— Едуард, Едуард. Имам впечатлението, несъмнено погрешно, че ти не се съсредоточаваш, че се намираш в някакъв твой, таен свят, до който аз, уви, нямам достъп.

Хюго Глендининг вдигна внезапно поглед от книгата, която четеше на глас и фиксира Едуард със сините си очи. Едуард подскочи.

— Едуард — Хюго въздъхна, — чу ли поне една дума от това? Една дума? — Той нетърпеливо отстрани книгата от себе си и запали нова цигара. Едуард погледна към значението на Наполеоновите военни походи и бързо се опита да намери мястото, където Хюго беше спрял. Трябва да беше страница назад. Той нямаше представа.

— Едуард. — Хюго се опитваше да прояви търпение. — Преди два месеца, на 22 юни, за точност, войските на Райха атакуваха Русия. Възможно е — просто е възможно — това да бъде повратният момент в тази несвършваща война. Така, изглежда моментът е добър, моментът е логичен да изследваме съдбата на Наполеон Бонапарт и неговите войски, когато той подхвана сходно начинание. Ние ще разглеждаме — ние разглеждаме — или само аз, досега — историческото значение на тези походи. После можем да продължим и да ги сравним с художественото им осмисляне в романа на Толстой „Война и мир“. Това ми се струва съвсем навременен, разбира се — свободен, — избор. Някои от собствените ти прадеди са се били в тези походи. Ако не греша, осмият барон дьо Шавини, който изглежда много успешно е спечелил благоразположението на Корсиканското парвеню, е бил убит в битката при Бородино. Затова ти имаш лична причина да смяташ тази тема така интересна и познавателна, както аз. Скоро ще празнуваш своя шестнайсети рожден ден. Това не е толкова трудна тема за млад човек на твоята възраст и с твоите способности. И все пак, чувствам, че интересът ти е почти никакъв. Би ли желал да ми обясниш защо?

Едуард не вдигна поглед. Защо, искаше да знае той? Защо, Хюго? Защото пет пари не давам за Наполеон и Русия, нито особено дори за германците. Толстой да върви да се обеси заедно със своя безконечен роман. Единственото, което искам, е да бъда оставен на спокойствие и да мога да мисля за Селестин, Селестин, най-хубавата, най-възхитителната, най-божествената жена, която някога е живяла.

Той отлично знаеше, разбира се, нито би могъл да каже, нито би казал подобно нещо, въпреки че имаше отвратителното подозрение, когато веднъж бе погледнал и бе видял Хюговия израз на лицето, че Хюго има много точна представа за какво той мисли. Гласът му беше саркастичен, но имаше и леко толерантна усмивка на Хюговите устни.

— О, не зная… — Едуард шумно затвори книгата. — Изглежда не мога да се концентрирам, Хюго. Трябва ли непременно да учим история днес? Не можем ли да се занимаваме с нещо друго?

— Защо не? — отвърна непредсказуемият Хюго, с което напълно изненада Едуард. — Какво предлагаш в замяна? География? Математика?

— За бога, не. — Едуард изпъшка.

— Ти си много добър по математика. Много по-добър от мен. На мен ми е трудно да вървя в крак с теб. Е, затова тя не е любимият ми предмет, и никога не е била. Така. Какво друго? Има ли някаква тема в най-широкия кръг на обучението, с която чувстваш, че би могъл да ангажираш своята интелигентност тази сутрин?

— Поезията. — Едуард сви рамене. — Нямам нищо против да четем малко поезия.

— Много добре. Ще бъде поезия.

С подчертано добро настроение Хюго се обърна към най-горните лавици в учебната стая. Той върна обратно наполеоновите походи и изтегли тънка книжка.

— Ще продължим с метафизиците. Джон Дон. — Той тръсна книгата върху Едуардовия чин. — Аз ще говоря, ти ще ме слушаш, после ще дискутираме. Шестнайсета страница. „Годишнините“.

Едуард прилежно отвори книгата. Думите от страницата затанцуваха пред очите му, а Хюго започна да рецитира по памет, както винаги.

„Крале и техни фаворити,

Слава, хубост, духовитост,

Самото слънце и сезоните

По-стари са с година те

От първата ни среща с теб.

Над всички тегне разрушение,

А нашата любов не знае тление,

Ни утре има тя, ни вчера…“

Едуард притвори очи. Помисли за секунда: О, господи, той знае, някак си знае, защото беше изминала почти една година, откакто за първи път бе отишъл при Селестин. После това подозрение го напусна. Какво го интересуваше какво знае Хюго по въпроса или който и да било друг? Той остави думите да се влеят в съзнанието му. И помисли: Да! Така е, Дон е прав. Изразява го много по-хубаво, отколкото някога бих могъл аз, но това е, което чувствам. Обичам я. Обикнах я почти от първия момент, в който я видях и винаги ще я обичам.

Той се надвеси над книгата. „А нашата любов не знае тление…“ Не беше ли точно това, което той се опита да кажа на Селестин, когато вчера легна в обятията й? О, може би бе объркал всичко и не бе го изразил много добре, защото то толкова много го вълнуваше и той бе копнял да й го каже в такъв момент — но точно това бе дълбокият смисъл. Той я обичаше сега и винаги ще я обича. Не можеше да спре да мисли за това. Тя беше в мислите му всяка секунда, когато бе разделен от нея. Така бе по време на уроците, нощем, самотен в своята стая, нейният образ го измъчваше. Копнееше за нейните устни и за топлите й слабини, за гръдта и целувките й. Нейното тяло се преплиташе с мислите му така, както преплетено бе то, когато се любеха. Желаеше я постоянно. Това го довеждаше до полуда. Чувстваше се обладан от въздишките и ласките й, от аромата на кожата й, от усещането на косата й в ръцете си, бегли докосвания, тела взаимно хлъзгащи се като коприна. Ах, Селестин! И това го измъчваше, неизвестността, никога не знаеше какво тя чувства, дали тя изобщо държеше на него…

— Селестин, Селестин, кажи, че ме обичаш…

— Не се тревожи, успокой се, разбира се, че те обичам, мой малък…

Но тя обръщаше лицето си настрани, когато го казваше. И вчера, когато той й направи това признание, тя изглеждаше толкова тъжна. Толкова ужасяващо тъжна. Тя бе взела лицето му в ръцете си, и се бе вгледала в очите му.

— Едуард, слушай ме. Не е правилно да казваш такива неща. Дори да ги мислиш. Зная, че си искрен, зная, че вярваш в това, което казваш, но не е правилно. Сега, бъди сериозен, а? Мисли, аз вече не съм млада, а ти си млад, много млад. Ти имаш целия свой живот пред себе си, Едуард, и — чуй ме — ще имаш много жени, и тогава, един ден, ще се намери жената, от която ще искаш да имаш деца, и ще знаеш кога моментът е дошъл. И тогава, Едуард, тогава ти би трябвало да кажеш тези неща. Запази ги, скъпи, никога не ги разпилявай. Запази ги за жената, която искаш да бъде твоя съпруга…

На Едуард му се искаше да заплаче от яд и разочарование. Искаше му се да изкрещи, че иска нея за съпруга, Селестин, неговата богиня, неговата любов — никоя друга.

Но Селестин му попречи да произнесе дума. Сложи ръка на устните му и поклати глава.

— Не — каза тя. — Не. Не ще ти позволя да говориш подобни неща. Не трябва дори да мислиш за тях. Това, което имаме тук е просто и хубаво, и това е достатъчно. Ако кажеш нещо повече, ще се ядосам.

Едуард сви юмрука си под чина. Нямаше да мълчи, беше решил. Нямаше. Следващия път, когато види Селестин, той ще й го каже, независимо, колко това може да я ядоса.

Хюговият глас прекъсна. Настъпи тишина. Тогава вратата тихо се отвори и двамата — Хюго и Едуард — погледнаха изведнъж.

Там, на входа стоеше спокойна майката на Едуард. Когато я погледнаха, тя се усмихна:

— Каква хубава поема, господин Глендининг. Никога не бях я чувала преди. Простете ми — не можах да се въздържа да не ви прекъсна.

Настъпи моментна пауза. После Едуард се изправи бързо. Хюго също стана, но по-бавно, взирайки се в Луиза.

Тя изглежда много добре, помисли си Едуард. Облечена бе в бледорозова рокля от мек шифон със свободно падащ жакет, който сякаш плуваше от нейните движения. Тънкият й врат бе обвит в перли, по страните й бе избила лека червенина. Едуард бе смаян от нейната поява: тя никога дотогава не бе посещавала училищната стая. Хюго също изглеждаше за първи път затруднен. Той стоеше като закован зад писалището си.

Луиз повдигна красивата си глава. Очите й святкаха дяволито. Тя се намуси:

— Защо, господин Глендининг, аз знаех, че вие пушите. Но винаги ли пушите по време на заниманията си с Едуард?

— Аз… — ами… — да. Понякога. — Хюго погледна към препълнения пепелник и се изчерви.

— Е, добре — сигурна съм, че Едуард няма нищо против. — Луиз не погледна сина си, очите й бяха отправени към Хюго. — Може би намирате, че това ви помага да се съсредоточавате?

— Да, — каза Хюго по-уверено. — Така е.

— Питам се… — Луизините вежди се събраха в лека бръчка. — Дали би било много неудобно, господин Глендининг, ако позволите на Едуард сега да излезе. — Тя погледна към мъничкия „Дьо Шавини“ часовник на китката си. Той беше златен, пристегнат на китката й по начин, който тя бе направила моден — с кадифена панделка. — Имах предвид да поговоря с вас, да ви попитам как се учи Едуард и толкова много други неща. Чувствам, че трябва да опитам да планирам предварително нещата за него, за неговото бъдещо образование, знаете, но всичко е толкова несигурно — тази ужасна война! Бих ви била много признателна за съвета…

— Но, разбира се. — Хюго направи, според Едуард, нелеп опит за полупоклон. — Би било удоволствие за мен. Ние почти бяхме завършили урока си за днес, във всеки случай и…

— О, добре. — Луиз се усмихна очарователно, като че ли бе очаквала той да откаже на молбата й, макар и тримата да знаеха много добре, че това бе невъзможно.

— Едуард, скъпи, тръгвай. Сигурна съм, че имаш много неща, с които да се занимаваш…

— И аз мисля така, — добави сухо Хюго и за момент, докато Едуард се отправи бързо към вратата, техните погледи се срещнаха. Едуард съзря присмех и разбиране на Хюговото лице. После това изчезна и той просто стоеше там с поучителен вид, елегантно разрошен и напълно впримчен.

Едуард затвори вратата.

От най-ранното си детство той бе наблюдавал този хипнотичен ефект, който майка му упражняваше над мъжете. Това го забавляваше и все пак го дразнеше, че Хюго не правеше изключение. Нито за миг не помисли, че пристигането на майка му в средата на заниманията бе нещо друго, освен моментно хрумване. Преди тя не бе проявявала какъвто и да било интерес. Никога не бе питала за Хюго. Едуард предполагаше, че по нейния обичаен начин повече или по-малко тя бе забравила за неговото съществувание.

Около четирийсет минути по-късно откри, че се е лъгал. Той се върна в класната стая, за да вземе томчето с поемите на Дон. Искаше да препише тази, която Хюго беше чел и да я занесе на Селестин. В стаята не се чуваше шум и той тихо открехна вратата.

Хюго и майка му бяха сключени в пламенна прегръдка. Майка му беше свалила подобния си на було жакет. Главата на Хюго бе заровена в гърдите й. Гърбът й бе откъм вратата. Дори не разбра, че той ги видя.

Едуард затвори вратата така тихо, както я беше отворил и се върна в стаята си. В част от своето съзнание той винаги бе подозирал, че неговите родители не си бяха верни един на друг. Наполовина знаеше, но отказваше да размисля върху това, че майка му си има любовници.

Но чак пък това! Откога, се питаше той, откога?

До леглото му имаше бутилка с минерална вода и чаша. Грабна чашата и свирепо я захвърли в най-близкото огледало.

На следващата сутрин, като стигнаха по средата на заниманията и имаха почивка, той взе един молив и започна да го балансира върху пръстите си.

— Кажи ми, — обърна се той, когато Хюго го погледна. — Кажи ми. Ебеш ли майка ми?

Настъпи тишина. Едуард бе избрал внимателно тази дума за максимален ефект, но лицето на Хюго не издаде никаква реакция. Той отвори книгата пред себе си.

— Да. Фактически, правя го.

— От дълго ли?

— От когато бях назначен. Повече или по-малко. — Хюго прокара ръка по веждата си. — Има ли някакво значение?

— Просто се питах. Мислех, че трябва да зная. — Едуард замълча, чувстваше се учудващо спокоен. — Влюбен ли си в нея?

— Не. — Хюго се поколеба. — Не в смисъла, който ти влагаш.

— Можеш ли да спреш?

— Не. — Хюго погледна настрана. — Ще бъде много трудно да спра.

— Кара ли те това да се чувстваш виновен? Като знаеш, че баща ми е във Франция? Че може всеки момент да бъде убит?

Настъпи дълга пауза. Хюго несъзнателно затвори книгата на писалището:

— Кара ме да мразя себе си. Ако това е някакво утешение за теб.

— Но продължаваш да го правиш?

— Да. Продължавам.

— Така. — Моливът щракна между Едуардовите пръсти. Той внимателно изравни двете му половини върху писалището. — Добре. Благодаря ти, че отговори на въпросите ми. Веднъж беше казал, че на въпросите трябва да бъде отговаряно. А не да се отклоняват. Доколкото си спомням.

— Казвал ли съм това? — Хюго леко се усмихна. — Тогава, сигурен съм, че съм бил прав. — Той замълча. — Би ли желал да продължим урока или предпочиташ да напусна?

— Бих желал да продължа урока.

— Поезия?

— Може би не.

— Много добре. — Той погледна през прозореца, към площада. Сега там имаше две почернели дупки от северната страна.

— Тогава, нека да се върнем на „Война и мир“, искаш ли?

— Бих предпочел математика.

— Както обичаш. — С лек жест Хюго отвори учебника. Повдигна поглед. — Ти си прав, разбира се, — каза той. — Тя вдъхва увереност, нали, дори когато човек не е надарен по въпроса за нея, да бъдем по-точни. Без парадокси. Без бъркотия. Всичко е точно. Съвсем не е като литературата.

— Или живота, — отвърна Едуард и те се усмихнаха един на друг.

В малкия кабинет до своята спалня още с пристигането си в Лондон Едуард бе закачил серия от карти, схеми и календари, върху които с карфици и флагчета отбелязваше развитието на войната. В началото много внимателно бе отбелязал настъпленията и отстъпленията, по-значителните нападения и битки. След първата си среща със Селестин, бе продължил да го прави, но не така енергично. На същия календар използвайки кодирани бележки, които само той би разбрал, отбелязваше и великолепното развитие на своята първа любовна връзка. Така, бележките за Селестин — винаги с червено — вървяха в началото редом с бележките за войната — винаги в синьо. Първоначално несъзнателно, после с чувство за весела наслада от паралела, той започна да свързва съдбата на Селестин със съдбата на собствената си страна.

