Сали Боуман
Карма (15)

— Но сега аз всъщност го огледах от всички страни и това съвсем не изглежда така просто. Едуард, какво мислиш? Да се опитам ли да намеря бутилка вино? Мислиш ли, че пиенето ще ми помогне? — той направи жално лице. — Наляга ме меланхолия.

— Малко вино, определено. После ще се почувстваш по-добре. Не можеш да очакваш, че ще бъде лесно.

— По-добре да опитам в зимника. Може би ще се намери домашно шери в кухнята, въпреки че се съмнявам. Тук горе не би могло да има нищо друго. Мама никога не пипаше тези неща. Баща ми го правеше, разбира се. Два розови джина преди обяда. Едно уиски с вода преди вечерята и едно след нея. Това никога не се променяше. — Кристиан замълча. — Не е ли необикновено? До този момент аз като че ли бях забравил всичко това. Вече десет години откакто той е починал. Защо розов джин, се питам. Той беше военен, не моряк. Колко странно.

— Военен? — Едуард гледаше изненадано.

— Джинът е моряшко питие. Когато слънцето залязва зад хоризонта или може би зад империята, британските военноморски офицери обичат да пият по чашка, и поради някаква си причина, това се предполага, че е джин. Но моят баща никога не е слагал крака си на кораб, когато е можел да го избегне. Той беше кавалерийски офицер, и смяташе, че може точно да бъде определено времето на западането на тази страна от момента, когато в употреба бе въведен танка. Така че, странно е, това е. Сега бих искал да го попитам — той направи опит за вяла усмивка.

— Няма значение, ще отида и ще претършувам зимника, преди да се почувствам по-зле. Почакай тук, ще се върна след миг.

Той отвори вратата на всекидневната и излезе в салона. Едуард чуваше звуците на неговите стъпки, тропащи по каменната настилка на пода, заглъхващи по посока на кухнята. Огледа се наоколо. Къщата изглеждаше неестествено тиха и спокойна. Едуард имаше моментното усещане, че тя като че ли очакваше нещо.

Той стоеше, заслушан в самата дълбина на тишината. „Куайриз менър“ — домът на Кристиановото детство, в близост до границата на Беркшир и Оксфордшир, който гледаше през полята към тревистите хълмове на Беркшир. През последните няколко години Едуард го беше посещавал рядко, обикновено за да помогне на Кристиан с морална поддръжка, когато той идваше да посети своята майка. Но преди двайсет години, когато той и Кристиан бяха в Оксфорд му беше като втори дом. Което значеше, че той трябва да е прекарвал тук и през зимата, знаеше, че го бе правил. И все пак, винаги когато мислеше за тази къща, той си сдаваше сметка, че я свързваше с лятото.

Поради една от странните измами на съзнанието, при които известни периоди от миналото се изтриват, а други се засилват, Едуард видя тази къща и тази градина в спомена си по време на първото избуяване през май и юни. Тогава тя бе окъпана в особена светлина — плътното, прашно злато на късния следобед, в тази част от края на деня, когато вечерта се приближава много бавно и нейното настъпване се измерваше с дължината на сенките отвъд тревистата морава.

Сега беше късна юнска утрин. Слънцето се преместваше към южната фасада на къщата и започваше да навлиза през рамките на прозорците. Нищо не се беше променило през тези двайсет години, къщата беше почти същата, но всъщност тя съвсем малко се беше променила и през последните сто години.

Това беше съвсем английска къща и съвсем английска стая. Сравнена с френска къща, подобна по достойнство, тази беше непринудена, тя не признаваше модата. Избелели от много пране пъстри басми, цветни гирлянди висяха по прозорците и покриваха дълбоките кресла и канапета. Мебелите, повечето от които бяха много хубави, бяха разположени из стаята със застоял въздух, като че ли всеки от тях беше стоял винаги на това място и не би могъл да бъде поставен другаде. Те миришеха на пчелен восък и на сушените розови листа и подправки, които майката на Кристиан приготвяше всяка година, и които бяха поставени в йоркширска купа върху пемброкската маса до него. Едуард докосна с пръсти сухите петали и миризмата на миналото, на летата отпреди двайсет години го изпълни отново.

По стените висеше тази характерна смесица от картини, която влудяваше Кристиан, при която великолепни семейни портрети от осемнайсети век, безспорни и за Кристиан, стояха редом до асортимент от викториански по стил акварели — избледнели изображения на швейцарски езера и индийски гледки. Повечето от тях бяха рисувани от отдавна починали братовчеди и лели. На Едуард харесваше тяхното съпоставяне, харесваше тази стая, харесваше тази къща.

В камината, както винаги през лятото стоеше желязна кошница, препълнена с шишарки, събирани от градината. До нея под стола, в който винаги седеше майката на Кристиан се намираше килимчето, посветено на поредицата от нейни кучета, кошничката с вълнени и копринени конци за нейните гоблени, една маса, отрупана с броеве на „Фийлд“, списания на Кралското градинско общество, и на върха на купчината — последните книги изпратени за нея, като провинциален член от Лондонската библиотека. Нейните очила — кръгли, с рамки от костенурка, безкомпромисни, както самата нея все още лежаха върху книгите.

Тя беше починала преди три седмици така спокойно, както беше живяла. Едуард погледна към купа с книги. Взе една от върха и видя, че беше доклад на една експедиция на Ърнест Уилсън в Китай за събиране на редки растения. Когато я взе, листче хартия излетя от нея и Едуард видя, че това беше бележка, която Кристиановата майка беше написала за самата себе си, и която гласеше: „Делфиниумите от южния край трябва да се махнат. Те са твърде големи и много фалшиви. Роза туркестаника — в кръглата беседка? Добре е срещу тиса — в кръглата беседка? Добре е срещу тиса — като един палячо.“

Кога тя беше писала това? Едуард внимателно постави бележката настрана, където не можеше да бъде загубена. Замислено намръщен отиде до прозореца и погледна навън, към знаменитата градина. И сега виждаше майката на Кристиан, приведена над малка роза, поспряла да погледа своите великолепни цветни лехи и после как изважда малък бележник и надрасква в него нещо. „Вие сигурно няма да промените местата на растенията?“, беше й казал той веднъж, когато тя беше направила точно това. Тогава той беше на двайсет, а майката на Кристиан на четирийсет и пет, на петдесет може би. Той благоговееше пред нея.

— Те са съвършени — беше добавил той, и майката на Кристиан се беше усмихнала. Тя го беше погледнала с острите си сини очи, толкова подобни на Кристиановите. Лицето й беше засенчено от стара сламена шапка, която тя винаги слагаше, когато работеше през лятото в градината.

— Едуард, градините никога не са съвършени. Ето защо ги обичам.

Сега Едуард стоеше, загледан през моравата към високата тухлена стена, която отделяше тази първа част на градината. Розите, които бяха изкуствено приучени да се прилепват към нея, сега цъфтяха в очевидно естествено изобилие. „Еме Вибер“, „Мадам Исак Периер“, „Селестиал“ с техните леко сиви листа. „Зеферен Дроухин“, „Лейди Хилингдън“, „Глоар дьо Джино“, увяхваха сега, техните красиви бледожълтеникави цветове силно ухаеха на чай. Едуард чу техните имена, изречени с гласа на майката на Кристиан.

Той отвори прозореца и пристъпи на терасата. Преди беше валяло и сега слънцето изсушаваше влагата от тревата, нейният аромат беше много наситен — ароматът на лятото.

За миг Едуард видя моравата, изпълнена с хора. Млади мъже в спортни костюми, играещи крикет, от който Кристиан е жестоко отстранен, група от млади жени в далечината. Той живо чу и видя миналото: удрянето на топката в пръчките за поло, смях при някое преместване. Той погледна настрани, погледна назад — и то беше изчезнало.

Къщата отново беше тиха, градината беше също тиха. Той се обърна към всекидневната стая, точно когато Кристиан отново се появи.

— И така, тук сме.

Кристиан килна своята панамена шапка пред очите и се облегна в пейката, на която беше седнал. Те бяха отвън, на терасата, на полусянка и полуслънце. Бутилката с „Монтраше“ наполовина беше празна. Кристиан я беше потопил в градинарска лейка, в която беше сложил толкова лед, колкото можеше да достави един по-стар хладилник.

Той запали една от своите цигари „Блек рашън“ и за своя изненада Едуард разбра, че Кристиан беше истински ядосан. Ръката му леко трепереше.

— Това е миналото — каза Кристиан с внезапна ярост. — Беше глупаво от моя страна, но аз някак си не очаквах, че то чак така бързо ще ме върне назад. Мислех, че съм приключил с това място и с всички спомени още преди години. Не мислех, че изобщо ще ми се отрази така срещата с него — той изкриви лице. — „Изгубеното време“, и аз мислех, че то е изгубено. Сега намирам, че не е.

— Миналото никога не е изгубено — каза Едуард меко — то винаги е тук, точно под повърхността. Ти не можеш да се пребориш с него, Кристиан, трябва да се радваш, че то присъства — той замълча. — Ние сме нашето минало, в края на краищата. Всичко, което сме направили и всичко, което ни се е случило — това е, което ние сме.

— Всичко това е много хубаво, че го казваш — Кристиан се присегна и наля на двамата остатъка от виното. — Ти си стигнал до съгласие със своето минало. Ти във всички случаи винаги си бил по-добър в това от мен. Винаги си имал способността да използваш миналото, за да формираш бъдещето. Дори, когато бяхме в Оксфорд, дори тогава. Ти искаше да доизградиш делото на своя баща, да направиш крачка напред от тази, която той беше направил, и още една крачка след това. Аз бях ужасно потресен от тази твоя амбиция. Знаех, че ще успееш да го постигнеш, и ти го постигна. Същото беше и с Елен. Ти беше решен, че ще имате общо бъдеще и сега го имате — той въздъхна. — Радвам се за това. Ти си щастлив и Елен е щастлива, а това прави щастлив и мен. Също така — ами това е успокоително. То възвръща вярата на човека в силата на волята. Ето те — автор на своята собствена съдба. О, по дяволите! — той пое голяма глътка вино от своята чаша. — Не съм сигурен, че това ме кара да се чувствам по-добре, може би дори ме кара да съм по-зле.

— Не зная дали да се съглася с теб — Едуард замълча, — понякога мисля като теб, струва ми се, че виждам ясната диаграма на причината и резултата. Тъй като аз направих това, а Елен направи онова… понякога ми се струва, че ние избираме. Друг път… Не съм толкова сигурен. Най-накрая има и толкова много случайности. Ако моят баща не беше умрял, ако Жан-Пол беше жив, ако Елен беше вървяла в друга посока в деня, когато я срещнах — разбираш ли?

— О, боже! Ти все повече ставаш детерминист и французин — Кристиан сви рамене, — но аз не вярвам в нищо от всичко това. — Възприемам изключително жизнерадостно и английско отношение по въпроса. Грешката, скъпи Едуард, не е в нашите звезди, а в самите нас, и всичко това…

— Добре. — Едуард дочуваше вече в гласа на Кристиан приближаващата афектация и преувеличението и знаеше, че те идват, за да прикрият чувството. — Но в такъв случай, нямаш причина да се самоупрекваш. Ти винаги си знаел какво искаш да направиш — по отделно за всяко нещо, както и аз. И ти го направи, при това с голям успех. Искаше да отвориш своя галерия, искаше да представиш в страната си произведения на новото изобразително изкуство, ти искаше…

— Аз исках напълно да скъсам с миналото и с всичко това. — Кристиан размаха ръка в широк жест, който обхвана къщата, градината и земите зад тях. — Това е разликата между нас. Ти винаги си бил близко до своето минало, беше лоялен към нето. Аз не мога да дочакам да го премахна. Кристиан Глендининг — самоизобретеният човек. Нямам нищо общо с Англия, във всички случаи много сериозно опитвах, Едуард. Четях погрешни книги, обличах погрешни дрехи и говорех погрешни неща. Гласувах за погрешна партия, когато въобще си правех труда да гласувам. И разбира се, лягах в леглото с личности от погрешен пол — той замълча. — Знаеш ли, веднъж казах на моята майка, че съм хомосексуалист. Точно произнесох думите. Бях така ужасно разстроен, че никой не си правеше труда да забележи това, въпреки че всички го знаеха отлично, че един ден буквално й го казах. Ние седяхме там, вътре — той поклати пръст в посока на всекидневната. — Мама бродираше, аз казах: — Разбира се, ти знаеш, нали мамо? Аз съм хомосексуалист, „кокона“, педераст, женствен мъж, един от „онези“… И знаеш ли какво ми отговори моята майка?

— Не.

— Тя вдигна глава от ръкоделието си, погледна ме през върха на очилата си и каза: „Добре е Кристиан, ако това те прави щастлив. Но, може би, би било по-добре, да не го казваш пред баща си и разбира се не преди вечеря, във всички случаи.“ Това беше. Не можех да повярвам. После тя започна да говори за садене на рози в северния край на градината.

Едуард потисна една усмивка.

— Бях толкова ядосан, че излязох. Не можех да го понеса, разбираш ли? Исках всички те да знаят, че бях различен от тях, че не принадлежах към тях — не повече, отколкото Хюго някога беше принадлежал. Но те никога не признаха това, независимо какво аз правех и се приспособяваха към нето. Така правят британците, както знаеш. Те се приспособяват и после асимилират. Това е много резултатно. Това е техният начин на обезоръжаване на опозицията и той действа добре. Затова ние никога не сме имали революция и никога няма да имаме. Ако Робеспиер и Дантон бяха англичани, знаеш ли как щяха да свършат? Те щяха да бъдат мирови съдии. Щяха да им бъдат предоставени места в Камарата на лордовете. Щяха да умрат като украса на някоя комисия. Точно като мене. Ти знаеш ли, че сега съм член на някои комисии? Да, не е ли ужасно?

— Вероятно има и лоша предопределеност — каза меко Едуард.

Кристиан му хвърли зъл поглед:

— Вероятно. Не бих казал това, когато бях на двайсет. Така или иначе, с всичко това исках да кажа, че те бяха прави, а аз грешах. Едва сега го открих, никога досега не можах да се измъкна от всичко това. Само мислех, че съм се измъкнал. Но то съществуваше — всичко това, очаквайки ме, за да ме утеши посвоему.

Той трагично въздъхна.

— Това ли чувстваш? — напрегнато попита Едуард.

Кристиан повдигна рамене. Когато заговори отново, гласът му не беше толкова театрален:

— Да. Погледни това място. Осемстотин акра обработваема земя, семейна ферма, около десет акра градини. Тази къща, тази несъмнено красива къща, където безобидни, дълбоко консервативни Глендининговци са живели от бог знае кога. Баща ми я е купил от един братовчед в 1919 година и тогава тя е била в пълна бъркотия. Никакви градини не е имало, моята майка създаде всичко това. Аз съм роден тук, сестрите ми са родени тук. А сега то е мое. Нито една от сестрите ми не го иска — те самите притежават огромни свои имения. Така че — какво да правя с него?

— Можеш да живееш тук, когато идваш в този край.

— Да живея в него? Едуард не ставай абсурден. Тук има около петнайсет спални. Това не е къща за ерген. Освен това, аз харесвам начина на живот, който водя сега. Една много приятна малка кутийка в Лондон и малко по-голяма кутийка в Париж, и една съвсем малко по-малка в Ню Йорк. И погледни всичко това! — Той посочи назад към къщата. — Цялата тази мебелировка, всички тези картини. Натрупвания. Какъв е смисълът? Аз нямам на кого да ги дам, за да живее с тях. О, господи. Разболявам се само като мисля за това.

— Добре, ако ти не го искаш и сестрите ти не го искат, би могъл да го продадеш, предполагам.

— Там е проблемът. — Кристиан се наведе напред и запали нова цигара. — Вече мислих по това. Промених намерението си. Сестрите ми могат да вземат каквото искат, а останалото може да отиде във фамилиите Сотби или Кристи и ще продам къщата. Това изглеждаше съвършено просто, до днес.

— И сега?

— Сега не съм съгласен — Кристиан погледна настрани, — открих, че всъщност не съм съгласен. Постоянно си представям, разбираш ли, що за човек ще я купи. Някой ужасяващ бизнесмен от Ситито, извинявай, Едуард, но някой, който току-що е извършил убийство на пазара. Той ще изкопае градината и ще я превърне в ливада за по-лесно поддържане. Ще разположи някакъв съвършено противен яркосин плувен басейн на мястото на розовата градина. Неговата съпруга — о, господи, аз мога точно да си представя жена му. Тя ще напълни кухнята с лъскави секции и после няма кракът й да стъпи там. След това тя ще повика някой като Жислен Белмон-Лаон, за да й придаде вид на английска провинциална къща. — Той погледна Едуард с плачевен израз. — Те ще я унищожат, разбираш ли? Ще унищожат всички неща, които съм харесвал. А на мен не ми е безразлично, ужасно много държа — той замълча. — Знаеш ли, че те всичките са тук, в зимника, моите бащини вина? Намерих ги точно сега, когато слязох долу. Недокоснати от деня, в който той умря. Там е неговият винарски бележник. Педантично попълван — дати, коментари, качества. Той беше доста добър познавач, което е странно, защото беше ужасен английски пуритан по отношение на храната. Любимото му ястие беше рибен пай с градински боб и петмезена торта за десерт. И той много обичаше също и големите, едри сливи. Винаги настояваше да ги бере сам. О, ад и проклятие, извинявай за това, Едуард.

Сълзи се появиха в очите му. Той раздразнено се изправи и се обърна настрана. Едуард също се надигна, но Кристиан ядосано му махна с ръка: Всичко е наред, ще бъда добре след минута. Той се обърна и се загледа в ивицата шубраци. След известно мълчание, Едуард стана.

— Ще отида да направя кафе. Би ли искал малко бренди или нещо подобно? В моята кола има една плоска бутилка с арманяк.

— Това би могло да бъде доста добра идея.

Кристиан не се обърна назад и Едуард спокойно го напусна. Той донесе арманяка от колата си, слезе по занемарения коридор до старомодната кухня и направи кафе.

Между кутиите кафе и чаените кутии с „Ърл грей“, „Лапсанг“ и „Цейлон“ бяха мушнати пакетчета със семена с дати, написани на тях. Върху кухненската маса имаше пазарен списък: един агнешки котлет, един пакет с безквасни овесени питки, четвърт килограм масло, три килограма сирене. Вдовишки пазарен списък. Едуард го погледна и жалост сви сърцето му. Майката на Кристиан бе живяла сама тук в продължение на десет години. Тогава се почувства виновен, спомняйки си колко рядко и двамата бяха идвали да я видят. Дори и сега му беше трудно да си представи какво тази къща е представлявала за нея. Той все още я виждаше такава, каквото беше преди двайсет години — винаги пълна с хора. Представи си я продадена, продадена на търг и променена, и както Кристиан намери отблъскваща идеята нещо толкова обичано и толкова запазено трябва да бъде променено.

За миг той чу гласа на Филип дьо Белфор: „Никога ли не си мислил, Едуард, как, след като ти бъдеш мъртъв, другите ще си разпределят плячката?“

Той занесе кафето и арманяка в градината. Кристиан отново седеше, пушеше нова цигара и изглеждаше по-успокоен.

Едуард му наля чаша бренди и малко кафе. Седна и се колебаеше дали да проговори.

— Сигурен ли си? — каза той накрая. — Съвсем ли си сигурен, че не искаш да живееш тук самия ти? И че никоя от твоите сестри не иска?

— Не, казах ти. Съвсем не. Ние направихме семейно събрание след погребението. Тогава се разбрахме. Заключи, продай и карай. Ами, почти така. Без чувства.

— Би ли ми позволил да я купя?

— Какво? — Кристиан спря чашата наполовина от устата си.

— Би ли ми позволил да я купя?

Настъпи кратка тишина. Тясното лице на Кристиан се изчерви.

— О, за бога, Едуард. Не трябва да приемаш приятелството чак толкова дълбоко, знаеш ли. Аз нямах намерение…

— Зная, че нямаше. И аз не я искам от приятелство. Ами, не точно.

— Тогава защо ме питаш?

Едуард погледна към масата, и наблюдавайки го подозрително, Кристиан видя, че той прави голямо усилие да запази лицето си спокойно и едва успяваше. Щастието прозираше в него.

— Елен и аз — това е, всички формалности накрая бяха уредени. Разводът й вече е факт, така че ние можем да се оженим. И…

— О, боже мой, боже мой. — Кристиан повдигна глава и издаде най-необикновен боен вик. — Кога? Кога? Дявол да те вземе, Едуард, ти никога не казващ една дума…

— Следващата седмица.

— Следващата седмица? Следващата седмица? Не мога да повярвам. Това е чудесно. Това е абсолютно чудесно…

Кристиан скокна на крака. Той ексцентрично го прекъсна, почти удряйки се в масата, политайки в този момент.

— Къде? Как? Аз ще ви бъда шаферът, надявам се? Ако не съм ви шафер, няма вече да ти проговоря. Обожавам сватбите. Каниш ли се да я правиш лудешки величествена или ще бъде от онези приятно потайните, когато вие просто ще офейкате на някъде и…

— Кристиан — Едуард се опита да прекъсне обърканите му приказки, но той не можеше да се въздържи да не се усмихне, — аз се опитвам да ти направя едно търговско предложение.

— Едно търговско предложение, в момент като този? Ти си луд. Ти си безчовечен. Ти си… какво?

— Ако ти наистина желаеш, да продадеш тази къща, аз бих искал твърде много да я купя. Това е всичко.

Кристиан престана да подскача наоколо. Седна и погледна Едуард:

— Но защо? — каза той накрая. — Не разбирам. Има ли някаква връзка между тези две необикновени изявления?

— Да, има. Аз искам да направя на Елен сватбен подарък. И си помислих, ако ти би харесал идеята — Едуард се усмихна, — бих й подарил една английска къща и една английска градина.

— Когато тя е била дете… — те се връщаха с колата в Лондон. Едуард погледна в страничното си огледало, засили своя астън мартин и изпревари три коли и един трактор. Кристиан затвори очи.

— Когато тя е била дете, аз не бих казал на никого другиго това, но зная, че Елен малко ти е говорила за това, тя е живяла във фургонен парк в Алабама, спомняш ли си?

— Спомням си, беше ми го описвала веднъж.

— Там тя е живяла със своята майка и майка й често й е говорила за Англия и за къщата, където тя е израснала — той замълча. — Спомняш ли си тази къща, в Дивон?

— Кой би я забравил?

— Нейната майка обичала да говори за тази къща и за градината. Особено за градината. Тя е извикала във въображението си нещо, което Елен никога не е забравила. Един образ на красиво спокойно и съвършено място. Когато Елен е била малка, майка й често я оставяла сама за доста дълго време и знаеш ли какво Елен се е опитвала понякога да прави? Тя правела градина, английска градина. Събирала речни камъчета, диви цветя и бурени, после изравяла земята и ги слагала там, така че майка й като се върнела вкъщи, да си има английска градина. Само че било много топло, често майката закъснявала и когато се връщала, цветята вече били увехнали и мъртви. Тя ми разказа това веднъж и аз никога не съм го забравил.

Той замълча с очи, загледани напред.

— После, когато тя накрая се върнала в Англия при своята леля и видяла онова неприветливо място, преживяла ужасен шок. Тя току-що е била загубила своята майка и своя единствен приятел, дошла в Англия и видяла това място. Дори и сега, на нея й е трудно да говори за това. Разбираш ли, в онзи момент тя със собствените си очи е видяла точно до каква степен нейната майка е била една фантазьорка. Тя вече го е знаела до известна степен, виждала е как майка й залъгва самата себе си. Но аз мисля, че Елен винаги е мечтала за една съвършена градина. А после разбира, че тя не съществува. Това също е било една заблуда. Тя е била заблуда също така и за Елен, която тя е наследила от своята майка.

— О, господи, това е тъжно. Никога не съм знаел за това. — Кристиан въздъхна. — Нещата, които ние наследяваме.

— Така — Едуард отново погледна в обратното стъкло и виждайки, че пътят е чист отпред и отзад засили, — аз се опитах да помисля. Исках да й подаря нещо специално, нещо, което да има особен смисъл за нея. И когато тази сутрин стоях в твоята къща, помислих за Елен. Това е най-английската къща, която познавам и най-съвършената английска градина — той се усмихна. — И аз ти обещавам, няма да разположим плувен басейн сред розовата градина.

— Там си, тогава! — Кристиан му хвърли лек поглед. — И приемаш ли, че мога да разчитам, че няма да заведеш там Жислен? Не мисля, че би ми харесало да видя как скорпионът поставя щипците си на нея…

— Ти напълно можеш да разчиташ на това. Жислен работеше само в моите представителни салони, никога в къщите ми, и това е така от много години.

— Какво стана с нея? Тя се омъжи за оня Нервал, нали?

— Разбира се, че се омъжи. Тя се разведе с Жан-Жак доста скандално. После се омъжи за Нервал. Но не съм я виждал от няколко години. Имаше някакви проблеми с данъчните власти, мисля, че беше за някаква съмнителна компания на Кеймъновите острови. Така или иначе, тя и Нервал напуснаха Франция, мисля, че те изкопават това, което е останало от Марбела, и то много успешно, надявам се.

— Марбела, добре, добре, добре.

— Елен е срещнала Нервал един-два пъти. Тя купи и продаде къща чрез него. Той доста я забавлява, мисля. Тя каза, че той е бил толкова прозрачен мошеник, просто един негодник. Разбира се, абсолютно безскрупулен.

— Ох, толкова се радвам. — Кристиан се усмихна. — Тогава, на скорпиона е бил поднесен подходящ десерт.

— Фактически чух, че били много щастливи. Вероятно много си подхождат. — Едуард погледна към него. — Само че недей да споменаваш името й пред моята майка. Сега Жислен за нея е много противна и е такава още от времето, когато бяхме в Сен-Тропе онзи път, помниш ли? — той замълча. — Тя счита Жислен за свой враг и мен също така, по всяка вероятност.

Тонът му престана да бъде така делничен и Кристиан го погледна с любопитство.

— Предполагам, че няма да ми кажеш защо.

— Наистина, няма причина. Това е дълга, сложна история. Аз направих нещо, което сметнах, че е в най-добрия интерес на майка ми и тя никога не го забрави, нито ми го прости, това е всичко — той вдигна рамене. — Тя твърде много се промени, Кристиан. Ти едва ли ще я познаеш сега. Облича се съвсем различно. Стана много религиозна…

— Религиозна? Луиз? Не мога да повярвам.

— О, вярно е. — Едуард се усмихна. — Цялата къща благоухае на свещеници. Всеки път, когато отивам там чувам шумно да се развяват католически раса. — Той замълча, и после мислейки за майката на Кристиан, мислейки за Луиз, макар и раздразнена, може би също беше самотна, той добави. — Ти трябва да я видиш, когато следващия път дойдеш в Париж, Кристиан. Тогава ще разбереш какво искам да кажа.

— Не бих могъл да кажа, че ще бъда посрещнат с луда радост. Луиз никога не ме е понасяла.

Кристиан запали цигара, облегна се назад в своята седалка и остави за известно време Едуард да се съсредоточи върху карането. Той обърна глава и се загледа през прозорците. Бързо бяха изминали разстоянието и сега приближаваха покрайнините на Лондон. Тъй като движението ставаше все по-оживено и Едуард беше принуден да намали скоростта, той можеше истински да огледа неговите околности. Полята отстъпваха място на пътищата, на редица след редица от къщи близнаци в комичното Тюдоров стил и неприветливи кръчми. Далече от дясната му страна големи жълти рани разделяха земята, грамадни багери крачеха по нея и я дълбаеха. Те строяха новата автомобилна автострада Лондон — Оксфорд. Когато тя бъде завършена, пътуването, което беше бавно като на костенурка по времето на техните университетски години, щеше да трае по-малко от час, четирийсет минути, ако кара Едуард. И той си спомни как беше карал по този път със стария си морис майнър, с неговата първа кола от Лондон до „Магдален“ — за по-малко от два часа! Тогава това изглеждаше постижение.

— Господи, как всичко се променя — той се обърна и погледна Едуард. — Ние и двамата прехвърлихме четирийсетте. Знаеш ли, премислих, че ще бъде много противно. А сега, когато ви дойде до главата, намирам, че дори ми доставя удоволствие. Перспективата се променя. Това ми харесва. Хората идват и си отиват. Те плуват в живота ти и после отново излизат. След това чуваш истории за тях, малки парченца информация, както това, че Жислен се е омъжила за Нервал и са се затворили в Марбела — някои отиват нагоре, други слизат надолу. Някои се променят по най-неочакван начин, други остават абсолютно същите. Това е толкова интересно. Като да четеш великолепен роман. У-ха! Питам се какви ще бъдем в следващите двайсет години, когато сме на шейсет.

— Все още ще бъдем приятели — Едуард го погледна с усмивка.

— О, да. — Кристиан му се усмихна в отговор. — Нямам съмнения по този въпрос. Това е едно от най-хубавите неща. И всъщност, аз зная точно какви ще бъдем, сега вече започнах да мисля по това. Ти ще бъдеш с още по-голяма власт и по-изтъкнат, ще участваш в един милион комитети. Ще бъдеш баща на фамилия. Господи, Кет сигурно ще е омъжена, ти тогава ще бъдеш дядо. А аз — аз ще бъда едно застаряващо „анфан терибл“. Хората ще бъдат доста груби с мене и ще казват, че съм дъртак. А после, когато стана на седемдесет, те ще ме открият отново и ще ме превърнат в национален паметник — Сесил Бийтън в средите на галеристите. Това е то — да устискаш, докато станеш на седемдесет. Тогава вече не можеш да сгрешиш. Ставаш мъдрец и всеки казва, че имаш великолепен стил. После ще продадем мемоарите си на неделните вестници и всички наши приятели ще публикуват своите дневници и писма и ние ще се превърнем в една индустрия, както „Бламсбъри груп“. Едва ще дочакам! Точно тогава миналото наистина започва да си плаща — той хвърли на Едуард предизвикателен поглед. — Така че, надявам се, ти си водиш за всичко дневник. Иначе всички онези академици и студентите, които се занимават с изследвания ще бъдат ужасно разочаровани. Дневници, писма, бележници…

— Абсолютно никакви. — Едуард съзря малко пространство сред потока на движението, той се насочи нататък и засили. — Мразя нещата от подобен род, както отлично знаеш. Аз дори не пазя снимки.

— Не пазиш, така ли? — Кристиан се намръщи. — Спомням си, когато търсихме Елен, ти дори нямаше нейна снимка, добре, че един от твоите коняри ни донесе. Защо така?

— Наистина не зная. Предпочитам да не документирам миналото си, това е. Предпочитам само да мисля за него. Писма, снимки — не зная, мисля, че те деформират нещата.

— А не се ли изгражда от тях паметта? — Кристиан остро го погледна.

— Може би.

— Най-накрая, всеки различно си спомня миналото. То не е нещо фиксирано. Дори нашият собствен начин, по който го възприемаме се изменя през цялото време.

— Искаш да кажеш, че не е постоянно?

— Господи, не! Моето минало постоянно и внезапно изскача. То се манифестира по най-изненадващи начини.

— Това е защото ти имаш минало с изключително лоша слава.

— О, зная. — Кристиан се усмихна самодоволно. — И ти също, бих могъл да изясня.

— Това, всичко това е свършено — твърдо каза Едуард.

— Не можеш да разчиташ на това, никога не би могъл. Не можеш да разчиташ дори на настоящето. Точно, когато мислиш, че е изключително спокойно и ведро, започва нещо друго да се развива, което е извън твоето полезрение. По улицата, зад ъгъла, в друга страна — ти си съвършено щастлив, а междувременно…

— Зная това. Научих този урок в нощта на моя шестнайсети рожден ден. — Едуард отговори доста рязко. После, съжалявайки, защото му доставяше удоволствие, когато Кристиан беше разговорлив, той се обърна с усмивка. — Знаеш ли, че Елен е в Лондон? И Кет. Нощуваме в „Ийтън Скуеър“. Защо не дойдеш да вечеряме?

— Чудесно. Ще ми бъде приятно.

— Ако желаеш утре сутрин можем да отидем и да се срещнем с моите адвокати. Тогава бихме могли да уредим всичко относно къщата, освен ако не искаш да премислиш.

— Ни най-малко. Ще се радвам да посетя твоите адвокати — Смит-Кемпт, нали? Моят баща ги използваше. Те все още ли са запазили онези чудесни Дикенсови канцеларии?

— О, да.

— И чашата шери, когато се стигне до края на срещата?

— Неизбежно.

— Великолепно. Аз със сигурност ще дойда. Много е приятно да знае човек, че нещо не се променя.

— И нито дума на Елен относно къщата. Обещаваш. Искам да бъде изненада.

— Едуард, как бих могъл? — Кристиан изглеждаше засегнат. — Знаеш, че обожавам тайните. Ще бъда мълчалив като гроб.

— Не обещавай невъзможното. Ако би могъл просто да избегнеш своите обичайни малки намеци…

— Намеци? Намеци? Тук си несправедлив към мене, Едуард.

— Така ли? — каза сухо Едуард и се засили към града.

„Една тайна, една изненада“. Елен обичаше изненадите и обичаше да прави подаръци, особено на Едуард. Този подарък, който все още беше тайна, но нямаше да бъде изненада, нейният сватбен подарък за него я изпълваше с огромно вълнение. Тя чувстваше, че сякаш ходи във въздуха. Чувстваше го, въпреки, че доста беше извървяла — по цялата „Бонд стрийт“, където беше правила покупки, през „Оксфорд стрийт“, през тясната и извиваща „Мерилбор лейн“, по „Хай стрийт“, която е успоредна на „Харли стрийт“, където господин Фоксуърт все още поддържаше своите консултантски стаи. После на север край църквата, където Роберт Броуин се беше оженил за Елизабет Берит, и на север по посока на „Сен Джон, с Ууд“, където Ан Нийл сега имаше свое студио, през „Риджънт’с парк“.

Тя можеше да вземе такси навсякъде по своя път, но днес знаеше, че не би издържала да бъде затворена в кола. Искаше й се да върви, чувстваше като че ли плува в щастие. Само след една седмица тя щеше да бъде омъжена за Едуард. Засили крачка, когато стигна до парка, струваше й се, че би предпочела да танцува, а не да върви. Толкова дълго време — две години разправии с адвокати и после с още адвокати, две години, през които работите вървяха толкова ужасно бавно, не защото Левис се противопоставяше на развода, а защото във всичките тези дни той просто не отговаряше на писмата, и трябваха седмици на неговите адвокати, докато се похвалят, че имат неговия подпис.

Тя спря, после се обърна, правейки малък кръг около пълното с лодки езеро и ярко украсената оркестрова естрада. По това време тя понякога се отчайваше, а Едуард — никога. Беше й тъжно, че това отключване, това измъкване от един брак на миналото трябваше да бъде направено по този сух и официален начин, дори когато и двете страни бяха в съвършено приятелски отношения и споразумението, което трябваше да бъде оформено, защото тя не искаше нищо от Левис, беше честно. Подписи, документи, писма от един адвокат до друг — всичко това й беше толкова омразно.

