Сидни Шелдън
Нищо не е вечно (18)

15

Пейдж бе на сутрешна визитация със Звяра, както тайничко наричаше д-р Баркър. Беше му асистирала в три сърдечногръдни операции и въпреки неприязънта си към него не можеше да не се възхищава на невероятното му майсторство. Гледаше със страхопочитание как той отваряше пациента, сръчно сменяше сърцето му с донорско и го зашиваше. Операцията траеше по-малко от пет часа.

„След няколко седмици — мислеше си Пейдж — този човек ще може да се върне към нормален живот. Нищо чудно, че хирурзите си въобразяват, че са богове. Те буквално даряват втори живот.“

Неведнъж Пейдж бе наблюдавала как сърцето спира и се превръща в инертно парче плът. После ставаше чудото и безжизненият орган започваше отново да пулсира и да движи кръвта в умиращото тяло.

Веднъж по график на един пациент предстоеше да му вкарат катетър с балон в аортата. Пейдж бе в операционната, за да асистира на д-р Баркър. Точно преди да започнат, Баркър й се озъби:

— Ти ще оперираш!

Пейдж го погледна.

— Моля?

— Това е проста операция. Мислиш ли, че ще се справиш? — В гласа му звучеше презрение.

— Да — отвърна Пейдж напрегнато.

— Е, тогава действай!

Този човек я вбесяваше.

Баркър наблюдаваше как Пейдж опитно вкара тръбичка в артерията и я отведе до сърцето. Извърши го безупречно. Той стоеше, без да каже нищо.

„Да върви по дяволите — помисли си тя. — Каквото и да направя, никога няма да бъде доволен.“

Пейдж инжектира контрастно вещество през тръбичката. Следяха на монитора как оцветителят тръгна по коронарните артерии. На флуороскопския екран се появи образ, показващ степента на блока и локализацията му в артерията, докато един автоматичен апарат правеше рентгенови снимки.

Старшият стажант-лекар погледна Пейдж и се усмихна.

— Добра работа.

— Благодаря. — Тя се обърна към д-р Баркър.

— Твърде бавно — изръмжа той.

И излезе от операционната.

 

 

Пейдж бе благодарна за времето, когато д-р Баркър не беше в болницата, а се занимаваше с частната си практика. Тя каза на Кет:

— Един ден далеч от него се равнява на седмица отдих.

— Ти май наистина го мразиш, а?

— Той е блестящ лекар, но ужасен човек. Забелязала ли си как характерите на някои хора отговарят на имената им? Ако доктор Баркър^[1] спре да лае по другите, ще получи удар.

— О, само да видиш някои от хубавците, които аз трябва да търпя — разсмя се Кет. — Всички си мислят, че са Божи дар за мацките. Щеше да е страхотно, ако на света изобщо нямаше мъже!

Пейдж я погледна, но нищо не каза.

 

 

Пейдж и Кет отидоха да видят Джими Форд. Той все още беше в кома. Чувстваха се безсилни.

Кет въздъхна.

— По дяволите, защо се случва точно на свестните момчета?

— Де да знаех.

— Смяташ ли, че ще оживее?

Пейдж се поколеба.

— Направихме всичко възможно. Оттук нататък е Божа работа.

— Странно. Аз пък си мислех, че ние сме Бог.

На другия ден Пейдж тъкмо тръгваше на визитация начело на следобедния екип, когато старшият стажант-лекар Каплан я спря в коридора.

— Днес извади късмет — ухили се той. — Ще развеждаш нов студент по медицина.

— Така ли?

— Да, ПИ.

— Какво значи ПИ?

— Племенник идиот. Съпругата на доктор Уолас има племенник, който иска да стане лекар. Изхвърлили го от последните два медицински института. Всички трябва да го търпим. Днес е твой ред.

— Нямам време за подобни неща. Затънала съм до… — простена Пейдж.

— Нямаш никакъв избор. Бъди добро момиченце и доктор Уолас ще ти пише червена точка. — И Каплан се отдалечи.

Пейдж въздъхна и се отправи към новите стажант-лекари. „Къде е този ПИ?“ Тя погледна часовника си. Закъсняваше вече три минути. „Ще го почакам още минута — реши Пейдж — и после да върви по дяволите.“ Тогава го видя — висок, строен мъж, който бързаше по коридора към нея.

Той се доближи до Пейдж, леко задъхан, и рече:

— Извинете ме. Доктор Уолас ме помоли да…

— Закъсняхте — прекъсна го Пейдж остро.

— Зная. Съжалявам. Задържаха ме в…

— Няма значение. Как се казвате?

— Джейсън. Джейсън Къртис.

Беше облечен в спортно сако.

— Къде ви е престилката?

— Престилката ли?

— Не ви ли е казал никой, че на визитация се носи бяла престилка?

Той се смути.

— Не. Боя се, че…

— Върнете се в кабинета на старшата сестра и й кажете да ви даде бяла престилка. Нямате и визитационен дневник — добави Пейдж раздразнително.

— Не.

„Племенник идиот май не е много точно определение.“

— Ще ни настигнете в Първа палата.