Противно му бе да вижда очертанията на Франция, доминирани от немски знаменца. Противно му бе да мисли за Селестин, затворена в този малък апартамент на „Майда вейл“, зависима от покровителството на един възрастен англичанин. Той мечтаеше, как в един близък ден те и двамата ще бъдат свободни от тиранията. Войските на „Фри Френч“ един ден ще освободят Франция. Самият той ще освободи Селестин. Щом веднъж свърши войната, той ще заведе Селестин обратно във Франция, на която тя принадлежи, и ще се грижи за нея. Ще се ожени за нея един ден, но мисълта да се изправи пред баща си с подобно предложение бе смразяваща, и така той с удоволствие я отстраняваше за момента. Имаше достатъчно време да мисли за това: междувременно мислеше за апартамента, който би й купил — гледащ към Люксембургската градина, мислеше си, — и за дългите, дългите следобеди, които те биха прекарвали там, и подаръците, великолепните подаръци, които ще й нрави. За сега този план бе таен. Не би дръзнал да го сподели и със Селестин, за да не я ядоса или натъжи. Не можеше да каже и на Жан-Пол — единственият човек, на когото имаше доверие.

Проблемът беше, че повече не можеше да разговаря с Жан-Пол със същата лекота и весела откровеност, която бе смятал за нещо естествено. Не би могъл да каже защо, освен ако това имаше нещо общо със Селестин, но някаква сянка бе паднала между него и брат му през последната година. Отчасти, според Едуард, причината бе, че Жан-Пол беше напрегнат. Работеше много, дълги часове в щаба на „Фри Френч“. В момента, в който можеше да излезе, той пиеше и гуляеше със същата отчаяна енергия. Постоянните нощни нападения, липсата на сън, всекидневната заплаха от нараняване или смърт — това се отразяваше на нервите на всички, заключаваше Едуард, защото той живееше със страха, че от всички бомби, които се изсипваха над Лондон една би могла да падне в малкия апартамент на „Мейда вейл“. Така че, може би беше справедливо, че те и двамата страдаха от напрежението. Но, когато беше честен към себе си, Едуард знаеше, че това не е цялата истина.

Истината беше, че Жан-Пол се чувства засегнат от това, че Едуард се среща със Селестин, и никога не пропускаше възможността да засегне брат си. В началото закачките бяха съвсем обикновени: вулгарно поставени въпроси за Едуардовия напредък, на които той внимателно избягваше да отговори. После Жан-Пол започна да го отрупва с други адреси и телефонни номера и беше забележимо раздразнен, когато разбираше, че Едуард не е използвал нито един от тях.

— Вече не я виждаш, нали? — бе попитал той около два месеца след първото Едуардово посещение. — Братче, започвам да мисля, че не си се вслушал в нещата, които ти казах…

Така че, за да защити себе си и Селестин, Едуард трябваше да лъже. Когато му беше трудно да лъже, той се опитваше да бъде уклончив. Не отричаше, че се среща със Селестин, но също така не даваше доброволно информация. Това нямаше значение. Някак си Жан-Пол знаеше. Неговата последна тактика беше да споменава за Едуардовата връзка в обществото, винаги когато имаше възможност.

— Моето братче е влюбено, — бе казал той предишната вечер, когато той, Едуард и Изобел бяха сами. — От главата до петите. Разтърсен. Какво мислиш, Изобел, сладка, не е ли така?

Изумрудените й очи блеснаха. Изобел се засмя с бавна, тайнствена усмивка.

— Очарователно. Едуард има сърце.

— И с проститутка, също. Автентична проститутка със златно сърце. Четирийсет и шест, четирийсет и седем може би. И много опитна… Така казват.

Едуард сви юмруци, желанието му да удари брат си бе почти неудържимо. Той бързо приближи вратата, знаейки дори в яда си, че е бил използван. Изглежда Жан-Пол искаше да го нарани, но по някакъв начин неговите забележки бяха отправени и към Изобел. Във въздуха се чувстваше враждебност. Изобел се изправи.

— Какво разбираш под опитна? — гласът й беше леден.

— Повече от теб, очевидно. — Жан-Пол повдигна рамене.

— Смотаняшки истории в таксиджийска кабина. Опипване слепешката. Скъпи, ти понякога си ужасен селянин. Иска ми се да си вървя.

Тя се присегна за коженото си палто. Лицето на Жан-Пол доби упорит израз. Той седна и със съзнателна грубост опря нагоре краката си.

— Както искаш. Имам планове за тази вечер. Те не зависят от теб.

Изобел гордо излезе. На стълбището тя шляпна Едуард по ръката.

— Скъпи, Едуард, колата ми е отвън, но не ми се шофира. Бъди мил като ангел. Заведи ме вкъщи, а? Колата беше „дерби бентли“. Пътуваха в мълчание по затъмнените улици, преминаха край скривалища и барикади, през пълната тъмнина на парка до сивата грамада на Конуей хауз в началото на Парк лейн. Изобел запали цигара и не каза нищо, докато Едуард не спря. Тогава тя небрежно изхвърли тлеещата цигара през прозореца.

— Когато войната свърши. Ако въобще някога стане… — Тя замълча, — това е, което чакаме. Краят на войната. Тогава ще се оженим. — Тя погледна надолу, към изумруда върху пръста си и го извъртя. После погледна Едуард през яката на коженото си палто и се усмихна.

— Аз не искам да спя с него. Там е цялата работа, разбираш ли? Това ужасно накърнява неговата суетност. Казва, че съм студена. — Тя тихо се засмя. — Не мисля, че съм, а ти мислиш ли, Едуард?

Едуард нямаше възможност да й отговори. Тя се наведе и го целуна по устните. Бавна целувка. Усети скъпия й парфюм, вкуси нейните устни, почувства кожата на палтото й да докосва страните му. После тя се отдръпна.

— Скъпи, Едуард, толкова се радвам, че си влюбен. Надявам се, че си ужасно щастлив.

Едуард се върна пеш. Заобиколи затворения парк и тръгна на север към „Мейда вейл“. Застана на улицата и се вгледа нагоре в прозореца на Селестинината спалня. Тази бе една от нощите, когато господинът от Хоув посещаваше Лондон. Според Селестин старецът повече не бил способен да се люби. Обичал да говори и само от време на време да се целували по малко. Това било нищо. Не значело нищо. Едуард се взираше в затъмнения прозорец, изгарящ от съмнение.

После бавно се прибра вкъщи на Ийтън Скуеър.

Това беше преди няколко седмици. Случаят не беше споменат повече и от тогава Едуард избягваше брат си. Така че не беше говорил с него за Селестин, за неговите ангажименти или за неверността на тяхната майка.

Един ден ще го направи. Не сега.

Събота, 7 декември, 1941 година, беше ден, когато ходът на войната доби решителен обрат. Бе денят преди Едуардовия шестнайсети рожден ден. Той знаеше, че в самия ден на своята годишнина нямаше да може да се отърве от семейството си. Щеше да има официален обед на Ийтън Скуеър. Вечерта Жан-Пол и неговите най-близки приятели щяха да го изведат някъде. Жан-Пол бе планирал експедицията много внимателно, с придружител ни намигвания и побутвания още преди месец. Едуард знаеше, че не може да откаже.

Затова имаше намерение деня преди тържеството да прекара със Селестин — тогава би го отпразнувал така, както желаеше с единствената личност в Лондон, на която държеше.

Искаше да изведе Селестин на вечеря, но тя твърдо отказа. Можеше да ги видят, трябва да са предпазливи, не, не! Така накрая решиха да прекарат следобеда заедно. Едуард настоя да не остават в апартамента, а да отидат до Хамстед хийт. За Едуард, който мечтаеше да се разхожда със Селестин из парковете на Париж или, още по-добре, край кестеновите дървета и ливадите в бащиното си имение в Лоара, тази дълго планирана разходка беше добила перспективата на една идилия. Когато сутринта се събуди, и видя, че слънцето грее, не се изненада. В такъв ден, какво друго можеше да прави?

Намери Селестин в апартамента. В своя малък хол тя се завъртя срамежливо пред него:

— Харесва ли ти? Хубав ли е новият ми костюм? Дадох за него толкова много купони. Кажи, че го харесваш, Едуард! Избрах го за теб.

Едуард я погледна. Беше един от редките случаи, когато виждаше Селестин облечена, и с мъчително усещане за вина и предателство, разбра, че е разочарован. Тялото на Селестин бе създадено да бъде голо, във фино бельо. Полуразкриващо се, полускрито под тънка коприна, панделки и дантели, тя изглеждаше пленителна. Облечена, нейната мистерия изчезваше.

Новият костюм беше чисто син — прекалено син, и от евтина, лъскава, обикновена материя. Беше прекалено тесен за пълните й гърди и великолепния ханш. Ръбовете на купените й на черна борса чорапи не бяха прави. Блузата й беше претрупана, неизискана, а шапката й, жизнерадостно настанила се сред купчината от червеникаво златни букли, бе прекалено младежка за нея. В същата секунда Едуард почувства разочарование и се намрази за своята нелоялност. Той бързо я целуна и при докосването до устните й, увереността му моментално се възвърна.

— Селестин, скъпа моя, хубав е, ти си прекрасна…

Затвори очи и зарови лице в шията й. Когато щеше да я вземе обратно в Париж, щеше да бъде друго. Това бе само, защото тя е бедна. Това бе всичко, то правеше неговата нелоялност още по-непростима. Когато ще бъде с него в Париж, тя ще се облича като кралица. Той ще я води да разглежда модни колекции, ще я учи, тя бързо ще схване.

На Хийт беше ветровито и настроението на Едуард се повиши. Почувства се като че ли е сред природата. Имаше тънка мъгла и от тук бомбените разрушения почти не се виждаха. Изкачиха се на хълма зад езерата и постояха, гледайки отгоре града. През мъглата се виждаха гроздовете от защитни балони и куполът на „Свети Павел“. На Едуард му се искаше да тича, да скача и вика и да разпъди враните от оголените клони, но обувките на Селестин затъваха в калта, така че трябваше да вървят по пътеките. Когато стигнаха върха на стръмния склон, тя се беше задъхала.

— Боже мой! — Тя притисна сърцето си със своята малка ръка. — Едуард, винаги ли вървиш така бързо?

— Никога. Само днес. Защото днес съм толкова щастлив! — Той я прегърна и я целуна. Селестин се усмихна.

— Тогава, в бъдеще ще се разхождам с теб, само когато си тъжен. Едуард, спри. Някой може да ни види…

— Не ме е грижа. Остави ги. Искам светът да ни види тук. — Той отново я целуна.

— Бъди мирен. Непослушен си, знаеш ли? — Тя го упрекваше, но с усмивка.

Едуард съблече кашмиреното си палто и я принуди да седне заедно с него на тревата. Седяха тихо, загледани в Лондон. След малко Селестин извади от чантичката си малко пакетче. То бе завързано с розова панделка.

— За теб. — Тя го притисна между пръстите си, изчервявайки се. — За рождения ти ден. Надявам се да го харесаш. Много беше трудно — исках да намеря нещо, което ти би харесал, и… ето, това е с цвета на очите ти. Може би не съвсем, но приблизително.

Едуард разви пакетчето. Вътре имаше връзка от яркосиня изкуствена коприна. Той бързо я притисна към себе си.

— Скъпа, хубава е. Колко си находчива. Но не трябваше. Виж, аз веднага ще си я сложа.

Той бързо издърпа ръчно бродирания си, копринен фулар, купуван на дузина от „Джермин стрийт“ и го натъпка в джоба си. Селестин му помогна да завърже новата си връзка. После го погледна неуверено. На неговия бледосив, с етикет от „Уелския принц“ костюм, синьото изглеждаше още по-ярко.

— О, Едуард, не съм сигурна. В магазина цветът изглеждаше много хубавичък. Но сега…

— Хубав е. Когато и да я слагам, винаги ще мисля за теб. Благодаря ти, Селестин.

Селестин се усмихна. Тя щастливо склони глава на неговото рамо.

— Хубаво е тук, — промълви тя. — Радвам се, че дойдохме, Едуард.

— Пак ще идваме. Много пъти. — Той силно стисна ръката й. — И на други места също ще отидем. О, Селестин, когато войната свърши… Помисли, само помисли за местата, където бих могъл да те заведа…

Той замълча, питайки се дали сега беше моментът, дали да дръзне да й каже за Париж, за малкия апартамент и за мебелите, които планираше да й купи.

Селестин се изправи:

— Не, моля ти се, Едуард, недей! Не говори за бъдещето точно сега. Не искам да мисля за него. Просто искам да мисля за днес и за това, че сме тук и се чувстваме щастливи…

— Защо, защо, Селестин? — Той импулсивно се обърна към нея. — Не разбираш ли, че аз винаги искам да говоря за бъдещето, а ти винаги ме спираш? Прави ме щастлив да планирам, да…

— Да мечтаеш. — Много бавно, тя се обърна към него, и за свое изумление видя, че задоволството бе изчезнало от лицето й, и очите й бяха пълни със сълзи.

— Селестин, недей. Моля те, недей. Не мога да понасям плача, недей! — Той се опита да избърше сълзите й, да целуне устните й, но Селестин леко го възпря.

— Скъпи Едуард, — гласът й беше много мек. — Знаеш, не може да продължава. Не, така просто не може. Ако помислиш, ще разбереш, че съм права.

Едуард се вгледа в нея, после бързо се наведе, и скри лице в гърдите й.

— Не казвай това. Не. Аз те обичам. Знаеш, че те обичам. Ако ме изоставиш, ако това свърши, ще умра…

Гласът му трепереше от страст, и Селестин въздъхна. Ръцете й го обвиха в силна прегръдка. Тя мислеше, че го обича, да, тя, жената с голям опит, четирийсет и седем годишната, обичаше момче на шестнайсет, и го знаеше от месеци, от месеци. Последната любов и първата любов — и двете еднакво болезнени. Тя пресуши сълзите си. Важното е, помисли си, Едуард никога да не разбере.

— Хората не умират от любов. — Тя повдигна лицето си към неговото, усмихна се и заговори с ободрен глас. — Ти сега мислиш така, но те не мислят. Старост, болест, пушечни изстрели, но не и разбити сърца. Ще разбереш един ден. Виж! Ще ти направя едно предсказание! — гласът й стана почти весел. — Един ден — може би след няколко години — ще ти трябва доста да се напрегнеш, за да си спомниш моето име. И когато успееш, ще си кажеш „А, Селестин, така беше. Едно време я обичах. Какво ли е станало с нея сега?“ А докато си мислиш така… — устните й се изкривиха, — по това време, аз ще бъда вече много стара дама, изключително уважавана — малко раздразнителна може би, особено сутрин. С посивели коси и някои спомени. Спомените си аз няма да обсъждам с никого, разбира се — за времето, когато съм била може би малко по-малко уважавана, малко по-малко строга…

Тя се изправи, взе ръката му и го издърпа да стане. Едуард я изгледа намусено, Селестин се засмя и сви ръката му в своята.

