Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Nothing Lasts Forever, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 30 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Сидни Шелдън. Нищо не е вечно

Американска. Първо издание

ИК „Хемус“ ООД, София, 1995

Редактор: Елена Константинова

Коректор: Людмила Стефанова

ISBN: 954-428-100-2

История

  1. — Добавяне

17

„Може би е от времето“, помисли си Пейдж. Навън бе студено и мрачно, валеше сив монотонен дъжд, който потискаше. Денят й започна в шест сутринта и непрекъснато възникваха проблеми. Болницата беше пълна с МОП-ове, които се оплакваха всички едновременно. Сестрите бяха груби и небрежни. Вземаха кръв не на онези пациенти, на които трябваше, губеха спешно необходимите рентгенови снимки и се зъбеха на болните. Освен това не достигаше персонал заради грипната епидемия. Беше един точно такъв ден.

Единственият светъл лъч бе телефонното обаждане на Джейсън Къртис.

— Здрасти — каза той бодро. — Реших да проверя как се чувстват пациентите ни.

— Оцеляват.

— Някакви шансове да обядваме заедно?

Пейдж се разсмя.

— Какво е това обяд? Ако имам късмет, ще успея да изгълтам някой изсъхнал сандвич към четири следобед. Тук е направо лудница.

— Тогава няма да те задържам. Може ли да позвъня пак?

— Добре.

„В това няма нищо лошо.“

— Довиждане.

Пейдж работи до полунощ без миг почивка и когато най-сетне я смениха, не можеше да се движи от умора. Мина й през ума да остане в болницата и да легне в дежурната стая, но мисълта за топлото, уютно легло у дома бе твърде съблазнителна. Тя се преоблече и се запрепъва към асансьора.

Към нея се приближи д-р Питърсън.

— Господи! — възкликна той. — Къде е онова куче, което те е влачило?

Пейдж се усмихна изморено.

— Толкова ли зле изглеждам?

— Още по-зле. Отиваш ли си?

Тя кимна.

— Имаш късмет. Аз сега започвам.

Асансьорът пристигна. Пейдж стоеше пред него полузаспала.

Питърсън каза тихо:

— Пейдж?

Тя се отърси.

— Да?

— Ще можеш ли да шофираш до вас?

— Разбира се — промърмори. — И когато пристигна, ще спя двадесет и четири часа подред.

Тя излезе на паркинга и се качи в колата си. Седеше направо изсмукана, твърде уморена, за да запали. „Не трябва да заспивам тук. Ще спя у дома.“

Най-сетне подкара. Не съзнаваше колко зле шофира, докато един шофьор не й изкрещя: „Хей, махай се от пътя, пияна фльорца такава!“

Насили се да се съсредоточи. „Не бива да заспивам… Не бива да заспивам.“ Включи рязко радиото и го наду докрай. Когато стигна до блока, дълго седя в колата, докато събере достатъчно сили да се качи горе.

Кет и Хъни спяха. Пейдж погледна часовника. „Един часът сутринта.“ Влезе, залитайки, в стаята си и започна да се съблича, но усилието бе твърде голямо. Стовари се с дрехите върху леглото и на секундата заспа дълбоко.

Събуди се от резкия звън на телефона, който достигаше до нея като че ли от някаква далечна планета. Пейдж се съпротивляваше да отвори очи, но звънът като с игла пробождаше мозъка й. Седна замаяна и посегна към слушалката.

— Ало?

— Доктор Тейлър?

— Да — дрезгаво измърмори тя.

— Доктор Баркър иска да му асистирате в Четвърта операционна зала, веднага.

Пейдж се прокашля.

— Трябва да има някаква грешка — смънка. — Аз току–що се върнах от дежурство.

— В Четвърта операционна. Той ви чака. — Връзката прекъсна.

Пейдж седна, изтръпнала, на края на леглото, със замъглено съзнание от съня. Погледна часовника на нощното шкафче. Четири и петнадесет. Защо я викаше д-р Баркър посред нощ? Имаше само един отговор. Беше се случило нещо с някой от нейните пациенти.

Залитайки, отиде в банята и си наплиска лицето със студена вода. Погледна се в огледалото и си помисли: „Господи! Изглеждам като майка си. Не. Майка ми никога не е изглеждала толкова зле.“

След десет минути шофираше към болницата. Все още бе полузаспала, когато взе асансьора до четвъртия етаж. Влезе в съблекалнята и се преоблече, после се изми и се отправи към операционната.

Имаше три медицински сестри и стажант-лекар, който асистираше на д-р Баркър.

