Сали Боуман
Карма (3)

Елен

Оринджбърг, Алабама

1950

Зад фургона имаше дърво. Тя не знаеше какъв вид беше то. И майка й не знаеше. Това е американско дърво, казваше тя, в Англия такива дървета няма. Беше наистина голямо, много голямо, се поправяше внимателно тя, и клоните му надвисваха ниско надолу. Ако изнесеше стол и внимателно се закрепеше на него, тя можеше да издърпа дълги нанизи от това, което растеше там. Испански мъск после каза майка, че го наричали. Той изглеждаше призрачен, когато гаснеше светлината. Но не сега. Сега бе средата на августовския следобед и бе много горещо, и тя си беше направила малка купчинка от него в праха срещу фургона. Хубав, мех, къдрав, сив мъск и няколко малки камъка, които майка нарича речни камъчета. И няколко маргаритки. Тя си правеше градина, английска градина за майка, когато се върне вкъщи.

Прозорецът на фургона беше отворен и тя можеше оттук да вижда голямото кръгло лице на часовника, който стоеше отгоре на хладилника. Можеше да вижда малките червени лепенки, които майка поставяше за цифрите четири и дванайсет. Тя все още не можеше да познава времето, не съвсем, но когато стрелките сочеха към тези две лепенки, майка се прибираше вкъщи. Те почти бяха стигнали там, малко оставаше. Градината беше напълно готова и бяха останали три бисквитки. Може би тя щеше да ги изяде сега.

Отчупи от ъгълчето и го подаде на Дол любезно, както майка и беше показала. Но Дол само я изгледа с рисуваните си очи, така че Елен го изяде вместо нея. След това изяде другите бисквити и изтърси трохите от роклята си. Разтревожено погледна към полата си. Праха беше ужасно червеникавокафява. Тя оставяше навсякъде петна и майка каза да стои настрана и да не прави беля, да не ходи точно там, срещу фургона. Да не се цапа.

Не можете да се изцапате в английска градина. Точно там расте трева и има градинари да я поддържат влажна през лятото, а дамите стоят в плетени столове, а слуги им поднасят ледена лимонада във високи, студени чаши. Не отвратителна лимонада, като тази в бутилките от кока, с прясна лимонада, направена от плодове, вода и захар, с дълга сребърна лъжица за разбъркване.

Тя виновно погледна през рамо. Би искала малко лимонада. Уреждането на градината направи гърлото й сухо и лепкаво. Тя би желала също и малко кока или от онзи забавен зелен чай правен от Мисисипи Мери, с вкус на мента, като зъбна паста. Но на нея не й бе разрешено да разговаря с Мери. И ако децата на Танърови минаваха насам, майка каза също да не им говори, а просто да влезе и да седне във фургона и да я чака да се върне вкъщи.

Тя отметна назад дълъг рус кичур от лепнещото си чело. Във всички случаи, децата на Танърови нямаше да минат насам. Тя знаеше къде бяха те, чуваше виковете им. Бяха долу, край реката, във вира и плуваха на плиткото. Тя, разбира се, никога не бе правила това, но бе припълзяла веднъж до тях и ги бе гледала. Беше хубаво. Беше весело. Момчетата и момичетата, без дрехи, излизат и влизат в кафявата вода и пляскат. Изглеждаше толкова хладна, тази кафява вода, толкова хладна и хубава. И освен това, беше интересно. Всички момичета на Танърови изглеждаха като нея, но момчетата им бяха различни. Те имаха това смешно нещо между краката си, и тогава, точно когато тя протягаше глава да види по-добре, едно от Танъровите момчета се разкрачи, хвана това нещо и висока водна арка излезе от него точно долу във вира, и всички други деца се засмяха. Тя разказа на майка това и майка много се ядоса. Плесна я силно, по ръката, така че остана голямо червено петно. Каза, че Танърови били обикновени.

— Бял боклук или черен боклук, каза майка, във всички случаи ти стой настрана.

— Но, защо те имат това нещо, мамо? — попита тя, когато спря да плаче.

— Защото момичетата са различни от момчетата.

— Всичките ли момчета имат такова нещо? И татко ли?

— Да, всички момчета го имат. — Майка й я изгледа.

— Но какво правят те с него? Защо аз си нямам?

— Защото момичетата нямат нужда от такова нещо. То е мръсно. Сега, ела да пиеш чай.

Елен продължаваше да стои. Чувстваше се виновна. Не би трябвало да запомни това, майка ще се ядоса. Майка мислеше, че тя напълно го е забравила. Но тя не беше. Спомняше си го, макар че това беше много отдавна, може би миналото лято. И често си мислеше за това, което беше видяла, когато през нощта беше в леглото и майка й шиеше и беше толкова топло, че тя не можеше да спи. Когато мислеше за това й ставаше и хубаво, и лошо, и усещаше нещо забавно и топло между слабините си. Понякога си слагаше ръката там, между краката, също й ставаше хубаво. После заспиваше.

Но сега беше по-добре да не мисли за това. Сега стрелките на часовника почти достигаха двете лепенки. По-добре беше да отиде и да седне на стъпалата на фургона. Така ще може да види майка още в момента, когато тя стигне до прашната пътека. Взе Дол, изтръска я и я постави да седне на стъпалото до себе си.

Оттук можеше да се види мястото около фургона. И на Елен това се харесваше. Гора, зад нея беше рекичката, рекичката слизаше към реката, а реката продължаваше малко и после се присъединяваше към реката Алабама, която беше наистина много голяма, макар и не толкова хубава колкото реките в Англия.

В Англия има Темза и тя минава през Лондон, там кралят и кралицата живеят в дворец, и там майка също е живяла. И после имаше Ейвън, и Ейвън минаваше през друг град, чието име тя беше забравила, в който беше живял Шекспир. Шекспир е англичанин и е най-големият писател в целия свят, каза майка. Веднъж майка е играла в една от неговите пиеси в красива рокля. И когато Елен стане голяма, майка ще я научи да казва някои от неговите поеми, и затова тя сега трябваше да бъде внимателна и да говори правилно, както майка и да не говори така развалено провлачено, както децата на Танърови, така че, когато тя казва поемите, да ги казва правилно, като английска дама. А, Е, И, О, У — хубаво, отворено и меко. Тя трябваше да упражни гласните си този следобед. Тя беше обещала на майка и после бе забравила.

Тя заклати краката си напред-назад, оформяйки с устни звуците, с поглед към парка около фургона. Техният фургон беше един от най-старите, боядисан в тъмнозелено, с избила ръжда. И имаше две стаи: една спалня, където тя и майка спяха в малки, тесни легла, стая, където се хранеха и тя приготвяше уроците си и където вечер слушаха радиото. После имаше стъпала, на които тя сега седеше и малък двор, където отглеждаше своята градинка. Точно отзад, до дървото имаше помпа, това място майка наричаше навес, то миришеше отвратително и през лятото се пълнеше с мухи. Около двора имаше предпазна ограда, малка врата и пътечка. После, имаше още дървета — слава Богу, казва майка, — защото така не виждаме другите фургони. Бяха осем, два от тях заемаха Танърови, които имаха седем деца и очакваха следващото, каза майка. Господин Танър пиеше и пребиваше понякога госпожа Танър — те чуваха нейните писъци — но майка казваше да не им обръща внимание, защото те нямат какво друго да правят. Мъжете са такива, каза майка и госпожа Танър е невежа глупачка, за да търпи.

— Татко удрял ли те е, майко?

— Веднъж. Удари ме веднъж. Това бе достатъчно.

