Флориян Виспиянски, мъж с голяма брада, говореше тромаво, неспособен да скрие чувствата си. Той посочи една брошка на отдалечения край на дългата маса, върху която беше изложена колекция от негови произведения. Едуард я погледна. Обработен изумруд, монтиран върху злато и обграден с рубини: великолепно изделие, нещо, което би могла да сложи царица, съпруга на махараджа или жена, която не обича дискретните украшения.

Едуард се усмихна:

— Изобел би го харесала. Това е точно по нейния вкус.

— Радвам се. Надявах се, че съм прав. Хората говореха за нея, аз само слушах.

— Благодаря ти, Флориян. — Едуард стисна ръката му.

Той се върна обратно покрай масата с украшенията, поставени, за да бъдат инспектирани от него и чието изработване той беше следил през всеки етап, от първия им проект. Колекцията беше почти готова, оставаше само няколко украшения да бъдат завършени. Щяха да бъдат изложени и лансирани най-напред в Париж, после в Лондон и през ноември в Ню Йорк. В продължение на месеци тези бижута бяха единственото, на което той се беше надявал, дори повече. Би искал Изобел да я види — Тя в края на краищата стана причина за осъществяването им. Едуард погледна огърлиците, тиарите и гривните, лунните камъни и лаписа, черните перли и шлифованите във форма на розетка диаманти, опалите и рубините. Той затвори очите си за тяхната красота и видя Изобел в приемния салон на Ийтън Скуеър, повдигнала ръка, хвалеща се с изумруда си, шегуваща се и честваща своя „сладък“ пръстен.

Малко след това той напусна Флориян Виспиянски и прекара нощта с жена от заведението на Полин Симонеску. Обикновено, когато отиваше там, той прекарваше само няколко часа. Но тази нощ потребността му беше много голяма, отчаянието му беше твърде силно и той остана с жената, заравяйки миналото в нейната плът чак до сутринта. Както всички жени тук, тя беше красива, опитна и услужлива. Имаше дълги черни коси, които като коприна се гънеха върху кожата й. Може би, защото усещаше неговата голяма потребност тя се опита да имитира оргазъм.

Едуард я притисна за гърлото.

— Не се преструвай…

Тя остана неподвижна, а тъмните й очи широко се отвориха. Той влезе в нея силно, бавно, движейки се към черното място, което търсеше и кратък изблик угаси усещането му. Може би поради начина, по който я държеше, може би заради това, което й беше казал или поради нещо в самия него той усети, че с натиск съответстващ на неговия, тя наистина започна да му отговаря. Клепките й изпърхаха и се притвориха, вратът й се изви назад, дъхът й зачести и пъшкайки тя въртеше глава на една и на друга страна.

Той изчака, натисна отново и зачака още веднъж — сигурен, че тези последни мигове щяха да изведат и двамата до края. Ръцете му я сграбчиха още по-плътно, даваше си сметка, че го върши без чувство. Когато усети, че започва нейното изпразване, за него беше лесно да влезе още по-дълбоко и по-твърдо този път, защото това не означаваше нищо, това беше само точното усещане на момента. Тя извика. Едуард притисна ръка върху устните й и се изпразни.

След това, тя заплака. Притисна се към него и каза, че никога не й се е случвало. Молеше го отново да се върне при нея.

Едуард изведнъж се отдръпна. Умът му стана студен и твърд: антипатия към нея, отвращение от себе си. Той хвана китката на ръката й и повдигна лицето й.

— Един час след като напусна това място — половин час или още по-малко — аз ще съм забравил лицето ти. Няма да запомня твоето име. Няма да запомня нищо от това, което се случи тази нощ. Трябва да го знаеш.

Тя коленичи и седна на петите си, загледана в него, с тъмни коси, падащи на дълги кичури от двете страни на лицето й. Беше спряла да плаче.

— Ще те накарам да ме запомниш, — каза тя. — Ще го направя. Ще направя така, че никога да не ме забравиш.

После бавно прокара дланта си по бедрото му.

— Ти си красив — каза тя и наведе глава. — Така, — каза меко. — Ето така, виждаш ли? О, да.

Едуард легна по гръб и затвори очи. Нейните услуги като че ли се отнасяха за някой друг. По-късно, в ранните утринни часове на изгрева тази друга личност, този друг мъж нахълта отново в сенките на нейната плът, ебейки устремен към забрава, и едва когато тази кратка забрава дойде, той разбра, че този друг мъж беше самият той.

Напусна малко след шест. Тръгна пеш из пустите улици. Измяука котка, скокна от една стена и любовно се притисна към коленете му. Едуард погледна към нея, после към залостената къща на Полин Симонеску. Мярнаха се в съзнанието му две черни крила от коса, бледо лице — но то почти избледняваше вече. В този момент той се ненавиждаше, мразил се беше през цялата нощ.

Две години — и с това беше свършено. Не би се върнал назад, нито при Полин Симонеску, която при случай все още му гледаше на карти и му съставяше измислено бъдеще, нито при жените. При нито една от тях.

Щеше да стои настрани от всички жени, каза си. Бе отвратен от редуването, от сексуалното облекчение, което никога не траеше дълго, но което рано или късно трябваше отново да бъде повторено: празнота след празнота. И освен това, причиняваше болка, видя го тази нощ, въпреки че подробностите вече избледняваха.

Обърна се настрани и с едно измяукване котката го напусна.

Без повече жени, независимо колко силна е потребността. Това бе решение, на което той удържа три седмици.

Три седмици и една топла лятна вечер. Подписваше документи в тихия кабинет, докато секретарката, прикривайки своето нетърпение да отиде час по-скоро при любовника си, чакаше.

Три седмици и празното пространство в живота му го ужаси. Той погледна през прозореца и видя, че листата танцуваха. Обърна се и се опита да мисли за своята работа. Извика в съзнанието си бижутата на Виспиянски и те студено заблестяха. Помисли за „Партекс петрокемикълс“, където той и майка му притежаваха значителна част от акциите. Спомни си за новия изпълнителен директор на „Партекс“, превзетият тексасец, Дру Джонсън, приятел, назначен от самия него. Операцията против некадърния, напускащ директор беше подготвена и съвършено изпълнена — идеята на Едуард, изпълнението на Джонсън. Твърде много му харесваше заговорниченето. Докато то траеше — Той имаше цел, защото така силната му компания ставаше още по-силна. Но щом приключеше, той усещаше, че празнотата отново се настанява около него.

Джонсън беше пълен с планове. „Партекс“ сега беше четвъртата по значение петролопроизводителна компания в Съединените щати. Той искаше тя да стане най-голямата и то бързо. Едуард се възхищаваше от преследването на една цел, от пълната посветеност, която то изискваше, и чувството за цел. Можеше дори за известно време истински да се включи в него, но после все по-бързо се оттегляше. Четвъртата по значение, втората, най-голямата от всички: накрая, имаше ли някакво значение?

Обърна се и погледна наредените един до друг шкафове, купища върху купища. Погледна телефоните. Можеше да работи. Можеше да си намери и жена. Търсенето на печалба, търсенето на удоволствие, той гневно се отвърна и от двете.

Като напусна кабинета, освободи шофьора са за нощта, и влезе в черния „астън мартин“. Излезе от града, за да може да кара с повишена скорост, на музика. Когато разбра, че те и двете също не му помогнаха, при първа възможност обърна назад към Париж. Трябваше да потърси жена.

Не жената — не вярваше повече в нейното съществуване. Просто жена, която и да е. Непозната. Някоя днес тук и друга утре — секс наслука, в един живот наслука.

Караше по скъпите улици на десния бряг, зърна бляскавия лед на диамантите в представителните зали на „Дьо Шавини“ и продължи към Пон Ньоф, по Ке дез Огюстен.

В главата му миналото пулсираше настойчиво. Пред него блестеше Сена. Няколко улици по-нататък, няколко минути по-нататък едно високо, стройно момиче спря пред малка църква.

Тя беше ходила напосоки по улиците, заслушана също в миналото. Сега тя спря, повдигна лице към слънчевата светлина, погледна сградата пред себе си. Църквата „Сен Жюлиен льо повр“. Тя беше бедна. Имаше точно десет франка в портмонето си. Усмихваше се.

До църквата имаше малък парк. Там играеха деца. Тя чуваше техните викове. С края на очите си виждаше цветовете на техните дрехи. Червено, бяло и синьо. Американски цветове. Цветове на независимостта. Тя беше в Париж почти седмица, а преди това в Англия: три дни в Дивон, три с Елизабет, сестрата на нейната майка.

Не й се искаше да мисли за онези три дни. Отиде там така изпълнена с очакване, подскачайки по тесните пътища в провинциалния автобус, протягайки глава, за да види за първи път къщата, да хвърли пръв поглед на градината на своята майка. Това бе мястото, което в продължение на годините майка й беше превърнала в магическо, докато с повторението на приказката Елен бе повярвала, че го познава, че познаваше моравата и лятната къща, че знае всяко дърво, и къде боядисаните в бяло пейки бяха изтеглени на сянка. Тя дори виждаше съвсем ясно хората, когато се събираха там за чайния ритуал.

Съвсем не беше такова. Беше грозно. И Елизабет, тя веднага го усети, при нея нямаше гостоприемство, само стара злоба и стара омраза.

Тя гледаше сега към църквата, към сводестата арка на входа и изпъди от съзнанието си спомените с други спомени: за Били, лежащ мъртъв, за нейната майка и за почукването на зърната от броеницата на сестрата, за Нед Калвърт, за мъжа с пушката и за черния кадилак. Тя не можеше да се освободи от нито един от тези спомени, не когато бяха събрани заедно. Нощем те оживяваха в сънищата й, но през деня имаше определено място в съзнанието й, където ставаха поносими. Там образите все още се повтаряха, но изглеждаха по-отдалечени, както филм, който веднъж бе гледала, като неща, които се бяха случили другиму. Тя не позволяваше да изплуват в съзнанието й. Не би им го разрешила. Беше дошла в Париж — „Най-хубавият град в света, Елен, по-хубав дори от Лондон“ — и той беше хубав. Тя скиташе из него всеки ден. Докогато можеше да върви, и докогато можеше да гледа, се чувстваше добре. Тогава тя не започваше да трепери и да плаче. Това се случваше само, когато останеше по-дълго на едно място и оставеше спомените да пропълзят отново.

Нейният нов живот започваше, онзи, който беше планиран, за който беше мечтала отдавна. Тя мислеше точно за това — спомни си го по-късно — когато точно в този момент бе дочула колата.

Беше голяма черна кола с марка, която не би могла да определи и тя никога след това не беше съвсем сигурна кое беше видяла първо — колата или мъжът, който я караше. За момент помисли, че той я беше повикал, после разбра грешката си. Трябва да беше някое от децата в парка. Загледа се настрани, чу колата и се обърна.

Този път погледна директно в мъжа и видя, че той гледаше към нея с леко озадачен израз, като че ли мислеше, че би могъл да я познае. Беше странно, защото тя почувства същото, въпреки че в следващия миг знаеше, че е смешно — Тя никога не беше го виждала в този си живот.

Откакто беше напуснала Оринджбърг гледаше на света и на това, което я заобикаля с повишена яснота, като че ли все още беше в шок. Цветове, жестове, лица, движение, нюанси на речта, те всички сега бяха смайващо живи и ясни за нея, и този мъж тя видя по същия начин, като че ли той дойде при нея от някакво съновидение.

Колата, която той караше беше черна, неговият костюм беше черен, косата му беше черна. Докато го гледаше, той се наведе напред, за да загаси мотора на колата и когато се изправи и я погледна отново, това беше като мълния сред тишината, тя видя, че очите му бяха много тъмносини, като покрито море. Тогава тръгна към него и спря до колата. Внезапно разбра какво щеше да се случи по-нататък, знанието за това проблесна в съзнанието й. Помисли, че може би той също знаеше, защото за миг лицето му стана съвсем неподвижно и много напрегнато, а очите му гледаха смутено, като че ли беше почувствал удар, някакво неочаквано пробождане — ножът го бе пронизал, а той не го беше видял.

Тя каза нещо и той нещо отвърна — нямаше значение какви бяха думите, тя видя, че той разбираше това така добре, като и тя. Думите бяха само един промеждутъчен, необходим коридор между две стаи.

Тогава той излезе от колата, заобиколи и дойде при нея. Елен го погледна. Изведнъж разбра, че ще го обикне, почувства блясъка на тази мисъл в съзнанието си, усети, че нещо в нея се размества, прегрупира и установява.

Тя влезе в колата и в лятната вечер те се понесоха из парижките улици. И тя пожела улиците и пътуването и вечерните светлини да продължат вечно.

Той спря колата пред „Льо Дом“ в Монпарнас и се обърна да я погледне. Беше директен поглед и той внезапно я накара да пожелае да се скрие, да избяга. Но да се скриеш от хората имаше и други, по-резултатни начини, тя беше научила това откак бе напуснала Оринджбърг. Спомни си за жената във влака, спомни си и за другите хора. Тук не участваше някакво предварително решение, всичко, което знаеше бе, че не искаше той да узнае коя е, не искаше никой да знае коя е — искаше всички да я познават само като жената, която имаше намерение да стане, жената, която тя щеше да създаде. Не Елен Крейг: тя беше напуснала Елен Крейг завинаги.

— Знаеш ли, ти не ми каза своето име — каза той, докато внимателно я въвеждаше в шумния ресторант.

— Хелън Хартланд — отговори тя.

И оттогава нищо не беше просто.

Тя се казваше Хелън Хартланд, каза си. Беше осемнадесетгодишна, англичанка. Нейната фамилия носи името на едно село близо до Дивон, където живеели. Било близо до крайбрежието, къщата им гледала към морето, и имала най-великолепната градина. Той обича ли градините?

Баща й е бил герой от Кралските военновъздушни сили, пилот, убит в последните месеци от войната. Майка й, Вайълит Хартланд, била писателка — твърде известна в Англия, въпреки че романите, които е писала, сега са старомодни. Живяла е сама със своята майка, която е починала, когато е била на шестнайсет години. От тогава е живяла със сестрата на майка си. Напуснала е Англия преди една седмица и е дошла в Париж по импулс. В момента работи в едно кафене на булевард „Сен Мишел“. Живее в една стая с едно момиче, французойка, която работи в същото кафене. Не, още не е решила колко ще остане тук.

Тя му каза всичко това по време на обяда в „Льо Дом“ със спокоен, равен глас, отговаряйки внимателно и грижливо на всеки негов въпрос, привидно незаинтересована от знаменитата и модерна публика около тях.

Говореха английски, и говорът й очарова Едуард. Той винаги бе имал прецизно ухо за акцентите. Неговият усет за английски, изработен по време на войната и на посещенията му след това, му създаваше способността да определя точно един англичанин или англичанка откъде са, така както го правеше за французите. Знаеше, че неговият собствен говор едва издаваше факта, че е чужденец. Все още бе запазил следи от леко забавеното оксфордско произношение и от проточеността на говора, взета от Хюго Глендининг, характерна за по-богатите класи от преди войната. Но произношението на това момиче не можа да определи. То имаше необикновена яснота и съвършенство на изговора — съвършенство, срещано обикновено само сред онези, за които английският е втори език. То не издаваше регионално влияние, показваше образованост, беше хармонично, леко старомодно, и озадачаващо безкласово. Не можеше да определи произхода на говора й нито по акцента, нито по фразата или жаргона. Той не можеше да определи самата нея.

За толкова млад човек тя притежаваше забележително самообладание. Не правеше опит да създаде впечатление, нито дори да се хареса. Не флиртуваше, не проявяваше интерес, освен ако не го изпитваше. Просто седеше там, спокойно свита на пашкул, със съвършена красота, неосъзнаваща или безразлична към факта, че всеки мъж в ресторанта на възраст между двайсет и шейсет години се заглеждаше в нея от момента на влизането й.

Тя изпи две чаши вино и отказа трета. Когато сервитьорът, обръщайки се към Едуард го назова по титла, тя го погледна с нейния равен, син, вторачен поглед, но не каза нищо. Може би беше чула, може би не, той нямаше начин да разбере.

Когато бяха свършили да се хранят и пиеха кафе, тя остави чашата си и го погледна:

— Това място е забележително, нали?

— Много. — Едуард се усмихна. — През двайсетте и в началото на трийсетте години е било пълно с писатели и художници. Пикасо, Гертруд Щейн, Хемингуей, Скот Фитцжералд… Тук, в „Льо Купол“ между тях все още съществува голямо съперничество. Само че сега… — Той замълча, поглеждайки над шумната група в ъгъла. — Сега хората се състезават за вниманието на филмовите звезди и на модните манекени. Писателите отиват другаде — в кафенетата по булевард „Сен Жермен“, например. В „Дьо Маго“ — Сартр ходи там, например…

— Радвам се, че ме доведе тук. Благодаря ти.

Тя се облегна назад и внимателно разгледа интериора от грамадни огледала, сервитьорите, с техните дълги бели престилки и блестящата публика. Мъж от съседната маса повдигна чашата си към нея и се усмихна, тя му отговори студено. Едуард се наведе напред.

