Сидни Шелдън
Нищо не е вечно (40)

37

Течеше последният ден от процеса. Адвокатът на ответничката Алън Пен обобщаваше случая пред съдебните заседатели.

— Дами и господа, чухте многобройни показания относно компетентността и некомпетентността на доктор Тейлър. Е, съдия Йънг ще ви каже, че процесът не се води във връзка с това. Убеден съм, че срещу всеки лекар, който не одобрява работата й, можем да изправим десетина, които я одобряват. Но не в това е въпросът. Пейдж Тейлър е изправена на съд заради смъртта на Джон Кронин. Тя призна, че му е помогнала да умре. Направила го е, защото е изпитвал ужасни болки и я е помолил да го стори. Това се нарича евтаназия, която все по-широко се възприема в целия свят. През изминалата година Върховният съд на Калифорния потвърди правото на умствено здравия зрял човек да откаже или поиска спиране на медицинско лечение под каквато и да било форма. Защото именно съответното лице ще трябва да живее или умре благодарение на избраното или отхвърлено лечение.

Той потърси реакцията на съдебните заседатели.

— Евтаназията е престъпление на състраданието, на милосърдието и, осмелявам се да твърдя, се практикува в една или друга форма във всички болници по света. Прокурорът иска смъртна присъда. Не го оставяйте да смесва нещата. Никога не е имало смъртно наказание за евтаназия. Шестдесет и три процента от американците смятат, че евтаназията трябва да бъде законна, и в осемнадесет щата на тази страна тя е законна. Въпросът е имаме ли право да принуждаваме безпомощните пациенти да живеят в болки, като ги заставяме да продължават да живеят и да страдат? Проблемът се усложнява от големите постижения в медицината. Ние предадохме грижата за пациентите на машините. Машините нямат милост. Когато кон си счупи крак, ние го спасяваме от страданията му, като го застрелваме. Когато обаче имаме работа с човешко същество, осъждаме него или нея на полуживот, който всъщност е ад. Доктор Тейлър не е решавала кога да умре Джон Кронин. Джон Кронин е взел решението. Не изпадайте в грешка, извършеното от доктор Тейлър е било акт на милосърдие. Тя пое пълната отговорност за това. Но бъдете сигурни, че не е знаела нищо за завещаните пари. Направила го е от състрадание. Джон Кронин е имал болно сърце и неизлечима, фатална форма на рак, проникнал в цялото му тяло, каращ го да агонизира. Задайте си само един въпрос. При подобни обстоятелства бихте ли пожелали да продължите да живеете? Благодаря ви.

Той седна до Пейдж.

 

 

Гюс Венабъл се изправи и застана пред съдебните заседатели.

— Състрадание? Милосърдие? — Той погледна към Пейдж и поклати глава, после се обърна отново към съдебните заседатели. — Дами и господа, практикувам право повече от двадесет години и трябва да ви кажа, че през цялото това време никога… ама никога… не съм срещал случай на по-хладнокръвно предумишлено убийство от корист.

Пейдж поглъщаше всяка дума, напрегната и бледа.

— Защитникът говореше за евтаназия. Дали пък доктор Тейлър не е действала, водена от чувство на състрадание? Аз не мисля така. Доктор Тейлър и свидетелите дадоха показания, според които Джон Кронин е имал още само няколко дни живот. Защо не го е оставила да изживее тези дни? Може би защото доктор Тейлър се е опасявала, че мисис Кронин би могла да научи за промяната в завещанието на своя съпруг и да сложи край на това. Налице е забележително съвпадение — незабавно, след като мистър Кронин променя завещанието си и оставя на доктор Тейлър сумата от един милион долара, тя му дава свръхдоза инсулин и го убива. За кой ли път ответничката се самоосъди със собствените си думи. Тя твърдеше, че била в дружески отношения с Джон Кронин, че той я харесвал и уважавал. Но вие чухте тук свидетелите, които заявиха, че той е мразел доктор Пейдж Тейлър, че я е наричал „онази кучка“ и не й е разрешавал да го докосва с „шибаните си лапи.“

Гюс Венабъл отново погледна ответничката. По лицето на Пейдж бе изписано отчаяние. После се обърна пак към съдебните заседатели.