Тогава нейните устни станаха на твърда права черта и тя изглеждаше нещастна, затова Елен повече не я попита. Татко трябва да е бил лош човек, си мислеше понякога, и както и да е, тя никак не си го спомняше. Той живее в Луизиана, майка също е живяла там за малко, преди да дойдат тук. Тя не си спомня и Луизиана. Татко е бил войник и майка го е срещнала, когато той се биел във войната. А сега той е в Корея, която е много далеч, по-далеч от Луизиана. Това е добре, каза майка и нея съвсем не я интересува ако той никога не се върне. Татко не знае къде живеят с майка. Ако той ги потърси — което той не би направил, каза майка с подсмърчане — Той никога няма да ги намери, и това е хубаво също, защото те са щастливи, точно както са сега и един ден — скоро — те заедно двете ще отидат в Англия, към която принадлежат.

Зад другите фургони имаше поляна. Там отглеждали памук, майка каза, като част от плантацията на Калвъртови, но те я изоставили по време на войната, когато по-големият Калвърт се е бил с немците. Сега само няколко цветнокожи живеят там в картонени бараки и тя съвсем не биваше да ходи там, нито дори да вижда Мисисипи Мери.

После имаше път и по пътя Оринджбърг, където беше бензиностанцията, и пазарът, и банката, и хотелът, и Каси Уайт, където майка правеше косите на дамите три сутрини в седмицата.

Отвъд Оринджбърг бяха Селма и Монгомъри, който е бил държавна столица, и после Бирмингам — но тя никога не е била там. Майка каза да не се тревожи, защо трябва да я интересува Бирмингам. Когато стане по-голяма, те ще отидат в Ню Йорк и ще се разхождат по Пето Авеню и ще ходят по всички хубави магазини. И после ще вземат параход или може би дори аероплан и ще отидат до Лондон, и Париж, и Рим. Лондон е бил бомбардиран от германците, разбира се и майка не го е виждала от близо пет години, но тя каза, че той сигурно пак е хубав. Там има големи паркове — големи паркове, съвсем не като парка около фургона — с големи площи зелена трева, с дървета и цветя. И там има естради, на които военни изпълняват маршове и валсове.

Когато ще имат пари, каза майка. Тогава ще могат да отидат. И няма да спрат да видят Бирмингам, Алабама — не тях, няма начин!

Тя обърна глава. Стрелките на часовника бяха върху червените лепенки точно сега. Майка трябва да си дойде, тя никога не закъснява. „Точността е любезността на принцовете“, казва тя. И ще дойде от другата страна, откъм пътеката, която върви откъм плантацията и голямата къща, защото днес е събота, а в съботите тя прави косата на госпожа Калвърт. Не във фризьорския салон на Каси Уайт — госпожа Калвърт никога не отива там, каза майка — иска да й се прави косата само в нейната спалня.

Елен отиде с майка си веднъж, само веднъж — да помага като държи фибите, каза майка на госпожа Калвърт, но Елен знаеше, че не това беше причината. Майка искаше тя да види къщата — висока и бяла, с колони и веранда. Госпожа Калвърт имаше един цветнокож иконом и истински слуги, както се полага на една дама, и тя много се измъчваше и казваше, че слънцето й причинява главоболие, така че щорите би трябвало постоянно да бъдат спуснати. Беше прохладно и тъмно в нейната стая, и много тихо и миришеше на включена маша за коса, на парфюм, на изгладено бельо и на цветя.

Беше хубаво, мислеше си Елен. Всички тези блестящи кристални шишенца под огледалото и тоалетната й масичка, и големи и тежки сребърни четки. Госпожа Калвърт обаче беше едно разочарование. Тя бе слаба и кокалеста и когато Елен стоеше наблизо, можеше да види къде пудрата се бе спекла върху, жълтеникавата кожа и как устните на госпожа Калвърт завиваха надолу с малки бръчици в краищата. Тя е янки, каза майка, което значи, че е дошла от Севера, от Ню Йорк може би или от Бостън. Дама, каза майка, и доста години по-голяма от съпруга си, добави тя с лека усмивка. Косите й бяха сиви, майка им освежаваше цвета с нещо от едно шише, което ужасно миришеше. Те винаги го наричаха освежаване, но когато майка се връщаше вкъщи, винаги се смееше и намигаше и казваше: „По-добре казано, боядисване“.

Когато напускаха голямата къща, те срещнаха майор Калвърт на верандата. Той носеше бял костюм. Елен никога дотогава не бе виждала мъж в бял костюм. Той изглеждаше много строен, много загорял, много хубав, и когато я видя, той се изправи и приближи. Просто стоеше там, разглеждаше я внимателно, докато майка й я представяше. Тогава Елен знаеше точно какво трябва да направи. Разбира се, майка я беше научила. Тя подаде ръката си, погледна го в очите, и каза: „Как сте?“, точно както майка й беше показала. Майор Калвърт се втренчи и после се разсмя и избухна в смях. После той много тържествено й разтърси ръката и каза нещо на майка й, което Елен не можа да чуе.

— Какво каза той, майко? — попита тя веднага, щом се отдалечиха достатъчно. Майка се усмихна:

— Попита на колко си години. Аз казах на пет, и той каза, че ще станеш красавица.

Елен спря сред пътя:

— Красавица? Искаш да кажеш хубава? Като дама?

— Разбира се. — Майка й обичливо я потупа по рамото. — Нали винаги съм ти го казвала?

Наистина беше така. Доколкото Елен можеше да си спомни. И това беше хубаво, помисли си тя, докато поглеждайки нагоре, видя фигурата на майка си да се появява иззад дърветата.

Много хубава. Но не толкова, както го каза майор Калвърт, защото майор Калвърт беше мъж и джентълмен. Той миришеше на парфюм и кожата на ръцете му беше мека, и когато взе ръката й, той направи, нещо много неочаквано, нещо, което майка никога не спомена и което никога не правеха, когато се ръкуваха. Той притисна върха на единия си пръст върху влажната извивка на дланта й, най-напред слабо, после по-силно, накрая я драсна по кожата тайно със съвършено гледания си нокът.

Не каза на майка. Тя можеше да се ядоса и на Елен щеше да бъде забранено да отиде отново в голямата къща. А тя много силно желаеше пак да я посети. Искаше да види големите сребърни четки, да помирише чистото бельо, и да види майор Калвърт отново. Защото, когато той така докосна дланта, й стана хубаво. Това я накара да се усеща топла, мека и с пресекващ дъх. По същия начин се чувстваше, когато наблюдаваше момчетата на Танърови във вира.

Това беше странно, въпреки че майор Калвърт беше мъж, той изглеждаше много красив и много чист. Защо тогава той я накара да се чувства по същия начин, по който й въздействаха онези мръсни деца, за които тя никога не трябваше да си спомня?

Тя бързо се изправи. По-добре да не мисли за това, то беше противно, и майка можеше да забележи, че нещо не беше в ред. Тя махна с ръка изведнъж щастлива, че си има тайна, щастлива, че вижда майка си.

— Виж, — каза тя, — направих ти английска градина.

 

 

Времето след вечеря беше най-приятното. Елен го обичаше. Тогава светлините ставаха по-меки и въздухът беше по-прохладен. Памучните завески се полюляваха от бриза, идващ от отворения прозорец, а отвън пееха щурците. Тогава майка й бе до нея, имаше нейните специални уроци, които съвсем не приличаха на уроци, по-скоро бяха игра, която много й се отдаваше.

А тази вечер беше специална, защото майка й се беше върнала с една изненада, увит в кафява хартия пакет, който тя веднага скри в спалнята, въпреки че Елен видя вълнение в очите й. Щеше да й бъде позволено да го види по-късно, каза майка, ако добре се справи с уроците.

Така те започнаха с „детска вечеря“, както я наричаше майка. Тя беше много специална в това отношение. Храненето в средата на деня беше официален обед, никога само обедно ядене, както го наричаха децата на Танърови, защото те никога не са знаели нещо по-добро. После идваше следобедният чай, който не се сервира на маса, обясни майка, а в хола, при положение, че имате такъв, и тъй като те нямаха, си представяха, че имат. След това идваше вечерята, а когато тя порасне, вместо тази, ще има официална вечеря, сервирана в осем.