— Не си била тук преди?

— О, не. Но бих искала да науча за места като това.

Тя говореше с пълна сериозност. Едуард повдигна вежди:

— Искаш да научиш за тях?

— Разбира се. И за други места, също. И за нещата, за толкова много неща.

Тя повдигна ръка, и започна да изброява темите върху своите тънки пръсти. Лека усмивка заигра по устните й:

— За кафенетата и ресторантите, за храната и вината. За дрехите — красиви дрехи, като тези, които носи онази жена. За рисуването, сградите, книгите. За колите, къщите, мебелите, бижутата. За всички тези неща. — Тя искрено вдигна ясните си очи към лицето му.

— Очаквам, че ще ти бъде трудно да разбереш… — Тя замълча. — Бил ли си някога гладен, истински гладен.

— Много гладен, предполагам — да, един-два пъти.

— Аз съм гладна за тях, за всички тези неща. Да знам за тях, да ги разбирам. Аз… Ами, аз израснах в много малко градче.

— Затова ли дойде в Париж?

Едуард я изгледа с любопитство, защото за пръв път от гласа й изпълзя емоционална нотка. Тя като че ли също усети за това, съжали и бързо се усмихна.

— Една от причините. И аз работих здраво. Знаеш ли какво правя всяка сутрин, преди да започна работа и всяка вечер, след като свърша?

— Кажи ми.

— Разхождам се из Париж и разглеждам. Пазари, галерии, къщи, църкви. И магазините, разбира се. Трудно е да се влезе в много големите от тях, защото нямам подходящите дрехи, но аз разглеждам витрините им. Гледам роклите и шапките, ръкавиците, обувките и чорапите. Също чантите и коприненото бельо. Бях във „Вюитон“, в „Хермес“ и „Гучи“, а вчера стоях пред „Шанел“ и „Живанши“ и „Диор“ — тези засега ги оставих. Там не може отвън да се види никаква дреха, освен ако не влезеш вътре, така че се задоволих с табелките им. — Тя изкриви устни в усмивка.

— Разбирам. — Трогнат и развеселен, Едуард се колебаеше. — И от всички тези неща, които видя, кое ти хареса най-много?

— Трудно е да се каже. — Тя смръщи вежди. — Отначало всичко ми изглеждаше съвършено. После започнах да разбирам какво не харесвам — нещата, покрити с инициали, нещата с прекалено много злато, нещата, които… които прекалено се самоизтъкват. Но най-много, да, най-много ми хареса чифт ръкавици.

— Чифт ръкавици?

— Бяха много красиви ръкавици. — Тя леко се изчерви. — В „Хермес“. Бяха много семпли, от мека сива кожа на антилопа. Точно до китката. Имаха по три бастички тук. — Тя показа мястото от горната страна на китката си. — И бяха подгънати на едър бод, точно там, по средата. И бяха красиви. Обичам красиви ръкавици. Обичаше ги и майка ми. Тя трябва да имаше стотици…

— Разбирам. — Едуард я погледна тържествено. Сиво-сините очи го срещнаха непокорно, като че ли тя го подканваше да й се смее. Той погледна към бялата ленена покривка.

— А за бижутерията, — каза внимателно той, — би ли желала да научиш също и за нея? Гледа ли по бижутерските витрини?

— Понякога. — Тя наведе очи. — Гледах с часове. Тази е ваша, на улица „Фобур сен Оноре“, нали?

— Наистина.

— Бях там преди два дни, и после при „Картие“. — Игрив пламък се появи в очите й.

— И чия витрина ти хареса повече? Моята или на моя съперник?

— За да бъда искрена, на „Картие“. Но аз съм толкова невежа. Не зная нищо за камъните, за тяхното поставяне…

— Знаеш ли кои камъни предпочиташ?

— О, да. Това знам, разбира се. Харесвам диамантите.

— Те не са най-скъпоценните… — Той я гледаше отблизо. — Един съвършен изумруд — тъмнозелен изумруд, каквито вече много рядко се срещат, би могъл да струва много повече.

— О, това не е въпрос на стойност. — Лек упрек се появи в гласа й. — Аз харесвам диамантите, защото те са ясни, без цвят. Защото са студени и топли едновременно. Като огън и лед. Диамантите, които гледах… — Тя се колебаеше. — Бяха като че ли ги гледаш през светлина, в сърцето на светлината. Ти вероятно ще намериш, че това е глупаво.

— Ни най-малко. Аз мисля същото. Знаеш ли, че диамантът има едно много любопитно качество — нещо, което го прави единствен между камъните?

— Не.

— Знаеш ли как усещаш диаманта, когато го държиш в ръка? Той е леденостуден. Толкова студен, че ти изгаря кожата.

— Огън и лед?

— Както каза. Точно.

Очите им за миг се срещнаха. Едуард почувства ума си отпуснат и замаян, за секунда имаше усещането, че пада от голяма височина — дълго, страшно и свободно падане, неудържимо, освежително и толкова ужасяващо. „Кралят на запоите“, „Кралицата на диамантите“… Споменът за Полин Симонеску, която му беше гледала на карти проблесна в неговото съзнание и след това изчезна.

Тя също преживяваше нещо, той можа да забележи това. Очите й се разшириха, устните се разтвориха, тя леко въздъхна, като при изненада. През масата Едуард бавно се присегна и леко сложи ръка върху нейната. Докосваше я за първи път и това предизвика у него буйно вълнение, по-интензивно от всяко друго, което той бе изпитвал от дете. Беше я пожелал от момента, когато я видя. Сега усети, че в тялото му се надигаше толкова интензивно желание, че потрепери.

Той имаше здрав инстинкт за самосъхранение, изработен до съвършенство през годините. Бързо изтегли ръката си и стана.

— Късно е. Трябва да те заведа до вкъщи.

Тя го погледна, очевидно незасегната от неговата рязкост, после бавно се надигна. Спокойна, увенчана със своята красота, го последва и седна върху меките седалки на „астън мартина“. Докато се връщаха, не проговори нито веднъж, седеше спокойна, видимо отпусната, наблюдаваща улиците и булевардите. Едуард, силен мъж, свикнал да разпознава силата у другите, обикновено в мъжете, сега я усети в нея. Той усещаше нейното излъчване към себе си като парфюмен аромат. Погледна към нея и усети че плътта му се втвърдява. Широките устни, високите едри гърди, дългата стройна линия на ханша и бедрата й… Най-малкото й движение бе като сексуално обещание за безкрайна наслада. И все пак нейните очи му се струваха едновременно шеговити и надменни, като че ли тя осъзнаваше силата на своята красота и полупрезираше прибързания отзвук, който причинява.

Той намали, когато стигнаха до ярко осветеното кафене, в което тя беше казала, че работи, и тя се изправи.

— Би ли ме оставил тук?

— Нека да те заведа до вкъщи.

— Не, тук ще е по-добре. Имам много зла портиерка. — Тя се усмихна. — Само през няколко улици е. Ще си отида по-късно. Трябва да се срещна със собственика — да разбера за работното си време утре… — Тя се обърна към него и подаде дългата си, тънка, ръка. — Благодаря ти. Беше чудесна вечер. Забавлявах се много добре. — Тя тържествено разтърси ръката му и Едуард кълнеше небесата и своята очевидна неспособност да произнесе една смислена дума. В този момент му се искаше да я попита дали би се омъжила за него, или дали би отишла с него в дома му, или някъде заедно, или нещо, или каквото и да е.

— Всеки ден ли работиш? — успя да попита накрая, помагайки й да излезе от колата.

Тя го погледна и бавно се засмя:

— О, да. Свършвам към шест. Довиждане.

Тя си тръгна, без да се обърне, пробивайки си път между масите и изчезна в кафенето.

Едуард постоя, загледан в нея, питайки се дали имаше сила да подкара колата от тук и никога да не се върне обратно, и разбра, че нямаше. Усещаше неясно лицата, гласовете и смеха от оживените маси на терасата, от обикновения свят, който отиваше някъде другаде. Хубаво момиче му отправи поглед, но Едуард не я забеляза. От отдалечената част на терасата нисък, пълен и грозен мъж, също го изгледа внимателно. Едуард не го забеляза. Мислеше, че жената беше осемнайсетгодишна. Откъде беше усвоила тази абсолютна увереност, тази очевидна, спокойна осъзнатост за собственото си сексуално върховенство? Някой мъж ли я беше научил — и ако беше така, кой и при какви обстоятелства?

Той изпъшка, качи се в колата и подкара с голяма скорост към Сен Клод, където се опита да удави спомена в бутилка арманяк и в една безсънна нощ.

Сутринта изпрати да купят от „Хермес“ чифтът сиви антилопени ръкавици. Около пръста на едната от тях вмъкна самотен диамантен пръстен. Диамантът беше петнайсет каратов, категория „Д“, най-високата класификация за чистота на цвета и „ВБ“ за вътрешна безупречност, за яснота.

Беше шлифован от майстор, гореше със синьо-бял пламък и представляваше съвършено съчетание между природа и изкуство.

Сложи обратно ръкавиците с пръстена в тяхната кутия и затвори капака. После с трескаво вълнение зачака да дойде шест часа.

На втората вечер той я заведе в „Ла Купол“. Поведението й остана непроменено. Тя прие пристигането му пред шумното кафене, без какъвто и да е въпрос. Беше спокойна и любезна. Както преди отговаряше на въпросите му, но проявяваше малка инициатива. В отговор му задаваше неутрални въпроси. Нито една от обикновените женски уловки, към които той беше привикнал: без деликатни въпроси, предназначени да предизвикат информация за неговия личен живот, без опит да разкрие дали някоя друга жена го държи. Тя разговаряше с него за работата и професионалните му занимания. Разпитваше го за Париж, за Франция и за французите. Не даваше никакъв знак, че осъзнава сексуалния магнетизъм, който Едуард усещаше да се излъчва от нея, а той — замаян от неговите вълни — отчаяно се опитваше да бъде толкова спокоен и безстрастен, колкото беше тя.

Насилваше се да гледа на нея хладно, както би могъл да направи с една потенциална своя служителка. Тя бе облечена в обикновена памучна невталена рокля в сиво-синьо, цвят близък до този на очите й. Нямаше украшения, само много обикновен, евтин часовник, който от време на време разтърсваше, защото казваше, че понякога спира. Имаше красиви ръце с дълги, елегантни пръсти, овалните й нокти бяха късо отрязани и нелакирани като на ученичка. Стоеше много изправена и около нея имаше някаква изключителна неподвижност, отсъствие на оживеност, което в друг случай би могло да бъде досадно, но при нея то въздействаше хипнотично.

Поглеждайки я веднъж-дваж отблизо, Едуард се питаше дали тя го беше излъгала за годините си. Понякога изглеждаше много по-млада от осемнайсет, като сериозно дете, неосъзнаващо собствения си еротизъм, дете на снимка от Викторианската епоха. В друг момент, изглеждаше по-възрастна, отколкото твърдеше, като жена над двайсетте, в първия разцвет на хубостта си.

Често, особено когато го гледаше директно двете впечатления — на невинност и чувственост — се застъпваха. Тогава той се озоваваше, загледан в сериозното и красиво лице на добре възпитана млада жена, която би могла да е посещавала манастирско училище, водила е спокоен живот, затворен живот и чиято чистота и неотклонно втренчване извикваха у него само най-чисти усещания, мисли и представи.

Тогава непосредственият отзвук на собственото му тяло и на съзнанието му го травмираха дълбоко. Пуританската жилка в неговата природа воюваше със собствената му силно сексуалност. Той си представяше, че прави с нея любов и се мразеше заради съблазънта на образите, която рикошираше чрез неговото съзнание. За собствено смайване откри, че мъжката и женската роля, към които той беше привикнал, си бяха разменили местата. Този път той беше, който презирайки себе си, се чуваше да задава въпроси, предназначени да предизвикат лични разкрития. Тя беше тази, която елегантно, но твърдо отхвърляше всички проучващи въпроси.

Невъзможно му бе да я гледа безстрастно. Съзнанието му се опитваше да прави преценки, но преценките се удавяха в настойчивото желание на неговите сетива. Тя дори не употребяваше парфюм — миришеше на самун, на прясно измита кожа и коса, на себе си. За Едуард това беше най-опияняващият аромат, който някога бе усещал.

Накрая, когато бе достигнал състояние на такъв смут, че тези, които го познаваха или работеха с него не биха си го представили за възможен, той рязко предложи да си тръгнат.

— Много добре.

Очите им се срещнаха, никой от тях не мръдна, мозъкът на Едуард се замъгляваше.

— Мога да те заведа в дома ти. Или — ако предпочиташ — можем да отидем в моята къща в Сен Клод. Тя е съвсем близко до Париж.

Гласът му заглъхна. Сиво-сините очи го гледаха с равен поглед. Едуард усети цяла серия от идиотски и объркващи опровержения, които напираха в ума му. Искаше тя да разбере, че това не е нито увод, нито рутинен ход, че нямаше задни мотиви: той просто не можеше да понесе мисълта още една вечер без нейното присъствие.

— Благодаря ти. Това би ми било приятно.

Той караше много бързо и усети нарастващо въодушевление. Струваше му се, че скоростта и триумфалната музика на Моцартовия квартет запълваха тишината помежду им. „Тя знае, тя разбира“, си мислеше той несвързано и триумфиращо.

Никога не бе водил жени в Сен Клод. Единственото изключение беше неговата съпруга. Сега, точно както бе постъпил с Изобел, той мина първо през градините, ароматни от цъфтящите лилии и застана на края на цветната градина с лехи на фигури, загледан през сребърния въздух към червената жарава на града в далечината. Направи това нарочно, като последен отчаян опит да запази себе си, мислейки, че сравненията и спомените тогава ще се върнат към него и ще го накарат да игнорира тънката здрава нишка, с която тази жена го обвързваше.

Никакви сравнения не му се появиха, никакви спомени не се възвърнаха. Той, който винаги бе мислил, че никога не би могъл да се освободи от миналото, сега откри, че миналото бе отпуснало своята хватка, беше си отишло, той бе освободен от него. Стоейки в градината, той не осъзнаваше нищо друго, освен присъствието на жената до себе си. Без да каже нито дума — беше напълно мълчалива — Тя заличи всичко, освен настоящето.

След малко Едуард взе ръката й и я задържа в своята. После бавно тръгнаха заедно към къщата.

Той я заведе в кабинета си, където в един друг живот друг мъж бе направил предложение на Изобел. Едва осъзнавайки какво върши, той наливаше напитките. През това време тя бавно се движеше из стаята. Леко докосна брюкселската дантелена покривка на едно от креслата, коприната от „Спиталфийлдс“ на друг. Погледна към акварелите на Търнър. Едуард остави напитките, забравяйки за тях и отиде при нея. Тя се обърна и изведнъж той откри, че му е лесно да говори.

— Знаеш ли какво става? Разбираш ли? — каза той внимателно.

— Не зная, не съм сигурна — Тя се поколеба. — Това малко ме плаши.

— Мен също ме плаши. — Едуард се усмихна.

— Мога да си отида… — Тя хвърли поглед към вратата, после отново към него. — Може би, ако бих напуснала сега…

— Искаш ли да го направиш?

— Не. — Две цветни петна се появиха по страните й. — Това просто е така. Не го очаквах… Него планирах…

Тя млъкна, Едуард хвана ръката й. Остави я да стои спокойно там и се загледа в лицето й. Беше трогнат и леко развеселен, че една толкова млада жена можеше да говори така сериозно за планове. Тя почувства това, защото леко се намръщи, като че ли и най-леката шега я нравеше неуверена.

— Мислиш, че това е глупаво?

— Не, не мисля. — Лицето на Едуард стана сериозно. — През целия си живот аз правя планове. Всичко е подредено, по разписание и точно. Така живях в продължение на години, откакто… — Той се поколеба. — От дълго време.

— А сега?

— Знам, че всички те нямат никакво значение. Във всеки случай, аз винаги съм го знаел. — Той вдигна рамене, полуобърнат. — Планове, разписания, стратегии. Те изпълват времето, те му заповядват и така пречат на човек да забрави колко празно е то.

Той все още леко държеше ръката й, но лицето му беше обърнато настрана. Елен стоеше съвсем мълчаливо и го гледаше. Светлина танцуваше в съзнанието й, тя усети приказно спокойствие, а през спокойствието — трескава увереност. Тя съществуваше от момента, когато го беше видяла за първи път и всяка от вечерите се бе опитвала да го изгони от себе си. Цялата вечер, докато беше седяла срещу него в „Ла Купол“, преструвайки се, че е спокойна, умът й бе зает в спор. „Това не се случва“, каза най-напред той, после добави: „Това се случва, но още не е прекалено късно, все още може да бъде спряно“.

Когато стигнаха до Сен Клод и тя видя тази къща в цялото й великолепие, се надигнаха други грозни гласове с други грозни рефрени. Те говореха с гласа на майка й, те разговаряха с Пришила-Ан, те й напомняха, че мъжете мамят жените, особено, когато ги желаят, те лъжат, както Нед Калвърт беше лъгал.

