Тя прекъсна телефонния разговор. Господин Бълинс, портиер на колежа „Магдален“ в продължение на четирийсет години и главен портиер през последните десет, си сложи шапката за игра на боулинг и любезното изражение, което винаги приемаше в подобни случаи и тръгна по стълбище III в новата сграда, издигаща се над „Диър парк“, където Е. А. Дж. дьо Шавини обитаваше няколко от най-желаните стаи в колежа. Под него беше Х. Дж. Е. Дъдли, лорд Сейл. Над него бяха стаите на неговия най-близък приятел, почитаемият С. В. Т. Глендининг. Титлите на джентълмените не стояха върху ръчно написани табелки в основата на стълбището, каквато беше практиката в някои от другите колежи в Оксфорд. Не, с гордост си помисли господин Бълинс, не и в „Магдален“, който според неговото мнение беше не само най-хубавият колеж в Оксфорд, но също така и с най-голяма важност.

Той с пъшкане се изкачи до първия етаж и като намери външната врата отворена, почука на вътрешната.

Влезе и намери Едуард дьо Шавини, изтегнат в креслото си, облечен във фланелка за крикет с екземпляр от книгата на Джон Мейнард Кейнс „Паричните договори“, отворена върху коленете му. Нямаше вид, че я чете. Господин Бълинс гледаше на него с одобрение. Беше добре известно в колежа, че освен, ако не се случеше нещо непредвидено, господин дьо Шавини ще бъде пръв в окончателните изпити по философия, политика и икономика. Това беше добре, но онова, което беше още по-добре — и особено забележително, като се има предвид, че джентълменът е французин бе, че той го правеше по подходящ начин: с едва забележимо усилие от негова страна и с небрежна скромност, както подобаваше на един английски джентълмен.

Според мнението на господин Бълинс войната имаше отчайващ ефект върху Оксфорд, и дори върху „Магдален“. Голяма част от студентите бяха около двайсет и пет годишни, бяха служили по време на войната и на тях по тази причина образованието бе прекъснато. Тези необщителни, напрегнато учещи и сериозни млади хора не се държаха по начин, който господин Бълинс оценяваше като правилен. Едуард дьо Шавини се държеше както трябва: той беше чудесен атлет, със синьо отличие за крикет и толкова добре се представи по гребане, че въпреки да беше тръгнал със закъснение, едва не получи една от наградите на Оксфорд. Участваше с голям успех в съюзните обсъждания, беше член на Театралното общество към Оксфордския университет. Той знаеше как да се забавлява. Устройваше партита, на които се изпиваше голямо количество шампанско и присъстваше на други събирания. Забавляваше млади жени на официални обеди в своите стаи — жени, чиито модни физиономии господин Бълинс разпознаваше от списанията за висшето общество като например „Татлър“, което представляваше и за самия него приятно четиво преди заспиване. Той се обличаше великолепно, с вид като че ли дрехите нямат голямо значение за него. Беше изключително хубав и притежаваше забележителен чар, беше щедър към своя оксфордски прислужник и в много случаи към господин Бълинс. Накратко, господин Бълинс се възхищаваше от него, и — както много рядко му се случваше — го харесваше. Ще отиде далече този млад човек, преценяваше господин Бълинс и очакваше да чете и по-нататък за неговото развитие, след като напуснеше Оксфорд.

Той прочисти гърлото си, когато младият човек го погледна.

— Лейди Изобел Хербърт, господин дьо Шавини, — обяви той. — Тя току-що телефонира. Каза, че сега е в банята, господине, но скоро ще бъде при вас.

Той предаде известието в десет и половина сутринта. Представата на лейди Изобел за време беше еластична. Тя пристигна в „Магдален“ с нейния дерби бентли в три и половина следобед. Едуард, който имаше достатъчно време за размишление, бе все пак учуден от пристигането й. Той реши, че няма причини да му отделя особено внимание. През последните няколко години, откакто беше прекратила ангажимента си с Жан-Пол, той я беше виждал по различни поводи — на балове в Лондон или на уикенди в провинциалното имение на родителите на Кристиан Глендининг, но те бяха разговаряли много кратко. Тя никога досега не беше го посещавала в Оксфорд, той не бе оставал сам с нея в продължение на години — не след войната, не след Лондон.

Допусна, че посещението трябва да е едно от Изобелините хрумвания, а такива имаше много. Кратък флирт с комунистическата партия — направен главно, за да шокира, предполагаше той. Едва избегнат скандал с развод, замесващ изтъкнат член на парламента. Поне два по-късно разтрогнати годежа, които той успя да си спомни: единият с британски летящ боен ас, другият с италиански граф с международна слава на автомобилен състезател. Като че ли Изобел обичаше опасността от разстояние, мислеше той, и отново се учудваше, защо тя идваше при него.