За вечеря имаха варени яйца, с бял хляб, намазан с масло, на много тънки филийки, с изрязани кори. Никога нищо пържено. Майка казва, че пържената храна е вулгарна и придава лош цвят на лицето. Имаше също и малко сирене, а после идваха плодовете. Да се ядат те беше сложно нещо, защото трябваше да се направи с нож и вилица, и портокалът трябва да се бели по един начин, а ябълката по друг. Понякога Елен ги объркваше, и майка се намръщваше.

После майка пускаше радиото и те слушаха новините, което беше много отегчително, мислеше Елен, и всичко беше за войни в места, за които тя никога не бе чувала, освен Корея. И после, когато чиниите бяха измити, идваше най-приятната част. Уроците.

Тази вечер тя трябваше да подреди върху покритата с мушама маса всички ножове, вилици и лъжици на подходящите им места. Всичко не изглеждаше съвсем добре, дори майка се съгласи, защото всичките им прибори за хранене имаха еднакъв размер, вместо различен, както е редно, но все пак подреждането им беше правилно.

Когато свърши, тя се настани на една възглавница върху стола и зачака, с изправен гръб, с ръце пъхнати отстрани, защото когато отивате на банкет или на голяма вечеря, не можете да ядете с щръкнали лакти — така ще заемате много място.

Майка й се усмихна:

— Добре. Сега, тази вечер ти ще сервираш супичка, бистра супа, мисля — консоме, помниш ли? После риба — може би писия или малко задушен калкан. След това главното ястие, което може да бъде пиле, или месо или дивеч, ще има и зеленчуци, разбира се, които ще ти бъдат донесени. От коя страна ще застане сервитьорът?

— От лявата, майко.

— Добре. А ножовете и вилиците — в какъв ред ще ги употребяваш?

— От вън навътре, майко.

— Добре. А ако има кифлички или друг вид хляб?

— Начупва се залък по залък, майко. С пръстите. Никога не се реже с нож — Той е за маслото.

— Отлично. А чашите за вино?

Елен погледна към редицата от три чаши от дебело стъкло.

— Също както ножовете и вилиците. От вън навътре. Дори, ако чашата е налята отново, никога не се поема повече от три глътки една след друга, и се отпиват бавно… — Тя се засмя. — Пръстите стоят около дръжката на чашата, не щръкнали.

— Добре — въздъхна майка й. — Три чаши не са според правилото, нали разбираш, но така е по-предвидливо. Сега… След главното ястие, какво можеш да поднесеш?

— Пудинг, майко.

— Пудинг, точно. А не десерт — това е термин за плодовете и ядките, които се сервират накрая. И разбира се не се казва „сладко“. Може да следват солените пикантни блюда — помниш ли кои бяха те?

— Торти?

— Солени. — Лека усмивка. — Имай други, разбира се. Сега… — Тя посочи стъклените пиперница и солница в центъра на покритата с мушама чамова маса. Тези са…?

— Солта и пипера, майко. И понякога може да има горчица. — Тя гордо вдигна лице, доволна, че толкова добре се справя. — Ние не казваме „прибора“, но ако някой го каже, ние пак ще му го подадем и няма да се засмеем.

— Отлично. А това? — Тя посочи хартиената салфетка, която стоеше до чинията на Елен.

— Това е салфетка.

— И тъй като ние вече сме стигнали до пикантните блюда, тя къде трябва да се намира понякога?

Елен сложи ръка на устните си:

— О, забравих. На скута ми, майко.

— Заедно с ръцете ти, ако не бъркам.

Урокът беше лек. Ръцете на Елен бързо се спуснаха под масата.

— Много добре. Едно последно нещо. Ти си си изяла плодовете — отлично, разбира се, не си хвърляла портокаловите обелки под масата, но да забравим това. Какво следва после?

— Ами… — Елен се колебаеше. — Ще поговорим, майко — и трябва непременно да разговарям с личността, както от лявата, така и от дясната ми страна и да не се увличам да…

— Да разговаряш само с един от сътрапезниците си. Добре. Продължавай.

— И после, ще чакам домакинята да ме погледне. Тя може да хване погледа ми или да си остави настрана салфетката, но аз трябва да съм готова. След това тя се изправя, и всички други жени се изправят и ние я следваме извън трапезарията, а мъжете стоят след нас и пият портвайн, и си разказват смешни истории…

— Да, да. — Майка й се изправи. — Какво казват те, теб не те интересува. И във всеки случай… — Тя се колебаеше, като че ли е объркана за момент. — Тази практика сега може да е на изчезване. Не съм съвсем сигурна. Откакто започна войната, знаеш. Нещата сега не са така официални, и разбира се, аз съм отдалечена от дълго време — гласът й заглъхна. — Но най-добре е да знаеш…

— Да, майко. — Тя се поколеба, издигна очи към лицето на майка си. — Добре ли се справих?

— Много добре, скъпа моя. Сега можеш да слезеш.

Елен се свлече от стола и изтича при майка си.

Майка й беше седнала в единственото удобно кресло, което те притежаваха. То бе грозно, мислеше Елен с жълти дървени крака и мазна червена покривка. Майка й го беше облякла със стар, с индийски десен шал, който бе донесла от Англия. Сега, когато Елен се качи на скута й и намести глава на рамото й, майка й облегна глава назад върху шала и затвори очи. Наклонила глава, Елен я наблюдаваше внимателно.

Нейната майка е красива, помисли си. Тя беше много слаба, но те често нямаха какво да ядат, особено ако Каси Уайт закъсняваше да плати на майка заплатата, както понякога се случваше. Но тя винаги миришеше на чисто и на цветя, и винаги гримираше лицето си, и всяка сутрин прибираше косата си с фиби. Никой тук наоколо не изглеждаше като нейната майка, никой! Тя имаше мека кафява коса, която сама подстригваше и си правеше вълни с маша, така косата й беше накъдрена. Тя беше бледа и никога не сядаше вън на слънце, защото то изгаряше кожата й. Веждите й бяха оскубани в две тънки арки, и очите й бяха големи и раздалечени, също като на Елен. Те бяха теменужени, затова са й дали това име, казва тя. Тя са казва Вайълит Дженифър Фортескю — или така се е казвала, когато е играла на сцената в Англия. Тук тя беше Крейг, госпожа Крейг, защото това било татковото име, а Елен бе Елен Крейг. Елен не харесваше много името Крейг. Би било по-добре, мислеше тя, да бъде Елен Фортескю, и когато стане голяма, тя ще се казва така. Тя ще играе на сцената като майка, и тогава ще може да употребява, което си иска име, или може би ще участва в киното — филмите, майка каза. Имаше кинотеатър в Селма и майка й я водеше там понякога на разходка. Елен обичаше киното. Сядаше там, тиха като мишка. Мислеше, че майка й прилича на Карол Ломбард — само че бе по-хубава, защото косата на Ломбард бе боядисана сребристоруса, а майкината има естествен цвят.

Майка има сестра, наричана Елизабет. Тя й праща картичка всяка Коледа и някои години Елизабет й отвръщаше. Техните майка и баща са умрели, заради това за тях е особено трудно да се върнат обратно в Англия. Защото, къде ще живеят?

— Не бихме ли могли да живеем с Елизабет, само в началото? — питаше Елен.

Но мама поклащаше глава. Тя и Елизабет не се разбирали добре, каза. Елизабет е по-голяма и винаги и се е противопоставяла, защото тя е била любимката на татко. Веднъж той взел Вайълит в Париж, били само двамата и прекарали великолепно, защото Париж е най-хубавият град в света, по-хубав дори от Лондон. Когато се върнали, Елизабет била противна и намусена. Тя все още живее в къщата в Девон, където са израснали, макар че не е омъжена, живее сама и тя е твърде голяма за нея. Те не могат да се върнат там, каза майка. Елизабет няма да ги иска, и майка ще е тъжна, като се върне към спомените.