— Сега, стига си бил тъжен. Виж, аз отново съм щастлива. Това е наш специален следобед, и ти вече не си ми сърдит. Хайде, Едуард. Стига ми твоя чист въздух. Върни ме вкъщи…

В апартамента й, в леглото Едуард се люби с нея трескаво, като че ли можеше със сила да прогони спомена за нейните думи при всяко влизане в плътта й. Когато и двамата, изтощени се оттеглиха, той с ожесточение се обърна към нея. Погледна към почервенялото й лице, към златисточервените й, пръснати по възглавницата коси, и помисли за майка си в ръцете на Хюго Глендининг. Сграбчи силно Селестинините рамене.

— Кажи ми, кажи ми, Селестин, имали някой друг?

Селестин погледна в блестящите му очи, в това ожесточено младо лице. Визитите на други господа тя беше прекъснала преди месеци, без да се смята нейният покровител. Тя не можеше да си позволи да продължава подобно развитие на нещата. В сърцето си знаеше това. Нежно притисна устни към шията му.

— Сега няма друг.

— Откога? От кога, Селестин?

— Не зная, скъпи, не зная…

Той се дръпна гневно от нея, а тя стисна китките му:

— Едуард, моля те, не се гневи. Не виждаш ли? Не искам да те лъжа.

Той стана от леглото и за момент остана вгледан към нея с вежди, сключени в навъсен поглед.

— Бих искал да го беше правила, поне понякога. Би било по-лесно.

После той навлече дрехите си и излетя от апартамента. Това беше тяхното първо сериозно скарване.

Едуард взе такси до вкъщи, разярено блъсна входната врата, преди слисания Парсънс да успее да я стигне и щурмува стълбите към приемния салон. Нахлу в отворената врата, и намери там тълпа от хора: майка си, лейди Изобел, Хюго, френския посланик с жена му, група френски офицери. Жан-Пол приближи към него със зачервено лице и високо вдигната бутилка шампанско.

— Той се връща точно навреме. Братче, ела и се присъедини към нас. Ние празнуваме… Не си ли чул новината? Тази сутрин японците са атакували Пърл Харбър. Бомбардирали са американската флота.

Едуард го погледна, смутен. Жан-Пол го прегърна през раменете и се засмя:

— Не разбираш ли, братче? Не ти ли е ясно? Това е въпрос само на време! Ние в края на краищата ще спечелим войната…

В другата страна на стаята, с бяла вратовръзка и фрак, френският посланик се надигна с изискан жест:

— Мадам… — Той се поклони на Луиз. — Разрешавате ли? Ще предложа тост.

Той вдигна чашата си и всички в стаята се изправиха.

— За американците, нашите нови съюзници!

— За американците…

— За янките. Господ да ги благослови. — Изобел пресуши чашата си.

— Такова успокоение, след цялото това време. Наистина чувствам се доста горда… — Луиз се усмихна на английския банкер, който стоеше до нея. Тя леко и разсеяно остави ръката си върху ръкава му. Наблюдавайки това, Хюго Глендининг се обърна към прозореца.

Жан-Пол с привързаност галеше косата на Едуард:

— Братче. — Той се захили. — Къде по дяволите намери тази ужасна връзка?

На следващата вечер Жан-Пол се зае с честването на Едуардовия рожден ден по начин, който считаше за подходящ. Той организира пъстра забава от британски и френски офицери, накара Изобел да подбере група от нейните най-хубави млади приятелки и ангажира места за новата и непретенциозна хит обстановка в театъра на Нейно величество: „Благопристойната дама“.

— Ако има проклето нападение, ние, по дяволите, няма да му обърнем внимание, — обяви той на Едуард преди да излезе. Ще бъдем на вечеря в „Кафе Роял“ след това, и после — намислил съм някои други места. Без дамите.

Той посочи наоколо към групата мъже, които се чукаха с уиски в приемната на Ийтън Скуеър.

— Трябва да влезем във форма, преди да се присъединят и жените. Познаваш ли всички? Пиер, Франсоа, Бинки, Санди, Чог.

Едуард огледа групата от млади мъже. Той беше единственият във вечерно облекло, единственият без униформа. Жан-Пол се отдалечи, за да нагледа как Парсънс разпределя напитките, което му се струваше, че става бавно и мъжът наречен Чог се приближи, хвърли поглед на Едуард, и вдигна чашата си:

— Карай! До дъно! Жан каза, че ти е рожден ден. Весело, хубаво нещо.

С едно гаврътване, той пресуши останалото уиски, зачерви се, и със стегната стъпка потегли към Парсънс. Това бе моментът, в който влязоха жените. Със застиващо сърце Едуард погледна от тях към събралите се мъже. Като че ли напук на Жан-Пол, Изобел, която имаше много ефектни приятелки, тази вечер беше подбрала най-обикновените от тях. Те стояха, вкопчени на група край вратата, очевидно потвърждавайки, че всичките забележки на Луиз относно старомодното лондонско общество, имаха стойност. Пет дебелички момичета в грозни рокли, една висока, мършава, с тясно, хитро лице, опакована в неприятен брокат. Изобел, която изглеждаше сияеща и непокорна, очевидно ги беше избирала много грижливо. Те изглеждаха така уплашени от мъжете, както и мъжете от тях: двете групи се срещнаха с враждебни погледи. Жан-Пол гневно избухна.

— Скъпи, аз ще извърша представянето, остави на мен. — Изобел приближи с ослепителна усмивка. — Хариет, това е Бънки. Бънки, това е Ан, и Шарлот, и Елизабет — боже, сложно е, сигурна съм, че вече всички се познавате. Чог, колко ми е хубаво, да те видя. От колко отдавна не сме се срещали…

Тя подаде ръка на Чог, наричан още лорд Вивиан Нолис, но беше Чог за приятелите си от първоначалното училище. Нейната усмивка стана още по-сияйна, а Едуард потисна едно стенание. Чог беше една от Изобелините детски вражди, тя можеше с часове да коментира неговите недостатъци.

В другия край на стаята със застинало лице Жан-Пол се накланяше към ръката на високото мършаво момиче, лейди Ан Нийл. И двамата, той и Едуард я бяха срещали преди, защото тя беше една от най-старите приятелки на Изобел. Жан-Пол не я харесваше, доколкото това бе възможно, толкова колкото Изобел не харесваше Чог. Сега той направи непреклонен и решителен опит тази антипатия да не проличи. Едуард се обърна настрана, потискайки усмивка. Атмосферата, почувства той, бе лошо предзнаменование за предстоящата вечер.

Междувременно всички стигнаха до театъра с флотилия от коли и таксита. Лицето на Изобел бе застинало в искряща усмивка и Едуард знаеше, че това предвещава неприятност. Той подозираше, че Жан-Пол също мислеше така, защото беше по-настъпателен от обикновено. Бяха пристигнали със закъснение, представлението вече беше започнало. Жан-Пол изтълкува това като особена глупост, проявена отстрана на управлението.

— Гледал съм това представление четири пъти, — отбеляза високо той, когато се събраха във фоайето. — Зад кулисите ме познават. Не мислите ли, че биха могли от любезност да задържат завесата за пет минути, дявол…

— За двайсет минути, скъпи. — Изобел сложи ръце върху Едуардовите. — И аз не виждам да има каквото и да е значение. Това е най-глупавото представление в Лондон, нали, Ан?

— То има доста конкуренти, но всъщност, може да си права.

Ан Нийл влачеше думите с ясното намерение да провокира. Тя и Изобел размениха погледи.

Жан-Пол пламна:

— Добре, аз го харесвам. Едуард ще го хареса. Сега, хайде да се раздвижим, нали?

— Чудя се защо Жан го харесва толкова много. — Бузата на Изобел докосна леко Едуардовото рамо. Изумрудените очи с присмех блеснаха към него. — Не мога да си представя, ти можеш ли, Ан? Можеш ли, братче?

По време на първата половина на представлението мъжете бяха гръмогласно отзивчиви, а жените останаха безмълвни. Изобел едва си направи труда да погледна към сцената. Тя седна до Едуард, вееше си с програмата и се взираше наоколо, като всеки път поставяше бедрото си до неговото. В един момент, когато се появи една млада актриса, мъжете започнаха да се побутват и въздишат, а Жан-Пол повдигна театралния си бинокъл и показно го фиксира в сцената. Чог се разсмя, а Изобел сложи ръката с изумрудения пръстен върху бедрото на Едуард.

— Знаеш ли, Едуард, аз наистина не смятам, че мога да понеса това.

За своя собствена изненада, Едуард взе ръката й в своята и я притисна. Задържа я, до настъпването на антракта, когато всички се оттеглиха в бара за шампанско.

— Весело парченце, а? — Чог се подпря на бара и се усмихна на Едуард с усмивка, произхождаща от значителни количества алкохол. — Не прекалено взискателно, знаете ли. Харесва ми. Нищо сериозно. Сериозният театър кара да ме болят топките.

Франсоа и Пиер започнаха сложен спор на френски за това дали подобна пиеса би могла да бъде поставена е Париж или не, и ако може дали би развълнувала булевардната публика или не. Изобел остави чашата си с шампанско неотпита и изчезна в дамската стая. След известно колебание, нейните приятелки я последваха. В минутата, в която жените си отидоха, мъжете си отдъхнаха.

— Видя ли я? — Жан-Пол се обърна към мъжа, наричан Санди, облечен в униформата на гвардейската бригада. — Малката в последната сцена — онази, с хубавите очи? Нова е. Не беше в нея миналия път, когато идвах.

— Казах ти. Зная я. Не си заслужава. — Санди въздъхна.

— Откъде знаеш?

— Опитах я. Безсмислено е. По-скоро е едно предвзето момиче. Качва се на високия си кон, за да й падне шапката. Страшно отегчителна.

— Би ли искал да се обзаложим за това?

Лицето на Жан-Пол доби инатското си изражение. Санди сви рамене.

— Скъпи ми приятелю, във всеки случай, опитай. Може би галският ти чар ще спечели. Той е известен.

— Ужасно е тънка. — Чог много изразително очерта с ръце женски форми.

— Не ме е грижа, стари приятелю.

— Харесвам очите й. — Жан-Пол не можеше да бъде разколебан. — Тя има хубави очи. Виолетови.

— Казва се Вайълит — Санди се прозина. — Ще е невероятно оригинално, нали?

— От нейните очи ми се разболяват топките — каза Чог с жест, приключващ въпроса.

— Прати си визитната картичка, — каза услужливо онзи, когото наричаха Бинки. — Никога не си знаеш късмета.

— Приятелю… — Жан-Пол го прегърна. — Това е точно, ама точно, каквото имам намерение да направя.

Той извади визитната си картичка от джоба на своята униформа и още пишеше нещо на нея, когато Франсоа се изкашля и Пиер го смушка. Изобел се беше върнала.

Тя остана за момент, вгледана във всички тях с нейните приятелки, обкръжили я отзад. После им отпрати най-съблазнителната си усмивка.

— Случи се най-необикновеното нещо, — каза тя ясно. — Знаете ли, развих алергия към тази пиеса. Наистина не мисля, че бих могла да изгледам втората част. Всъщност, поради някакво странно съвпадение, ние всички имаме същото чувство… — Тя посочи групата млади жени зад себе си. Ан Нийл се засмя, а Изобел с упрек я изгледа.

— Така че, ние всички решихме да ви напуснем, просто да скочим в колите и да си идем вкъщи. Не! Не казвайте нито дума. Това е Едуардовият рожден ден, и аз не бих го развалила в никакъв случай. Така че, вие просто се върнете вътре, и ни забравете всичките заедно. Скъпи Едуард… — Тя застана на пръсти и целуна бузата му. — Щастлив рожден ден. Надявам се да имаш хубава вечер.

Тя се обърна, и изчезна сред навалицата в бара. Настъпи моментна тишина. Мъжете се спогледаха. Едуард гледаше в пода.

— Още по-зле. — Невъзмутим, Жан-Пол завърши надписването на картичката си. Той кимна на бармана. Картичката и пет лири преминаха в нови ръце. Жан-Пол се обърна. Засмя се.

— А сега, приятели мои, започваме да се забавляваме. А?

Жан-Пол бе редовен посетител на многобройни модни ресторанти и клубове на Лондонския Уест енд. Откакто беше това, което беше, и имаше репутацията на човек, който харчи много и щедро раздава бакшиши, той беше приеман раболепно, въпреки, че неговите компании често прекалено много се развилняваха. Клиентелата на местата, които той най-много предпочиташе беше шик, богата и леко подозрителна. Смесица от офицери, лондонско общество, актриси и момичета от хора — това беше средата, която Жан-Пол предпочиташе. Той наобикаляше „Каприз“, „Айви“ и „Кафе роял“ и ако вечерта вървеше добре и беше обещаваща — известния с лошата си слава „Фоор хъндред“. Той беше лесно задоволяван клиент. Хубава маса, усърдно обслужване, изобилие от напитки, хубави жени пред погледа, тихо пиано, малък дансинг, по възможност — това беше достатъчно. Жан-Пол се задоволяваше. Казваше, че харесва „Кафе роял“, защото там винаги беше прекарвал добре. С неговите претрупани огледала и препускащи келнери, той му напомняше „Дом“ или „Купол“ — напомняше му за Париж.

Тази вечер, след като неговата компания бе въведена до тяхната маса, той беше в повишено настроение. Спечелил беше първата част, поне на своя бас. Около него бяха петима негови приятели офицери, Едуард и две жени. По-хубавата, която имаше три реда реплики в „Благопристойната дама“, трябва да беше Вайълит, си помисли Едуард, защото имаше виолетови очи. По-обикновената изглежда присъстваше за морална подкрепа на Вайълит. Тя била, както самата сподели с Едуард, също в театралната професия, но току-що започвала. В „Благопристойната дама“ била пробна статистка. Войната ударила много лошо театралната професия, му каза тя, наистина много лошо.

Жан-Пол шумно обяви решимостта си Едуард да седна между двете млади жени, Вайълит от лявата му страна и Ирен — име, което той произнасяше много галантно, по френски маниер — отдясно. Самият Жан-Пол се настани срещу тях, а другите млади мъже насядаха както им харесва.

Ирен се изкиска:

— О, не звучи ли прелестно както той го казва? Много по-романтично е. Имаш французин насреща си.

— Как го произнасяте? — попита Едуард галантно, с развалящо се настроение.