Тя влезе в стаята му, без да почука, облечена в изумруденозелена копринена рокля, без шапка и перли „Конуей“. Слънцето освети ярките й коси, и когато Едуард скочи на крака, тя му се усмихна.

— Кажи ми, скъпи Едуард, — каза тя, — научи ли се вече да приготовляваш коктейли?

И тогава той разбра, защо тя беше дошла.

Тя изпи две сухи мартинита и каза, че не е гладна и не поиска да яде. После запали цигара и се сви върху седалката до прозореца. Едуард чакаше.

— Ще вземеш ли отлична диплома. Чух, че ще вземеш.

— Може би.

— Хюго ми го каза. Онзи ден случайно го срещнах.

— Как е той?

— Добре — Тя замълча. — Не, може би не е съвсем добре. Нещастен е, мисля. Малко объркан. Чувства, че не е направил нещата, които е трябвало да направи — не е изпълнил обещанието си. Не зная. Пиян, както мнозина. Срещнах братовчед му, във вътрешния двор на колежа, когато идвах насам. Носеше розова копринена риза и жълта вратовръзка. Не се е променил — Тя се засмя. — Той все още ли е най-добрият ти приятел?

— Най-близкият ми приятел, да.

— Радвам се. Той ми харесва — Тя се поколеба. — Той е ужасно странен, разбира се.

— Дори така да е.

Изобел небрежно изтръска пепелта от цигарата си през прозореца и се намръщи.

— Как е Жан? Още ли се бие?

— Все още е в армията. Канцеларска работа, главно. Може да бъде изпратен в Индокитай, предполагам. В списъка е. Повечето от отпуските си прекарва в Алжир — в нашите лозя, знаеш. Там му харесва.

— Кой се грижи за магазина, когато него го няма?

Едуард вдигна рамене:

— Аз. Когато не съм в Оксфорд.

— Харесва ли ти да се занимаваш с това?

— Да. Жан няма много време и аз мисля, ме бих могъл да го върша доста добре — Той се поколеба. — Всичко, виждаш ли, е замряло, откакто татко почина. Там има големи възможности. За развитие. За експанзия.

— Понякога ми липсва Жан — Тя неспокойно се изправи. — Той ме караше да се смея. Той можеше да бъде толкова предсказуем. Страхувам се, че се държах доста зле — Тя замълча. — Разбира се, липсва ми също и изумрудът. Ти знаеш ли, че бях неестествено привързана към този изумруд?

Зелените очи срещнаха неговите и устните се разшириха в усмивка. Едуард се поколеба.

— Това е камък, който носи нещастие. Не исках да ти го кажа, когато го избра. Но, предполага се, че той носи нещастие.

— Така ли? — Тя го гледаше напрегнато. — Ами, това обяснява ужасно много неща.

Тя се обърна и погледна към вратата в другия край на стаята.

— Това там твоята спалня ли е?

— Да, тя е.

— О, добре.

Тя прекоси пред него, и влезе в стаята. Настъпи тишина, след което тя го повика. Той бавно влезе през вратата и застана, гледайки към нея.

Изумрудената рокля стоеше накуп сред стаята, а тънкото, бледо, момчешко тяло на Изобел лежеше голо върху неговото тясно колежанско легло. Косата й блестеше върху възглавницата. Между тесните й бедра имаше златночервен триъгълник. Перлите „Конуей“ лежаха върху малките й бели гърди.

— Скъпи Едуард, нямаш нищо против, нали? Виждаш ли, аз исках да го направя преди много години… — Тя замълча, и нейните зеленикави котешки очи заблестяха към него. — Ще се омъжвам, Едуард, казах ли ти? Автомобилният състезател, в края на краищата. Следващата седмица, мисля, след някаква голяма награда, нещо заради което, той ще се състезава. Ако не бъде убит, разбира се. И така, знаех, че трябва да го направя сега. Не бих могла да се омъжа, ако не го направех…

Едуард отиде към леглото, седна до нея и пое тънката й ръка.

— Не трябва за нищо да се тревожиш — Тя се усмихна. — Имам една от онези отвратителни датски запушалки. Сложих си я, преди да напусна Лондон. Казаха ми, че никога няма да усещам, че е там.

Той допря глава и внимателно я целуна по устните, после се оттегли и докосна бузата й с пръста си.

— Ти плачеш.

— Съвсем малко. Ще спра след миг. Вероятно е от чакането. Кажи ми, скъпи Едуард — ти знаеше, нали?

Той продължително я изгледа.