— Елизабет ми завижда — каза мама. — Аз се омъжих, а тя остана сам-сама.

Елен въздъхна. Тя знаеше какво значи това. Това значеше, че Елизабет е стара мома, и това е ужасна съдба, най-лошото нещо, което може да се случи на една жена. Това означава мъжете да не те харесват, това означава, че си обикновена и тъпа и трябва да прекараш остатъка от живота си като буркан за сладко на лавица. Ставаше много неспокойна понякога, когато мислеше за това. Ами, ако й се случи?

От друга страна, бракът също не й се струваше толкова хубаво нещо. Госпожа Калвърт беше омъжена, но изглеждаше кисела и нещастна. Госпожа Танър беше омъжена, но нейният съпруг се е пропил и я пребиваше. Мама е била омъжена, но когато говори за това, което тя рядко прави, се разплаква.

Елен искаше да знае дали тя е била влюбена в татко, защото така стават нещата, тя знае добре. Първо се влюбваш, после мъжът ти предлага да се ожениш за него, и тогава той те обича и се грижи за теб завинаги. Само че понякога това не е така, и тя искаше да знае защо. Майка не би й казала. Тя просто каза, че е било военно време, че е била много млада, че е била войнишка булка, и смени темата. Тя не бе обличала бяла рокля или було — Елен откри това. Заради войната, отново каза майка. Елен си мислеше, че може би това е причината, че всичко е тръгнало зле: майка не го бе направила както трябва, облякла е костюм, вместо булчинска рокля и е отишла на някакво служебно място, не в църква. Няма да е било добро начало, мислеше Елен. Когато тя се жени, няма да допусне тази грешка.

Често й се искаше да попита майка нещо повече за брака и за татко, защото би й се искало да знае повече за него. Но майка ставаше неспокойна, когато й задаваше тези въпроси, а тази вечер изглеждаше уморена и малко напрегната, като че ли нещо я мъчеше. Така че, Елен се сви в скута й, и задаваше въпроси, които знаеше, че майка й харесва. За живота, който майка й е водила като малко момиче и за къщата, в която е живяла, за дрехите, които е обличала, и за вечеринките, на които е ходила и как, когато е била деветнайсетгодишна е избягала от къщи, за да стане актриса. Елен бе чувала отговорите сто пъти досега, но все още й бе приятно да ги слуша. В началото майка й започваше бавно и тя трябваше да измъква думите й. После теменужените й очи заблестяваха, и две ярки, трескави цветни петна се появяваха на бузите й, тогава тя започваше да говори бързо и думите се застъпваха една друга.

Бял сатен, лисичи кожи, шампанско за закуска, и място, наречено „Кафе Роял“, което едва не е било бомбардирано, когато майка е танцувала там. Вечеринки, които започвали от задкулисната гримьорна и продължавали цяла нощ. Мъже, облечени във вечерни жакети, а понякога с фракове. Един даровит мъж, които обличал копринено официално облекло, свирел на пиано и пеел закачливи песнички. Тоалетен грим от Лайхнер и Макс фактор, поставен в малки мазни туби с номера по тях — майка е имала известен стил. Цветя. Майка винаги е носила роза, забодена на дрехата си, когато излизала на вечеря. Имала е много обожатели и своя любима дреха, която вече няма. Направена била от бледолилава коприна, която подчертавала цвета на очите й. Коли — марка далмър, с кожени седалки. И песни — много песни. Майка й ги пееше понякога, застанала по средата на малката стая с бляскави очи, пламнали страни, лампата осветяваше косите й. Любимата й песен беше за люляците.

Веднъж тя я изпя хубаво, с високия си ясен глас, и когато свършваше, Елен изръкопляска, а майка се поклони и се засмя. Елен попита: „Какво са люляците, майко?“, и майка каза, че те са бели или лилави цветя и миришат на пролет в Англия, и градинарят на майор Калвърт ги отглеждаше в голямата къща.

После тя спря изведнъж и заплака. Каза, че понякога този живот на актриса може да бъде и много труден. Хората не те приемат сериозно.

Тази вечер майка не пя и на внимателните въпроси на Елен отговори твърде бързо, като че ли имаше някаква тревога. За пари, може би.

Така, след кратка тишина, Елен притисна ръката на майка си и й напомни. Изненадата.

— А, да! Изненадата…

Майка й бавно се изправи, хвана Елен за ръка и я заведе в спалнята. В средата на майчиното легло се намираше кафявата мукавена кутия.

Много внимателно майка й разопакова стегнатата обвивка и повдигна капака. Елен плесна с ръце от възторг и загледа.

Много внимателно, като прокарваше ръце по плата и заглаждаше гънките, майка й извади една рокля. За момент я задържа на себе си и въздъхна. После много леко я постави на леглото. Елен се втренчи. Видя щастие по лицето на майка си и не посмя да каже нищо.

Роклята бе от коприна. Беше в сиво и бяло, в размазан десен, който не хареса на Елен. Имаше голяма яка, подплънки на раменете и малко коланче от същата материя, което се пристягаше около кръста. На ръба на яката имаше малко черно петно.

Двете съзерцаваха мълчаливо роклята известно време и после бързо, внезапно майка й се наклони и докосна плата. Отстрани назад яката.

— Виждаш ли, Елен? Гледай! Бергдорф Гудман. Точно тук на етикета. Това е хубав магазин, Елен. На Пето авеню. Изключителен. Ужасно скъп. Това е чиста коприна — виж. Почувствай. Не е ли хубаво?

За секунда тя зарови глава в диплите на полата.

— Чиста коприна. Не съм докосвала копринена дреха — не съм обличала от… — Тя избухна в нервен смях, — от дълго време.

Елен се втренчи в роклята. Преглътна.

— Има петно на нея, майко, виж. Точно тук, на яката. Мръсна е! Не е нова…

Майка й се обърна, виолетовите й очи блеснаха:

— Разбира се, че не е нова. Мислиш ли, че бих имала пари да купя дреха като тази? Не бих могла да я купя — не и за една година със заплатите на Каси Уайт. — Гласът й се повиши. След това нещо я накара да промени тона си. Тя срещна очите на Елен и нейните за секунда погледнаха надолу, после погледнаха отново, пълни с молба.

— Хубава е, Елен. Не можеш ли да видиш това? О, зная, че е обикновена, но хубавите неща често са такива — трябва да научиш това. Има петно — но това е нищо. Аз ще го изчистя, ще видиш. И е твърде голяма — виж. Госпожа Калвърт е по-висока от мен, така че ще трябва да я скъся. Тя е по-едра в ханша — така, виждаш ли? Ще взема и тук, съвсем малко, и какво от това, че подгъвът малко се подава — съвсем малко. Ще можем да направим на Дол нова рокля, за гости, и…

— Това е рокля на госпожа Калвърт? — Елен се втренчи в майка си. Тя наблюдаваше как цветът изчезна от бледите й страни. Тя ти я даде? Искаш да кажеш, че това е втора ръка — като Танърови?

— Ни най-малко като Танърови. — Устата на майка й се превърна в твърда черта, и тя се изправи. Ръцете й трепереха. — Това е рокля, това е хубава рокля. Почти не е носена. Госпожа Калвърт я беше изхвърлила и…

— Госпожа Калвърт даде ли ти я?

Нещо я накара отново да зададе въпроса — Тя не можа да се спре. Сърцето внезапно я стегна, заболя и знаеше, просто знаеше, преди да се сведат майчините очи, преди тя да погледне настрана, преди да отговори.