Тя все още се чувстваше виновна по отношение на Левис, че беше допринесла за неговата деградация, а деградацията ставаше по-остра и по-бързо се развиваше, откакто тя беше напуснала Америка.

Спря на слънце близо до езерото и си спомни за писмата, които Левис й беше писал. Дълги, несвързани, объркани писма в много страници, от които се разбираше, че той едва ли беше наясно кое време от годината беше, още по-малко какво се случваше. Тя също няколко пъти се беше опитвала да говори с него по телефона през първата година на престоя си във Франция, но разговорите бяха невъзможни. Тя като че ли можеше да чуе хапчетата в гласа му — изблици на трескава изповед или в друг случай бавното, объркано опипване на действителността, което очевидно му причиняваше болка.

Тази година тя въобще не беше говорила с него и той не бе отговарял на нейните писма. Сега, когато и да позвънеше, се обаждаше Бетси или някоя от другите, постоянно сменящи ролята си хора, които изглежда стояха в къщата. И те винаги имаха някакво извинение: „Съжалявам, Левис спи.“, „Левис точно сега не е във форма“. Понякога те не си правеха труда дори и това да съобщават, просто се смееха, и казваха: „Левис, кой е той?“.

Това понякога я тревожеше. Веднъж, в отчаяние тя писа на Чад, молейки го да отиде, ако може да посети Левис и да се увери дали той е в ред. Веднъж дори писа на неговата майка. Чад никога не й отговори. Емили Синклер й изпрати кратка, смразяваща бележка: Семейството на Левис било съвършено наясно за неговото състояние. В няколко реда тя съумяваше да внуши две неща, че грижата на Елен съвсем не беше нужна, и че идваше твърде късно. Елен не се опита да пише отново и когато сподели с Едуард своите тревоги, той беше категоричен:

— Скъпа моя, Левис е възрастен, не е дете. Виж, той сега е отговорил на последното писмо на моя адвокат, подписал е документите. Елен, не можеш повече да се тревожиш за това как да подкрепяш Левис.

Той дори й беше показал подписите на Левис върху официалните документи и Елен ги беше погледнала мълчаливо. Беше използвал познатата й с широк писец писалка „Мон Блан“. Подписът, с който се прекратяваше неговия брак беше бързо надраскан и едър, с разлято написани, наклонени отделни букви с преувеличени очертания. Тя си спомняше почерка, спомняше си личността. Можеше да разбере всичките парадокси на Левис, с цялата негова претенциозност и несигурност само в две думи. После си спомни за онези две писма, които той й беше изпратил от Париж, тяхното диво уверение в любов, техният момчешки оптимизъм и й стана много мъчно. Беше обичала Левис, въпреки че той никога не бе могъл да разбере това. И във всички случаи, тя го беше обичала не както трябва, по начин, който той никога не беше могъл да приеме — така, както майка обича своето дете.

Покровителственост. Тя стоеше спокойно загледана към езерото. Няколко двойки и деца гребяха напред-назад на слънце, хора лежаха на пейките, четяха, спяха или просто седяха с лица, повдигнати към слънцето. Едуард беше прав, помисли внезапно тя, той беше прав, но това не беше лесно.

Тя се обърна настрани от оркестровата естрада и водата. Тръгна бързо към северната част на парка. Внезапно и неудържимо нейното настроение се подобри. Тя не можеше да бъде нещастна в ден като този, не можеше, беше невъзможно.

Те щяха да се оженят в Лоара, в малкия провинциален градец на десетина километра от замъка. Това щеше да бъде граждански брак, разбира се, като разведена жена тя нямаше право на алтернатива. Една спокойна, обикновена сватба — това желаеха и двамата. Без суетене, без гласност. Само неколцина приятели. Кристиан щеше да присъства, разбира се, днес Едуард беше отишъл да го доведе. Също Ан Нийл, Мадлен, която скоро също щеше да се омъжва, Каси, която имаше нова екипировка за случая и с която тя беше прекомерно горда. И Кет, която нищо не разбираше от усложненията, придружаващи тази сватба, Кет, която като че ли беше забравила, че някога беше познавала някого, наричан Левис Синклер, Кет, която вече седемгодишна, обожаваше Едуард и гледаше на този брак като на най-щастливото, най-вълнуващото и най-неизбежното нещо на света.

Елен се усмихна и забърза. Отново на север към зелените улици и спокойното затънтено място на „Сен Джон, с Ууд“. Покрай големите и доста грубовати къщи по „Авеню роуд“, които винаги й напомняха за Холивуд и после в мрежата от малки улички и зелени градини. Люлякът цъфтеше с големи и тежки ваниленобели, надвиснали над паважа цветове. Като мина покрай тях, тя спря, за да ги помирише.

Сега обичаше Лондон, помисли си с внезапна пламенност. Обичаше го, както обичаше Париж и селцата по Лоара, защото тези места свързваше в съзнанието си с Едуард и с любовта помежду им. Те често идваха в Лондон и когато както днес вървеше, постоянно минаваше покрай местата, които я връщаха към спомените. Тук бяха минавали с колата, там веднъж бяха открили малък ресторант. Там веднъж бяха ходили на парти и тогава, много по-късно, улиците бяха пусти и те говорейки бяха вървели ръка в ръка, не в определена посока, а просто оставяйки краката им да ги водят. В толкова много места, в Париж, когато гледаше в Сена — Л’ил дьо ла Сите, в Лоара, близкото пазарище може и, което понякога посещаваха, защото и двамата обичаха пазарищата, тук по склоновете на Примроуз Хил, където веднъж бяха ходили през нощта и бяха спрели на върха, за да гледат оттам града, или дори най-оживените центрове — „Пикадили съркъс“, „Бейсуотър роуд“, специално един ъгъл на „Найтсбридж“ — всички тези места бяха изпълнени е Едуард. Тези места бяха техни места и фактът, че други мъже и жени, други влюбени преди и след тях може да са минавали или да минат по същия начин и да имат същото чувство, само засилваше интензивността на собствените им емоции.

Тя стоеше спокойно точно до люляка. В един миг тяхната любов й се стори огромна, нещо велико, толкова могъща, че беше накарала града да замлъкне. В следващия миг започна да й изглежда малка, но жизнена, част от една продължителна цялост. Влюбените в града. Тя отново забърза стъпка и почувства дълбок вътрешен покой и задоволство. Почувства, че тя и Едуард сега бяха частица от миналото на Лондон, че бяха частица от духа на това място.

Студиото на Ан Нийл се намираше в градината на една несиметрично разположени фронтони къща, където според слуховете Едуард VII веднъж заловил Лили Лангри. Отвътре то много приличаше на нейното старо студио в Челси, което тя набързо трябваше да напусне, когато модните вълни строителство заплашваха да го погълнат.

— Пазарчето на моя зарзаватчия сега е превърнато в магазин за дрехи — беше казала тя сърдито. — Те не го наричат магазин за дрехи, нито дори магазин за рокли. Наричат го „бутик“. Не мога да си купя карфиол по цялото протежение на „Кинг роуд“. Премествам се.

Тя се беше преместила и беше взела и своята атмосфера за едно със себе си. Във всекидневната стая на новата къща пак се намираха избелелите килими, пак двете грамадни от червено кадифе кресла, редицата от речни камъни и вазата с птичи пера върху рамката на камината. Сегашното й студио беше все така неподредено, както и предишното.

Елен влезе в него с безпокойство, защото Ан рисуваше портрет на Кет — сватбен подарък. Изненадата. И тя самата трябваше да го види днес за първи път. Когато влезе, рисуването очевидно беше приключило и тя си помисли, че Ан беше доволна, защото беше много нападателна, а също както при Каси, това беше добър признак. Кет седеше, кацнала на единия край на масата и ядеше портокал с пълно безгрижие за безредието, което създаваше около себе си. Сокът течеше по голата й кафява ръка, и Кет я целуна с весела, портокалова уста.

— Това е като да рисувам змиорка — каза Ан с най-грубия си тон. — Подкупвах я, заплашвах я. Нищо не помогна. Не може да се задържи неподвижна повече от пет секунди. Вече никога, при никакви обстоятелства няма да рисувам дете на тази възраст…

Кет направи малка бунтовна физиономия и виждайки я, Ан потисна усмивката си. Тя се обърна към Елен:

— Така или иначе, предполагам, че вече можеш да я погледнеш.

Тя заведе Елен до най-отдалечения от статива край, скръсти ръце и погледна намръщено собственото си произведение. Но Елен не можеше да бъде заблудена нито от нейния тон, нито от недоволния израз на лицето й. Тя спокойно погледна картината.

На нея Кет седеше в поза, доста подобна на сегашната, кацнала на края на масата, готова да се раздвижи, както винаги. Зад нея през широкия прозорец на студиото се виждаше част от дивата и необработена градина на Ан. Градината беше като Кет: пищна, щедра, непокорна, но също така и красива. Там беше нейната дъщеря — все още малко момиченце, но с неосъзната грация в разположението на крайниците, хваната със стреснат, напрегнат израз на лицето, готова всеки миг да избухне в смях, един много характерен неин израз и в същото време, Елен забеляза сега — и изненадващо зрял.

Тя дълго гледа портрета. Беше дълбоко развълнувана. Обърна се към Ани топло я прегърна.

— О, Ан, хубав е. Ти си ми показала моята дъщеря, но си ми показала също и жената, която тя ще стане…

Ан си позволи една усмивка. Тя погледна към Кет, която сега слушаше оттеглила се в другия край на студиото.

— Надявам се, че е така… — Ан се поколеба. Тя сниши глас. — Аз й го показах, Елен. Тя сега може точно да види приликата си с Едуард. Сама я забеляза и това беше първото нещо, което й направи впечатление. — Ан замълча и стисна ръката на Елен. — Ти трябва да й кажеш — каза тя. — Зная, вие и двамата искате да изчакате подходящия момент. Добре, той ще дойде.

Те останаха да пият чай с Ан, сервиран в старите сини чаши „Спод“, които Елен си спомняше. После, в ранната привечер намериха такси, отвориха всички прозорци и се приготвиха за дългото пътуване до „Ийтън Скуеър“.

— Дали Едуард ще доведе със себе си Кристиан, какво мислиш — попита Кет.

— О, надявам се. На него едва ли му е било много приятно да се върне в неговия стар дом. Предполагам, че ще бъде тъжен и ние трябва да го ободрим.

— Аз ще го одобря. Аз ще му покажа някои от моите трикове с картите. Каси току-що ме научи един нов…

Както винаги, Кет седеше на сгъваемото столче и се олюляваше при подрусването на таксито. Дългите й тънки крака бяха изпънати, косата й както винаги стърчеше на безредни вълни и кичури. Обичайно толкова оживено, сега лицето й беше добило леко сънлив и отнесен израз.

Елен седеше срещу нея, гледаше я и мислеше за това, което Ан й беше казала. Знаеше, че беше права. Кет сега беше на седем — те нямаше да могат да отлагат още дълго. Опита сега, както често се беше опитвала в миналото да оформи подходящите изречения в ума си, така че да бъдат ясни и разбираеми за детето, така че на Кет да бъдат оставени, колкото е възможно, по-малко съмнения и тревоги. Но самата Елен намираше толкова поводи за съмнение, че накрая, както в миналото, така и сега изреченията не бяха произнесени и тя остана мълчалива.

Прекосиха „Хайд парк“. Кет се облегна на прозореца да погледа хората, играещите деца и кучета. Тя посочи към „Серпинтайн“ и към корабите в него и после, когато стигнаха южните врати на парка погледна назад към Елен.

— Знаеш ли, онзи ден ходих да играя с Люси Кавендиш.

— Да, скъпа?

— Ами, тя каза, че нейният татко не е неин татко. Той е неин… — Тя замълча намръщено. — Неин втори баща. Нейният татко е бил женен за нейната майка, но вече не е. Тя се е омъжила за друг и той се е оженил за друга…

— Да? — каза внимателно Елен. Сърцето й започна силно да бие.

— Люси каза, че това е хубаво. Да имаш двама татковци искам да кажа — тя замълча. Бяха на половината на „Екзибишън роуд“. — Левис не беше мой баща, нали? Искам да кажа, мой истински баща?

За първи път през последната година Кет споменаваше името на Левис. Очите й сега стояха взрени в лицето на Елен.

— Не, Кет, не беше. Левис ти беше… беше в известен смисъл повече от твой втори баща, когато бях омъжена за него. Но вече не съм…

— О, зная — Кет говореше съвсем свободно. — Ти ще се омъжваш за Едуард, което е много по-добре — тя се поколеба. — Аз харесвах Левис понякога, но той не беше много често вкъщи — веждата й се повдигна. — Не мисля, че си го спомням много добре, майко. Помня къщата и моята стая със зайчета по сенниците и градината…

Тя се спря, настъпи мълчание. Бяха стигнали „Челси“, завиваха по посока на „Ийтън Скуеър“. Елен се присегна към чантата си, за да извади своето портмонета главата й сега беше пълна с хиляди изречения, всичките разбъркани и смущаващи.

— Аз приличам на Едуард, точно като него съм. Това разбрах, когато погледнах картината на Ан. Не бях го забелязала преди.

Елен се наведе напред.

— Разбира се, че приличаш на Едуард, Кет. Ти си негова дъщеря.

Настъпи кратка тишина. Таксито спря пред тяхната къща. Кет отвори вратата, изскочи навън, после любезно я задържа за Елен. Елен плати на шофьора. Кет се разтича и подскочи.

— Едуард е мой татко? Така ли? Така ли?

— О, скъпа, да. И ние бихме живели с Едуард преди, винаги, още от самото начало, когато ти се роди, но…

Кет не се интересуваше от такива сложни размисли. Тя плесна с ръце.

— Знаех си! Знаех си! О, толкова съм щастлива — тя се спря за миг. — А Каси и Мадлен знаят ли?

— Да, скъпа.

— А Кристиан?

— Да.

— Колко съм глупава. Люси Кавендиш ми каза, че е, и аз казах, че е, но после не бях сигурна. Чувствах се малко объркана.

— Но сега вече не си объркана, нали?

— Сега? — Кет й отправи укорителен поглед. — О, сега не, разбира се. Мисля, че е жалко, че не сме винаги живели с него, но това е било преди толкова много време. И аз съм била много малка — тя повдигна лицето си към Елен. — Сега ние винаги ще живеем с него, нали?

— Разбира се, скъпа, винаги.

— О, толкова се радвам. — Кет отново се разтича и заподскача. — Аз ще му разкажа за всичко това довечера — каза решително тя и затича към къщата.

— А твоята карта беше…

С нежните си ръце Кет се беше хванала за бюрото. Кристиан изтегнат в креслото беше кръстосал дългите си крака, бе сложил ръцете си зад главата и я наблюдаваше изпитателно.

— Кралят на диамантите! Ето го!

С известна ловкост Кет измъкна картата и я задържа изправена. Кристиан беше задължен да я изгледа смаяно.

— Учудващо, съвсем учудващо. Кет, не мога да го повярвам. Това магия ли беше или трик?

— Магия — твърдо каза Кет.

Кристиан поклати глава и пое голяма глътка уиски:

— Ако току-що не го бях видял със собствените си очи, никога нямаше да повярвам. Би ли пак ми го повторила някой път? Ти си магьосница или вещица? Какво друго можеш да правиш? Можеш ли да предсказваш бъдещето?

Кет хвърли поглед към Каси, която важно стоеше до вратата със скръстени ръце и с израз на лицето, който говореше: „В леглото!“

— Още не — тя започна неохотно и послушно да се оттегля към вратата. — Мога да се науча. Мадлен каза, че знае как се прави. А Каси може да гледа по чаени листа в дъното на чашата. Нейната баба й е показвала. Гледаш във формите, които листата образуват, и…

— Каси, ти криеш големи тайни — очите на Кристиан лениво се обърнаха към нея. — Мислил съм, че умееш много работи, но не и че си Сибила…

Кет хвърляше умолителни погледи към Едуард и Елен, които от отдалечения край на стаята наблюдаваха тази сцена. Елен леко наклони глава и лицето на Кет светна. На Кет и на Кристиан Каси хвърли суров поглед.

— Аз много добре мога да виждам в бъдещето — каза отсечено тя — и много добре виждам, когато някой отлага, за да играе. Аз виждам, че сега е седем часа и че някой няма да е в леглото по-рано от осем часа при това положение. И още виждам…

— Не, не можеш да видиш, Каси — каза кротко Кет. — Сега идвам. И тази вечер ще бъда особено бърза…

Тя обиколи всекидневната, за да каже на всички обичайното си „Лека нощ“. Кристиан, който я намираше много забавна, се изправи, целуна й ръка, чукна токове и я боцна в корема. Елен силно я притисна в прегръдките си, а когато Едуард се канеше да я целуне, тя бързо каза:

— Може би Едуард ще дойде горе да ти каже лека нощ, Кет, ако днес си бърза и не се бавиш дълго в банята…

Едуард се усмихна и обеща, а Кет бързо излезе. Елен отиде и седна до Кристиан:

— Сега — каза тя, — разкажи ми всичко, Кристиан. Много ли беше мъчително? Доволен ли беше, че Едуард дойде с теб?

— О, страшно бях доволен. Поради най-различни причини — започна Кристиан.

Едуард му хвърли остър, предупреждаващ поглед, а Кристиан, който обичаше да го дразни, започна да прави внимателна и безобидна преценка на техния ден. Едуард ги наблюдаваше известно време, отиде до широките прозорци и излезе на балкона, който гледаше към градината на площада. След малко той доля чашите им, после по знак на Елен ги напусна, за да каже лека нощ на Кет.

Бавно изкачи стълбите. Може би поради разговорите му с Кристиан и посещението на неговата бащина къща, днес някак си миналото му се струваше много близко. Едва когато във всекидневната стая Кет извади онази карта „Кралят на диамантите! Ето го!“, Едуард едновременно като че ли чу и видя Полин Симонеску: „Първо картите, господин барон, после можете да започнете своето бъдеще!“

Сега беше 1967 година. Той не беше виждал Полин Симонеску от 1959 година, от онзи момент, когато не дълго преди да срещне Елен беше решил да напусне нейната къща в Париж и никога да не се върне там. Тя беше напуснала Париж или поне той така беше чул. Не знаеше дали беше жива или умряла. Не беше помислил за нея в продължение на години, и все пак, тази вечер, когато Кет извади точно тази карта, той я видя съвсем осезателно. За миг като че ли тя беше протегнала и поставила на рамото му своята ръка с рубинения пръстен, и той беше усетил отново онова напрежение, онова усещане за странна сила.

Той спря на първата площадка, където се намираха неговата и на Елен спални, които някога, по време на войната бяха на неговата майка и които сега бяха почти непознаваеми. Тогава си спомни за случаите, когато беше тичал по тези стъпала, беше ги взимал по две наведнъж, бързайки да се озове в сигурността на стаята си. Там на своята карта той нанасяше последните сведения за хода на войната със синьо мастило, а кодираните сведения за Селестин — с червено. Той видя Селестин с нейната червеникавозлатиста коса, събрана на върха на главата, нейният леко разтворен пеньоар. Спомни си я, каквато я беше виждал последната година, когато тя умираше, подкрепяна от възглавници в стаята на частна клиника в „Сен Джон, с Ууд“, където нейните сметки в продължение на години бяха спокойно изплащани от него чрез службите на вечно ефикасните, вечно дискретните „Смит-Кемпт“.

— Бих искала малко шампанско — беше казала тя веднъж. Това беше почти единственото нещо, което беше казала, когато беше дошла в съзнание и после беше изпаднала в безсъзнание отново.

Той спря на втората площадка. Сега беше доволен, че винаги бе продължил да плаща наема на тази къща, радостен, че той и Елен я използваха толкова често. Беше му приятно да усеща миналото толкова близко. Облегна се на парапета и си спомни как долу беше танцувал с Изобел, бавно въртейки се из стаята, докато навиващият се грамофон издаваше дрезгави танцови звуци. Тази вечер къщата беше много тиха. Той за миг се заслуша, като че ли очаквайки да чуе гласа на онази издраскана грамофонна плоча с неговата веселост от времето на войната. Но чуваше само тишината. После, когато се обърна към стаята, в която сега спеше Кет и която някога беше неговата, той съвсем отчетливо чу гласа на Жан-Пол. Чу го да се смее, усещайки тежката му ръка около раменете си: „В такъв танц искат жените да ни водят, а братче?“

Почувства моментно остро съжаление, пронизваща носталгия. Цялата стара, наситена и все по-безнадеждна обич към неговия брат се върна в него и тогава той си спомни Жан-Пол не такъв, какъвто беше в края си, а по време на военните години, по времето, когато Едуард му беше прощавал всичко.

Той леко сви рамене и влезе в стаята на Кет. Тя седеше в леглото с книга пред себе си, въпреки, че нямаше вид да чете.

Едуард й се усмихна и тя отговори на усмивката му. Той изведнъж усети как миналото се измъкна навън от спокойната стая: тя беше на Кет, не вече неговата. Това минало не представляваше реалност за Кет. Както всички деца, и тя живееше с настоящето.

Той спокойно се раздвижи из стаята, поглеждайки към нейните книги и към картините, които тя беше рисувала и с които беше много горда. Погледна през високия малък прозорец. Там отвъд площада веднъж той беше видял черна дупка, останала на мястото на бомбардираната къща — беше директно попадение. Сега, разбира се там нямаше никаква следа. Гледайки сега нататък, той вече не беше сигурен коя от къщите трябва да е била.

Кет го наблюдаваше очакващо. Той се обърна към нея с извинителна усмивка и седна върху леглото й. Взе малката й ръка и я остави да лежи в неговата.

— Аз днес продължавам да мисля за миналото, извинявай, Кет. Поради някаква причина го чувствам много близко. Някога това беше моята стая.

— Зная, по време на войната, когато сте живели тук.

Тя се поколеба за момент, две яркочервени петна се бяха появили на бузките й.

— Ти тогава познаваше ли майка?

— За бога, не! Аз бях само едно момче на петнайсет-шестнайсет години. — Едуард нежно притисна ръката й.

— Срещнах майка ти много по-късно, години след като войната беше свършила.

— В Лондон ли я срещна?

— Не, в Париж. — Едуард се колебаеше, защото и той като Елен се безпокоеше за Кет и затова доколко тя знаеше и доколко можеше да разбере, той не се спря дотук, както би направил в друг случай, а продължи.

— Срещнах я в Париж, както стоеше пред една църква, която се наричаше „Сен Жулиен льо повр“, и там имаше малък парк, като малко площадче точно до нея. Веднъж те водих там, ти може би не си спомняш…

— Мисля, че си спомням — тя смръщи вежди. — Смяташ ли, че тя беше красива?

— Мисля, че тя беше много красива. — Едуард меко се усмихна. — Аз внезапно се влюбих в нея. Просто, ей така! Лудо влюбване както казват на френски, като гръмотевичен удар…

Кет се изкиска.

— Вярно е, случва се. Никога не бях мислил преди това — той замълча. — Спомням си, че моят баща ми го беше казал. Когато срещнал моята майка, Луиз — това е било много отдавна, в началото на първата, не на втората война. Видял я, когато тя танцувала и се влюбил в нея. Просто, ей така!

— Но, тогава ти не си се оженил за нея. Ще се ожениш за нея сега, вместо…

Кетиният израз стана малко тревожен. Едуард разбираше, че с този си разговор Кет водеше нанякъде и като че ли това я правеше едновременно тревожна и малко изплашена.

— Не, но исках. Обаче се случиха най-различни неща, сложни неща, ще ти ги обясня един ден — той замълча. Кет го гледаше право в лицето. — Важното, което трябва винаги да помниш, е, че ние с твоята майка винаги много сме се обичали един друг. Ние може би извършихме нещата в обратен ред, възрастните го правят понякога, поради много причини. Но сега ние всички сме ги оправили и ето защо с нетърпение очакваме нашата сватба. Ти също я очакваш, нали, Кет?

— О, да! — очите й светнаха. — Много. Каси има нова шапка с перо, а аз имам нова рокля. — Тя замълча. — Аз не трябваше да ти казвам за роклята, защото това е изненада, но тя е синя, като метличина. Аз обичам синьото, това е любимият ви цвят и тази ми рокля е много красива — тя замълча. — Сега зная, че ти си моят истински татко. Мислех, че си, но бях малко объркана, така че днес попитах майка и тя ми каза.

Той усети нейното вълнение и тревога. Малките й пръстчета се свиха и после се отпуснаха в неговата ръка. Сърцето на Едуард се изпълни с обич. Той беше дълбоко трогнат и сълзи напираха в очите му. Той веднага погледна настрана, опасявайки се, че тя би могла дати изтълкува неправилно, после обратно върна поглед към нея.

— Но разбира се, моя дъщеря, мое дете — той успя да овладее гласа си. — И ние си приличаме малко, как мислиш?

— О, да, това го разбрах, когато… — Кет изведнъж тайнствено се пресече. — Забелязах го — добави тя и внезапно стана строго делова. — И така, аз трябваше да реша, мислих за това, трябва да измисля как да те наричам. Мога все така да те наричам Едуард или татко, или тати. Ти кое харесваш? — Тя настойчиво го погледна.

— Смятам, че всички са добри, всичките. Ти дори можеш да ги сменяш. Когато съм строг мога да бъда „татко“ и „тати“, когато съм снизходителен, и…

— Ти никога не си строг! — Кет се засмя.

— Това е, защото никога не си била истински непослушна. Само почакай. Аз мога да бъда наистина много строг. Мога да бъда доста ужасяващ. Виж.

Едуард придаде на лицето си възможния най-студен и заплашителен вид, който за момента успя.

На Кет той не направи впечатление. Тя отново се засмя. Ръката й стисна още по-здраво неговата.

— Харесвам те — просто каза тя.

— За щастие — Едуард тържествено гледаше към нея, — аз също те харесвам. Харесвах те още от деня, в който беше родена.

— Наистина?

— О, да. Веднъж някой ми каза… — Едуард погледна настрани. — Някои казват, че повече предпочитат да бъдат харесвани, отколкото обичани. Ти какво мислиш?

Кет се намръщи. Тя сериозно се замисли по въпроса.

— И двете — каза накрая.

— Това е добре. Защото аз много те харесвам и много те обичам. И също така съм много горд с тебе. — Той се приведе и я целуна. Кет силно го прегърна с ръце около врата и постави шумна, влажна целувка някъде около носа му.

— А сега, ти трябва да легнеш и веднага да заспиш. И няма да четеш, след като е загасена светлината, обещаваш?

— Обещавам.

Тя се сгуши по-надолу в завивките, обърна се на една страна, сложи ръка под бузката си и затвори очи. Едуард загаси малката лампа до главата й и спокойно тръгна към вратата. Там той остана за миг, гледайки я. Нейните очи блеснаха, отваряйки се още веднъж и после се затвориха. Тя леко въздъхна, дишането й стана по-леко и ритмично. Едуард я погледа още малко. Щастие бушуваше в сърцето му. После, виждайки как с леснината на дете тя почти беше заспала, той напусна стаята, оставяйки вратата както тя обичаше — леко открехната.

Когато влезе във всекидневната стая, Елен казваше:

— Така че, какво би направил, Кристиан? Сигурно би било твърде тежко за теб да я продадеш?

И Кристиан лоялно казваше:

— О, господи, не зная. Разрешението на въпроса все някак ще дойде, надявам се.

Те прекъснаха, когато Едуард влезе.

По лицето на Едуард Елен веднага разбра, че Кет му беше говорила за това. Тя скочи и отиде при него. Едуард я прегърна с една ръка и за миг доближи глава до нейната. Това беше много кратък жест, но колкото и кратък да беше, гледайки ги от страна, Кристиан можа да го разбере — израз на интимност, а също и на обич, толкова силна, че като че ли се усети физическото й присъствие в стаята. Той беше изключен, осъзна това, но нямаше нищо против. Щастието е заразително, помисли си. Той виждаше как то променя лицето на Елен и Едуард, чувстваше, че то променяше и самите тях.

Каквото беше се случило беше обяснено и Кристиан беше много доволен:

— А, добре, тогава — каза той провлечено, както когато искаше да скрие прекалено вълнение. — Това е великолепно. Чувствам се почти чичо. И се усещам много благ, а при това, ние още не сме вечеряли. Елен беше казала, че имате сьомга, която аз особено много обичам, и ягоди, които ме правят страшно лаком, и после, ние всички можем да седнем и да си приказваме. Наистина, този е един великолепен ден, запомнящ се поради редица причини…

Едуард му хвърли предупредителен поглед и Кристиан се усмихна с известен блясък в очите. Той вдигна чаша:

— Трябва да вдигнем тост. Аз зная един стар, Оксфордски, Едуард, спомняш ли си? „Шампанско и залози, и ужасяващият спектакъл на залеза, падащ над моравите на Христовата църква след празника. Гонг!“

Той стана, вдигна чашата малко по-високо и я размаха така наоколо, че уискито заплашително се наклони.

— Едуард, Елен, щастливи дни…

Бракът им беше сключен на 26 юни. На този ден, петък, Левис Синклер седеше сам в стаята, в която живееше с Бетси, най-горе, в мансардния етаж на висока сграда близо до кръстовището между Хейт и „Ешбъри“. От външната си страна това беше една типична къща, като че ли направена от медени бисквитки, с фронтони и капандури, със специално резбовани застъпващи се дъски по едната стена. Отвътре съвсем не изглеждаше, че си в Сан Франциско. По-скоро като че ли наподобяваше индийска обстановка, си представяше Левис, въпреки, че той никога не бе ходил в тази страна, или турска или просто никаква. Това като че ли беше стая извън пространството и времето.

Левис лежеше на пода върху килим, върху килимена черга. Зад него имаше купчина от възглавници, избродирани в крещящи цветове и украсени с парчета от огледалца. От тази, разположена високо над уличното движение стая, през малкото й прозорче той можеше да вижда само небето. Шумът беше притъпяван още и от килимите и драпериите, които изцяло покриваха стените. Над вратата Бетси в оранжево беше написала думите „Мири Любов“. Левис погледна към думите: през дюшемето на стаята, под пластовете черги и килими той чуваше гласове: гласа на Бетси, гласа на Кей, гласа на шамана.

Понякога мислеше, че чува също и гласа на Елен, но знаеше, че това беше халюцинация. Елен не беше в стаята под него, тя беше в миналото. Той се намръщи и нейният глас изчезна. Погледна надолу, облегнат на коленете му имаше календар.

Беше минало твърде много време, откак Левис не беше употребявал или използвал подобно нещо. Той мислеше, че това бе денят, когато Елен се омъжваше за Едуард дьо Шавини, но не беше напълно сигурен. От скоро беше започнало да му се струва, че времето имаше свой собствени ритми. Отдавна беше знаел, че времето не протича по установения ред, както изглежда на другите хора им се струваше. Дори, когато живееше с Елен, той намираше, че това е така. Но сега то не се облягаше просто само на себе си, а както беше обичайно лъкатушеше, така че той не беше съвсем сигурен дали беше казал или направил нещо или по-скоро си го беше въобразил. Сега времето имаше свой собствен живот и то взе Левис със себе си, понесе го като перо от вятъра. Понякога го блъскаше напред, понякога бързаше назад, понякога две, три или четири очевидно отделни неща сякаш ставаха едновременно и той виждаше сега, че бариерите от години помежду им изобщо ги нямаше.

Взираше се в календара. Очевидно, датите съществуваха. Те притежаваха известен вид реалност и той чувстваше, че би му било приятно да бъде сигурен дали беше днес, когато Елен се омъжваше, или следващата седмица или миналата година.

Левис се втренчваше в малките номерирани квадратчета. Те го караха да си спомня за онези ужасни математически задачи, пред които беше изправян в училище. През ваканциите баща му обикновено ги минаваше заедно с него, опитвайки да се показва търпелив: „Левис, би ли се съсредоточил? Сега, нека да предположим, че на пет мъже им трябват три часа, за да изорат едно поле от три акра. Това значи, че ако седем мъже изорат същото поле…“

Затвори очи. Остави календара да падне на пода. Днес, миналата седмица, следващата година. Всичко това беше безсмислено. Понякога, когато затваряше очи, той се усещаше безтегловен, плаващ. Почувства тора сега, като че ли тялото му се надигна от пода и грациозно се понесе над възглавниците, килимите и над малките съдове, съдържащи есенции, над лампите „Тифани“, случайно и приятно сблъсквайки се с тавана, като тапа, носена от вълна.

Както плаваше, той би желал Бетси да беше си дошла. Размисли върху възможността той да слезе долу при нея, но пътят до вратата изглеждаше много дълъг и освен това, Бетси нямаше да е сама. Тя никога не беше сама. Тази къща беше прекалено пълна, помисли си Левис. Тя беше прекалено пълна с хора, които идваха и си отиваха, и той не беше сигурен, кои от тях бяха реални. Беше ли майка му тук, например? Мислеше, че може би беше идвала, защото веднъж, лежейки тук, плавайки тук, му беше замирисало не на пръчка китайски тамян, а на лаванда. А Стефани — беше ли тя идвала? Мислеше, че може би също беше идвала, защото беше видял кожа на палто до нейната бяла кожа и диамантите, като звезди между бедрата й. Но това не би могла да бъде Стефани, разбира се, това трябва да беше Елен. Когато Стефани дойде, тя беше облечена в рокля, прилична на риба опашка с пайети, подобно на люспи с цвета на дъгата, така тя приличаше на морска сирена.

Бетси дойде, в това той беше сигурен. Той се полюляваше под тавана и мислеше за Бетси, чието тяло беше тънко и крехко, чийто китки той можеше лесно да прихване между пръста и палеца си. Бетси го покриваше с тази дълга и тежка завеса от кестеняви коси, обвиваше краката си около неговия кръст и във върховния момент малките й ръце барабаняха по гърдите му. Той чуваше сега тези звуци, подобни на дъждовни капки върху листа и после камбанния звън на нейните гривни, които дрънчаха в ушите му като далечни звънчета.

Сега или вчера, или миналата година, или утре. Кога той за последен път чу тези звънчета. Отново не беше сигурен. Отвори очи и пак ги затвори. Таванът започваше да става мек и това му донесе облекчение. Сънуваше. В неговия сън Чад дойде да го види и седна долу с кръстосани крака със своя черен костюм и кимаше като един Буда, точно както той винаги беше имал навика да прави.

В неговия сън Чад задаваше на Левис само глупави въпроси. Всички те се отнасяха за едно минало, което той не си даваше сметка, че е много, много далечно. Искаше да знае за „Сфера“ и за „Партекс петрокемикълс“ и за хората, наричани Дру Джонсън и Симон Шер. По-специално искаше да знае кой беше взел решение за „Сфера“, кой както той се изрази е дал тона.