Тези предупреждения шумоляха в главата й докато тя влизаше в неговата стая и преди Едуард да бе започнал да говори. Сега продължаваха да бърборят някъде далече в съзнанието й, но тяхното послание й се струваше не само незначително, но също и абсурдно. Внимателно наблюдаваше Едуард и й дойде наум, че дори и мъж като него можеше да бъде уязвим.

— Едуард. — Тя за първи път го нарече по име и той внезапно се обърна към нея. — Мислиш ли, че знаеш, мислиш ли, че някой знае, кога едно нещо е толкова правилно, че не съществуват никакви други възможности за избор?

— Да.

— И аз. — Тя го гледаше сериозно, и после, преди Едуард да успее да заговори отново, тя пое дъх, сякаш да се подготви и направи крачка напред.

— Искам да остана — каза тя. — Изобщо не искам да си отивам, и никога наистина не съм желала. Ето, казах го. — После тя се поколеба, повдигна брадичка и лицето й доби леко предизвикателен израз.

— От жените не се очаква да казват подобни неща, нали? Но ми се струва глупаво да лъжа за такова нещо. Не виждам причината. Аз искам да остана. Бих останала и миналата нощ, ако беше пожелал. Може би, когато те срещнах за първи път, ние можехме да влезем в колата и да дойдем направо тук и аз бих останала. Просто така. Без да те познавам. Освен това, че чувствам, че те познавам. Харесвам те. Смяташ ли, че е грешно? Шокиран ли си?

За Едуард това беше забавно, но той беше и развълнуван. Старомодният и сериозен глас, с който тя говореше, странната комбинация от директност и срамежливост, невинното схващане, на това, което беше казала беше дръзко, докато той беше свикнал с жени, които изразяваха много елементарно своите желания — всички тези неща му въздействаха дълбоко. Той се почувства странно упрекнат от тази невинност, но знаеше, че ако допуснеше тя да види забавлението, което изпитва, би се почувствала дълбоко покрусена. Той пристъпи напред и нежно взе ръката й.

— Не — каза сериозно. — Не съм шокиран. И разбира се, не мисля, че е погрешно. Аз искам да останеш. Искам го повече от всичко на света. Това шокирали те?

Устните й се извиха в бавна усмивка:

— Не.

— Когато напуснах кабинета си, вечерта, когато се срещнахме… — Едуард се поколеба. Питаше се дали да продължи и почти прекъсна. Тя повдигна очи към лицето му, и той изведнъж усети, че й дължи откровеност. — Онази вечер аз търсех жена. Която и да е жена. Имаше причини за това — няма защо да ти ги казвам. Би звучало като извинение, а аз не искам да го правя. Търсих жена — нещо, което често правех в миналото — и намерих жената. Това е, което почувствах. Трябва да го знаеш. Наясно съм колко силно звучи. Няма причина да ми вярваш, но се кълна, че е истина.

Той рязко спря и отпусна ръка. Силна червенина покри лицето й. Едуард се обърна, бесен на себе си, че беше казал това. Тя беше твърде млада, за да разбере, той нямаше право да я въвлича в сложности от този род… Сигурно й беше прозвучал като най-банален съблазнител.

— Извинявай — гласът му беше съвсем официален. — Не би трябвало да казвам това. Може би сега ще пожелаеш да си тръгнеш… С извърнато лице той искаше да се отдалечи от нея. Елен го погледна и леко сви вежди. Знаеше какво изпитваш, когато предизвикваш отказ, предчувстваш болка и с това искаш да предотвратиш другите да ти я причинят: тя самата беше усвоила тази техника в Оринджбърг, година след година. Наивно бе приела, че това е нейно индивидуално качество, а сега го откриваше в друг. Тя пристъпи напред и той се обърна.

— Едуард, няма значение. Радвам се, че го каза. Все пак, аз искам да остана.

Светлината се върна в очите му. Тя отиде при него, взе ръката му и я притисна до набъбналата си гръд.

Погледнаха се. Под върха на пръстите си Едуард усети биенето на сърцето й.

В неговата спалня тя застана малко настрана и разкопча роклята си. Когато беше съвсем гола, застана съвършено неподвижна, с ръце от двете си страни. Само бързината на дишането и повдигането на гърдите, разкриваше нейното чувство.

Гърдите й имаха цвят на слонова кост, кръговете им бяха широки, зърната — вече втвърдени. Едуард погледа към дългата съвършена извивка от бедрата и хълбоците до тесния кръст, към сериозното детско лице и към женското сладострастие. Елен хапеше устни. Тя стоеше неподвижно, наблюдавайки как той се съблича. Когато той остана гол, тя пристъпи напред и коленичи. Притисна лице към стомаха му, и после с бърза, животинска прямота внимателно целуна тъмните косми, които се спускаха в линия от гърдите до пъпа и по-надолу. Леглото му бе покрито с кремава китайска коприна, избродирана с пеперуди, райски птици и цветя. Тя погледна към коприната и само за миг видя отново стаята на госпожа Калвърт, видя Нед да постила върху копринената покривка квадратния чаршаф, видя онази самоуверена усмивка по лицето му. Образът се появи, тя потрепери, после той изчезна. Едуард повдигна ръце и я привлече върху покривката до себе си. Тя усети топлината на кожата му, тялото му се докосна до неговото, чу се че издаде въздишка, после застана неподвижна.

За дълъг миг те лежаха спокойно един до друг, почти неподвижни. После много внимателно Едуард обърна лицето й към своето, погледна в очите й и тя в неговите.

Тя усети дъха му върху кожата си, после докосването на устните му, после неговите ръце. Затвори очи, нямаше звуци, само докосване, което замъгли ума й. Той влезе в нея много внимателно. Тя усети лека болка, а после голямо спокойствие. Когато се движеше под него й се струваше, че той я водеше надолу към морските дълбочини, в изумрудения мрак, място, където приливите и отливите се движеха и преместваха в нейната кръв.

— Почакай — каза изведнъж Едуард, когато тя беше много близо до своята кулминационна точка, и той усети, че тя нямаше опит и трескаво се бореше да я постигне.

— Елен, почакай. С мен, не против мен.

Той инстинктивно произнесе името й с френско произношение, тя отвори очи, и за момент остана неподвижна. После очите й смутено се затвориха и тя започна да се движи с нов ритъм, толкова синхронизиран с неговия, толкова властен и сладостен, че той почти загуби контрол.

Тя се освободи внезапно, обтягайки се под него, Едуард усети, че неговият контрол, усвоен в продължение на годините безсмислено правене на любов започна да му се изплъзва, да го изоставя, и той с облекчение се отпусна. В съзнанието му се появи топла, тъмна звезда, извор, който трябваше да постигне. Все още се владееше, когато Елен произнесе неговото име, тогава усети тялото си да трепери в буйно освобождаване.

След това те лежаха неподвижни и не говореха. Когато съзнанието му се успокои и той излезе от тялото й, Едуард изпита известен страх. С напрегнатост очакваше възвръщането на предишната омраза към самия себе си, на обратно на желанието отвращение, което винаги досега го беше последвало. То не се появи. Усети само огромно успокоение и след време напрежението напусна тялото му и се разпръсна.

Елен проговори първа. Тя се протегна за ръката му и я притисна, гласът й все още беше накъсан.

— Едуард, остави миналото настрани…

Той чу чудесния й глас и тъй като мислеше същото — преди колко години това се беше случвало? — Той се засмя с чиста наслада.

— Миналото, да — каза той.

Заспаха едновременно.

На следващия ден, той изведнъж си спомни за подаръка от „Хермес“. Внимателно опакован, привързан със забележителна панделка, той все още стоеше в неговия кабинет, забравен от предишната нощ. Донесе го и й го предаде. Елен седеше в леглото, облегната върху купчина дантелени възглавници. Той внимателно го постави в ръцете й.

— Това е подарък за теб. Имах намерение да ти го предам вчера, но…

— Подарък за мен? — за момент тя изглеждаше трогателно млада, като дете на Коледа, после очите й се приведоха, и той видя странно колебание и предпазливост, които се появиха по лицето й.

Тя пое кутията, но се страхуваше да я отвори. За миг чу гласа на Нед Калвърт, онази бавна, южняшка, съблазняваща проточеност: „Ти си моето сладко момиченце. Аз обичам да правя подаръци на моето момиченце…“

После тя погледна нагоре и видя Едуардовото лице. То изразяваше такава благост и вълнение — скрити под маската на привидно равнодушие — че тя за миг се засрами от спомена, свързващ тези две случки с двамата мъже. Образът на Нед Калвърт изчезна, тя се усмихна. За миг нови образи от дългата нощ и дългата сутрин се явиха, все още пулсиращи в тялото й. Тя нетърпеливо издърпа панделката и отвори кутията.

Чифт ръкавици. Ръкавиците. Сърцето й трепна, че той беше запомнил. Един диамантен пръстен, най-хубавият. Тя се взря в синьо-белия пламък на камъка и после несигурно погледна към Едуард.

Едуард приближи леглото. Седна и взе ръката й в своята.

— Когато бях момче… — започна тромаво той, като че ли беше упражнявал думите си наум и сега, когато бе дошло време да ги произнесе, те му убягваха. — Когато бях момче — петнайсет, шестнайсетгодишен — малко по-млад от тебе сега, аз се влюбих в много по-възрастна от мене жена. Беше по време на войната. Живеех в Лондон — Тя беше моята първа любов, първата ми любовница, така да се каже. Запозна ни брат ми… — Той замълча. — Това беше заслепение, предполагам — брат ми мислеше тогава така. Аз никога не съм бил способен да мисля така, дори и сега. Това беше съвсем истинско за мен. Бях много млад и дълбоко завладян. След време, година или малко повече, това приключи. Тя се казваше Селестин.

Той замлъкна и Елен мълчаливо го наблюдаваше.

— Беше мила жена. Беше винаги много търпелива с мен и много щедра. Има неща, които тя ми е казала и които аз няма никога да забравя, но всеки си има особености… — Той се поколеба. — Тогава още не бях се научил да се замислям за смисъла на думите, бях прекалено млад и неопитен. Отдавах се на най-страстни изявления — бях убеден, че ние с нея имаме бъдеще, разбираш ли? Когато й го казвах, когато и да й го казвах, тя винаги ме прекъсваше. Казваше, че не бива да прахосвам думите, че един ден ще срещна жената, която ще обичам, и че трябва да запазя думите си за тогава. Употребата, нехайната употреба отнема стойността им, те стават безлични… Когато тя казваше това, аз много се ядосвах. Но постепенно осъзнах, че беше права. От тогава, каквото и да правех, където и да бях, никога не лъжех жените. Никога не се преструвах, че изпитвам чувство, което не изпитвах. — Той бързо и нетърпеливо сви рамене. — Зная, че не е кой знае какво постижение.

Той спря, Елен го гледаше спокойно.

— Защо ми казваш това?

— Защото ще чуеш различни неща да се говорят за мен, ако вече не си ги чула, а аз искам да знаеш истината. Разбираш ли, правех подаръци на жените в миналото — беше време, когато бях твърде известен с това. Бижутата от моята компания — рубини, перли, можеш да си представиш, неща от този род. Когато една връзка свършваше…

Той говореше съвсем обикновено почти нетърпеливо и Елен усети, че студена тъпа болка се загнездва около сърцето й.

— Когато свършваше? — Тя погледна към пръстена. — О, разбирам.

— Не, не разбираш. — Той грабна ръката й и я притисна. — Никога, не никоя жена не съм давал диаманти досега. Мисля, че това е най-красивият камък, камъкът, който баща ми най-много обичаше. Пазех ги, както пазех и думите — исках да притежавам нещо, което не е опорочено и което бих могъл да дам със свободно сърце, с любовта си. Когато настъпи моментът.

Настъпи тишина. Той говореше спокойно, но Елен можеше да види усилието по лицето му. Тя погледна от него към пръстена, и после отново към очите му. Почувства леко главозамайване, обхваната бе изведнъж от безпричинна, помитаща радост, която погълна разума й. За миг тя отново застана пред малката църквица, чу детските гласове, видя отблясък от цветове във въздуха, и после неговото лице. Така ли тя беше усетила бъдещето?

— Знаех — каза тя.

— Аз знаех също.

Ръката му стисна нейната, после я освободи. Елен внимателно извади пръстена от ръкавицата „Хермес“ и го хлъзна на своя пръст — Той беше студен, твърд и бляскав. Тя повдигна ръка, и диамантът срещна светлината.

По-късно Едуард каза:

— Трябва да останеш, трябва. Ще докараме твоите неща.

— Имам куфар. — Елен се усмихна. — Това е всичко. Един куфар. Това е всичко, което притежавам на този свят.

— Тогава трябва да го докараме. Ще отидем заедно.

— Не. — Тя поклати глава. — Няма да отнеме много време. Трябва сама да го направя.

Едуард поспори и когато не успя да я убеди да промени намерението си, се съгласи.

Тя взе такси до Париж, остави го на десния бряг, прекоси Сена и после тича по целия път до къщата, където даваха стаи под наем, в която тя се беше настанила. За нейно облекчение, не срещна никого, дори стария дракон, портиерката не беше на обичайното си място до вратата.

Елен изтича по стълбите и почти падна в малката стаичка, в която спеше. За миг намери куфара, за миг го отвори и наслага няколкото дрехи, които си беше взела.

Приготви се да го затвори, после спря. Когато коленичи и седна на петите си, като бутна настрани измачканата си пола и блуза, погледна вързопа от книги и фотографии, надникна отново в Оринджбърг към майка си и към миналото.

Мълчаливо се взираше в тях, усещайки разломът във времето. Оринджбърг, Били, майка й, Нед Калвърт, Каси Уайт, Пришила-Ан. Самата тя, лежаща нощем в тясното легло под тънките перденца, раздвижвани от бриза и миризмата на тиня, носеща се откъм реката. Почувства се нереална, отдалечена, образ от някога гледан филм. Три дни бяха затъмнили шестнайсет години. Вина и отчаяние изпълниха съзнанието й. Тя взе една от снимките на Вайълит и я притисна до сърцето си. Затвори очи. Фрагменти от миналото се раздвижиха, подскачайки пред погледа й, подобно на корабни останки, влачени от река. Майка й и майката на Били, обвинявайки я за неговата смърт. Тя видя госпожа Танър, приведена над Били, закопчаваща копчето на ризата му, видя я как разперва пръсти, за да го предпази от дъжда.

Нощ след нощ беше сънувала този образ през седмиците, откакто беше напуснала Оринджбърг. Той я беше карал да се страхува да заспи и когато той идваше, тя се разтрисаше цялата, събуждаше се, сядаше в леглото с пот, течаща от челото, с очи втренчени в мрака, казваше на себе си и на госпожа Танър, че не беше нейна вината, че Били бе умрял по този начин.

Тя отново отвори очи. Вайълит продължаваше да я гледа мило от снимката, с устни, извити като лъка на Купидон. На главата си носеше абсурдна малка шапчица.

Елен потръпна. Сложи снимката обратно в куфара и го затвори. Неясно усещаше, че им дължи нещо — на всички тях, на Вайълит, на Били, на госпожа Танър — и че все още нямаше право да бъде щастлива. Не беше оформила в собственото си съзнание мисълта, с която да се противопостави на всичко това. Беше невъзможно да се отсъжда по този начин. Нейната майка би направила същото нещо. Всичко за любовта…

И все пак, тази идея беше пареща. След всичко, връщаше ли се тя отново при своята майка? Изправи се, повдигна куфара върху тясното легло и го погледна. Не трябваше да се връща при Едуард, помисли. Би могла да върне пръстена. Нямаше нужда да го вижда отново. Би могла да започне да прави всички онези неща, които е планувала да направи. Би могла. Разбира се.

Тя стоеше, сбърчила вежди над куфара. После бързо, тромаво го грабна, бутна вратата и изтича по стълбите на улицата. Тичаше през целия път от къщата със стаи под наем до Сена, по моста „Нотр Дам“, където спря. Водата просветваше, течеше бързо, куличките на „Нотр Дам“ се извисяваха срещу светлината. Край реката, на слънце се разхождаха влюбени. Тя махна на едно такси.

Когато спря в Сен Клод, Едуард я чакаше. Крачеше по чакъла пред къщата и когато видя таксито, и после нея, видя, че се затичва към него, той разпери ръце.

— Страхувах се, — каза той, държейки я. — Не зная защо, но мислех, че може да не се върнеш…

Елен пусна куфара, който носеше, и зарови глава на гърдите му.

— Трябваше да се върна, — каза тя на Едуард, на своята майка, на Били, на всички тях. — Трябваше.

— Какво те накара да дойдеш в Париж?

Това беше въпрос, който Едуард не беше й задавал преди, но той го зададе внезапно в дългото, наситено мълчание. Беше ранна вечер, те седяха на открито пред „Дьо Маго“ с две чаши „Перно“ върху малката кръгла масичка пред тях. Едуард бе прибавил вода към бистрата течност и Елен наблюдаваше, как добива млечен цвят. Тя обичаше хладния вкус на анасона, успокоителната топлина от питието в стомаха си. Чувстваше се като котка, свита на слънце, в мир със света.