— Не. — Тя обърна гръб, наведе се и започна да сгъва дрехата отново. — Всъщност, не ми я даде тя, а майор Калвърт. Изнасяха я заедно с много други неща, той я видя и я спаси. За мен. Защото помисли, че би ми харесала. Защото помисли, че може да ми стане. И наистина ще ми стане. Ти никога не си виждала хубава рокля. Почакай да я облека, тогава ще видиш…

Майка беше ядосана. Елен го усети. Тя беше ядосана и разстроена. Като че ли ужасен вятър кръжеше из стаята и майка й беше грабната от него — разблъскваше нещата настрана, затръшкваше чекмеджетата, каза на Елен да бърза, да донесе вода и да върви в леглото, че тя е малко момиче, още няма седем и че е минало времето й за лягане…

Мълчаливо Елен се изми, съблече се и се изкачи в ниското си легло. После майка й приближи, седна и взе ръката й, и Елен знаеше, че тя съжалява и те просто постояха така, без да говорят.

Накрая майка й се изправи, отстрани се малко от леглото, и Елен си помисли, че тя ще излезе и ще заключи вратата след себе си, но тя стоеше.

— Елен… — каза тя накрая. — Не си ли заспала? Знаеш, утре е събота?

Елен се прозина и се сгуши под тънкия чаршаф. Утре беше събота. Да, тя знаеше това. В събота с майка отиваха на разходка надолу покрай рекичката.

— Аз… Аз трябва да изляза, Елен. Само за малко. Не задълго. Следобеда.

Елен се изправи и седна:

— Но следобед ние се разхождаме!

Майка й въздъхна:

— Знам, че го правим, скъпа. Но не утре, нали? Майка трябва да излезе. Трябва утре да срещне един приятел.

Елен се втренчи със закръглени очи:

— Приятел? Мога ли и аз да дойда? Какъв приятел? Познавам ли го?

— Не. Не! — Майка й говореше с ласкав тон. — Ти не можеш да дойдеш утре. Друг път, може би. Ако си добро момиче. И ние ще отидем да се разходим веднага, щом майка се върне — така, както винаги го правим. Нали?

Елен започна да плаче. Не знаеше защо и не можеше да спре. Тя само знаеше, че всичко, изведнъж бе тръгнало зле. Първо беше изненадата, която съвсем не беше приятна, а ужасна. И сега това. Сълзите извираха от очите й и капеха надолу по лицето и по чаршафите.

— О, Елен… — майка й приближи бързо до нея и плътно я обви с ръце. Лицето на Елен бе притиснато до слабите рамене на майка й, и тя усещаше, че майка й е напрегната като струна — сякаш тя също искаше да заплаче.

— Скъпа моя, недей да плачеш. Недей да бъдеш глупава сега. Уморена си, това е всичко. И все още си малко момиченце, и… — гласът й пресекна. Тя се дръпна внезапно назад, като не ли залитна от отчаяние, и гласът й беше станал съвсем смешен, не мек и спокоен, както винаги, а тънък и накъсан.

— Аз съм на трийсет и една, Елен. На трийсет и една. Не съм стара. Млада съм, още съм млада, и… Майка има нужда от приятели, както всеки. Ти не можеш да искаш майка да бъде самотна — да няма приятел и — нали?

Елен я гледаше внимателно. Собствените й сълзи бяха пресекнали така внезапно, както бяха бликнали, но майка не забеляза, тя бе обърнала лице настрани.

— Не — каза тя накрая и майка въздъхна.

Тя се наведе и целуна Елен по челото и я настани обратно под завивките. След това загаси лампата и се отправи към вратата.

— Майко?

— Да, скъпа?

— Ще облечеш ли новата си рокля при срещата с новия си приятел?

Настъпи кратка тишина, после майка й леко се засмя:

— Може и да го направя — каза тя — може…

Тя беше почти весела и затвори вратата.

 

 

Тя наистина облече новата си рокля. Почти половината от нощта стоя да я шие, чисти и глади, но когато я изпробва, й ставаше много добре и петното беше изчезнало. Тя я облече и внимателно се огледа в пукнатото старо огледало в спалнята. След това се засмя, плесна с ръце и се завъртя наоколо.

— Виждаш ли, скъпа? Хубава е нали? Точно както каза майка ти.

Елен издаде устни и мълчаливо се втренчи в нея. Майка беше измила косата си и тя блестеше на слънчевата светлина. Беше се гримирала внимателно. Веждите й бяха подчертани повече от всякога, а устата й беше алена Купидонова стрела. Майка й спря да се върти, дойде при нея и силно я прегърна.

— Сега, не се цупи, скъпа — недей. Така изглеждаш грозна. Майка няма да се бави — каза ти. И виж, ще ти кажа, защо и теб да не те облечем добре? В твоята специална рокля. И нека майка да ти направи косата. Тогава и двете ще бъдем красиви дами и когато майка се върне, ще отидем да се разхождаме, нали? Долу, покрай рекичката в нашите красиви рокли, и ще си държим ръцете, и ще си попеем, и ще си представяме, че сме в Риджънт парк в Лондон, и че отиваме да слушаме оркестъра. Ще направим това, нали?

Елен не каза нищо, но майка едва ли забеляза. Изглеждаше много развълнувана и отнесена. Тя набързо облече Елен в нейната най-хубава рокля. Тя наистина беше хубава, и обикновено Елен я харесваше. Майка й я беше шила, беше я набрала отпред и й беше направила дантелена якичка от една стара женска фуста. Обличаше я, когато ходеха на кино в Селма. Но днес й се струваше неудобна, твърде тясна, плътна и груба. Почувства, че се изпотява, като че ли във фургона въздухът не стигаше, като пред буря. Малки капки пот стояха по челото на майка и около горната й устна.

Майка среса дългите руси коси на Елен, докато започнаха да блестят. После извади машите за къдрене, затопли ги и нави дългите руси кичури на букли. Елен виждаше, че тя се опитва да й достави удоволствие, но колкото майка се стараеше, толкова тя се чувстваше по-сгорещена и вдървена.

Накрая, майка си погледна часовника и каза:

— А сега, нещо много специално. За теб ще има също. Само сега.

Тя изтегли чекмедженцето на евтиното жълто сандъче до леглото си, потършува в дъното и извади една кутийка, специална кутийка.

Беше съвсем бяла със златен надпис отгоре, а вътре в малко вдлъбнато място, покрито с жълтеникавобял сатен, имаше шише със стъклена запушалка. Беше много малко шишенце и съвсем на дъното му имаше малко останала оранжевокафява мазна течност. Много, много внимателно майка наклони шишенцето така, че течността вътре да отиде към запушалката и после го натисна. Разтри излязлата течност зад ушите си и върху бледосините вени от вътрешната страна на китката си и после направи същото и на Елен.

Елен сбърчи нос:

— Мирише особено.

— Това е най-скъпият парфюм на света. — Майка й се взря в шишето. — Помниш ли? Казах ти. Нарича се „Радост“ и мирише на пролет — изведнъж лицето й се натъжи. — Имам това шише от седем години. И сега вече то съвсем се е свършило.

Елен си помисли, че в такъв случай би могла да изхвърли шишето, но тя не го направи. Постави обратно запушалката, върна шишето в неговата кутия и я сложи в чекмеджето. Въздъхна.

— Никога не дръж парфюма на светло, Елен. Измирисва се. Запомни. А сега… — Тя погледна отново към своя часовник и леко ахна. — Трябва да вървя. Закъснях. Ще бъдеш добро момиче, нали? Стой сега точно до фургона, както винаги го правиш. И помни лепенките на часовника. Когато стрелките стигнат лепенките, майка ще бъде вкъщи…

Тя целуна Елен и я притисна силно в прегръдките си, после тръгна. Елен я наблюдаваше. Тя мина надолу по стъпалата и през двора. Когато беше извън оградата, започна леко да тича: Елен влезе в кухнята, застана до хладилника и се загледа в часовника. Намръщи се. Лепенките бяха преместени. Едната беше на дванайсет, както винаги, другата на шест.