— Аз само се срещах с хората на „Сфера“, никога не съм се интересувал от всичко това — беше продължавал да отговаря той.

— Но, ти беше Левис, ти често се срещаше със „Сфера“. Ти виждаше Дру Джонсън в Париж. Пътувал си с неговия самолет, ти сам ми каза, Левис.

В неговия сън Левис се беше взирал в Чад. Имената, които той беше споменавал му бяха познати. Левис мислеше, ме може би ги е чел в някакъв разказ или ги е чувал, използвани в някакъв филм. Той не отговаряше на Чад, защото разбира се знаеше, че това е сън, така че нямаше причина. Чад като че ли не разбираше това. Той беше станал и разтърсил Левис и силно го бе ощипал по ръката.

— Левис, ще ме чуеш ли? Срещнах някога едно момиче, няма значение кое. Работила е като секретарка на Симон Шер. Сега работи за „Фокс“. Тя ми разказа нещо интересно, Левис. Наистина интересно. Всички решения, финансирането за нашите филми ние мислехме, че го прави „Сфера“, нали, че Шер казваше последното окей. Ама тя каза, че не било така. Каза, че той никога не правел нито една крачка, докато по-напред не се допитвал…

В съня му на това място Чад беше спрял, беше свалил очилата си, беше духал в тях и беше ги трил в ръкава си, а Левис беше казал:

— Чад, тя каза, че ще ни представи на Фелини. Тя каза така.

Чад се беше вгледал в него. Устата му беше станала малка и твърда.

— Можеш ли да ме чуеш, Левис? Може ли поне една-единствена дума да проникне до тебе?

Тогава Левис беше започнал да се смее. Изглеждаше му смешно, че Чад, който знаеше всичко, който беше винаги толкова уверен, не си даваше сметка, че това беше само сън, и че в действителност нищо от това въобще не се случваше. Веднъж започнал да се смее, той не можеше да спре. Но това беше не по причина на Чад, а беше поради хапчето, което му беше дала Бетси. Донесъл го беше новият продавач на бонбончета. Тези хапчета ти причиняваха силна болка в корема, като че ли си си разтегнал мускула на футболен мач, а после те караха да се смееш.

В съня този смях беше ядосал много Чад. Той беше станал и казал:

— Господи, Левис, ти си болен, ти миришеш и си в драматично състояние. Не се учудвам, че Елен те е напуснала — той беше коленичил и приближил лицето си. — Тя никога не те желаеше, аз също никога не съм те желал. Ти имаше пари, това е всичко, Левис. Пари. Даваш ли си сметка?

Тогава Левис беше престанал да се смее и беше започнал да плаче. Чад като че ли беше доволен от това и не след дълго си беше отишъл.

Левис отвори очи. Гледаше как буквите „Мир и любов“ ставаха ту много големи, ту много малки, ярки после мъгляви, докато се увери, че сънят беше свършил. Той често имаше този сън, но краят му беше различен. Понякога той стоеше тук плаващ и плачещ, понякога ставаше и тичаше подир Чад, и Чад го изчакваше. После слизаха долу на улицата заедно ръка в ръка и Левис знаеше, че Чад не беше казал нито едно от тези неща и те отново бяха приятели.

— Ще отидем да видим „Седмия печат“, Левис, това е голям филм. Аз съм го гледал трийсет и пет пъти…

Левис седна. Внезапно се почувства изключително нервен, а ръцете му трепереха. Трябваше да знае, помисли си. Трябваше да узнае за Чад и дали това наистина е било сън. Трябваше да знае датата, трябваше да я научи сега.

Той се надигна на краката си и ги принуди да вървят — единия пред другия, през стаята, извън вратата, надолу по стълбите. Той се пребори с вратата и когато я отвори, воплите на музиката го удариха така силно, че се олюля.

Ударът на тъпаните, ниското скимтене на китарата. Той огледа стаята наоколо, очаквайки да види Елен, защото съвсем ясно беше чул още от стълбата нейния глас. Но Елен не беше там, само Бетси, и Кей и шаманът. Шаманът беше черен, над два метра висок, с остригана, лъскаща глава. Шаманът танцуваше.

— Чад — каза Левис, каза го много ясно, така че да няма грешка. — Чад беше ли току-що тук? Говорих ли аз с него?

— Това е Левис. Какво си мислите, той може да ходи.

Кей го гледаше от пода, където лежеше. Бетси, която седеше до нея, се изправи и дойде при него — облак от коси с цвят на кленови листа през есента.

— Левис? Как си? — тя погледна нагоре към него. — Това беше преди три седмици, Левис. Казах ти и преди, спомняш ли си? Три седмици, може би четири. Той не стоя дълго.

Шаманът спря за малко своя танц, и каза:

— Анджелини, Анджелини… — после започна пак замайващо да се върти много грациозно в кръг, повтаряйки името монотонно като зов към някакво божество.

Левис го наблюдаваше. Ханшовете на шамана се поклащаха, той вдигна ръце над главата си и заописва с тях кръгове и спирали. Бетси дърпаше Левис за ръката, опитваше се да го накара да седне.

— Аз не искам да седна — каза Левис, останал прав. — Искам да наблюдавам балета.

— Балета! Господи!

Кей се изправи. Тя приближи и застана така, че да препречва гледката пред очите на Левис. После коленичи и приближи много лицето си до Левис. Твърде много. Левис примигна насреща й. Нейните очи изглеждаха малки, червени, ожесточени и изпълнени с омраза. Той сякаш усещаше тази омраза, тя беше остра, миришеше на нещо сладко и го плашеше. Той не можеше да разбере защо Кей се държи така. Не можеше да разбере, защо Бетси я остави да живее тук, защо не я махне.

— Аз имам нещо за теб, Левис. Нещо специално. Запазила съм го.

Тя носеше джинси, тя винаги носеше джинси. Мъжки джинси и мъжка блуза и беше също с подстригана като мъж коса. Сега тя сложи ръка в джоба на джинсите си и издърпа от там парче хартия. В хартията имаше нещо малко, кръгло и бяло. Левис го погледна.

— Кей, не му давай този боклук, не сега. — Бетси бързо приближи, а Кей се присегна и сложи ръка около кръста.

— Защо не? Добре е. Той ще го хареса. Иска го. Искаш го, нали, Левис? Ти обичаш красиви неща, зная, че ги обичаш. Красиви коли, красиви къщи, красиви дрехи и красиви момичета. Вземи това Левис и ти просто няма да повярваш колко красив е животът. Искаш ли слънцето и луната да играят с Левис? Ще ги имаш — точно тук, в дланта на ръката си. О, Левис, ти ще видиш луната толкова близко, че няма да повярваш…

— Кей…

— Всичко е окей, Бетси. Това е окей. — Тя се наведе и целуна Бетси в устата. Левис гледаше. Той чувстваше нещо и помисли, че това е гняв, но беше толкова далече, толкова заровен… Той все още го търсеше слепешката, когато Кей отново се обърна към него.

— Хайде, сега Леви — тя тананикаше с много сладък глас, — отвори широко уста. Добро момче. Сега, глътни го, Левис. Това е. Надолу по червената алейка…

Левис преглътна и Кей започна да се смее.

След това тя го остави, затова Левис беше доволен, че беше направил каквото тя беше поискала. Тя се върна и легна върху възглавниците, Бетси отиде и легна до нея. Те пушеха, шаманът танцуваше, музиката свиреше. Левис наблюдаваше лекото вълнообразно движение на неговите мускули откъм голия му гръб. Наблюдаваше Кей, която галеше Бетси по косата, тя беше мила с Бетси. Левис затвори очи.

Той погледна в чернотата и гледаше как времето започна да танцува. Там беше детското конче-люлка, което той беше имал като дете — с буйна грива и с черни и бели петна по бедрата. Имаше голяма тълпа на състезанията Харвард — Йейл, нейните аплодисменти приличаха на бръмченето на милиони мухи, като музиката на морето в морска раковина. Там беше баща му, а вратите на къщата в „Бейкън Хил“ стояха като преграда пред него. Той леко почука по тях и звукът им се смеси със звука на гривните на Бетси. Там беше майка му и миризмата на лаванда, и тя се наведе над него, за да го целуне за лека нощ. Там беше Елен, люлеейки го в ръцете си, докато зад нея беше таблото с разписанието на полетите и неговите цифри замайващо се въртяха. Те се завъртаха бавно в началото, постепенно все по-бързо, толкова бързо, че Левис отвори очи.

Това, което той тогава видя беше толкова красиво, че изкрещя от учудване. Толкова бяха пищни цветовете във въздуха, че можеше да ги помирише, във форми толкова неустановени и спокойни, че можеше да ги чуе, музиката толкова синя, че я усещаше с езика си. Вселена от светлина, място сред небесата.

Той повдигна ръка и бавно я проправи пред лицето си. Видя пръстите и дланта, ставите и китката. В структурата на кожата и под нея видя тънките като капиляри вени, пълни с кръв. Погледна в реката на артерията и в сладкото, сигурно пулсиране на своето сърце. Там имаше устройство от тънка материя. — Той видя и разбра красивия механизъм на мускулите и нервите. Наведе глава, за да гледа по-отблизо и видя бога.

Толкова близко, в самия себе си. Не някъде далече или невеществен, а там, вътре в тъканта, в мускула, в костта. Бога във всяка частица, във всеки ген. Един бог тук, в свивката на неговите пръсти. Левис повдигна очи от ръката си и там, в ослепителната яркост на стаята звездите се движеха, а планетите танцуваха.

Левис чу солта на своите падащи сълзи. Той видя думите, които каза. Видя ги да се извиват от устата му и меко да образуват спирали из стаята. Една къдрица от думи, спираловиден орнамент, деликатен като че ли съставен от пеперуди. Те отскачаха и проблясваха на фона на бюрото, червеното, сапфиреното и зеленото. Те се докосваха и разцъфваха до чернотата на косата на Кей и до лунния полумесец в нейните затворени очи. Те свиреха на флейта до белия врат на Бетси и приглаждаха дългата извивка на голия й гръб. Сенки и долини, въздух морав като пушек от дърва и шаманът, който правеше магия, издигайки се и падайки, ритмично като брадва — вътре в тялото на Бетси и извън него, слонова кост и абанос. Една жена и един мъж: бог във всеки проблясващ пристъп. Левис наблюдаваше със замряло сърце: никога не беше виждал нищо по красиво от това.

— Елен.

Той докосна думата и усети, че тя тананика.

— Елен — каза той. — Елен, Елен.

И тогава, излизайки от спокойствието на цветовете, Кей се размота и каза:

— Бетси, той те наблюдава. Левис те гледа как се ебеш.

Думите достигнаха до него като силно и злокобно съскане. Целият покой и оцветеност на стаята се разчупи и изкриви. Левис се взираше във вселената и видя, че тя се огъна и деформира, заплува като милиони частици. Въздухът стана сив, изпълнен с отломки.

Той се изправи и каза:

— Не разбирам. Вие не можете да видите.

Никой не проговори, като че ли никой не беше го чул, макар той да мислеше, че е изкрещял силно думите си сред отломките.

Знаеше, че трябва да се помести. Той сънуваше своето отиване до вратата, сънуваше го отново и отново, така че четирите стъпки станаха четирийсет. Сънуваше стълбите и вратата на своята таванска стая. Сънуваше, че я заключва и оставя отломките отвън. Сънуваше звука на отломките, които чукаха отвън.

Той стоеше, съвсем замлъкнал в покоя на стаята и остави бог да се върне при него. Когато усети неговия дъх и пулса му, се успокои и тъмнината на стаята започна отново да проблясва. Той се придвижи до прозореца и погледна навън към досегаемите звезди, към луната, която можеше да откъсне като портокал. Замисли се за летенето.

Той знаеше, че може да лети. Беше летял веднъж, някъде, долу, в окото на бурята, където въздухът леко го въртеше. Изглеждаше му важно да знае кога и къде, и той се изкачи на вътрешната подпрозоречна дъска. Споменът му се яви като видение.

Застанал на върха на звездите, гледайки надолу към балната зала. Тогава това беше започнало. Отвън „Бъркли Скуеър“ проблясваше в сняг и дърветата бяха сребристо заскрежени. Но вътре къщата беше топла и уханна. Той видя въртящи се мъже и жени, видя вихрушка от рокли. В студения нощен въздух високо над улиците на Сан Франциско се появи един съвсем неясен в началото, после все по-силен звук. Музика, сладка музика, звука, който издават звездите и планетите, когато танцуват валс. Съвършен миг: съвършена любов. Той чу жената да го вика с глас, подобен на звездна светлина. Неговата майка. Неговата съпруга. Бледа като лунно сияние, тъмна като нощта, с очи като диаманти го викаше.

— Идвам — извика Левис.

Той застана за миг неподвижен. От другата страна на вратата чукаха отломките. Когато се гмурна в мрака и полетя надолу, въздухът пееше.

След сватбата си Елен и Едуард заминаха заедно за три седмици. Те отидоха в Истанбул и отседнаха в „Айли“, някогашна лятна резиденция на византийски благородник, която Ксавие дьо Шавини беше купил през двайсетте години. Тя се намираше на източния турски бряг и гледаше към водите на Босфора.

Къщата, непроменена от началото на века и рядко посещавана, беше прохладна и спокойна. От широкото, с месингови перила легло с неговия бял балдахин Едуард и Елен можеха да гледат навън през високия отсрещен прозорец към водата, която се полюляваше само на няколко метра по-долу. От външната си страна прозорците имаха деликатна мрежа от железни решетки. Тя беше моделирана в преплитащи се фигури, и когато слънцето се преместваше да осветява тази страна на къщата, те оставяха по пода на стаята филигранна игра от сенчести извивки. Подът беше покрит с многоцветен турски килим.

Зад прозореца светлина танцуваше върху водата, и те и двамата се чувстваха все повече очаровани от безкрайното й движение и пречупване. Неохотно напускаха тази стая или отделянето си един от друг. Закусваха там със силно кафе, хляб и конфитюр от рози. Наблюдаваха корабите, които пътуваха напред-назад между двата бряга, между Западния свят и Изтока. Отвъд водата виждаха как сред мъглявина от светлини град Истанбул проблясваше с куполите и минаретата на своите дворци и джамии. Понякога и вечеряха в стаята, седяха спокойно заедно след това, гледайки изгрева на луната, наблюдавайки шарките, които тя хвърляше върху водата.

Тяхното второ дете беше заченато в тази стая, заченато в една нощ, когато малко думи бяха казани, замечтано — Елен понякога после чувстваше — от сенките и от среброто, от докосванията, които бяха толкова бавни и ритмични, като движението на водата.

Те и двамата знаеха, че беше започнат нов живот: със силно преплетени тела, те имаха пълното усещане за неговото зачеване. Едуард се повдигна малко и я погледна в очите. Елен почувства, че се движи в дълбините на неговия поглед: тя повдигна ръце, покрити като с гривни от сребърна светлина и обви с тях врата му. Топлината на кожата му, нейната влага й доставяха наслада.

Бяла светлина в ума й. Време извън времето. Тя притисна устни към косите му, произнесе името му и други неща с внезапно трескаво желание, сякаш думите можеха да задържат този миг, да го спрат. После престанала говори: думите бяха толкова безсилни.

Едуард взе ръката й и я притисна към своите устни. Той я държеше и те лежаха спокойно двамата, заслушани в поклащането на водата и на вълните, които нахлуваха от Хелеспонт.

На следващия ден отлетяха обратно от Истанбул със самолета на Едуард. Елен забеляза известно вълнение у Едуард, което разбираше, че той с усилие се сдържа и което много я озадачаваше. Тя беше още повече озадачена, когато видя плана на техния полет, и откри, че летяха не към Париж, а към „Хийтроу“.

— Но ние към Лондон ли летим? Но, Едуард, аз мислех…

— Не Лондон. Край Лондон само минаваме, чакай и гледай…

Тя не можа да го убеди да каже нещо повече.

На „Хийтроу“ черният ролс-ройс фантом ги очакваше и все още Едуард не можеше да бъде убеден да обясни.

Елен усещаше леко разочарование, но успя да го прикрие. Тя чакаше с нетърпение да види Кет, Каси и Мадлен. Нетърпеливо искаше да заведе Едуард в неговия кабинет и да му покаже портрета на Кет, който тя беше запазила в тайна точно за този момент. Но това щеше да почака, каза си тя. Погледна към Едуард. Лицето му беше уравновесено и спокойно и не издаваше нищо. Тя погледна към пътните означения: като че ли пътуваха по посока на Оксфорд и когато отминаха крайните очертания на Лондонските покрайнини, тя откри, че потиснатото вълнение на Едуард беше завладяващо. Забрави за Париж, и ставаше все повече и повече заинтригувана.

След известно време се отклониха от главния път за Оксфорд по един по-малък и после по един още по-малък. Започнаха да се изкачват. Беше късен следобед и когато хълмовете по линиите на веригата от възвишения се откриха пред тях, Елен неволно възкликна от удоволствие.

— О, Едуард, толкова е красиво. Къде ме водиш?

— Чакай и гледай — вбесяващо отговаряше той.

Пет минути по-късно пристигнаха пред малка къщичка и пред две железни порти между каменни пиластри. Влязоха и тръгнаха по дълъг извиващ път, очертан от едната страна с високи букови дървета и с пасбищни ливади от другата. После пътят направи завой и пред тях застана „Куайриз менър“ с градините си и продълговатата дървена къща с двукатни прозорци и стръмен покрив. Елен погледна от къщата към градината и извика от удоволствие. Като че ли нейното възклицание беше условен знак, защото шофьорът спря колата, Едуард отвори вратата и й помогна да излезе.

Той постави пръст върху нейните устни и после взимайки ръката й, я поведе по чакълестата пътека и през градините. Те бяха празни и тихи, огласяни само от птичи песни. Преминаха под арка от подрязан тис, по една пътека, която водеше край малка осмоъгълна лятна къщичка и се насочваше към централната кръгла беседка, ухаеща в спокойния хладен въздух на рози и на бели царствени линии. Там те спряха и погледнаха назад към къщата. И там Едуард й обясни.

— За теб е — завърши мило той. — А също и за твоята майка, която аз никога не съм познавал, и за майката на Кристиан, която би те харесала, и която би искала да те познава — той замълча. — Ами, за всичко това ще има кой да се грижи, може би. Заради Кет и заради всички други деца, които се надявам, че ще имаме — гласът му секна и като видя израза на лицето й, я притегли по-близо до себе си, докато я успокои.

Елен взе ръцете му, затвори очи и позволи на миналото да се върне отново: детето в Алабама, жената тук. Едуард осмисли живота й, объркано помисли тя и после, когато в поток от думи се опита да му обясни това, знаеше, че Едуард я разбра.

Той повдигна лицето й към своето и погледна в очите й с все по-спокоен, но наситен поглед:

— Това да те обичам и да бъда с теб придава смисъл на всеки момент от всеки ден — каза той. — И винаги ще бъде така, Елен. Ела сега в къщата.

Те тръгнаха бавно през моравата и точно когато на Елен съвсем импулсивно й се поиска да каже, че би искала и Кет сега да бъде там, вратата внезапно се отвори и Кет неспособна да издържа на напрежението изтича да ги поздрави. След нея Каси, Мадлен и Кристиан също излязоха от прикритието си, така че моравата, тиха и празна преди момент, внезапно и бързо се оживи.

— Шампанско, шампанско — развика се Кристиан.

Кет задърпа Едуард за ръката:

— Има изненада за теб, има изненада също и за теб, татко, ела веднага, ела веднага…

И тя затегли Едуард към всекидневната стая, където внимателно и умело закачен от Кристиан, стоеше портретът на Кет, направен от Ан Нийл, и очакваше неговата преценка.

Едуард дълго гледа в него, прегърнал с една ръка Кет с другата Елен. Кет нетърпеливо поглеждаше към него, наблюдавайки смесените чувства в израза на лицето му — изненада, удоволствие, гордост, после мекота, която се превърна почти в тъга.

Елен също наблюдавайки това, го разбра. Но Кет беше твърде млада. Тя задърпа Едуард за ръкава.

— Харесваш ли го, татко, харесваш ли го?

— Много, много ми харесва. Прави ме щастлив.

— Но ти не изглеждаш щастлив, татко, изглеждаш тъжен.

Едуард се наведе и я взе на ръце:

— Това е, защото съм по-възрастен от теб, Кет. Когато големите са особено щастлив, те понякога се чувстват в същото време и малко тъжни. Ще разбереш това, когато пораснеш — той се поколеба и погледна Елен.

— Ние мислим, че времето минава, Кет — каза бързо Елен. — Това е всичко.

Кет погледна от единия към другия. Едуард я целуна. Когато тя напълно се увери, че те харесваха картината, бързо и нетърпеливо се освободи от неговата прегръдка. Възрастните, помисли си, могат да усложняват и най-простите неща. Тя се готвеше да изхвърчи навън, отново да изтича, когато нещо в тишината на стаята и разменените погледи между майка й и баща й я накара да се спре. Тук имаше някаква мистерия, мистерия на възрастните. За секунда тя почувства, че се докосва до нея и това я накара да потръпне, почувства я като докосване на сянка след слънце по кожата си. Тя с несигурност се помести от крак на крак и погледна към тях.

— Така ли, както аз се чувствам понякога? В края на един хубав ден? Когато ми е било толкова хубаво, че не ми се иска той да свърши, не ми се иска да вървя да спя?

Едуард се усмихна:

— Да, нещо подобно.

Лицето на Кет се проясни:

— Е, тогава всичко е наред. Когато съм така, зная, че е глупаво от моя страна, защото и утре ще бъде също хубаво…

Тя им се усмихна безгрижно, нетърпелива да разведри и двамата и когато видя, че е успяла, се усмихна доволна. Изтича навън в градината, където Кристиан й позволи да помага при отварянето на шампанското. Той много тържествено наля в нейната чаша. Това беше първото шампанско, което тя опитваше. Винаги след това Кет с особена точност си спомняше тази вечер и си казваше, че причината беше в изненадата или поради шампанското, а може би и защото пиейки го, тя се беше почувствала пораснала. Но всъщност знаеше, че не е така. Причината се криеше в начина, по който нейните родители се бяха погледнали един друг в тихата стая.

— Защо възрастните са малко тъжни, когато са най-щастливи, Кристиан? — каза по-късно тя, когато беше останала в градинката сама и сенките бяха започнал и да се удължават.

На Кристиан винаги можеше да се разчита, че ще й даде отговор, той го направи. Леко се намръщи, поглеждайки към розите, които растяха опрени по стените, но Кет не знаеше, че той не можеше да погледне, без да види и чуе майка си сред тях.

— Защото те знаят, че и най-хубавите неща, дори наистина чудесните никога не траят дълго — каза спокойно той. — Това е всичко, Котенце.

— А защо? Защото не траят дълго? — Кет ожесточено се обърна към него.

— О, може би, защото остаряваме, предполагам. Хората умират, Кет. Ето защо.

Той стана и излезе със странна рязкост.

Кет, която беше привикнала с внезапните промени в настроенията му, го гледаше как си отива. После спокойно седна, прегърна колене и се загледа към градината.

Опита да разшифрова това, което той й беше казал. Опита се да мисли за смъртта, но тя никога не беше виждала умрял човек, нито дори умряло животно. Това беше нещо, излязло от книгите и нереално за нея. „Смърт“, произнесе тихо тя, заслушвайки се в думата „смърт“.

Прелетя сова. Кет продължи да седи неподвижно, наблюдавайки как бледият й силует разсече моравата с бавно, дълбоко загребване на крилете. Изпод храсталака на оградата изпищя малко животинче, совата продължи своя полет над полята и се скри. Кет стоеше неподвижна, дишайки спокойно. Наблюдаваше неясната луна, която клоните на дърветата в началото скриваха, а после показваха изцяло. Тя се почувства спокойна, тиха и потайна, сякаш беше невидима, и това й харесваше. Задържа чувството в себе си. После майка й я повика от къщата и тя разбра, че беше се захладило.

Скочи и бързо затича към топлината и светлината. Прегърна силно майка си, баща си, Кристиан, всички, с известна трескавост, която тя самата не разбираше и те й казаха, че тази вечер, само веднъж, й разрешаваха да остане и вечеря с тях. И това беше толкова чудесно, толкова безпрецедентно и вълнуващо, че докато траеше, тя забрави какво й беше казал Кристиан, забрави какво беше чувствала, когато седеше в градината.

Това чувство се върна към нея, когато отиде да спи в спокойната, непозната стая. Чуваше гласовете долу. Чуваше подигравателния крясък на совата. Почувства като че ли беше на ръба на някакво огромно откритие, което я вълнуваше, но и от което малко се страхуваше. Опита се да размотае тази мисъл, това чувство, заплетено някъде в съзнанието й. Но беше уморена, и мисълта остана неразнищена. Тя заспа.

За същото чувство тя си спомни седмица по-късно, когато се върнаха в Париж. Беше в стаята на Едуард и Елен, когато Елен отвори писмото.

Видя, че майка й пребледня и странно изпъшка. Видя как Едуард бързо се приближи към нея и взе писмото от ръцете й. Тогава разбра, че нещо се беше случило, нещо, което някак си беше свързано без тя да знае какво можеше да бъде то, докато много по-късно Едуард влезе в нейната стая и спокойно, внимателно й обясни, че Девис Синклер бе починал при нещастен случай.

Тя извика тогава, защото беше разтърсена и внезапно изплашена. Едуард я държеше в прегръдката си и й говореше и я успокояваше, докато сълзите й спряха. И Кет силно се притисна към него. Тя не беше сигурна защо плаче и след това, много по-късно, когато Едуард я остави, се почувства виновна. Опита се да мисли за Левис, опита се да си го спомни, но спомените й бяха замъглени и неточни. Длъжна съм да си го спомням по-добре, каза си.

После отново заплака ожесточено и горчиво. Но в сърцето си знаеше, че не плаче за Левис — не точно за него. Малко за него, защото беше ужасно вече да не си жив, но също така за майка си и баща си и за погледа, който си бяха разменили, също за Кристиан, но също и за себе си, седяща сама в градината и наблюдаваща отлитащата сова.

— Това е моя грешка — каза Елен на Едуард същата вечер с внезапна, горчива напрегнатост. Тя грабна писмото на Емили Синклер и после го остави. Червенина заля лицето й, и след малко се оттегли. Тя стоеше с бляскащи от вълнение очи.

— Едуард, аз му причиних това. Аз го започнах. Аз го накарах да се ожени за мен. Аз го направих нещастен. Знаех, че не е редно и въпреки това го направих.

— Това не е истина. — Едуард я хвана за ръцете. — Нищо не е така просто, Елен, нищо.

Елен го погледна и после обърна глава настрана.

— Нищо — каза отново Едуард. Той внезапно почувства изключително гневна и страстна убеденост. — Хиляди фактори — каза остро той, — хиляди нещастни случаи са допринесли за случай като този. Случайността е прибавила своето. Ти не можеш просто да наложиш едно обяснение и да кажеш: това беше по причина на онова и само на онова. Да се самообвиняваш, е безполезно — той замълча и лицето му доби твърд израз. — Това е също така и егоистично. Зная това, защото съм го правил…

Лицето на Елен застина. Едуард разбра, че някои от думите му най-накрая бяха стигнали до нея.

— Вярваш ли в това? — каза тя по-спокойно.

— Да. Вярвам.

Тогава той не каза нищо повече и остави Елен да плаче. Знаеше, че нейната мъка нямаше да бъде като тази на Кет. Кет беше дете и не можеше да скърби задълго. Този процес бе много по-труден за Елен и по-продължителен. Той търпеливо чакаше, успокоявайки я, когато се нуждаеше да бъде успокоявана, изслушвайки я, когато се нуждаеше да бъде изслушана и оставайки спокоен, когато й трябваше покой. Измъчваше го това, че човек като нея, способен толкова много да се раздава, трябваше да мисли, че е играл деструктивна роля, и че за случилото се тя упрекваше винаги себе си и никога Левис.

Надяваше се, че времето ще промени това й виждане. Изпитваше съчувствие към Левис Синклер и същевременно мислеше, че не беше редно той да изтъква самоунищожителната тенденция у Левис, която винаги беше съществувала. Елен трябваше сама да стигне най-накрая до това заключение.

Месец след като се бяха върнали от Истанбул, нейната бременност беше потвърдена и когато Едуард видя щастливия израз, с който тя му го съобщи, разбра, че тя ще превъзмогне това, и че мъката, свързана с миналото тя изживяваше по свой начин и със свой ритъм. Наблюдаваше я тревожно, наблюдаваше как нейното мълчание става все по-кратко, наблюдаваше появата у нея на непотушимо задоволство, и се радваше.

— Човек не може вечно да скърби — бе отбелязала Луиз веднъж, когато те бяха отишли да я посетят. Тя бе въздъхнала и беше притиснала ръка към сърцето си. Разбира се, тя нямаше предвид Елен, и Елен не би могла да проникне в черупката на Луизиния егоизъм. Беше имала предвид себе си, почти връщайки се назад към един от любимите си рефрени.

Едуард, който никога не можеше да я чуе да казва това, без точно да си припомни колко кратко беше жален неговия баща, бе погледнал нетърпеливо настрана. Елен беше срещнала очите му.

— Зная — бе казала кратко тя.

Имаше миг на неизразено разбиране между тях, който Луиз бе усетила, и това я беше раздразнило. Тя бе оправила полите на роклята си в бледо лавандулов цвят и бе променила темата. Едуард бе изпитал внезапно нетърпение да си тръгне. В последно време атмосферата в къщата на неговата майка, с нейната спокойна, затлачена религиозност, бе задушаваща. Сега Луиз предпочиташе сенниците на прозорците й да стоят винаги полуспуснати. Тя стоеше на бледа светлина и почукваше с пръсти по разпятието, което носеше постоянно около врата си. През последните две-три години тя вече не обличаше любимите си шикарни дрехи на висшата мода, а широки и скромни роби, в убити, полутраурни цветове: гълъбовосиво, размазано синьо, понякога и дълбоко черно, когато искаше да се подчертае в новия си облик.

Сега тя се посвещаваше на благотворителна дейност. Постоянната й компания бяха или свещеници или други вдовици, потънали в безупречен траур, които разговарях с нея за общите си добри дела. Веднъж по време на една от кратките си рутинни визити Едуард се беше натъкнал на подобно събиране. Луиз седеше там, заслушана в разговора за гладуващите сираци на Африка и очите й светеха с недвусмислен гняв и злост. Новата й роля беше дошла да замени старата, това беше всичко. Това беше Луизиният начин да признае, че уви, тя повече не можеше да очарова и привлича любовници.

Нейното лицемерие и раздразнителност възпламеняваха яростта му повече от всякога. Той не можеше да влезе в нейната къща, без да изпитва нетърпението по-скоро да я напусне и усещайки това, Луиз го гледаше със студена, добре премерена неприязън, рискувайки понякога, ако Елен отсъстваше, и открит упрек.

— Какъв срам — ядосано каза той по повод на този конкретен случай, след като накрая те бяха напуснали и той хвана Елен заръка, — моята майка никога в своя живот не е скърбила за никого, освен за себе си.

— О, предполагам, че го е правила по свой начин — каза Елен. Тя спря внезапно, застана съвсем неподвижно и после импулсивно се обърна към него: — Във всички случаи, това, което тя каза беше истина. Правилно или не, но аз се чувствам щастлива, Едуард. Не мога да преодолея това. Ето, пипни тук.

Тя взе ръката му и я притисна към наедрелия си корем. Всичко около тях — хора се движеха и коли боботеха из квартала — но Едуард не осъзнаваше — присъствието им. Под ръката си той за първи път усети движението на своето дете, едно бавно, колебливо, въртеливо и тупкащо движение.

Елен се намръщи и после се засмя. Едуард я обгърна в ръцете си и забравяйки Париж зад себе си, я целуна.

— Момче е — каза щастливо Елен. — Едуард, зная, че е момче, почти съм сигурна.

Тя беше права. Беше момче. То се роди през април 1968 година и го нарекоха Люсиен. Годината на неговото рождение беше размирна, забележителна с убийства, нахлувания и бунтове, които разкъсаха Париж на части, разделиха семейства и поколения и причиниха у Луиз дьо Шавини, според собственото й виждане, не само душевна агония, но също така и твърде голямо неудобство.

— В Америка, може би — каза горчиво тя в един летен следобед, когато беше убедена от Елен да дойде в Сен-Клод на чай и да види Люсиен, към когото, за Едуардова изненада, тя беше сляпо привързана. — Америка винаги е била страна на насилието, но тук, в Париж да намериш затворена улица, да ги слушаш да крещят лозунги, да ги видиш да маршируват и да издигат барикади — тя потръпна като че ли демонстрантите се бяха настанили в собствената й къща. — Аз просто не мога да разбера за какво протестират. Това е работа на външни агитатори. Според мен, всички те трябва да бъдат депортирани…

Тя говореше с известно въодушевление. Едуард забеляза, че всъщност тя беше в отлично настроение, въпреки оплакванията си и той предположи, че причината се криеше в събитията през последния месец, които бяха разведрили това, което тя наричаше „сиво“ съществуване. Нейното оживление се усещаше не само в гласа й, но и в нейната външност: за първи път от три години насам се беше отказала от мрачните и сурови дрехи. Днес беше в розова коприна. Нейните перли, не разпятието бяха около врата й. Беше променила прическата си и дори отново беше сложила дискретен грим. Изглеждаше много по-млада от годините си и все още хубава. Съзнанието за това, както и силата на възмущението й, помисли Едуард, бяха причината за нейното оживление.

Във всички случаи, той едва чуваше какво тя говореше. Политическите възгледи на Луиз не го интересуваха и твърде отдавна се беше научил да ги отхвърля от мисълта си. Той с привързаност гледаше към Кет, която се беше отпуснала на стола до майка си и към Люсиен, седящ в Елениния скут и от време на време почти царствено разлюляващ сребърната си хлопка.

Люсиен имаше ясни сини очи в по-светъл оттенък, отколкото на Едуард и Кет. Имаше гугла от пищни червеникавозлатисти букли, лице на ангел и темперамент на дявол. Каси с обич го наричаше малкия тиран, дори Жорж не можеше да погледне към това малко, странно заповедно личице и да не се засмее.

— Толкова е миличък, толкова е красив — след като изчерпа въпроса за бунтовете, за свое удовлетворение тя се наведе и загука на Люсиен. Той я гледаше спокойно с големите си сини очи. Луиз го погледна отблизо и после погледна Едуард. Усмихна се с най-сладката си, почти майчинска усмивка и Едуард веднага се напрегна.

— Ти разбира се знаеш на кого прилича той — сега очите на Луиз се взряха в лицето на Едуард. — Аз веднага го забелязах.

— Ние и двамата сме го забелязали, предполагам… — Едуард сви рамене.

Луиз още по-широко се усмихна:

— Едуард, колко си абсурден. Мъжете са толкова слепи. Това е съвсем очевидно. Той прилича точно, съвършено точно на моя скъп Жан-Пол.