— Внимавай, — бе казал Едуард с усмивка. — Доста е силно.

Елен се засмя. Тя обичаше, когато той назоваваше името й. Харесваше как го произнасяше по френски, точно както нейната майка винаги го беше правила. Това понякога я караше да се чувства виновна, че Едуард все още мислеше, че нейното истинско име беше Хелън Хартланд. Но това беше и някак си удобно — сякаш Едуард я познаваше истински, въпреки лъжите й.

Сега усещаше, че би желала просто да остане на това място завинаги, да наблюдава несекващото шествие от хора, опитвайки се да разбере шумните разговори от съседните маси. Въпросът му я накара да подскочи.

— Майка ми обичаше Париж. Често говореше за него. Никога не съм била тук… — Тя се колебаеше, надявайки се, че той повече няма да я разпитва, защото вече й беше неприятно да избягва въпросите му. Съжаляваше за тази странна потайна интуиция, която я беше накарала да го излъже в деня, когато се бяха срещнали. Всяка сутрин тя се събуждаше в ръцете му и си казваше, че днес ще бъде различно, че днес ще му каже истината. „Аз не израснах в Англия, Едуард. Излъгах те. Израснах в Америка. В Юга, в Алабама.“

Тя упражняваше думите доста често, но когато искаше да ги изговори, губеше кураж и се оттегляше. Собствените й лъжи я бяха впримчили: Едуард би бил засегнат от тях или ядосан. Тя щеше да обяснява защо бе лъгала и веднъж започне ли, щеше да му разкаже всичко: за майка си и за аборта, за Били и Нед Калвърт… Срамът от спомените я накара да се изчерви, усети влага да се стича по врата й и да изгаря по страните й. Дали, ако знаеше, той би се променил към нея? Тя погледна настрани, стори й се, че би могъл.

Едуард забеляза зачервяването и го изтълкува погрешно, усмихна се и се облегна назад.

— Ако тогава не се беше спряла да разглеждаш църквата, точно тогава… Ако аз бях карал по друга улица… Ако имах друго работно време… Ако майка ти не беше ти говорила за Париж… — Той повдигна рамене.

— Толкова много „ако“. Това ми харесва. Напомня ми, че боговете са добри — понякога.

Елен го погледна. Тъмносините му очи срещнаха нейните. Шумът около тях като че ли заглъхна. Елен почувства, че светът се наклони и перспективата стана друга. Нямаше кафене, нямаше Париж, нямаше Алабама, нямаше минало: само те двамата. Такава чиста наслада, от един поглед! Почувства се толкова ликуваща, толкова обезумяла от щастие, че й се искаше да извърши нещо лудо, да пее, да танцува, да вика, да се обърне към хората от съседната маса и да им каже, че е влюбена и че сега го беше разбрала във всички разкази, поеми и песни. Сърцето й пееше, усети се изпълнена с живот и уверена. Тя се приведе през масата и подаде ръката си с дланта нагоре. Едуард се присегна и взе ръката й в своята. Щом я докосна, тя го пожела, очакване се изви в тялото й, съзнанието й се замъгли с познатата вече отпуснатост.

За желанието тя беше чела в книгите, момичетата в училище бяха говорили за него, но нищо от това, което беше чела и за което бяха говорили не беше я подготвило за това усещане, за неговата неотложна настойчивост, и неговата специфична заслепяваща сила. Беше остро и сладко, беше приятно и болезнено — и Едуард го чувстваше така. Тя се беше научила да го разпознава в очите му, а той в нейните, и тази тайна спойка я опияняваше. Тя я изпълваше с весело безразсъдство, караше я да се чувства едновременно упоена и възбудена. Погледна към Едуард, който с внезапно нетърпение жестикулираше на келнера, и знаеше, че той изпитва точно същото, както нея, но никой друг не би могъл да знае. На келнера, на хората в кафенето той трябваше да изглежда равнодушен, официален, невъзмутим. Никой от тях не би могъл да чуе тази тайна обмяна на настроения помежду им, никой не би могъл да види Едуард така, както тя го виждаше сега. Те виждаха само мъжа, тя виждаше любовника — нейния любовник — неотложността и секретността я караха да ликува.

Едуард я погледна:

— Да?

Тя кимна и той се изправи. Взе ръката й, поколеба се за миг и точно, когато Елен мислеше „О, бързо, някъде, няма значение къде“, той внимателно я изведе от кафенето, в лабиринта от тесни улички, който се намираше зад църквата „Сен Жермен де Пре“. Той вървеше бързо, и Елен препъвайки се, го следваше.

Малка уличка, малък площад, засенен от едно дърво. Група от скромни хотели с високи, тесни фасади и кепенци, притворени срещу следобедното слънце. Бележки, захвърлени върху старото, от полиран махагон гише, надраскан подпис, тежък железен ключ, пълен мъж, пушещ цигара, който едва си прави труда да ги погледне.

Стаята беше на първия етаж и Едуард се присягаше към нея, преди да е отворил. После я бутна върху вратата, облегна се отгоре й, така че тя усети тежестта му и твърдостта на неговия пенис, притискащ се в корема и слабините й. Тя изстена. Едуард разкопча блузата й с треперещи от напрежение пръсти. Тя усети устните му на врата си, езика му по върховете на зърната си. Започна нетърпеливо да тегли колана му, нямаше време да се разсъблича, нямаше време, нямаше време, нямаше време.

Нейните малки дантелени гащички бяха влажни. Едуард ги свали към бедрата й, отвори устните на нейния орган, тя извика, притискайки се към ръката и пръстите му, търкайки се в него като малко животинче. Тя искаше да вземе и държи пениса му в ръка, и се зарови, за да го освободи от дрехите, но моментът, в който го докосна, беше достатъчен. Искаше го вътре в себе си, искаше да усеща, че я изпълва. Едуард грабна бедрата й, дърпайки я под себе си, и влезе навътре. Уста в уста, секс в секс.

— Отвори си очите, — каза Едуард, отдръпвайки се назад.

Тя отвори очи и го погледна. Наблюдаваше това магическо, безкрайно блажено, съединение. Беше много възбуждащо да наблюдава и да усеща. Беше чудесно и непоносимо напрежението, когато той малко се оттегляше и тя го виждаше лъскав и силен, преди да я натисне отново.

Той разбираше винаги кога тя беше готова да се освободи. Днес тяхната възбуда беше буйна и бърза. Тя трескаво се притискаше към него, остана неподвижна за миг, както винаги преди да достигне върховния момент. Той обичаше вида й тогава, защото тя изглеждаше толкова заслепена, колкото се чувстваше и той. Още един дълъг натиск. Те потръпнаха един в друг. По-малко от десет минути бяха изминали, откакто бяха напуснали „Дьо Маго“.

След това, Едуард невярващ на думите си каза:

— Предполагам, че бихме могли да почакаме, докато стигнем в Сен Клод.

— Можехме ли? — Елен се усмихна.

Тя се отдалечи от него и за първи път разгледа стаята. Имаше висок, засенчен прозорец, огромно, величествено легло, покрито с тъмночервен сатен и грамаден разнебитен гардероб. Имаше малък килим и биде, скрито зад ъгъла със завеса.

— Какво е това място?

— Хотел, нещо от този род. Ни най-малко не е порядъчен. Дава стаи за час на хора в нужда. Съвсем сигурно е, че не би трябвало да те довеждам тук.

— Радвам се, че го направи. Харесва ми. — Елен предизвикателно се обърна към него. — Харесва ми смешният шкаф и смешното легло. Всичко ми харесва. Няма тайни. Направено е за любовници.

— Тапетите може би трябва да бъдат подновени — промърмори Едуард.

— Не сме ние, които трябва да го критикуваме. На мен ми харесва.

— Бихме могли винаги да идваме… — Едуард започна да се усмихва. — Мисля, че ще може да се наеме стая за цяла нощ, така както се наема за един час. — Той целенасочено тръгна към леглото. — След като ти харесва толкова много декора… — мърмореше, теглейки я надолу към яркочервения сатен.

Този път те се любиха по-бавно под акомпаниращото скърцане на пружините. Когато се стъмни, излязоха и вечеряха в малък ресторант, изпълнен със сериозни французи, вечерящи сами, със салфетки, затъкнати под брадичките им, хранещи се с голяма тържественост. Никой не познаваше Едуард. По-възрастните келнери в техните дълги бели престилки им сервираха с внимание, с коси погледи и случайни усмивки, като че ли им беше приятно да сервират в лятната нощ на двама души, които бяха забравили за всичко друго на света, освен за самите себе си. После повървяха по спокойните улици и пак обратно в стаята с нейното пурпурно легло. Съвсем рано сутринта те взеха кроасани и „кафе оле“ в дебели китайски чаши, донесени в тяхната стая и ядоха на малка масичка, с вдигнати щори и с гледка към площада и дървото в центъра му.

Отвън, една едра, величествена, на кафяви ивици котка се протегна на перваза, и после заситни през площада, като размахваше дългата си, пухкава опашка. Елен я наблюдаваше. Гледаше и светлината, която достигаше до листата на дървото, вслушваше се в шумовете на големия град, съживяващ се в ранната утрин. Обърна се към Едуард импулсивно, без да знае, че той сериозно се бе втренчил в нея.

— Аз толкова много съм мислила за това каква да бъда, като каква бих могла да стана. О, Едуард, правех толкова много планове! — Тя леко разтърси глава. — Когато съм с теб, въобще не мисля за това. Струва ми се, че е без значение. Нямам нужда да ставам каквато и да било. Аз просто съм… — Тя повдигна неспокоен поглед към неговото лице. — Разбираш ли? Мислиш ли, че това е погрешно?

— Аз изпитвам същото — каза спокойно Едуард, — така че, не мога да съдя.

— Тук е хубаво. Париж е хубав. Аз те обичам, Едуард — каза тя, и после с един от бързите срамежливи жестове, които обичаше, тя обърна лице и го зарови на рамото му. Едуард внимателно притисна устни към косите й.

— Скъпа моя — каза меко той. — Скъпа моя!

Те напуснаха хотела ръка в ръка, говорейки и смеейки се, едва след девет. Когато стъпиха на площада, Едуард се спря, задържа се за момент, после взе Еленината ръка в своята и продължи да върви. Оглеждайки се, тя видя една висока, изключително елегантна жена, с очи скрити зад тъмни очила. Жената се загледа към тях, после сви по страничната улица.

Когато тя не можеше да ги чуе, Едуард въздъхна:

— Жислен Белмон-Лаон — каза той. — Най-голямата клюкарка на Париж. Тя аранжира преди години няколко от нашите представителни зали. Често посещава магазините по улица „Жакоб“. Посещава често и моята майка…

Елен спря, погледна към него:

— Тя позна ли те?

— О, разбира се, мога да си представя. Жислен не пропуска нищо.

— Дали ще каже на майка ти, на твоите приятели? — Елен се поколеба, Едуард започнала се усмихва.

— За това, че ме е видяла да излизам от един неприличен хотел в девет часа сутринта с красива млада жена? О, без съмнение! На майка ми ще каже на обед, а на останалата част от Париж вечерта…

— А има ли това значение за теб? — Елен го гледаше с любопитство.

— Да има значение? Рано или късно щяха да научат, във всички случаи. Това е неизбежно. Нямам намерение да се крия. Просто е така… — Той замълча, и лицето му стана сериозно. — Аз съм свикнал с техните клюки, но ти не си. Не искам да си уязвена от тях, надявах се, че бихме могли да ги избегнем, поне за още няколко седмици.

Той не каза нищо повече — разбира се, даваше вид, че е забравил случая, но у Елен това остави усещане за неловкост. Искаше й се да не бяха ги видели, Едуард да не бе правил връзка между времената. Защото сякаш тя и той бяха заключени на някакво специално място, докато изведнъж там бе нахълтал студеният свят. Тогава тя за момент се видя с очите на външен човек: млада жена, без пари и приятели и един по-възрастен от нея мъж, едновременно властен и богат.

Този следобед Едуард я заведе в „Шанел“, а после в „Хермес“, където уреди да й бъдат подготвени дрехи за езда.

— Защо ми трябват дрехи за езда? Едуард, това е лудост — каза тя.

Едуард само се усмихна, и отвърна:

— Чакай и гледай.

Той й беше купил рокли през двете седмици, прекарани в Париж. После тя приемаше подаръците с открито сърце, с радост и вълнение. Но този следобед всичко беше някак опетнено. Продавачките в „Хермес“ бяха любезни, но Елен стоеше с настръхнала кожа под погледите им. Богаташка любовница, „златотърсачка“. Струваше й се, че вижда презрение в погледите им. Не каза нищо на Едуард. Тази вечер майка му, Луиз дьо Шавини му телефонира в Сен Клод.

Разговорът беше кратък и дискретен от Едуардова страна. Той прие разговора в спалнята си и когато свърши, лицето му беше смръщено. Тя го наблюдаваше със страх.

Той седна мълчаливо за момент, втренчен в пода. Когато погледна нагоре и й подаде ръката си, лицето му се проясни.

— Да напуснем ли Париж за известно време? — попита той рязко, изненадвайки я. — Съгласна ли си? Искам да ти покажа Лоара… Искам да те науча да яздиш.

Значи той беше планирал това: внезапно се усети зашеметена от щастие. Едва по-късно, когато Едуард не даде никакви по-нататъшни обяснения за телефонния разговор, в нея се възвърна предишното чувство за неудобство.

Не беше ли я завел той в Лоара, въпреки всичко, което беше казал, защото една неподходяща любовница там щеше да бъде по-малко виждана, отколкото в Париж? Тази мисъл я отблъскваше, опитваше се да спори с нея, но тя я напускаше и после се връщаше отново. Мислеше си за Едуардовите приятели, мислеше за неговата майка и усещаше объркваща я паника. Ако я срещнеха — още по-лошо, ако знаеха коя наистина беше, каква би била тогава тяхната реакция? Представяше си студените им, враждебни погледи: последното момиче, което Едуард е пипнал — почти чуваше разтегнатите им думи. Това беше като в Оринджбърг, само че още по-лошо: те щяха да я гледат отвисоко, биха гледали на нея, като на някакъв срам. И ако го направеха, биха могли да повлияят на Едуард, и той да я погледне с техните очи.

До Лоара пътуваха с частния самолет на Едуард. През първата седмица, в тази приказно красива къща тя бе разлюлявана между интензивно щастие и терзаещо я отчаяние. Колкото повече копнееше да каже на Едуард истината, толкова по-неотложно и повелително това се налагаше, толкова по-плашещо и неосъществимо изглеждаше то.

„Той ме обича. Той не може да ме обича“: тези две фрази барабаняха постоянно в съзнанието й. Минаваха дните, минаваха седмиците и понякога Елен чувстваше, че ще полудее: един момент на планинския връх, следващият дълбоко в долината. Миг на слънце, следващият на сянка.

Едуард я учеше да язди, тя възприемаше бързо. Беше късен август, после септември, ден след ден на силна и ясна слънчева светлина, без намек за есен, но Елен живееше сякаш април бе завладял ума и сърцето й и ги беше направил летливи.

Нощем лягаше да спи, усещайки се щастлива до екстаз, после в някои нощи сънуваше Били. Чуваше упрекващия глас на неговата майка и той оставаше в нея и след като се бе събудила, така че следващата сутрин беше помрачена. Тя се затвори в себе си, усети, че и Едуард почувства това отдръпване и му беше тежко. Ако би могла да му обясни, мислеше, ако можеше да му разкаже цялата истина… Дори понякога се обръщаше към него с нетърпение и с всички необходими фрази, оформени в съзнанието й, крещящи да бъдат изречени. Но в последния миг не можеше да ги произнесе. Вместо тях тя казваше нещо друго.

— Чувствам се несигурна в един момент, и уверена в следващия. Едуард, така е може би, когато човек обича някого? — попита тя една нощ, коленичила край него, стиснала ръце около врата му и неспокойно гледайки го в очите.

— В началото, може би. Аз също го изпитвах. — Той обърна глава и притисна устни към ръката й. Понякога той се страхуваше да й даде възможност тя да разбере колко много нейната невинност и прямота го трогваха. Когато я погледнеше и забелязваше, че лицето й е загрижено, той я придръпваше към себе си и здраво я държеше в ръце. — Не се съмнявай, — казваше й той пламенно. — Съмнявай се във всичко друго, но не и в това. Не можеш. Няма да ти разреша.

В края на втората седмица на септември, Едуард бе принуден да се върне в Париж. Първо, там колекцията на Виспиянски трябваше да бъде представена, най-напред в Европа, после в Америка в края на годината, и въпреки, че самата колекция беше всичко, на което той се бе надявал и организацията по представянето й бе вървяла съвсем гладко, имаше известни фактори вътре в „Дьо Шавини“, които за известно време се бяха противопоставили на колекцията и преценката по отношение на нея. Двама от неговите директори бяха воювали с търпеливи задкулисни действия, откакто той напусна Париж.

— Но, защо им е да го правят? — попита Елен. — Едуард й беше показал някои от моделите на Виспиянски и дори тя, без експертни познания, можеше да види, че те бяха изключителни.