— И-ре-н. — Тя отново се изкиска — Ужасно, нали? Аз самата никога не съм го харесвала, но ето ви вас, вие държите на името, господ да ви благослови, нали? Някой има късмет, друг — не. Вземете например Вайълит. Мисля, че това е хубаво име, нали? Особено, когато имате очи, които да му съответствуват. Аз казах на другите момчета: не трябва да я наричате Ви, наистина не трябва. Това е върховен срам. Но какво мога да направя? Ви си беше и Ви продължава…

Едуард се обърна, за да разгледа с любопитство Вайълит. Тя не бе казала нищо, откакто се бе присъединила към тях при сценичната врата, и сега седеше мълчаливо. Тънката й ръка се беше вкопчила в стеблото на чашата, другата трошеше една кифла. Тя е много красива — помисли си Едуард, — въпреки, че не е от типа, който Жан-Пол обикновено предпочита. Беше ужасно слаба, с тънки, деликатни кости, китката й можеше лесно да обхване между пръста и палеца си. Лицето й беше мъничко, със сърцевидна форма, косите й бяха на кафяви вълни. Беше достатъчно, но не смайващо хубава, докато не погледна, и не видя очите й, които бяха привлекли вниманието на Жан-Пол. Те бяха огромни, гъсто обградени с тъмни клепки. С цвета на пъстра теменуга, те изглеждаха леко замечтани и малко изплашени. Едуард погледна към очите й, към тънките й китки, леко замърсената й от бледоморава коприна рокля, повехналата роза, която бе забола на деколтето си, и почувства как в него се надигна съжаление. Имаше вид на родена жертва, и той отчаяно се надяваше, че Жан-Пол ще я остави на спокойствие.

— Аз казвам госпожица Фортескю. Вайълит, нали? Мога ли да ви наричам Вайълит? — откъм нейната страна напред се навеждаше Чог. — Това беше ужасно хубаво представление, знаете ли. Ние всички мислим така. Ужасно хубаво.

— Вие така ли мислехте? — виолетовите очи бавно се повдигнаха към лицето на Чог. Гласът й беше мек, добре модулиран, съвсем различен от хрипливите тонове на Ирен.

— Така ще кажа. И вие също, разбира се. Страхотно хубаво. — Когато Чог изразходва запаса си от комплименти, започна усилено да търси нова тема за разговор.

— Трябва да е много весело забавление да си актриса. Ужасно силно. Никога не разбирам как успявате да научите всички тези реплики.

— Три реплики не са толкова изморителни.

— Какво? О, бога ми. Да. Добре. Само три ли бяха? Мислех, че бяха повече.

— Колко любезно. Трябва да съм ги казала особено добре.

Едуард й хвърли поглед с подновен интерес. Нямаше и намек от усмивка, тя изглеждаше напълно сериозна. Чог, несигурен дали това не бе закачка, се поколеба и после се засмя. Шампанското пристигна. Ирен още веднъж привлече вниманието на Едуард и той повече не можа да чуе фрагментите от разговора от дясната си страна.

Франсоа, Пиер и Жан-Пол започнаха разгорещен спор за хода на войната: точно кога би могло да се очаква американците да влязат; дали швабите биха могли да превземат Москва, дали Ромел ще превземе Тобрук, дали който и да било от тях ще види отново Франция свободна. Едуард за кратко се присъедини към разговора, докато Ирен отиде да танцува с Бинки, но каза, че никой не слуша никого, така че след малко се отказа. Облегна се назад в креслото си, пиеше шампанско, макар да знаеше, че е поел повече от достатъчно и му се искаше да бъде достатъчно голям, за да извърши нещо полезно, искаше вечерта да свърши, искаше му се да не се беше карал със Селестин. Конфликтът между тях го бе направил нещастен за целия ден. Сега пиенето, задушният въздух, цигареният дим, музиката на пианото, зачервените лица и гръмките гласове, всичко го караше да копнее да бъде отново с нея, да легне в прегръдките й, да намери покой в тишината на нейната стая.

— Той наистина ли е барон дьо Шавини? — момичето, наричано Вайълит се обърна внезапно към него, изненадвайки го с въпроса си. Тя кимна през масата към Жан-Пол, който предсказваше, че швабите ще бъдат изтикани от Франция в края на 42-ра година. — Твой приятел, нали?

— Той ми е брат. — Едуард с усилие се върна към стаята. Осъзнаваше, че собствените му думи леко се сливаха. — И, не, той не е барон дьо Шавини. Не още. Ще бъде. Понастоящем е нашият баща.

Деликатно оскубаните вежди на Вайълит се събраха в леко намръщване.

— О, да. Просто се питах. Беше го написал на визитната си картичка, разбираш ли? Онази, която ми изпрати. И — е, питах се дали това не е било шега. Мъжете обичат да си правят такива шеги, понякога, знаеш.

— Така ли?

— О, да. — Тя плесна с тънките си ръце. — Ако искат да те убедят да излезеш — от тоя род неща. Аз обикновено казвам не, знаеш. Но тази вечер съм в лошо настроение. Уморена съм. И бях заинтригувана. Така, че казах да.

— Жените винаги са заинтригувани от моя брат.

В момента, в който изрече думите, той разбра, че това едва ли беше най-любезното нещо, което трябваше да каже. Червенина избуя на скулите й, но тя не показваше, че особено обръща внимание.

— Предупреждаваш ли ме?

Казвайки това, тя изви дъгите на веждите си и разшири очи. Маниерът й беше кокетен, леко аматьорски. Едуард почувства нетърпение. Беше сбъркал преди, тя беше точно както всички други жени, които Жан-Пол взимаше и изоставяше — глупава, помисли си.

— Кой знае? — повдигна той рамене. — Трябва ли ти някой?

Тогава тя се изчерви по-силно, и той почувства, че е постъпил дебелашки и внезапно се разкая.

— О, не зная. Не съм отдавна в Лондон. Израснала съм в Дивон.

Едуард разбра, че това беше намек, че трябваше да я разпита за Дивон или нещо от този род, защото тя изглежда силно желаеше той да го направи. Но той никога не беше ходил там, не знаеше нищо за него, и точно тогава чувстваше, че мисълта му ни най-малко не би могла да схване проблемите на този край. Настъпи неловка тишина, в края на която момичето, наричано Вайълит повдигна нервно чашата си с шампанско.

— О, добре — каза тя. — Твой рожден ден е, нали? Честит рожден ден.

Това бе последното нещо, което тя му каза. Малко след това Жан-Пол започна да проявява признаци на нетърпение и настойчиво поглеждаше часовника си. Пиер бе станал сълзлив, нещастната съдба на „хубавата Франция“, той преживяваше твърде тежко. Жан-Пол ги поведе всички навън и обяви, че нощта едва сега започва.

Някои бяха недоволни. Пиер и Франсоа съобщиха, че напускат. Един офицер им бе дал бутилка джибровка, и те имаха намерение да се върнат вкъщи, да я изпият и да продължат спора. Бинки трябваше да докладва на кратко съвещание следващата сутрин, макар че по-точно казано, новият ден бе настъпил. За себе си Едуард смяташе, че нощта съвсем не започва, а преваля, и че колкото по-рано свършеше, щеше да бъде по-добре. Но той забеляза намръщения израз на разочарование по лицето на Жан-Пол, и затова замълча. Санди обяви, че е съгласен и че има желание малко да се повесели. При това Жан-Пол се оживи.

Трима мъже, едно момче и две жени се натъпкаха в колата на Чог и се заеха със задачата да съпроводят дамите по домовете. Това отне по-дълго време, отколкото някой предполагаше, защото дамите живееха на квартира в Арлингтън, за който Чог никога не беше чувал, но настояваше, че е близо до Бейзингсток. Те се въртяха из затъмнените улици в продължение на часове, а Чог на интервали съобщаваше, че трябва вече да са пристигнали, и че ако нощният караул го хване, този път с него е свършено. Санди грижливо бе взел бутилка бренди, жените седяха на коленете на мъжете, и всички с изключение на Вайълит и Едуард пееха, безредно, но с ентусиазъм.

— Глупави момчета! Вие сте луди. — Ирен нададе оглушителен крясък. — Тук сме! Нали ви казах. Гледайте горе е ангелът. Карай вдясно и пак напред… Това е! Иска ли някой по глътка преди лягане?

— Ирен, късно е. Не мисля, че би било добра идея.

Момичето, наричано Вайълит първо изпълзя от колата. Ирен се изниза след нея с много кискане, пощипвания и крясъци.

— Някой ме ощипа по задника! Наистина! Кълна се, че усетих щипване, Ви, точно тук. О, вие сте лоши момчета, наистина. Аз ти казах, Ви. Казах. Никога не се доверявай на французи…

— Госпожи. — Жан-Пол също се измъкна от колата. Той се приведе над ръцете им с галантност, която Едуард знаеше, че беше предназначена да се отърве бързо от тях. Той се бе задържал над ръката на Вайълит значително по-дълго, отколкото над тази на Ирен. — Имах честта, че можахте да бъдете с нас… На вашите услуги… Довиждане…

Съпроводи ги до тяхната врата, видя ги да влизат, махна им, връщайки се към „демлера“, и се сви вътре.

— Господи, Жан, ти прекали с ласкателствата… — Санди се прозя, когато Чог натисна със скриптене скоростите, колата се отплесна, изви в кръг, и едва не се блъсна в един уличен стълб. — Казах ти, че е предвзета. Защо си направи труда?

— Защо не? — Жан вдигна рамене, намигна на Едуард. — Харесвам очите й. Във всеки случай, какво ме е грижа? Отървахме се от тях. Нека продължим към „Фоор хъндред“…

Продължиха към „Фоор хъндред“, но Жан стана неспокоен, и каза, че го намира отегчителен. Тогава продължиха към заведение, наречено „Вис“, където един мъж с женски грим седеше на пианото и изпълняваше някакви песни. Там пиха бренди и Санди каза, че не може да понася да стои в едно и също помещение с такива ужасяващи педи. Те се изтъркаляха на паважа, а Едуард видя, че улицата се издига и накланя по много странен начин, като вълна. Тогава предложи да си вървят.

— Да си вървим? Да си вървим? — Чог изглежда се вбеси от това предложение. Той залитна към паважа, размахвайки юмруци във въздуха. — Това е Лондон! Това е военно време! Ние не можем да си вървим у дома! Кой предложи това? Хайде, кой от вас, приятели го каза? Кажи го пак, и аз ще те съборя с юмруци…

— Никой не го е казвал. Никой нищо не е казвал… — Санди произнасяше умиротворително звуци. Той замълча. — Работата е, проблемът е къде можем да отидем? Искам да кажа, къде приятели като нас могат да прекарат хубаво времето си? Това е, което искаме. Това е, което заслужаваме, а? Истинско английско забавление.

Чог постепенно изплува в тъмнината, кръглото му лице беше бледо, но нажежено от вдъхновение. Размахваше ръце като вятърна мелница.

— Знам! Разбира се, че знам! Отиваме при Полин. Точно това е мястото.

Жан-Пол и Санди размениха погледи.

— При Полин? Ще можем ли да влезем? Какво мислиш, Чог?

— Да влезем? Да влезем? Разбира се, че ще можем. — Чог целенасочено се отправи към „демлера“, който беше паркиран с едното колело на тротоара. — Вие сте с мен — каза той радостно. — Няма място в Лондон, където не биха ме посрещнали. И приятелите ми, моите специални приятели.

— Смяташ ли, че ще бъде добре? — Санди се наклони назад. Той сръга Жан-Пол. — Ами Едуард?

— Едуард не пречи. Едуард е мой приятел. — С дебелата си ръка Чог обгърна раменете на Едуард. Той залитна… — Днес е Едуардовият рожден ден, нали? Той сега е мъж. Искаш да отидеш при Полин, нали?

— Разбира се, че иска. — Жан-Пол реши въпроса. Той отвори вратата на колата и бутна Едуард вътре. Едуард се стовари върху кожената седалка. Жан-Пол се покатери след него и го плесна по бедрото. — Нито дума на мама за това, а? Тя може да мисли че си малък. Жените никога не разбират тези неща…

— Жени? Кой спомена жени? — Чог беше на шофьорското място и се опитваше да завърти волана. Ще ти изпея песен за жените. Тази песен е чудесна и казва всичко. Ще ти я изпея сега.

И той я изпя.

Като птица, подушила леш, Полин Симонеску пристигна в Лондон през 1939 година, заедно със започването на войната. Никой не знаеше точния й произход, но проникваха слухове, че е румънка, израснала в Париж. Била е метреса на крал Карол, имала циганска, еврейска или арабска кръв. Преди тя управлявала най-луксозния публичен дом в Париж, но подобно на барон дьо Шавини, бе предвидила пристигането на германците и бе напуснала навреме. Имаше пари, но нейното предприятие в „Мейфеър“ беше с банкова осигуровка: от знаменит и изтъкнат финансист от Сити, от съпругата американка на един английски лорд, с която тя е имала лесбийски връзки, от германски стоманен магнат, опитващ се да подкопае морала на офицерското съсловие на Съюзниците. Тя беше предпазлива, тя беше шпионка, употребяваше наркотици, и никога не докосваше алкохол. Неин беше светът на полумрака, зоната, където удоволствията, парите и връзките купуваха всички нюанси на крайностите до порока. Никой не я харесваше, но мнозина я намираха полезна. Що се отнася до мнението на Чог, тя беше съдържателна на публичен дом и нейното заведение се намираше на Бъркли Скуеър.

Но къде точно? Три пъти обиколиха площада, примигвайки в тъмнината на страничните улички. Тогава на „демлера“ му се свърши бензинът.

— Не се безпокойте, — бодро извика Чог, когато всички се озоваха на паважа. — По-лесно е пеш. Носът ми ще ме отведе.

Той се завъртя надясно, в тъмната улица от богатски къщи, усети остатъците от балюстрада от осемнайсети век, претопена за производство на бомби, и започна да брои. След три къщи спря, точно когато въздушната сирена започна да вие и прожектори внезапно прорязаха небето.

— По дяволите…

— Много добре, за бога. Тук сме. Казах ви, че носът ми ще го намери… — Той повдигна нос във въздуха, шумно подуши и започна да скимти като куче. Санди и Жан-Пол се превиваха от смях.

— Помирисвам го, помирисвам го, помирисвам… Ах, добър вечер.

Вратата се отвори, мъждукаща светлина се процеди по впечатляващите входни стълби. Огромен черен мъж в бял костюм и златна гривна стоеше на портала.

Чог го изгледа, и той изгледа Чог.

— Лорд Вивиан Нолис. — Той махна на Санди. — Графът на Ню Хейвън. Двама мои стари приятели, които са… които са французи.

Черният мъж не помръдна.

— О, за бога. Бях тук миналия четвъртък. — Той започна да бърника за портфейла си.

Жан-Пол пристъпи напред:

— Барон дьо Шавини поднася комплиментите си на госпожа Симонеску.

С леко шумолене една сгъната банкнота от двайсет лири премина от едни в други ръце. Черният мъж отстъпи назад, четиримата влязоха, и вратата се затвори.

— Жан-Пол…

— Едуард, млъкни.

Те бяха въведени през тесен коридор във великолепна и блестящо осветена зала. Подът беше от мрамор, искреше огромен кристален полилей, и хвърляше диамантена светлина върху широкото разклонено стълбище, върху две несравними картини на Фрагонар и една от Тициан. Телесни цветове като вихрушка се завъртяха пред очите на Едуард. В основата на стълбището слаба жена издигаше ръце сякаш беше Великата дукеса.