Кога и как Елен започна да участва в бизнеса на Едуард, по-късно никой от тях не можеше да каже. Процесът беше постепенен и в началото неуловим.

„Сякаш пропълзяваше“, каза по-късно Едуард с усмивка.

Преди всичко Елен се заинтересува от неговата работа и Едуард още в самото начало разбра, че тя притежава способността бързо да схваща и проявява интуиция във финансовите дела, качество, което той винаги беше смятал, че е рядко при жените. Преди и след техния брак тя продължаваше да ръководи своя собствен пакет от инвестиционни дялове, пак чрез офисите на Джеймс Гулд в Ню Йорк, а също така и чрез брокерите в Париж и Лондон. Тя не безпокоеше Едуард с детайлите на тези свои вложения, но понякога те бяха дискутирани. Тогава Едуард забеляза нейната проникновеност и беше силно впечатлен, но повече не се замисли върху това.

Елен забеляза това и то я забавляваше, но не каза нищо: отношението на Едуард към жените беше рицарско, обусловено от начина на мислене на неговото поколение и от собственото му възпитание. Елен отлично знаеше, че дълбоко в себе си Едуард таеше прости убеждения: той вярваше в брака, в семейството. Ако бъдеше призован да дефинира собствената си роля в този съюз той вероятно би казал, че вижда себе си като снабдител и защитник, въпреки, че естествената му сдържаност по отношение на тези неща би го накарала да не ги дефинира изобщо. Клара Делюк, с която в Париж Елен постепенно стана приятелка веднъж беше казала с усмивка: „Едуард е изпълнен с парадокси. Той се възхищава от независимостта на мъжете и жените. Когато аз бях започнала да работя, с цел да си изградя кариера, Едуард ми помогна повече от всеки друг път.“

Тя като че ли бе поискала да продължи, но се колебаеше. Елен се усмихна:

— Но? — й подсказа тя.

Клара се засмя:

— Но, струваше ми се, той все още смята това за малко неестествено. Той не може съвсем да повярва, че една жена, която и да била тя, би могла да бъде наистина щастлива, освен ако не е омъжена и няма деца. Въпреки, че същото той би казал и за мъжа.

Клара беше замълчала. Тя никога не беше се омъжвала и нямаше деца.

— И кой знае? — беше се усмихнала тя с изкривена усмивка. — Той може би не греши изцяло. Може би жените се нуждаят и от двете, макар аз никога да не съм го признала пред Едуард…

Скоро след раждането на Люсиен, Едуард започна да обяснява по-детайлно на Елен своите делови проблеми. Елен разбираше това, въпреки че границите в дейността на компанията бяха твърде разширени и дейността й усложнена, нейната централна организация беше твърде проста. Тя оставаше частна вътре в тази компания. Едуард държеше деветдесет процента от нейния основен капитал, а майка му десет. Авоарите на Луиз, които бяха отишли при нея по линия на Ксавие и щяха да преминат в Едуард след нейната смърт, й даваха място в борда на директорите. В продължение на трийсет години тя никога не беше присъствала на негово заседание.

С известно колебание, тъй като очакваше вероятна реакция от страна на Елен, Едуард й обясни, че това разпределение на основния капитал се нуждаеше от преразглеждане: той искаше да прехвърли петдесет процента от акциите директно на Елен, искаше тя да се присъедини към управителния съвет на компанията.

Елен много добре знаеше защо той би желал да направи това. С раждането на Люсиен той трябваше да промени своето завещание. И предпазлив, и методичен какъвто си беше в тези неща, Едуард искаше да бъде сигурен, че ако нещо се случи с него, Елен, която в такъв случай щеше да защитава интересите на Кет и Люсиен докато станат пълнолетни, би трябвало да познава отблизо работата на компанията.

Тя прие с удоволствие. Присъства за първи път на заседание на управителния съвет на „Дьо Шавини“ през пролетта на 1969 година. Както предполагаше, там тя беше единствената жена.

Другите членове на съвета, значително по-възрастни от нея бяха точно такива, каквито очакваше. Бяха способни и много проницателни, а към нея се държаха почтително. Мило я приветстваха, след което продължиха работата си, напълно игнорирайки я. Много рядко, когато някой от присъстващите мъже се сещаше, че обсъждането би могло да бъде по съдържание твърде техническо за нея, той любезно настояваше да спрат обсъждането, с цел да обяснят на госпожа баронесата нещата с две думи.

Елен спокойно приемаше това любезно покровителство. През първите четири-пет заседания на борда на директорите тя говори твърде малко. Не бързаше, наблюдаваше мъжете около масата, слушаше техните аргументи и контрааргументи, решавайки за себе си кой от присъстващите би имал по-голям и кой по-малък принос. Наблюдаваше ги, премерваше ги, отбелязвайки с интерес техните разнообразни връзки и съперничества. Беше й приятно да забележи, че нейното относително мълчание имаше ефект. След първите две или три съвещания, те бяха забравили, че тя е там и тяхното поведение й ги разкриваше твърде добре.

Едуард не я подценяваше и понякога тя хващаше весел проблясък в неговите очи, когато някой от колегите му търпеливо и старателно й обясняваше практическите термини, с които Едуард отлично знаеше, че Елен беше добре запозната. Но тя никога не каза нищо, нито по време на съвещанията, нито след това, когато те оставаха сами. Елен знаеше, че той чака и че това чакане го забавляваше.

Може би тогава бе започнала намесата на Елен, с назначаването й за член на борда. Елен знаеше, че Едуард не би я насилвал, ако тя би се задоволила да остане просто като мълчалив орнамент на съвещателната маса. Едуард би бил разочарован, но би го приел като неин избор. Нейната намеса започна по-късно, в края на 1969 година, когато тя открито се впусна пред него да обсъжда с другите членове на управителния съвет и дневния ред на съвещанието, на което току-що беше присъствала.

— Трябва ли да ги направя списък на разногласията? — каза тя с усмивка, когато вечеряха.

— Да, моля те.

Едуард се облегна назад в стола си. Елен изложи бързо и акуратно противоречията. Когато свърши, усмивката на Едуард беше станала много широка.

— Така, значи ти мислиш, че всички онези тежки и внимателно проучени аргументи, които Темпл постави против бъдещото разширение на хотелския сектор, мислиш, че те бяха пристрастни?

— Сигурна съм, че са.

За Едуард беше забавно да забележи, че привидната безпристрастност на Елен изчезваше, тя се беше зачервила и говореше бързо, с оживление.

— Съвсем съм сигурна. Темпл не може да понася Блок. Те са еднакво влиятелни в момента, но ако планът на Блок за хотелските подразделения бъде приложен, това би отклонило настояването на Темпл да определи сумата за строежа на вилата в Сардиния. Така Блок би получил повече влияние и власт, а Темпл не би желал това да се случи. Освен всичко друго, мисля, че самият му аргумент бе погрешен. Състоянието на нашия хотелски сектор през последните три години е било статично, вие сте затвърдявали наличните дялове. Сега като че ли е моментът да започнете разширение.

— Разбирам.

Едуард направи пирамида с пръстите си. Беше точно това, което и той мислеше. Погледна замислено към Елен.

— Това е интересно — каза бавно той, — знаех, че ги наблюдаваш. Ти ги разглеждаш като участници в една пиеса.

— В известен смисъл, да — Елен се наведе напред. — От друга страна, има някои аргументи, които те излагат, но които ти не можеш да поставиш на чисто търговска основа. Трябва да разбереш хората, които ги правят и техните взаимоотношения, тъй като те се отразяват на предложенията им. В тях има политика, ако искаш. Това ме заинтересува.

— И какво друго си мислеше, когато ги наблюдаваше толкова внимателно и ненатрапчиво.

— Общо? — Елен замълча. — Ами, общо взето, направиха ми силно впечатление. Способни са, изразяват се умно по повечето от въпросите, с едно вероятно изключение, мисля.

— И това е?

— Относно бижутерския клон. Все още има съпротива на колекцията на Виспиянски, нали? Усещам я. Но в по-голямата си част те се страхуват да ти се противопоставят по въпроса, затова ти се подчиняват — тя се поколеба. — И всички те са мъже, Едуард. Просто ми хрумна, че това може би е един от проблемите. Те нямат твоя интерес към работата на Флориан, не мисля, че я разбират, а единствено продуктите на бижутерския сектор са насочени преди всичко към женската клиентела. Мисля, че тези два фактора може би са свързан? — тя замълча. — Разбирам, че те изпитват лекота, когато се занимават с хотели, недвижимо имущество или винопроизводство, но когато стигнат до бижутерския клон, всички стават нетърпеливи.

— Грешат ли?

— Ти знаеш, че грешат — тя отново се приведе напред. — Флориан е артист. Неговата работа е най-добрата в света. Тя е уникална и е част от дълголетната традиция на компанията. Идентичността на „Дьо Шавини“ е изградена въз основа на тази традиция, не можеш да я разделиш от нея. Целият престиж, свързан с името тръгва от една централна дейност. Ти не можеш да класифицираш, това, което Флориан прави за компанията само и чисто в критериите за печалба и загуба. Ако те успеят да се наложат, ако бижутерския клон бъде разпродаден, а това е според мен, което някои от тях искат, „Дьо Шавини“ ще стане просто още една от многото безлични мултинационални корпорации. Те трябва да разберат това.

Едуард се намръщи. Той си спомни за Филип дьо Белфор и аргументите, които веднъж беше развил. Ядосваше го това, че те все още разтакаваха, сякаш въпреки че беше напуснал „Дьо Шавини“ влиянието на дьо Белфор оставаше като едно призрачно завещание. Понякога Едуард чувстваше, че това влияние се беше засилило през последната година. Много пъти през изминалите няколко месеца той беше разпознал аргументите на дьо Белфор в устата на други, перифразирани като че ли буквално. Това го смущаваше и сега обратната позиция на Елен го утеши.

Той я погледна със суха усмивка:

— Нещо друго?

— Още нещо, то засяга теб.

— О, така ли? Трябваше да зная, че и аз не съм неприкосновен. Кажи ми.

— Ти по-често трябва да бъдеш заместван. — Елен замълча. — Разбирам защо не го правиш. Отчасти поради часовете, в които си свикнал да работиш, отчасти защото между мъжете, които срещнах там, няма нито един очевиден кандидат. Но ти се нуждаеш от някого, Едуард. Някой, на когото да се доверяваш абсолютно, който да те защитава, и може би, някой, който да те осигурява откъм гърба.

— Така ли мислиш? — Едуард бързо я изгледа.

Елен се колебаеше:

— Така мисля — каза накрая с известна неохота тя. — Всеки на твоето място би трябвало да обмисли това, а ти, може би — още повече.

— Защо? — Едуард я погледна втренчено.

Елен въздъхна:

— О, Едуард, защото ти предизвикваш завист, мисля, ето защо.

Едуард погледна настрани, когато тя каза това. Той изглеждаше изненадан, като че ли подобна идея, толкова очевидна за нея, никога не беше му хрумнала преди, и го беше смутила. Малко по-късно те напуснаха масата и разговорът се премести върху по-лични проблеми. Тази тема не бе повдигната отново през следващите няколко седмици.

Елен продължи да посещава заседанията на управителния съвет и постепенно започна, за ужасен шок на присъстващите там мъже, спокойно и рязко да изразява гласно своите мнения. Сега, когато Едуард носеше работата си вкъщи, той я обсъждаше с Елен. Те заедно разглеждаха книжата и тя постепенно започна да навлиза все повече в детайлите на „Дьо Шавини“, на нейните много отраслови интереси и как те бяха структурирани в самите управленчески сектори на компанията. Тя все повече се срещаше с голям брой висши служители на „Дьо Шавини“. Забавляваше я това, че след като нейното влияние на заседанията на борда беше в началото слабо и после все по-засилващо се, всички онези мъже, които преди така любезно я бяха покровителствали, сега започваха да я търсят. Ловко и деликатно те се стремяха да я въвлекат в своите игри на власт и влияние, в своите маневри. В началото го правеха, смятайки, че Едуард се вслушва в мнението й, но все по-често, защото си даваха сметка, че ако нейните позиции по въпросите имаха тежест, това се дължеше на тяхната рационалност.

— Вие имате мъжка мисъл, госпожо — любезно й каза М. Блок една вечер, на даваното от него парти, на което присъстваха Елен и Едуард.

Той очевидно мислеше, че това е комплимент. Елен замълча.

Тя бе предположила, че нейното предложение относно необходимостта от негов заместник или помощник беше забравено, защото Едуард не беше се върнал вече на тази тема. Но тя грешеше.

В началото на 1970 година, Елен погледна страниците на „Файненшъл таймс“, който тя всяка сутрин четеше на закуска и го подаде на Едуард.

От едната й страна седеше Кет в нейната манастирско училищна униформа, която както обикновено в последно време беше в лошо настроение и налапваше набързо закуската си. От другата й страна седеше Люсиен, впримчен във високия стол, който той не обичаше и се опитваше да яде рохко яйце без чужда помощ. Елен, която обичаше семейните закуски, беше невъзмутима. Тя се оправяше с Люсиен и с проблема на неговото яйце. Обърна се към Кет и я накара да свърши със закуската си и това, което беше по-трудно — да сложи вред необуздаемата си коса преди да тръгне за училище.

Видът на Елен, с нейните отпуснати коси, нейната открита и проста, от син памук домашна роба, съответстваща на цвета на очите й, накараха Едуард да поиска да закъснее за работа. Когато Кет го целуна и изтича за училище, а Люсиен беше качен в детската стая от неговата нова гледачка англичанка, Едуард обмисляше въпроса дали поне веднъж да отложи с един час своето обичайно пристигане в офиса.

Той стана, без да погледне към статията, която Елен му беше показала и остави „Файненшъл таймс“ да се хлъзне настрана. Той заобиколи масата, отиде при Елен и внимателно постави ръка върху мъха на врата й, повдигайки косата й и оставяйки я да се изниже между ръцете му.

Елен облегна назад глава и погледна към него. Той прочете резониращия отговор в очите й, спокойствието на лицето й. Наведе се и целуна устните й. Прокара ръката си надолу от врата й, под мекия син памук. Елен въздъхна. Тя се изправи и остана в ръцете му.

— Ще закъснееш…

— Зная, че ще закъснея, но пет пари не давам.

Тя искаше да продължи протеста си, но не беше особено убедена. Едуард, който почувства топлината и внезапната отпуснатост на нейното тяло, спря по-нататъшните й приказки.

Той беше закъснял с час и половина, но преди да напусне, когато слязоха на долния етаж, Елен с усмивка му припомни отново за броя на „Файненшъл таймс“ от трапезарията и го тикна в ръцете му.

— Трябва да прочетеш това — тя се опита да го погледне строго. — На твое място не бих отлагала. Ти по едно време беше искал да правиш оферта за „Ролфсън хотелс груп“, нали? Спомням си, че ми беше казал. Сега, би трябвало отново да ни предложиш.

Едуард изстена:

— Що за жена си ти? Ето за какво си мислила точно тогава, когато аз…

Елен го целуна. Нейните очи танцуваха:

— Не, не тогава, както знаеш много добре, но сега го мисля. И трябва да го мислиш и ти.

Офертата беше направена през лятото на 1970 година и имаше положителен резултат. Имаше и две преки последствия. Едуард, вързан в продължение на седмици с преговорите, накрая прие пред себе си, че това, което Елен беше казала за необходимостта от негов заместник беше правилно. И веднага щом го призна пред себе си, той поръча разговор с единствения човек, за когото беше сигурен, че притежаваше всички необходими качества: Симон Шер.

Той направи своите предложения ясно и сбито, без предисловие. От Тексас през цялото пространство на Атлантическия океан той чу усмихнатия и с надигащо се въодушевление глас на Шер.

— Ами, сега, Едуард, това ще бъде дълго прехвърляне. Предполагам, че Дру ще трябва да бъде убеден да ме пусне, а ти твърде много се уморяваш от американските разсечени на квадрати улици — той замълча. — За кога би ме искал.

Едуард също се засмя. Той знаеше твърде добре, че преговорите щяха да бъдат прями и Дру Джонсън можеше да се противопостави на преместването.

— Утре — каза внимателно той.

Настъпи кратка тишина, после Шер се засмя:

— Не го вярвам — каза той. — Може би поради брака си, но ти си станал нетърпелив човек.

Едва в края на 1970 година Шер се върна в „Дьо Шавини“, в същия месец, когато Едуард и Елен честваха раждането на тяхното трето дете, още едно момче, което кръстиха Александър.

— Той може би би трябвало да носи между имената си Ролфсън — каза Едуард, люлеейки бебето в ръцете си. Погледна сухо Елен. — От гледна точка на мястото и обстоятелствата, при които беше заченат.

— Ама че глупост — каза тя. — От гледна точка на обстоятелствата ти не можеш да бъдеш сигурен.

— А, да, мога. — Едуард повдигна Александър в ръцете си и тържествено го погледна. — Ти дойде на този свят благодарение на „Файненшъл таймс“. Това е. Какво мислиш по въпроса?

Александър признателно изгъргори нещо, те и двамата се засмяха.

Освен двете преки последствия от успешната оферта имаше едно трето, но то беше твърде незначително и сред заобикалящото го въодушевление от успеха на офертата, пристигането на Симон Шер и раждането на техния втори син, Едуард въобще не го забеляза. То го държа озадачен в продължение на няколко часа, после той го изостави и позволи да се изплъзне от ума му. Той дойде под формата на телеграма, доставена в неговия офис в деня, когато поемането на ръководството на „Ролфсън хотелс групи“ беше приключено.

Телеграмата гласеше: „Поздравление за сделката — със закъснение.“

Беше изпратена от Португалия и не беше подписана.

През пролетта на следващата година малко преди единайсетия рожден ден на Кет, Тадуес Анджелини влезе отново в техния живот. Той го направи без предизвестие. Нямаше нито писмо, нито телефонно обаждане, имаше само една покана, изпратена не от самия него, а от рекламната компания, която организираше премиерата на неговия последен филм — епос за американската гражданска война, наречен „Гетисбърг“.

Елен погледна към поканата и първоначално предположи, че тя и Едуард бяха поканени, защото премиерата беше обявена с благотворителна цел, за която те и двамата бяха работили преди. После се учуди: беше ли това причината или поканата беше изпратена по настояване на Чад?

Погледна датата: 19 май, два дни след Кетиния рожден ден. И точно шест години също така, откакто тя не беше виждала Чад. Беше ли възможно? Струваше й се, че не го беше виждала от по-дълго, и времето, когато беше в Холивуд като че ли беше много, много отдалечено. Но, не. Тя пресметна годините и разбра, че беше права. Точно преди шест години на този ден беше посетила къщата на Чад и той я беше завел долу в онази стая с налудничавата колекция от фотографии. Щом се увери в съвпадението, тя беше сигурна, че Чад беше уредил поканата. Първият й интуитивен импулс беше да откаже, но се поколеба, и накрая промени намерението си.

Тя знаеше отчасти, че причината беше любопитството. През шестте изминали години Чад никога не беше й се обадил. Дори когато Левис почина, той не изпрати писмо, нито телефонира. Това, което Елен знаеше за него, беше го научила от вестниците и то не беше много. Той беше направил поредица от филми, най-напред за Джо Стейн, при „Артистс Интернешънъл“ и после поредица филми за други студия: два от тях имаха скромен успех сред критиците, но нито един нямаше касов сбор. В своите интервюта Чад обвиняваше за това организационната система на студията. Със „Сфера“ той се бе радвал на значителна независимост. Сега се оплакваше, че неговата работа беше изопачавана от началото до края от просташка намеса.

Славата му на режисьор беше западнала, на Елен това беше ясно. Наскоро той беше сравняван неблагоприятно за него с други режисьори, включително и с Грегори Гертц и с цяла генерация от нови имена, наричана „бъдещите“. Двата му филма, които тя беше гледала дойдоха само да потвърдят реакцията на критиците. — Тя не ги беше харесала и беше изненадана от Чад, чиято работа винаги беше толкова прецизна и сигурна, можеше да покаже такава несигурност в интерпретирането.

Някои от по-младите европейски критици, беше забелязала тя с усмивка, свързваха датата на упадъка в работата на Чад с края на нейното партньорство с него. И особено един развълнуван френски критик бе обявил, че загубвайки Елен, Анджелини беше загубил своята муза. Това тя не възприе сериозно въпреки, че забеляза един-два пъти, че когато в неговите интервюта тази идея му се поставяше като въпрос, той отговаряше много раздразнено.

Истината в цялата работа беше, помисли си тя като гледаше квадратната покана, че почти напълно беше забравила Чад. Беше толкова заета със своето семейство и с работата си в „Дьо Шавини“, че спомените за Чад се бяха изтрили. Както Холивуд, и той беше прехвърлен към миналото.

Но все пак, тя беше малко любопитна и все още чувстваше някаква неясна лоялност спрямо Чад. На нея не беше й доставило удовлетворение да види, когато веднъж критиците, ухажвали го някога, сега да се обърнат в атака, и в увлечението си да се отнасят презрително към предишните му работи, които някога бяха хвалили. „Гетисбърг“, тя беше забелязала с удоволствие имаше голям успех в Америка, преобръщайки вълната на неговия шанс. Имаше рекорден касов успех, беше похвален от Сюзън Джеръм. Да, Елен помисли, че дължеше на Чад поне да отиде на премиерата.

Когато каза идеята си на Едуард, той се съгласи, макар и с неохота. Елен реши, че неохотата се дължи на неприятното чувство, което Едуард имаше към Чад, но случаят не беше точно такъв.

Когато му показа поканата, Едуард я погледна, захвърли я и се изправи.

— Много добре — каза кратко той. — Ще отидем.

Той се обърна настрани гневно, помисли Елен. Едуард беше ядосан, но не на нея. Ядосваше се на себе си. Симон Шер от шест месеца работеше с него и Едуард съвсем ясно съзнаваше факта, че пристигането на Шер беше моментът, ако изобщо бе имало такъв, когато той трябваше да каже на Елен за своята предишна намеса в работата на „Партекс“ и на „Сфера“. Той фактически беше решил да го направи, решен беше да го направи. Имаше в съзнанието си оформени фразите, които трябваше да употреби, но когато и да идваше моментът да ги произнесе, все отлагаше.

Той беше й казал, и това беше най-лошото, една част от истината. Беше й казал, че Симон Шер бе имал сдружение с неговата собствена компания преди много години. Дори й беше казал, че той и неговата майка са имали пакет акции в „Партекс петрокемикълс“. И точно там, той рязко беше се спрял, оказвайки се, неспособен да продължи. Първия случай, когато се опита да й го каже, Елен кърмеше Александър. Тя беше повдигнала лицето си, беше го погледнала, очевидно съвсем неочакваща и зарадвана от назначението на Шер.

— Никога не съм имала представа, че ти го познаваш. И сигурен ли си, че той е подходящият човек? О, Едуард, толкова се радвам.

Едуард беше смаян. Той продължаваше да се надява, че Елен щеше да продължи да му задава въпроси, защото знаеше, че дори и да можеше да я лъже чрез увъртания и неясноти, никога не би могъл да я излъже в очите. Ако само тя го беше попитала: Но Едуард, ти изобщо знаеше ли, че той работи със „Сфера“ — тогава той щеше да й каже. Но тя никога не го попита, никога не го положи на разпит. Това пълно доверие повече от всичко друго беше го направило неспособен да говори. Да запазиш мълчание по въпроса на първо време беше едно нещо, но да мълчиш в продължение на шест месеца, какви ли би била реакцията на Елен, когато научеше?

Едуард знаеше, че това щеше да подкопае нейното така ценено минало, ще подкопае вярата й в него. Както и да се опитваше, отново и отново, той не можеше да се накара да проговори. Когато дойде моментът, на първата среща на Елен със Симон Шер в Париж и отмина, и все още въпросът не беше повдигнат, Едуард разбра, че беше поставен като в клопка.

Шер беше склонен да изостави случая.

— Едуард, това е стара история, забрави я — каза той.

Но Едуард не можеше да я забрави. Лъжата го унижаваше в собствените му очи. Той не можеше да повярва, че тя не би го унизила и в нейните.

Досега не му беше познато чувството за вина поради извършена измама, и когато го изпита, се ядоса. Той се чувстваше винаги, постоянно напрегнат и когато Симон Шер и Елен да се срещнеха, което те правеха все по-често, когато и да се появеше някаква статия във вестниците относно „Партекс“, когато и да изникваше въпросът за неговото и на Луиз продължаващо участие в дяловете на тази компания. В много случаи на Луиз можеше да й текне да дискутира пред Елен ръководството на нейните финансови книжа, повод по който в последните години тя ставаше все по-раздразнителна.

От друга страна той се тревожеше за самата „Партекс“ и за агресивната политика на разширение, подета от Дру Джаксън. Онези съмнения, които бяха започнали по времето на последното уедряване на „Партекс“ сега се бяха увеличили и се бяха размножили още щом Симон Шер се беше върнал в Париж. Неговото присъствие и влиянието на Едуард преди бяха действали като спирачка на Джонсъновата стремителност. През шестте месеца, откакто Шер се беше върнал, започваше да става ясно, че спирачките бяха изчезнали. Джонсън бе предприел програма на тежки заеми и когато Едуард и Симон Шер погледнаха цифрите на тези заеми сериозно се разтревожиха.

Когато, не дълго преди премиерата на „Гетисбърг“, Дру Джонсън започна да подмята намеци за интереса си към затвърдяване на собствените си акции в „Партекс“, Едуард беше изпитал известно успокоение. В друго време той би се поколебал, но сега не го направи. За очевидна наслада на Джонсън, той се съгласи да продаде.

— Мислиш ли, че би могъл да убедиш майка си да прехвърли своите акции? — попита Дру.

Това беше почти негов собствен въпрос и Едуард почувства смесица от антипатия, съжаление и облекчение при такъв край на това, което някога беше считал за партньорство.

Продажбата на неговите собствени акции беше организирана много бързо. Но Едуард предвиждаше трудности в убеждаването на Луиз и затова уреди да я види лично в края на следобеда на 19 май, преди премиерата на „Гетисбърг“.

Той отиде в майчината си къща в очакване на капризно разпитване и губещи време спорове и въоръжен с очевидността на последните цифри за политиката на взимане на заеми от страна на „Партекс“.

За негова изненада, Луиз не спори изобщо. Тя като че ли изглеждаше доволна от предложението.

— Аз ти казах, Едуард — каза тя с лека усмивка, — бих желала да се освободя от някои от моите авоари за известно време…

— Зная това, майко — каза търпеливо Едуард, — но тази продажба не е дребна работа. Това са значителни вложения. Ти ще получиш огромна сума пари…

— Така ли? — Луиз кокетно килна на една страна глава. — Толкова забавно…

Едуард се намръщи. В този ден майка му изглеждаше особено добре. Тя беше отпочинала и щастлива. Нито веднъж не се чуха оплаквания за нейното здраве. Но поведението й го тревожеше не по-малко. Сега Луиз беше на седемдесет и шест, макар това да бе силно охранявана тайна. През последната година и нещо тя беше започнала да става все по-непредсказуема. Понякога, както днес тя се обличаше както някога и изглеждаше весела и жизнена, друг път без видима причина се влошаваше и в продължение на седмици се връщаше към предишната си мрачност към сивите дрехи, към свалените сенници и свещениците. Нейното настроение, което беше винаги нестабилно, сега беше станало съвсем променливо, и тя беше станала много обидчива за дребни неща. Тя не обичаше вече Едуард да й прави визити, както преди без предварително предупреждение или след обикновено телефонно обаждане в момента, когато напускаше офиса си.

— Това ме безпокои, Едуард — казваше тя. — Аз обичам да планирам дните си. Вече не съм млада. Не обичам неочаквани посещения, това е толкова неделикатно.

Тази среща беше внимателно и любезно уговорена три дни предварително. И сега, седейки и гледайки я Едуард се чудеше дали нейният самоконтрол спеше, дали тя имаше каквато и да е представа за сериозността на хода, който обсъждаха. Той, по свой частен път беше успял да научава някои неща от нейните лекари. От време на време, игнорирайки странните качества на нейната усмивка, той се опитваше да й обясни, че ако тя продаде акциите, за които говореха, щеше да получи не стотици хиляди, а милиони долари.

Луиз го отсече:

— Аз разбирам, Едуард — каза раздразнено тя, — ти вече ми обясни веднъж. Няма нужда да го правиш отново.

— Аз само се опитвам да те накарам да разбереш, майко, че не стои само въпросът да се продадат акциите. Бих могъл много просто да уредя това за теб.

— Моля те, направи го.

— Но тогава ти би трябвало да решиш къде би желала да инвестираш отново и аз мислех…

Луиз стана. Тя погледна към часовника на ръката си, който тя все още носеше на китката си, вързан с черна кадифена панделка.

— Едуард, ако се нуждая от твоя съвет, ще ти го поискам, както се случва понякога — тя му отправи още една усмивчица. — Имам някои собствени идеи. Имам ги и ти знаеш, това са мои собствени пари…

Едуард също се изправи. Ставаше късно, той трябваше да се върне в Сен-Клод, за да се преоблече за премиерата. Становището на Луиз го отегчаваше.

Тогава беше склонен просто да излезе и да я остави да прави каквото иска. Беше започнала да се придвижва към вратата и тогава размисли: Луиз не беше вече млада. Колкото и да му беше ядосана, все пак имаше отговорност по отношение на нея… Той се върна.

— Може би, ако ти просто ми кажеш своята идея, майко, тогава може би, аз бих могъл да ти помогна…

Луиз не му даде време да си завърши изречението.

— Имам намерение да инвестирам в недвижима собственост, Едуард. Винаги съм искала това, разбирам го. Къщи, не глупави парченца хартия. Ще купя недвижима собственост и няма да се нуждая от твоя съвет, Едуард. И съм сигурна, че това ще представлява облекчение за теб. В края на краищата, ти сега си толкова зает със своето семейство, че би било голяма тежест за теб да се тревожиш с всичките мои дребни дела…

— Недвижима собственост къде, майко? — уморено каза Едуард.

Луиз се усмихна:

— В Португалия — каза тя сладко.

Едуард се поколеба, после търпението му рязко се изчерпа:

— Както желаеш — каза студено той и напусна.

„Гетисбърг“ започна на бойното поле. Чад наистина бе съумял красиво да снима смъртта, помисли си Елен. Той и сега го беше направил добре. Дълъг, проследяващ, кадър на едно поле, покрито с тънка утрин на мъгла, само когато камерата се приближава става видима масова сеч. Не могилки и купчинки трева, както изглеждат отдалече, а тела. Битката отдавна е свършила и в полето нищо не се движи.

Мъже с разпиляно оръжие, извити гърбове, разкрачени крака, мъже лежащи двама, трима, четирима един до друг в на подобен стремеж към прегръдка. Беше така официално, уверено и красиво композирано, като картина на Делакроа. Прекалено красиво композирано. Елен погледна, и обърна глава.

Тя вече съжаляваше, че беше решила да дойде и й се искаше да може да напусне. До нея Едуард седеше стегнат, с лице обърнато със студен израз към екрана. Той беше ядосан, когато се върна със закъснение от своята визита при Луиз, и неговото настроение не се беше подобрило при пристигането му вкъщи по средата на разгорещена кавга между Люсиен и Кет, която точно при влизането му беше намесена и Елен.

Той за първи път беше свидетел на подобна караница. Елен, която с чувство на тъга и обърканост беше следила тяхното зачестяване през последните месеци, се беше опитала да го държи настрана от тях, казвайки си, че това е просто един период. И двамата, Кет и Люсиен бяха в трудна възраст и появяващата се понякога ревност помежду им беше неизбежна. Но кавгите зачестяваха, без изгледи за намаляване. И днес, както винаги разправията избухна внезапно и имаше за резултат малко произшествие.

Днес обект беше една рисунка, върху която Кет беше работила в продължение на дни. Тя обичаше да скицира и рисува и работеше старателно. Тази рисунка на градината на „Куайриз“ току-що беше завършена. Когато Кет беше отишла на училище, Люсиен беше успял някак си да остави гледачката си да спи и се беше промъкнал до стаята на Кет. Когато се прибра вкъщи, тя откри рисунката си надраскана така, че нарисуваното на нея почти не се виждаше под червения флумастер на Люсиен. Когато виковете и бурните крясъци стигнаха до слуха на Елен, тя изтича в детската стая заедно с Каси, но повредата вече бе налице. Люсиен беше червен от гняв, Кет трепереше и рисунката лежеше на земята, разкъсана на парчета, а върху ръката на Люсиен имаше яркочервено петно там, където го беше ударила Кет.

— Нарочно го е направил. Нарочно! Зная, сигурна съм… — Кет почти хълцаше от гняв. — Вчера му я показах. Той знаеше, че тя е специална…

— Глупава рисунка… — Люсиен ритна скъсаните парчета с крака си.

Кет отново скочи отгоре му и сигурно отново би го шляпнала здравата, ако Елен не беше успяла да я спре. В съседната стая, затворен в детското си креватче, присъединявайки се към бъркотията, Александър започна да плаче.

— Кет, контролирай се. Не трябва да избухваш така. Люсиен е само на три години. Той разбира се не го е направил нарочно…

— Точно така, взимай неговата страна! Ти винаги си на негова страна, винаги, винаги…

Гласът на Кет се извиси неконтролиран, очите й бяха пълни със сълзи. Люсиен стоеше неподвижен като път, държейки на своето. Когато Елен се обърна и го погледна, той й отправи един от своите спокойни, невъзмутими погледи, които тя намираше изнервящи в едно толкова малко дете. В тях имаше някакъв любопитен елемент на предизвикателство. Като че ли Люсиен изчакваше възможността да изпробва своята воля над нейната. Точно когато мислеше това и в същото време си казваше, че подобни неща са абсурдни в стаята влезе Едуард, пребледнял от гняв.

— Какво точно става тук?

Гласът му пресече шума и настъпи тишина. После и двамата започнаха да говорят едновременно, Кет и Люсиен викаха пронизително, оплакване и контра оплакване.

— Той ми развали рисунката, направил го е нарочно.

— Кет ме плесна по ръката…

Изразът по лицето на Едуард най-накрая ги накара да замълчат. Той каза със студен глас:

— Люсиен, ти повече няма да влизаш в стаята на Кет и няма да пипаш нещата на Кет. Ако го направиш, ще бъдеш наказан, разбра ли? Кет, ти повече няма да биеш Люсиен. Ще се научиш да владееш гнева си. Как си посмяла да удариш едно тригодишно дете?

Кет преглътна. Устните й трепереха и Елен видя, че тя беше готова всеки миг да избухне в сълзи. Тя погледна към Едуард, после към рисунката, после обратно към Едуард, след което избухна.

— Не го ударих силно, ядосах се, това е. Цяла седмица съм работила върху тази рисунка, аз…

— Върви си в стаята.

Едуард прекъсна надигащият се поток от думи и Кет млъкна. Тя изгледа Едуард, треперейки от вълнение, после без нито дума се обърна и изтича от стаята.