— Поради хиляди причини, скъпа моя. — Едуард направи нетърпелив жест с ръка. — Понякога си мисля, че го правят само, за да ми опонират. Друг път мисля, че те са крепителите на империята. Случва се да имат аргументи, които им се струват достатъчно неоспорими — търговски доводи. Невинаги ги упреквам. Интересуват се от схемите на баланса, от повишаването на доходите. Не се интересуват от създаване на изкуство — специално от изкуство, което не биха могли да продадат. Проектите на Виспиянски са необикновени и скъпи. Те са предназначени за много ограничена клиентела. Винаги е имало хора на „Дьо Шавини“, които са мислели, че пазара умира, че трябва да концентрираме нашата енергия в другите клонове — недвижима собственост, хотели и неща от този род. Те биха били много доволни да закрият бижутерския клон — дори да го разпродадат. Не могат да направят това сега, не докато аз съм тук, така че се задоволяват с това да не съдействат. Това е всичко. Преди имаше някой в компанията, който се грижеше вместо мен, следеше за най-малкия възникващ бунт и бързо се справяше с него. Той сега работи в Америка, а аз още не съм си намерил друг посредник. Не се тревожи. — Той се засмя. — Аз ще ги оправя много бързо. Ще излетя и ще се върна същия ден.

Той замина рано сутринта, внимателно подреждайки нещата така, че слухът за неговото застрашаващо пристигане да бъде разпространен във всички дирекции на компанията в Париж. Пристигнал веднъж, той беше също така внимателен и се държеше, като че ли нямаше особена необходимост от тази визита. Прекара сутринта, проверявайки рутинни дейности. Направи кратък обед със своя стар приятел Кристиан Глендининг, който се намираше в Париж, за да ръководи новата си изложба, току-що пренесена от неговата „Корк Стрийт галери“ в Лондон в неговата „Лефт Банк галери“. С известен блясък в очите Кристиан отбеляза, че Едуард се намира в отлично разположение на духа. Той се върна на работа, и тогава, само тогава повика двамата служители.

С интерес ги наблюдаваше, докато влизаха. М. Брико, по-възрастният, беше блед и приказлив, очевидно нервен. Беше към шейсетте, задълбочен, работлив, без въображение мъж, който отдавна се беше издигнал толкова високо, колкото беше възможно. Той може би беше недоволен от факта, че повече не го повишаваха. Наистина, обичаше да се бърка в чужди работи, да се намесва, изстрелвайки стари доклади, отнасящи се до дейността на други клонове. Може би мислеше, че подобна намеса свидетелстваше за неговата енергия и преданост? Може би беше просто придирчив. Обаче, за първи път той беше стигнал толкова далече, че да блокира издадено от Едуард нареждане и Едуард беше съвсем сигурен, че той беше подготвен за това от дьо Белфор, мъжът, който влезе с него в стаята.

Филип дьо Белфор беше също блед, но не от нерви, Едуард беше сигурен в това. Докато Брико притича из стаята, стигна до креслото, и не знаеше дали да седне на него, дьо Белфор влезе с отпусната, бавна стъпка. Беше висок, набит мъж, с няколко години по-млад от Едуард. Движенията му бяха внушителни и винаги говореше бавно и тежко. Имаше бледоруса коса над едрото бледо лице и очи с неопределен цвят, засенени от тежки мигли. Те му придаваха почти презрителна арогантност. Тогава и винаги той напомняше на Едуард на някаква голяма светла риба, която се чувства добре в най-дълбоките части на морето, където светлината не може да я достигне. Едуард не го харесваше, но му се възхищаваше. Той можеше да изглежда надут и наистина беше лишен от чар, но беше способен, проницателен и решителен, най-кадърният, спечелен за компанията от времето на Симон Шер.

Той беше дошъл в „Дьо Шавини“ преди пет години, въоръжен с впечатляващи препоръки: баща, вече починал, който е бил изтъкнат и известен борсов агент. Имаше висока научна степен от Сорбоната и от „Скул ъв икономикс“ в Лондон. Работил бе за Ротшилд, където от самото начало бил признат за способен и амбициозен човек. Той говореше френски, немски и испански с еднаква лекота. Не се страхуваше от отговорност или взимане на решение, премерваше нещата с бързина и пъргавина на ума, която се различаваше от тромавостта на неговата реч. Едуард знаеше, че беше човек, който се стреми към обществени връзки в Париж и в Лондон със същата енергия и изобретателност, каквито влагаше и в работата си. Беше човек, който би отишъл далече, и който винаги се държеше като че ли не се стремеше към някакво бъдещо високо положение, а като че ли вече го беше достигнал, може би по рождение.

Сега, докато Брико тромаво се колебаеше, поглеждайки към Едуард през бюрото, дьо Белфор стигна до едно кресло и седна в него тежко, сякаш искаше да каже: „Аз ще седна тук засега, моето истинско място е от другата страна на бюрото“.

Двамата с Едуард се погледаха, после дьо Белфор обърна глава. Погледът му обхвана цялата стая, нещо, което той правеше всеки път, когато идваше тук, като че ли му доставяше удоволствие да преброява неговото съдържание. Едуард го погледна намръщен. Постоянно се дразнеше от това, че дьо Белфор, човек, който вече беше съживил сектора за аксесоарите, където отговаряше за производството и продажбата на високо печеливш нов вид стоки на „Дьо Шавини“, трябваше да бъде човек, към който той изпитваше инстинктивна антипатия. Дьо Белфор беше пробивен. Притежаваше нещо като търговско въображение и дързост, които Едуард знаеше, че също има. В известен смисъл те си приличаха — и все пак Едуард никога не можеше да се чувства спокоен с него. Между тях винаги, и той го беше усетил още в началото, съществуваше една преграда, един мълчалив антагонизъм.

Брико, който най-накрая седна, вече се беше предал, това беше очевидно. Едуард едва беше започнал въпросите си, когато с леко, нервно пляскане на ръце, Брико избухна.

— Аз чувствах… Страхувам се, че… дьо Белфор каза… Изглеждаше разумно… — Той пресъхна.

— Ние почувствахме — дьо Белфор отряза с хладен поглед към колегата си. — Ние разбрахме, че въпреки, че допълнителния бюджет за колекцията на Виспнянски беше обсъден и приет, има много признаци на повишаване на цените.

— Така е. Повишение. Това е, което разбрахме…

— И така, — дьо Белфор продължи твърдо, — изглеждаше препоръчително да бъде забавено последното потвърждение, докато направим някои нови проучвания.

Настъпи тишина. Брико гледаше в тавана — една от онези знаменити „дьо Шавини тишини“! Дьо Белфор продължи да гледа право пред себе си, бледите му очи бяха фиксирани някъде около Едуардовата глава.

— Тези нови проучвания завършени ли са? — попита Едуард накрая с любезен глас, който накара дьо Белфор да потръпне.

— О, да! — тонът на дьо Белфор беше почти обикновен. — Бяха завършени тази сутрин. Всички проблеми бяха изгладени. Аз сам дадох окончателното потвърждение. Преди един час, по-точно. Бих ви информирал, но за нещастие вие бяхте излезли да обядвате.

Бледите очи за секунда се преместиха към Едуардовото лице. Намекът за обяда прозвуча укорително. Брико, долавяйки критиката, нервно подсмръкна. Извади носна кърпичка от джоба си, после я върна обратно.

— Добре. — Едуард се изправи. — Тогава няма нужда да ви задържам повече. — Той се обърна към дьо Белфор. — В друг случай, ако имаш съмнения от този род, би ли дошъл директно при мен?

— Разбира се, но просто с неохота бих прекъснал вашата ваканция…

Той стигна до вратата с достойна стъпка. Брико се отдръпна назад и после се измъкна след него.

Едуард замислено ги наблюдаваше. Брико беше безобиден. Един срамежлив човек, близо до пенсия, който би бил възнаграден за дългогодишната работа. Но дьо Белфор беше друг случай. Едуард беше сигурен, че дьо Белфор изпитва толкова голяма антипатия към него, каквато и той изпитваше към дьо Белфор. Техният антагонизъм бе възникнал при първата среща. Един човек, който беше една придобивка, но беше също може би и заплаха. Едуард свъси вежди и се върна към своята работа.

По-късно, когато се поздравяваше, че всичко беше добре вързано и можеше да си тръгне, по телефона го потърси майка му. Той покорно вдигна слушалката. Луиз пристъпи право към атака.

Трябваше ли тя винаги от случайни познати да научава, когато Едуард беше в Париж? Интересувало ли го е някога, че са минали седмици и тя не го е виждала? Че вече не беше млада? Че нейните лекари са доста обезпокоени?

Известно време тя свири на тази струна. Накрая Едуард я прекъсна.

— Много добре, майко. Скоро ще дойда да те видя, но няма да е задълго.

Луизиният глас мъркаше от удоволствие. Едуард закачи слушалката. Знаеше истинската причина за повикването, и се чудеше колко дълго време ще трябва на Луиз, за да стигне на темата.

Отне й половин час. В това време, излегната в един шезлонг, притискайки с ръка челото си, но иначе изглеждайки съвсем лъчезарна, тя му разказа за недостатъците на нейните слуги и на нейния предишен лекар. Обсъди с голямо удоволствие своите истински и въображаеми симптоми. Повечето от нейните заболявания бяха пълна измислица, и тяхното най-бързо лечение обикновено беше нов любовник. Но сега имаше по-малко любовници и по-дълъг интервал между тях. Тя сега изтърпяваше такъв интервал, помисли си Едуард, шокиран от неговата собствена незаинтересованост.

Мисълта му се носеше надалече, към Лоара и към Елен. Луиз му отправи галантна усмивка.

— Но стига с моите проблеми, скъпи. Трябва да кажа, че изглеждаш чудесно. Причината е може би чистият въздух и ездата. Трябва по-често да си взимаш почивка, това очевидно ти понася добре.

— Благодаря, майко — каза Едуард и зачака.

— Разбира се, аз много мислех за теб, Едуард — Тя елегантно се наклони напред, а дрехата й падаше на меки гънки. — Да ти кажа ли какво? Нали няма да се ядосаш? Мислех, скъпи Едуард, че наистина за теб е време да помислиш отново за брак.

Тя остави фразата да поплува из въздуха. Едуард я гледаше спокойно.

— Така ли, майко? Колко любопитно. Аз самият мислех съвсем същото.

— Така ли, скъпи? — Луизините, идеално оскубани вежди леко се повдигнаха. Тя невинно се усмихна. Едуард се питаше доколко акуратна беше клюката и точно каква част от нея беше чула Луиз.

— Толкова се радвам. Най-накрая, човек не може вечно да е в траур — дори и аз разбрах това, след като бедният Ксави почина. Човек трябва да гледа към бъдещето. Човек трябва да изживее живота си, в края на краищата. Човек има отговорности…

Тя направи неясен жест с ръка и после стана.

— Разбира се, в твоя случай това не е толкова просто. Аз разбирам. Ти заслужаваш нещо много специално — и аз се питах, мислех си, когато се върнеш от Лоара, скъпи Едуард… Може би бих направила едно малко събиране. Искам да кажа, едно такова, каквото отдавна не съм правила. Съвсем не голямо — но има някои очарователни личности, които мислех, че мога да поканя. Най-младата дъщеря на Кавендиш, помниш ли я, Едуард? И Силви дьо Кастален, или Моник — не, може би Моник не. Има много пари, разбира се, но не съвсем… Не. И има също няколко очарователни американки. Глория Станхоп — спомняш ли си, аз им гостувах в Лонг Айлънд миналата година? Тя е много хубавичка, и…

— Майко, прости ми. — Едуард стана. — Би ми било крайно неприятно да си губиш времето.

— Да си губя времето? — очите на Луиз се разшириха. — Едуард, как можеш да помислиш за подобно нещо? — Тя леко се усмихна. — Добре, аз съм нещо като сватовница. Но майките го правят, скъпи, на тях им доставя удоволствие. Ти не би трябвало да имаш нещо против. И ако го правя, това е защото искам да съм сигурна, че си щастлив, скъпи, и защото искам да намериш някоя подходяща. Не искам да ти бъде причинена болка. Ти можеш да бъдеш толкова непредсказуем, Едуард — дори безразсъден понякога. Сега, не се мръщи, знаеш, че е вярно…

— Майко. — Едуард я прекъсна. Той изгледа Луиз и нейните очи се сведоха. — Ще спрем ли тази игра? Ти се вслушваш в парижките клюки. Чула си това, което ти е казала Жислен Белмон-Лаон, която, бог знае, няма представа за какво говори. А сега си любопитна. Ето защо ме покани. Не би ли било по-лесно, просто да си го признаеш?

Луиз го погледна и се усмихна. Тя не беше смутена. Той трябваше да помни, си помисли безжалостно Едуард, че тя имаше неизкоренима увереност в силата на своя чар. Сега тя му хвърли печален, почти флиртуващ поглед.

— Колко си ловък, Едуард. Възхищавам ти се. Хората говорят наистина и аз мъничко се тревожех. Ами, беше споменат някакъв диамант — Тя го носела, когато си я завел в „Живанши“, и в „Хермес“. И после, чух, че била с теб в Лоара — ти никого не си водил там. Така че, естествено, започнах да се питам. Чух, че е много млада, англичанка, и като че ли никой няма представа коя е тя. Едуард, зная, че имаш връзки — едва ли би било естествено да нямаше — така че може би и тази е такава, защото едва ли би звучало, ако тя беше съвсем…

— Тя се казва Хелън Хартланд — Едуард приближи вратата. — И това не е просто една връзка, кратка или не. Освен това, смятам, че моят личен живот не е твоя грижа.

Лицето му беше каменно. Луиз направи крачка след него и извика името му, но вратата вече се беше затворила.

В Лоара денят беше топъл и на часовете без Едуард изглежда им трябваше цяла вечност за да изминат.

Сутринта, след заминаването на Едуард, Елен се разходи из представителните градини на замъка и през парка към влажните ливади. Често беше яздила по този път с Едуард през изминалите седмици. Точно там те бяха спирали конете си, до стръмнината.

Поседя за малко под хладната синкава сянка на кестеновите дървета, загледана в широкото пространство на Лоара. Тя извиваше в далечината, спокойна, сребриста, без нито една вълничка, толкова равна, че бе сякаш неподвижна. Едно водно конче се рееше над водата и тя наблюдаваше как слънчевите лъчи се заплитаха в спектъра от цветове по неговите крилца. Тя си спомняше за вира под канадските тополи и като взе камъчета в шепата си и ги хвърли във водата, наблюдаваше как се разширяват кръговете над тях, мислейки за Били.

Опитваше се да мисли за него през последните седмици, когато беше в Париж и в началото, когато дойде тук с Едуард. Имаше някакво странно, суеверно чувство, че бе длъжна да го прави, че не трябва да остави нито един ден, без да се сети за него и за това, което беше казал. Ако тя не мислеше, това правеше неговата смърт толкова окончателна, като че ли той никога не беше живял, като чели цялото му съществувание бе заличено.

Но тя невинаги непринудено се сещаше за него. Понякога, си даваше сметка, че беше изминал ден, два, дори три, в които сред своето щастие от присъствието на Едуард, Били биваше забравян.

Сега, без никаква съзнателна причина, той като жив се появи пред нея. Видя го като дете, видя го и като млад мъж. Можеше да види примирението в очите му и това, че той с тъга приемаше, независимо какво тя беше направила, че тя не го обичаше така, както той нея.

Тя бързо се изправи. Би трябвало по-добре да беше го жалила, помисли си с внезапно чувство на срам. Дължеше му го. Ако беше държала на него, ако неговата смърт наистина значеше нещо за нея, щеше ли въобще да дойде тук?

„Длъжна съм да не бъда щастлива — не толкова, колкото съм сега, и не толкова скоро“, повтори си отново тя, точно по същия начин, както в деня, когато напусна своята стая в Париж и дойде при Едуард. Обърна се към замъка и изведнъж по някакъв своенравен механизъм на нейното съзнание, цялото щастие, което изпитваше като че ли пресъхна, и тя погледна наоколо с нови очи.

Във всеки случай беше отишла по-далеч, отколкото имаше намерение. Отвъд парка имаше много малко сянка, и от слънцето, застанало сега почти вертикално над главата й, тя усети главоболие. Спря се един-два пъти, засенчвайки очи и чувствайки, че я завладява необикновена летаргия.

В далечината замъкът трептеше сред топлия въздух. Светлината правеше бледите му камъни да проблясват, отразяваше се от плочите на стръмните му покриви, от куличките му и от безкрайната редица на неговите прозорци. Сама, без Едуард, за когото представляваше едно от няколкото жилища на неговото детство, къщата изглеждаше странно недействителна, мираж или илюстрация на пощенска картичка: не място, където тя наистина би живяла или би имала каквото и да е право да живее. Това не беше дом, в който едно момиче, израснало откъм лошата страна на междата, би могло наистина някога да принадлежи. Тя беше започнала да обича тази къща, и все пак днес, колкото повече я доближаваше, толкова по-далечна й се струваше.

