Сидни Шелдън
Нищо не е вечно (8)

6

В противоположната част на града репортери и телевизионни камери чакаха на улицата Лу Динето да излезе от съдебната зала, усмихнат и с вдигната за поздрав ръка — приветствие на царска особа към селяците. До него вървяха двама телохранители — единият висок и слаб, известен като Шадоу, другият набит и як, на име Райно. Както винаги Лу Динето бе облечен елегантно и скъпо, в сив копринен костюм и бяла риза, синя вратовръзка и обувки от алигаторска кожа. Дрехите трябваше да бъдат скроени добре, за да изглежда прилично, защото той бе нисък и пълен, с криви крака. Винаги бе усмихнат и готов да подхвърли хаплива забележка на вестникарите, които обичаха да го цитират. Досега Динето три пъти бе подвеждан под отговорност и съден за най-различни престъпления — палеж, рекет, та дори и предумишлено убийство — и всеки път се измъкваше.

Когато напусна съдебната зала, един от репортерите извика:

— Знаехте ли, че ще ви оправдаят, мистър Динето?

Динето се изсмя.

— Разбира се, че знаех. Аз съм невинен бизнесмен. Поради липса на по-добро занимание правителството ме преследва. Затова плащаме толкова високи данъци.

Към него се насочи телевизионна камера. Лу Динето спря, за да се усмихне пред обектива.

— Мистър Динето, можете ли да обясните защо двамата свидетели, които трябваше да дадат показания срещу вас на процеса за предумишлено убийство, не се явиха?

— Разбира се, че мога — каза Динето. — Били са честни граждани, които са решили да не лъжесвидетелстват.

— Правителството твърди, че оглавявате мафията на Западното крайбрежие и че вие сте наредили…

— Единственото нещо, което нареждам, е къде да седнат клиентите в ресторанта ми. Искам на всички да им е удобно. — Той се усмихна на блъскащата се тълпа репортери. — Между другото, каня всички ви тази вечер в ресторанта на безплатна вечеря и питиета.

Той се запъти към мястото, където го чакаше дълга черна лимузина.

— Мистер Динето…

— Мистър Динето…

— Мистър Динето…

— Ще се видим тази вечер в ресторанта ми, момчета и момичета. Всички го знаете къде е.

И Лу Динето се настани в колата с усмивка и вдигната за поздрав ръка. Райно затвори вратата на лимузината и седна отпред. Шадоу се плъзна зад волана.

— Беше страхотно, шефе! — каза Райно. — Ти наистина знаеш как да се оправяш с тези нули.

— Накъде? — попита Шадоу.

— У дома. Ще ми се да взема гореща вана и да хапна една хубава пържола.

Колата потегли.

— Не ми хареса този въпрос за свидетелите — намръщи се Динето. — Сигурни ли сте, че никога няма?…

— Не, освен ако не могат да говорят под вода, шефе.

Динето кимна.

— Добре.

Лимузината фучеше по Филмор Стрийт. Динето каза:

— Видяхте ли му физиономията на районния прокурор, когато съдията отхвърли…

Точно пред лимузината изскочи кученце. Шадоу завъртя рязко волана, за да не го сгази, и натисна силно спирачките. Колата се качи на бордюра и се заби в един електрически стълб. Главата на Райно се удари в предното стъкло.

— Какво, по дяволите, правиш? — изрева Динето. — Да не се опитваш да ме убиеш?

Шадоу трепереше.

— Съжалявам, шефе. Едно куче притича пред колата…

— И ти реши, че неговият живот е по-важен от моя, така ли? Глупав задник такъв!

Райно стенеше. Обърна се и Динето видя кръвта, която течеше от голямата порезна рана на челото му.

— За Бога! — изкрещя Динето. — Виж какво направи!

— Нищо ми няма — промърмори Райно.

— Как ли пък не! — Динето се обърна към Шадоу. — Закарай го в болница.

Шадоу свали лимузината на заден ход от тротоара.

— „Ембаркадеро“ е само на няколко пресечки оттук. Ще го заведем в отделението за бърза помощ.

— Добре, шефе.

Динето потъна отново в седалката си.

— Куче! — възкликна отвратен. — Исусе!

 

 

Кет беше в отделението за бърза помощ, когато влязоха Динето, Шадоу и Райно. Раната на Райно силно кървеше.

Динето извика на Кет:

— Хей, ти!

Кет го погледна.

— На мен ли говорите?

— На кого другиго, по дяволите, мислиш, че говоря? Този човек е с кървяща рана. Оправете го веднага.

— Преди него има още петима души — каза Кет тихо. — Ще трябва да си изчака реда.

— Никого няма да чака — отвърна Динето. — Погрижи се за него веднага.

Кет отиде до Райно и го прегледа. Взе парче памук и го притисна до порезната рана.

— Дръжте това така. Сега ще се върна.

— Казах да се погрижите за него незабавно — озъби се Динето.

Кет се обърна към Динето.

— Това е болнично отделение за бърза помощ. Аз съм дежурният лекар. Така че или не вдигайте шум, или напуснете.

Шадоу отрони:

— Мис, не знаете с кого разговаряте. По-добре да направите така, както ви казва този човек. Това е мистър Лу Динето.

— Сега, след като се запознахме — рече Динето нетърпеливо, — погрижете се за моя човек.

— Вие май имате проблеми със слуха — отвърна Кет. — Ще повторя още веднъж. Пазете тишина или напуснете. Чакат ме пациенти.

— Не можете така да говорите… — подхвана Райно.

Динето се обърна към него.

— Замълчи! — Той погледна отново Кет и тонът му се смени. — Много ще съм ви благодарен, ако се заемете с него колкото се може по-бързо.

— Ще направя всичко възможно. — Кет сложи Райно да седне на една кушетка. — Легнете. След малко ще дойда. — Погледна към Динето. — Там в ъгъла има столове. — И се отправи решително към другия край на отделението.

— Исусе — каза Шадоу. — Тя няма представа кой си.

— Не мисля, че това щеше да промени нещо. Тази е еркек.

 

 

След петнадесет минути Кет се върна при Райно и го прегледа.

— Няма сътресение — обяви. — Имате късмет. Само сте се порязали зле.

Динето наблюдаваше как Кет умело налага шевове по челото на Райно.

Когато свърши, тя каза:

— Скоро ще заздравее. Елате след пет дни да ви махна конците.

Динето се приближи и огледа челото на Райно.

— Справихте се страхотно добре.

— Благодаря — отвърна Кет. — А сега ще ме извините…

— Чакай малко — промълви Динето. Обърна се към Шадоу. — Дай й една стотачка.

Шадоу извади от джоба си сто долара.

— Ето.

— Касата е отвън.

— Това не е за болницата. Това е за теб.

— Не, благодаря.

Динето внимателно проследи с поглед Кет, която се отдалечи и се зае с друг пациент.

Шадоу каза:

— Може би не беше достатъчно, шефе?

Динето поклати глава.

— Това е едно независимо парче. Харесва ми. — Помълча малко. — Док Еванс се пенсионира, нали?

— Да.

— Добре. Искам да разучиш всичко, което можеш, за тази лекарка.

— Що?

— За да я понатиснем. Мисля, че ще ни потрябва.