Люсиен я наблюдаваше как излиза с малкото си безизразно лице. Едуард го погледна.

— А ти, Люсиен, ще се извиниш на Кет утре сутринта. И никога повече няма да правиш подобно нещо. Разбираш ли?

Люсиен повдигна сините си очи към лицето на баща си и му отправи ангелска усмивка:

— Не, татко — каза спокойно той.

Едуард го погледна за миг, после рязко се обърна и излезе от стаята.

Сега, в киното Елен погледна отново обърнатото настрана лице на Едуард. Разбра, че той все още беше ядосан и се питаше дали и той също мисли върху онази сцена или се беше карал с Луиз. Опита се да насили вниманието си към екрана, но не можеше да се съсредоточи. Продължаваше да мисли за Кет, внезапно съзирайки връзка между цяла серия от дребни случки, които беше пренебрегвала преди. Това не бяха просто караници между брат и сестра, а други случаи през последните няколко години, когато Кет изглеждаше нещастна и необщителна или затворена в себе си. Тя си ги беше обяснявала по толкова различни начини, че причината беше възрастта на Кет. — Тя приближаваше пубертета, че беше процес на приспособяване към присъствието на новото дете, може би се дължаха на нейното училите, което някога Кет страстно обичаше, но сега е омраза се оплакваше от него. Тя внезапно си помисли: „Ние вече не сме така близки, както бяхме преди. Кет не се обръща към мен, както го правеше в миналото.“ И убеждението, че това беше вярно и че беше може би неизбежно, като част от порастването на Кет, я накара да се чувства едновременно виновна и нещастна.

О, защо бяха дошли? Тя копнееше да може да поговори с Едуард, който в колата, идвайки насам едва ли беше изрекъл дума. За нещастие, трябваше да насилва очите си обратно към екрана и да си налага да се съсредоточи. Беше изпуснала половината от интригата. Объркано се взираше в актьорите. Те бяха някъде из Юга, идваше младо момиче, един много по-възрастен мъж, майор от Конфедеративната армия… Тя се напрегна, взря се по-внимателно и тогава с нарастващо чувство на срам и гняв осъзна какво беше направил Чад. Филмът трая два часа. Когато пуснаха отново осветлението, лицето на Едуард беше мрачно. Той се присегна и взе ръката на Елен и въпреки че я стисна силно, гласът му беше мек.

— Няма да оставаме за приема. Хайде. Отиваме си.

— Не, няма да направя това. — Елен се изправи. — Аз оставам. И ще говоря с Чад. Искам да зная защо той е направил това.

— Това само ще те ядоса, Елен. По-добре е просто да го оставиш.

— Не, няма да го направя.

— Тогава, остави ме аз да говоря с него.

— Не, Едуард, аз ще говоря.

Тя го видя да се колебае, неохотата му беше очевидна, но се предаде. Те влязоха в залата на приема и в продължение на първите четирийсет и пет минути Чад успя да я избегне. Елен студено го наблюдаваше от другия край на салона, притисната от всички страни от журналисти и доброжелатели. Тя усещаше вълнението в залата, онова странно вълнение от преживени чужди емоции, което тя си спомняше от Холивуд и което й говореше, че филмът ще има успех и тук, точно така както и в Америка. Тя чакаше. Тогава, премервайки момента, когато Едуард за първи път беше изтеглен настрани от нея и в същото време нямаше много хора около Чад, тя бързо прекоси, отиде при него и го погледна.

Той изглеждаше непроменен. Не показа никакъв признак на удоволствие, изненада или объркване. Държеше се както винаги се беше държал, като че ли последните шест години изобщо не бяха минали. Зад тъмните му очила святкаха неговите малки черни очички, той беше леко изпотен, но в залата беше топло.

Другите хора се скупчиха другаде, Чад кимна, после се усмихна и каза:

— Елен.

— Защо направи това, Чад?

— Какво съм направил? — той вдигна лице към нея и примигна.

— Мислех, че това е филм за Гражданската война?

— И той е.

— Но това също е и историята на моя живот. Част от моя живот. Ти си сменил времето и имената, това е всичко. Предполагам, че трябва да ти благодаря за това.

— Това е оригинална история — той се местеше от крак на крак, — би трябвало да зная, щом аз съм я писал.

— Това е непростимо. Това е евтино.

Чад въздъхна:

— Би било по-добре, ако ти самата играеше в него, приемам го. Това момиче играе добре, но не е специално. Филмът въпреки това е хубав. Това е най-хубавото нещо, което аз съм правил след „Елис“.

Елен го изследваше с поглед. Изглеждаше съвсем необезпокоен, със същата твърда като скала увереност, ни най-малък проблясък на съмнение.

— Дъщерята, Чад — каза тя със студен глас — Защо си убил дъщерята?

— Какво искаш да кажеш? — Чад кимна глава на една страна и важно я погледна.

— Ти знаеш какво точно искам да кажа. Ти имаш главен образ основан на мен и това е образът на дъщерята и в края на филма дъщерята е убита. Предполагам, че помниш това?

— О, това — Чад сви рамене, — Не зная защо го написах по този начин. Просто беше правилно.

— Направил си го, за да ми причиниш болка.

— Това причинява ли ти болка? — Той я погледна леко заинтересован.

— Да, причинява ми. Целият филм ми причинява.

— Не съм мислил, че ще стане така. Наистина не съм. Нито веднъж не съм помислил за това. — Чад поклати глава. — Съжалявам, Елен. Трябва да знаеш, че не съм желал да те нараня. Защо би трябвало да го желая? Исках да работя с теб, все още го искам. Искам да се върнеш — той хвърли поглед през залата, поколеба се и после започна да говори много бързо. — Започвам да пиша нов сценарий. Когато го завърша, искам да ти го прочета. Ето защо исках да дойдеш тази вечер, за да ти го кажа. Не исках просто да го изпратя. Ще бъде добър сценарий с голяма главна роля. Ще можем да го снимаме за шест седмици. Това е любовна история, ами нещо подобно на любовна история. Развива се в Париж и Лондон, и…

— Аз повече никога няма да работя с тебе — прекъснато Елен. — Ако ми изпратиш какъвто и да било сценарий, ще го накъсам на парчета — тя спря. — Париж и Лондон?

— Да — Чад изглеждаше нетърпелив. — И аз дори няма да се нуждая от теб през целите шест седмици. Ще работя по разписание, като правя сглобка на твоите сцени, мога да ги сведа до месец. Ще можеш ли да отделиш един месец, а? Трябва да пожелаеш да работиш отново. Трябва да си отегчена от всичко това — той посочи към залата. — Ти знаеш ли какво правиш? Прахосваш живота си, ти…

Той не завърши изречението си, защото Едуард се присъедини към тях. През собственото си възмущение и гняв, тя можа незабавно да усети напрежението.

Двамата мъже се изгледаха. Чад леко танцуваше, напред и назад върху токовете си. Светлината проблясваше в очилата му. Той се усмихна.

— Харесахте ли този филм?

Опита се да поддържа предизвикателството в гласа си, но не успя съвсем.

Едуард равнодушно го погледна. Изглеждаше сякаш сериозно обмисляше отговора си.

— Не — каза след известна пауза спокойно той, — намирам го съвсем треторазреден.

Чад може би не беше очаквал такава директно отправена грубост и във всички случаи не беше запознат с Едуардовата способност да обижда със смразяваща любезност. За миг усмивката остана фиксирана върху лицето на Чад, после, когато той със закъснение осъзна, че беше неуместна, тя изчезна.

— Елен, ще вървим ли?

Едуард я взе за ръка и я изведе от залата. Това нарочно беше едно бавно напускане. Едуард спираше тук и там, за да говори с познати и приятели. Нито той, нито Елен се обърнаха назад, а Чад остана на същото място за известно време, наблюдавайки ги, докато те накрая напуснаха приема.

Когато стигнаха дома си и бяха сами, Елен каза:

— Треторазреден ли беше, Едуард? Наистина ли мислиш така?

Едуард не й отговори веднага.

Стоеше изправен, с лице леко обърнато към нея, гледайки навън през прозореца на своя кабинет към градините и града отвъд тях. Сега, когато гневът, когато беше изпитал, докато гледаше филма, беше утихнал, той осъзна, че се чувстваше много уморен, и че умората беше свързана с продължаващата измама по отношение на „Сфера“. Да лъжеш беше странно омаломощаващо, си помисли той, и в този момент реши, че ще каже истината на Елен тази вечер. Но все пак след малко, когато тя се успокоеше. Той се обърна.

— Не — каза спокойно той, — имаше грешки в неговата работа, пък и аз трудно бих могъл да я съдя обективно. Но не беше треторазреден. Беше добър.

— Радвам се, че мислиш така — каза просто Елен. — Не съжалявам, че го каза така на Чад, той го заслужаваше. Но се радвам, че не е това, което наистина си усетил.

— Защо, скъпа?

— Защото беше добър. Няма причина да се преструваме пред себе си, че не е. Чад е артист, винаги съм го знаела. И поради това, че е артист, той използва хората по начина, по който го прави. Техният живот не значи нищо за него, те просто са материал за неговата работа. Щастие, страдание, любов, омраза — те са едно и също за Чад. Те не го интересуват. Той ги наблюдава. Той наблюдава всички най-дребни средства, чрез които те се проявяват и после ги използва. Моят или на който и да било друг. Той не изпитва директна тревога, не състрадание, разбира се — тя въздъхна. — И аз съм сигурна, че това, което ти му каза много ще го озадачи. Няма да знае за какво си говорил. Ако въобще беше ти отговорил, което едва ли би направил, той би ти казал, че всички артисти са такива. И че такива трябва да бъдат: съвършено безпристрастни и съвършено аморални.

Едуард я гледаше мълчаливо. Тя леко се мръщеше и говореше спокойно, без емоция, като че ли й беше необходимо да дефинира това за самата себе си. Тя погледна настрани, после отново към него. Ръцете й се раздвижиха във внезапни, бързи и поривисти жестове и тя започна отново, още по-забързано да говори.

— Опитах се веднъж да му обясня, че има за мен неща, които са по-важни от моята работа. Просто да живея, просто всекидневните обикновени неща, както това да бъдат с теб сега или да бъда с Кет. Дребни неща. Съставките на живота… Но той, разбира се, никога не би могъл да разбере. Тези неща не траят дълго затова те са маловажни за него. Просто са случки, които той би могъл да използва или да реши да „изреже“. Докато неговите филми ще съществуват винаги и завинаги. Дълго, след като той е мъртъв и след като аз съм мъртва — тя замълча. — Той веднъж ми каза това.

— Елен — Едуард беше трогнат от тъгата й. Обърна се към нея.

— Той взе част от моя живот — Елен издигна лице към него, — една част, която аз мразех, една част, от която дълго се срамувах и за която бях горда в същото време. Нещата, които бяха неясни и объркани. — Той ги е взел и ги е оформил и осмислил. Направил го е в своя филм. Превърнал ги е в изкуство — тя замълча и гласът й стана по-стабилен — и аз бях увлечена, докогато ги гледах.

— А сега?

— Сега нямам нищо против тях. Не е ли чудно? Съвсем неочаквано, нямам. Защото разбирам, че това не беше нещо, което напомня другото. Той го беше направил да изглежда по-голямо и същевременно по-малко. И двете едновременно. Разбираш ли?

Едуард я обгърна с ръце и я притисна силно към сърцето си. Те постояха така прегърнати, и след всички вълнения на деня той почувства, че спокойствието му се възвръщаше. Усети мир в душата си. Помисли си: „Ще й го кажа сега“ и се приготви да говори, когато рязко, с неочаквано безпокойство Елен се изтръгна от неговата прегръдка.

— Аз просто бих искала той да не убива дъщерята накрая — каза тя с ново, внезапно вълнение. — Бих искала той да не го беше направил. Неговите филми са обезпокоителни понякога — те предсказват бъдещето. Той го беше направил и преди, аз сега разбирам. Бракът ми с Левис, нещата, които тръгнаха на зле — това той вложи в своите филми, те са там — в „Извънредно време“ и в „Пряк път“. Той описва нещата преди те да се случат. Като че ли може да вижда напред…

— Скъпа моя, не бъди глупава. Той е съчинил историята, това е всичко. Няма предвид…

— О, Едуард, толкова се тревожа за Кет. — Елен се обърна към него. — Днешната караница, другите, съвсем дребни неща — днес мислих за тях. Исках да говоря с теб…

Едуард седна и я притегли до себе си.

— Кажи ми, кажи ми — каза внимателно той.

И Елен започна. Едуард слушаше и говореше, и те обсъдиха нещата надълго. Но правейки го, Едуард изпитваше същевременно леко откъсване, едно отминаващо съжаление. Не това беше темата, която той искаше да обсъжда, не това бяха думите, които искаше да каже.

Нямаше как разговорът да бъде променен. Тревогите на Елен бяха от по-голяма актуална важност, си каза той по-късно, когато си лягаше. Но все още беше ядосан на себе си: една възможност, чудесната възможност беше пропусната.

В училището към манастира имаше едно момиче, което Кет особено мразеше. Казваше се Мари-Терез. Тя беше дошла по-късно, известно време след Кет и малко преди раждането на нейния по-малък брат, Александър, в 1970 г., когато Кет беше на десет години.

Манастирското училище, което и двете посещаваха беше изключително. В него се приемаха главно дъщери от стари, изтъкнати, консервативни френски фамилии. Критерият при тяхната селекция беше преди всичко социален, но имаше и известни изключения. Имаше и ученички, приети поради добър успех, някои бяха дъщери на новозабогатели бизнесмени с достатъчно влияние, за да се доберат до правото на влизане. Всяка година имаше и по едно–две момичета, които бяха приемани по благотворителни съображения, поради овдовяването на техните майки понякога и чиято такса беше изплащана под формата на стипендия. Но Мари-Терез не влизаше в нито една от тези категории и нейното присъствие в манастира в началото беше обвито в някаква тайнственост. Родителите й бяха известни като набожни и средно богати, въпреки че във всички случаи не бяха достатъчно богати според стандартите на училището. Те нито бяха влиятелни, нито имаха особени връзки. Говореше се, че баща й се занимавал с продажбата на автомобилни гуми и някои от Кетините приятелки със снобско ликуване си правеха шеги по този повод. Според тях майката на Мари-Терез е успяла да получи място поради силата на своите църковни връзки.

Мари-Терез имаше дълга руса коса, която носеше спретнато и редовно сплетена. Физически беше добре развита за годините си и склонна към пълнеене. Беше първото момиче в техния клас, чиито гърди бяха започнали да личат и това, съчетано със сладостта на израза, за известно време й спечели известно положение и предразположение. Най-снобски настроените измежду момичетата още от самото начало я презираха и не можеха да бъдат превзети от нейните някак си престорени опити за приятелство. Виждайки това, Кет първоначално изпита съжаление към нея и дори се опита да предприеме някои обикновени добронамерени жестове. Това беше грешка. Кет си даваше сметка, че не е искрена: Мари-Терез инстинктивно я отблъскваше. Трябваха й няколко седмици, докато осъзнае, че Мари-Терез питаеше същата вътрешна антипатия и че опитите на Кет да бъде любезна с нея бяха задълбочили липсата на разположение и я бяха превърнали в нещо подобно на омраза. Може би тя намираше отношението на Кет покровителствено. Беше раздразнително момиче, което лесно се обиждаше. Може ли просто мразеше Кет заради нейните способности, заради външността й — въпреки, че това на Кет не идваше на ум. Каквато и да беше причината, тя я мразеше. И щом веднъж опитите на Кет не намериха отговор, тя се отказа от тях и самата се остави на омразата. Така поне беше по-честно. Но никога преди не беше се сблъсквала с подобна враждебност и постепенно с времето Кет започна да мисли, че всички неща, които внезапно бяха започнали да вървят зле в нейния живот имаха една коренна причина: Мари-Терез. „Бях щастлива, докато я срещнах“ си мислеше понякога Кет. Появяването на това момиче беше като демаркационна линия в нейния живот.

Преди пристигането на Мари-Терез положението на Кет в училището беше слънчево. Тя спокойно и бързо се справяше с уроците си, бързо се сприятеляваше. И монахините, въпреки понякога да въртяха глави на нейната буйност и на тенденцията й към липса на скромност — като това че си дърпаше полите и ги подвиваше в гащите си, когато на игрището играеха на кегли, бяха склонни да й прощават. Те я мъмреха, но като цяло бяха завладени от нейната природна откритост, добронамереност и очебийна честност.

Щом Мари-Терез пристигна, това започна да се променя. Тя бързо откри нейният природен буен нрав и сигурния начин да го провокира. Беше й толкова лесно да предизвика гнева на арогантната и самомнителна Кетрин дьо Шавини. Тя можеше да клевети някоя от нейните приятелки, можеше да крие учебниците на Кетрин, да излива мастило върху рисунките й да предизвиква присмех към нейната фигура, която беше стройна с високи, почти неразвити гърди. Можеше да хихика и да подхвърля, че Кет прилича повече на момче, отколкото на момиче. Можеше да хвърля камъни по гълъбите в манастирския двор, защото дори и да не беше в момента там, както често се случваше, после Кет ожесточено й се нахвърляше и обикновено можеше и по-нататък да бъде предизвикана към пареща плесница. Тогава, когато белята вече беше направена и започнеше разследване, Кет биваше наказвана, и най-хубавото от всичко — можеше да се разчита, че глупачката щеше да пази упорито мълчание и никога нямаше да обвини Мари-Терез.

Тази кампания Мари-Терез преследваше с хъс през цялата тяхна единайсета година и тя с презрителна наслада забеляза, че през тази година сестрите вече не бяха толкова доволни от Кет и бяха по-строги към нея. По един такъв случай дори нейните родители бяха повикани при майката игуменка и Мари-Терез трепереше. Но истината и тогава не излезе наяве. Омразните родители на Кет, които се перчеха пред училището с техния ролс-ройс бяха информирани, че Кет се превръща в проблем, защото беше много недисциплинирана. Когато тази новина стигна до Мари-Терез, тя беше в добро настроение чак до края на седмицата.

Кет с объркване наблюдаваше тази промяна на собственото си положение. Тя я свързваше с всичките най-различни други неща, което също я правеше нещастна и напрегната. Тя мразеше тази година. Вкъщи вече беше не само Люсиен, но и още едно бебе, момченце. Нейната обичана Мадлен напусна, за да се омъжи и да има собствени деца, и въпреки че Кет я виждаше от време на време, тя много й липсваше. Тя негодуваше от Люсиен, знаеше, че е така, и това негодувание я караше да се измъчва от чувство за вина: той беше толкова мъничък, беше неин брат, знаеше, че трябва да го обича. И тя го обичаше, и Александър понякога, но в други моменти й се искаше те никога да не бяха се раждали, желаеше нещата да бяха останали такива, каквито бяха в дните, когато вкъщи не бяха три настойчиво желаещи внимание деца.

Това беше отвратително, тя знаеше, че беше. За известен период стана страстно и прекомерно религиозна, прекарвайки с часове на колене, трескаво молейки бог да я направи по-добра, природно добра дъщеря и сестра. Но молбите й нямаха ефект и след кратко Кет ги изостави. Започна да гледа на набожността с презрение, започна да се противопоставя на постоянните молитви, на постоянните служби, на постоянното наблягане върху религията в училище. Тя рязко отказа да се изповядва и това предизвика буря.

Нейното тяло също се променяше, всичко се променяше: тя беше почти на дванайсет и внезапно почувства, че светът се разцепи на части, че нищо в него не беше сигурно. Понякога тайно сваляше дрехите си в своята стая и се взираше в себе си в огледалото. Началното покарване на руси косми между слабините и подмишниците й, първото леко набъбване на гърдите й. Понякога тя мразеше тези признаци на приближаващата се женственост и ги мразеше страстно. Натискаше гърдите си надолу, като че ли не съществуваха, казваше си, че въобще не иска да бъде момиче, и че би искала да бъде родена момче. В други моменти се взираше в новата си фигура и я мразеше заради бавността на нейното развитие. Тогава тя желаеше гърдите й да растяха по-бързо и космите върху срамната й кост да бъдеха по-различими. Когато менструалните й периоди започнаха, тя се почувства радостна и безпомощна, освободена и впримчена — и двете наведнъж. И не дълго след това в момент на налудничаво негодувание от собствения си пол и от своята неспособност да си остане дете или да се превърне в жена, тя си отряза косите.

В училище носеше косата си на разрошени плитки. Отряза я една нощ, сама в стаята си с огромните шивашки ножици на Каси. Окълца ги просто така, чак до ушите, няколко замаха с ножицата и няколко дръпвания и беше сторено. Двете плитки като тъжни мъртви животинчета лежаха върху дланта на ръката й. Тя слезе следващата сутрин долу на закуска и там се вдигна най-ужасния скандал.

Очакваше най-свирепата реакция да дойде от страна на майка й, защото Елен много държеше на това как тя изглеждаше и се обличаше по начин, който Кет беше намразила. Но не стана така, дойде от баща й, който беше хладно бесен.

— Това е моя коса. Предполагам, че имам правото да я отрежа.

Кет предизвикателно беше килнала брадичка. Тя беше по-груба, защото неговата реакция я смая и тя беше готова да заплаче.

— Изглежда грозна — каза студено той и после може би защото се опитваше да овладее гнева си, излезе от стаята.

Кет ужасно се засегна. Това беше най-лошият момент в нейния живот. Чувстваше, че ще умре. Тя помоли земята да се отвори и да я погълне. Изтича горе, загледа лицето си в огледалото и разбра, че баща й беше прав. Изглеждаше грозна, дори по-зле от това — беше смешна.

Тогава заплака горчиво. Имаше объркващото чувство, че беше направила нещо непоправимо. Едуард държеше на красивите неща — тя знаеше това. Той също я беше учил да държи на тях. Стотици от различни по вид неща: би могло да бъде украшение или съвършено добре нюансирано вино, чиния „Лимож“, ръчно рисувана през осемнайсети век или цветът на диво цвете, израснало в живия плет. Той настояваше върху красотата, настояваше върху съвършенството, независимо дали въпросният предмет беше нещо наистина ценно или много просто. За същото той настояваше и при хората, Кет го беше наблюдавала и знаеше, че той мразеше не грозотата във външния вид, въпреки че тя не го привличаше, а грозотата в природата, в характера или в поведението и маниерите. Лицемерието, неискреността, злобата, раболепието, снобизма, несправедливостта — той мразеше всички тези неща, и Кет ги мразеше също.

Както лежеше и плачеше в леглото си, тя чувстваше, че се беше разрушила в очите на баща си: той я беше видял такава, каквато наистина е, мислеше тя, беше видял цялата й ревност, възмущение, дребнавост, тях той намери за грозни, не само нейната коса.

И той беше прав: тя беше противна, омразна. Тя мразеше себе си заради своя гняв, своята гордост и своята арогантност. Мразеше себе си, заради своята твърде силна обич към баща си и после заради своята грубост към него. Тя се презираше и й се струваше съвършено ясно, че нейният баща трябваше също да я презира.

— Едуард, ти си длъжен да се опиташ да разбереш. Точно сега за Кет е много трудно. Спомням си как аз се чувствах, когато бях полудете и полужена, без да бъда сигурна дали харесвам, което и да е от тях. И също така, тя сега има братя, това прави нещата по-трудни…

Това беше същата вечер, и Кет която се беше промъкнала на долния етаж до всекидневната стая с намерение да се извини на баща си, току-що върнал се от своя офис, чу думите и застина отвън пред вратата. Не можеше да влезе вътре, нито да се върне. Тя подслушваше с прокрадващо се чувство на срам.

— Защо тя го усложнява и прави още по-тежко. — баща й изглеждаше нетърпелив.

— Ами, не зная доколко тя разбира… — майка й замълча. — Цялото негодувание идва от Люсиен. Той е не само твой син, но също е и твой наследник, Едуард. Тя чувства това, дори и да не го разбира напълно. Може би усеща, че ти винаги си искал син.

— Аз винаги съм искал син. Това обаче не смущава чувствата ми към Кет.

— Може за теб да не е така, Едуард, но може така да се струва на Кет, разбираш ли? Защо мислиш, че е решила да си отреже косата? Защото се страхува все още да прилича на жена и защото може би несъзнателно, мисли, че ние бихме я обичали повече, бихме я ценили повече, ако беше момче.

Настъпи мълчание. В стаята Едуард с внезапен ужас погледна Елен.

Тя видя разбиране, после едновременно съжаление и нежност се появиха по лицето му. Но Кет, разбира се, не можа да види това. Тя чу само думите, които той каза.

— Не „ние“. Искаш да кажеш, че аз бих чувствал това — каза спокойно той, а отвън Кет, нещастна тихо се оттегли.

Едуард поговори още малко с Елен, упреквайки се и после отиде в стаята на Кет, за да се опита да разговаря с нея. Кет копнееше да се хвърли в ръцете му, гърлото й се беше стегнало и запушило от обичта и болката, които изпитваше. Но някак си тя не можа да го направи. С лице, алено от потиснати чувства, тя отговаряше на Едуард кратко и гордо, и когато той се опита да я обгърне с ръката си и да бъде мил, тя го отблъсна. Когато накрая той излезе с объркан и тъжен израз на лицето, тя остана сама, още повече мразейки се. „Ако бях момче, ако бях момче, един син…“ Думите отново и отново се въртяха в ума й и не си отиваха. Понякога чуваше малко гласче да крещи някъде в главата й: „Но той те обича, ти знаеш, че те обича“. Тя не искаше да се вслушва в този глас, той беше измамен. Да, нейният баща я обичаше, но не толкова, колкото обичаше Люсиен и Александър — не толкова много.

След това нещата тръгнаха още по-зле. Тя се почувства грозна, тромава и глупава. Постоянно събаряше нещата. Изглеждаше вече неспособна да оформя изреченията си, без по средата им да няма чувството, че това, което казва, е глупаво и неуместно. Вкъщи се отдръпна от семейството и прекарваше часове в своята стая, четейки романи за жени, които са необикновено красиви и необикновено способни, и заради които мъжете се разяждаха от страст. Искаше да прилича на тях. Един-два пъти на партитата, давани от нейни съученички, тя изпробва някои от похватите над по-младите им братя, които присъстваха там и с несигурно чувство за триумф откри, че имаше известен успех.

Това лято тя го опита отново и по-явно, лятото на 1972 г. по време на седмиците, които прекара в Лоара със своето семейство. Беше хваната от Едуард да се целува в лозята със сина на един от мениджърите на стопанството. Самата целувка представляваше едно разочарование, Кет дори не харесваше особено момчето, но последвалият гняв на Едуард беше страшен.

— Защо аз да не го целуна, когато той искаше да ме целуне?

— Сигурен съм, че е искал. Той е на шестнайсет години. Аз… Кет, неговият баща работи за мене. Това може да отиде и по-далече. Освен всичко друго, ти си прекалено млада.

— Той не мислеше така.

— Върви в стаята си.

Скоро след това те напуснаха Лоара, отидоха в Англия и в „Куайриз“ до края на нейната лятна ваканция. Там, Кет знаеше, тя беше внимателно наблюдавана. Започна да изпитва негодувание, започна да усеща упорито чувство за съпротива. Но когато след лятната ваканция се върна в училище за есенния срок, нещата постоянно вървяха към по-лошо.

Мари-Терез беше намерила нов начин да я тормози. Нейната майка, въпреки превъзнасяната й набожност, беше страстна читателка на клюкарските колони на женските списания, и така от дочути вкъщи разговори Мари-Терез се беше снабдила с богат източник от нов материал. Тя веднага откри, че тези нови оръжия намериха почва.

— Баща ти е смърдящ евреин — каза тя един ден, промъквайки се до Кет на игрището.

Тази сутрин Кет беше изпълнена с чувството на мъченик-бунтовник едновременно против майка си и баща си. Засегна се веднага. Само за секунда нейният бунт се трансформира в семейна лоялност.

— Баща ми е само една четвърт евреин, а ти три четвърти си достойна за презрение — каза ядосано тя и тръсна глава.

Но Мари–Терез беше видяла червенината, мигът на безименна мъка в очите й, и реши да опита по-твърдо.

— Баща ти е издържал любовници. Той вероятно и сега го прави — каза тя на следващия ден. Това беше много дръзко. На никоя ученичка не беше разрешено да обсъжда нещо толкова нечисто. С това тя си спечели една плесница.

Най-хубавото от всички неща тя пазеше в очакване на точния момент, момента, когато да дръзне да произнесе ужасните думи, които нейната майка бе едва промълвила с развълнувана интонация и с приглушен тон. Тази информация Мари-Терез съхраняваше в себе си. Тя й се радваше и в продължение на седмици, на месеци. После, в един зимен ден на следващия февруари, когато беше особено засегната от една от Кетините пренебрежителни забележки, реши: сега, когато Кет беше на игрището, заобиколена от нейните предани приятелки.

Тя ги приближи.

— Аз зная нещо за теб, Кетрин дьо Шавини. Ти се мислиш за много красива. Мислиш се за много способна. На бас се ловя, че твоите приятелки не знаят това, което аз зная.

— И така, кажи ни — сви рамене Кет, — тогава ще разберем.

Нейната арогантност, нейната пренебрежителност бяха непоносими. Със зачервено лице, заеквайки от потисната ненавист, Мари–Терез най-накрая произнесе думата.

— Ти си, ти си копеле.

Кетрин пребледня. Мари-Терез триумфираше.

— Да, такава си, такава си, моята майка е прочела във вестника. Ти си била на седем години, когато твоята майка се е омъжила за баща ти. Тя е правила ужасни филми и е сваляла всичките си дрехи. Тя е неморална, каза също моята майка. Ти дори може и да не си Кетрин дьо Шавини, може да си Кетрин Еди-коя си…

— Това е мръсна лъжа!

Кет седеше върху стената. Сега тя се свлече долу със стиснати юмруци. Мари-Терез беше изплашена, но продължи:

— Майка ти е разведена…

— Е, та какво? Ти си дребна буржоазка.

— Твоята майка е разведена, а твоят баща е плейбой, а ти си копеле, ето това е, Кетрин дьо Шавини…

Кет се спусна към нея. Тя събори Мари-Терез на земята. Те се затъркаляха една над друга, крещейки, ритайки и удряйки се, докато се изтъркаляха до дългите мерни поли на една монахинска дреха. След това, краят беше бърз.

Двете стояха пред игуменката майка, Мари-Терез с превързана глава, Кетрин, гледаща непокорно към стената.

— Кетрин, бих искала да ми дадеш обяснение.

Кет продължаваше да гледа в стената, без да каже дума.

— Мари-Терез, може би ти ще ми обясниш?

Мари-Терез обясни. Тя имаше много какво да каже, и всичко я оневиняваше. Майката игуменка изслуша и после насаме с Кет, направи последен опит да изтръгне някакво обяснение. Кет упорито отказваше и майката игуменка въздъхна. Тя спокойно обясни, че при този начин на неподчинение не й остава никакъв избор. Не била подготвена непременно да приеме това, което казала Мари-Терез, но когато тя искала обяснение от Кет по повод за работа толкова сериозна като тази, тя очаквала послушание, очаквала отговор. Не го е получила. Не го получиха нито Едуард, нито Елен. Късно същия ден след кратко оживено съвещание, Кет беше изключена.

Тя беше обучавана вкъщи през останалата част от учебната година и после внимателно и меко й беше обяснено от Елен и Едуард, че те са решили да я изпратят в училище-интернат в Англия. Ще бъде изпратена в прочуто училище през следващия септември. Междувременно, лятото ще бъде прекарано в Англия, в „Куайриз“.

Кет изслушваше всичко мълчаливо. Тя не можеше да погледне баща си заради болката, обичта и негодуванието, които изпитваше. Тогава тя едва не им каза. Копнееше да им каже всичко, но знаеше, че думите щяха да ги засегнат така дълбоко, както бяха засегнали нея, когато Мари-Терез ги беше произнесла. Така че тя не каза нищо.

— Ти разбираш, Кет, нали? — каза внимателно Елен. — Ние чувствахме, че това ще бъде най-добре за теб, да започнеш отново, нещо друго.

Тя замълча и Кет, която виждаше какви усилия полага майка й, се почувства още по-зле.

— Ще отидем в „Куайриз“ — каза Едуард. — Ще прекараме лятото там. Ще бъде великолепно лято. И тогава, ти ще можеш да отхвърлиш всичко зад себе си, Кет. То ще бъде минало.

То никога нямаше да бъде минало, Кет знаеше това, но не го каза.

— Разбирам — бързо отговори тя.

Поне мислеше, че разбира. Едно лято в „Куайриз“, и после наказанието. Потеглиха за Англия в средата на юли.

Поляната за крикет в „Куайриз“ се намираше югоизточно от къщата и беше обляна с утринно слънце. Беше почти единайсет часа на великолепен летен ден. Застанал в центъра на поляната в измачкан бял ленен костюм, Кристиан замислено размахваше напред-назад дървения стик, наблюдавайки разположението на топките за крикет. Елен, която той беше научил да играе, го наблюдаваше внимателно. Тя чувстваше, че току-що беше направила един изключително сръчен удар. От терасата зад тях Едуард седеше и доволен ги наблюдаваше, изпънал крака на слънце, със сутрешните вестници, захвърлени на една страна.

Кристиан се намръщи. Въпреки, че беше способен на галантност, тя не се простираше чак до стратегията на игрите, които обичаше да печели. Той хвърли на Елен приятелска усмивка и направи своя удар. Чу се остър звук, когато стикът докосна топката. Кристиан спокойно прекоси, за да види стореното. Приклекна и когато Елен приближи, я погледна лениво ухилен.

— Мисля, че това го направих по-скоро заради теб. Аз спечелих.

— Дявол да те вземе, Кристиан. — Елен погледна надолу към своята топка, която беше ловко ударена на една страна и към топката на Кристиан, която несмущавана беше пропътувала през съответната врата. Нейната, очевидно беше извън играта. Тя въздъхна.

— О, добре. Приемам. Ти си запалянко на тази игра, Кристиан. Аз никога няма да мога да те бия…

Кристиан се засмя и обви с една ръка раменете й. Те заедно прекосиха тревата и отидоха при Едуард.

— Скъпа, нямаш никаква надежда. Той беше решен да те унищожи и аз зная защо. Време е да започнат да играят крикет в Камарата на лордовете. Искаш да присъстваш на пробния мач, така ли е, Кристиан?

— Признавам. — Кристиан се хвърли в един стол.

— Можеш да го гледаш по телевизията, ако предпочиташ, Кристиан — започна Елен.