— Предполага, че знаех, да.

— О, толкова се радвам. Това опростява нещата. Скъпи Едуард, имаш ли нещо против, ако аз просто наблюдавам, докато се събличаш?

Едуард се засмя. Той свали дрехите си, а Изобел, гледайки го, се сгуши на кълбо в очакване. После тя го привлече към завивките и леко го бутна върху тях.

— Скъпи Едуард. Не ме целувай. Не още. Не трябва да правиш нищо. Аз съм съвсем готова. Влажна съм. Бях съвсем влажна, още когато пиех първото си мартини. Ти имаш най-чудесния, най-красивия, който съм виждала. И аз искам да направя точно това…

Много внимателно тя го разкрачи, спря за момент, качи се отгоре му със своето бледо и тънко, като диригентска палка тяло. После докосна наедрелия му пенис с тънката си ръка и поведе главичката му между краката си. Той усети влажността, усети тесния отвор. После бавно, непрекъснато гледайки го в очите, тя като че ли се прободе с неговата плът.

— Скъпи Едуард, ако ти мръднеш и най-малко, аз веднага ще се изпразня. О, да…

Той мръдна и тя свърши. После го целуна.

Те се любиха целия следобед. Понякога тя беше мека, спокойна и със забавени движения като погалена котка, а понякога котката извиваше на арка гърба си и откриваше нокти. Едуард влизаше в тялото й с тръпнеща наслада и следобедът премина според мечтата, която той бе имал или тя бе имала много отдавна.

Когато падна мракът, той целуна влажните й бедра и после устата й, а Изобел взе главата му в ръце и се вгледа в очите му. Нейните блестяха като изумруди, този път, без сълзи.

— Скъпи Едуард, — каза тя. — Аз те обичам по много особен начин и знаех, че ти ще разбереш. Добре направих, нали?

— С пълна сигурност. — Той се засмя.

— Харесваш ли ме? Винаги съм те харесвала.

— Да — Той нежно я целуна. — Винаги много съм те харесвал.

— Така си мислех, много се радвам. Много повече предпочитам да бъда харесвана, отколкото обичана. А сега трябва да си вървя.

Тя скокна от леглото с това нейно бързо, неизтощимо изящество, което винаги му бе доставяло наслада и си облече зелената рокля.

— Ще ти изпратя парче от моята сватбена торта. — Устните й закачливо се извиха. — Тя ще бъде запълнена с тези ужасни бели сладоледени сладки, с които готвачите са толкова горди и ще бъде прекалено сладка. Но, аз много обичам онези малки кутийки с хартиени дантелки, в които я опаковат. Така че, ще ти пратя. Можеш да я изядеш преди държавните си изпити, защото сватбената торта носи късмет — всички казват. Така че тогава можеш да си сигурен, че ще вземеш своята отлична диплома, и…

— Изобел…

— Ако остана още една минута, ще се разплача пак — каза тя. — И този път ще изпадна в много тежко състояние. Довиждане, скъпи Едуард, и се грижи за себе си.

През следващата седмица той изпрати телеграма: „Благодаря за тортата. Едуард“.

Три месеца по-късно, когато неговото отлично завършване беше обявено заедно с останалите от Оксфорд и Кеймбридж изпитни резултати в „Таймс“, той получи телеграма в дома си, в Сен Клод. Тя гласеше: „Разбрах, че си я изял. Изобел“.

Той не чу нищо за нея през следващите осем години.

Когато Едуард напусна Оксфорд и се върна във Франция, за да започне работа в администрацията на компаниите и именията на дьо Шавини, той остана ужасен от това, което намери. По време на годините си в Оксфорд, той бе прекарвал част от своите ваканции във Франция, но тези сравнително кратки периоди не бяха успели да му дадат представа за хаоса, който преобладаваше след смъртта на баща му.

С небрежното съгласие на Жан-Пол — „Разбира се, карай, братче. Ще видиш колко е отегчително“. — Той започна систематично проучване на империята „Дьо Шавини“: бижутерската компания, нейните работилници и изложбените зали в Европа и Америка, именията и лозята край Лоара и в Алжир, акциите, банковите авоари, собственостите, които баронът бе поддържал във Франция и чужбина. Навсякъде той се сблъска със същото нещо: възрастни чиновници, склонни да движат нещата по начина, по който мислеха, че старият барон би желал, далеч от новите идеи, страхливи да взимат каквито и да било собствени решения и следователно изхабени, оставящи проблемите да се натрупват неразрешени. Нова кръв не беше се вляла в делата на „Дьо Шавини“ в продължение на много години: навсякъде Едуард намери стагнация и апатия. Приличаше на голяма машина, която е била оставена да работи толкова дълго, че никой не бе забелязал или не се интересуваше, че тя се разваля.

