Сидни Шелдън
Нищо не е вечно (7)

5

През следващите няколко месеца Пейдж почти не се виждаше с Кет и Хъни. Закусваха набързо в кафенето и случайно се разминаваха по коридорите. Общуваха предимно чрез бележки, които оставяха в апартамента.

„Вечерята е в хладилника.“

„Микровълновата не работи.“

„Съжалявам, че нямах време да почистя.“

„Какво ще кажете трите да отидем някъде на вечеря в събота?“

Невъзможното работно време продължаваше да бъде наказание и изпитание за предела на издръжливостта на всички стажант-лекари.

За Пейдж това натоварване беше добре дошло. Не й оставаше време да мисли за Алфред и за прекрасното им съвместно бъдеще, за което крояха планове. И въпреки всичко не можеше да го избие от главата си. Онова, което беше сторил, я изпълваше с дълбока мъка, която отказваше да се разсее. Тя се измъчваше с безплодната игра на „ами ако?“.

„Ами ако бях останала с Алфред в Африка?

Ами ако той беше дошъл в Чикаго с мен?

Ами ако не беше срещнал Карен?

Ами ако…“

 

 

В петък, когато Пейдж отиде в съблекалнята да си облече хирургическия костюм, на него бе написано с черен маркер „кучка“.

 

 

На другия ден, когато Пейдж потърси визитационния си дневник, той беше изчезнал. Изчезнали бяха всичките й бележки. „Може да съм го забутала някъде“, помисли си Пейдж.

Но не си вярваше.

 

 

Светът извън болницата бе престанал да съществува. Пейдж научи, че Ирак ограбвал Кувейт, но тази новина бе изместена от нуждите на петнадесетгодишния й пациент, който умираше от левкемия. В деня, когато Източна и Западна Германия се обединиха, Пейдж бе заета да спасява живота на един диабетик. Маргарет Тачър подаде оставка като министър-председателка на Англия, ала по-важно бе, че пациентът от 214 стая можеше отново да ходи.

Онова, което правеше труда й поносим, бяха лекарите, с които работеше. С малки изключения те се бяха посветили на лечението на другите, на облекчаването, на болките им, на спасяването на човешкия живот. Пейдж бе свидетел всеки ден на чудесата, които вършеха, и това я изпълваше с гордост.

Най-напрегнато бе в отделенията за бърза помощ. Те бяха винаги претъпкани с хора с най-различни травми.

Продължителното работно време в болницата и натоварването подлагаха лекарите и сестрите на огромно напрежение. Процентът на разводите сред лекарите бе невероятно висок и извънбрачните връзки бяха нещо обичайно.

Том Чан бе един от хората, които имаха проблеми. Той разказа за това на Пейдж, докато пиеха кафе.

— Аз издържам на работното време, но жена ми не може — довери й той. — Оплаква се, че вече не ме вижда у дома и че съм се отчуждил от дъщеря ни. Права е. Не знам какво да правя.

— Жена ти идвала ли е в болницата?

— Не.

— Защо не я поканиш на обяд, Том? Да разбере какво вършиш тук и колко е важно.

Чан светна.

— Идеята не е лоша. Благодаря ти, Пейдж. Ще го сторя. Бих искал да ви запозная. Ще обядваш ли с нас?

— Ще ми бъде много приятно.

 

 

Съпругата на Чан, Сай, се оказа хубава млада жена, излъчваща класическата красота на всички времена. Чан я разведе из болницата и след това седнаха да обядват в кафенето с Пейдж.

Чан бе споменал на Пейдж, че Сай е родена и израсла в Хонконг.

— Харесва ли ви Сан Франсиско? — попита Пейдж.

Последва кратко мълчание.

— Интересен град е — каза Сай учтиво, — ала аз тук се чувствам чужденка. Твърде голям е и твърде шумен.

— Но аз зная, че и Хонконг е голям и шумен.

— Родена съм в малко селце на един час път от Хонконг. Там няма шум и автомобили и всички съседи се познават. — Тя погледна към съпруга си. — Ние с Том и дъщеричката ни бяхме щастливи там. Остров Лама е много красив. Има бели плажове и малки чифлици, а наблизо е рибарското селце Сак Кву Ван. Толкова е спокойно.

Гласът й преля от носталгия.

— Там прекарвахме със съпруга ми много време заедно, както би трябвало да живее едно семейство. Тук почти не го виждам.

Пейдж каза:

— Мисис Чан, знам, че сега ви е трудно, но след няколко години Том ще може да започне собствена практика и тогава работата му няма да е толкова напрегната.

Том хвана жена си за ръката.

— Виждаш ли? Всичко ще се нареди, Сай. Имай търпение.

— Разбирам — отвърна тя. Ала в гласа й не прозвуча убеденост.