— Да го гледам? Да го гледам? Това не би бил правилният начин да се отнеса към такова нещо. Прекалено е модерно. Твърде неанглийско. Не, аз ще седна тук, ако мога и ще го слушам по радиото. Ще бъда изцяло погълнат до довечера. И ако Едуард има някакво чувство, ще направи същото. Да вървиш в Лондон в ден като този. Ти си луд, Едуард…

— Което значи, че той ще слуша с голямо внимание в продължение на половин час, после ще заспи… — Едуард се изправи с усмивка и погледна Елен. — И аз също така не искам да отида в, Лондон, но ще бъде за кратко… — Той погледна към часовника си. — Един час със Смит-Кемпт най-много, после искам да намина до Ийтън Скуеър, за да взема няколко градинарски книги… Ако движението не е много натоварено, ще се върна към три, горе-долу по времето, когато англичаните ще са победени, предполагам…

Кристиан грабна една възглавница и я захвърли към него. Едуард я хвана.

— Абсолютна глупост. Аз ще бъда свидетел на едно героично отстояване — Кристиан се прозина, — предай на Чарлз Смит-Кемпт моите почитания. Кажи му да не забравя редовната чашка шери. Той трябва да бъде поставен в роман на Агата Кристи, казвал ли си му някога това? Истински модел на семеен пълномощник, който, съвсем е възможно, да е бил именно мъжът, направил най-злостното деяние в библиотеката на починалия полковник…

— Вече не — Едуард се усмихна. — Чарлз има нова страст. Той се е влюбил в модерния свят — високите технологии. Ами, в технологията, така или иначе. Те си преместиха канторите. Шлифовано стъкло, фикуси и най-последното нещо, което той все още нарича „пишещи машини“. Мен ме карат да направя една инспекционна обиколка…

— О, господи, има ли нещо свещено? — Кристиан отвори едното си око. — Какво се случи на старите кантори?

— Бяха съборени. Една застрахователна компания ще строи на мястото блок, висок като кула. Съжалявам, Кристиан, аз също не харесвам това.

— Ама поне тук нищо не се променя — каза Кристиан с раздразнен глас, и повдигна ръка за ленив поздрав. — Ще се видим по-късно.

Той се присегна и пусна транзистора — един от малкото му компромиси по отношение на модерния свят. Когато Елен и Едуард се върнаха обратно в прохладните стаи на къщата, меките тонове в гласа на коментатора на крикетната игра се разнесоха зад тях.

Едуард постави ръка около кръста на Елен. Тя сложи глава на рамото му.

— Ще бъде ли всичко както трябва, Едуард?

— Обещавам ти. Ако е необходимо ще изтръгнем едно запрещение, но не вярвам някога да се стигне до там. Не се тревожи за това, скъпа. Нито аз, нито Смит-Кемпт се тревожим. Той каза, че е отворен и затворен. Този филм никога няма да бъде направен. — Той наведе глава и я целуна. — Сега кажи ми, какво ще правиш? Няма ли да промениш намерението си и да дойдеш с мен?

— О, Едуард, бих искала, но по-добре да не го правя. Обещах на Флориан, че ще завърша с прегледа на новите модели. Имам нужда да погледна онези, допълнителните фигури. Ако започна сега, ще свърша докато се върнеш…

Едуард се усмихна:

— Твърде много работиш.

Това беше обичайна шега между тях и Елен леко го блъсна. Блъсването премина в прегръдка.

— А децата? — каза накрая Едуард.

— Те добре ще се занимават. Люсиен и Александър ще обядват на пикник в дървената къщичка, на който и аз съм поканена — тя се усмихна. — А Кет каза, че може да отиде да язди. Ако свърша навреме, ще отида с нея.

— Добре, само не я пускай да приближава Кан, това е всичко. Зная, че тя копнее да го язди, а не трябва. Той не е сигурен.

— Едуард, тя няма да го язди. Кет е много чувствителна за неща като това. Престани да се тревожиш. Трябва да вървиш, ще закъснееш…

— О, по дяволите, да трябва да тръгна в такъв съвършен ден. Проклет Анджелини. — Той замълча, а ръката му по-силно се притисна около кръста й. — Направихме добре, като дойдохме тук за лятото, нали?

— Напълно. Знаех, че ще има добър резултат. Има нещо в това място. Странна магия. Кара хората да отпочиват, да се успокояват, прави ги щастливи. Дори Кет, тя сега е много по-добре, Едуард, можеш сам да видиш това. Мисля, че започва да приема нещата около училището. През тази последна седмица като чели почти заприлича на това, което беше преди. Обича да бъде тук. — Тя повдигна лице към неговото. — Виждаш ли това?

— Да, чувствам. Сигурен съм. Това беше само един период, може би, както ти каза — той погледна към часовника си. — Господи, права си, трябва да вървя. Не забравяй виното на Кристиан, той обича „Монтраше“. Има малко в хладилника. О, и ако можеш да убедиш Каси да не ми глади ризите. Жорж гледа на това като на свой район на действие, той пак го спомена тази сутрин…

— Те обичат да се счепкват за дребни неща, но и на двамата това им е приятно.

Елен се усмихна. Те прекосиха мястото от къщата до пометения пред нея чакъл и Едуард отвори вратата на черния астън мартин.

— Зная, че обичат — той замълча, — не са като нас.

— Не са като нас.

Очите им се срещнаха. Елен сложи ръката си в неговата.

— Обичам те — каза Едуард. Целуна дланта й, после прегъна пръстите й отгоре, като че ли те можеха да запазят отпечатъка от неговите устни.

Влезе в колата. Моторът забоботи. Той повдигна ръка и я размаха, а Елен продължи да гледа след колата, докато тя изчезна на завоя.

Тя щастливо повдигна лице към слънцето и дълбоко пое дъх в спокойния мек въздух. В дърветата, които обточваха от двете страни пътя имаше ято диви гълъби. За момент тя се заслуша в мекото им гукане, после тръгна назад към хладната сянка на къщата.

Когато Елен влезе в хола, Кет с пълна сила изтрополи по стълбите. Беше облечена за езда, в дълъг брич и бяла разкопчана риза, ездаческата й шапка висеше на раменете.

— Не е ли най-съвършеният ден? — тя изтича към Елен и й отправи импулсивна целувка. — Мисля да отида да пояздя, преди да е станало много горещо. Мога ли?

— Сега не мога да дойда с теб, Кет…

— О, няма нищо, аз няма да отида далече. Можем да излезем във всички случаи довечера с татко. Ще се върна навреме за обяд. Ще съм много гладна. Моля те…

— Е, добре, но недей да се отдалечаваш — Елен се усмихна. — О, и няма да се приближаваш до Кан, нали, Кет? Баща ти специално го спомена…

— Господи, няма. Ще взема Хермион, мисля. Бедничката, старичката. Тя се нуждае от малко раздвижване, затлъстява. Не съм я извеждала от няколко дни. Къде си оставих камшика?

— Където винаги го оставяш — на пода. Каси го сложи при саката и ботушите, мисля…

— Намерих го.

Кет се спря и се обърна усмихната. С бързо нетърпеливо движения тя килна глава с твърде присъщ за нея жест. Като гледаше високата й, стройна фигура, обгорялото й пламенно лице и косата израснала отново след дивашкото рязане, и отново стигнала на вълни до раменете й, Елен внезапно си помисли: „Колко е красива моята дъщеря“.

Кет се обърна и изтича от къщата по посока на конюшните, а Елен я наблюдаваше и любовта, която изпитваше към нея внезапно стана болезнено силна.

Когато тя изчезна от погледа й, Елен занесе малко вино на Кристиан, който разбира се, беше заспал, после тръгна през спокойната къща към стаята, която използваше за свой кабинет.

Тя гледаше на запад. В далечината Елен можеше да види малките фигури на Люсиен и Александър, тичащи през моравата с Каси и техните бавачки. Те като че ли носеха някаква огромна екипировка за своя обяд на открито, а също и кошници, одеяла, възглавници и стикове за крикет… Усмихна се и започна да поставя върху бюрото си дизайните на новата колекция на Виспиянски заедно с допълнителните търговски детайли.

Работи над тях спокойно и с удоволствие почти час. После, точно след дванайсет, телефонът иззвъня.

Тя самата отговори, мислейки, че може би беше Едуард, който би трябвало да е пристигнал вече в Лондон. Но не беше Едуард. Линията избръмча, някой мълчаливо дишаше. После, без обяснение или предисловие, Чад започна да говори. Обаждаше се от летището „Хийтроу“.

За момент Елен беше толкова изненадана, че едва успя да продума, и дори не можа да възприеме за какво говореше Чад.

— Така че, аз сега идвам. Чака ме кола. Мога да бъда там за по-малко от час. Там ли е съпругът ти?

— Не, Чад, няма го. Как намери този номер?

— Някой ми го даде, предполагам. И адреса. Виж, аз трябва да те видя и да говоря с теб.

— Чад, ако искаш да говориш с мен, можеш да го направиш чрез моя адвокат.

— Не мога. Не обичам адвокатите. Те изебават нещата. Имам нужда да те видя. Не само за това, има и нещо друго. Важно е.

— Чад, почакай за минутка…

— Ти винаги можеш да ми треснеш вратата под носа.

Той се изкиска. Елен чу познатия хриплив звук в повишения му тон. После звукът в слушалката прекъсна. Той беше затворил. С чувство на досада тя също постави обратно слушалката и отвори чекмеджето на бюрото си. Там лежеше копне от сценария, който Чад й беше изпратил — другото копие беше у Чарлз Смит-Кемпт. Париж и Лондон, нещо от вида на любовна история, друга преработка на Чад от епизодите на нейния живот. Този път обаче, тя беше решена филмът да не бъде направен. Тя затвори чекмеджето и се върна към работата си.

Преди подобна внезапна намеса на Чад би я поразила, че тя била неспособна да върши каквото и да е и да се съсредоточи върху нещо друго. Но не сега. Сега Едуард я беше направил отговорна за тази колекция и за целия бижутерски клон на „Дьо Шавини“. Това имаше значение за нея и тя не би позволила дори и на Чад да се намеси. Наведе глава над работата си и след около петнайсет минути забрави за него.

По едно време, от разстояние, извън погледа й от тази страна на къщата чу шум от конски копита. Кет тръгваше на езда. Тя вдигна глава, усмихна се, после се наведе отново над дизайните на Виспиянски.

Кет не беше съвсем сигурна точно кога беше взела решението. Дали не беше дори преди да беше напуснала къщата? Не беше ли когато стигна до конюшнята и погледна към благонравната Хермион, с която беше толкова скучно да се язди? Или когато колебаейки се между другите коне, се бе приближила до отделението, където държаха Кан и той така радостно бе изцвилил, като че ли й бе махнал с ръка? Тогава тя нерешително го плесна, защото знаеше, че е непредсказуем, Кан леко й духна от носа си и я подуши с кадифената си муцуна — Кан, най-стройният, най-красивият жребец, който беше виждала, когото й беше специално забранено да язди.

Тя дори и тогава не осъзна дали взима решение. В един момент беше в двора, в следващия донесе седлото и юздата. Той податливо стоеше, докато тя ги постави на него. Когато го изведе, той вървеше послушен като агънце. Кет го погледна колебливо, все още не беше прекалено късно да промени намерението си. Но денят беше толкова хубав и той самият беше толкова красив и тя знаеше, че може добре да язди. Представи си сцената днес, късно този следобед: „О, между другото, тате, аз яздих Кан…“

Едуард можеше да се ядоса, но той щеше да бъде също така и впечатлен. Внезапно, изкушението стана прекалено силно, за да му се противопостави. Тя се качи на него и Кан й го позволи, без никакъв признак на нервност. От мига, когато се качи на гърба му, тя почувства нарастваща увереност. Притисна с колене хълбоците му и тръгна извън двора, надолу по задния път, по алеята и направо по пътеката за езда, която продължаваше дълги мили пред хълмистата земя на Доунс.

Наоколо не се виждаше никой. Небето беше безоблачно синьо, слънцето стопли раменете й. Устата на Кан беше мека като коприна, отзивчива на най-малкото докосване. С приповдигнато самочувствие, тя го засили в тръст и както винаги, когато се намираше на конски гръб, всички нейни тревоги изчезваха. Нищо повече не изглеждаше така ужасно, нито дори и нещата, които Мари-Терез й беше казала. Те се бяха отдалечили сега със седмиците, прекарани в това любимо място. Какво я интересуваше Мари-Терез? Тя беше дребнава. Нещата, които беше казала бяха дребнави и във всички случаи, Кет нямаше повече никога да я види отново.

Пред тях една чучулига излетя и се издигна към небето, а Кет се присегна напред към силния врат на Кан. Започна леко да му пее поемата, от която бяха взели неговото име:

„В Кесендау издигна Кубла Кан

чудесен на насладите палат.

Тече там Алф, свещената река

сред пещери в безмерна дълбина,

надолу, към море от вечен мрак.“

Тя обичаше тези думи, и като че ли те харесаха и на Кан. Ушите му щръкнаха, той грациозно премина от тръст в галоп. Всичко беше толкова въодушевяващо, че на Кет й се искаше да викне високо. Тя се отпусна, движейки се според издигането и спускането на неговото тяло. Кан ускори стъпка.

Само баща й да беше тук, да я видеше сега. Мисълта премина през ума й и после веднага изчезна, защото за първи път, откакто се беше качила, тя почувства страх. Кан беше започнал да галопира бързо и после още по-бързо. Никога не беше яздила толкова бързо. За известно време го остави на неговата воля, после, когато се почувства уморена, се опита да го овладее. Нищо не се получи, обратното: колкото повече го смушкваше в слабините, толкова по-бързо галопираше той. Точно тогава тя започна да се страхува. Конят почувства нейния страх.

Тя видя как очите му се разшириха, ушите му се притиснаха към главата, тя усети тръпка, която премина през неговото тяло и се напрегна, после отново неговият бяг стана по-бавен. Бяха на поне три мили от вкъщи.

— Смайващо — каза Чарлз Смит-Кемпт с безжизнен ентусиазъм. — Смайващо е какво тези новоизмислени пишещи машини могат да направят.

Той се приведе над бюрото на своята секретарка и се взря в работата на нейната пишеща машина по-скоро с жеста на гадател, съветващ се с пророческите вътрешности на някаква птица. Той се изправи и младата жена му изпрати дежурна усмивка.

— Кафе, господин Смит-Кемпт?

— След около двайсет минути, Камил? — той замълча и погледна Едуард. — Освен ако не поискаш чаша шери?

— Нито едното, нито другото, благодаря. Нетърпелив съм да се върна…

Едуард потисна една усмивка. Ясно беше, че чашите с шери бяха бракувани заедно със старите безразборни панелни кантори, изтърканите кожени кресла и атмосферата на джентълменски клуб. Може би кафето вървеше с шлифованото стъкло и фикусите, бляскащия хром и разделящите панели, си помисли непоследователно той.

Последва Смит-Кемпт във вътрешния му кабинет, откъдето имаше великолепен изглед към опустошенията над Ситито, практикувани от новото поколение архитекти. Той се разположи в неудобен стол от една страна на бюрото. Смит-Кемпт се разположи от другата му страна. Той също имаше и нов стол, покрит с черна матова кожа, който можеше и да се върти. Смит-Кемпт като че ли се радваше на тази новост, тъй като се завъртя няколко пъти напред-назад, както дете на нова играчка. После започна да се занимава с бизнеса. Смит-Кемпт беше завършил образованието си в Уинчестър и проявяваше арогантността на възпитаник на Уинчестърския колеж, в неговия случай добре прикривана от обичайния му отпуснат маниер. Неговото обикновено изражение беше на човек, който се кани да заспи. Сега той се подпираше на бюрото си така, като че ли само това подпиране го възпрепятстваше от сънливост. Когато говореше, обаче, това, което казваше, беше винаги проницателно и остро. Тази сутрин той си позволи малка усмивка.

— Ние победихме — каза той без предисловие. — В основата си ние сме победителите. Имам тук писмото от продуцентската компания на Анджелини. То пристигна тази сутрин, изпратено чрез техния пълномощник, ръчно предадено. — Той посочи с пръст печатния текст на бланката на въпросния пълномощник. — Не е известна фирма.

Прехвърли писмото през масата. Едуард го прочете бързо.

— Те се канят да се оттеглят — каза той. — И преди съм чел писма като това.

— О, несъмнено. — Смит-Кемпт преглътна това, което би могло да се прояви като прозявка. — Той има проблем с повишаване на финансовата помощ във всички случаи или аз поне така предполагам. Той беше разнасял на амбулантна търговия тази си специфична собственост из цял Лондон, и не би го правил, ако беше успял да намери по-висока финансова поддръжка в Щатите. Тази филмова компания не е обвързана и не иска сега да се обвързва. Знаех, че те ще се оттеглят още при първия намек за кавга. Това, което остава да се направи сега е, да се изтеглят всички останали копия на сценария и това би било напълно достатъчно. Той представлява твърде значителен акт на очерняне, съвещанието нямаше никакво съмнение по този въпрос. Аз също. Този човек има изключително нахалство. Това, че е написал сценария е достатъчно лошо, но да предположи, че би могъл всъщност да убеди Елен да участва с роля във филм? — Той трябва да е луд.

— Аз не бих го нарекъл уравновесен човек. Така че, можеш да кажеш на Елен да не се притеснява. Този филм няма да бъде направен.

— Сигурен ли си, че не са възможни някакви вратички?

— Вратички? Скъпи, Едуард, наистина не.

— Това е добре да го зная. — Едуард се приведе напред, погледна към часовника си. — Сега, ти ми каза, че има още едно, две неща…

— Съвсем друго, Едуард. Подписи, всъщност…

Смит-Кемпт започна да говори отново и Едуард слушаше с половин ухо. Мисълта му заплува далече в миналото, към онази стара, облицована с дъб кантора и към деня преди толкова много години, когато той седеше там, опитвайки се да обясни на бащата на Чарлз Смит-Кемпт точно какво той би желал да бъде направено по отношение на госпожа Селестин Бианшон и за къщата, в която тя живееше на „Мейда вейл“.

Той беше заеквал и пламвал, беше се опитвал да изглежда безразличен, да прилича на Жан-Пол. И Хенри Смит-Кемпт по даден от Жан-Пол тон изглеждаше като самата благонадеждност…

„Ако бъдете така добър да потвърдите, че аз коректно съм написал името: Бианшон Селестин. Очарователно, очарователно. Две-три седмици, предполагам. Ако бихте напомнили на Жан-Пол, че аз ще се нуждая от неговия подпис…“

Едуард затвори очи. Отвъд, зад прозорците от шлифовано стъкло, идваше постоянният шум от автомобилното движение в Сити. За миг миналото се приближи, той като че ли можеше да го достигне, като че ли можеше да го докосне.

Отново отвори очи. Чарлз Смит-Кемпт му беше прехвърлил през бюрото някакви документи. Едуард бързо ги прочете, извади платинената си писалка и подписа. Той погледна часовника си, беше дванайсет и половина.

— Ти спомена някаква друга работа, засягаща моя брат?

— А, да. Да, разбира се.

За изненада на Едуард, движенията на Смит-Кемпт станаха не толкова сънливи. Той никога не беше изглеждал така объркан. Обърна се, отвори зад себе си някакъв шкаф и извади от там една старомодна, от черен метал кутия за документи. Постави я пред Едуард на бюрото. Отгоре й със съвършен краснопис бяха поставени думите: барон дьо Шавини.

— Беше открита по време на преместването — Чарлз Смит-Кемпт въздъхна. — Случки като тази ме карат да си дам сметка, че би трябвало да се преместим още преди години. Тази стара кантора беше наистина непоносима. Нямаше място за документация. Възможната най-безредна система. Разчитахме на старите чиновници, и когато те един след друг се пенсионираха, страхувам се, че нещата са били съвсем объркани. — Той замълча. — Това е трябвало да ти бъде предадено веднага след смъртта на брат ти, заедно с всички други негови книжа. Неприятен пропуск от наша страна, извинявай, Едуард.

Едуард погледна към кутията. Тя беше тумбеста и имаше някак си зловещ вид.

— Важно ли е?

— Не съм я отварял, разбира се. — Смит-Кемпт изглеждаше обиден от самото предположение. — Както виждаш тя тук, отзад е маркирана. — Той завъртя кутията. От другата й страна също със строен краснопис беше издълбано: „Лично и поверително“.

Едуард се усмихна:

— Господ знае откога не съм виждал кутии като тази, мислех, че са извадени от употреба.

— Служели са за определена цел, предполагам. — Смит-Кемпт гледаше към кутията с отвращение. — Ние разбира се не ги използваме сега. Имам намерение съвсем скоро целият наш материал да бъде компютъризиран. Тогава няма да имаме нужда от архива — очите му блеснаха. — Касети, Едуард, магнетофонни ленти. Ефективни и забележително дискретни. Надникнах в тях само един ден. Изглежда съвсем находчиво да се използва кодова система. Разбира се първоначалните разходи са много големи, и…

— У теб ли е ключът? — Едуард, който не се нуждаеше от по-нататъшна лекция върху напредъка на технологията, го прекъсна.

Смит-Кемпт го погледна съвсем леко засегнат.

— О, да. Той беше поставен на съответното място. Щом веднъж открихме кутията, нямаше по-лесно от намирането на ключа. — Той му подаде ключа през бюрото.

Едуард се изправи:

— Във всички случаи, като че ли няма да има каквито и да било усложнения — му каза той. — Не се тревожи. Ако беше нещо от значение, аз още преди години щях да зная, че липсва.

— Желаеш ли да я вземеш със себе си? — Смит-Кемпт с неудоволствие погледна към кутията.

— Защо не? След като съм тук, бих могъл…

Смит-Кемпт го съпроводи чак до асансьора. Навън Едуард извървя краткото разстояние до колата си, люлеейки ковчежето за металната му дръжка. Слънцето грееше силно, и той беше в добро настроение. По „Бъри Коорт“, после в „Сейнт Мери Екс“, покрай „Хаундсдич“, той обичаше имената на улиците в Сити.

Погледна часовника си, поколеба се дали да се върне в „Ийтън Скуеър“ за градинарските книги, които иначе лесно биха могли да бъдат изпратени, накрая все пак реши да отиде, не беше далече от пътя му.

Нетърпеливо прекоси Лондон. Движението беше много натоварено и независимо кой път избираше, като че ли беше неспособен да се отърве от задръстването. Веднъж или два пъти той погледна към кутията на седалката до себе си, с чувството, че би предпочел тя да беше останала ненамерена. Това го караше да мисли за Жан-Пол, караше го да си спомня за Алжир.

Той си пусна стерео касета по радиото на колата. Бетовен, изпълнен на пиано. Тази музика, която той беше слушал толкова често преди, когато беше много по-малко щастлив, отколкото беше сега, както винаги омекоти духа му. Той забрави за кутията, заслушан в завладяващите го тонове, лекотата в преминаването към заключителните акорди.

Наближаваше края на „Мал“ и завоя към „Конститюшън Хил“ с „Грийн парк“ от дясната му страна, когато я видя. Нямаше друга кола наблизо пред него и той натисна спирачките, загледан в дребната тъмна фигура от другата страна на пътя: една жена, тя точно завиваше към парка.

Полин Симонеск? — Той почти беше сигурен, че беше тя. Жената беше тънка, стара, облечена в черно, и нещо в нейната походка, някаква властност в очертанието на главата… Той изскочи от колата, прекоси улицата, лъкатушейки между минаващите коли. Наистина, не беше възможно, и все пак, защо не? Тя беше напуснала Париж, но би могла да бъде и тук, би могла още да е жива, той нямаше причина да мисли, че е умряла.

Той притича през входа на парка, ожесточено търсейки дребната фигура. Би искал да й каже какво се беше случило с него, как бъдещето, което тя му беше претендирала, че вижда, се беше извъртяло. Искаше да я види, да се увери, че тя беше жива, че беше добре…

Спря до входа на парка. Там една пътечка малко продължаваше напред, после се разделяше. Тя не се виждаше. Той изтича до мястото, където пътеката се разклоняваше, погледна на ляво, после надясно. От тук, от кръстопътя имаше добра видимост. Фигурата на възрастната жена, независимо дали беше Полин Симонеску или някоя друга никъде не се виждаше.

Той постоя, намръщен и объркан, неспособен да разбере как би могъл да я загуби от очи. После, с разочаровано повдигане на рамене, се върна обратно. Докато прекосяваше улицата си помисли, че може би в такъв случай тя просто му беше липсвала.

При изхода на парка се спря, поглеждайки още веднъж назад. Слънцето печеше върху главата му, листата на дърветата въздишаха и се люлееха. За миг като че ли автомобилното движение на града затихна и въздухът, натежал от изхвърлените газове беше тих.

Той се върна в „Ийтън Скуеър“ и подбра градинарските книги. После, точно когато се канеше да си тръгне, се обърна назад. Погледна към кутията за документи, която небрежно беше оставил върху бюрото си. Усети ключа й в джоба си.

Импулсивно затвори вратата, върна се до бюрото, повдигна кутията и я отвори.

Вътре се намираше дебел плик, който като че ли съдържаше някаква папка. Той беше превързан с връзка и запечатан с печат от червен восък. Върху външната страна на плика отново със съвършен краснопис с избеляло кафяво мастило стояха думите „Госпожа Вайълит Крейг, бивша Фортескю.“

Под папката имаше фотографска снимка — единственият друг предмет в кутията. Един направен в студио портрет. От него го гледаше лицето на млада жена, лице, което той беше забравил досега, лице, което нито беше виждал, нито беше мислил за него повече от трийсет години. Лицето на родената да бъде жертва. Тя носеше малка елегантна шапчица. Усмихваше се.

— Невъзможно е да се крият нещата. Накрая те винаги излизат наяве.

Като че ли Чад намираше този факт удовлетворителен. Той се облегна върху стола, покрит с цветна сатинирана басма и се усмихна. Чакаше, наблюдавайки Елен.

— Той не ти е казал, така ли? — спокойно попита той. — Не ти е казал относно „Партекс“ и „Сфера“ или за парите, които са поддържали нашите филми, или за Симон Шер? Нищо? Знаех, че не го е направил.

Елен се колебаеше. Беше силно изкушена да излъже, да каже, че Едуард й беше казвал, че тя е знаела от години. Но това не беше нещо, от които би могла да се срамува и Чад, щеше веднага да разбере, че не говори истината. Тя погледна настрана.

— Не — каза тя накрая. — Не, Едуард не ми е казвал.

Чад не каза нищо. Той продължаваше да я гледа, като че ли преценяваше, че специално в този момент нейните собствени мисли биха могли да причинят на Едуард повече зло, отколкото от каквито и да било негови собствени думи. Елен почувства неговото удовлетворение, триумфът му, а също и въздействието на неговата воля. Тя я изсмукваше през пространството, което ги разделяше, завъртайки я в някакво пространство, което беше под контрола на Чад. Трябваше й сила, за да се противопостави на това притегляне и точно тогава се почувства слаба, защото това, което той й беше казал, беше за нея шок. През всичките тези години Едуард не й беше казал нито дума. Мълчанието му беше за нея необяснимо. Беше държал в тайна нещо толкова важно по значение в продължение на толкова години. Дали не й се е доверявал? Как е могъл да я лъже?

Тя беше имала такова пълно доверие в Едуард, бе изпитвала такава сигурност, че няма измама помежду им, че това разкритие й причини много дълбока болка. То също така я изплаши. Докато умът й се стрелкаше напред-назад, опитвайки се да го прецени, да го проумее, тя почувства, че съществуват стотици малки вратички, които изведнъж се отвориха към други подозрения. Ако той я беше излъгал за това, за какви ли още други неща би могъл да я мами?

Пропъждайки тези мисли от ума си и презирайки се, че им позволяваше да се появяват в съзнанието й, тя бавно се обърна към Чад и го погледна спокойно. В крайна сметка, тя нямаше основание да му вярва.

— Как научи? — каза студено тя.

— О, беше лесно — той се усмихна и тя усети неговата самомнителност отново да се проявява в гласа му. — Най-напред чух за това преди много време. Срещнах момичето, което е работело като секретарка на Симон Шер. Той я уволнил, така че тя не била особено добре настроена към него. Тя ми каза. Но тя беше тъпа, невротична и би могла да си го измисли. Опитах се да го проверя чрез Левис, въпреки че не мислех, че той знаеше. Това беше около месец преди да умре. Беше безнадежден. Искам да кажа, наистина безнадежден. Левис не можеше да си спомни кой ден от седмицата е.

Той замълча. Нямаше и сянка от съжаление, нито жалост в неговия глас. Той говореше за Левис като че ли те и двамата едва го бяха познавали.

— След това аз бях забравил за случая известно време. После те срещнах в Париж, след „Гетисбърг“, спомняш ли си? Тогава наблюдавах твоя съпруг. Той изглеждаше като човек, който мисли, че те притежава. Това не ми хареса. Не ми хареса и това, което той каза за моя филм. Не беше вярно. Така че реших да узная. Знаех, че не беше хубаво да се опитвам да накарам Шер да говори по въпроса, но той така или иначе се беше върнал в Париж. Така, аз отидох при шефа му. Срещнах се с приятеля от „Партекс“, Джонсън. Той ми каза.

— Ти си се срещнал с Дру Джонсън?

— Естествено — Чад леко се изкиска, — не беше трудно. Аз съм знаменит. Твоят съпруг току-що беше го изхвърлил от „Партекс“. Джонсън беше изкупил акциите му и беше се втурнал напред. Точно тогава „Партекс“ имаше много проблеми. Те сега са уредени, питах го и той ми каза. Джонсън разбира се, не знаеше защо Едуард го беше направил. Но аз знаех.

Елен се обърна към прозореца. Умът й започна отново да се стрелка: две години назад, всичко това се беше случило преди две години. Защо Чад беше чакал досега, за да й поднесе тази информация? Тя, разбира се, знаеше отговора на въпроса. Той се съдържаше в синята папка в чекмеджето на нейното бюро.

Изведнъж се успокои. През прозореца, в моравата тя виждаше Люсиен и Александър, които се катереха по въжената стълба към тяхната къща на дървото. Каси държеше нещата за обеда на открито. Елен докосна диамантения пръстен на ръката си. Спомни си за многото подаръци, които й беше правил Едуард, най-голям от които беше неговата любов. Тя знаеше защо той беше направил това, си помисли, и на сърцето й олекна.

Чад замислено си тананикаше, после каза:

— Направил го е да ме прекърши. Той ме мрази. Това беше индиректният начин да разстрои и Левис — даде му достатъчно дълго въже, за да се обеси. Но това не е била главната причина. Главната причина съм бил аз.

Елен се обърна:

— Изглежда странен начин да бъдеш прекършен, Чад. Това финансиране ти даде възможността да направиш най-добрите си филми.

— Аз все още не съм направил най-добрите си филми. — Чад я погледна раздразнено. — Той е искал да ме владее, това е. Да ме купи. Да ме остави да мисля, че съм свободен и през цялото време да дърпа конците, да ме манипулира. Било е голяма игра. Аз имах виждането, имах гения, а той е имал парите. През всичкото това време той си е играел с мен. Той ме остави да направя първата част на „Елис“ и после, когато се стигна до втората част, когато видя колко добра беше ти, той отмени, оттегли се…

Гласът му се повиши. Той се изправи с внезапно оживление, местейки се от крак на крак.

— Сега мразя филмите, които тогава направихме. Не мога да ги гледам. Той ги развали…

— Чад, нищо от това, което казваш, не е истина. — Елен студено го изгледа. — Ако си спомняш, ти взе „Елис-2“ и го прехвърли на Джо Стейн в „Артистс интернешънъл“ за повече пари.

— Той те отведе… — Чад като че ли не беше я чул. Сега лицето му беше стегнато и напрегнато, и той говореше бързо. — Той се върна и те отведе. Направи го нарочно, за да не мога аз да си завърша трилогията. Той искаше да разстрои моята работа, той знаеше, че ти си ми нужна. Така че той те откупи. Той те взе обратно в Париж и те зарови в пари, къщи и деца. Аз знам какво си мислеше той. Той си мислеше, че като направи всичко това, ти никога няма да успееш да се освободиш…

— Спри, Чад — Елен ядосано се обърна към него, — твоят егоизъм е чудовищен, знаеш ли? Аз не искам да стоиш тук и да ми говориш такива неща. Казах ти да не идваш. Не те искам тук. Искам да си вървиш.

— Още не сме говорили за сценария. Трябва да ти говоря за сценария. Сега, когато ти знаеш всичко това, когато разбираш какъв е той, как лъже, как е манипулирал както теб, така и мен, ами, ти трябва да видиш нещата по-различно, това е всичко…

Той силно се беше развълнувал. Малките му розови ръчички описваха кръгове във въздуха. Пръски слюнка хвърчаха от устата му и оставаха по неговата брада. Той разсеяно ги обърсваше с очи, бляскащи и примигващи зад никога не напускащите лицето му очила.

— Не мога да чакам повече. Ти твърде много остаряваш. Вече си на трийсет — той направи крачка напред. — Но ако направим този филм през тази година, ще можем да направим „Елис“ през следващата. Аз сега ще трябва да бъда много внимателен, когато те снимам, но ще успея да се справя. Елен, зная, че бих могъл — той късогледо се взря в лицето й. — Имаш някои бръчки, но аз няма никога да позволя те да бъдат видени, Елен, няма защо да се тревожиш. А после, за третата част, тогава и Лиз ще бъде по-възрастна, така че всичко ще бъде в ред. И след това… Пет години, ние имаме поне още пет, може би малко повече. С подходяща светлина, с подходящ грим, може би с малка, не голяма козметична намеса… Ние ще можем да продължаваме да снимаме още цели десет години, докато станеш на четирийсет. Помисли по това, Елен…

Настъпи тишина. Тя погледна към Чад, съвършено несъзнаващ колко луд изглежда в момента. После, с бърз, решителен жест тя се обърна, отвори чекмеджето на бюрото си и извади оттам сценария.

— Чад, махай се, и вземи това със себе си — тя го сложи в ръцете му. — Няма да правя този филм, нито „Елис“, нито който и да е друг филм. Аз повече никога няма да работя отново с теб.

Настъпи тишина. Чад погледна към сценария в ръцете си, после я погледна в лицето.

— Написах го за теб…

— Не би трябвало изобщо да го пишеш. Нямаш право.

— Написах го за теб. Изпратих ти го. А ти дори не го отвори. Просто си отишла при своя адвокат. Или той е отишъл — гласът му леко потръпна. — Ще се откажеш ли от тази си постъпка?

— Не, няма да се откажа. Ти ще се откажеш от този филм, ще спреш да пишеш сценарии за мен и моя живот. Ти веднъж го направи и аз няма да ти позволя да го направиш отново. Това е всичко. И ако си мислел, че би могъл да ме накараш да си променя намерението, идвайки тук и разправяйки ми всички тези неща за Едуард и за „Сфера“, много си сбъркал. Това няма никакво значение. Сега, ще си отидеш ли, моля ти се?

Чад не помръдна. Той стоеше неподвижен, с леко разкрачени крака, бързо дишайки. Когато Елен го погледна, видя как кръвта бе започнала да облива врата и лицето му на сивосинкави петна.