— Сигурна ли сте? Аз…

— Просто действайте!

Пейдж тръгна с екипа, оставяйки Джейсън Къртис да гледа подире им.

Преглеждаха третия поред пациент, когато той влезе забързано. Беше облечен с бяла престилка. Пейдж обясняваше:

— … сърдечните тумори могат да бъдат първични, което се среща рядко, или вторични, което е много по-често явление.

Тя се обърна към Къртис.

— Можете ли да назовете трите вида тумори?

Той я зяпна.

— Боя се… че не.

„Разбира се, че не.“

— На епикарда. На миокарда. На ендокарда.

Къртис погледна Пейдж и се усмихна.

— Това наистина е интересно.

„Божичко! — помисли си Пейдж. — Независимо дали е племенник на доктор Уолас, или не, аз бързо ще се отърва от него.“

Спряха при следващия пациент и когато свърши с прегледа, Пейдж изведе групата в коридора, за да не я чуят пациентите.

— Тук имаме случай на силно тироидно смущение, с температура и остра тахикардия. Появи се след операция. — Тя се обърна към Джейсън Къртис. — Как бихте лекували в случая?

Той постоя замислен един миг. После каза:

— Нежно?

Пейдж успя да се овладее.

— Вие не сте му майка, вие сте негов лекар! Той се нуждае от поставяне на системи, за да се пребори с обезводняването, наред с интравенозно инжектиране на йод и антитироидни лекарства и успокояващо за конвулсиите.

Джейсън кимна.

— Звучи правилно.

Визитацията премина все в този дух. Когато приключиха, Пейдж извика Джейсън Къртис настрани.

— Имате ли нещо против да бъда откровена с вас?

— Не. Съвсем не — каза той любезно. — Ще ви бъда благодарен.

— Потърсете си друга професия.

Къртис постоя със сбърчени вежди.

— Мислите, че не ставам за тази, така ли?

— Честно казано, не. Не ви е приятна, нали?

— Всъщност не.

— Тогава защо я избрахте?

— Да ви кажа правичката, принудиха ме.

— Е, предайте на доктор Уолас, че греши. Мисля, че трябва да си намерите нещо друго, с което да запълните живота си.

— Ценя откровеността ви — рече Джейсън Къртис искрено. — Чудя се дали не бихме могли да го обсъдим по-подробно. Ако не сте заета тази вечер?…

— Нямаме какво повече да обсъждаме — прекъсна го Пейдж рязко. — Можете да кажете на вуйчо си…

В този миг се появи д-р Уолас.

— Джейсън! — извика той. — Търсих те навсякъде. — Обърна се към Пейдж. — Виждам, че сте се запознали.

— Да, запознахме се — отвърна Пейдж мрачно.

— Добре. Джейсън е архитектът, който се занимава с проектите на новото крило на болницата, което ще строим.

Пейдж замръзна на място.

— Какъв е?…

— Да. Не ти ли каза?

Тя почувства как се изчервява. „Не ви ли е казал никой, че на визитация се носи бяла престилка?“ „Тогава защо я избрахте?“ — „Да ви кажа правичката, принудиха ме.“

„Аз го принудих!“

На Пейдж й се искаше да потъне вдън земя. Беше се показала такава глупачка. Тя се обърна към Джейсън.

— Защо не ми казахте кой сте?

Той я наблюдаваше развеселен.

— Всъщност вие не ми дадохте възможност.

— Не ти е дала възможност за какво? — попита д-р Уолас.

— Ако ме извините… — рече Пейдж притеснено.

— И все пак какво ще кажете за вечерята?

— Не ям. Заета съм. — И Пейдж изчезна.

Джейсън гледаше подире й с възхищение.

— Каква жена.

— Да, нали? Да идем ли в кабинета ми да поговорим за новия проект?

— Чудесно.

Но мислите му се въртяха около Пейдж.

* * *

Беше юли — време за ритуала, който се повтаряше всяка година във всички болници на Съединените щати, когато пристигаха новите стажант-лекари, за да поемат пътя си към същинската практика.

Медицинските сестри очакваха с нетърпение поредната реколта от стажант–лекари с намерение да пипнат онези, които можеха да се окажат добри любовници или съпрузи. В деня, когато дойдоха новите стажант-лекари, почти всички женски погледи се приковаха в д-р Кен Малори.

Никой не знаеше защо Кен Малори бе преместен от скъпа частна болница във Вашингтон в окръжна болница „Ембаркадеро“ в Сан Франсиско. Беше стажант-лекар пета година и се занимаваше с обща хирургия. Носеха се слухове, че трябвало набързо да напусне Вашингтон заради любовна връзка със съпругата на виден конгресмен. Говореше се и друго, че някаква медицинска сестра се самоубила заради него и затова го помолили да се махне. Медицинските сестри обаче бяха сигурни в едно, че Кен Малори е без съмнение най-красивият мъж, когото са виждали. Бе висок и атлетично сложен, с къдрава руса коса и лице, което би изглеждало страхотно на киноекран.