След екзекуцията на Ксавие дьо Шавини висшето немско командване бе присвоило къщата и градините в Сен Клод и бе използвало красивата, от края на седемнайсети век представителна къща за военно жилище. Това Едуард знаеше. Другото, което той не можеше да разбере бе, че през тези години, от края на войната, Жан-Пол не бе направил никакво усилие да възстанови къщата. Той си бе изградил малък апартамент в едно от крилата, бе запазил останалите няколко по-възрастни слуги и бе изоставил по-голямата част от мястото, както е била.

Като знаеше какво ще намери, когато отиде там, и като знаеше, че това ще му причини болка, Едуард отлагаше момента, когато ще направи официална инспекция на къщата. Най-накрая, той отиде в един хубав септемврийски ден на 1949 година, около три месеца, след като се бе върнал от Оксфорд.

От разстояние, докато карайки се приближаваше към нея, голямата сграда изглеждаше непроменена. Слънцето огряваше сините наклонени плочи на покрива и стъклата на наредените един до друг високи прозорци върху централната фасада.

Възрастните прислужници го приветстваха нервно, мълчаливо. Едуард пожела да направи обиколка на къщата. Имаше останали малко мебели, тъй като повечето бяха изпратени на склад в Швейцария и няколкото парчета, които бяха останали, бяха толкова разнебитени, че не подлежаха на поправка. Стените стояха оголени, без знаменитите брюкселски гоблени. Ехото отразяваше стъпките му по непостланите подове. Едуард се взираше около себе си с нарастващ гняв. Ламперията беше надраскана с имена и сквернословия. Зеленикавата влага от запушените канали се просмукваше по стените, покрити с коприна, която беше разкъсана и нацепена. От голямото, извито стълбище, което беше една от забележителните особености на къщата, половината от перилата бяха изтръгнати и използвани за подпалки. В балната зала венецианските огледала, които покриваха стените, бяха изпочупени. Вратите висяха на развалени панти. Мястото вонеше на мишки и влага.

Прислугата беше направила възможно най-доброто: те се бяха опитали да изчистят къщата за неговото пристигане, но Едуард констатира, че усилията им само са утежнили положението. Бавно се изкачи на горния етаж: спалнята на баща му, неговата гардеробна, банята, където махагоновата облицовка бе изсечена и старата инсталация от месинг и мед бе изтръгната и плячкосана. Стаята на майка му, покрита някога с ръчно рисувани през осемнайсети век китайски тапети, сега бяха разкъсани, обезобразени и изпоцапани с уринени петна. Библиотеката, където шкафовете за книги бяха разбити. Стая след стая, общо двайсет спални и после таванския, чиито покрив течеше, а таванът се беше продупчил. Едуард се върна обратно, застана в просторното, с мраморен под фоайе, и затвори очи. Представи си къщата, такава, каквато тя беше някога, през неговото детство — спокойна и подредена. Той си помисли за вечерите за осемнайсет, двайсет, трийсет души. Спомни си за танците и тихите въздишки на музиката от балната зала, за следобедите, които понякога прекарваше в бащиния си кабинет. Отново отвори очи, старият иконом го гледаше с тревога.

— Ние опитахме, мосю Едуард… — старият човек направи безпомощен жест. — Виждате. Измихме всички подове.

Едуард искаше да заридае от гняв и отчаяние, но скри чувствата си, за да не ги забележи старият човек. На следващия ден се завърна в къщата с Луиз. Майка му, която беше хвърлила поглед на мястото, когато за първи път се беше завърнала във Франция, беше твърда. Невъзможно бе да бъде убедена, тя нямаше намерение да живее там. В замяна на това, тя се беше преместила в една градска къща от началото на осемнайсети век във Фобур сен Жермен, квартал на Париж, останал все още предпочитан отпреди наполеоновата френска аристокрация. Тя се върна към Сен Клод с видимо неудоволствие. Във всички случаи Париж беше по-удобен, спомените от Сен Клод бяха твърде болезнени… Когато Едуард упражни натиск върху нея, тя раздразнено повдигна рамене.

— Едуард, мястото е прекалено изоставено, то принадлежи на миналото. Мисля, че Жан-Пол би трябвало да го продаде…

Тя напусна половин час, след като бе пристигнала с нейния великолепен тъмносин „бентли“. Едуард постоя за малко сам в градините. Гледаше как колата й потегля, хвърли поглед от терасата към града, после се върна в къщата. Градините бяха израснали и занемарени, чакълестата пътека беше обрасла с бурени, предишния жив плет не бе подрязван от години. Няколко късни рози се преборваха със заплетените храсти от коприва и бурени. Едуард стоеше, гледайки наоколо със стисната уста и свити юмруци. Майка му не се интересуваше, Жан-Пол не го засягаше: много добре, тогава той ще направи това, което трябваше да бъде направено. И ще го направи сам.