— Трябваш ми — каза той просто и упорито. — Трябваш ми за моята работа. Ти не говориш сериозно, не можеш да имаш предвид това. Ти трябва да се върнеш. Винаги съм знаел, че ще се върнеш отново — той спря и започна пак. — Сега вече почти съм свършил всичките стаи, знаеш ли? Остана само една — той преглътна. — Ако беше там, през цялото време, мисля, че бих могъл да спра да го правя. Може би не бих се нуждал от снимките повече…

— Чад, ти и сега не се нуждаеш от тях. Нямаш нужда и от мен.

— Не, нуждая се.

— Не, ти се нуждаеш от твоята собствена представа за мен, това е всичко. И винаги е било така — гласът й беше станал по-спокоен. — Същото беше и с Левис, сега го разбирам.

Тя се обърна към вратата и я отвори. За момент Чад не помръдна. После бавно тръгна след нея. Сравнението с Левис го беше ядосало, тя веднага разбра. Почувства гнева му, въпреки че лицето му остана безизразно и неподвижно. Той се спря много близко до нея и погледна в лицето й.

— Ти си се променила — той го произнесе като обвинение, като че ли тя беше извършила непростима грешка, — ти си се променила или той те е променил — направи странен малък жест с ръка. — Някога аз те превърнах в нещо. Направих те жена, този вид жена, за който мъжете мечтаят. Аз направих това, не ти. Ти беше нищо, когато те срещнах. Просто една тийнейджърка, неразличаваща се от хилядите други момичета. Фотогенична, това беше всичко. Аз ти придадох вид, дадох ти глас, дадох ти идентичност. Аз дори ти дадох Левис. И ти захвърли всичко. Заради това.

Той посочи стаята и отново я погледна, нотка на молба пропълзя в гласа му:

— Как можа? Как може да си толкова тъпа? Какво ще правиш с всичко това, с целия този боклук?

— Чад, това е мой дом…

— Един от твоите домове. Колко още ти трябват? Това е лудост, всички тези неща…

— Чад, аз държа на тази къща. Аз обичам своя съпруг. Обичам децата си. Аз съм щастлива. Толкова ли ти е трудно да разбереш?

— Да, трудно ми е. — Чад отново изглеждаше борбен. — Защото то не трае. Бракът не е вечен. Това, което хората наричат любов, не трае дълго. Ти не можеш да бъдеш сигурна в неща като тези. Твоят съпруг — дали те обича?

— Чад, спри…

— Обича ли те? Или също те лъже, както го правеше и Левис? Левис навсякъде, където вървеше, разправяше колко много те обича, но това не му пречеше да обръща половин Холивуд. Това не му попречи също да те удря, нали? — той спря и леко се изкиска. — Къде е сега твоят съпруг?

— В Лондон е. Чад, това не е твоя работа…

— Така ли? Къде в Лондон? С кого? — той напрегнато я погледна. — Мислиш, че знаеш, но може да грешиш. Колко дълго те беше лъгал относно „Сфера“? Колко години? За какво още мислиш, че би могъл да те лъже, Елен? Точно сега той би могъл да бъде с друга жена, ти не би могла да знаеш. Някога той е имал много жени, четох за това. Може би и сега мърсува насам–натам. Повече от мъжете го правят. Сексът с една и съща жена омръзва, всички казват това. А Левис винаги е казвал, че ти си много бавна в леглото. Аз не му повярвах, разбира се. На Левис не му ставаше, това е цялата работа. Но това е, което той казваше…

Внезапно злобата и гневът станаха отчайващи. За миг, когато той заговори, Елен почувства как съмненията започнаха като змии да пропълзяват в съзнанието й. Тя се мразеше заради тях, презираше се. После, някак си той отиде твърде далече, твърде много прекали и тя разбра, че не можеше да му повярва. Почти го съжали, и съмненията изчезнаха.

Винаги беше грешка да проявява съчувствие към Чад, защото той веднага извличаше изгода от това, затова тя задържа студенината в гласа си.

— Чад, ти не разбираш любовта и не разбираш доверието. Това е едно от сбърканите неща в твоите филми. Нямам намерение да споря с теб и предпочитам да не те помня с това… Моля те, върви си…

— Ти си отегчена — очите на Чад напрегнато се взираха в нейните. Той издаде внезапен писклив звук и замислено разтърка брадата си. — Как не го разбрах преди? Знаеш ли какво си сега? Ти си обикновена — просто както всички други. Една омъжена жена. Майка. Едно нищо. Той те направи такава и ти му позволи. Във всички случаи, вече не бих искал да работя с теб. Вече не, след като истински те видях. Ето — той постави обратно сценария в ръцете й, — ако наистина не искаш да го осъществиш, можеш да го изхвърлиш.

— Да го изхвърля?

— Защо не? Аз не го искам.

Самодоволна усмивчица раздвижи устните му. Той все още не й вярваше, дори и сега. Устните на Елен се стегнаха, тя прекоси стаята до бюрото си и захвърли сценария в кошчето за боклук. Чад я наблюдаваше, без да издаде звук. Когато сценарият падна, той повдигна своите две розови ръце в бърз машинален жест — може би на протест, може би на молба. После ги отпусна.

За миг на Елен й се стори, че той ще заплаче. Той свали очилата си и започна да си разтрива очите. После постави очилата обратно и се обърна към вратата. Задвижи се из хола, като че ли нищо не беше се случило, отново със злоба и самообладание в изражението. Елен малко несигурно го последва, осъзнавайки, че той беше успял да я накара да се чувства жестока и несправедлива, което беше едно от неговите най-големи умения.

Отвън на стълбището той се бърна и за нейна огромна изненада, се ръкува. Задържа ръката й между своите малки пухкави длани, поглеждайки през рамо към своя мерцедес. Караше го шофьор, моторът работеше.

— Е, добре. Ще намеря някоя друга, предполагам, някоя специална, каквато някога беше ти — той се усмихна със своята внимателна, вълча, жълтозъба усмивка. — Видях дъщеря ти, когато идвах по пътя. Предполагам, че беше тя. Тъмна коса, бяла блузка. Тя яздеше. Един голям черен кон…

— Да, трябва да е била Кет…

Елен почти не го слушаше. Чакаше го с нетърпение да си тръгне. Откъм градината тя чуваше, че Каси и Люсиен я викаха.

— Тя има силно впечатляващо лице, твоята дъщеря — той се изкиска. — Някой трябва да я вземе в киното, знаеш ли това?

Той видя внезапната тревога в лицето й и отново се усмихна със старата си любезна усмивка.

— Само се пошегувах, Елен. Само се пошегувах… Той влезе в колата без нито дума повече и тя тръгна напред. В момента, когато колата изчезна от погледа й, Елен почувства прилив на облекчение. Ако успееше, не би искала никога повече да види Чад. И Кет никога няма да го срещне.

Върна се в къщата с желанието Едуард час по-скоро да се прибере. Веднага щеше да му разкаже всичко за посещението на Чад. Щеше да му каже, че знае за „Сфера“…

Тя се спря. Защо ли Едуард никога не беше й го казвал? Възможно ли беше той да се е страхувал, че това би попречило на техните отношения? Изведнъж се изпълни с увереност. В края на краищата тя самата знаеше какво значи да си впримчен в собствената си уклончивост. О, дано Едуард да се върнеше колкото може по-скоро. Тогава тя веднага ще му обясни колко абсурдно е било всичко това, колко малко то би имало значение сега, и колко много тя го обичаше.

Той го е направил заради мен, помисли си, докато излизаше на терасата откъм отдалечената част на къщата. През всичките тези години, да не каже нищо. Тогава тя изпита много силна любов към Едуард и копнеж да бъде с него. Погледна към градината и към лятото лястовички. Малките фигури на Александър и Люсиен й махаха. В стола на терасата Кристиан току-що се размърдваше. Коментаторът по крикет обясняваше подробностите в тазсутрешната игра. Англичаните бяха бити, точно както беше предсказал Едуард, дори и доста по-бързо.

„Един черен кон“. Фразата на Чад, на която тя в онзи момент беше обърнала толкова малко внимание сред прилива й на щастие внезапно изплува в нейното съзнание. Сцената през очите й замръзна и тялото й се напрегна. Един черен кон. Между многото, в конюшнята имаше само един черен кон и това не беше конят, който Кет каза, че ще язди.

За миг тя остана съвършено неподвижна, казвайки си, че може би Чад беше сбъркал. После, с тих изплашен вик започна да тича през моравата по задния път към конюшните.

Конете зацвилиха при нейното приближаване, а тя затича към отделенията, където държаха свободните коне. Хермион беше там, всички други коне бяха там, с изключение на Кан.

Той беше изгорил документите, беше изгорил и папката, плика и снимката — едно след друго в камината на кабинета си в „Ийтън Скуеър“ — внимателно и методично.

Писмата между Жан-Пол и командира на Гари Крейг. Небрежната бележка на Жан-Пол до Хенри Смит-Кемпт:

„Той ми каза, че Крейг ще го направи за пет хиляди долара. Това изглежда съвсем достатъчно и най-доброто за всички засегнати. Моля те, изготви необходимото споразумение от името на твоята фирма, разбира се. Крейг няма банкова сметка, предполагам, така че трябва да бъдат изплатени в брой. И моля те, обясни съвсем ясно на госпожица Фортескю, че в случая постъпвам съвсем приятелски. Не трябва да има писмено признаване на бащинство. Аз самият не се съмнявам, но за щастие, няма нищо, което да би могло евентуално да бъде представено пред съда, като имам предвид, че цялата работа се ръководи с вашата обичайна дискретност…“

Той беше видял получените разписки за раждането и за болничните разноски. Беше видял и едно писмо от самата Вайълит, писано в болницата до Хенри Смит-Кемпт:

„Моля, уведомете господин Жан-Пол дьо Шавини, че неговата дъщеря е много красива и е в добро здраве. Бих искала той да знае, че я нарекох Елен. Чувствах, че тя трябва да е с френско име. Той не трябва да има по-нататъшни притеснения. Моля ви, уверете го, че аз повече няма да влизам в контакт с него, нито ще се обръщам към неговата проявена вече значителна щедрост…“

Едно гордо писмо. Тя очевидно беше изпълнила обещанието си. В папката имаше още само две неща: една разписка за получаване от цветаря в Мейфеър, за букетите, изпратени на госпожа Крейг при нейното отпътуване за Америка и една кратка бележка от Жан-Пол, набързо надраскана в Париж. Папката за госпожа Крейг можело да бъде затворена, той благодареше на господин Смит-Кемпт за неговата ефикасност и дискретност в тази толкова деликатна работа.

Една внимателно прибавена клечка кибрит и всички те изгоряха едно по едно. Парите като средство за изкупуване на вина. Парите като средство за избягване на отговорност. Докато наблюдаваше как документите горяха, Едуард изпитваше срам заради Жан-Пол, но не порицание. Как би могъл? Докато това споразумение и било подготвяно, удобният господин Смит-Кемпт по същото време беше ангажиран от името на Едуард да бъдат дадени пари, там, където някога той беше имал намерение да даде любов.

Когато и последното парче хартия изгоря, Едуард, който беше коленичил се изправи и тръгна към прозореца. Долу беше балконът, където като момче беше мечтал да стреля срещу призрачния противник. От другата страна на улицата сега се намираше квадратна градинка, където някога изтребителят въпреки противовъздушната отбрана беше имал своето попадение. Сега децата играеха по тревата на слънце, докато техните облечени в униформи гледачки седяха на пейките и клюкарстваха. Нямаше я чернеещата между терасите дупка. Никаква следа от миналото. Само мир и благоденствие. Приближаваше градското лято.

Бъркотията беше само вътре в него. Войната съществуваше само в неговата глава и в сърцето му. За миг както стоеше съвсем неподвижен, пред него двата образа като че ли се наслагаха един над друг, той ги видя едновременно. Огреният площад беше и светъл и тъмен. Той чу бръмченето на самолетните мотори, което се примесваше с боботенето на автомобилното движение долу. Беше мир и все пак той видя бомбите, които падаха от небето, сребърни на светлината на прожекторите. Те падаха с халюционна забавеност, устремени и пръскащи се напосоки. Разрушение от разстояние. Настъпваше дълъг, спокоен миг преди тяхната експлозия, и докато той траеше, експлозията беше тиха. Дълъг, бавен миг, си помисли Едуард: траещ един живот.

Дъщеря на неговия брат. Той си спомни за Елен и за техните деца. Умът му функционираше с ужасяващата яснота на шока, беше леденостуден, прецизен и безупречен: серия от образи, последователност от информацията, едното после другото. На машината на разума му беше съвсем ясно, че пред него имаше само една посока за действие, само една. Да унищожи доказателствата. Да остане мълчалив. Помисли: „Елен не трябва никога да узнае. Нашите деца не трябва никога да узнаят.“

До него на масата се намираше малка кутийка. Без да я гледа той я взе и после, без да я погледне я остави отново. Помисли: „Те няма никога да узнаят, аз никога няма да забравя“. После се обърна и излезе в един променен свят.

Намираше се в астън мартина, моторът работеше, вече караше, когато, бунтувайки се срещу заповедите на разума, болката го удари със силата на физически удар. Тя разцепи сърцето му, остро промуши съзнанието му. Той видя бъдещето, обезобразено поради необходимото мълчание. Нищо не се случи. Ръцете му лежаха неподвижно на волана. Оборотите на автомобилния двигател останаха равномерни. В един тъмен свят слънцето все още светеше.

Осъзна, че беше спрял на кръстопът. Пред него мина глада жена с малко дете в количка насини и бели райета. Детето беше облечено в жълто, жената в зелено. Детето гледаше, жената бързаше. Той видя с голяма точност тези непознати.

Помисли си: „Ние не можем да имаме повече деца“. И когато пълният извод от това беше осъзнат, болката внезапно стана толкова крещяща, че той очакваше те да я чуят — тази жена и това дете. Очакваше те да го погледнат, да се взрат в него.

Но те разбира се, не го направиха. Пресякоха, без дори да хвърлят поглед, те в техния свят, той в своя. И като че ли тогава може би той реши. Когато те стигнаха паважа на другата отдалечена страна, той включи амбреажа, смени на скорост и засили. Нагоре по западния надлез, извън града.

Някъде по средата, източно от Лондон и западно от Оксфорд сега имаше разрешена за свободна скорост отсечка от автострадата, където сега се движеха само няколко коли. Там, на около десетина километра от Оксфорд той подкара своя черен астън мартин с максималната му скорост. Музика и бързина. Натисна едно копче и въздухът се изпълни с Бетовен. Изникнала от миналото, музиката като видение му пееше. Веселост и опустошение, стрес и решителност. „Анданте грациозо, куази алегрето скерцо“. Той подкара още по-бързо. Беше три часа. Беше нетърпелив да си е у дома.

Ясно видя пространството секунда или две, преди да го достигне, точно на ръба на завоя. Пространство — много ярко и много хубаво, протягащо извън музиката отворената си арка към него. Той го видя и разпозна с бързо преминало чувство на изненада, че трябваше да види толкова късно и само сега това пространство, което беше стояло тук самотно, което го беше очаквало да дойде и да предяви претенциите си за него. Такава светлина и такава тишина, помисли той, има в сърцето на музиката. Не изход, а капан. Той много леко докосна волана.

Не изпита страх. Входът беше там. Беше го виждал или сънувал много пъти и познанството му с него му вдъхна увереност. Покой, още едно притуптяване на сърцето. Единствено препятствие — болката. По-кратка е тази болка, си помисли, отколкото нейните алтернативи за него и за Елен.

„Алегрето“: музиката заскърца и светът се преобърна. След сблъсъка настъпи тъмнина и пълен покой. Имаше кръв в очите му и за миг помисли, че е загубил зрението си. После осъзна, че не беше сляп, трябваше само много леко да завърти глава. Направи го и бляскащото пространство полетя към него. Един последен, лек опит да диша, после освобождението беше лесно.

Минаваше четири часа и Елен заедно с Кет стоеше отвън пред конюшнята, когато чу, че кола идваше по пътя. Кет все още държеше Кан за юздата. Хълбоците и плешките му лъщяха от пот. Кет трепереше. Тя също чу колата и умоляващо погледна Елен.

— Това е тати. Все още не му казвай. Остави ме да се оправя с Кан. Ще го разтрия и после ще дойда вкъщи и ще му кажа аз. Искам той да разбере. Искам да му покажа, че мога да яздя, че мога. И аз наистина го направих, майче, направих го!

Елен я погледна мълчаливо.

— Много добре — каза накрая тя и се обърна настрана.

Кет нямаше представа за тревогата, която тя беше изпитала и за облекчението, което изпитваше сега. То беше толкова силно, че тя не вярваше, че може да проговори. Вместо това, оставяйки Кет там, където беше, тя започна да върви и после да тича по посока на къщата. Слънцето светеше в очите й и тя вдигна ръка да ги предпази, търсейки с нетърпение появата на Едуардовата кола. Когато заобиколи зад ъгъла и се показа чакълестата пътека пред къщата, тя объркано се загледа. Колата не беше черна, а бяла и двама униформени полицейски офицери, един мъж и една жена точно излизаха от него.

Поискаха тя да влезе в къщата, но Елен не пожела. Така накрая, те й го казаха в градината, в тясното закътано пространство, затворено сред тисовите храсти, където тя и Едуард често прекарваха заедно вечерите.

Съзнанието й беше изпълнено с Кет, тя не беше имала предчувствие и слушаше тези униформени мъж и жена, които й говореха за часове, завои и скорости, за линейки и болници и за нея беше трудно да разбере за какво говореха.

— Но той нали не е умрял? — тя ги прекъсна, обръщайки се нетърпеливо към тях. — Той не може да е мъртъв. Наранен ли е? Колко е тежко нараняването му? Трябва да ми кажете. Аз трябва да отида при него.

Униформените мъж и жена се спогледаха. Опитаха се да я убедят да седне и когато тя не пожела да го направи, те продължиха да й обясняват отново и отново. Говореше жената, когато по лицето на Елен те и двамата усетиха, че тя накрая беше разбрала. Тогава женският глас млъкна.

Тя каза:

— Трябва да е станало много бързо.

— Моментално — добави мъжът.

Елен погледна към тях, въпреки че не ги виждаше и каза:

— Има ли друг вид смърт?

По-късно те я закараха до някакво място. Хладно, спокойно болнично място в покрайнините на Оксфорд. Там беше Едуард, въпреки да са знаели, че е твърде късно. Закараха я там, съпроводиха я вътре и стояха на вратата, докато тя ги изгледа с бляскащи от гняв очи и с пребледняло лице.

— Искам да бъда сама с него.

Те се спогледаха, оттеглиха се пред израза на очите и, напуснаха.

Когато остана сама с него и вратата беше затворена, Едуард погледна ръката на Елен, която беше студена и суха при докосване. Тя наведе глава и постави лицето си до неговото. Почувства, че той беше пречупен, видя, че беше си отишъл. Притисна устни към косата му. Бавно, желаейки невъзможното с цялата си сила, тя го помоли да я чуе, помоли го да проговори. Не много думи, само една-две, само нейното име. Позволи му да ме чуе, позволи му да знае, моля те господи. Тя мислеше фразите и те й звучаха невероятно гръмко в тишината. Ръката на Едуард лежеше неподвижна в нейната. Нямаше ответно движение на пръстите му. Някой беше склопил очите му. Не тя. Почувства, че сърцето й се пръсва.

Бяха го поставили върху едно легло. След известно време тя седна и после легна до него. Внимателно притисна лицето си към гърдите му, легнала така, както лежеше толкова често, заслушана в биенето на сърцето му. След малко спокойно започна да му говори. Разказа му за неща, които се бяха случили в миналото, за неща, които той беше казал и неща, които той беше направил и колко много те бяха значили за нея. Каза му с тих глас, който пресекваше и после започваше отново, какво се беше случило, как й бяха казали, какво беше почувствала. Думите я задушаваха, тя изпитваше ужасяваща неотложност. Щяха да го отнесат. Нямаше да й дадат да го види пак.

Тогава се засуети около него с леко тръпнещи, безнадеждни движения, докосвайки ръцете му, галейки косата му. После спря, застина в пълна неподвижност и просто стоеше там, в покой с него. Накрая се изправи. Обърна се настрани, обърна се към него. Навеждайки се го целуна за последен път. Изглеждаше й неправилно да го целуне по устните, затова го целуна по страните и по затворените очи. Тогава го напусна. Те я закараха обратно до „Куайриз“ и внимателно и мило, колкото можеше тя каза на Люсиен, Александър и Кет. Кристиан, който беше разтърсен, й предложи помощта си и да отиде с нея, когато тя трябваше да направи това, но Елен, която беше спокойна и тиха меко му отказа.

— Не, Кристиан, аз трябва да го направя — каза тя.

Това спокойствие нямаше да я напусне, нямаше да се прекъсне. То остана с нея. Струваше й се, че се движи забавено, като в сън, когато каза на децата, когато Каси я прегърна и заплака, когато Кристиан рухна.

То нямаше да си отиде. Когато не можеше да заспи, то беше с нея, сутрин то я чакаше да си отвори очите. Като че ли нищо не беше в състояние да проникне през него: тя не можеше да плаче. То беше с нея, когато Кристиан донесе принадлежностите на Едуард от болницата: един часовник, един портфейл, една платинена писалка. Само три неща. В портфейла имаше малко пари, Едуард рядко носеше много пари със себе си и шофьорската книжка. Нямаше снимки. Какъвто и да е предмет, който да би представлявал за нея последно послание след смъртта. Тя ги подреди върху масата пред себе си и ги докосваше, мислейки: „Сега ще заплача, сега ще бъда способна да заплача“. Но не можеше.

Спокойствието беше като щит и я пазеше. То я преведе през пристигането на Луиз, през пристигането на пребледнелия Симон Шер. Тоя преведе през централните заглавия във вестниците и подновените, често сензационни писания за живота на Едуард. То я изведе непокътната от разследването, от писмата, които започнаха да пристигат от цял свят и на които тя отговаряше всеки следобед методично, внимателно и бързо. То остана с нея, когато тя се занима с уреждането на погребението, което трябваше да бъде извършено в Лоара, и когато започнаха безкрайните съвещания с адвокатите.

Всичко това беше действително, но и не беше. Тя гледаше тези хора, на тези събития през прозрачния щит на своето спокойствие и прекъсваше техните съболезнования, колкото и искрени да бяха. Знаеше, че нейният разум и цялото й тяло се разкъсваха от болка по загубата, но не искаше никой да надниква там — то принадлежеше на Едуард и тя беше твърде горда с това.

Тялото на Едуард беше отнесено с частен самолет до Лоара и Елен пътува с него сама. В нощта преди погребението то беше поставено в параклиса на замъка близо до паметника на бащата на Едуард до Жан-Пол, до Изобел и до Грегоар. Елен стоя там, нрава, с преплетени ръце в продължение на много часове, докато настъпи мрак и тялото й се вкочанени от студ.

Когато накрая тя се върна в къщата, Кристиан който стоеше там с нея, постави малък пакет в ръцете й и й пожела лека нощ.

— Това е касетката с Бетовен — каза той спокойно. — Тази, която Едуард държеше в колата си. Знам, че я е слушал. Помислих, че би поискала да я чуеш.

— Бетовен?

— Когато моята майка почина, аз обиколих къщата, търсейки нещо, не зная точно какво. Някакво писмо, някакво послание. Разбира се, нямаше нищо. Помислих, че и ти може да почувстваш това, помислих, че може би ще се радваш да имаш тази касета.

Елен погледна към нея с безизразно лице.

— Тази касета? Искаш да кажеш, че това е касетата от колата на Едуард?

Лицето на Кристиан се смекчи още повече:

— Не, Елен. Същия запис, не същата касета. Онази в колата — ами тя е счупена…

— О, да, разбира се, Кристиан.

Тя тръгна нагоре по стълбите към нейната стая и слуша касетата. Беше я слушала много пъти преди, когато беше пътувала с Едуард, и когато сега я чу, музиката пречупи защитните прегради, които тя си беше издигнала и премина през тях. „Анданте грациозо, куази алегрето“. Тогава тя заплака.

На следващия ден, когато отново се нуждаеше от спокойствието, то се върна в нея. Заедно с черните си дрехи, тя го надяна като наметало, което да я защитава по време на самата церемония, на погребението, което се състоя в гробището на дьо Шавини, близо до параклиса. То беше разположено на възвишение, обърнато към лозята и към блатистите ливади отвъд, с техните горички от кестенови дървета. Неговите граници бяха отбелязани с редица от стройни тъмни кипариси, садени по времето на Едуардовия прадядо.

В полята наоколо нищо не помръдваше. Въздухът беше студен и небето млечносиво, осветено от слабо слънце и с разпръснати групи от бледи облаци. Вече се усещаше аромата на есента, въпреки че беше лято и гроздето все още не беше за бране. В далечината листата на кестеновите дървета точно започваха да се променят, тук-там имаше жълти петънца по листата им и във въздуха се носеше мирис на дъжд и на дървесен пушек.

Елен слушаше думите, които беше знаела, че ще чуе, стоеше между лицата, които беше знаела, че ще види. Тълпа от хора в черно: най-добрите приятели на Едуард от едната й страна, неговите най-близки сътрудници от другата. Тя погледна към застиналите, бледи лица на Люсиен, Александър и Кет. Александър беше твърде малък, за да разбере, Люсиен — непокорен и боязлив. Лицето на Кет — изкривено и поразено от скръб.

Зад тях — други лица. Луиз с дълбок траур, с воал на лицето, няколко членове на фамилия Кавендиш от Англия. Алфонс дьо Гиз, който беше толкова любезен някога в Лоара и който беше разговарял с нея за лова на пъстърви, стоеше добре изправен, като стар войник, какъвто беше. До него стоеше съпругата му, Жаклин, намръщена може би в опита си да задържи сълзите, които тя сигурно би упрекнала да се леят на публично място. Жан-Жак Белмон-Лаон се беше привел, заедно със своята нова съпруга. Дру Джонсън, който беше прелетял от Тексас. Клара Делюк, чийто очи бяха подпухнали и червени от плач. Каси, застанала много изправена, с Мадлен, нейния съпруг и двете й деца. Жорж, стоящ отзад, с приведена глава, внезапно остарял. Флориан Виспиянски, повдигнал своята голяма меча глава към небето, с маската на обърканост върху благородното лице. Представители на компанията „Дьо Шавини“. Тя видя М. Блок и неговия съперник, Темпл. Лица от близкото минало, лица от по-преди: Уилям, братът на Изобел, когато Елен никога не беше срещала, група от мъже, които са били в „Магдален“ заедно с Едуард, представители на различни държавни министерства, политици, старши колеги от други компании и от Парижката борса, приятели от Лондон, от Париж, от Ню Йорк. Тя ги гледаше и не ги видя. Слушаше и не чу думите на свещеника.

Към края на церемонията започна да вали, в началото леко, после все по-силно. Един или двама души погледнаха нагоре, ужасени. Луиз нададе стенание. Някой подаде на Елен малка лопатка, смешно нещо, съдържащо шепа пръст. Богатата, ронлива почва на Лоара. Елен я взе и я наведе напред. Капки дъжд паднаха върху главата й, върху лъскавата повърхност на Едуардовия ковчег, върху сребърната табелка на която беше гравирано неговото име. Тя изсипа пръстта от лопатката в голата си ръка, за миг усети нейната студенина и тежест, после равномерно я разпръсна и заради Едуард не позволи ръката й да потрепери.

Беше се свършило, и щом някои от хората започнаха да се раздвижват, тя почувства тяхното объркване, почти го помириса. Смъртта кара хората да се чувстват неловко, си помисли тя. Кристиан взе ръката й, а Симон Шер я отведе настрана.

Тя внезапно се спря и погледна назад. Със съзнателно усилие, впрягайки всички ресурси на тялото и духа си, тя отпрати своята любов към Едуард, както го беше правила преди, при други случаи, през други разстояния. Тънките колони на кипарисите се привеждаха от вятъра, после се изправяха отново. Облак мина през лицето на слънцето и после отмина. За миг небето се огря като от воден блясък. Тя се обърна настрани.

Спокойствието беше там, очакваше я. Защитаваше я, докато тя се ръкуваше с толкова много хора, изслушваше толкова кратките думи на съчувствие, докато тези, които не се връщаха в дома, се групираха и прегрупираха, и после напуснаха.

Последният от всички беше висок, здрав мъж с бледо лице и очи с тежки мигли. Беше облечен в най-изряден траур. Докато се намираха в гробището, той беше стоял без шапка, очевидно незасегнат или неосъзнаващ падащия дъжд. След това Елен го видя да говори на Луиз, но плачейки, Луиз беше пожелала да се скрие от дъжда, колкото може по-скоро.

Сега мъжът идваше насреща й. Той се спря и много официално се наведе над ръката й.

Тя не го позна, гледаше го иззад спокойствието си, едва забелязвайки го.

— Моите сърдечни съболезнования, госпожо — той се изправи. — Покойният ви съпруг и за някога работихме заедно. Преди много години.

Виждайки безизразното й лице, той наклони глава:

— Филип дьо Белфор — каза той, отстъпи няколко почтителни крачки назад, после се обърна.

Елен го наблюдаваше как се отдалечава надолу по тесния път по посока на вратите, където го чакаше голям, черен мерцедес.

Когато се отдалечи на прилично разстояние, и може би, смятайки че не е наблюдаван, той най-напред се огледа през рамо, разгъна чадъра, който държеше, придирчиво го разтърси веднъж-дваж, отвори го и го вдигна над главата си. Защитен така, той извървя бързо разстоянието до колата си, влезе в нея, без да се обръща назад.

След това тя живееше и не живееше. Стъкленото спокойствие рядко я напускаше. Тя действаше, гледайки на света с откъснатост, която я напускаше само, когато си беше вкъщи или когато беше сама.

Времето вървеше със сантиметри, ден след бавен ден. Вчера, днес, утре. Есента се превърна в зима, зимата в пролет. Тя наблюдаваше тази промяна на сезоните и негодуваше от предсказуемостта и точността на тяхната смяна. Веднъж, рано сутринта, когато бяха отишли в „Куайриз“ за Коледа, тя направи дълга разходка извън имението, влезе по пътеката за езда из меката верига на Даунс, чийто хълмове се насочваха на запад. Беше преваляло през нощта, и тя прокарваше пъртина по този път. Краката й вървяха през девствено чистия сняг. Беше много студено, и когато накрая спря на високото, погледна пейзажа, едва узнаваем от снега. Земята беше бяла, дърветата в горичките стояха, оголени и черни срещу монотонно бледото небе, натежало от заплахата на нов снеговалеж. Тя си спомни тогава за онази сутрин, когато беше стояла в малката студена спалня в Лондон, гледайки към заснежената улица, усещайки за първи път движението на детето в себе си.

Тъжно се обърна към къщата с чувството, което я беше изпълвало от месеци, че нещо в нея беше пречупено, унищожено и което никога нямаше да се раздвижи отново. Тя се спря, после тръгна отново като пое пътеката, която водеше обратно през градините. В тисовата беседка спря, спомни си за Едуард и остави съзнанието си да тръгне назад и още по-назад през годините: Едуард, Левис, Били. Три смърти, три фаталности. Тя отчупи малка ледена висулка от оградата, свали ръкавицата си и я постави върху дланта си — бляскава като диаманта, който тя носеше на своя пръст. След малко топлината на ръката й я стопи, тя се обърна и тръгна към къщата и към другите спомени, които я очакваха.

Другите хора се приспособяваха — това беше терминът, тя знаеше. Виждаше ги как я наблюдаваха, следяха за условен знак от нея, очакваха момента, когато щеше да бъде възможно да се държат, както винаги се бяха държали преди да се случи това. Животът вървеше напред, хората забравяха и тя не се възмущаваше от това. Полагаше много усилия да се държи по начина, по който винаги се беше държала. Имаше може би успех. Тези, които не я познаваха добре, изглежда мислеха така, но самата Елен се чувстваше полужива.

Наблюдаваше децата си, които се примириха с голямата загуба. Люсиен, най-здравият, най-бързо се съвзе. За Александър беше по-трудно да се каже, защото беше по-малък. В началото той продължаваше да пита за баща си и да настоява да узнае къде е отишъл. Но с месеците тези въпроси ставаха все по-редки и една пролетна вечер в Париж, когато Елен се качи при него, за да му каже лека нощ, той взе ръката й и каза:

— Татко вече няма да се върне, нали?

— Не, Александър.

Малкото му лице я погледна тревожно, той замълча и после каза:

— Бих искал да го видя.

Тонът му беше изпълнен с желание, но примирен. Той се приготви да спи. Елен се наведе и го целуна. Тя обичаше Александър много, болезнено и с желанието да го защитава. Обичаше го заради неговата благост, заради неговата бавност, затова че той късно проходи и късно проговори, заради факта, че той толкова приличаше на Едуард. Когато се изправи и той затвори очи, тя си помисли: „Нашето последно дете“. Сълзи напираха в очите й. Тя знаеше, че няма да има повече деца.

Кет скърбеше по-гневно и по-ожесточено от по-малките деца. Тя беше достатъчно голяма, за да разбере своята загуба. Това споделено усещане за загуба ги събра и ги направи много близки една с друга. Но Кет също имаше свой собствен живот. Тя настояваше да отиде в своя интернат в Англия, защото нейният баща й го беше избрал. Беше започнала да се установява там и да създава приятелства. Елен не смееше да я товари със спомените от едно минало, от което тя самата не можеше да се отърси, и така тя направи съзнателно усилие да насочи Кет настрана от такива мисли и спомени и към нейното бъдеще.

Междувременно, тя продължаваше своя живот. Продължаваше работата си, но нейната безсмисленост без Едуард я отблъскваше и я правеше нетърпелива. За известно време през първата година след смъртта на Едуард тя продължи да надзирава подготовката за новата колекция на Виспиянски и продължи да посещава съвещанията на борда в дирекцията на „Дьо Шавини“. Сега тя сядаше в стола на Едуард начело на масата.

Преди онези съвещания я забавляваха и поглъщаха вниманието й. Но сега, с нейната нова отдалеченост, тя гледаше на тях с неотслабваща антипатия. Политиката и интригите — те й изглеждала толкова дребнави вече. Дори и взетите решения й изглеждаха безцелни. Колко по-различно би се получило, чувстваше тя, ако те бяха избрали не този, а обратния курс?

През есента на 1974 година тя престана да посещава тези заседания. Когато Симон Шер дойде при нея с толкова важно решение, че те се нуждаеха от нейното съгласие тя го слушаше, без да го чува, едва схващайки неговите аргументи. Обикновено просто го запитваше каква насока са приели болшинството от членовете на борда, и после го подкрепяше.

Дори когато той й каза, че поради редица причини, всичките неопровержими, защото ги беше изслушал, било преценено, че плановете за следващата колекция на Виспиянски би трябвало да бъдат отложени, тя се съгласи. Шер, който се беше противопоставил на този ход, я изгледа напрегнато.

— Ти можеш да вземеш връх над тях, знаеш това, Елен — каза й спокойно той. — Не очаквах, че ще се предадеш. Не за това.

