Сидни Шелдън
Нищо не е вечно (29)

26

ЛУ Динето бе готов за изписване. Кет отиде в стаята да си вземе довиждане. Райно и Шадоу бяха там.

Когато Кет влезе, Динето се обърна към тях и рече:

— Разкарайте се.

Тя ги проследи с очи, докато напускаха стаята.

— Длъжник съм ти — каза Динето, като я погледна.

— Нищо не ми дължите.

— На толкова ли оценяваш живота ми? Чух, че ще се омъжваш.

— Точно така.

— За лекар.

— Да.

— Е, кажи му да се грижи добре за теб или ще си има работа с мен.

— Ще му кажа.

Помълча малко.

— Съжалявам за Майк.

— Ще се оправи — отвърна Кет. — Поговорих с него надълго и нашироко. Ще се оправи.

— Добре. — Динето измъкна дебел кафяв плик. — Малък сватбен подарък за теб.

Кет поклати глава.

— Не. Благодаря.

— Но…

— Пазете се.

— И ти също. Знаеш ли какво? Ти си наистина стабилна. Ще ти кажа нещо, което искам да запомниш. Ако някога ти потрябва услуга… каквато и да било… обърни се към мен. Чуваш ли ме?

— Чувам.

Тя знаеше, че говори сериозно. Знаеше също и че никога нямаше да се обърне към него.

 

 

През следващите седмици Пейдж и Джейсън разговаряха по телефона по три–четири пъти на ден и прекарваха заедно нощите, в които тя не беше дежурна.

 

 

Болницата бе по-натоварена от обикновено. Пейдж имаше тридесет и шест часово дежурство и не можеше да си поеме дъх от спешни случаи. Едва бе затворила очи в дежурната стая, и я събуди остър телефонен звън.

Тя допря сънено слушалката до ухото си.

— Ало?

— Доктор Тейлър, бихте ли дошли в стая 422, веднага?

Пейдж се опита да си избистри мозъка. „Стая 422. Един от пациентите на д-р Баркър. Ланс Кели.“ Току-що му бяха сменили митралната клапа. „Нещо трябва да е станало.“ Пейдж се смъкна, залитайки, от кушетката и излезе в празния коридор. Реши да не чака асансьора. Изтича нагоре по стълбите. „Може би просто сестрата е нервна. Ако е нещо сериозно, ще повикам доктор Баркър“, помисли си тя.

На пациента не му достигаше въздух и той стенеше. Сестрата се обърна към Пейдж с облекчение.

— Не знаех какво да направя, докторе. Аз…

Пейдж бързо се приближи към леглото.

— Ще се оправите — каза окуражително. Хвана китката му с два пръста. Пулсът му прескачаше лудо. Митралната клапа нещо не беше в ред.

— Да му дадем успокоително — предложи Пейдж.

Сестрата й приготви спринцовка и Пейдж направи венозна инжекция. После рече:

— Кажете на старшата сестра да събере операционен екип, веднага. И повикайте доктор Баркър!

След петнадесет минути Кели беше на операционната маса. Екипът се състоеше от две операционни сестри, помощник-хирургическа сестра и двама стажант-лекари. В ъгъла насреща бе качен високо монитор за сърдечната дейност, ЕКГ и кръвното налягане.

Влезе анестезиологът и на Пейдж й се дощя да наругае. Повечето анестезиолози в болницата бяха опитни лекари, но Хърман Кох бе изключение. Пейдж бе работила с него и преди и се опитваше по възможност да го избягва. Не му се доверяваше. Сега нямаше избор.

Наблюдаваше го как прикрепя тръба към гърлото на пациента, докато тя разгръщаше чаршафа с отвора и го поставяше върху гърдите му.

— Подай през шийната вена — каза Пейдж.

— Добре — кимна Кох.

— Какъв е проблемът? — попита един от стажант-лекарите.

— Вчера доктор Баркър подмени митралната клапа. Мисля, че се е скъсала. — Пейдж погледна към д-р Кох. — Заспа ли?

Кох кимна.

— Спинка като у дома си.

„Де и ти да беше там“, помисли си Пейдж.

— Какво използваш?

— Пропофол.

— Добре.

Пейдж следеше как свързваха Кели с апарата сърце — бял дроб, за да може да му направи сърдечно-белодробен байпас. Провери данните от мониторите на стената. Пулс 140… кислородно насищане 92 процента… кръвно налягане 80 на 60.

— Да започваме — каза.

Пейдж пристъпи под горещата бяла 1100-ватова светлина и се обърна към операционната сестра.

— Скалпел, моля…

Операцията започна.

Пейдж отстрани теловете по гръдната клетка от операцията предния ден. После направи разрез от долната част на гушата до долния край на гръдната кост, а един от стажант-лекарите попиваше кръвта с марля.

Внимателно проряза слоевете тлъстина и мускули, докато не се показа неритмично тупкащото сърце.

— Ето го проблема — каза Пейдж. — Перфорирало предсърдие. Около сърцето се събира кръв и го притиска. — Погледна монитора на стената. Налягането бе паднало опасно.

— Увеличете притока — нареди тя.

Вратата на операционната се отвори и влезе Лорънс Баркър. Застана отстрани, наблюдавайки какво става.

— Доктор Баркър, искате ли да… — понечи да попита Пейдж.

— Това е ваша операция.

Тя хвърли бърз поглед към Кох.

— Внимавай. По дяволите, ще му предозираш упойката! Намали!

— Но аз…

— … Налягането му пада!

— Какво искаш да направя? — попита Кох безпомощно.

„Би трябвало да знаеш“, помисли си Пейдж сърдито.

— Дай лидокаин и епинефрин! Веднага! — изкрещя тя.

— Добре.

Пейдж гледаше как Кох взима спринцовката и инжектира интравенозно пациента.

Единият от стажант-лекарите погледна монитора и извика:

— Кръвното налягане пада.

Пейдж се бореше трескаво да спре потока от кръв. Обърна се към Кох.

— Твърде много подаваш! Казах ти да…

Ритъмът на сърдечната дейност на монитора изведнъж стана хаотичен.

— Господи! Нещо не е наред!

— Дайте дефибрилатора! — извика Пейдж.

Помощник-хирургическата сестра посегна за дефибрилатора на количката, отвори две стерилни лопатки и ги включи. Натисна копчетата да ги зареди и след десет секунди ги подаде на Пейдж.

Тя взе лопатките и ги постави точно над сърцето на Кели. Тялото на Кели подскочи и се отпусна.

Пейдж опита пак, карайки го със силата на волята си да се върне към живот, да задиша отново. Нищо. Сърцето остана безжизнено, мъртъв, безполезен орган.

Пейдж беше бясна. Нейната част от операцията беше успешна. Кох бе предозирал упойката.

Докато Пейдж се мъчеше с дефибрилатора за трети безплоден път да съживи тялото на Ланс Кели, д-р Баркър се приближи към операционната маса и й каза:

— Ти го уби.