Същото беше и в Лоара, в замъка дьо Шавини, където знаменитият огледален салон, построен от седмия барон дьо Шавини беше използван за стрелбище. Същото беше и с лозята: производството на вино бе спряло по време на войната, акри бяха унищожени от болест, опитите следвоенното производство на вино да бъде възстановено бяха спорадични и зле организирани. Едуард с отвращение вкуси от тези блудкави, горчиви вина и издаде нареждане съдържанието на цялата винарска изба да бъде незабавно изхвърлено.

— Но, господин дьо Шавини, какво да го правим?

Старият управител с отчаяние огледа празните изби.

— Това не е от значение. Излейте го в каналите, ако е необходимо. Аз няма да продам такова вино под етикета с името на дьо Шавини.

Той замълча, чувствайки моментна жалост към стария човек.

— Би ли пил от това?

Управителят се поколеба, после се усмихна с бавна, беззъба усмивка.

— Не, господин дьо Шавини. Не бих предпочел.

— Аз също. — Едуард внимателно го хвана за ръката. — Бракувай го. Ще започнем отначало.

Тази голяма обиколка отне на Едуард шест месеца. В края на този период, непрекъснато работейки, той беше прегледал всяка купчина документи във всяка канцелария. Беше видял всяка стая във всяка къща и бе лично разговарял с всеки от прислугата на стария барон и с всеки от неговите висши служители. Отиде и при бащините си адвокати, при бащините си банкови партньори и съветници, при неговите брокери на борсата, при неговите счетоводители. Посети Швейцария, Лондон, Рим и Ню Йорк. По това време беше загубил надежда. Към половината на своето изследване му се стори, не през последните пет години Жан-Пол бе направил едно нещо, и то бе единствено. Заедно с помощта на Едуард той бе издигнал паметник на баща им в капелата на замъка дьо Шавини, където той и неговите прадеди бяха погребани. Но истинският паметник на баща му, империята, която Ксавие дьо Шавини така усърдно и великолепно беше изградил в продължение на своя живот — това той просто бе изоставил.

В края на шестте месеца началното решение на Едуард стана още по-ожесточено: той ще възстанови тази империя до нейната предишна слава и после ще я развие, ще я увеличи, ще я разшири. Това можеше да бъде направено. Постепенно, във втората половина на шестте месеца неговата увереност нарасна. Той започна да вижда пътища, да прави планове. Благодарение на бащината му предвоенна предпазливост, богатството се беше съхранило, той просто трябваше да го разгърне! И то трябваше да бъде разгърнато: това би било неговата поднесена към баща му почит, неговият паметник към този сдържан мъж, когото той едва познаваше, но дълбоко обичаше, и който така смело бе загинал. Неговата и на Жан-Пол почит. За минута не се съмняваше, че обяснеше ли веднъж на своя брат, покажеше ли му предимствата, които се очертаваха и как биха могли да се използват, че Жан-Пол ще се измъкне от своята летаргия, и ще се ангажира, вдъхнови и ще се изпълни с решимост така, както Едуард.

Въоръжен с документи, главата му пълна със списъци на акции, с цифри от производството, статистики за преди и след военните загуби и печалби, с предварителни архитектурни планове за възстановяване, най-напред на трите къщи във Франция, идеи за онези собствености, притежавани зад граница, Едуард уреди да се срещне с брат си за седмица.

Отначало Жан-Пол се съпротивляваше, но когато Едуард го притисна и след като три пъти променяха предлагания от всеки от тях дневен ред, той се съгласи на една седмица през есента на 1950 година, когато ще бъде в отпуск. В Алжир, в постройката „Алети“, голямата, ниско построена къща, която старият барон бе издигнал в 1920 година и която представляваше базата за неговите лозя и горски плантации и която се намираше сред градини върху склона на един хълм с гледка към града и към взимащия дъха с красотата си залив.

Едуард възразяваше, но Жан-Пол беше непреклонен. Трябваше да бъде там или никъде. Там той прекарваше сега всичките си отпуски. Той харесваше Алжир. Освен това, Едуард щеше сам да види лозята и плантациите: те се развивали много добре, бе казал Жан-Пол с гордост. Той бил започнал лично да се интересува от тях, бе казал раздразнено, и че Едуард няма да намери от какво да бъде недоволен.