Полин Симонеску очевидно беше висока не повече от метър и петдесет. Видът й не правеше особено впечатление. Блестящо черната й коса беше сресана право назад от хубавото й, с малко лисичи вид лице, доминирано от мощта на носа и блясъка на нейните черни очи. Беше облечена в дълга до земята алена рокля с деколте, което не се опитваше да замаскира ъгловатите, мъжки рамене. От ушите й висяха рубини с размера на гълъбови яйца и се клатушкаха като капки кръв. Ръката, с която ги докосваше натежаваше от пръстен със същия дизайн. Когато Едуард се наклони към него, разпозна майсторската изработка на „Дьо Шавини“.

Тя ги поздрави един по един, спирайки се малко по-близо да Жан-Пол.

— Господин баронът, — кратка пауза. — Но разбира се, познавам баща ви. Той е добре, надявам се?

Гласът й беше дълбок, с тежък акцент. Внезапно смутен Жан-Пол измънка някакъв неопределен отговор, който тя едва ли чу. Тя леко извъртя глава на една страна и нещо на Едуард му напомни на птица. Чу се добре приглушен звук на далечна експлозия.

— Бомбите. — Ня повдигна широките си рамене. — След миг ще чуем камионите. Противни са ми. Приличат на боклукчийски кофи. Но разбира се, това е само въображение. Елате с мен. Какво ще пиете? Какво ще пушите? Имаме чудесен коняк. Останала ни е една каса от „Кръг“ от 1937 година, който е превъзходен. Може би предпочитате малцово уиски?

Тя ги водеше към величествен приемен салон. През неговите полуотворени врати, Едуард можеше да чуе шум от разговори и смях, звънтене на чаши, шумолене на рокли. Той видя за миг млади мъже в униформи, по-възрастни мъже във вечерни костюми, красиви жени, и нито една стара между тях. Чу се щракането на колелото на рулетката. Стелеше се килим „Обосон“. Високите украсени махагонови врати се огъваха върху пантите си. Той се облегна на стената. Санди и Чог водеха поверителен разговор. Полин Симонеску се обърна.

— Но, разбира се, че сте нрави. Тази вечер е специална. Имате късмет. Тук е Карлота. — Тя замълча. — Силвия също. Спомняте си я, може би, лорд Вивиан? Или Лейла, нашата малка египтянка. Мери — Тя дойде при мен от Ирландия, истинска келтка, такава хубава червена коса. Кристин, Памела, Патриша, Джоан — вие харесвате ли американките? Аз гледам напред, виждате ли, към времето, когато смелите американски момчета ще се присъединят към Съюзниците. Джулиет, Аделин, Беатрис. Но, не! Тази вечер искате да видите Карлота. Имате вкус. Карлота не е за всеки ден, но този не е като другите. Сега е лудо време, тази война, трескаво време за нервите ни, смели млади мъже. А Карлота е толкова омекотяваща.

Тя пристъпи на една страна.

— Надолу по стълбите. Паскал, би ли показал пътя. „Кръг“, мисля, и може би кафе за вашия млад приятел? Той изглежда малко уморен и ще бъде толкова жалко, ако не би могъл…

— Да участва? — вметна Санди, кикотейки се.

Черните очи на госпожа Симонеску блеснаха:

— Точно така. — Тя вдигна ръка, рубините отразиха светлината. — Паскал.

Черният мъж се появи отнякъде. Поклони се.

— Следвайте ме.

Някога това трябва да е било мазе, си помисли Едуард, или тъмен полусутерен, място за прислугата. Но от това сега нямаше и следа, с изключение, че стаята беше много слабо осветена от блещукането на свещи, нямаше и прозорци. Подът беше дебело подплатен с килим. Стените и таванът бяха облечени в тъмно червено кадифе, черни рамки висяха на разстояние една от друга. Подредени във формата на буквата „V“ около пространството от голо полирано дърво имаше три кушетки, тапицирани също с червено кадифе. Край ъглите им бяха разположени ниски масички, на една от които стояха два сребърни съда за лед, съдържащи бутилки „Кръг“, а на друга имаше сребърна табличка с черно кафе. Четиримата мъже седнаха. Паскал отвори шампанското, наля, наля и кафето, и излезе. Вратата меко се затвори подире му. Засвири музика. От далечината до Едуард достигаше омекотения шум от бомбени експлозии. Той изпи кафето.

— Късметлии сме. Точно ние.

— Трябва да сме в добрия списък на тази стара курва поради някаква причина. Може би тя те харесва, Жан-Пол, или вероятно Едуард е събудил някакъв спомен…

— Виждал ли си преди Карлота?

— Не, но съм чувал.

— Вярно ли е, че тя…?

— И повече. Така съм чувал.

— Един след друг?

— Тя харесва така.

— И другите гледат, докато…?

— Ами, разбира се.

— Исусе! Кой е пръв?

— От върха, хора! Кой ни доведе тук, бих искал да зная.

— Всички заедно…

— Не, по дяволите. Аз съм пръв. После Жан. После ти.

— Ами Едуард?

— Едуард след Жан.

— Махай се. Защо аз трябва да чакам?

— Търпение, приятели. Ще се държим като джентълмени.

— Тъпанари.

— Всеки по реда си. А после…

— После какво, за бога?

— После мъжете между нас ще покажат на дамата повторно изпълнение…

— Обърни ме… — В детелината… — Обърни ме… И пак го направи!

Те привършиха в унисон. Сърцатият им мъжки смях бе последван от тишина.

— Господи, това място е малко зловещо. Не мислите ли, приятели? Напомня ми за училищната капела.

— Свещено.

— Както актрисата каза на епископа.

— Не беше това, което актрисата каза на епископа.

— Какво ще кажете, да отворим друга бутилка шампанско?

Тапата леко пукна.

— До дъно!

— Детска смелост…

Едуард беше заспал. Той отвори очи и забеляза, че главата му беше значително по-добре. За момент не знаеше къде се намира, после видя свещите, червеното кадифе и картините. Картините. Очите му невярващо се фокусираха в тях. Ръце и отверстия, огромни гърди и бедра, отворени усти, разперени задници, жени разтворени и меко розови като узрял плод, мъже гордо олюляващи се под тежестта на огромни фалоси. За момент стаята му се стори червена като ад. Свещите пламтяха, сенките трептяха върху стените, а думите и образите връхлитаха съзнанието му на тъмни вълни.

Селестин. Той се изправи.

— Жан-Пол, аз няма да остана.

Един от тях го дръпна, и той падна обратно върху кушетката. Ръката на Жан-Пол обгърна раменете му.

— Не сега. Гледай.

Карлота — трябва да беше тя — и две други жени бяха влезли в стаята.

Тя остана пред вратата, те се отправиха към дървения квадрат между кушетките. Едното момиче беше бяло, другото черно. Бялото момиче носеше копринена възглавница, постави я на пода, после грациозно се наведе и се облегна на нея. Черното момиче коленичи. И двете носеха тънки, свободни дрехи от прозрачен газ. Спогледаха се. Карлота се обърна към четиримата мъже.

Тя беше стройна и изключително красива. Плътно черните й, буйни коси се разпиляваха около лицето й и върху шала от червена коприна, който стоеше надиплен по нейните гърди и рамене. Главата й високомерно бе наклонена назад, очите й бяха тъмни и арогантни, карминено оцветените й устни бяха широки и плътни. Облечена беше в тясно вталена дълга рокля от черна коприна, която стигаше до пода, и тя стоеше както танцьорка на фламенко застава, преди да започне своя танц: самоуверена и спокойна.

Жан-Пол въздъхна. Тя започна да пее. Двете момичета на пода повдигнаха ръце и се прегърнаха. Карлота имаше гърлен контраалтов глас, без сладост, но с вулгарен оттенък, който му придаваше сила. Първо тя запя на испански една стържеща, влачеща се кабаретна песен, и Едуард не разбра нито дума от нея. После премина на немски, една песен с порочно очарование, просмукана с берлинска меланхолия. Евтина музика, но Едуард беше хипнотизиран. Чувстваше като че ли крайниците му се бяха вкаменили.

На пода срещу тях двете жени сега бяха голи. Техните стройни пълногърди тела бяха мазни, космите им бяха обръснати, което Едуард помисли, че е грозно. За него тяхната грациозна пантомима не беше възбуждаща. Бавно, според музикалните ритми, те започнаха да се движат. Телата им се сплитаха и почиваха, ръцете им се движеха и оставаха спокойни. Тъмна и светла кожа. Едуард погледна нагоре, Карлотините очи срещнаха неговите, той усети пениса си да се вдига и втвърдява. Карлота отмахна шала си.

Под него гърдите й бяха голи, зърната им червенееха, подаващи се над черната коприна, като тези на критянска жрица. Както пееше, тя много бавно повдигна ръце и погали тъмния ореол около зърната. Едуард видя как те се втвърдиха. Зад него Жан-Пол изпъшка. Песента свърши, но хипнотичните удари на музиката продължаваха.

Карлотините крака бяха боси. Тя прекоси стаята и мълчаливо приближи четиримата мъже. Едуард усети копринената й пола да докосва панталоните му. Тя замълча, гледайки от лице в лице. Никой не проговори, те просто се взираха в нея. Тогава Чог направи опит, той се наведе напред, сграбчвайки черната й копринена пола.

— Аз съм пръв… — каза той с надебелял глас.

Карлота отмахна полата настрана от неговата ръка. Презрително погледна надолу към него, после, сякаш правеше изискан реверанс, тя коленичи, черната пола се надипли наоколо като камбана, и разтвори бедрата му. Зад нея двете жени стояха с преплетени, извити тела, но никой не гледаше към тях. Карлота се наведе напред. Нейните оголени високи гърди се опряха върху дебелата вълна на неговите гвардейски панталони. Устата на Чог беше отпуснато отворена, той се потеше, дишането му бе зачестено. Той протегна малка розова ръка към пищните гърди, но Карлота я избута настрана. Той се облегна назад с въздишка, а нейните покрити със скъпоценности пръсти почукваха нагоре, от коляното към слабините, докосваха набъбналата изпъкналост под дебелата вълна, веднъж, дваж, много леко. После копче след копче, тя разкопча панталона му и изтегли навън дебел и къс петел. Тя го задържа за момент в ръката си, преценявайки го, облегна се напред, така че тъмните й зърна леко докосваха силно опънатата кожа. Тялото на Чог конвулсивно потръпна. Тя разтвори още повече слабините му и се присегна навътре, за да хване топките му в шепи.

Едуард се опита да измести погледа си настрана, но не можа. Пенисът му бе твърд като камък, настояваше да бъде пуснат, пулсираше от нуждата да бъде докоснат, да се освободи. До него Жан-Пол се местеше по кушетката, с дебел глас мърмореше нещо на себе си, протегна се надолу и докосна подутината от своята ерекция.

Карлота беше разслабила по-надолу панталоните на Чог. Той лежеше проснат назад, с раздалечени крака, а ядосаният му червен петел стърчеше между тежките Карлотини гърди. Тя бавно описваше кръгове около него с отрупаните си с украшения пръсти, после наведе широката си уста над върха му, налапа неговата изпъкналост и започна да я смуче. Нейното необикновено умение беше легендарно. Личеше, че е горда със способността си. Ръцете и устните й не преставаха движението си, ритмите които тя използваше се сменяха постепенно. Великолепните й гърди натежаха, изразът на презрение в очите й не намаля. Тя изви врата си, държейки косите си назад, така че другите мъже да виждат добре, и използвайки само устните си, налапа целия набъбнал петел. Върху червената кушетка ръцете на Чог се присвиваха в конвулсивни движения. Той наклони глава, така че да вижда какво тя му прави. Двамата, Жан-Пол и Санди, се пипаха, и държаха своите петли, като че ли ужасени, че наблюдаването почти ги довеждаше до изпразване.

Чог започна да сумти. Той издигаше нагоре пълното си тяло, като че ли за да го сложи цялото в устата й. И започна да ругае, гласът му едва се чуваше от музикалните ритми.

— Да, о, да. Ти, курво. Ти, ебяща курво. Още, да. — Гласът му бе дрезгав, ръцете му се свиваха. — Курва, ебяща курва. Путка.

Спазъм разтърси тялото му. Карлота бързо се отдръпна назад, с разтворена уста. Другите мъже видяха първите изблици на семето му на път от петела към устата й — това беше едно от нещата, за което те бяха платили да видят. После нейната уста се затвори отново над пулсиращата стрела, докато безумното изливане спря. После, тя вдигна главата си и преглътна.

Ръцете на Жан-Пол вече бърникаха по цепката на панталона му, когато тя се обърна към него. За първи път тя се усмихна, широко, със саркастична насмешка, отмести пръстите на Жан-Пол от цепката, с жест на експерт му отвори панталоните. Едуард погледна надолу. Петелът на брат му беше широк, по-дълъг от този на Чог, и по-дебел, препълнен с кръв. Карлота го погледна за секунда, като че ли това бе специална оценка. Тя изстреля навън езика си и докосна малката дупка на върха му. Жан-Пол потръпна. Той протегна като обезумял ръцете си надолу, опитвайки се да сграбчи гърдите й.

— Бързо, скъпа, бързо…

Едуард погледна настрана. Магията бе останала непокътната, до момента, в който Чог бе започнал да ругае. После тя рязко бе разбита. Ерекцията му бе изчезнала, той се чувстваше непоносимо зле. Карлотината смучеща уста, развлеченият вид на Чог, неговата все още скверно разбъркана униформа, прилепванията и извиванията на момичетата върху пода, разсъбличането на брат му до него го отблъснаха, и той знаеше, че не може да остане в тази стая секунда повече.

Когато Карлота пое петела на Жан-Пол с цялата му дължина в устата си, той стана и слепешката се блъсна в нея. Те дори не погледнаха. Той се измъкна през вратата, спря на стълбите, чу не толкова заглушен този път трясъка и грохота на друга експлозия, помисли за Селестин, и изтича по стълбището към мраморния хол.

Сега вратите на приемната зала бяха затворени. Салонът беше празен, там бе само Полин Симонеску. Тя стоеше на входната врата, заслушана, с наклонена глава. Прояви изненада, когато Едуард изскочи от стълбището, като че ли го бе очаквала.

Той бързо пристъпи към вратата, но тя го спря, като сложи ръка на рамото му:

— Почакай. „Всичко е чисто“ още не е прозвучало. Ще отмине за минута.

Едуард почти я отмести настрана, после се поколеба. Особена енергия, подобна на електрически ток сякаш излетя от нейната тънка ръка, от подобните й на нокти пръсти. Той с несигурност погледна към нея, после чу, че воят на сирените започна.

— Така. Свършено е. Виждаш ли? — Тя освободи вратата и я открехна точно, колкото Едуард да може да се промъкне през нея.

— Довиждане, господин барон… — гласът й беше мек, а интонацията присмехулна.

Едуард я погледна объркано, спря за миг, после затича надолу по стълбите, и в тъмнината.

През нощта на 5 декември Ксавие дьо Шавини седеше в сутерена под едно малко кафене в работническите покрайнини на Ла Вилет. Пет мъже и една жена седяха с него. В средата на стаята имаше малка по размер билярдна маса.