Малори се вля в болничното ежедневие, като че ли винаги бе работил тук. Беше чаровник и почти от самото начало медицинските сестри се избиваха за вниманието му. Вечер подир вечер другите лекари гледаха как Малори се оттегля в някоя празна дежурна стая с различна сестра. Репутацията му на жребец стана пословична в болницата.

Пейдж, Кет и Хъни го обсъждаха.

— Да не повярваш как всичките тези сестри му се хвърлят на врата — разсмя се Кет. — Всъщност се боричкат коя да бъде хитът на седмицата!

— Трябва да признаеш, че наистина е привлекателен — отбеляза Хъни.

— Не, не мисля — поклати глава Кет.

Една сутрин в лекарската съблекалня се бяха събрали около пет-шест стажант-лекари, когато Малори влезе.

— Точно си говорехме за теб — каза някой. — Сигурно си изтощен.

Малори се ухили.

— Не беше лоша нощ.

Беше я прекарал с две сестри.

Един от стажант-лекарите, Грънди, рече:

— Караш ни да се чувстваме като евнуси, Кен. Има ли някоя в тази болница, с която да не можеш да спиш?

Малори се разсмя.

— Съмнявам се.

Грънди се позамисли.

— Обзалагам се, че мога да ти посоча такава.

— Ами? И коя е тя?

— Една от старшите стажант-лекарки. Казва се Кет Хънтър.

Малори кимна.

— Черната кукла. Видях я. Много е секси. Защо смяташ, че няма да успея да я вкарам в леглото?

— Защото всички се опитахме. Мисля, че не обича мъже.

— Или просто не е срещнала мъж на място — подсказа Малори.

Грънди поклати глава.

— Не. Нямаш шанс.

Това бе предизвикателство.

— Обзалагам се, че грешиш.

Намеси се и друг стажант-лекар.

— Искаш да кажеш, че си готов да се обзаложиш?

Малори се усмихна.

— Разбира се. Защо не?

— Добре. — Групата се скупчи около Малори. — Обзалагам се на петстотин долара, че няма да я изчукаш.

— Приемам.

— Аз се обзалагам на триста.

Още един се обади.

— Включете и мен. Залагам шестстотин долара.

В крайна сметка облогът възлезе на пет хиляди долара.

— Колко време ми давате? — попита Малори.

Грънди се позамисли.

— Да речем, тридесет дни. Достатъчно ли е?

— И още как. Даже е много.

— Но ще се наложи да го докажеш. Тя трябва да признае, че е спала с теб.

— Няма проблеми. — Малори огледа групата и добави: — Леваци!

След петнадесет минути Грънди беше в кафенето, където закусваха Кет, Пейдж и Хъни. Той се приближи към масата им.

— Мога ли да седна при вас, дами… докторки де… за момент?

Пейдж вдигна поглед.

— Разбира се.

Грънди седна. Погледна Кет и рече извинително:

— Неприятно ми е да ти го кажа, но действително се вбесих и мисля, че е честно да си наясно.

Кет го погледна озадачено.

— Да съм наясно с какво?

Грънди въздъхна.

— Онзи старши стажант-лекар, който пристигна… Кен Малори…

— Да. И какво?

— Ами аз… Господи, колко е неловко. Той се обзаложи с някои лекари за пет хиляди долара, че ще те вкара в леглото си през следващите тридесет дни.

— Така ли? — Лицето на Кет бе мрачно.

— Не те виня, че се сърдиш. Повдигна ми се, когато научих. Е, просто исках да те предупредя. Ще те покани да излезете и си мислех, че ще е справедливо да знаеш защо го прави — каза Грънди с изражение на праведник.

— Благодаря — отвърна Кет. — Оценявам постъпката ти.

— Това беше най-малкото, което можах да направя.

Те го изгледаха, докато се провираше между масите към изхода.

В коридора го чакаха другите стажант-лекари.

— Как мина? — попитаха.

Грънди се разсмя.

— Безупречно. Тя побесня. Копелето е свършено!

 

 

— Мисля, че това е ужасно — рече Хъни.

Кет кимна.

— Някой би трябвало да му направи пенисотомия. По-скоро в ада кънки ще карат, отколкото да изляза с това копеле.

Пейдж нещо мислеше. После каза:

— Знаеш ли какво, Кет? Може би ще е интересно именно да излезеш с него.

Кет я погледна изненадано.

— Какво?

Очите на Пейдж проблеснаха.

— Защо не? Щом иска да играе игрички, да му помогнем… само че ще играе нашата игра.

Кет се наведе напред.

— Продължавай.

— Той има тридесет дни, нали така? Когато те покани да излезете, ти ще си отзивчива, мила и любвеобилна. Искам да кажа, че ще си абсолютно луда по него. Ще го побъркаш. Единственото нещо, което няма да сториш, Бог да те поживи, е да легнеш с него. Ще му дадем урок за пет хиляди долара.

Кет се сети за доведения си баща. Това бе начин да си отмъсти.

— Харесва ми идеята — призна тя.

— Искаш да кажеш, че ще го направиш, така ли? — попита Хъни.

— Да.

Кет изобщо не разбра, че с тези думи подписа смъртната си присъда.