Той вдигна поглед и се разкрещя:

— За Бога, идвате ми с болнична престилка! Никой ли не ви е съобщил, че трябва да носите хирургически костюм в операционната?

Пейдж стоеше зашеметена, изведнъж абсолютно будна, с блеснали очи.

— Слушайте какво ще ви кажа — започна тя вбесена. — Току-що се освободих от дежурство. Дойдох, за да ви услужа. Не…

— Не спорете с мен — натърти д-р Баркър. — Елате тук и хванете този ретрактор.

Пейдж се приближи до операционната маса. Пациентът не беше от нейните. Беше непознат. „Баркър няма причина да ме вика. Опитва се да ме накара да напусна болницата. Проклета да съм, ако го направя!“ Тя го погледна злобно, взе ретрактора и се залови за работа.

Беше операция по спешност за байпас на коронарната артерия. Кожата вече бе разрязана в средата на гърдите до гръдната кост, която пък бе разрязана с електрически трион. Сърцето и основните органи на кръвообращението бяха разкрити.

Пейдж вкара металния ретрактор между разрязаните части на костта, разтваряйки двата края. Наблюдаваше как д-р Баркър сръчно отвори перикардната торбичка и откри сърцето.

Той посочи коронарните артерии.

— Тук е проблемът. Сега ще присаждаме.

Вече бе извадил дълго парче вена от единия крак. Приши част от него към главната артерия, която излизаше от сърцето. Другия край заши за една от коронарните артерии зад мястото на блока и кръвта тръгна по присадената вена, заобикаляйки блока.

Пейдж не можеше да не признае майсторската му работа. „Да не беше само такова копеле!“

Операцията продължи три часа. Накрая Пейдж вече почти губеше съзнание. Когато затвориха разреза, д-р Баркър се обърна към персонала и каза:

— Искам да благодаря на всички ви. — Не гледаше към Пейдж.

Залитайки, тя излезе от операционната, без да пророни дума, и се качи в кабинета на д-р Бенджамин Уолас.

Уолас тъкмо влизаше.

— Изглеждаш изтощена — рече той. — Трябва да си починеш малко.

Пейдж пое дълбоко въздух, за да овладее гнева си.

— Искам да ме преместите в друг хирургичен екип.

Уолас я погледна внимателно.

— Ти си прикрепена към доктор Баркър, нали?

— Точно така.

— Какъв е проблемът?

— Попитайте него. Мрази ме. С удоволствие ще се отърве от мен. Все ми е едно с кого другиго ще работя.

— Ще поговоря с него.

— Благодаря ви.

Пейдж се обърна и излезе от кабинета. „По-добре да ме махнат от екипа му. Ако го видя още веднъж, ще го убия.“

Тя се прибра вкъщи и спа дванадесет часа. Събуди се с чувството, че се е случило нещо чудесно, после си спомни. „Вече няма да се налага да се срещам със Звяра!“ Шофира до болницата, подсвирквайки си.

Докато вървеше по коридора, към нея се приближи един санитар.

— Доктор Тейлър…

— Да?

— Доктор Уолас помоли да се отбиете в кабинета му.

— Благодаря — отговори Пейдж.

Почуди се с кой ли хирург ще работи. „Който и да е, все ще е по-поносимо“, помисли си тя. Влезе в кабинета на д-р Уолас.

— Е, днес изглеждаш много по-добре, Пейдж.

— Благодаря. И се чувствам по-добре.

Наистина беше така. Чувстваше се чудесно, изпълнена с огромно облекчение.

— Говорих с доктор Баркър.

Пейдж се усмихна.

— Благодаря ви. Наистина оценявам желанието да ми помогнете.

— Той не желае да те освободи.

Усмивката на Пейдж угасна. „Какво?“

— Каза, че си прикрепена към неговия екип и там ще останеш.

Тя не вярваше на ушите си.

— Но защо? — Знаеше защо. Това садистично копеле имаше нужда от жертва, от някого, когото да унижава. — Няма да остана.

Д–р Уолас я погледна печално.

— Боя се, че нямаш избор. Освен ако не желаеш да напуснеш болницата. Помисли си все пак.

Пейдж нямаше какво да мисли.

— Не. — Нямаше да разреши Баркър да я принуди да напусне. Точно това беше планът му. — Не — повтори бавно. — Ще остана.

— Добре. Значи всичко е уредено.

„Съвсем не — помисли си Пейдж. — Ще намеря начин да си го върна.“

 

 

В лекарската съблекалня Кен Малори се готвеше за визитация. Влязоха д-р Грънди и още трима лекари.

— Ето го нашия човек! — възкликна Грънди. — Как си, Кен?