Едуард не бе ходил в Северна Африка, бе неподготвен за красотата на Алжир и за величието на околната природа с назъбените си, обгорели от слънцето хълмове, с тесните, извиващи пътища, от които неочаквано се откриваха гледки към яркосиньото Средиземно море. Изведнъж той беше очарован: околности и град, който беше колкото френски, толкова и арабски, в който двете, толкова различни една от друга култури му се стори в началото, че триумфално се сливат.

Той можеше да седи на някоя тераса във френския квартал, отпивайки вино и чувствайки, че се намира във Франция. Широкият главен булевард на Алжир, платаните с бели петна по стволовете, високите, елегантни, боядисани в бяло къщи с техните балкони и сенници, засенчените места в квартала, запазена за европейци: всичко това му напомняше за Франция, която той бе обичал толкова много, когато беше дете, градовете на нейния юг — Арл или Ним, или Авиньон, някои от малките градове по Лоара. Градът относително не бе изплашен от войната, с признаци на нарастващо благополучие. Можеше да пие хубаво вино, да яде великолепно приготвени, и в очевидно изобилие френски ястия, можеше да бъде обслужен така, както беше обслужван в доброто старо време преди войната от поредица от любезни, тихи и сръчни, добре тренирани сервитьори, всичките араби, и всичките, говорещи перфектен френски.

Но имаше също така и друг Алжир, на който в първите два дни той хвърли стремителен поглед. Това бе Алжир на самите араби: старата Казба, арабският квартал на града бе изграден върху хълм. Очароващ лабиринт от гъсто населени улички, от стръмни и тесни пасажи, от евтини жилища. Той се виждаше от френския квартал, виждаше се от почти всяка точка на града: това гъмжащо място, изпълнено с босоноги деца, с жени, забулени от главата до петите в черно, които притискаха кърпи върху главите и по лицата си и дори между зъбите си, и никога не повдигаха очи.

В тази зона на града, която лежеше между френския квартал и Казбата, Едуард успя да надникне в арабския свят. Миризмите на северноафриканската кухня, на кускус, на шафран, на ким и турмерик. Уличните пазари, където се продаваше боя на прах и подправки, пръчки от сандалово дърво за горене, малки купчинки от къна на прах и смляно индиго. Той с наслада миришеше есенциите, очарован се взираше в боядисаните с къна ходила и длани на жените и децата, заслушваше се във виковете на мюезина и резките, гърлени звуци на езика, който не разбираше — Той помисли, че е разбрал, защо Жан-Пол бе привлечен от Алжир.

Обяви намерението си да посети Казбата. Жан-Пол се съгласи, прозявайки се. Щом искаше, това може да се уреди. Трябваше да вземе един слуга със себе си, естествено, защото те знаеха как да те отърват от просяци, и освен това, небе съвсем безопасно да се движиш сам.

— Върви, щом трябва — Той повдигна рамене. — Но си пази портфейла и стой далеч от жените.

Така, за първите няколко дни от посещението си, Едуард видя града сам, придружен само от един слуга. През вечерите Жан-Пол направи усилия да го забавлява и устрои няколко добре уредени приеми. Хранеха се на открито, под сводестата алея, с увити лозници по колоните, върху просторна тераса, надвесена към морето. Класическите френски ястия бяха приготвени със съвършенство от готвач арабин и елегантно поднесени от арабски момчета в бели униформи, най-голямото, от които нямаше повече от петнайсет години. Всички гости бяха французи. Повечето собственици на лозя. Неколцина, като Жан-Пол имаха военен опит или военен произход. Съпругите им бяха елегантни, облечени далеч по-добре от по-голямата част от жените на следвоенен Париж. Украшенията им блестяха, а разговорът им бледнееше. Едуард ги намери задушаващо отегчителни и любопитно ограничени.

Жените можеха с оживление да обсъждат последния роман, който е взривил Париж, интригите около „Комеди Франсез“, репутациите на актьори, писатели, музиканти, политици, художници. Те гледаха на тях отдалеч, с деликатно покровителствено чувство. Общото мнение беше ясно: Франция беше свършена, Европа беше свършена, те бяха добре тук, далече от тях.

Едуард ги слушаше и не одобряваше, това което чува. Тогава разбра, че е бил наивен. Той се върна към арабския квартал и бедността вече не му се стори живописна, а като вторичен продукт на Френското колониално благоденствие. Това го ядосваше, а самодоволството на Жан-Пол и това на неговите приятели го ядосваше още повече. Той не каза нищо, би било безполезно да обсъжда с Жан-Пол политиката в страната. В замяна на това, когато измина една седмица, време през което той и Жан-Пол бяха направили бегло посещение на лозята на барона и бяха огледали само една осма от обширно прострелите са акри, Едуард реши да се върне към целта на своята визита. Хвана Жан-Пол, когато накрая, около единайсет часа сутринта, той беше станал.