Кафенето носеше името „Юник“, което забавляваше барона, защото нямаше нищо уникално в него. То приличаше на другите малки ресторантчета в областта, които някак си бяха успели да останат отворени по време на окупацията. Тук се сервираше евтина храна на френските работници, наети от германците от близката железопътна линия и миришеше на варено зеле.

Както другите мъже в стаята, баронът беше облечен в анонимен син работен комбинезон, ботуши и работнически каскет. Като тях той пушеше ръчно навити цигари, направени от остър евтин тютюн, опитвайки се всяка от тях да трае колкото може по-дълго, изпушвайки я до върха на фаса. Беше дошъл тук тази вечер, както винаги на велосипед, и щеше да се върне по същия начин, сменяйки дрехите си, където бе оставил и колата си, в малка пристройка сред гъсто заселените улици и тесни проходи на „Халите“. Той беше сигурен, че предпазните му мерки си заслужаваха труда. Той не беше проследен. Никога не беше проследяван.

И все пак — нещо не беше в ред.

Той разгледа внимателно лицата в стаята. Трима от мъжете бяха на негова възраст, двама по-млади, те всички бяха работници от селски произход. Лицата им бяха груби, езикът и произношението им недодялани, но баронът гледаше на тях като на братя. Беше им благодарен, че го бяха приели, възхищаваше от тяхната вътрешна сдържаност, от непреклонния им първоначален отказ да правят нещо повече от това просто да работят с него. Трябваше да изпита себе си дали можеше да спечели тяхното приятелство, и сега знаеше, че то бе спечелено и го ценеше по-високо, от което и да е друго от приятелствата, които бе имал. Всички мъже в стаята и една от жените имаха смъртна присъда. Всеки от тях беше поставил живота си в ръцете на другите. Ако един от тях се окажеше доносник, те бяха мъртви. Съзнанието за това ги обвързваше — баронът го знаеше — не в резултат на страха, а на доверието.

Благодарение на тези мъже и на тяхната съвместна работа през последните повече от две и половина години баронът знаеше, че се бе променил завинаги. Той бе станал по-твърд, по-груб — те го бяха научили да убива. Той беше също и по-гневен, гневен към себе си.

Когато погледнеше назад към предишния си живот, към удобството и лукса, които винаги бе изисквал, той виждаше сякаш един непознат. Как е било възможно за него да живее по този начин, да разсъждава така, да бъде толкова сляп? Да се тревожи за невротичните прищевки на своята съпруга, да я позлатява с подаръци, всеки от които струващ повече, отколкото мъже като тези печелеха, работейки цял живот? Да се терзае заради дизайна на парчета скала? Да се забавлява от заплетените игри на стоковия пазар? Да се тревожи дали един кон е спечелил състезанието? Ако надживееше тази война, си мислеше понякога баронът, той щеше да изостави всичко това. Той нямаше ясна представа какъв би бил тогава неговият нов живот, просто знаеше, че трябва да бъде по-различен.

Междувременно, въпреки че външно продължаваше предишния си живот, поддържаше къщата си в Сен Клод, поддържаше слугите си, продължаваше да посещава своите ателиета и изложбените зали на „Дьо Шавини“ на улица „Фобур дьо сен Оноре“, той лично живееше много по-различно. Без черноборсаджийски стоки. Лоша храна — такава, каквато имаха да ядат повечето парижани. Мъжете тук нямаха представа за това, но за барона това беше важно, беше неговият личен жест към братството.

Настроението на събранието беше добро, по-оптимистично отколкото беше то в продължение на месеци. В Париж гъмжеше от слухове и главният слух сега беше, че швабите са били под съсредоточен огън на Източния фронт, че са били отблъснати, че — най-накрая — войските на Третия райх няма да успеят да превземат Москва. Двама от членовете бяха комунисти, този слух особено ги радваше. Те бяха също така доволни от другия слух: че Америка ще трябва скоро да влезе във войната.

Междувременно, съществуваше реалността на тяхната всекидневна дейност — малки жестове, които представляваха не повече от леко ухапване по желязната хватка на окупационните сили, но които значеха толкова много за хората: взривяване на сектор от железопътна линия, хвърляне бомби по малки заводи, разпространяване на информация из цяла Франция чрез предавателна станция през Канада.

В най-добрия случай те задържаха влакове за по два дни, създаваха хаос в германските комуникации за няколко часа в някой малък район, убиваха само няколко души. Това бе по-добре от нищо, по-добре, отколкото да седиш и си чешеш задника, докато грубите ботуши маршируват отгоре ти, както каза Жак. Но това не беше достатъчно. Всеки мъж в стаята, включително и баронът жадуваше за нещо повече, за нещо по-голямо, за нещо, което ще пробие дупка в добре смазаната, неумолимо ефикасна германска военна машина. А преди няколко месеца, благодарение на Жак, благодарение на младата любовница на Жак, те го бяха намерили. Ефикасността би могла да бъде и слабост, така както и сила. Командите, рутината, пунктуалността, плановете, правени далече напред, потвърждавани от съвършената бюрократична машина и след това много строго прилагани — тези догми на германското висше командване, изработвани до прецизност, бяха също така и предсказуеми. Тази ефикасност, надяваше се баронът, беше не само голямото предимство на Висшето немско командване, но и неговата Ахилесова пета.

Веднъж в месеца, винаги във втория четвъртък, точно в 11 часа сутринта се провеждаше брифинг в Парижкия щаб. Той се посещаваше от общото командване на германските сили във Франция, неговите висши офицери и техните помощници. Те директно докладваха на фелдмаршал Валтер фон Браухич, главнокомандващ германската армия и онези от френския щаб на генерал Алфред Йодл, върховен глава на трите вида войскови сили на Третия райх.

Въпросните висши офицери бяха събирани с голяма бързина, с въоръжен ескорт в три мерцедеса. Те бяха взимани от техните различни поделения между 10:15 ч. и 10:45 ч. преди обяд и после закарвани до техните щабове много бързо по различни маршрути. Баронът се усмихна в себе си. Не безкрайно различни. Общо шест. Това беше слабостта. Това и фактът, че един от шофьорите имаше влечение към млади жени, а Бернадет, любовницата на Жак беше тъкмо такава.

Шестте маршрута се редуваха. Следващия четвъртък, освен ако имаше промяна в плана, за което групата бе взела евентуални мерки, маршрутът ще бъде същият, както беше преди шест месеца. Маршрут „С“: на юг по булевард „Осман“, наляво по булевард „Малерб“, отново наляво по тясната улица „Сюрен“ и — тук беше слабостта! — беше извикал Жак, удряйки по картата с оцветен от никотин пръст — наляво, по много тясната улица „Д’Агюсо“. Там процесията намаляваше, принудена беше, и там беше мястото за бомбата.

Там, на ъгъла имаше малка хлебарница. През последните шест месеца фургонът, който извършваше своите седмични доставки, минаваше в четвъртък. След като си свършеше работата, шофьорът пиеше черно кафе в една стаичка зад магазина с неговия собственик, господин Планшон. Фургонът оставаше отвън четирийсет и пет минути. Ако той се взривеше в точно подходящата секунда, би отнесъл със себе си и първия мерцедес, заедно с намиращите се вътре. Най-висшите офицери винаги пътуваха в първата кола.

Планшон щеше да бъде разпитван, в това нямаше съмнение. Той беше подготвен за това, и не знаеше нищо. На разпитващите го щеше да каже истината: че шофьорът на фургона този ден е бил нов човек, който той никога дотогава не е виждал и че е изчезнал в общата суматоха след избухването на бомбата. Шофьорът на фургона няма да бъде намерен. Баронът дълбоко се надяваше, че няма да бъде намерен, защото той сега седеше от другата страна на масата. Баронът също така нямаше илюзии: ако Гестапо го хванеше той рано или късно щеше да проговори. И тогава всички те ще бъдат мъртви.

Баронът се чувстваше безкрайно изтощен. Бяха обсъждали това отново и отново в продължение на шест месеца. Всеки в стаята знаеше подробностите наизуст, но тази нощ, докато ги повтаряха, атмосферата беше различна: бе наситена с вълнение, от което задимения въздух вибрираше. Баронът поглеждаше в лицата на надвесените над картата. Жак, с неговия счупен нос, физика на бивш борец, проследяващ за стотен път улиците по картата. Леон, палещ друга цигара. Анри, Дидие, младия Жерар, братовчед на Жак, който беше само на деветнайсет и беше най-пламенен от всички, и Жанет.

Очите на барона обходиха нейното лице по-дълго, отколкото на останалите. Тя беше на двайсет и една, дребна и тъмна, с продълговато, нервно лице. То просветваше при усмивка, която тя рядко даряваше. Всъщност жена без нерви, жена със смелост, заредена с омраза. Нейната по-малка сестра е била изнасилена от група немски войници в седмицата, когато падна Париж. Ненавистта й към окупационните войски беше лична и интензивна. Прекалено интензивна. Може би, помисли си баронът, по-добре беше да бъдат колкото се може без емоции, но тази жена беше способна да надвие силата на омразата си, когато беше нужно. Тя беше с тях повече от две години, прекъсвани постепенно от възлаганата й работа от висока отговорност, както беше с всички тях. Баронът знаеше, че в друг свят, в друг живот би бил привлечен от нея. Сега я приемаше, както го правеха и другите, като другар, член на тяхната група. Той погледна настрана.

Не му се искаше тя да умре. Не му се искаше никой от тях да умира. Те бяха премисляли тези планове отново и отново, и им изглеждаха съвършени. Не би могъл да ги упреква. Никой от тях не би могъл да ги упреква.

И все пак, цялата му интуиция продължаваше да му подсказва, че нещо не е в ред.

Той уморено затвори очи. Беше под напрежение, както всички, беше физически изразходван, това беше всичко. Ако беше имал някаква смислена причина за своето притеснение, какъвто и да бил доказан повод, той би го отменил. Но нямаше.

Облегна се назад, без да издава чувствата си. Те биха разбрали, помисли си. Утре сутринта в единайсет.

Когато късно през нощта се прибра в дома си на улица „Сен Клод“, той постоя дълго в стаята си, като пушеше и мислеше. Знаеше, че няма да заспи. И знаеше твърде добре кога това чувство се бе породило, кога за първи път беше получил това тревожно усещане.

Преди два дни. Той затвори очи, дръпна от евтината си цигара, после я загаси в пепелника си „Бакара“.

Този следобед генерал Людвиг фон Шмид посети изложбените зали на „Дьо Шавини“ на „Пю дю Фобур сен Оноре“.

Генералът беше трийсет и пет годишен, висок, рус, синеок. Съвършен ариец. Произхождаше от стара немска военна фамилия, и както баща си и дядо си преди него бе напреднал бързо във военната кариера. Посещавал бе университета в Хайделберг. Беше образован, интелигентен, културен човек, който бе стигнал висш ранг преди Хитлер да стане райхсфюрер, и който беше влязъл в нацистката партия необичайно късно. В друг живот, помисли си баронът, той би харесвал този човек. Честно казано, той го харесваше и сега.

Генералът се интересуваше от бижутерията и имаше познания за историята на техния дизайн. Имаше добър, изработен усет за музика, за рисуване, и когато от време на време беше идвал в изложбените зали, двамата с барона разговаряха. Първоначално това ставаше в самата зала. После, един ден баронът го беше поканил на чашка в хубавия апартамент, който държеше на един от по-горните етажи. Това той често правеше с висши немски офицери. Дребни теми съпровождаха коняка, и той в миналото се бе оказвал доста полезен за него и неговата група.

Не получаваше информация от генерал фон Шмид и нещо го караше да избягва да я иска. Двамата мъже седяха един до друг, и обсъждаха Матис, Моцарт, произведенията на Флобер, дизайните на „Фаберже“.

Баронът усещаше, че генерал фон Шмид ненавиждаше нацистите, усещаше неговото разочарование от воденето на войната и нейните спираловидно проявявани лудости, усещаше отвращението му от антисемитската политика, която за първи път във Франция започна да действа в 1941 г. Той усещаше всичко това, въпреки че нищо не беше обсъждано и от време на време изпитваше състрадание към този сдържан мъж. След като в 1939 година е бил професионален военен, мислеше си, след като е германец, не французин, какво би могъл да направи? Би ли могъл да не стане в края на краищата генерал фон Шмид, неохотен, но ефикасен служител на режима, който той със закъснение е осъзнал, че ненавижда?

Преди два дни в този елегантен салон генерал фон Шмид остави своята чаша коняк. Имаше неспокойство, напрежение в него, каквито баронът не бе забелязвал дотогава. Той се беше изправил и обърнал настрана към прозореца.

— Сигурно много тъгувате за семейството си — съпругата и синовете.

— Естествено.

— Те са напуснали Париж в подходящо време. — Той замълча, все още без да се обръща. — Идвало ли ви е някога наум да заминете с тях?

Баронът се напрегна:

— Не — отговори той внимателно. — Не. Това не би било възможно. Аз имам твърде много отговорности тук.

— Но, разбира се. Аз чудесно разбирам това. — Той отново замълча, после се обърна и погледна барона в очите. — От тогава мислили ли сте за това? Наскоро, например?

Баронът се запита дали не го предупреждаваше.

Той се бе изправил с усмивка:

— Сега ще бъде много трудно, не мислите ли? Трябва да се има предвид и Канала. Аз никога не съм бил добър плувец.

Генерал фон Шмид се усмихна любезно на малката шега:

— Разбира се, аз просто си помислих.

— Друг коняк?

— Благодаря. Великолепен е, както винаги, но не, трябва да ви напусна.

На вратата, а те имаха този навик си стиснаха ръцете.

— Господин барон, — полупоклон, токовете му се удариха с военна точност. — Приятно ми беше да се запозная с вас.

— На мене също, генерале. — Баронът замълча. — Напускате ли Париж?

— Възможно е моят полк да бъде преведен другаде.

— Разбира се.

Баронът си помисли за Източния фронт. Той се поколеба, после каза нещо, което никога не бе очаквал да каже на немец:

— Довиждане, приятелю.

Генерал фон Шмид се усмихна.

— Довиждане, приятелю — каза той, после бързо напусна стаята.

Преди два дни. Би могло да не значи нищо. Би могло да означава краят. Баронът запали друга цигара. Сега в дадени моменти той се чувстваше толкова уморен, че не му беше възможно да се тревожи какво ще се случи с него. Но се тревожеше за другите.

Изправи се и сложи на грамофона плоча, с „Вълшебната флейта“.

Ако не можеше да спи, можеше поне да мисли. Не можеше да прехвърля в ума си плановете отново и отново, и да слуша Моцарт, който винаги му напомняше, че е хубаво да си жив.

Сутринта на шести декември автоколоната от висши офицери от Германското главно командване във Франция се движеше по булевард „Осман“ в 10 часа и 50 минути. Тя зави наляво по булевард „Малерб“ в 10 часа и 56 минути. Навлезе в улица „Сюрен“ в 10 часа и 58 минути. Точно по разписание. От прозореца на малкото ателие по същата улица наблюдаваха баронът и Жак. Жак се наведе напред.