Докато разговаряха, в кафенето влезе някакъв мъж и застана до вратата — Пейдж виждаше само главата му отзад. Сърцето й заблъска лудо. Той се обърна. Беше съвсем непознат.

Чан я гледаше.

— Добре ли си?

— Да — излъга Пейдж. „Трябва да го забравя. Всичко свърши.“ Но все пак спомените за хубавите години, за веселбите, възбудата и любовта, която споделяха… „Как да забравя всичко това? Чудя се дали бих могла да убедя някой от лекарите тук да ми направи лоботомия.“

 

 

В коридора Пейдж се сблъска с Хъни. Хъни беше задъхана и изглеждаше разтревожена.

— Наред ли е всичко? — попита Пейдж.

Хъни се усмихна неловко.

— Да. Наред е. — И забърза нататък.

Хъни бе прикрепена към един лекуващ лекар на име Чарлс Айлър, известен в цялата болница като тиранин.

Преди първата визитация той каза:

— Очаквах с нетърпение да поработя с вас, доктор Тафт. Доктор Уолас ми разказа за изключителния ви успех в медицинския институт. Разбрах, че ще практикувате вътрешни болести.

— Да.

— Добре. Значи ще останете с нас още три години.

Визитацията започна.

Първият пациент бе мексикански младеж. Д-р Айлър, пренебрегвайки останалите стажант-лекари, се обърна към Хъни.

— Мисля, че този случай ще ви бъде интересен, доктор Тафт. Пациентът има всички класически признаци и симптоми — анорексия, загуба на тегло, метален вкус в устата, умора, анемия, свръхраздразнителност и липса на координация. Каква е вашата диагноза? — И той се усмихна очаквателно.

Хъни го погледна за миг.

— Може да се направят няколко предположения, нали?

Д-р Айлър я погледна озадачен.

— Това е неопровержим случай на…

— Отравяне с олово? — намеси се един стажант-лекар.

— Точно така — каза д-р Айлър.

Хъни се усмихна.

— Разбира се. Отравяне с олово.

Д-р Айлър отново се обърна към нея.

— Как ще го лекувате?

— Ами има няколко различни метода на лечение, нали така? — отвърна Хъни уклончиво.

Обади се втори стажант-лекар.

— Ако пациентът е бил изложен продължително на оловното отравяне, трябва да се лекува като потенциален случай на енцефалопатия.

Д-р Айлър кимна.

— Вярно. Точно това правим. Коригираме обезводняването и смущенията в електролитния баланс и прилагаме халатотерапия.

Той погледна към Хъни. Тя кимна в знак на съгласие.

Следващият пациент беше осемдесетгодишен. Очите му бяха зачервени и клепачите слепнали.

— След малко ще се погрижим за очите ви — увери го д-р Айлър. — Как се чувствате?

— Не чак толкова зле за един старец.

Д-р Айлър отметна одеялото, за да открие подутото коляно и глезен на пациента. По ходилата му имаше рани.

Д-р Айлър се обърна към стажант-лекарите.

— Подутината е причинена от артрит. — Той впери поглед в Хъни. — В съчетание с раните и конюнктивита, сигурен съм, че знаете каква е диагнозата.

Хъни изрече бавно:

— Ами може да бъде… нали знаете…

— Синдром на Райтер — вметна друг стажант-лекар. — Причината е неизвестна. Обикновено се придружава с лека температура.

Д-р Айлър кимна.

— Вярно. — Той погледна към Хъни. — Какви са прогнозите?

Отговори другият стажант-лекар.

— Прогнозите са неясни. Може да се лекува с противовъзпалителни средства.

— Много добре — отвърна д-р Айлър.

Обиколиха още десетина пациенти и щом свършиха, Хъни каза на д-р Айлър:

 

 

— Доктор Айлър, може ли да поговорим насаме?

— Да. Елате в кабинета ми.

Когато седнаха, Хъни промълви:

— Зная, че сте разочарован от мен.

— Трябва да призная, че съм малко изненадан.

Хъни го прекъсна.

— Зная, доктор Айлър. Миналата нощ не съм мигнала. Да ви кажа правичката, толкова бях развълнувана, че ще работя с вас, че… просто не можах да заспя.

Той вдигна вежди учуден.

— О, разбирам. Сигурен бях, че трябва да има някаква причина за… Искам да кажа, че успехът ви в университета е толкова фантастичен. Какво ви накара да станете лекарка?

Хъни сведе поглед и продума тихо:

— Имах по-малък брат, който пострада при катастрофа. Лекарите направиха всичко възможно, за да го спасят… но той умря пред очите ми. Умираше дълго и аз се чувствах толкова безпомощна. Реших, че ще прекарам живота, помагайки на другите да оздравяват. — Очите й се напълниха със сълзи.

„Колко е уязвима“, помисли си Д-р Айлър.

— Радвам се, че поговорихме.

Хъни го погледна и си рече: „Значи ми повярва.“