— Добре — отвърна Малори.

Грънди намигна към другите.

— Не прилича на човек, на когото току-що са бутнали, нали? — Той отново се обърна към Малори. — Надявам се, че си готов с парите. Смятам да направя първоначална вноска за едно автомобилче.

Някой подхвърли:

— Аз пък ще си подновя целия гардероб.

Малори поклати глава и отрони със съжаление:

— Не бих разчитал на това, леваци. Пригответе се вие да плащате!

Грънди го погледна внимателно.

— Какво искаш да кажеш?

— Ако тя е лесбийка, аз съм евнух. Това е най-разтропаното маце, което съм срещал. Онази вечер едвам я удържах!

Мъжете се спогледаха разтревожено.

— Обаче не я вкара в леглото си?

— Единствената причина, поради която не го сторих, приятели, бе, че ни попречиха на път за спалнята. Имам среща с нея в събота вечер и ми е в кърпа вързана. — Малори привърши с преобличането. — А сега, джентълмени, моля да ме извините.

 

 

Час по-късно Грънди спря Кет в коридора.

— Търсех те — каза. Изглеждаше сърдит.

— Какво има?

— Това копеле Малори. Толкова е сигурен в себе си, та разправя наляво и надясно, че ще те вкара в леглото си в събота вечер.

— Не се притеснявай — отвърна Кет мрачно. — Ще изгуби.

 

 

Когато Кен дойде да вземе Кет в събота вечер, тя беше в рокля с дълбоко деколте, която подчертаваше съблазнителната й фигура.

— Изглеждаш страхотно — каза той възхитено.

Тя го прегърна.

— Искам да изглеждам добре за теб. — Тя се притисна до него.

„Господи, ама тя наистина го иска!“ Когато Малори заговори, гласът му беше дрезгав.

— Виж, имам една идея, Кет. Преди да идем на вечеря, защо не влезем в спалнята и…

Тя галеше лицето му.

— О, миличък, колко бих желала. Но Пейдж си е у дома.

Всъщност Пейдж бе на работа в болницата.

— О!

— Ала след вечеря… — Кет остави изречението да увисне във въздуха.

— Да?

— Можем да идем в твоята квартира.

Малори я прегърна и целуна.

— Предложението е великолепно!

Заведе я в „Айрън Хорс“, където вечеряха изискано. Въпреки всичко Кет се забавляваше чудесно. Той бе чаровен и забавен и невероятно привлекателен. Сякаш искрено се интересуваше от всичко, свързано с нея. Тя знаеше, че я ласкае, но като че ли бе непресторен в комплиментите, които й правеше.

„Ако не знаех каква е работата…“

Малори почти не се докосна до храната. Единствената му мисъл бе: „След два часа ще спечеля десет хиляди долара… След един час ще спечеля десет хиляди долара… След тридесет минути…“

Допиха кафето си.

— Готова ли си? — попита Малори.

Кет докосна ръката му.

— Нямаш представа колко съм готова, миличък. Да вървим.

До апартамента на Малори взеха такси.

— Абсолютно съм луд по теб — шепнеше той. — Не познавам друга като теб.

А тя чуваше гласа на Грънди: „Толкова е сигурен в себе си, че разправя, че ще те вкара в леглото си в събота вечер.“

Когато стигнаха, Малори плати на шофьора и поведе Кет към асансьора. Струваше му се, че се качват цяла вечност. Той отвори вратата и каза нетърпеливо:

— Най-сетне.

Кет влезе.

Беше обикновен ергенски апартамент, който отчаяно се нуждаеше от женска ръка.

— О, чудесен е — прошепна тя. Обърна се към Малори. — Олицетворява теб.

Той се ухили.

— Нека ти покажа нашата спалня. Ще пусна малко музика.

Когато отиде при дека, Кет си погледна часовника. Гласът на Барбара Стрейзънд изпълни стаята.

Малори я взе за ръка.

— Да вървим, сладурче.

— Чакай малко — каза Кет тихо.

Той я погледна озадачен.

— Защо?

— Просто искам да се насладя на този миг с теб. Знаеш ли, преди да…

— Защо не му се насладим в спалнята?

— Бих желала едно питие.

— Питие ли? — Малори се опита да скрие нетърпението си. — Добре. Какво предпочиташ?

— Водка с тоник, моля.

Той се усмихна.

— Мисля, че ще мога да задоволя това твое желание.

Отиде до малкия бар и наля две питиета.

Кет отново погледна часовника си.

Малори се върна и й подаде едното.

— Заповядай, бебчо. — Вдигна чашата си. — За това, че сме заедно.