— Жан-Пол, моля те. Не бихме ли могли да погледнем тези цифри за компанията? Да обсъдим моите планове?

Жан-Пол въздъхна и се протегна в своето ужасно кресло.

— Ох, много добре, братче, но на мен повече ми се иска пастис.

Така, през следващите два часа, те седяха на терасата, и Едуард говореше. Той му представи купчината от документи, закръгляваше цифрите, за да опрости изчисленията си, всичко смяташе във франкове, защото Жан-Пол безнадеждно се объркваше във валутните изчисления.

Жан-Пол изпи три пастиса и пуши киф.

— Сигурен ли си, че не искаш? — Той предложи на Едуард сребърна кутия, където цигарите с киф, смесени с тютюн бяха навити.

— Не, благодаря.

— Много е успокояващо.

— Жан-Пол…

— Ох, добре, добре. Досега ти следя мисълта, струва ми се. Продължавай.

Едуард продължи своя трактат до обяда. Той можа да се увери, че пастисът, виното и кифът бяха упражнили ефект. Очите на Жан-Пол розовееха и бяха се изцъклили. Той се бе изчервил и безупречно белите му дрехи бяха вече измачкани. Едуард знаеше, че си губи времето, но не можеше да спре. Това беше толкова важно, той беше извършил толкова много работа, той трябваше да накара Жан-Пол да разбере.

След обяда те пиха гъсто арабско кафе. Жан-Пол се изтегна върху копринения диван и затвори очи.

— Жан-Пол, — гласът на Едуард бе дрезгав от отчаяние. — Сигурен ли си, че ме разбираш? Заради нашия баща. Той е издигнал всичко това. О, то е било голямо още преди той да започне, но той го е увеличил. Съществуват толкова много възможности. Ние бихме могли да изграждаме върху това, което той е направил, Жан-Пол. Това е делото на живота му. Ние не можем просто да го оставим да се разпилее на прах.

Жан-Пол отвори очи, и Едуард го погледна. Докато той беше говорил, една арабска прислужница тихо бе влязла в стаята. Сега тя стоеше с наведена глава точно до вратата.

— Време е за моята сиеста. — Жан-Пол се повдигна на крака. Те се спогледаха, Жан-Пол с усилие фокусираше очи, и Едуард видя вулгарността на своя брат, която в продължение на дни се бе опитвал да пренебрегва. Той беше натежал, затлъстял около кръста, лицето му беше с постоянно избуяла червенина.

Все още беше хубав, но чертите му сега бяха загрубели, някога стегнатата му брадичка се беше отпуснала. Едуард го гледаше с болезнено обезсърчение.

— Аз трябва да си почивам в следобедите. — Гласът на Жан-Пол беше предизвикателен. Поради климата тук. Отвратително горещо е. Ще бъда в състояние да мисля ясно вечерта. Когато стане по-хладно…

Той хвърли поглед през стаята към мълчаливата фигура на арабката, която все още стоеше в очакване, с наведена глава.

Той се захили на Едуард, намигна:

— Сън и ебане. — Каза го на английски, вероятно за да не разбере жената и Едуард почувства, че бясно се ядосва. — Тогава ще съм съвсем добре. Да поговорим отново. Тази вечер. Наистина. Аз съм ти благодарен, Едуард. Виждам колко много работа си свършил…

Те говореха отново същата вечер. Едуард насили брат си. Той го бутна в едно изправено кресло.

— Без пастис, без вино, без киф — Той тръсна купчина документи върху масата. — Слушай, Жан-Пол и слушай истински. Аз се потих през всичките тези шест месеца и нямам намерение да оставя работата ми да бъде опропастена. Така че слушай, дявол да го вземе или ще взема следващия самолет и ще те оставя да се разправяш сам с цялата тази проклета съдба.

— Добре, добре. — Жан-Пол приятелски вдигна ръка. — Няма нужда чак толкоз да се горещиш. Винаги си бил с горещ темперамент и нетърпелив. Аз само по-бавно възприемам от теб, това е всичко. Сега, обясни ми отново и обяснявай бавно.

Едуард обясни. В края на страстния им спор, Жан-Пол се изправи:

— Добре. Чудесно. Окей.

— Какво искаш да кажеш с „добре“ и „окей“?