Тя несигурно се вгледа в часовника. Значеше ли това, че майка ще се върне вкъщи по-рано от обикновено — или по-късно? Опита се да разбере, но във фургона беше горещо и задушно, така че накрая се отказа и излезе навън. Огледа градинката си. Тя изглеждаше ужасно. Всички цветя бяха посърнали на слънцето и камъните сякаш не бяха на мястото си. Тя леко ги подритна с обувка. Камъни, не речни камъчета. Може би, ако вземеше малко вода от помпата и налееше на цветята, те щяха отново да се вдигнат. Неуверено донесе бутилка, напълни я, после с пораснал интерес към заниманието си коленичи и изля водата. Беше трудно. Тя изтече в праха в не попи, където трябваше. Мъхът се промени и посърналите глухарчета се приведоха.

— За какво го правиш това? Те са умрели.

Елен бавно повдигна глава. Един от Танърови — Били Танър, помисли си Елен. Тя примигна на слънцето. Да, това беше наистина Били Танър. Той се облягаше на ниската плетена ограда и я наблюдаваше. Тя го погледна мълчаливо. Той беше много мургав и беше подстриган грозно, както всички Танърови — по войнишки, майка каза, че така се наричало — толкова късо беше подстриган, че скалпът му блестеше на слънцето между перилата на оградата. Боже, колко беше грозен! Беше без блуза и без обувки — но всъщност, Танърови никога не слагаха обувки, освен на училище — и носеше сини джинси, отрязани до коленете, толкова стари, че бяха почти бели. Тя го изгледа за малко, но не му отговори. Може би ако си мълчеше, той щеше да си отиде. Изля още малко вода в праха.

Били Танър хвърли бърз поглед към фургона, после отвори вратата и влезе в двора. Спря няколко стъпки настрани и започна да се тътри в праха. Краката му бяха мръсни: целите му глезени бяха в червена прах.

— Умрели са. Няма да се съвземат като ги поливаш. Не, когато са умрели — Той замълча. — Искаш ли да ти донеса няколко свежи? Знам къде има много. По-хубави са от тези. Наистина големи. Долу покрай рекичката.

Елен седна върху петите си и предпазливо го погледна. Той изрече предложението си просто, но това беше добро предложение. Повечето от Танъровите се подиграваха и разритваха камъните навсякъде. Но Били беше по-добър от всичките Танърови, тя помнеше това. Веднъж, когато Мисисипи Мери се грижеше за нея, тя беше паднала в парка на фургона, и Били Танър я беше вдигнал и бе измил удареното на помпата. Тя се поколеба.

— Това е английска градина — каза тя накрая. — Вчера изглеждаше добре.

Били се ухили. Погледна край нея в праха.

— Английска градина? Ти виждала ли си някога английска градина?

— Не. Но майка ми е виждала. Тя ми е разказала всичко за тях. Те целите са зелени и имат много и много цветя. Както горе градините на Калвъртови, само че по-хубави.

— У-у-х! — Той се наведе и ловко размести камъните. — Искаш ли да направиш така? — Да направиш бент, виждаш ли? Тогава водата няма да изтича. Искаш ли сега пак да опиташ?

Елен опита. Внимателно изля водата. Тя образува локвичка срещу камъните, точно както тя искаше. Постепенно водата попи и Елен се усмихна.

— Благодаря ти.

— Добре. — Той вдигна рамене. Елен видя, че я разглеждаше. Погледна косата й, най-хубавата й рокля, голите крака и сандалите й. В началото това я накара да се почувства странно да бъде разглеждана така, но той не я докосна или нещо друго и след малко това започна да й харесва.

— Косата ти е наистина хубава, знаеш ли? — изрече го внезапно и за изненада на Елен тя забеляза, че той се изчерви. Лицето му стана като цвекло и той не се усмихваше. — Веднъж видях едно момиче да прилича на теб. В илюстрована книга. В училище.

Елен го гледаше несигурно, чудейки се дали това е комплимент. Но преди да успее да отговори, Били сбърчи нос и се засмя.

— Миришеш наистина особено, мисля. Ух, каква воня!

— Какво знаеш ти? Това е парфюм. Френски парфюм. Майка ми сложи малко. Това е най-скъпият парфюм на света, разбра ли, Били Танър!

— Така ли?

— Да, така. Нарича се „Радост“ — Тя го изгледа с достойнство и се хвана за китката. — Мирише както трябва, тук — виждаш ли? Хубав е.

Били се поколеба и се наклони тромаво над китката й. Помириса.

— Искаш да кажеш, че е парфюм? Някакъв вид парфюм? — Очите му се закръглиха от недоверие. — Мирише на стар котарак.

— Не е вярно! — Елен гневно отскубна китката си.

— Успокой се. — Той вдигна рамене и се изправи. Направи няколко стъпки, погледна нагоре към небето, после надолу към праха, накрая към нея. — Майка ти излезе ли? Искаш ли да поплуваш? — Поколеба се. — Знам едно хубаво място. Зад старата памучна нива. Няма деца, няма негри. Чудесно е — Той я погледна. — Аз дори не съм водил там братята и сестрите си.

— Не ми е разрешено. Трябва да стоя тук. Докато мама се върне. Докато стрелките на часовника стигнат тези червени лепенки — виж там, в кухнята. — Тя важно замълча. — Мама излезе, за да се срещне с приятел.

Били отиде към фургона, погледна през прозореца и се засмя:

— Шест! Тя няма да се върне до шест? Има повече от три часа от сега нататък. Какво ще правиш три часа? И да се навърташ из мръсотията? Трябва да си луда. Ела да плуваме. Майка ти никога няма да разбере.

Елен го загледа. Искаше да отиде. Много й се дощя да тръгне. Той беше прав. Ужасно беше просто да стоиш тук и да чакаш, ужасно, и топло и самотно. Тя си прехапа устната.

— Аз… Аз не зная да плувам — каза тя уклончиво.

— Ще те науча. Няма проблем. — Той започна да свирка, после спря. — На колко години си, всъщност?

— Седем. Почти на седем.

Това изглежда го изненада, защото той я погледна отново, бавно нагоре и надолу, както беше направил преди.

— Мислех те за по-голяма. Изглеждаш по-голяма. — Той замълча. — Ти си просто едно дете.

— Не съм. — Елен стоеше възмутена. — Мога да чета и пиша, и…

— Букви? Искаш да кажеш, че можеш да четеш букви? Откога?

— От петгодишна. Моята майка ме научи. Преди да започна училище — Тя замълча, гледайки го оценяващо. — Ти можеш ли да четеш буквите?

— Разбира се. Разбира се, че мога. Прочетох една книга. Може би две. С картинки, нали знаеш — както ти казах. Моята майка беше наистина горда, когато ме чу да сричам. Това е повече, от което баща ми може да прави, а той е възрастен.

Елен го слушаше внимателно. Той не се срамуваше от това, че баща му не знае да чете. Тя се колебаеше.

— Ти на колко си години?

— Единайсет. Дванайсет ще направя на Деня на благодарността. — Той разрови праха. — Идваш ли да плуваш — да или не?

Елен пое дълбоко въздух:

— Добре. — Тя тревожно погледна към часовника. — Но само за малко.

— Разбира се. — Били се засмя. — Той изглеждаше доволен и прескочи малката вратичка. — Хайде, тогава. Ти говориш наистина забавно, някой казвал ли ти го е?

 

 

Вирът беше в малка падина, заграден от канадски тополи. За да стигнат до него, те взеха по меката пътека, която водеше до плантацията на Калвъртови и после завиваше покрай изкоп, който излизаше в полето. Далече горе вдясно Елен можеше да види картонените бараки, където живееше Мисисипи Мери, и извивки пушек, които се носеха към оловносиньото небе. От дясно в далечината бяха памучните полета, които майор Калвърт все обработваше. Следваше голям ред блатни кипариси, които предпазваха къщата и градините откъм полето.

Тя с усилие следваше Били, вървейки с неуверени стъпки в коловозната кал, остри треви и капини закачаха роклята й. Беше й топло и се задъхваше, чувстваше се изпълнена с вълнение и тревога. Кожата й беше лепкава, а най-хубавата й рокля залепна по тялото й и тя почувства сърбеж под мишниците. След малко Били реши да спре. Той събра слюнка из устата си и я изплю в праха. Засмя се и тя за първи път забеляза колко сини бяха неговите очи в сравнение с тена на кожата му. Той протегна ръка и направи рязко движение с глава.