Веднага щом влезе, й беше сервирана закуската — официална, точно както се сервираше, когато Едуард си беше тук. Едно място в единия край на дългата лъскава маса. Подредени сребърни ножове и вилици, подредени чаши „Бакара“: „Келнерът ще застане от лявата ми страна, майко, и салфетката ще бъде на коленете ми… И ако има купичка за изплакване на пръстите, само върха на пръстите, скъпа, запомни — няма да си измиваш ръцете!“

Тя наведе глава, затвори очи и после ги отвори отново. Стаята беше хладна и тиха, но на нея й беше топло и нямаше никакъв апетит. Тя я побутна настрана с чувство на преситеност. Внезапно й се поиска да повърне и се изправи. За секунда стаята доби неясни очертания, после отново се проясни. Видя прислужника, който я гледаше с разтревожено лице. Той направи крачка напред и тя го погледна смутено.

Не знаеше как да го освободи, не знаеше какво да каже на английски, още по-малко на френски. За миг се вгледа в него с отчаяна нерешителност, опитвайки се трескаво да си спомни как в такъв случай се държеше Едуард. Но не можеше да мисли, не можеше да си спомни, когато беше с него, тя ослепяваше за всичко.

Прислужникът й я спаси. Като видя, че цветът на лицето й се възвръща, той направи полупоклон и й отвори вратата. Елен излезе вдървено и стеснително. Презираше ли я този любезен, изпълнителен, добре трениран човек? Презираха ли я всички те, клюкарстваха ли по неин адрес в помещенията за прислугата, не гледаха ли на нея като на една натрапница? Даде си сметка, че тя самата се чувстваше такава, когато слава богу, стигна до уединението на своите стаи: една натрапница, чужденка, жена, която няма място там.

Стаите, които Едуард й беше отделил, се свързваха с неговите и имаха изглед към парка. Някога бяха принадлежали и бяха обзаведени от една от неговите прабаби, Аделин дьо Шавини, голяма красавица от Версайския двор. Двамата, тя и нейният съпруг, отишли под гилотината няколко дни след своя крал. Елен бодеше от будоара в спалнята и леко докосваше нещата, които някога са принадлежали на Аделин. Меките, от сива коприна завеси на балдахина над леглото, креслата, покрити с бродерия ситен бод, шит от самата Аделин, ветрилото, което тя някога бе държала, килима „Обюсон“, тъкан по избран от нея модел, масата за игра на табла, чиято табличка от слонова кост за записване резултатите от игрите още носеше нейното име, а под него думата „Кралят“.

Тя е загинала смело, бе казал Едуард. Елен спря пред камината от сив мрамор и погледна към портрета на Аделин, който висеше над нея. Със студена красота, тя стоеше сред парка на замъка, заградена от женския сетер, подарен й от Луи XVI от едната си страна, а от другата — от нейния най-голям син, който успява да избегне гилотината и по-късно става един от най-големите генерали на Наполеон. Старият ред и новият: Аделин стоеше между двамата, гледайки някъде извън рамката. Образ на спокойствието. Тя се усмихваше красиво и хладно. Усмивката й караше Елен да се чувства узурпатор.

Притвори кепенците и ги нагласи така, че следобедното слънце влезе в стаята и остави ленти по стените и пода. После легна в леглото и се загледа в портрета. Аделин и любимото й куче. Аделин и нейния син. Може би ти е било по-лесно да умреш геройски, мислеше сънливо тя, ако си знаела, че твоят син ще те надживее, ако си могла да го изпратиш в Англия, както беше направила Аделин, и ако знаеше, че той е на сигурно място.

Тя затвори очи. Стаята беше задушна и топла, главата я болеше. Бащата на Едуард също беше умрял геройски. Пред една германска огнестрелна команда, заради неговото участие в Съпротивата… Той толкова приличаше на Едуард на снимката, която бе видяла. И именно заради баща си той толкова много се интересуваше от своята работа. Ксавие дьо Шавини и неговия син. Имената се движеха сънливо в съзнанието й. Мислеше, че ги хваща, а те й убягваха. Поколения след поколения. Едуардовата фамилия беше живяла в продължение на векове в тази част на Лоара, и едва сега, си помисли, че започваше да разбира какво трябваше да означава всичко това за някого като Едуард. Такава приемственост: тя правеше смъртта съвсем незначително нещо, като щафета при надбягване. „Баща ми е мъртъв, беше казал Едуард, но чрез своята работа тук, той продължава да живее.“ Той беше посочил от къщата към градините и парка, към Лоара и далечината…

Не искаше да спи, нямаше намерение да спи, но сънят се промъкваше в нея, първоначално кротко, сякаш плуваше. Отмина брега на реката под клоните на кестеновите дървета, отнасяйки я към канадските тополи, където очакваше да намери Едуард, но после видя, че това беше Били. Той се усмихна и й помогна да се изкачи на върха. Легна до него, защото знаеше, че много скоро щеше да умре. Това беше нейният последен подарък за Били, последният подарък, който някой някога щеше да му направи. Тя остави ръцете си да лежат в хладната вдлъбнатина между лопатките на гърба му и му каза, че сега е подходящото време, подходящото място и подходящото нещо, и Били като че ли разбра: тя можа ясно да види разбирането в очите му. Едва, когато започна да го потупва по гърба, разбра, че нещо не е в ред. Кожата му беше толкова студена и когато погледна към ръката му, видя, че цветът се просмукваше в нея и кожата избледнява.

Тя леко го поразтърси, той беше тежък и неподвижен. Преди миг я беше докосвал, но сега беше толкова неподвижен. Тя усети нещо студено и влажно върху лицето си, но помисли, че това бяха сълзите на Били. Когато погледна, видя, че не са сълзи, а кръв. Усещаше я по косите, по гърдите, по лицето и в очите си. Тя беше лепкава и миришеше на сладко и горчиво. После Нед Калвърт беше там, той й казваше, че това е най-добрият лосион за кожа в света. Тя отвори уста и започна да вика много високо и много мълчаливо.

Събуди се и рязко се изправи, цялата трепереща. Къпеше се в пот, главата й кънтеше. Огледа наоколо тихата стая с лентите от светлина по пода и за момент не знаеше къде се намира. Все още беше впримчена в съня, който беше най-лошия от всички, сънувани досега.

Седеше съвсем неподвижно. Цветовете от съня все още бяха като живи в съзнанието й. Тя си пое дъх и зачака, сърцето й биеше много бързо, докато цветовете на съня започнаха да избледняват. Това беше само сън, каза си. Можеше да се очаква, че щеше да има сън като този. След малко ще си отиде, ще я напусне.

Но имаше нещо, което беше видяла в този сън, имаше нещо истинско в неговата обърканост. Имаше нещо, което тя трябваше да разгледа, нещо, на което трябва да се противопостави, когато беше будна. „Трябва да помисля“, каза си и се опита да си спомни съня. Край реката, под кестеновите дървета, и после… Но сънят повече не се върна. Той упорито й убягваше. За секунда той се бе върнал и в следващата се бе изплъзнал, извъртайки се от досега й. Били беше мъртъв в ръцете й — това ли беше? Но не, не това, не точно това, а сега стаята ставаше все по-реална, а също и следобедът и сънят си отиде.

Тя стана, отиде в банята и плисна студена вода на лицето си. Изсуши се с меката бяла кърпа и се почувства спокойна. Беше само сън, само сън.

Върна се обратно в стаята и отвори кепенците. Слънцето беше слязло по-ниско и въздухът беше по-хладен. Пристъпваше из стаята, част от мисълта й все още упорито се опитваше да преследва съня, а друга вече започваше да пресмята часовете, които оставаха до завръщането на Едуард. Оправи покривката на леглото, прокара пръсти по плочката от слонова кост върху масичката за табла и оправи креслото. Времето вървеше много бавно, едва пълзеше.

До една от стените на стаята имаше малко, инкрустирано бюро, направено за Аделин дьо Шавини. На него имаше хартия за писане и писалка. След малко Елен седна и разсеяно изтегли един лист. Взе писалката. Стори й се забавна идеята, че би могла да пише на някого, че би могла да пише на Каси.

Нямаше на кого да пише. Затвори писалката и погледна към листа пред себе си. Поколеба се, после бързо написа датата, и под нея: „Скъпа, Каси…“ После се спря и остави писалката. Самото действие, че написа Касиното име, възвърна миналото отново. Тук беше то, осезателно, навсякъде около нея: фургонният парк, топлият въздух, майка й, апатично облегната на стария червен стол. Видя милото, измъчено от грижи лице на Каси: „Вземи това, сладка, няма да ми трябва…“

Тя повдигна глава и погледна към стаята, в която седеше. Толкова много красиви неща, толкова ценни предмети. Всички хора, с които беше израсла, всички, които обичаше — те всички бяха толкова бедни. Бяха работили, едва свързвали двата края и спестявали, но не биха могли да купят дори само едно от нещата в тази стая, нито една изискана вещ. Би ли могъл Едуард да разбере това, питаше се тя. Би ли могъл мъж като Едуард да схване някога какво означава да си беден?

Не, отговори си, не би могъл. И в този момент се почувства отдалечена от него. В нейния свят хората умираха и не оставяха следа. След себе си не оставяха къщи, градини, портрети и традиции. Те имаха малко, и нищо не оставяха след себе си — в случая на Били, не дори и една снимка.

Погледна към листа пред себе си, несигурна дали се ядосваше на себе си, на Едуард или на самия живот. Реши, че няма да пише на Каси сега. Какво би й казала, ако й пишеше? Че е забравила всичките си обещания и хвалби само за няколко седмици? Че беше толкова влюбена, че миналото повече не й се струваше нещо реално и че когато е с Едуард, бе толкова щастлива и доволна, че оставяше бъдещето само да се грижи за себе си? Каси дори не би била изненадана, ако й напишеше нещо подобно. Би го очаквала. Това правеха хората: те взимаха тържествени решения, даваха обещания, а после не ги осъществяваха, а мили хора като Каси бяха достатъчно внимателни никога да не им го напомнят.

Тя се взираше в листа и очите й се замрежиха от сълзи. Раздразнено ги избърса и реши, че нямаше повече да лъже. Довечера, когато Едуард се върне от Париж, тя ще му каже истината. Коя е и каква е била. Ще му разкаже за майка си и Нед Калвърт. Ще му разкаже и за Били. Ще му разкаже, че е била бедна. Няма да пропусне нищо. Погрешно бе да продължава да лъже така, като че ли се срамува. Беше ужасно Били да бъде пазен в тайна, като че ли го убиваше отново. Може би затова имаше тези ужасни сънища, защото продължаваше да говори лъжи.

Нетърпеливо взе листа, готвеше се да го смачка на топка и да го захвърли, когато нещо я спря. Може би това отново беше мисълта за съня, който затрудняваше съзнанието й, може би беше заплетеният възел от нейните противоречиви чувства. Може би идеята беше съществувала и преди в ума й и тя решително беше я изтласквала досега? Каквато и да беше причината, тя се поколеба, после изглади листа отново, погледна го и усети, че й става студено.

Гледаше думите и написаната дата. Буквите и цифрите като че ли станаха много големи и после много малки. Те танцуваха пред очите й, а тя се взираше в тях. Тяхното значение се промени и доби нова неумолима форма.

Устата й пресъхна, тялото й се напрегна. Тя продължи да се взира в датата за известно време, умът й бързо пресмяташе. После с кратък вик накъса хартията на парчета и я захвърли.

Датата, която беше написала беше 15 септември. Бяха изминали почти два месеца, откакто нейната майка беше тръгнала на онова последно пътуване за Монгомъри. Два месеца, откакто тя я беше чакала в Оринджбърг. Два месеца, откакто беше отишла долу на вира с Били. „Това е правилното нещо, Били, правилното нещо…“

15 септември. Това беше денят, в който тя разбра, че от сега нататък никога нищо нямаше да бъде правилно. Това също така беше денят, когато Едуард й предложи да се омъжи за него.

Той я попита по типичен за него начин, без предисловие прикачено към края на други изречения и друга информация, така че я сепна. Той не беше забелязал, че нещо не беше в ред. Момент преди това беше говорил за своята майка.

— Тя е чула за нас. Бях повикан на разпит и както всички разпити на майка ми, беше принудителен, но тя има известна интуиция, признавам. Никога не беше ме разпитвала за моя личен живот, така че може би беше предположила… Не зная. Във всеки случай, няма значение, освен това, че се бавех, а исках толкова много да бъда тук — Той замълча. — Исках да бъда тук, да бъда с теб и да поискам да се омъжиш за мен.

Гласът му беше равен, почти делови. Само един малък жест, бързо вдигане на ръката му издаде някакво чувство. Те бяха в неговата стая, от там се виждаше паркът на замъка и зад прозорците светлината бе започнала да се стопява. Ранна вечер на един ден, който се струваше на Елен изчезнал завинаги. Тя погледна Едуард. Помисли си, че винаги ще си го спомня такъв — с леко разрошена коса, напрегнато лице, наблюдаващи тъмни очи, и една усмивка — защото той беше щастлив и тя усещаше как щастието се излъчва от него. Усмивка, която се появяваше на устните му.

Той произнесе думите, а тя продължаваше да ги чува, като ехо в съзнанието си. Не можеше да помръдне, не можеше да проговори, не можеше да мисли, дори да чувства вече. Беше изцяло вцепенена. Тишината, която последва изглеждаше наситено шумна и трая прекалено дълго. По време на тази тишина тя видя как неговото лице се промени и когато повече не можеше да я понася, тя отчаяно извърна глава. Той все още чакаше, после много бавно отиде при нея, повдигна ръка, обърна лицето й към своето, така че тя бе принудена да го погледне в очите.

Гледа я дълго сериозно и неподвижно. После проговори много обмислено и ясно:

— Ако греша по отношение на това, тогава греша по отношение на всичко. На всичко. Разбираш ли? Ако това е лъжа, тогава не остава никаква истина. Това ли искаш да кажеш? Това ли е, което имаш предвид, когато си обърна лицето?

Чувството му беше изключително силно и то измени чертите на лицето му. Елен едва издържа срещата с неговите очи: болката и гневът в тях бяха прекомерни. Почувства се обгорена от този поглед, думата „не“ крещеше в ума й, чуваше се като сърцебиене, беше толкова силна и настойчива, че сякаш Едуард не можеше да не я чува. Но устните й останаха стиснати, думата не беше произнесена. Едуард продължи да я гледа и цялата жизненост от лицето му изчезна. То стана твърдо, овладяно и ужасяващо студено. Тогава, без да каже друго, той пусна ръката си и се обърна настрани.

Почти беше стигнал вратата, когато тя произнесе неговото име. Изкрещя го, едва осъзнавайки, че го прави и Едуард се обърна. Тя видя, че надеждата се възвърна в очите му, въпреки че несигурността и гневът оставаха. Тогава той бързо отиде при нея и я обгърна с ръце. Притисна устните си до нейната коса, повдигна лицето й и започна трескаво да целува очите й, устата й, врата й. Никой от тях не продума, и тъй като близостта между гнева и сексуалността беше нещо, което тя не беше изпитвала преди, това което по-нататък се случи силно разтърси Елен.

Той искаше да се люби с нея. Разкопча роклята й с груби, нетърпеливи ръце. Започна да я тласка към леглото, и тъй като тя се дърпаше, той я събори на пода. Обикновено тя се присягаше и му помагаше с готовност да се съблече, и когато видя, че не го прави, лицето му помръкна. Той застана прав, с очи фиксирани в нея и започна да си сваля дрехите. Тя го наблюдаваше как си разхлабва връзката, после колана. Не можеше да наблюдава това, без да го желае, но сега фактът, че го желаеше, за нейна изненада внезапно я разгневи, като че ли това беше нейна слабост.

Когато остана гол, той коленичи до нея и я повдигна на ръце. Зарови лице във врата й и щом усети допира на топлата му кожа, Елен се изви с кратък писък. Очите му веднага се напрегнаха, изглеждаше едва ли не триумфиращ, като че ли беше убеден, че това което тя не искаше да изрече, той щеше да я накара да го покаже. После, я докосна на определено място и по определен начин, на които те и двамата знаеха, че тя реагира, и тя пак реагира, но този път една част от съзнанието й остана затворено, здраво заключено в някакво сляпо женско упорство. Той я насили, използвайки познанието си за нея и спомена си за тяхното досегашно правене на любов, и за миг тя Почти го мразеше. Тя заби остро ноктите си в ръката му, появи се кръв.

Като че ли въобще не беше любене, а борба помежду им. Едуард беше неин враг и любовник и когато той не се отдръпна, а я насили под себе си, тя по някакъв странен начин разбра, че сега, когато се бореше, той беше по-близко до нея, отвсякога, когато беше внимателен. Тя му се противопоставяше, радостна, че гневът й бе възникнал така внезапно и бе помел цялото нещастие и отчаяние, които изпитваше.