— Един адвокат даде показания за реакцията на доктор Тейлър, когато разбрала за завещаните й един милион долара. „Неетично е. Той беше мой пациент.“ Но грабнала парите. Имала е нужда от тях. У дома имала цяло чекмедже с туристически брошури — Париж, Лондон, Ривиерата. И не забравяйте, че не е отишла в туристическата агенция, след като е научила за парите. О, не. Планирала е тези пътувания преди това. Трябвали са й само пари и възможност и Джон Кронин й осигурил и двете. Безпомощен, умиращ човек, когото тя можела да контролира. В ръцете й е бил пациент, който според нейните признания изпитвал ужасни болки… всъщност агонизирал по собствените й думи. Сигурно си представяте колко е трудно човек да мисли разумно, раздиран от такива болки. Не знаем как доктор Тейлър е склонила Джон Кронин да промени завещанието си, да лиши от него семейството, което обичал, и да я направи единствен свой наследник. Знаем само, че я е повикал при себе си в онази фатална нощ. За какво са си говорили? Дали й е предложил милион долара, за да го освободи от страданията? Трябва да имаме предвид и такава възможност. И в двата случая обаче това е хладнокръвно убийство. Дами и господа, знаете ли по време на този процес кой даде най-утежняващите вината показания? — Той драматично посочи с пръст Пейдж. — Самата ответничка! Ние чухме как е направила незаконно преливане на кръв и после фалшифицирала датата. Тя не отрече този факт. Каза, че никога не е убивала пациент, с изключение на Джон Кронин, ала свидетелите потвърдиха, че доктор Баркър, един уважаван от всички лекар, я е обвинил в убийство на пациент. За съжаление, дами и господа, Лорънс Баркър е прекарал удар и не може да даде сега тук показания срещу ответничката. Но нека ви напомня мнението на доктор Баркър за обвиняемата. Ето показанията на доктор Питърсън във връзка с пациент, опериран от доктор Тейлър.

Той зачете стенограмата.

„Въпрос: доктор Баркър дойде ли в операционната, докато траеше операцията?

Отговор: Да.

Въпрос: И каза ли нещо доктор Баркър на доктор Тейлър?

Отговор: Вие го убихте.“

— А ето и показанията на сестра Бери:

„Въпрос: помолих ви за нещо конкретно, от онова, което сте чували доктор Баркър да казва на доктор Тейлър.

Отговор: Той й рече, че е некомпетентна… А веднъж й каза, че не би позволил да оперира и кучето му.“

Гюс Венабъл вдигна очи.

— Или има някакъв заговор, по силата на който всички тези уважавани лекари и сестри лъжат по адрес на ответничката, или пък доктор Тейлър е лъжкиня. И не само лъжкиня, а патологична…

Задната врата на съдебната зала се отвори и забързано влезе един служител. Той поспря за миг, колебаейки се. После тръгна по пътеката към Гюс Венабъл.

— Сър…

Гюс Венабъл се обърна вбесен.

— Не виждате ли, че…

Служителят прошепна нещо на ухото му.

Гюс Венабъл го зяпна смаян.

— Какво? Това е чудесно!

Съдия Йънг се наведе напред и каза заплашително тихо:

— Извинете, че ви прекъсвам, но какво всъщност си въобразявате, че правите?

Гюс Венабъл се обърна възбудено към съдийката.

— Ваша милост, току-що ме информираха, че доктор Лорънс Баркър чака пред съдебната зала. Той е в инвалидна количка, но е в състояние да даде показания. Бих искал да го призова като свидетел.

Съдебната зала забръмча като кошер.

Алън Пен скочи на крака.

— Възразявам! — провикна се той. — Прокурорът произнася обвинителната си реч. Няма прецедент за призоваване на свидетел толкова късно. Аз…

Съдия Йънг удари с чукчето.

— Моля адвокатът и прокурорът да се приближат към съдийската маса.

Пен и Венабъл се подчиниха.

— Това е съвсем нередно, ваша милост. Аз възразявам…

— Прав сте, че е нередно, мистър Пен, но грешите, че е безпрецедентно. Мога да цитирам десетки случаи из цялата страна, когато на свидетели са им разрешавали да дадат показания при специални обстоятелства. Всъщност, ако толкова се интересувате от прецедентите, можете да проверите стенограмата на едно дело, гледано в същата тази зала преди пет години. Тогава председателствах съдийския състав — каза съдия Йънг.