— Хайде, копелета, хайде…

В 10 часа и 59 минути автоколоната спря, на около сто и петдесет метра преди завоя на улица „Д’Агюсо“. Настъпи тишина. Тогава бомбата избухна. Тя се взриви пред хлебарничката, унищожи снабдителния фургон. Само леко засегнати бяха гумите на първия мерцедес.

За минута звукът от експлозията заглъхна, дочу се шум от тичащи крака и виковете на немски команди. Баронът и Жак вече бяха на стълбите. Разделиха се, без да произнесат дума. Жак беше забелязан от германски подвижен патрул десет минути по-късно, докато си проправяше път из близките странични улички. Той умря под огъня на техните шмайзери, докато се присягаше към пистолета си.

Баронът беше арестуван на „Сен Клод“ един час по-късно. Той бе разпитван, измъчван от Гестапо по-дълго от другите — поради неизяснени причини, след като те вече знаеха всичко. Бяха особено жестоки към жените. Леон си преряза гърлото в килията и офицерът, отговорен за неговата сигурност, беше понижен. Хенри, Дидие и Жерар бяха обесени. Бернадет, любовницата на Жак, която ги беше предала, умря бавно от ръцете на Съпротивата няколко месеца по-късно. А баронът, както подхождаше на неговата титла, беше екзекутиран от германски стрелкови взвод в нощта, когато неговият по-малък син празнуваше своя рожден ден.

За смъртта на баща си Едуард научи, когато при първите светлини на деня най-накрая бе стигнал къщата на Ийтън Скуеър, след дълго вървене пеш от госпожа Симонеску. Хюго Глендининг му съобщи новината. Тя беше изпратена през нощта в информационната служба на щаба на „Фри Френч“ по радиопредавател. Висш помощник на генерал дьо Гол бе занесъл новината лично на Луиз в 11 часа вечерта, когато тя се беше върнала от прием в къщата на един английски банкер. Генералът бе изпратил личните си съболезнования по повод смъртта на един стар приятел и смел французин. Борбата продължава, завършваше известието.

Жан-Пол научи, че баща му е починал няколко часа по-късно, а също така, и че когато на два пъти през изминалата нощ бе твърдял, че е барон дьо Шавини, е било истина. Той го разбра, когато след претърсване на цял Лондон заедно с Хюго, накрая Едуард го беше открил.

Нямаше го при госпожа Симонеску. Нямаше го в никой от последвалите клубове и кръчми, които беше посетил през тази нощ. Не беше в „Конуей хауз“, и Изобел не беше го виждала. Не беше в щаба. Той беше заспал в спалнята на малкия апартамент на „Мейда вейл“ и прие новината от Едуард в хола на Селестин Бианшон.

Селестин погледна към двамата братя, единия много блед, другия силно зачервен, и не каза нищо. Тя знаеше, че това беше краят. Тя знаеше, че той повече никога нямаше да се върне към нея, нейният хубав Едуард. Можеше да го разбере по вида на стойката му — гордо изправена. Той не погледна към нея нито веднъж. Можа да го разбере по очите му, чиято ярост я плашеше и чиято болка я сразяваше в сърцето.

Би желала да обясни, помисли си тъжно тя. Не сега, разбира се, а по-късно. Би желала да му каже истината: че го обичаше, и точно защото го обичаше, тя знаеше, че внезапният край щеше да бъде по-лесен за нея от бавния. Жан-Пол, който пристигна много пиян на вратата й в три през нощта, готов след кратък сън да прави любов, беше само доставил средствата за това.

Че Жан-Пол я мразеше, защото беше задържала неговия брат, тя беше усетила веднага, след като беше легнала под него. Бързото му, ожесточено влизане в тялото й беше неговият начин да прекъсне това задържане, тя добре го разбираше. Не направи опит да го спре, нито да му помогне и то не трая дълго. Шест или седем мушкания, и той се изпразни, ругаейки. Нейната последна любовна връзка бе свършила. Свиня, помисли си Селестин, когато Жан-Пол с грухтене се претърколи от нея. Тя точно скачаше от леглото, когато чу звънеца на пътната врата.

Сега гледаше към Едуард и знаеше, че беше постъпила правилно. Той беше се освободил от нея и дори болката от това беше по-добра, отколкото неизбежната алтернатива. Да трябва да наблюдава как постепенно Едуард се уморява от нея, как се изчерпва любовта му, как той пораства, да го вижда как с чувство за вина се опитва да скрие настроението си — не, не би могла да желае това.

Тя го гледаше и изпитваше едно последно изкушение, последна надежда. Би могла да му каже, би могла да обясни. И ако би го направила… Тя отстрани изкушението. Всичко пак щеше да приключи, разбираше това, гледайки го в лицето. Тя беше част от неговата младост, част от това кратко, сладко време между юношеството и мъжествеността, и това време беше свършило. Мъж, а не момче се обърна да я погледна, когато неговият брат напусна стаята. Чертите му бяха стегнати от потиснато чувство.

— Извинявам се, че питам за това, но моят брат дължи ли ти нещо?

— Не — спокойно отговори тя.

— Аз ти дължа твърде много — контролът му почти не го напускаше.

— Нищо, Едуард.

Той наклони глава, погледна още веднъж към нея, и напусна стаята. Месец по-късно Селестин получи кратка, формална бележка от него, в която той й предлагаше да му съобщи когато и да се намираше в нужда. Тя запази бележката, но не й отговори.

Месец след това нейният английски покровител получи удар и след кратко боледуване почина. Няколко седмици по-късно, когато Селестин всекидневно очакваше съобщение да напусне апартамента, тя получи от адвоката, действащ от името на Едуард дьо Шавини малък пакет. Вътре бяха документите по прехвърлянето на къщата на „Мейда вейл“ на нейно име и подробностите по месечното изплащане на годишна рента до края на живота й. Тя помисли да изпрати обратно и двете, да пише на Едуард, но знаеше, че той го беше направил с добри намерения, и освен това вече наближаваше четирийсет и осем и беше реалистка повече от всякога.

Така, в едно писмо до адвоката тя изрази своята признателност и формални благодарности. То вероятно бе препратено на Едуард. Селестин не го чу повече.

След няколко месеца, обръщайки гръб на загубите си и затваряйки своето сърце, тя си взе нов любовник, и започна още веднъж да забавлява смел млад мъж от щаба на „Фри Френч“. Понякога вяло клюкарстваха за своите приятели и името дьо Шавини се споменаваше.

Така тя научи, че баронеса дьо Шавини бързо беше намерила утешение за загубата на съпруга си в ръцете на един английски банкер. Че — за ничия изненада — годеничеството на Жан-Пол за лейди Изобел Хербърт бе развалено по желание на лейди Изобел два месеца след смъртта на неговия баща. Чу също, че малкият брат, Едуард се оказал възпламенителен и изпокосил цялото Лондонско общество. Той и брат му станали много близки, й каза нейният информатор с намигване. Добили били лошата слава, че ловуват в двойка.

Селестин беше изненадана да чуе това. Тя почувства известна тъжна гордост, че нейните уроци по правена на любов бяха намерили добра употреба, но близостта на двамата братя леко я отвращаваше. Тя знаеше, колко много Едуард се възхищаваше от своя брат, и понякога мислейки за това, се тревожеше за него. Такава ожесточена лоялност! Трябва да се е лишил от илюзии, и то отдавна, си мислеше тя.

Това, което Селестин не можеше да знае, бе степента, до която скръбта отначало събра двамата братя. Те бяха обичали своя баща, за тях той бе изглеждал несъкрушим. В ужаса, объркването и болката през дните, последвали новината за неговата смърт, дни в които Луиза легна в леглото си и отказваше да види когото и да било, двамата се обърнаха един към друг и всички бариери между тях изчезнаха.

Жан-Пол намираше непосилно да сдържа скръбта си, той плачеше открито, обръщаше се към Едуард, който не можеше да плаче като объркано дете и търсеше утешение от него.

Нощ след нощ те стояха до късно, говорейки и преразглеждаха цялото минало. Жан-Пол пиеше много в тези дни — това му помагаше, казваше, и колкото ставаше по-късно, толкова той ставаше по-сълзлив.

— Чувствам такава вина, — каза той една нощ, стискайки ръката на Едуард. — Използвах неговата титла — същата тази нощ. Как можах да направя това? Господи, мразя се, Едуард…

— Това не е променило много нещата. Не тогава. И във всеки случай — както и да се е случило — ти си имал право.

— Зная, зная. Но това не ми помага да се чувствам по-добре. И да отида при тази курва Симонеску — да бъда там, когато… Небесни боже, не мога да понеса мисълта за това. — Той облегна зачервеното си лице, обърса очи и хвана още по-силно ръката на Едуард. — Мразя се, Едуард — да! Наистина ти казвам. Срам ме е от начина, по който се държах. Пиене, жени… Ще се откажа от всичко това, знаеш ли. Промяна. Чувствам, че я дължа на татко — трябва да я извърша заради него. Не зная защо изобщо съм го правил. Жените — какво значат те за мен? Нищо. Не можеш да говориш с тях — когато и да е, бих предпочел да говоря с мъж. Не можеш да им се довериш. Виж Селестин — чувствам се ужасно заради това, Едуард, но може би то имаше положителен ефект. Ако ти е отворило очите ти, значи си е заслужавало. Тя не се колебаеше, ти знаеш. Право в леглото. Не можеше да чака да се настроиш. Те всички са такива, жени. Курви. Лъжкини. Всяка от тях…

— Жан-Пол…

— Кажи, че никога няма да позволиш това пак да се случи, Едуард. Обещай ми. Никога не позволявай жена отново да застане между нас. — Той повдигна към Едуард лице мокро от сълзи. — Те правят това, ти знаеш. Те постоянно се опитват да го постигнат. А аз не мога да го понеса. Аз се нуждая от теб, братче. Сега се нуждая от теб, повече, от всякога. Тази ужасна скръб, тази болка — да мисля за отговорностите, които татко ми остави. Това ме кара да се страхувам, Едуард, не бих могъл да се справя с това, не без тебе…

Той облегна глава и захлипа. Едуард знаеше, че тези сълзи идват както от брендито, така и от скръбта, но беше трогнат. Той помисли за Селестин, и изпита гняв. Тя го беше предала, а може би го беше лъгала през цялото време. Какво значение имаше такава жена, в сравнение с обичта, която той изпитваше към своя брат?

— Жан-Пол. — Той обгърна с ръка треперещите му рамене и се опита да го успокои. — Не казвай подобни неща. Не ги мисли. Аз съм ти брат. Сега ние трябва да мислим за бъдещето. Трябва да мислим за татко и за всички неща, за които той работеше. Когато войната свърши, ще можем да се върнем във Франция, ще можем да започнем отново. Татко постави основите, ние ще можем да градим върху тях, ти и аз. Това е, което бихме могли да искаме…

— Аз предполагам същото. — Жан-Пол си обърса сълзите с опакото на ръката. Той се изправи и се изсекна.

— Помисли, Жан-Пол. Всички тези компании. Те са наше завещание. Можем да ги изградим, това ще бъде паметник за татко…

— Да, да. — Жан-Пол изглеждаше раздразнителен. — Но аз не мога да говоря за това сега. Не мога да мисля за него. Аз съм войник — имам други отговорности. Във война сме, Едуард, бъди поне малко реалист.

Едуард въздъхна. Всеки път, когато се връщаха към този въпрос, реакцията на Жан-Пол беше същата. Такъв, връщайки се към това, беше отговорът и на Луиз. Когато един следобед, мислейки, че да говори за Ксавие и неговата работа би могло да я утеши, Едуард я попита какво смята тя, че баща му би желал да се случи за в бъдеще, Луиз раздразнено се беше обърнала настрана.

— С неговите компании? Едуард, как бих могла да знам? Какви изключителни въпроси задаваш.

— Аз просто мислех…

— Е, недей. Само ще се забъркваш в чужди работи. Жан-Пол е баронът, не ти. Когато войната свърши, той ще поеме грижата за тези неща. Няма въобще никаква нужда ти да се тревожиш за тези работи. И твърде коравосърдечно е от твоя страна да ми задаваш въпроси в такова време! Наистина, как може да бъдеш толкова безчувствен. Как можеш да дискутираш неговите бизнес проблеми в момент като този?

— Неговата работа, мамо. — Устата на Едуард упорито се сви. — Тя имаше голямо значение за него. Аз искам да чувствам, че ние я продължаваме, че правим това, което той би желал…

— Което ти желаеш да чувстваш, е изцяло неуместно. И ти нямаш никакво право да ме безпокоиш в такова време. Аз никога не съм се занимавала със сделките на Ксавие. Винаги съм мислела, че самият той им отделяше прекалено голямо внимание. Това беше една ексцентричност — всички негови приятели го казваха. Съвършено по същия начин той би могъл да се посвети на своите имения, както правеха те. Тази мания по отношение на финансите, на търговията — не можах никак да разбера…

Тя надменно тръсна глава. Едуард внезапно почувства силен гняв. Изправи се.

— Наистина ли, мамо — Той хладно я изгледа. — Ти ме изненадваш. В края на краищата, мислех, че си израснала с търговията. Била е стоманата, не именията, която е доставила на баща ти богатството.

Красивото лице на Луиз стана тъмночервено. Всички напомняния за източника на парите на нейното собствено семейство бяха забранени.

— Можеш да си вървиш, каза Луиз. — И изпрати горе Жан-Пол, — добави тя, когато стигна до вратата.

От деня на този разговор забеляза, че неговото отношение към майка му започна да се променя. Преди тя го заслепяваше и объркваше. Студенината й към него, която той никога не бе могъл да разбере, го караше още по-ревностно да се стреми да спечели нейната обич. Но сега, и той знаеше това, започна да се оттегля и да я преценява. Скръбта, която изпитваше по баща си изостри неговата проницателност. Той гледаше на майка си по нов, по-хладен и безпристрастен начин. Вече не търсеше толкова много извинения за нея. Когато няколко месеца след смъртта на баща си осъзна, че тя беше започнала нова любовна връзка, нещо в сърцето му се затвори завинаги за нея. Това, той знаеше, никога не би й простил.

Започна да чувства като че ли със смъртта на Ксавие беше изчезнало всичко сигурно в неговия свят, и живееше в състояние на постоянно движение и промяна, в което вече нямаше нищо устойчиво. Неговата лоялност към майка му и към метресата му се оказаха неуместни, представите, които си беше създал за света бяха разрушени.

— Това се случва, — каза му мило Хюго, когато Едуард се опита да обясни чувствата си — отминава. Не се хващай за някакво вярване, чакай и го остави то само да дойде при теб.

— Да чакам? — Едуард го погледна. — За какво? В какво вярваш ти, Хюго?

— Аз ли? — Хюго сухо се засмя. — Е, добре, вярвам в хубавото „Бордо“ и в цигарите „Собрание“…

— Не се шегувай. Англичаните винаги се шегуват.

— Много добре. — Хюго се засмя на неговата настойчивост. — Аз вярвам в някои от нещата, които сме чели заедно. Вярвам в усилената работа. — Той се поколеба, — вярвам в някои хора. Понякога.

— В бог не?

— Не наистина. Страхувам се, че не.

— В политиката?