— За това, че сме заедно — отвърна Кет и отпи — О, Божичко!

Той я погледна изненадан.

— Какво има?

— Това е водка!

— Нали това поиска?

— Така ли? Съжалявам. Мразя водка! — Погали го по лицето. — Ще ми сипеш ли скоч със сода?

— Разбира се. — Той преглътна нетърпението си и се запъти да налее ново питие.

Кет отново погледна часовника си.

Кен Малори се върна.

— Заповядай.

— Благодаря ти, миличък.

Тя отпи две глътки. Малори й взе чашата и я сложи на масата. Прегърна Кет и я притисна до себе си — тя усети, че той е възбуден.

— Сега — каза Кен тихо — нека впишем това в историята.

— О, да! — възкликна Кет. — Да!

Тя го поведе към спалнята.

„Направих го! — ликуваше вътрешно Малори. — Направих го! Ето, рухват стените на Ерихон!“ Той се обърна към Кет.

— Съблечи се, бебчо.

— Първо ти, миличък. Искам да те гледам, докато се събличаш. Това ме възбужда.

— Така ли? Добре.

Под погледа й Малори бавно си свали дрехите. Първо сакото, после ризата и вратовръзката, обувките и чорапите и накрая панталоните. Имаше стегната фигура на атлет.

— Възбужда ли те това, бебчо?

— О, да. Сега си свали шортите.

Малори остави шортите му бавно да паднат на пода. Имаше силна ерекция.

— Колко е красиво — възкликна Кет.

— Сега е твой ред.

— Добре.

И в този миг радио зумерът на Кет запиука.

Малори се стресна.

— Какво, по дяволите…

— Викат ме — каза Кет. — Мога ли да използвам телефона ти?

— Сега ли!

— Да. Сигурно е нещо спешно.

— Точно сега ли? Не може ли да почака?

— Скъпи, знаеш правилата.

— Но…

Пред очите на Малори Кет отиде до телефона и набра някакъв номер.

— Обажда се доктор Хънтър. — Послуша какво й говореха. — Така ли? Разбира се. Идвам веднага.

Малори я зяпаше като ударен с мокър парцал.

— Какво има?

— Трябва да отида в болницата, ангел мой.

— Сега ли?

— Да. Един от пациентите ми умира.

— Не може ли да почака, докато…

— Съжалявам. Ще го направим друга вечер.

Кен Малори стоеше гол, както го е майка родила, и гледаше как Кет излиза от апартамента. Когато вратата се затвори подире й, той взе чашата й и я запрати в стената.

„Кучка… кучка… кучка…“

 

 

Когато Кет се прибра у дома, Пейдж и Хъни я чакаха нетърпеливо.

— Как мина? — попита Пейдж. — Навреме ли се обадих?

Кет се ухили.

— Ама съвсем навреме.

Тя заописва вечерта. Когато стигна до това как Малори стърчеше гол насред спалнята с ерекцията си, смяха се до сълзи.

Кет се изкушаваше да им каже колко приятен всъщност й беше Кен Малори, но се почувства глупаво. В крайна сметка той се срещаше с нея само за да спечели баса.

Пейдж някак си усети какво чувства Кет.

— Внимавай с него, миличка.

Кет се усмихна.

— Не се тревожи. Но трябва да призная, че ако не знаех за баса… Осичка е, ала отровата му е сладка.

— Кога ще се видите отново? — попита Хъни.

— Ще му дам седмица, да поизстине.

Пейдж я гледаше внимателно.

— Той или ти?

 

 

Черната лимузина на Динето чакаше Кет пред болницата. Този път Шадоу беше сам. На Кет й се искаше и Райно да е тук. Имаше нещо в Шадоу, което я вцепеняваше. Той никога не се усмихваше и рядко говореше, но излъчваше заплаха.

— Качвай се — изрече безцеремонно, когато Кет се приближи до колата.

— Виж какво — отвърна тя възмутено, — кажи на мистър Динето, че не може да ми нарежда. Аз не работя за него. Само защото веднъж му направих услуга…

— Качвай се. Ще му го кажеш сама.

Кет се поколеба. Нямаше да е трудно да отмине и да не се замесва повече, но как щеше да се отрази това на Майк?

Тя се качи в колата.

Този път жертвата бе шибана жестоко с верига. Лу Динето беше при него.

Кет само хвърли един поглед на пациента и отсече:

— Трябва веднага да го закарате в болница…

— Кет — отвърна й Динето, — ще се наложи да го лекуваш тук.

— Защо? — настоя тя. Но знаеше отговора и той я ужасяваше.