Това поне беше много бързо и просто. Едуард искаше да й докаже нещо, а тя беше решена да не му го позволи. Той беше по-силен от нея, значително по-силен. Изискваше се много малко от негова страна да я задържи неподвижна, и много малко, за да влезе в нея. Той влезе и натисна веднъж, после точно, когато тъмната, сляпа част от съзнанието й взе решение да лежи неподвижна и да му се противопостави със студена пасивност, той внимателно обърна лицето й към своето, и погледна в очите й.

Задържа я неподвижно, и Елен видя любовта и отчаянието, разголени в неговите очи. Тогава борбата секна така внезапно, както беше започнала — между тях никога не бе имало противопоставяне, освен в нейния собствен ум.

— О, Едуард — каза тя тъжно и се присегна за ръката му, издигна я и я притисна до устните си. Имаше кръв на китката, където го беше одраскала. Сложи там устни и усети острия метален вкус на неговата кръв. Той започна да се движи отначало бавно, после по-силно.

— Не, почакай — каза тя и леко го бутна, той се измъкна от тялото й с лек звук. Той коленичи назад, тя наведе глава и му го взе в устата си. Едуард изстена и прегърна главата й. Тя обичаше неговия вкус, помисли си с внезапно диво и все пак нежно щастие, тя обичаше неговия вкус, който беше също и вкусът на ебането — остър и солен.

Смучеше го нежно, теглейки го дълбоко в устата си, и когато го усети, че потрепери, тя изпита най-необикновеното чувство за власт, онази власт, каквато той беше имал над нея.

Тази реализация я изпълни с голяма нежност. Когато той започна да губи контрол, тя също потръпна. Той държеше здраво в шепи главата й. Тя го докосна с езика си на едно специално място и той веднага се освободи, стискайки я за тила, спазъм след спазъм, животът шуртеше в нейното гърло.

После тя извика, и двамата останаха дълго така, опрени един на друг, и двамата треперещи, с тела, облени в пот. Накрая, Едуард леко се отдръпна.

— Виждаш ли? — каза той спокойно. — О, виждаш ли, Елен?

Тя мълчаливо поклати глава. Видях, помисли си. Видя колко много го обичаше и колко много я обичаше той. В гняв и в нежност, тя съществуваше между тях, тази спойка. Като че ли прочете мислите й, Едуард повдигна ръката й и я стисна в своята.

— Ти можеш да казваш едно или друго — каза той с тих глас. — Можеше да кажеш „да“ или „не“, но където и да си, аз съм свързан с теб, и ти си свързана с мен. Сега, ние сме толкова женени, колкото бихме били когато и да е — всичко останало е само церемония. Елен, кажи ми, вярваш ли в това?

— Вярвам в това…

— Тогава защо — преди? Елен, защо така се обърна настрани, защо?

Тя се колебаеше. После, защото не можеше да понася да му причинява повече болка, когато толкова много го обичаше, тя наведе глава.

— Не зная. Страхувах се — каза накрая.

Това беше измъкване, и тя изчака той да го разбере, очакваше да я разпита, но той не го направи.

Той с облекчение въздъхна:

— Скъпа моя, никога не се страхувай. Не сега. От какво можем да се страхуваме сега — каза той нежно и я обви в ръцете си.

По-късно, когато бяха в леглото и Едуард спеше, Елен лежеше будна и напрегната, и мислеше за страха. Обмисляше неговата конкретна същност. Броеше седмиците и месеците. Казваше си, че би могло и да не е истина, и че може би грешеше. Накрая, заспа и когато на сутринта се събуди, страхът беше там, и я очакваше.

Постави леко ръце около корема си и й се поиска да се освободи от тази мисъл. Едуард още спеше. Неспокойна, тя леко се измъкна от леглото и отиде в банята. Още щом стъпи на крака, усети, че й се повръща. Студена пот се стече по гърба й, обхвана я чувство за безтегловност. Повдигна й се, докато стоеше облегната на студената, мраморна мивка. Наплиска се с вода и гаденето отмина.

Спря крана, пусна го, после пак го спря. Погледна собственото си бледо лице в огледалото и видя в него напрегнатост и сенки под очите. „Дете на Били“, прозвуча тих, равен глас в ума й. „Дете на Били“. Веднага беше разбрала, когато бе погледнала датата на писмото за Каси. Сега беше съвсем сигурна.

Били не беше мъртъв, той живееше в нея, той ще живее в своето дете. Това беше подаръкът, който тя му беше направила, когато отидоха край вира в деня, когато той умря. Това беше причината за сънищата й и за вината, която изпитваше. Тя се извърна от огледалото и погледна към спалнята, където Едуард все още спеше. Трябва да се чувства щастлива, каза си, заради Били. Беше погрешно от нейна страна да не се радва. Били я беше обичал, а сега беше мъртъв: тя дължеше на Били това дете.

Зная, мислеше, какво би трябвало да стори. Можеше да види ясно как щеше да действа. Тя стоеше там, преобръщайки решението си от всички страни, и за момент то й се стори съвсем просто. После се върна в спалнята, погледна лицето на спящия Едуард и веднага разбра, че не беше така.

Едуардовото лице беше неподвижно, той както всички спящи изглеждаше спокоен и уязвим. Сърцето я болеше от обич към него, болката измъчваше и ума й, нейната решителност веднага намаля. Тя се наведе и леко докосна с устни челото му. Усети топлия му дъх върху страните си. Може би грешеше, може би това не беше вярно, можеше да има и други обяснения. Би било погрешно и глупаво да действа, преди да е напълно сигурна.

Очите на Едуард примигнаха и се отвориха, блуждаещите идеи в ума й се решиха в една-единствена фраза.

„Може би, но все още не.“

Едуард разбираше, че нещо не е в ред, и това го тормозеше. Беше инстинктивно усещане, опитваше се да му се противопостави рационално, с разума си — кога то започна? Как започна? Защо започна? Не можеше да намери отговор. Имаше някакво изместване, някаква много деликатна промяна, той усещаше с всяка своя фибра. Мислеше си понякога, че бил могъл да постави точната дата: започна в деня, когато бе заминал за Париж, понякога се чувстваше доста сигурен в това. Но в други случаи дори и тази сигурност му се изплъзваше. Тогава ли беше започнало или тогава за първи път го беше осъзнал?

И какво, точно какво чувстваше? Поведението на Елен не се беше променило, те не се караха, нямаше физическо отчуждаване помежду им, нямаше нищо, което да не върви.

Той спореше със себе си, но онова, което усещаше у нея беше много леко, почти неуловимо и трудно за определяне. Някакво напрежение, може би, потайност, която винаги съществуваше, но сега беше малко по-забележима. Някакво оттегляне от него, деликатно, тъжно, неохотно като че ли, но все пак оттегляне, стъпка по стъпка.

Имаше едно особено нещо, което тя беше правила винаги, но сега той го забелязваше все по-често. Спокойно седейки, го слушаше, дори му говореше, докато изведнъж израза на очите й се променяше. Той добиваше впечатлението, че в такива моменти тя виждаше нещо или си спомняше за нещо съвсем реално за нея. Към това, каквото и да беше то, той беше напълно изключен.

Винаги беше намирал това нейно качество за мистериозно, и поради неговата мистериозност, за възбуждащо. Беше като някакво предизвикателство, бариера, която той беше решен да събори. Когато се любеха, по време на самия акт, той имаше илюзията, че бариерата е изчезнала, и че накрая я беше постигнал. После илюзията се стопяваше, сякаш той постоянно залиташе между усещането за съюз и усещането за загуба.

Беше свикнал, казваше цинично пред себе си, към жени, които лесно се даваха във всякакъв смисъл, тяхното нетърпение да го правят, го отегчаваше много бързо. Елен му се изплъзваше. Тя беше по-пряма, по-директна от почти всички други жени, които беше познавал. Тя го обичаше, говореше за любовта си, която осветяваше лицето и очите й. Не поставяше условия, сякаш не си даваше сметка или й беше все едно, че обичта, която така открито му даваше, я правеше уязвима пред него. Може би си мислеше, че той по някакъв начин щеше да я накара да страда — Едуард не беше сигурен. Може би прикриваше своята тревога от гордост, както правеше той. Отхвърляше тази мисъл. Струваше му се понякога, че качеството, което тя проявяваше имаше много просто обяснение: тя имаше смелост и той я обичаше заради нея.

Все пак, по някакъв начин, който не можеше да определи, той знаеше, че тя не беше открита към него. Тя се отдаваше абсолютно и се оттегляше абсолютно. Парадоксът го тревожеше, това сякаш беше някаква загадка, чието решение той трябваше да открие.

Понякога мислеше, че отговорът бе много прост: тя беше лъгала. Не за важни неща между тях, не за нейната любов, никога не бе почувствал това, а за други неща, да, той беше усетил, че тя невинаги му казваше истината. Тя не обичаше да бъде разпитвана за миналото — това той беше разбрал бързо. Сега от време на време забелязваше нелогичности и неясноти. Малки детайли — дати, места, които често не съвпадаха с нещата, които му беше говорила преди. Той чувстваше, че съзнателно крие нещо от него. Все пак, тя беше млада, какво би могла да иска да скрие? Какъв беше смисълът в това? Някакъв факт от нейния произход? Обстоятелствата, които я бяха накарали да напусне Англия? Предишна любовна връзка? Подозренията му го правеха ревнив, а той презираше ревността. Когато неговата интуиция го караше да я подложи на кръстосан разпит, да я накара да му каже истината, каквато и да беше тя, той винаги се въздържаше. Тя накрая щеше да каже, мислеше той, а за него беше важно тя да го направи свободно, по свое собствено желание. Така, той чакаше, а тя доброволно не правеше нищо, не говореше за миналото, и нямаше да говори, той го осъзнаваше с нарастващо отчаяние, нямаше да говори и за бъдещето.

Това също беше необикновено за една жена — според неговия опит. Повечето от жените, които беше познавал, бяха прекалено нетърпеливи да подсигурят бъдещето, „Кога ще ми се обадиш, Едуард? Кога пак ще те видя?“ Той никога не беше обичал този вид настойчивост и й се съпротивляваше. Сега позициите се бяха сменили. Сега той копнееше да гради планове и даваше обещания, Елен беше тази, която упорито отказваше всички опити да погледне по-далече от утрешния ден.

Този отказ или по-скоро това внимателно, но твърдо извъртане, го измъчваше най-много. Вечността, целия живот: той се чувстваше като играч, толкова убеден в успеха на залога, че бе готов да рискува всичко.

— Аз винаги ще те обичам — каза веднъж и после задържа дъха си.

— Аз винаги ще те обичам, Едуард — му отговори тя съвсем спокойно, срещайки и издържайки на неговия поглед. Той внезапно себе почувствал неизмерно щастлив и малко засрамен от простотата и увереността, с които говореше тя. Уверения? Той и тя не се нуждаеха от уверения — те бяха вулгарни и тривиални неща. На следващия ден той видя онзи отдалечен израз в очите й и знаеше, че беше готов да даде душата си за едно уверение от нейна страна, колкото и тривиално да беше то.

Два дни след като се беше върнал от Париж, усещайки между тях бариерата, която не можеше да разбере, той взе решение. Като мислеше, че бариерата съществува само в неговото собствено въображение, той й разказа всичко и за първи път, най-напред за Грегоар, после за своя брак, за смъртта на брат си, на Изобел и на тяхното дете. Това бяха неща, за които не беше разговарял с никого, и му беше почти невъзможно да намира думите, за да се изрази. Ако тогава тя се беше опитала да го успокои, ако се беше опитала да изрече някои тромави утешения, каквито хората казват в подобни случаи, знаеше, че щеше да му бъде непоносимо. За това въпреки, че я обичаше, той би предпочел тя да запази мълчание. Но тя не направи нито едното от двете. Слушаше го спокойно, и когато той свърши, тя заплака толкова силно, като че ли неговата мъка беше нейна собствена.

Той я обичаше за тези сълзи, почувства се по-свързан с нея, отколкото всякога преди. Това не трая дълго. Още на следващия ден той отново се отчая. Беше й показал доверието си, но тя все още се въздържаше: не можеше или не искаше да му се довери.

Измина една седмица. Приближаваше краят на септември и Едуард знаеше, че беше длъжен скоро да се върне в Париж. Елен трябваше да се върне с него, всяко друго решение би било невъзможно. Но в Париж през есента, те не биха могли да бъдат заедно сами, както бяха тук. Той щеше да започне отново своя светски и обществен живот и Елен, по необходимост, щеше да бъде част от него.

Едуард се питаше понякога дали тази перспектива не я плашеше или може би й беше неприятна, дали не беше това чувството, което тя се опитваше да скрие от него. Би могло да е и толкова просто, най-накрая, помисли той, искайки да си вярва. Може би, довеждайки я тук, в Лоара, осигурявайки им тези седмици заедно, беше направил грешка. Може би трябваше от самото начало да я остави да разбере начина на живот, който той водеше. Ако можеше само да й покаже, си мислеше, че той я искаше тук със себе си, че в неговия светски живот нямаше нищо, което да вселява страх, освен клюката…

Тогава у Едуард се появи идеята да даде официална вечеря в замъка преди завръщането в Париж. Елен не се противопостави на идеята, въпреки че се опита да го убеди да я отложи. И виждайки я, че приема с неохота, у Едуард се утвърди убеждението, че тя напразно се страхуваше от трансформирането на тяхната частна връзка в обществено достояние. Той внимателно я закачаше заради нейните възражения и продължаваше да осъществява замисленото.

Вечерята беше обявена за 24 септември. Това беше случай, който Едуард нямаше никога да забрави. По-късно, когато и да се обърнеше назад, опитвайки се да разбере миналото, той виждаше тази вечер толкова решаваща, че тя като че ли беше разделна точка в неговия живот.

Списъкът на гостите беше забележителен. Херцог и херцогиня дьо Варенж, и двамата по-възрастни те бяха близки приятели на бащата на Едуард. Жан-Жак Белмон-Лаон и неговата съпруга, Жислен, декоратор по вътрешно обзавеждане — Тяхната покана беше акт на чисто предизвикателство от страна на Едуард. „Хората ще говорят, беше казал той с усмивка. Нека. Ако поканим Жислен, ще дадем на всички зелена улица…“ Кристиан Глендининг, търговец с предмети на изкуството и един от най-старите Едуардови приятели. Клара Делюк, която работеше с Жислен като дизайнер по текстила, и която беше Едуардова любовница в продължение на много години. „Между нас всичко е свършило много отдавна, скъпа моя. У нея няма лошо чувство. Клара ще ти хареса. Тя и Изобел бяха приятелки. Искам да се запознаеш с някои хора, на които можеш да се довериш…“ Един квартет от американски съдружници в бизнеса, други хора, повечето французи. Жените бяха много елегантни, всички на масата бяха много по-възрастни от нея и очевидно притежаваха съвършена увереност. Хора, които представляваха част от рамката на Едуардовия живот, които го знаеха от години, някои от тях откакто се беше родил. Херцог дьо Варенж от дясната й страна, Кристиан Глендининг от лявата. Херцогът, любезен мъж, който говореше превъзходен английски, разглеждаше темата за риболова. Това той правеше от известно време.

Главата на Елен беше обърната към него, тя го слушаше с видим интерес или поне се надяваше, че го прави, защото в действителност не чуваше нито една дума.

Двайсет души, Едуард и тя. Погледна и срещна очите на Едуард. Той мило й се усмихваше от другия край на дългата маса, като че ли да я окуражи. Самият случай я плашеше, но чудовищното, което беше решила, че по-нататък ще трябва да направи, напълно смразяваше мозъка й. Щеше да причини болка на Едуард и ако имаше възможност за някакъв избор, тя чувстваше, че би била готова да умре, отколкото да го рани така.

Но избор нямаше, вече не. Увереността й нарастваше през цялата седмица. Искаше й се, страстно й се искаше да беше убедила Едуард да не дава тази вечеря. Би искала никои от тези хора да не беше се срещал с нея. Тогава може би за Едуард би било по-лесно.

— Пъстървата, — херцог дьо Варенж поклати глава. — Аз специално обичам пъстърва. Лукаво същество. Нейното ловене е по-добър спорт, отколкото на сьомгата, въпреки, че мнозина не биха се съгласили с мен. Предполагам, че вие не ходите на риболов? Доколкото имам впечатление, много малко жени го правят.

Той говореше със съжаление и тъга. Елен го гледаше с невиждащи очи, за момент тя почти не забелязваше неговото съществуване.

— Страхувам се, че никога не съм ловила риба — бързо каза тя.

— Е, добре. Е, добре — Той любезно й се усмихна. — Трябва да накарате Едуард да ви научи.

— Би ми било много приятно.

Произнесе думите, преди да може да ги спре. Това беше истина, но беше и лъжа, защото никога нямаше да се случи. Херцогът беше започнал да допуска едно бъдеще, което не съществуваше, така правеха повечето от хората на тази маса. Тя го разбираше от техните любопитни погледи. Така мислеше и Едуард. Знаеше това, беше позволила да се случи, а би трябвало да го спре.