Алън Пен преглътна.

— Значи ли това, че ще му позволите да даде показания?

Съдия Йънг се замисли.

— След като доктор Баркър е свидетел по случая и физически бе възпрепятстван да се яви по-рано, в интерес на правосъдието ще разреша да бъде разпитан като свидетел.

— Възразявам! Няма доказателства, че свидетелят е в състояние да даде показания. Настоявам комисия от психиатри…

— Мистър Пен, в тази съдебна зала не се настоява. Тук се моли. — Тя се обърна към Гюс Венабъл. — Можете да разпитате свидетеля си.

Алън Пен остана съкрушен. „Всичко свърши — помисли си той. — Делото ни отиде на кино.“

Гюс Венабъл се обърна към служителя.

— Доведете доктор Баркър.

Вратата се отвори бавно и д-р Лорънс Баркър се появи в съдебната зала. Той беше в инвалидна количка. Главата му бе наклонена на една страна и лицето му бе изкривено от слаба парализа.

Всички наблюдаваха как избутаха бледата крехка фигура с количката насред залата. Когато минаваше покрай Пейдж, той я погледна.

Погледът не беше дружелюбен й Пейдж си спомни последните му думи: „Коя, по дяволите, си въобразявате, че сте?…“

След като Лорънс Баркър стигна пред съдийската маса, съдия Йънг се наведе и попита благо:

— Доктор Баркър, в състояние ли сте днес да дадете показания?

Баркър заговори, заваляйки леко думите:

— В състояние съм, ваша милост.

— Наясно ли сте какво става в тази съдебна зала?

— Да, ваша милост. — Той погледна към мястото, където седеше Пейдж. — Тази жена я съдят за убийство на пациент.

Пейдж трепна като от удар. „Тази жена!“

Съдия Йънг взе решение. Тя се обърна към съдебния пристав.

— Бихте ли заклели свидетеля, моля?

Когато д-р Баркър се закле, съдия Йънг каза:

— Можете да останете в количката, доктор Баркър. Прокурорът ще продължи и аз ще разреша на защитника да ви подложи на кръстосан разпит.

Гюс Венабъл се усмихна.

— Благодаря, ваша милост. — Той отиде до инвалидната количка. — Няма да ви бавим много, докторе, съдът дълбоко цени готовността ви да свидетелствате при тези тежки обстоятелства. Запознати ли сте с показанията, които бяха дадени тук през последния месец?

Д-р Баркър кимна.

— Следях ги по телевизията и във вестниците и ми се повдигаше от тях.

Пейдж зарови лице в ръцете си.

Гюс Венабъл с мъка скри триумфа си.

— Сигурен съм, че мнозина от нас изпитват същите чувства, докторе — каза той с тон на праведник.

— Дойдох тук, защото искам да възтържествува справедливостта — заяви Баркър.

Венабъл се усмихна.

— Точно така. Същото искаме и ние.

Лорънс Баркър пое дълбоко въздух и когато заговори, гласът му бе изпълнен с гняв.

— Тогава как изобщо, по дяволите, можете да съдите доктор Тейлър?

Венабъл помисли, че не го е разбрал.

— Моля?

— Този процес е фарс!

Пейдж и Алън Пен си размениха смаяни погледи.

Гюс Венабъл побледня.

— Доктор Баркър…

— Не ме прекъсвайте — озъби се Баркър. — Вие използвахте показанията на много предубедени и завистливи хора, за да нападате един блестящ хирург. Тя…

— Момент само! — Гюс Венабъл усети как го обхваща паника. — Нима не сте критикували способностите на доктор Тейлър толкова сурово, че тя най-сетне решила да напусне болницата „Ембаркадеро“?

— Да.

Гюс Венабъл се почувства по-добре.

— Е, тогава — каза той покровителствено — как можете да твърдите, че Пейдж Тейлър е блестящ хирург?

— Защото това е истината. — Баркър се обърна, за да погледне Пейдж, и заговори на нея, като че ли бяха сами в съдебната зала. — Някои са родени да бъдат лекари. Вие сте от тези редки хора. Още от самото начало разбрах колко сте способна. Бях суров с вас… може би твърде суров… защото бяхте добра. Бях взискателен към вас, защото исках самата вие да бъдете взискателна към себе си. Исках да бъдете съвършена, тъй като в нашата професия няма място за грешки. Никакво.