— Оттук. Виждаш ли?

Елен се вгледа с широко отворени очи. Той сочеше канадските тополи, които растяха надолу, от двете страни на едно сухо дере, бяха точно зад блатните кипариси.

— Тук? Но, това е толкова близо до голямата къща. Зад градините е нали?

Били намигна:

— Разбира се. Но ние няма да минем откъм главния път.

Той я побутна напред, към рова и в някакъв изкоп. Точно пред тях се намираше ограда от бодлива тел. Били сложи пръст на устните си.

— Добре. Аз ще държа телта, а ти ще се промушиш под нея. Има една дупка, виждаш ли? Върви, какво чакаш? И говори тихо, чу ли? Трябва с пълзене да излезем зад ъгъла на градините, тогава ще стигнем до вира. Там ще сме екстра, казах ти. Никой не може да приближи това място…

Елен се поколеба, после държейки роклята си далеч от мрежата припълзя отдолу. Били я последва и отново взе ръката и. Тя се почувства щастлива. Сега се намираха сред буйно израсли храсти, беше тъмно и хлъзгаво. От време на време се появяваха малки пролуки между клоните и през тях тя за миг улови с поглед зелена трева и върха на високи бели колони. Сърцето й биеше много бързо и й се струваше, че вдига ужасен шум, докато Били успяваше да се придвижва съвсем безшумно. Няколко пъти той се присвиваше надолу и припълзяваше, ослушвайки се, а сърцето на Елен забиваше още по-бързо. Какво ли щеше да стане, ако някой от градинарите ги намереше или още по-лошо, ако това направеше самият майор Калвърт. Ами ако той дойдеше да се разходи из храсталака в своя бял костюм и…? Тя отчаяно дръпна ръката на Били. Той спря. Елен почувства, че се изчервява от объркване. Тя стоеше там, неподвижна, стискаща здраво полите на роклята си.

— Били, Били, аз искам да… аз трябва да…

Лицето на Били се разшири в усмивка:

— Не се тревожи. Имам чувството, че за пръв път минавам оттук. Това е защото пазим тишина. Можеш да пишкаш зад храстите. Няма нищо. Нищо няма да гледам.

Елен го погледна изненадано. Той не беше смутен, а тя току-що науми една нова дума. Не беше дума, която майка й би харесала, беше сигурна в това.

Тя леко изхихика. Били вдигна очи към небето:

— Момичета! Бързо…

Елен отиде зад храста и когато се върна, се чувстваше значително по-добре. Тя отново хвана ръката на Били и те продължиха напред. Елен стъпваше, където стъпваше той, така не вдигаше почти никакъв шум и се чувстваше доволна от себе си. Пикая, прошепна тя меко на себе си. Пикая. Това беше хубава дума. Харесваше й. Тя се учеше.

Точно на ръба на дерето и на канадските тополи имаше малко проясняване. Сега голямата къща не можеше да се види, беше скрита зад храсталаците и Елен предположи, че се намират някъде зад нея. Пред тях имаше израсла, зле поддържана трева, жълто-кафява като тревата в парка около фургона. Вдясно можеше да види странна малка дървена барака, заобиколена от храсти. Били се спря. Оглеждаше наляво и надясно. Елен силно дръпна ръката му.

— Били, Били, какво е това място? Тази барачка?

Били се захили:

— Тази? Това е нещо като лятна къща, така я наричат. Хубава и интимна, нали знаеш?

— Интимна? — Елен го погледна втренчено. Като че ли нещо го забавляваше, но тя съвсем не можеше да си представи какво. Тя знаеше какво означава лятна къща: имат ги в английските градини.

— Разбира се. — Били се колебаеше. — Моята майка ми каза, че старият Калвърт я е направил. Ходел там с черни дами — нали знаеш? Но не ми се вярва. Просто стара история, предполагам…

Еленините очи се разшириха от изумление:

— Стария Калвърт? Искаш да кажеш майор Калвърт?

Били се разсмя:

— Не той! Старият му баща, искам да кажа. Умрял при завръщането си — истински курвенски син, каза моята майка… — Той дръпна ръката й. — Ела сега ей тук.

Той бързо я дръпна на тревата, в дерето скрито от погледи. Там долу, между дърветата имаше стръмно, хлъзгаво нанадолнище, което водеше към вира.

Те спряха, и Елен мълчаливо го загледа. Тук, под дърветата беше по-хладно, водата беше спокойна и кафява. Над повърхността й подскачаха и святкаха две водни кончета. Крилцата им имаха цветовете на дъгата.

Тя се намръщи:

— Черни дами? — никога преди не би произнесла тези думи и знаеше, че майка й не би ги харесала. — Не разбирам. Защо бял мъж ще води негърки в лятната къща?

— Е, добре, това е някаква мистерия, предполагам… — Били говореше провлачено, и Елен за миг се ядоса, защото разбра, че има нещо, което той не искаше да й каже. Но в следващата минута тя забрави за това, защото Били пусна ръката й, и се пльосна във водата заедно с джинсите.

Хвърляйки пръски, той се показа на повърхността. Водни диаманти потекоха по лицето му.

— Ще влезеш ли?

Елен се колебаеше. Етикетът при тази ситуация й беше неизвестен. Не знаеше какво трябва да прави, а и не беше я грижа много. Всичко, което знаеше беше, че й е топло, и че иска да е във водата.

— Ще си съблека роклята — каза тя накрая с достойнство. — Ще плувам по гащи.

— Следвай ме. Ако искаш, разбира се. — Били леко се преобърна назад във водата.

Внимателно и методично, Елен се съблече. Свали сандалите си, и грижливо сгъна роклята отгоре им.

После слезе на пръсти до водата. Били доплува и се изправи. Подаде й ръка.

— Хайде. — Той я погледна отново, и отново тя видя странния израз в зениците му. Вървяха много сериозни и като че ли очите му станаха по-тъмни. Той я гледаше така, като че ли искаше да продължи да я гледа още дълго време и като ме ли не вярваше в това, което вижда.

— Хайде — каза той пак, по-меко този път. После я достигна, много леко я хвана за ръката и й помогна да слезе във водата.

Елен извика тихо. Усети меката хладна тиня между пръстите на краката си, а водата беше толкова студена, че почти не можеше да поеме дъх. Пристъпи и усети, че няма дъно. Водата миеше косата и брадичката й. Зацапа с ръце и извика.

Били я хвана. Усети, че ръцете му я обгръщат и я издигат, а после, преди да разбере, се усети че плува.

— Не е ли чудесно? — Били й се усмихна и тя забеляза, че един от предните му зъби беше нащърбен. — Не е ли това най-великото усещане в целия широк свят?

— О, така е, Били! — каза тя. — Наистина.

После те седнаха на огряно от слънцето върху тинестия бряг място, за да изсъхнат. От време на време Били взимаше малки камъчета и ги хвърляше във вира. Наблюдаваха как вълничките се разширяваха. Стана много тихо, помисли си Елен.

— Не умея много — каза тя след дългото мълчание.

— По-трудно е, отколкото изглежда.

— Добре се справи — Били изглеждаше сигурен. — Загреба три пъти. Четири, може би. Близо пет.

Настъпи кратка пауза. Били хвърли нов камък.

— Искаш ли пак да дойдем тук? — попита той с обикновен, привидно безразличен глас. — Ще те взимам, ако искаш. Сутрините. Майка ти работи някои сутрини при Каси Уайт, нали? Тогава ще те взимам, може би.

— Наистина ли? — Елен се обърна към него с радостна усмивка. — Много бих искала. — Тя се спря и се намръщи. — Мисля, че не бива. Майка ми ще се ядоса много, ако узнае.

