих вече всякаква надежда.

Нямаше нужда да го посвещава в по-големи подробности. Уилям го познаваше по-добре от всички и му беше ясно каква прикрита болка измъчва сърцето на неговия братовчед и приятел.

Това никак не го изненада. Почти братската му привързаност към Ожие и дарбата му да наблюдава отдавна му бяха отворили очите и той откри у братовчед си едно възвишено сърце. Той беше уверен, че Ожие е в състояние да изживее дълбока и трайна любов, която можеше да измени в голяма степен неговия живот. От описанието, което Ожие му беше дал за Ели дьо Валроме, след като се беше завърнал първия път от Гукси, той изпита задоволство, че Ожие най-сетне е намерил съществото, което ще го поведе по пътя на почтения и порядъчен живот. Ето защо сега съжаляваше за разбитите надежди на Ожие.

Спомняйки си портрета на Ели, който Ожие му беше показал неотдавна, Уилям си мислеше: „Разбирам го. Това е едно прелестно дете. О, има нещо особено в погледа й! Братовчед ми няма да може да забрави скоро това момиче. Нито него, нито очите му…“.

При една разходка из парка на замъка Саржак Ожие му бе казал:

— Знаеш ли, Уили, че имам намерение да замина за Индия още идния месец? Махараджата на Каура ме е канил много пъти да го навестя. Моята „Ла Либела“ ще ме закара там, ако искаш — заедно с теб…

— Държиш ли на моята компания? — попита сериозно Уилям.

— Да, особено в състоянието, в което се намирам.

— В такъв случай приемам предложението, защото бих искал да бъда свидетел как забравяш несбъднатата си мечта.

— Да забравя?

Върху устните на Ожие заигра горчива усмивка.

— Няма да бъде така лесно.

След това изведнъж мина на друга тема. Уилям разбра, че графът не искаше да говори за спомените си с младата монахиня.

* * *

След пет месеца господин Дьо Шансеней се завърна в Париж от Индия. Пребиваването там не му донесе мечтаната забрава. Образът на красивата Ели не беше заличен от паметта му. Изглежда, че разстоянието и проблемите, които му беше създала госпожица Дьо Прексей, само бяха увеличили силата на любовта му. Тази любов беше овладяла всецяло младия граф. Нищо не беше в състояние да го развесели, да го развлече и Уилям много пъти си мислеше: „Струва ми се, че това наше пътуване беше без полза, поне що се отнася до целта, която преследвахме“.

Ожие се озова в Париж тъкмо в разгара на светския сезон. Възобнови старите си навици с особено равнодушие. Струваше му се, че душата му е празна и че нищо не би било в състояние да го накара да я оживи. Сърцето му ще остане завинаги застинало със спомена за хубавото момиче.

У леля си, Дьо Шаланж, той има една изненада. Там откри Сари Дукза, малко изменена, но със същото предизвикателно държане и смели тоалети. Чудно нещо, тя разправяше за религиозни церемонии, за Сент Мадлен и Сент Огюстен. Беше се отдала ревностно на работа за хуманитарните институции под патронажа на госпожа Дьо Шаланж.

Госпожица Сари прояви дискретно задоволство, когато видя Ожие. Той коректно и хладно я попита за майка й. След това не се заинтересува повече от нея през този ден.

Когато госпожа Дьо Шаланж остана насаме с Ожие, каза на племенника си:

— Младата Дукза наистина е прелестна девойка: интелигентна е, умее да се държи в обществото. Майка й също така е приятна дама. Двете ми казаха, че те познават. Благодарение на това познанство приех девойката да ми помага в моите работи и не съжалявам.

Когато след тази среща Ожие се върна в дома си в двореца Шансеней, в който имаше чудесен апартамент, той си спомни, че барон Дьо Пардей изказа известни съмнения относно държането на Сара Дукза.