Тя раздразнено се обърна, защото усети упрек в гласа му.

— Елен, отделно от твоите лични авоари, в компанията са вложени и дяловете на децата ти. Фактически, докато те стигнат до пълнолетие, компанията е в твои ръце, точно така както беше при Едуард. Аз мога само да споря с борда, ти можеш да направиш много повече от това.

— Това е само отлагане.

— За момента, да.

— Тогава аз се съгласявам само за отлагане, това е всичко.

— Няма ли да дойдеш на следващото заседание, Елен?

— Предпочитам да не дойда.

Тогава той си отиде без повече разсъждения. Три дни по-късно Виспиянски дойде да я посети, с молба да се застъпи за него. Когато тя отказа, той смутено я изгледа. За миг й се стори, че щеше да избухне в гневен упрек, но той не го направи. Лицето му се натъжи и той поклати глава.

— Едуард вярваше в моята работа. Той се бореше за нея, бореше се за мен. Винаги съм мислил, че вие… — Той се прекъсна, и като видя израза на лицето й, се извини. — Съжалявам — каза притеснено той, — разбирам, че не би трябвало да ви безпокоя с това.

Този не беше последният упрек, който получи. Нападна я също и Каси, която един ден внезапно се обърна към нея, когато Елен без какъвто и да било интерес беше дала съгласието си по някакъв домашен въпрос, по който беше поискано нейното мнение.

— Кога ще се отърсиш от всичко това? — Лицето на Каси беше почервеняло. — Ходиш наоколо като чели се движиш насън. Да не мислиш, че това би желал той? Ами, аз ти казвам, че той не би го желал.

Това я засегна. Когато остана сама, тя заплака безнадеждно и гневно. Но на следния ден спокойствието отново се върна при нея и тя започна да избягва Каси, страхувайки се от нова атака.

Но най-ожесточеният упрек дойде от Кет, когато тя се завърна във Франция за лятната ваканция и откри, че колекцията на Виспиянски беше отново отложена. Тя отиде да се срещне на чай с Флориан в неговото ателие, както често правеше, и когато се върна, бурно нахлу в стаята на Елен.

— Флориан каза, че колекцията е била отложена отново. Знам, той мисли, че тя никога няма да бъде направена. Не го каза, но знам, че това мисли. Какво правиш, майко? Защо позволяваш това да се случи?

— Това е решение на борда. Мислеха го за по-разумно…

— Много важно какво мислят! Ако тати беше жив, това никога нямаше да се случи. Той не би го позволил. Той държеше на работата на Флориан. Мислех, че и ти държиш. А ти просто седиш тук и не правиш нищо. Това е ужасно. Това е такова страхливо поведение… — Гласът й се повиши. — Моля те, майко, не прави така…

— Кет, ти не разбираш…

— О, да! Разбирам! — Кет повдигна зачервеното си лице, очите й святкаха от гняв и разочарование. — Разбирам прекалено добре. Тати е мъртъв, а ти си се предала.

Тя изтича от стаята и блъсна вратата след себе си. Елен постоя сама, спокойна, замислена. На следващия ден изпрати да повикат Симон Шер и Кристиан.

— Съществуват много фактори. — Симон Шер седеше срещу нея във всекидневната стая в Сен–Клод. Кристиан седеше от дясната й страна, внимателно слушайки и пушейки от цигарите си „Блак рашън“. — На първо място, има много хора в компанията и те извършват различни маневри в борбата си за власт, главно Темпл и Блок, но има и други. Аз очаквах това и то може да бъде удържано, както беше удържано, когато Едуард беше жив. И двамата, Темпл и Блок са ценни за компанията. На тях им трябва да им бъде много добре разяснено точно колко далече могат да отидат. Веднъж разбрали, те ще го приемат и не мисля, че ще създават по-нататъшни неприятности.

Той замълча и внимателно погледна Елен:

— Обаче, има един друг проблем и той е по-сериозен. Говорила ли ти е твоята свекърва за нейните дялове?

— Луиз? Не.

— Тя държи десет процента от акциите на „Дьо Шавини“. Това й дава право на място в борда…

— На бас се ловя, че тя никога не го е използвала — намеси се Кристиан и Шер му отправи стегната усмивка.

— Не, не е. Във всеки случай, това сега е неуместно. Тя иска да прехвърли своите акции и мястото си в борда на някой друг. Един неин приятел, който очевидно има голям успех в спекулата с недвижимо имущество в Испания и Португалия, казва се Филип дьо Белфор. — Той погледна Елен. — Очевидно, твоята свекърва прави тежки вложения в неговото португалско предприятие и има добър доход от това. Той е в тясна връзка с един мъж, наречен Нервал, Густав Нервал.

— Не мога да повярвам. — Кристиан се изправи. — Съпругът на скорпионката.

— Нервал? — Елен се намръщи. — Аз съм се натъквала на него, мисля — имаше някакъв скандал.

— Той е акула, винаги е бил. Това не може да е компания с добър имидж…

— О, с изключително лоша слава, мога да си представя — каза сухо Шер. — Обаче, за момента успешна…

— Но, Луиз не може да направи това. — Елен гневно стана. — По закон тя не може да го направи. Тя не може да приписва своите акции на този мъж, нито на когото и да е друг. Те се унаследяват по определена линия. Сега, когато Едуард е мъртъв, те преминават от нея директно на неговите деца.

— О, аз съм сигурен, че тя знае това. За нея това е просто една лудория. Тя иска да сложи дьо Белфор в управителния борд на „Дьо Шавини“ и е решена да го направи. Това е нейният първи ход. Тя ще направи и други. Сега дава серия от вечери, предполагам, че ти не си чула за това. За Темпл, за Блок, за да ги представи отново на дьо Белфор…

— Отново? Кой е този мъж?

Шер усети, че заповедната нотка се възвърна в гласа на Елен и се усмихна в себе си. Внимателно и точно той й обясни. Когато свърши, се облегна назад в своето кресло с израз на удовлетворение.

— Това се случи по времето, когато Едуард направи първата оферта за присъединяването на „Ролфсън хотел групс“. Аз тогава бях в Америка, но разбира се това беше известно на всички в Париж и в Лондон. Бях в течение на цялата документация, Едуард беше много разтревожен. Всичко това е точно документирано. Дьо Белфор отиде в Южна Африка за известен период и после, преди около десетина години, се върна обратно. Оттогава е в Испания и Португалия. И предполагам, че през цялото това време е бил във връзка с Луиз, въпреки че сигурен съм, Едуард не е знаел нищо.

— Дьо Белфор? Компанията „Касиус“? Сега си спомням. — Кристиан седеше развълнуван. — Разбира се, Едуард винаги беше казвал…

— Той беше на погребението — прекъсна го Елен. — Не си ли го спомняш? Валеше и той беше последният, който дойде при мен.

— Той сега отново се е върнал във Франция, повече или по-малко за постоянно. Домогвайки се да спечели хората в компанията, хора като Темпл, които не са сигурни накъде да скачат. Винаги е имало известно противопоставяне на колекцията на Виспиянски, но аз мисля, че ти ще откриеш, че голяма част от сегашната опозиция произтича от него. Винаги се е противопоставял на тази част от дейността на компанията. Той е интелигентен, може да бъде много упорит. Разбира се — той скромно погледна надолу към ръцете си и разпери ръце, — възможно е нещата в тази страна да бъдат направени доста неудобни за него. Наистина твърде неудобни. Съществува богата информация за него в папките на Едуард, които извънредно много биха заинтересували данъчните власти. И разбира се, ако Елен беше точно изяснила, абсолютно точно изяснила на целия борд, че дьо Белфор няма никога да постави дори палеца на крака си на тази врата… Ако бихме могли да променим решението за отлагането на колекцията на Виспиянски и да бяхме поставили нова дата. Ако бихме могли да наложим забавяне на това и на различни други неща…

Той остави гласа си да заглъхне. Продължаваше да гледа с голяма концентрация върху горната страна на ръката си в продължение на няколко минути, после директно погледна към Елен. Любезно й се усмихна и Елен с любопитство и наплив на енергия, които никак не бе предполагала, че може да очаква, разпозна тази усмивка и я запомни.

— Едно разкриване на картите — Кристиан скочи на крака, — открит конфликт. Едуард ги обичаше. Ако този човек има каквото и да е общо със скорпионката или с Луиз, той се очертава да бъде много опасен. Ние трябва да предприемем атака. Елен, ти трябва да тръгнеш на атака…

Той се спря, Елен не го слушаше. Внезапно лицето й беше се оживило.

— Ние загубихме време — каза бавно тя. — Сега го разбирам. Държахме се по начин, който Едуард би възненавидял — тя се изправи, — Симон, Кристиан, извинете ме.

Тя замълча и Кристиан, наблюдавайки я, видя как нейното изражение се беше променило. Имаше мрежа от бръчки около устата й, известен ъгъл, под който тя държеше главата си, известен блясък на решителност в очите й. В този момент той разпозна Едуард в нея, сякаш тя беше дьо Шавини по рождение, а не само по брак. Елен се обърна към Симон Шер.

— Симон, кога е следващото заседание на борда?

— Няма да има през следващите три седмици. Ти би могла, разбира се да го свикаш, когато пожелаеш.

— И за колко време можем да прогоним дьо Белфор?

— О, ами, ако трябва да го видим, да му споменем известни неща, да му изясним, че той няма никога да успее да стигне до централното преддверие, да не говорим за заседателната зала на борда на управителите — не дълго.

— Една седмица?

— Повече от достатъчно, би трябвало да кажа. Този мъж има добър инстинкт за самосъхранение.

— Ние ще го срещнем след седмица. Заседание на борда в срок от десет дни. И искам някои разработени планове за назначаване на нова дата за представянето на колекцията на Виспиянски.

— О, господи, о, господи — каза Кристиан, — нямам търпение да чуя какво ще стане. Елен, в момента, когато ти и Симон ще се срещнете с него, аз идвам на обяд. Ще прелетя за това от Лондон, ако е необходимо. Искам да чуя всичко, всеки ужасяващ детайл…

Кристиан, разбира се, обичаше драмата. Той може би предвиждаше някаква великолепна и страстна конфронтация. В този случай той щеше да бъде разочарован. Елен разбра това, веднага щом срещна дьо Белфор.

Разговорът се води в офиса на Едуард в централата на „Дьо Шавини“. Той беше останал непроменен откакто Едуард беше починал, и когато с тежката си походка дьо Белфор влезе в стаята, Елен забеляза, че той се огледа наоколо, и това й направи впечатление. Той погледна към бронзовите фигури, към черното бюро, към Джаксън Полок. После изтегли един стол откъм отдалечената страна на бюрото с лице към Елен и Симон Шер, седнал малко настрани.

Той ги гледаше изпод тежките клепки на очите, докато първо Шер, после Елен говореха. Неговото лице никога не издаде ни най-малка отсенка на емоция.

Когато те и двамата свършиха, той им отправи мимолетна усмивка. Постави едрите си бели ръце върху повърхността на бюрото и леко почукваше отгоре му с един грижливо поддържан нокът.

— О, добре. Тогава аз ще се върна в Португалия и в Испания. Вие едва ли бихте могли да се намесите в моята дейност там. И всичко това е било в архивите ви? Наистина? Знаете ли, Едуард би направил страшно много, ако работеше за държавната полиция…

Той видя, че Елен се изчерви от гняв и това му достави моментно удоволствие. Известно леко оживление се появи по бледото му лице, то проблесна в очите му и после изчезна. Той леко сви рамене.

— Не съм прекалено разочарован. Луиз беше много оптимистична по отношение на моите шансове тук, но в крайна сметка Луиз е една глупава жена. Имаше време, когато мислех, че тя е права, когато мислех, че бих могъл да запълня вакуума, така да се каже. Сега? — той замълча. — Ами, влечението ми към това във всички случаи някак си мина. Беше твърде по-забавно да се оперира отстрани, да се промъквам и да излизам от Франция, да съветвам Луиз, когато Едуард беше още жив. Освен това, ние преуспяваме, Нервал и аз. Да се върна тук сега — това би могло да попречи малко на моя стил, мисля…

Елен се приведе напред:

— Преди да си отидете — каза тя, — има едно нещо, което ме интересува. Защо винаги сте се противопоставяли на колекцията на Виспиянски? Защо се противопоставяхте на тази част от дейността на компанията? Вие не сте глупав. Не мога да повярвам, че не сте могли да видите колко важна е тя.

Дьо Белфор леко се усмихна, и погледна към нея с малко по-голям интерес отпреди:

— Защо ли? Сигурен съм, че знаете отговора. Разбира се, защото тя значеше толкова много за Едуард.

— Но работата беше добра. Колекциите винаги бяха изключително фино изработени. И от чисто търговска гледна точка, те от самото начало винаги са имали успех. Не искате ли да кажете, че толкова много не сте харесвал Едуард, че не сте могъл да правите обективна търговска преценка?

— Съществува ли такова нещо? — дьо Белфор се изправи. — Вие сега обективна преценка ли правите? Прави ли я господин Шер?

— Тя е обективна във всички случаи. — Симон Шер се преведе напред. — Аз дори не ви познавам. Но зная вашето досие и то е достатъчно, за да бъда уверен, че тук ние нямаме място за вас.

Дьо Белфор се обърна и му отправи надменен поглед. Настъпи мълчание, после дьо Белфор погледна настрана, устните му бяха събрани в патрицианско презрение. Той изгледа равнодушно Елен, после се завъртя на стола си и изгледа стаята с израз, близък до съжаление.

— Винаги съм мислил, че това няма да надживее Едуард. Дори веднъж му го казах, той споменавал ли ви го е?

— Той никога не е споменавал вашето име — каза студено Елен. — И ако това е, което сте предсказал, сте грешил.

— Чудя се — дьо Белфор отново се усмихна със своята бавна ледена усмивка, — не че за момент се съмнявам във вашата енергичност, мадам, надявам се, че ме разбирате. Чух, че за една жена вие сте много способна. Но какво в края на краищата колко деца са? Три? Едно момиче и две момчета, мисля. Много трудно. Едно от тях може да се е метнало на Едуард, разбира се, но едва ли е възможно и двамата да са. Луиз ми каза, че по-голямото момче, Люсиен, прилича твърде много на нейния син Жан-Пол, а Жан-Пол, или поне аз така съм чувал, би унищожил тази компания за не повече от три години, ако не беше Едуард. Така, че, аз не вярвам бъдещето да е чак толкова сигурно. Една от слабостите на частната компания — много малко деца и нито едно, подходящо да продължи работата или пък твърде много или от лошо качество, което се отдават на порока, и…

— Това не е ваша грижа. Не бяхте поканен тук, за да разсъждавате върху бъдещето на компанията. Бихте направили по-добре, ако се загрижите за вашата собствена компания.

Симон Шер стегнато отсече и стана от стола си. Елен не каза нищо и дьо Белфор забеляза това. Той напрегнато я изгледа, после с усмивка се изправи на крака. Тогава бавно заоглежда строго подредената стая, картина след картина, предмет след предмет. Преди да напусне, той се обърна отново към Елен.

— Знаете ли, твърде е странно — отбеляза той със свободен, разговорен тон, — аз твърде много не обичах вашия съпруг, точно, както предположихте. Не обичах, вероятно не е подходящото определение. Аз го мразех. Толкова арогантен човек. Винаги чувствах, че той живее в неподходящо време. Ни най-малко не беше част от модерния свят. И все пак, странното, необяснимото нещо е, че сега, когато той е мъртъв, той почти ми липсва. Той оставя празнота в моя живот, нещо, което би го забавлявало твърде много. Кой би могъл да предскаже това?

Той леко, озадачено се намръщи, после с тромаво, лениво движение напусна стаята. Елен замислено наблюдаваше неговото излизане. От първия момент, в който беше влязъл, той й беше напомнил за някого, но тя не можеше точно да го определи. Когато той направи тези свои последни бележки и после се обърна и излезе, изведнъж й се проясни. Физическият вид, разбира се съвсем не съвпадаше, може би това я беше объркало. Но тя беше почувствала неговата омраза, неговата враждебност, още преди той да я изрази, а това тя вече познаваше. Той й напомни за Чад.

Тя се опита да го обясни същата вечер на Кристиан, и след първия си изблик на въодушевление от това, което нарече ярка победа, той внимателно я изслуша.

— Те и двамата се нуждаеха от него, разбираш ли, Кристиан? Те имаха нужда от съперника в негово лице. Може би дори се нуждаеха от омразата, не зная. Вероятно хората се нуждаят от омразата, така както им трябва и любовта.

— Те са изпитвали удоволствие от съперничеството ли, искаш да кажеш? — Кристиан замислено я погледна. — Да, мога да разбера. Мъже като Едуард привличат омразата, въпреки, че той никога не можа да проумее това. Също и любовта, разбира се.

Елен усети, че обикновената маниерност изчезна от гласа му и долови съжаление в него. Тя се протегна през масата за ядене и постави ръката си върху неговата.

— О, Кристиан — каза тъжно тя. — Зная.

— Аз много го обичах — каза отривисто той. — Той може да беше арогантен, инат и невъзможен. Но той ме караше да се смея, той ме караше да мисля. Той беше също най-милият мъж, когото някога съм срещал. Хюго казваше, моят братовчед Хюго казваше… О, извинявай за това, Елен.

— Не се извинявай — каза просто тя и той обърна настрана лицето си. Тя изчака малко, после донесе на Кристиан бутилка арманяк. Седна отново, постави лакти на масата и зарови лице в ръцете си.

— Разкажи ми за него, Кристиан. Бих искала да го направиш. Кажи ми какъв беше той, когато се срещнахте за първи път, преди да го познавам.

Кристиан я погледна:

— И това няма ли да ти причини болка?

— Не, не сега. Искам да зная.

— Разбирам. В началото не можеш да понасяш да кажеш или да чуеш въобще каквото и да било, но след това? — Той замълча. — Ще ти разкажа как най-напред се запознахме. Бях чувал за него преди чрез Хюго. Но тогава го срещнах за първи път. Беше в Лондон, в „Ийтън Скуеър“, около месец преди ние двамата да отидем в Оксфорд. Хюго каза…

Той започна да говори все по-бързо, с обичайна оживеност, с бурно жестикулиращи ръце.

Елен слушаше. Тя видя улицата и къщата и осемнайсетгодишния приятел на Кристиан. И след известно време, докато той говореше, тя почувства, че онова ледено спокойствие, което вече беше започнало да я напуска, се хлъзна все повече и повече настрана от нея, и с облекчение, тя го остави да я напусне.

Кристиан продължаваше да говори. Свещите на масата намаляваха все повече. Неговият Едуард, нейният Едуард.

Тази нощ, когато си легна, тя както всяка нощ протегна ръка, докосна студеното пространство на чаршафа до себе си, и я остави да лежи там, затвори очи, знаейки, че тази нощ щеше да може да заспи. Сега, когато спокойствието си беше отишло, Едуард беше още по-близко до нея.

Ще заведа децата през лятото в „Куайриз“, си помисли.

Това лято Елен уреди една специална кутия да бъде изпратена от Париж в Англия. И една вечер, коленичила на пода в приемния салон на „Куайриз“, Кет я отвори.

Това беше стара кутия, с размера на малък сандък със заоблен капак, облечена беше с избеляла фина кожа в мъхесто зелен цвят. Върху капака й стоеше кръстът на дьо Шавини, и бяха изписани инициалите на Кет. Когато я отвори, ръцете й леко трепереха. Тя не знаеше какво беше нейното съдържание, но разбираше, че беше важно и че по някакъв начин беше свързано с нейния баща, чиято втора годишнина от смъртта току-що беше отминала. Вътре в кутията имаше две таблички с отделения, които се повдигаха и вътре в табличките се намираше серия от други изискано изработени кожени кутии. Кутия за бижута. Тя коленичи на петите си, страхувайки се да ги отвори.

Стаята беше тиха и спокойна, светлината на плътното прашно злато на късния следобед избледняваше в син сумрак. Сенките се проточваха върху моравата. След известно време Елен дойде и коленичи до нея.

— Кет, аз исках да ги видиш. Исках да знаеш — каза внимателно тя. — Преди беше твърде рано, но помислих, че сега… — Тя се поколеба и леко докосна една от малките кутии, стоящи пред тях.

— Преди да се върнем при Едуард, по времето, когато сме били в Америка, Едуард всяка година си е спомнял за твоя рожден ден. Той е избирал подарък за теб, който е бил поставян в сейфовете в Париж. Да те чака. Да чака, когато ти ще се върнеш — тя замълча. — Има един, който отбелязва твоето рождение — този е. И след него има за всяка следваща година. Те всички са датирани, ще видиш.

— Всяка година? Дори преди да ме е познавал? — Кет повдигна очи към лицето на Елен.

— Всяка година. И след като се върнахме, той е продължил по същия начин. А аз продължих, след като той почина. О, Кет, исках ти да ги видиш. Той толкова много те обичаше — тя докосна ръката на Кет. — Отвори ги, скъпа, отвори ги моля ти се…

Много внимателно Кет започна да ги отваря. „За Кетрин, с моята любов, 1960 г.“ — огърлица от перли, от розови и с триъгълни плоскости шлифовани диаманти, изключително деликатно творение, подобно на кръгчета от цветя, което тя веднага разбра, че би могло да бъде изработено само по проект на Виспиянски. „За Кетрин, с моята любов, 1961 г.“ — една диадема „Картие“ от черен покрит с перли оникс. 1962 г. — китайска огърлица с гравиран корал, с фино изрязани и пръснати на малки групички оникси и диаманти. Година след година, кутия след кутия: огърлица от пет реда съвършено хармониращи си перли за нейния пети рожден ден. Две съчетаващи се гривни, така изкусно изработени, че изглеждаха като инкрустирани със сапфири. Лапис и злато. Всички видове скъпоценни камъни, с изключение на изумрудите. 1973: годината на неговата смърт — пръстен със загладен рубин, който съвършено съответстваше на формата на нейната ръка.

Кет ги гледаше с учудване и объркване. Сълзи се появиха в очите й. Диадема, дали тя някога щеше да сложи диадема? Много я трогна това, че нейният баща беше избрал нещо толкова отдалечено от неговото време и изваждайки я от кутията, тя я притисна към лицето си, мислейки си, да, ако сложеше някога диадема, щеше да бъде именно тази.

Отдалечи я от лицето си, разглеждайки я, проследявайки с пръст нейните очертания. Лицето й стана ожесточено и стегнато, после тя рязко, с лек вик я остави обратно и се изправи.

— Искам да ти покажа нещо, майко, почакай. Чакай тук.

Тя изтича от стаята и се върна няколко минути по-късно, стискайки папка под мишница. Коленичи до Елен и с треперещи ръце внимателно я отвори. Това беше албум с проекти, проекти на бижута. Страница след страница, покрити с тях, всяка подписана, датирана и изпълнена със скици, изработени в стила на Кет — с изключителна старателност.

— Върху тях съм работила в продължение на година. Когато съм в Париж, ги показвам на Флориан и той ми помага. Обяснява кое е технически възможно и кое не. Този проект виждаш ли го, него трябва да променя, той не може да бъде изработен така, както първоначално съм предвидила. А този, о, много го харесвам, мисля, че той е най-хубавият. Майко, зная, че те все още не са много добри, но ще станат. Аз се уча, работя върху тях…

Тя развълнувано вдигна лице към Елен. Елен приближи папката към себе си и напрегнато се наведе над скиците. Нямаше ни най-малка представа, че Кет се беше занимавала с тези неща, а те бяха успешни, в тях беше вложено богато въображение. Тя бавно обръщаше страниците, подробно изучавайки всеки проект и малките технически забележки, които Кет беше правила отстрани на листа.

— Но Кет, те са хубави, те са много изящни…

— Не исках да ти ги покажа преди, не преди да съм направила достатъчно много и не преди да съм доволна от тях… — Кет замълча. С трепереща ръка тя посочи към малките кутийки пред себе си и после отново към скиците в албума.

— Исках ти да знаеш, исках тати да знае, че аз ще продължа всичко, всичко това — бижутерията, компанията. О, зная, че трябва още толкова много да се уча, но аз ще се науча, ако ти ми помогнеш — тя се поколеба. — Зная колко много ти си направила. Флориан ми каза, че ти си спасила колекцията, спасила си компанията. Попитах Кристиан и той ми каза, че тя ще става от могъща по-могъща. И исках ти да знаеш, че това няма да спре до тук — тя се прекъсна, после със зачервено лице заговори по-тихо. — Разбирам относно Люсиен, относно Александър. Зная, че Люсиен има приоритет пред мене. Приемам това. Но, исках ти да знаеш, че каквото и да прави Люсиен, каквото и да прави Александър — аз ще бъда тук. За да продължа.

Тя отново спря и наведе глава. Трогната от нейната пламенност и от стремителността, с която тя говореше, Елен я погледна с нежност. Настъпи тишина. Кет не приема толкова лесно първенството на Люсиен, както казва, помисли си Елен, но тя нито за момент не се усъмни в нейната решителност. След малко се присегна и хвана ръката на Кет. Кет силно притисна нейната. Тя повдигна лице и се обърна към Елен с бляскави, внезапно разширили се в несигурност и молба очи.

— Мога ли да направя това, майко, мога ли? Чувствам се толкова сигурна, че мога. Зная го. Но в някои моменти се страхувам. Мисля си колко е трудно, колко е огромно, и после си мисля, че това е само моя глупава хвалба, фантазия…

Елен се колебаеше. Тя се наведе напред и обгърна с ръка раменете й. Усети, че дъщеря й се тресеше от чувството и напрегнатостта, които изпитваше.

— О, Кет, когато аз бях на твоите години, знаеш ли в какво вярвах тогава?

— Кажи ми.

— Вярвах, че всичко е възможно. Всичко. Ако го желаеш достатъчно. Ако си решителна достатъчно. Бях твърде убедена в това. Тогава…

Тя говореше внимателно, но Кет усети нотка на съжаление в нейния глас, отсенка на тъга. Внезапно тя се отдели от прегръдката на майка си…

— Мислела си тогава? Не си ли била права? Уверена съм, че си била. Аз сега го знам, точно това е, което чувствам…

— Може би беше правилно — Елен погледна настрана. — Мисля, че този вид увереност, този начин на увереност може да те заведе далече, но винаги ще има някои неща, които ти няма да можеш да контролираш…

Фразата замря. Тя мислеше за Едуард, когото нямаше човешка сила на волята, способна да върне обратно. Но Кет, петнайсетгодишна, изпълнена с увереността на своята младост, вероятно не можеше да следва линията на нейната мисъл или просто беше престанала да я слуша.

Тя стоеше коленичила с двете трескави розови нетна върху страните, с устни свити в черта, и толкова много напомняше на Елен за Едуард.

— Аз не вярвам в ограниченията. Никога няма да повярвам. Тати не вярваше. Аз ще направя това, майко. Кълна ти се, че ще го направя. Заклевам ти се сега…

Тя повдигна ръка и за момент я задържа върху капака на кутията пред нея. И Елен, която разбра, че тази вяра и беше необходима и може би се нуждаеше от тържествеността на една клетва, не каза нищо, само спокойно я гледаше.

Кет стоеше в същото положение, изправена на колене, с ръка вдигната в странен, стегнат жест, с лице повдигнато към прозорците и градината. После, рязко, като че ли внезапно се беше осъзнала, се изправи.

— Колко спокойна е тази вечер!

Тя се обърна и тъй като и Елен стана, Кет я обви с ръце и силно и импулсивно я стисна в прегръдка.

— Искам да изляза навън. Само за малко. Сама. Искам да помисля, нали нямаш нищо против?

— Разбира се, че нямам. Върви. Ще те повикам, когато вечерята е готова…

При прозореца Кет се спря и погледна назад. Леко се намръщи:

— Когато ти си била на моите години… Никога преди не съм мислила за това, че ти някога си била на моите години…

Тя се поколеба, а Елен се усмихна. Кет се обърна и изтича в градината.

Когато тя излезе, Елен остана за малко в хладината на стаята. От другите части на къщата идваха далечни шумове: гласът на Каси, която си пееше и тракаше с тиганите, докато приготвяше вечерята. От горния етаж идваше шумът на тичащи крака; седемгодишният барон дьо Шавини и неговият четиригодишен брат се блъскаха и играеха около леглото. Отвън се чуваше гугукането на дивите гълъби и звукът на птича песен. Една спокойна вечер.

Тя беше развълнувана от думите на Кет и от страстната интензивност, с която бяха произнесени. Те веднага извикаха в нея миналото: тя помисли за Едуард, за това както го беше описал Кристиан: ако трябва с вдигнато оръжие срещу света, заради своя починал баща. Помисли за себе си, седнала на стъпалата на фургона, загледана към нощното небе и южните звезди, вярваща, че всичко е възможно.

Беше важно да се вярва в това, помисли си внезапно, почти ядосана. Ако не го вярваш, когато си на петнайсет години, кога ще го вярваш?

Но тя се страхуваше за Кет. Изпитваше болка да мисли за този младежки духовен блясък, потъмняващ с времето и опита. Изправи се. С отминаващото време и с тъгата за неговото отминаване, тя внезапно, както често се случваше изпита мъка по Едуард. Тя стоеше така и чакаше, както се беше научила да нрави, докато отмина остротата, първият пристъп на болката. После неспокойно се раздвижи из стаята. Там, върху стените се намираха двата портрета от Ан Нийл, единият на Кет като дете, а другият на самата нея, съвсем малко по-голяма, отколкото беше Кет сега. С любопитство погледна към него, неспособна да повярва, че това беше тя, и после се обърна.

Креслото на Едуард. Масичката, на която той понякога пишеше писма. Едуардовите записи и архиви. Едуардовите книги.

Тя докосваше всеки от тези предмети, когато минаваше край тях, креслото, повърхността на масата, изтърканите краища на някои книги, датиращи още от времето на неговото юношество. Бе казала да ги преместят тук, когато къщата на „Ийтън Скуеър“ беше продадена. Тя ги докосваше, без да се заглежда в заглавията им, после извади наслука една от тях. Направи това, което често правеше с Едуардовите книги: подържа я отпуснато в ръката си, за да види дали страниците й ще се разделят на някое специално място, което той беше отбелязал за постоянна справка.

Този беше сборник поеми и той внезапно се отвори почти в самото начало, където лист хартия беше сгънат между страниците. Тя хвана листа и го измъкна. На него с младежкия вариант на Едуардовия почерк внимателно и спретнато беше преписана една поема от книгата на Джон Дон, „Юбилей“. Под нея стоеше датата „22 август, 1941 г.“.

Тя не познаваше поемата и я прочете внимателно, ред след ред, акцентирано, непознатите думи й звучаха с Едуардовия глас. Заслуша се в музиката на нейната увереност и в нейното ясно обещание идеше отпреди триста и отпреди трийсет години.

„Ни утре има тя, ни вчера“. Елен затвори книгата и стисна здраво парчето хартия в ръката си. Защо я беше преписал Едуард? Тя никога нямаше да узнае това, но беше уверена, че беше предназначена да бъде намерена от нея един ден.

Болката се оттегли. Сърцето й стана така спокойно и уверено, като че ли Едуард беше в стаята с нея. Все пак, тя усети силно объркващото чувство, че именно това беше важно, тази любов, която я оживяваше, и която не беше с нищо променена или излиняла след неговата смърт. Заради Едуард, както и заради самата себе си, тя прекоси стаята, отиде до стереоуредбата и постави касетката с Бетовен. Музиката зазвуча, втурвайки се в нощния въздух. Елен приближи до прозореца и се загледа към градината и към фигурата на Кет в далечината. Музиката се смесваше със сенките и с аромата на влажната трева. Отвъд моравата виждаше Кет спокойно застанала — блед силует на фона на тъмните тисови храсти зад нея. Тя повдигна лице, заслушана в музиката. Елен помисли, че тя се усмихваше. После Кет вдигна голите си ръце и бавно започна да танцува.

Тя се въртеше и въртеше с бавни, грациозни движения в сиво-лилавата привечер, радвайки се на прохладната трева под краката си и на залезните лъчи. Майка й я наблюдаваше, и Кет помисли, че тя се усмихваше. Но после Елен напусна отворения прозорец и Кет, ненаблюдавана, остана сама в градината, сама във вечерта, сама с музиката.

Тя спря да танцува и застана неподвижно, с ръце отпуснати встрани. Повдигна лице към небето, в кое го се виждаха първите звезди. Изгряваше вече бледа и разлята, с омекотени и неясни очертания луна. Тя увисна там, в небето, разливайки само слаба, забулена светлина.

В далечината се чу крясък на сова, дълъг трептящ вик. Кет остана съвсем неподвижна, както беше направила и някога преди в тази градина, в много подобна на тази нощ. С разширени очи тя погледна по посока на горичката и после я видя: бял силует, с премерен удар на крилете, той беззвучно се наклони надолу през моравата, разделяйки със сянката си на четири полето под себе си, и после изчезна.

Тя стоеше там, с очакването, че совата ще се върне, но това не стана. Цветовете от небето изчезнаха, музиката откъм къщата беше все по-тъжна, после отново утвърждаваща. Започваше да застудява, но Кет нямаше желание да си тръгне. Градината, луната и совата, те всички й въздействаха толкова властно. Тя самата се почувства властна, така както се беше почувствала преди две години сред хълмовете, когато страхът я напусна и тя си даде сметка, че можеше да язди Кан. Усещаше се променена — поради случайността на обстоятелствата, поради сблъсъка и непоколебимостта на музиката и безмълвието на нощта.

Тя запази това свое чувство, радваше му се. Произнесе името на баща си веднъж, два пъти, три пъти, като заклинание, защото това беше вечер, когато можеше да се прави магия и когато всичко беше възможно.

Тогава за миг тя го усети до себе си толкова истински, сякаш той се присегна и докосна ръката й и за своя изненада, тя осъзна, че има сълзи по страните, въпреки, че не беше се почувствала тъжна.

Сега музиката беше изпълнена с веселост. Кет изхлузи обувките си и краката й потънаха в хладната трева, после повдигайки нагоре ръце, започна да танцува — въртейки се и въртейки се отново. Тя танцуваше за своята майка, за своя баща, за вечерния хлад, за красотата на музиката, за самата себе си. И както танцуваше, си каза: „Ще направя такива неща, такива неща“…

Никой никога не се беше чувствал толкова уверен — тя беше сигурна в това. Беше неудържимо и като шамандура я издигна нагоре. Имаше усещането за лекота и голяма пълнота. Градината беше тиха и тъмна, небето блестеше, а от къщата майка й я викаше.

Тя престана да танцува и остана неподвижна. После, с леко потръпване, което можеше да бъде и от вълнение, а можеше да бъде и страх, защото толкова много неща започваха за нея сега, тя се обърна и изтича от градината към къщата.

Край

Сали Боуман Карма (15)

Метаданни

Данни

Карма

Карма

Информация

История

Сваляне / Връзки

Елен и Едуард

Сали Боуман
Карма (15)