„О, господи, си мислеше, о, господи. Какво направих? Какво направих?“

От привилегированото си място, начело на масата, Едуард наблюдаваше Елен. Тя беше с бялата рокля, която той й беше купил от „Живанши“, и той мислеше, че в нея тя изглеждаше по-хубава от всякога. Живанши беше гений и тези негови рокли, прочути с чистите си линии, бяха създадени за Елен. Той знаеше това, самият Живанши веднага го беше разбрал. Чисто бяло копринен сатен, с тясно елече отгоре, дълга пола и елегантен колан.

Вратът и раменете й оставаха доста открити: абсолютна строгост и абсолютна чувственост. Живанши веднага беше схванал парадоксът, който се съдържаше в самата същност на Еленината красота.

Бледозлатистата й коса беше изтеглена назад и просто пристегната зад врата й, подчертавайки овала на нейното лице, спокойното и зашеметяващо съвършенство на чертите й. Тя беше бледа — страхуваше се от тази вечеря, той знаеше това — но сега с облекчение забелязваше, че лицето й придобива лек цвят, по страните й се появиха розови петна и очите й започнаха да блестят. Херцогът й говореше и тя му беше отговорила… Може би започваше да се отпуска, да разбира, че тук нямаше нищо за страх. Едуард усети прилив на оптимизъм. Интуитивното му решение да уреди тази вечеря трябва да беше правилно, помисли си той.

Погледна от лявата си страна. Жислен Белмон-Лаон гледаше студено към Елен. Тя беше приела поканата с прозрачно нетърпение, заради което Едуард изпита презрение към нея. Негова любовница. — Тя беше дошла с безочието и дързостта да го намекне, но Жислен беше пълна глупачка, нетърпеливо помисли той. Ако само можеха да знаят, че именно гостите, не Елен бяха подложени на съд…

Той погледна към масата, покрита с муселинена бродирана покривка и по провинциален маниер, с друга отгоре в по-ярки цветове — мода, наложена от неговата баба и прилагана оттогава.

Свещниците омекотяваха със светлината си наситените в жълто, синьо и розово — цветове на Лиможския порцелан, нравеха още по-цветни пирамидите от плодове. Центърът беше украсен, както в неговото детство, с диви цветя и лозови листа. Харесваше му простотата и очарованието на това подреждане — единствена Луиз дьо Шавини, с нейния остро изтънчен вкус никога не можа да го разбере и никога небе го харесвала.

Той изпита момент на тъга и силна носталгия по миналото, по всички онези загубени между двете войни лета. Тенис игрите, на които тати винаги позволяваше на Луиз да печели, игрите на „Състезаващ се демон“ и „Безик“ с неговата баба през вечерите, авантюрите с Жан-Пол… Той беше вкусил своята първа чаша вино в тази стая, на тази маса. Баща му внимателно беше прибавил малко вода, в случай, че за тригодишното момче се окажеше твърде силно. Виното беше „Шинон“ и имаше вкус на малини.

Той погледна пак към Елен. Сега тя говореше с Кристиан. Помисли си: „Бихме могли да идваме тук с нашите деца всяко лято, в продължение на толкова много години…“

На масата Едуардовата разсеяност и нехарактерната за него липса на внимание не останаха незабелязани. Херцогиня дьо Варенж, както другите също я забеляза и си позволи да се усмихне. Тя беше привързана към Едуард и мислеше, че беше време да се ожени отново. Момичето — Тя разбира се, не знаеше нищо за него, но все пак — момичето изглеждаше очарователно. Тя беше много търпелива със скъпия беден Алфонс, който можеше да бъде скучен с темата за риболова. „Добър вкус“, реши херцогинята и се почувства доволна. На нея модерните нрави не й бяха приятни. Бе удоволствие да срещне една толкова хубава млада жена и толкова скромна също, макар че за жалост, не беше французойка. Защото в същото време тя хранеше надеждата, че Едуард бе могъл да стигне до идеята да оцени добродетелите на нейната племенница, на нейната любима племенница, която по много начини би могла да му бъде превъзходна съпруга. Но ето: нейната племенница беше обикновена, а тази млада жена беше изключителна. Едуард, както всички мъже, беше податлив на външния вид… Очите й се спряха от лице на лице около масата, отправяйки на всекиго важен поглед. Тя погледна към Жислен Белмон-Лаон и нейния съпруг с откровена неприязън и към един от американците с възхищение. Мъжът беше облякъл жакет, който неговата съпруга бе нарекла „тукс“. Необикновен. Тя повдигна вежди. Възможно ли беше подобно нещо да е „на мода“ в Америка? Наистина, Едуард имаше възможно най-разнообразни приятели…

На отсрещната страна на дукесата, близо до Едуард, макар и не толкова близо, колкото би желала, седеше Жислен Белмон-Лаон, хвърляше погледи към Жаклин дьо Варенж и за нейно собствено удовлетворение забеляза, че тази ужасяваща жена повече отвсякога приличаше на плашило. Нейната диадема, за която Жислен с най-голямо удоволствие би разменила душата си, беше кацнала на върха на главата й като похлупаче на варено яйце. А роклята! Откъде беше намерила този особен оттенък на жлъчно зелено?

Жислен погледна към собствената си рокля, която беше произведение на „Баленчага“ и към диамантите около китката си, които бяха взети назаем. Тя леко се усмихна от задоволство. С по-малко задоволство погледна отново и видя роклята „Живанши“, която тази нова жена на Едуард беше облякла. „Живанши“ не можеше да бъде имитиран, разбира се, и й се налагаше да приеме, че неговите скулптирани дрехи бяха много трудни за носене. За да изглежда добре в тях, жената трябваше да бъде висока и слаба, още по-добре, ако беше и хубава. На момичето й стоеше много добре, трябваше да признае това. Твърде добре. Въпреки че тя вече не приличаше на дете… Отново хвърли поглед към Едуард. Колко беше жалко. Мъжете от типа на Едуард бяха винаги между първите, привлечени от видимата невинност и от липсата на измама, която съпровожда младостта. Това изключително я възмущаваше: мъжете можеха да бъдат толкова глупави. Подобни качества никога не траеха за дълго, и освен това, мъж като Едуард много скоро щеше да ги намери досадни. Едуард беше чувствен, въпреки привидния му аскетизъм, и освен всичко друго, той беше променчив. Едно момиче като това би било щастливо да го задържи за месец, два, или колкото и дълго да е. Тя не можеше да се надява да го задържи за дълго. Това, от което Едуард се нуждаеше, беше една жена с изтънченост и разбиране, една изобретателна жена, разбираща от необходимите игри и тактики, за да задържат интереса на един способен и опасен мъж. Една жена като нея самата…

Тази мисъл, която тя беше имала и преди по много поводи, накара тялото й да се раздвижи. Тя погледна към Едуард и се опита да си представи какъв беше той в леглото.

На другата страна на масата срещу Жислен нейният съпруг Жан-Жак, който я беше наблюдавал с известно забавление, срещна погледа й и веднага разбра за какво мислеше неговата съпруга. Добре, тя може да опита, помисли той, и без съмнение, това й се полагаше. Той нямаше възражения, когато Жислен имаше нов любовник, тя по най-чудесен начин го оставяше свободен на неговите собствени наклонности. Но тя ще трябва да почака, докато това момиче изчезне от сцената, както можеше и да се очаква, че ще стане. На всички Едуардови жени това се случваше, рано или късно. Точно сега, Жислен си губеше времето. Лицето на Едуард имаше такъв израз, който всеки мъж би преценил точно: той изглеждаше като че ли е бил цял следобед с това момиче и едва изчакваше гостите да се разотидат, за да може да се върне отново там с нея.

Жан-Жак извъртя глава. Той разгледа Елен с очите на експерт. Той не упрекваше Едуард. Самият би искал да има такъв шанс. Само като я гледаше, само като си я представяше, и ставаше твърд. Беше ли тя добра? Той инстинктивно чувстваше, че би била, че имаше нещо около устата, нещо в начина на движенията й, а изглеждаше толкова чиста. Една от недосегаемите, от тези, които изглеждаха като лед — те без изключение бяха най-топлите, когато се стигаше до това. Той с негодувание се вгледа в роклята, която тя носеше. Вгледа се в нея остро и дълго. „Живанши“, и Едуард я беше избирал, би се басирал за това. Тя беше типична за Едуардовия вкус. Кой, освен Едуард би взел жена с тяло като това и би сложил отгоре му усмирителна риза, така че, дявол да го вземе, човек да не може нищо да види под нея?

До Елен, Кристиан Глендининг правеше опит да изглежда очарователен. Беше наясно, че усилията му не се увенчаваха с успех, което беше изненадващо. Кристиан не изпитваше угризение, че използва своя твърде известен чар: той беше повдигал планини в миналото, защо не сега? Беше малко подозрителен по отношение на тази млада жена, а тя беше проницателна. Може би усещаше неговата досада, а това подриваше усилията му.

Той въздъхна и продължи по-усърдно. Беше обещал на Едуард да се държи по възможния си най-добър начин — тази вечеря би била изпитание за всяка на нейно място, а и тя изглеждаше толкова млада. По-млада, отколкото твърдеше, би казал, макар че защо й трябваше да лъже? Беше наистина много напрегната. Той се опита да говори с нея за Англия, мислейки, че това би я отпуснало, но изглежда, че още повече я напрегна, което беше странно…

Кристиан я погледна внимателно: чул беше слуховете за нея в Париж, беше копнял да я види, защото той обожаваше драмите във всичките им разновидности. А появяването на тази жена очевидно беше драма от най-великолепен вид. Преди всичко, съвсем ясно беше, че Едуард е лудо влюбен: „разтърсен“. Кристиан никога не го беше виждал толкова поразен и невероятно много се забавляваше от този спектакъл. Той самият се влюбваше и после разлюбваше с такава монотонна регулярност — и уви, винаги с толкова неподходящи млади мъже… Но Едуард… Ами, той беше започнал да мисли, че Едуард вече беше имунизиран от такива ситуации.

Разбира се, много лесно му беше да разбере как се беше случило: тя беше изумително красива. Харесваше му нейният глас, който се отличаваше със своята необикновеност, нисък, леко неуверен в своите ритми, така че понякога трябваше да се навежда близо към нея, за да схване какво казваше тя. А лицето й? Кристиан, който не беше привличан от женската красота, беше не по-малко заинтересован от него. Разглеждаше го с критично око, точно както би могъл да прави с лице в една картина. То бе толкова сериозно и толкова неподвижно: лице от друга епоха. В тази тясна, скулптирана рокля тя му напомняше на някой от испанските портрети, които той толкова обичаше. Една млада инфанта, да, това беше само предположение, защото сигурно в някои от тези портрети беше изобразено и красивото дете…

Той въздъхна. Ставаше непоследователен и може би си беше пийнал прекалено много от Едуардовите превъзходни вина. Донесено сега беше „Сотерн“ и „Шато д’Икем“. Той вдигна чашата си.

— Нектар и амброзия, — каза изключително афектирано, като изяждаше някои срички. — Наистина, да вечеряш с Едуард, прилича малко на това да вечеряш с боговете…

Елен се засмя. Това беше първият път, когато тя се засмя тази вечер. От другата страна на масата Клара Делюк, която я беше наблюдавала нежно и тъжно, изведнъж се стресна.

„Колко необикновено!“ — помисли тя. Тя не беше забелязвала приликата преди, но когато се усмихна, тази Елен толкова заприлича на Жан-Пол…

Гостите се разотиваха. Алфонс и Жаклин дьо Гиз си тръгнаха първи, после групата на американците, на които Елен си даде сметка, през цялата вечер едва ли бе проговорила и една дума, после няколко френски двойки, после Жан-Жак Белмон-Лаон и неговата съпруга, която каза: „Скъпа моя! В Париж ние трябва да се срещнем отново. Аз ще уредя един обед. Не, не ти, Жан-Жак, само Елен и аз. На четири очи. Ще очаквам това с нетърпение…“

Бърз поглед надолу, към диамантения пръстен, който носеше Елен, усмивка на хубавото й, стегнато лице. Елен я наблюдаваше как се носи през салона, и мъжът подире й. На вратата тя се спря, полата й от „Баленчага“ буйно се завъртя. Тя се надигна и целуна Едуард по двете страни.

— Елен?

Тя усети докосване до ръката си, и обръщайки се видя Клара Делюк до себе си, тя се усмихваше.

— Трябва да си вървя, а ние едва имахме време да си поговорим, за което съжалявам. Надявам се, че ще се видим пак в Париж.

Този път чувството беше искрено. Елен погледна към Клара. Точно както беше казал Едуард, тя й хареса. Имаше къса, неподредена коса и широко разположени тъмнокафяви очи. Те гледаха Елен мило, малко несигурно, като че ли имаше нещо, което искаше, но се колебаеше да каже.

— Почувствах, че ми се иска да се опознаем… — и тя импулсивно стисна Еленината ръка. — Толкова се радвам. За теб, а също и за Едуард. Ти си много млада и може би не си даваш сметка колко променен е той, колко по-щастлив изглежда. Благодарна съм ти за това — всичките му приятели ще бъдат. Исках просто да знаеш, че всички ние, които държим на него, ние желаем и на двама ви доброто…

Тя говореше бързо, със свиване на веждите, като че ли й струваше усилие да го каже. Елен погледна в лицето й, и съчувствието, което видя там, беше толкова неподправено, че за кратък миг закопня да вземе ръката на Клара и да й се довери, да поиска съвета й… Но мигът отмина и Клара си тръгна.

Елен с тъга гледаше как тя си отиваше. Нямаше да срещне Жислен на обяд, нямаше да се види с Клара. Нямаше да види никого от тези хора, никога вече, и никой от тях не знаеше това. Никой от тях не осъзнаваше, че нещо не беше в ред.

Може би в крайна сметка тя беше родена актриса, точно както веднъж й беше казала Пришила-Ан, си помисли с внезапна ирония. Може би, без да го беше осъзнавала, всичките й предишни детски лъжи и тайни имаха своя ефект, и тя бе дала едно представление, за което беше репетирала в продължение на години.

Но едно беше да се преструваш пред непознати, а съвсем друго бе да го направиш пред Едуард. Той стоеше и разговаряше с Кристиан, последен от гостите. Кристиан загледан в замъка, бъбриво и със слонска дискретност настояваше, че той наистина с ужасно уморен, и ако те двамата го извиняха, би ги напуснал.

Тя гледаше Едуард, докато той разговаряше със своя стар приятел. Даде си сметка, че изборът й е много прост. В двата случая щеше да причини болка, но в единия, болката щеше да бъде по-малка за Едуард, ако не и за нея самата.

Кристиан си отиде и когато Едуард се обърна към нея, тя помисли, че трябваше да започне да играе — само още малко. Трябваше да играе много, много добре, за да не може Едуард да подозре, и тогава всичко щеше да бъде свършено.

Когато късно вечерта те отидоха в леглото, Едуард остави кепенците и завесите отворени. Искаше да гледа тялото й на лунната светлина, на която неговите извивки и падини оставаха в сянка, а кожата й се покриваше със сребро. Тази нощ луната изпълни със силно, непоколебимо сияние, и Едуард каза: „Луната е пълна. Погледни я, Елен. Толкова е блестяща, и няма звезди.“

Тя обърна лице към прозореца и после към него, теглейки го към себе си с някаква отчаяна неотложност.

По-късно, когато лежаха спокойно един до друг, тя внезапно се изви, издърпа го, така че и двамата застанаха, коленичили един пред друг. Тя вдигна ръце, притисна ги върху двете страни на лицето му. За свое смайване Едуард видя, че лицето й беше много бледо, а в очите й блестяха сълзи.

— Едуард, вярваш ли, че те обичам? Кажи ми, че вярваш. Обещай ми, че ще вярваш. Обещай ми.

Вместо отговор, той се наведе, за да я целуне, но тя спря устните му с ръка.

— Не, ти трябва да го кажеш. Искам да чуя, че го казваш. Само веднъж.

Тя трепереше и гласът й беше леко повишен, като че ли за нея беше изключително важно той да изречеше това, въпреки че за него то винаги беше съвсем очевидно.

— Вярвам. Знаеш, че го вярвам, скъпа моя. Какво не е в ред?

— Нищо, исках да съм сигурна. Не зная защо — каза тя. — После легна отново на възглавницата и затвори очи. Едуард легна до нея озадачен, но трогнат от тази странна молба. Това беше първият път, когато тя искаше нещо от него и тази мисъл внезапно го изпълни с щастие. Той целуна лицето й и вкуси солените й сълзи по страните й. Внимателно ги изтри с ръка. Тя отвори очи, погледна го и му се усмихна.

Едуард я обгърна в ръцете си и те останаха неподвижни. Нищо повече не беше казано и след известно време дишането на Елен стана спокойно и равномерно и Едуард беше сигурен, че е заспала.

Той затвори очи и остави съзнанието си да се отпусне в мрака. В миналото сънят обикновено му убягваше. Тази нощ той спа кротко като малко дете.

Когато сутринта се събуди, мястото до него беше празно. Елен, която беше взела решение, беше си отишла.

Към следващата част или към съдържанието

Сали Боуман Карма (8)

Метаданни

Данни

Карма

Карма

Информация

История

Сваляне / Връзки

Елен и Едуард

Сали Боуман
Карма (8)