„Какво би станало — помисли си Ожие, — ако положа малко усилия да сваля маската, която си е поставила младата Дукза? Ще направя и услуга на леля си, която може да изпадне в неловко положение, след като е приела Сари с отворени обятия. А и това може би ще ме развлече…“

Барон Дьо Пардей (от няколко години вдовец), който му беше говорил за двете Дукза, живееше при майка си, грижеща се за единственото му дете.

Госпожа Дьо Пардей, посредством своите сродници и семейство, имаше многобройни връзки с политиците. И тя като госпожа Дьо Шаланж и почти със същата енергия се занимаваше с разни благотворителни дела, но поставени винаги под покровителството на някое лице, което взимаше участие в управлението. Понеже семейството на покойния й съпруг принадлежеше към консервативната френска аристокрация, нейният салон представляваше нещо като неутрална територия, в която пъргавата жена поддържаше реда и съгласието.

Ожие, който, от своя страна, беше абсолютен аристократ, съвсем не ценеше тази смесица от хора с различен произход. Поради невъзможност да отказва винаги на поканите, с които непрестанно го бомбардираше госпожа Дьо Пардей, той се появяваше понякога в салоните й, но не влизаше в контакт с хората, чиито мнения не ценеше.

Същото направи и този ден, когато около пет часа следобед влезе в салоните на баронесата на авеню „Трокадеро“.

Литературната програма вече бе свършила. Готвеха се за танците. Сари Дукза напусна мястото си, хванала под ръка сина на един от министрите. В този момент срещна господин Дьо Шансеней. Странна светлина блесна в очите й, когато отговори на поздрава на младия мъж.

Кавалерът й, изпаднал в особен възторг от дамата си, намери, че тя е необикновено разсеяна. Беше му приятно красивата Сари да отговаря, макар и съвършено безразлично, на комплиментите, които й правеше. И все пак той изпита разочарование, когато забеляза, че цялото внимание на това прелестно момиче е съсредоточено върху господин Дьо Шансеней, който оживено разговаряше с по-малката сестра на господин Дьо Пардей — млада, твърде елегантна и известна дама, чийто развод миналата година бе скандализирал висшето общество на френската столица.

Красивата Сари скоро се раздели най-любезно с министерския син, който се изчерви. Щом седна на мястото си, Ожие се приближи до нея. Със закачливо движение малката ръка в бяла фина ръкавица се вдигна към устните на младия граф.

— Най-сетне ето ви и вас, завърнал се от продължителното пътуване! Да не би случайно да смятате да обиколите Земята?

— Кой знае, всичко може да се случи… В това отношение най-доброто доказателство е вашата личност…

— Защо?

— Вие самата изживявате пълно прераждане, поне така ми се струва. Леля ми Дьо Шаланж страшно много ви хвали.

Господин Дьо Шансеней взе стол и седна до красивата Сари. Понеже тя беше свела скромно очи, не можа да долови саркастичния блясък в погледа му.

— Да, така е, животът ни увлича, но настъпва момент, когато човек се замисля…

— Значи този момент вече е настъпил за вас, Сари? Вие просто ме изненадвате!

Тя вдигна глава и долови недоверие в очите му. Това бяха очите, за които беше мечтала месеци. С кокетно движение тя прошепна:

— Струва ми се, вие смятате, че…

— Че вие разигравате малка комедия, която за мен няма никакво значение. В това можете да бъдете уверена.

— О! А защо не искате да повярвате, че наистина съм променила схващанията си, господин скептико?

Иронична усмивка заигра по устните на Ожие.

— Защото ви познавам много добре, Сари. Ето, сега започва да свири оркестърът. Понеже вашите мъдри решения не са достигнали дотам, че да се откажете от всяко удоволствие, аз ви каня на този танц.

— Как страшно обичате да иронизирате — прошепна красивата Сари, стрелвайки го с очи.

Отново почувствува как се провалят всичките й планове. Той не беше от мъжете, които лесно могат да паднат в мрежите й. Красивият Дьо Шансеней, в когото беше по-влюбена от всеки друг път, сега, след като не го беше виждала от толкова дълго време, бе станал неуязвим.

„Толкова по-зле!“ — помисли си тя, като се остави да я понесе в ритъма на танца.