— Не й казвай. Защо ще й даваш да разбере? Хората имат нужда от тайни, всеки ги има. — Той замълча. — Това място е моята тайна. Харесва ми тук. Спокойно е и хубаво. Идвам понякога — дори и през зимата. Просто за да бъда сам. Когато ми дотегнат другите деца, нали знаеш.

Той се колебаеше. Въпреки ме не си обърна главата, тя знаеше, че я наблюдава отново по неговия си начин.

— Може да бъде и твоя тайна, ако искаш. — Със странно, боязливо движение той взе ръката й и я пусна отново. — Ти си хубава, много, наистина хубава. Затова има смисъл да те водя тук. Знаеш… — Той се поколеба отново, сякаш беше несигурен дали да продължи и Елен се обърна да го погледне. — Знаеш, другите деца не искат да имат нищо общо с теб. Казват, че си надута и други такива работи. Но аз не мисля така. Ти говориш особено, това е сигурно. — Той се засмя. — Но това не е твоя грешка. Казват, че майка ти много си въобразява, и че ти е дала глупаво, измислено име. Но аз мисля, че това е наистина хубаво име и никога не съм го произнесъл. Дори пред теб.

Елен го гледаше с несигурност.

— Френско е — каза тя, все още несигурна дали и той нямаше да избухне в смях, така както биха направили някои други от Танъровите деца, когато им го беше казала. — Това наистина е едно английско име, но трябва да го казвате като французите. Майка ми иска така. Тя го казва по-меко. Като въздишка.

— Това ми харесва. Ти имаш забавно английско произношение и забавно френско име, и те ти отиват. А косата ти, знаеш, когато слънцето свети в нея, тя има цвят на зряла царевица. Виждал съм царевица с такъв цвят — съвсем златен. Видях я веднъж в Айова. Цели поля с нея. Имам вуйчо там, в Айова… — Той прекъсна и се изправи. Хвърли един последен, малък камък и се загледа във вълните. — Така, ще дойдеш ли пак тук с мен? Нека да те науча да плуваш наистина добре. Нека това да бъде нашата тайна — само моя и твоя.

Елен се изправи. Бавно си обу сандалите, после нахлузи роклята си през раменете. Били й дръпна ципа. През цялото време тя се опитваше да мисли — знаеше, че трябва да каже „не“, но знаеше и че не иска да го каже. Чувстваше се странно развълнувана и някак си щастлива, като че ли и се искаше да танцува.

Тя погледна в неговите очи, които бяха сини като перка на голяма морска риба.

— Добре, Били — каза тя.

Били се наведе и постави бърза, суха целувка на бузата й.

— Това също е наша тайна — каза той. Лицето му отново стана тъмночервено. — И не казвай на никого какво направих, нали?

— Да, Били.

— Не искам никой да говори, че съм хлътнал по някакво хлапе, разбра ли? Ние сме приятели, нали? Сега да си вървим.

Той й помогна на връщане по стръмното дере и през канадските тополи, към мястото, където проясняваше. Там той спря, и тя видя как главата му се надига като на животно. Той се заслуша. Отначало не разбра защо, но после чу и тя. Това беше мъжки приглушен глас, после женски смях, след това странен шум подобен на въздишка и на пъшкане. Идваше от дървената барачка, от лятната къща. Видя, че Били хвърли поглед на бараката, после към нея, след това грабна ръката й и побягна. Не спря да тича дори из храсталаците, докато не стигнаха телената ограда и не бяха отново извън границата на памучното поле. Тогава той спря. И двамата бяха задъхани.

— Какво беше това, Били, в бараката? Какво беше?

— Някакви хора. Нищо…

— Можа ли да ги видиш? Аз не успях. Какво правеха?

— Мъничко. Правене на любов, ухажване, нали знаеш.

— Не зная, не зная…

Той тръгна отново, и тя трябваше да тича, за да го настига.

— Коя беше? Можа ли да видиш? Беше ли негърка?

— Ни най-малко. Беше бяла. — Той замълча за секунда, намръщи се, и поклати глава. — Във всеки случай, това не е наша работа. Хайде сега, вкъщи. Виж. — Той посочи към небето. — Съвсем скоро ще завали. Бързо.

Но дъждът се забави. Били я заведе обратно в двора и я остави там. Тя остана под силното слънце, докато гащите и косата й не бяха съвсем сухи. Това беше едно облекчение: сега мама нямаше да й задава въпроси, а ако й зададеше, тя щеше да й каже, че се е намокрила на помпата, когато е наливала вода.

Майка й се появи когато започнаха да падат първите големи дъждовни капки. Елен я видя да поглежда към небето и надолу, към дрехата си, и тогава започна да тича. Тичаше неумело със своите най-хубави, с високи токчета обувки, а косата и беше разрошена от вятъра, и тя сигурно не бе могла да се гримира, защото червилото й беше изтрито. Тя притича през малката вратичка, сграби Елен и изтича с нея във фургона, смеейки се.

— Точно навреме! Започва да вали. Закъснях… — Тя погледна към часовника и после към Елен. — Малко съм закъсняла. Но прекарах толкова хубаво, и… — Тя се запъна. — Погрижи ли се за себе си, скъпа моя? Липсваше ми, знаеш, а сега, не можем да направим нашата разходка — не в този порой… — Тя се поколеба и се обърна, а Елен помисли, че никога не беше виждала очите на майка си толкова блестящи, и лицето й толкова бледо.

Елен седна на един от дървените столове. Държеше гърба си съвсем изправен.

— Няма значение разходката — каза внимателно тя. Замълча. — Ще излизаш ли друг път, за да срещаш своя приятел?

Майка й сгъваше копринената си рокля с приведена глава, но сега повдигна поглед:

— Може би. Бих могла. Само понякога, знаеш. Не често.

— Аз мога ли също да идвам?

— Не, скъпа. — Тя погледна встрани. — Не засега. Това е мамин приятел, разбираш ли? Но някой ден, може би… Ще видим. Това е специален приятел, разбираш ли? Нещо като таен приятел, можеш ли да разбереш? Ти знаеш как майка мрази клюките и какво съм ти говорила за хората наоколо, за Танърови и Каси Уайт… — Тя внезапно направи гневно движение с пръстите си. — Говорят, говорят, говорят по цял ден. Нямат нищо по-свястно за правене. А аз не искам да говорят за мен; нали? Така че… — Тя замълча, после коленичи и обгърна Елен с ръце. — Така че, не споменавай това на никого, нали, скъпа? Знаеш, ако дойдеш при Каси Уайт с мен, както идваш понякога. Не споменавай, че майка си има приятел, нали, Елен? Ще бъде по-забавно така. Това ще бъде нашата тайна, разбираш ли?

Елен я гледаше втренчено. Лицето на майка и се усмихваше, но очите й бяха големи и тревожни. Елен знаеше, също както знаеше за Били, че нейната майка крие нещо, че има нещо, което тя не казва. Отново усети, че нещо болезнено я стегна за гърлото. Когато майка й се наведе да я целуне, тя отвърна лице, така че устните едва докоснаха косите й.

— Добре — каза тя накрая. — Мога ли сега да ям сладки. Гладна съм.

Майка й бързо скокна на крака. Твърде бързо. И не я поправи за думата „сладки“, вместо „бисквити“. Елен не можеше да проумее всичко това. Напомняше и за случаите, когато майка й избухваше, а после съжаляваше и се опитваше да се поправи. Хладно наблюдаваше майка си, когато се присегна към кухненския долап и се радваше, че беше ходила до вира, радваше се, че е била с Били Танър и че не бе казала на майка си. Нека тя има своите си тайни, помисли си. Беше й все едно. Обви около себе си ръце и се усмихна.

Имаше две тайни сега. Това, че бе ходила да плува с Били и начинът, с който майор Калвърт й беше стиснал ръката. Това бе началото.

Може би щеше да е добре да има още.