Пейдж го гледаше прехласната и мислите й се прескачаха. Всичко се развиваше твърде бързо.

В залата цареше тишина.

— Нямаше да ви оставя да напуснете.

Гюс Венабъл усещаше как победата му се изплъзва. Основният му свидетел се превръщаше в най-ужасния му кошмар.

— Доктор Баркър… тук дадоха показания, че сте обвинили доктор Тейлър, че е убила пациента ви Ланс Кели. Как?…

— Казах й го, защото тя отговаряше за операцията. Тя носеше крайната отговорност. Всъщност анестезиологът причини смъртта на мистър Кели.

Съдебната зала вече шумеше.

Пейдж седеше като замаяна.

Д-р Баркър продължи да говори бавно и с усилие.

— Що се отнася до парите, които Джон Кронин й завеща, доктор Тейлър не знаеше нищо за тях. Аз разговарях с мистър Кронин. Той ми довери, че оставя парите на доктор Тейлър, защото мрази семейството си, и каза още, че ще я помоли да го спаси от страданията. Аз се съгласих.

Зрителите шумяха. Гюс Венабъл стоеше абсолютно объркан.

Алън Пен скочи на крака.

— Ваша милост, апелирам за прекратяване на делото!

Съдия Йънг заблъска с чукчето.

— Тихо! — изкрещя тя. Погледна прокурора и адвоката. — Елате в кабинета ми.

 

 

Алън Пен и Гюс Венабъл седяха в кабинета на съдийката.

Гюс Венабъл бе в състояние на шок.

— Аз… аз не знам какво да кажа. Той очевидно е болен, ваша милост. Объркан е. Искам комисия от психиатри да го прегледа и…

— Не може хем така, хем иначе, Гюс. Май процесът ти се провали. По-добре си спести допълнителните неудобства, а? Аз ще прекратя делото. Да имаш някакви възражения?

Последва продължително мълчание. Най-сетне Гюс Венабъл кимна.

— Мисля, че не.

— Решението ти е правилно. Ще ти дам един съвет. Никога, ама никога не призовавай свидетел, без да знаеш какво ще каже — рече съдия Йънг.

 

 

Съдът поднови заседанието. Съдия Йънг каза:

— Дами и господа съдебни заседатели, благодаря ни за пожертваното време и за вашето търпение. Съдът прекратява делото. Ответничката е свободна.

Пейдж се обърна да изпрати въздушна целувка на Джейсън, после забърза към мястото, където седеше д-р Баркър. Тя коленичи и го прегърна.

— Не знам как да ви благодаря — прошепна.

— Преди всичко не биваше изобщо да се забъркваш в тази каша — изръмжа той. — Да извършиш такава глупост! Хайде да се махнем оттук, да идем някъде, където можем да поговорим.

Съдия Йънг ги чу. Тя стана и каза:

— Можете да използвате кабинета ми, ако желаете. Това е най-малкото, което мога да направя за вас.

 

 

Пейдж, Джейсън й д-р Баркър бяха сами в кабинета на съдия Йънг.

— Съжалявам, че не ми разрешиха да дойда по-рано тук да ти помогна. Знаеш какви са проклетите лекари.

Пейдж почти плачеше.

— Нямам думи да ви кажа колко съм…

— Ами недей! — сопна се той.

Пейдж го погледна и изведнъж си спомни нещо.

— Кога разговаряхте с Джон Кронин?

— Какво?

— Чухте какво попитах. Кога разговаряхте с Джон Кронин?

— Кога ли?

— Изобщо не сте виждали Джон Кронин, нали? Не го и познавате — изрече тя бавно.

По устните на Баркър плъзна сянка от усмивка.

— Не. Но познавам теб.

Пейдж се наведе и го прегърна.

— Не се разкисвай — изръмжа той. Погледна към Джейсън. — Понякога се разкисва. Грижете се добре за нея или ще трябва да отговаряте пред мен.

— Не се безпокойте, сър. Ще се грижа, обещавам — отвърна Джейсън.

 

Пейдж и Джейсън се ожениха на следващия ден. Д-р Баркър им стана свидетел.