— А, политиката. Е, вярвам в някои убеждения, както би могъл да забележиш. Нямам особено голяма вяра, че те съществено ще променят света. Може би някога съм вярвал. По-малко сега.

— А за любовта? — Едуард го фиксира с поглед, и след малко той сведе очи.

— Едуард. — Той въздъхна. — Би трябвало да четем с тебе по-малко поезия.

— Но ти каза, че вярваш в нещата, които сме чели. Как можеш да вярваш в думите, ако не вярваш в нещата, които тези думи означават?

— Вярвам в тях, когато ги чета.

— А после?

— А, после се разколебавам.

Едуард блъсна книгите му през писалището:

— Не е твърде много, — каза той накрая с мрачен глас, а Хюго го погледна сериозно, като по този начин му показа уважението, което смяташе, че му дължи.

— Не, не е.

— Но, все едно ли ти е, Хюго? — обърна се той към него. — Не искаш ли да има неща, в които да вярваш? Не искаш ли да имаш чувството за цел?

— Разбира се, че не. Ужасна ерес. Разочарование и клопка. Много по-добре е да виждаш света такъв, какъвто е. — Хюго се обърна настрана. — Много малко са трайните неща. Повечето от нещата в живота са без определена цел. Ние създаваме идеали и вярвания, за да придадем форма на безформеното. Любов, чест, вяра, истина. Това са думи, Едуард…

— Не мисля, че наистина го вярваш.

Едуард упорито вдигна очи, и Хюго се обърна. Той погледна в момчешкото лице и леко повдигна рамене.

— Може би. Може би си прав. — Той замълча. — Ако думите ми звучат горчиво и цинично, и сигурно е така, за това точно сега има причини…

— Майка ми?

— Отчасти, да. Аз ти казах, че ще ми бъде трудно да спра. Обаче, това е нещо, което ние не трябва да обсъждаме. Ще се върнем ли сега към Вергилий? Ако искаш да влезеш в Оксфорд, чака те значителна работа…

— Хюго…

— Какво?

— Харесвам те.

— Отлично. Това ме изпълва с увереност. Сега обърни на страница четиринайсета.

Едуард облегна глава, вдълбочи се в думите, и откри, че те го успокояват.

По-късно той беше благодарен на Хюго. Сухотата и иронията помогнаха, те му създадоха една нова непредубеденост, различен начин на виждане на живота. Мина време, той откри, че беше способен да разпределя на категории чувствата и мислите си, така както никога не беше правил дотогава. В края на краищата беше напълно възможно да сдържа скръбта, която изпитваше по баща си. Той я заключи в тази част от съзнанието си, с която правеше планове за бъдещето. Нямаше нужда повече тя да се отразява на поведението му всеки ден и всеки момент. Откри, че можеше да скърби и да се напива с Жан-Пол, че можеше да скърби и да работи с Хюго.

Когато една нощ, след седмици меланхолично въздържание Жан-Пол се обърна към него, изпъшка и каза: „По дяволите, братче. Това, от което се нуждаем, е жена“, той направи друго откритие. Той можеше да се люби също така, да изпитва съвършено удоволствие, без каквото и да е чувство или емоция, без някакво желание да види някога жената отново. Когато довери това откритие на Жан-Пол, брат му изглеждаше доволен.

— Порастваш. Мъж си, най-накрая, — каза той, като че ли, макар закъснял, го приветстваше в клуба.

Тогава тази реплика направи удоволствие на Едуард. Той беше изцяло под влиянието на Жан-Пол, и едва по-късно разбра, че това бе точката в техния живот, когато са били най-близки един към друг. Жан-Пол поглъщаше обичта и предаността, които преди бе насочвал към баща си, майка си и към Селестин. За известно време привързаността на Едуард към него бе неоспорима. Понякога той наистина имаше съмнения. Спомняше си обещанията на Жан-Пол за промяна и виждаше колко бързо те бяха забравени. Той можеше да наблюдава как неговият брат можеше да бъде груб, а понякога и жесток. Но предаността му надделяваше тази критичност, а одобрението на Жан-Пол го стопляше.

Когато чу от един от приятелите на Жан-Пол за затрудненото финансово положение на Селестин, той се обърна именно към брат си. Със запъване обясни, че въпреки всичко, което се беше случило, би искал да й даде известно обезпечение.

Жан-Пол намери идеята извънредно забавна. Къщата би струвала — колко? Шест хиляди лири стерлинги? И годишна издръжка също така? Той вдигна рамене. Сумата в пари беше минимална. Ако Едуард искаше да си направи това удоволствие, защо не?

— Като подарък? — Той леко се смръщи и отпи нова глътка бренди, — извън парите ти, поставени под попечителство?

— Чувствам, че й дължа нещо, Жан-Пол…

— Много добре, аз ще ти го разреша. Иди и се срещни със Смит-Кемпт, нашият адвокат. Той ще го уреди. Много дискретен човек, разбира от тези работи…

Той замълча с все още свити вежди, като че ли пресмяташе нещо. После, с друго повдигане на рамене и въздишка, изпи до дъно останалото бренди в чашата си.

— Защо не, в края на краищата — Той се изправи. — Плати й. Винаги разумната политика с жените, а, братче?

Отново Едуард усети това чувство на съмнение и дистанция. Това ли правеше той — плащаше на Селестин? Той не го беше видял от тази страна, във всеки случай, тълкуването на Жан-Пол му се стори много грубо.

Но това негово чувство отмина, и въпросът не беше обсъждан отново — разбира се, Жан-Пол като че ли забрави за него. Едуард се срещна с адвоката, уреждането на документите беше направено, и веднъж минало това неловко положение, Едуард чувстваше като че ли е излязъл от някакво огнено кръщение. Той бе поел подходящата посока, сега беше светски мъж, и той беше твърде горд с тази своя нова идентичност.

— Ти се промени, Едуард, — каза му Изобел един ден, след като се беше отказала от годеничеството си, когато Едуард бе отишъл да й направи посещение на учтивост.

Тя го бе наблюдавала дълго преди да изрече това, разглеждайки го през широкото пространство на приемната в „Конуей хауз“. После тя се изправи, прекоси стаята. Погледна го в очите.

— Станал си по-твърд сега. Преди повече ми харесваше. О, Едуард, защо се променят нещата, и хората?

Нейната откровеност го трогна. Увереността му в своята нова и необвързана цинична личност се разколеба. Той беше горд само допреди момент с нея, и може би твърде много я бе демонстрирал. Сега се изправи.

— Не съм се променил — каза бързо. — Не по този начин. Аз все още… — Той се прекъсна, съвсем несигурен как искаше по нататък да продължи.

Изобел го погледна отблизо, и после бавно започна да се усмихва:

— Може би не. — Очите й танцуваха по него. — Може би все още има надежда за теб. Виждам я, тя е в очите ти. Когато ги погледна от много близко. Само следа от душа. Скъпи Едуард, ще я потърся отново следващия път, когато те видя. Кажи на Жан, че той има лошо влияние върху теб. Ще му кажеш ли? Кажи му го тази вечер. Кажи му го от мое име…

Едуард изпълни желанието й, защото предполагаше, че това ще се стори забавно на Жан-Пол. Отговорът на брат му беше рязък.

— Типична — каза той. — Типична жена. Тя знае колко сме близки ти и аз, и не може да понесе това. Лошо влияние? Какво по дяволите иска да каже? Ти си ми брат. Аз съм отворил сърцето си за теб. Наистина, Едуард, чувствам го. — Той направи поривист жест, — аз нямам тайни от теб.

Когато каза това, Жан-Пол наистина най-искрено го мислеше. Той знаеше, че това не беше точната истина, но неговата интерпретация на истината беше еластична и удобна. Той споделяше с Едуард всичко от значение, си казваше. Малкото неща, които избираше да изпусне не бяха важни.

Едно от нещата, които небрежно премълча, се отнасяше за малката актриса Вайълит Фортескю. През периода, последвал непосредствено бащината му смърт, когато съзнанието на Жан-Пол беше изпълнено с объркани намерения за промяна, той наистина, както беше казал, се опита да избягва леснодостъпните изтънчени жени, към които се бе стремил дотогава. За своя собствена изненада той откри, че се нуждае и намира утеха при съвършено различен тип жена. Поднови познанството си с Вайълит съвсем импулсивно, и я намери учудващо успокоителна. Тя бе срамежлива, чувствителна и непретенциозна. Беше трогната от историята с бащината му смърт. Не бе лишена от снобизъм и затова бе поласкана, че новият барон се бе доверил на нея. Беше благодарна за възможността да седи и да го слуша да говори. Жан-Пол намираше, че нейната кротост го освежава, мълчанието й го успокоява, очевидното й съчувствие го трогваше.

Тя много лесно се влюби в него, и когато той осъзна това, за него беше естествено да се люби с нея — нещо, което дотогава не беше му се случвало, защото въпреки, че харесваше очите й, той не изпитваше влечение към нейния физически тип. Оказа се, че тя беше девствена и начинът, по който правеше любов се стори на барона твърде срамежлив и пасивен. Те не се любеха много често, тъй като баронът откриваше, че предпочита да гледа надолу, в тези широки, виолетови очи и да говори.

Когато тя забременя, той много се ядоса. Почувства се измамен, впримчен. Да се любиш — колко? — четири, пет пъти, и то не чак толкова вълнуващо, и внезапно да се озовеш в такава ситуация. Изведнъж зовът на виолетовите очи замлъкна. Изразът на безусловна любов и доверие започна да го отегчава. Внезапно тя му се стори безпомощно прилепваща се — качество, което винаги бе намирал отблъскващо у жените — и уязвима. Когато не можеше повече да прикрива раздразнението си и видя лицето й измършавяло и изпълнено със страх, той започна да се ядосва още повече. Тя като че ли предизвикваше отказ, преди той да го бе изрекъл. Колкото по-открит и брутално искрен ставаше той с нея, толкова повече тя плачеше и упорито се държеше за него. Подобен мазохизъм го отвращаваше.

Тя категорично отказа да помисли за аборт. Баронът бе длъжен да се изясни: бракът бе изключен. Водеше се война, той се надяваше скоро да се върне във Франция. Съжаляваше, но за мъж с неговото положение един брак не би могъл да бъде предприет току-така: неговата съпруга щеше да бъде баронеса дьо Шавини. Само жена с определен произход би могла да заеме подобно положение като… Тук той се заплиташе.

Вайълит сгъваше ръцете си по начин, който започна да мрази.

— Ти мислиш, ме аз не съм достатъчно подходяща за тебе?

— Моля ти се, скъпа. Не става дума за това.

— Моят баща произлиза от стара Девонска фамилия. — Гласът й потрепери. — Аз бях възпитана да бъда дама…

Баронът реши да лъже. Той каза, че знае това, разбира се, че той знае това, че е бил наясно за това още от първия път, когато я беше видял. Но за нещастие, богатството на неговото семейство бе много сериозно засегнато от войната: за да спаси фамилните компании и фамилните имения, той няма избор. Трябва да направи династичен брак. Съпругата му трябва да бъде богата наследница.

Тя изслуша много спокойно всичко това и го прие. Баронът никога не разбра дали тя му повярва или не. Но от този момент, тя като че ли се отказа да се бори. Стана напълно пасивна, напълно покорна, като че ли нямаше повече собствена воля. Физически не беше силна и от бременността си отслабна още повече. През първите два месеца поемаше много малко храна. Баронът се надяваше, че тя ще загуби детето, че ще направи спонтанен аборт. Той знаеше, че това е грозно и беше полузасрамен, но то му се струваше най-доброто решение за всички засегнати.

В края на 1942 г., когато тя беше в четвъртия месец и не претърпя спонтанен аборт, баронът взе решение. Той, разбира се, би могъл да уреди издръжката за нея и детето, но предвиждаше една безкрайна история от молби и настоявания, ако постъпеше така, от друга страна, това, което нея най-много я ужасяваше, беше позорът да носи незаконно дете. Така че баронът реши да й намери съпруг.

Той откри съвършеният кандидат в лицето на един американец, ефрейтор Гари Крейг от Бейтън Руж, Луизиана, в момента служещ в Четвърта пехотна дивизия на американската армия, на когото той беше представен от неговия командващ офицер, лондонски приятел и партньор по чашка на барона.

Крейг беше огромен мъж, тежък пияч, не особено умен, но все пак, неспособен да отмине лесно възможността да спечели лесно някой и друг долар. На барона се наложи да го срещне само веднъж, и това стана, когато парите трябваше да преминат в новия си собственик. Цялата предварителна работа беше любезно поета от приятеля на барона, който осигури всичките необходими документи при брак на американски военен с английска гражданка, с минимални затруднения. Това струваше на барона пет хиляди долара, а за Гари Крейг беше повече от добре.

— Тя наистина е хубаво момиче — засмя се той. — Изглежда като че ли и аз имам участие в тази работа, господине.

Вайълит се съгласи с предложението, без възражения и емоции. Сега тя го гледаше с очи на сомнамбул. Нито го осъждаше, нито му благодареше, просто каза „да“. За голямо облекчение на барона, Гари Крейг не беше убит през следващата година по време на десанта. И двамата мъже, единият от Четвърта пехотна, другият като офицер от Втора френска бронирана дивизия бяха в редиците на победните войски, които на 25 август 1944 г. освободиха Париж. Междувременно, бебето, едно момиченце, което никой от двамата мъже не видя, беше родено в частна лондонска клиника. Разноските бяха поети по предварително споразумение от барона.

Сержант Гари Крейг бе освободен от армията в края на 1944 г. след смъртта на баща си, и се завърна в родителското си малко селско имение в Луизиана, в очакване на своята съпруга и детето.

Вайълит и момиченцето отидоха при него в 1945 г., тръгвайки от Саутхемптън с кораба „Аржентина“ заедно с много други съпруги на американски военни. Баронът, който не беше безчувствен, поръча великолепен букет от бели рози и теменужки да бъде изпратен в кораба и после нареди на своя лондонски адвокат да приключи делото за госпожа Крейг, бивша Фортескю. Когато това беше направено, Жан-Пол въздъхна с облекчение. Това беше един неприятен епизод, едва избегната опасност. Той беше радостен, че Едуард не разбра нищо за случилото се, тъй като със сигурност щеше да бъде много критичен.

Жан-Пол чувстваше облекчение. Луизиана беше много далече.

Едуард, който беше още в Лондон, научи за събитията по освобождаването на Париж от писмата на брат си. Заедно с майка си и някои френски приятели видя на кинопреглед как генерал Дьо Гол предвожда победните войски по Шан’з Елизе. Той с гордост търсеше в редиците брат си, и когато го съзря да марширува не далече от самия генерал, силно извика и заплака, също както всички наоколо, които викаха и плачеха.

Той беше осемнайсетгодишен. Франция беше свободна и неговият брат, барон дьо Шавини, никога не бе изглеждал по-голям герой.

Към следващата част или към съдържанието

Сали Боуман Карма (4)

Метаданни

Данни

Карма

Карма

Информация

История

Сваляне / Връзки

Едуард

Сали Боуман
Карма (4)