— Искам да кажа, направи го. — Жан-Пол сложи ръка на рамото му. — Аз не мога, трябва да знаеш това. Аз не бих знаел откъде да започна. Ти ги направи, всичките неща, които каза. Аз се доверявам на твоята преценка. Сигурен съм, че си прав. Ти винаги си бил по-способен от нас. Само ми кажи какво аз трябва да подпиша — свърши колкото ти е възможно самият ти и продължавай. Добре ли е, братче? Сега, мога ли да си получа пастиса?

Едуард погледна към брат си, погледна в очите му, които с объркване се отместиха от неговите. Той стисна устни и се изправи.

— Много добре. Ще направя както казваш. И във всички случаи, звънни да ти донесат пастиса.

И така се получи в 1950 година, че Едуард в действителност стана барон дьо Шавини. Жан-Пол подписа пълномощните права на адвоката на своя брат във всички финансови дела на своите компании, и Едуард барона във всичко, с изключение на титлата, се завърна в Париж и започна работа.

Първоначално двамата братя намираха, че са доволни от споразумението.

За себе си Едуард формулира своята работа на два етапа: първо той щеше да реставрира, после щеше да изгражда и разширява.

Цялата мебелировка, среброто, картините и частните колекции от бижута, складирани от баща му в Швейцария бяха върнати във Франция. Грамадната къща в Довил с нейните градини и частния плаж бе продадена на един новозабогатял американски петролен магнат, който едва започваше да инвестира в европейска собственост. Във всички случаи, тя беше малко употребявана. Едуард използва получения капитал, за да купи по-малка къща близо до Нормандския бряг, казвайки си, че един ден, неговите деца или на Жан-Пол биха желали да ходят там. Останалата част от капитала беше употребена за покриване на много големите разноски по възстановяването на къщата в Сей Клод и на замъка дьо Шавини на Лоара.

Когато структурната работа по сградите беше завършена, мебелите, гоблените, килимите и драпериите бяха върнати и поставени на предишните им места. Възстановяването на прочутите градини към двете къщи отне две години. Дори Луиз дьо Шавини, която той заведе на победоносен тур из Сен Клод, когато работата беше свършена, беше силно изненадана.

— Доста е хубаво, Едуард. Така е хубаво, както никога не е било. И ти си добавил някои неща… — очите й блестяха към мебелите Луи XIV в официалния салон. — Ти имаш моето око. Добре си избирал.

— Сега можеш да се върнеш тук, майко. Твоите стаи са готови. Точно каквито бяха. Само завесите още не са изработени, защото не може да бъде намерена същата коприна. Но сега я тъкат отново в Англия, те ще бъдат готови много скоро. Същия десен, дори същата боя. Дал съм да ги възпроизведат съвсем точно…

— Не, Едуард. Аз ще остана в Париж. Вече съм свикнала.

Тя направи жест към прозореца, към представителната част от градината, която двайсет души в продължение на много месеци бяха прекопавали и присаждали.

— Прекалено много спомени, Едуард, казах ти.

Едуард се премести да живее сам в къщата в Сен Клод.

С бащините си служители той беше щедър, но твърд. На най-възрастните между прислугата бе възложено да обучат новия състав в старите, точни норми, след това те бяха пенсионирани с пенсии в размер, който караше парижките приятели на Едуард да се оплакват. Разчу се навсякъде, казваха те, престани за бога или всички те ще искат да бъдат устройвани в стил дьо Шавини.

— Те бяха с баща ми почти през цялата война. Заслужават това, дори повече.

Лозята край Лоара бяха изорани и присадени с обеззаразени лозови пръчки. Взет бе нов управител, обучен в именията на барон Филип дьо Ротшилд. Едуард бе съблазнен от идеята да промени винарския етикет на дьо Шавини и за всяка реколта той да бъде украсяван от видни художници, както правеше Ротшилд. Изостави това си намерение, когато разбра, че барона Филип би бил много чувствителен към подобно явно копиране. В крайна сметка, имаше значение това, което се намираше в бутилката. За пет години виненото производство се удвои в сравнение с предвоенното и качеството съществено се подобряваше. В първата година, когато получиха приемлива реколта, той изпрати дузина каси на своя стар управител, за да отлежава и го покани на дегустация. Наблюдаваше как стария човек внимателно миришеше и отпиваше от виното и как го въртеше по небцето си. Зачака.

— Не е съвършено… — намръщи се стария човек.

— Има ли съвършено вино?

— След четири години, да, дотогава… — старческото лице се засмя. — Но, аз мога да пия това, господин дьо Шавини. О, да, без усилие.

Едуард го прегърна:

— Ето, доволен съм.

Към главната част от бащината си империя Едуард пристъпи предпазливо. Дьо Шавини имаха световна известност поради качеството на камъните, използвани в техните бижутерски модели и поради съвършенството и артистичността, с които ги шлифоваха и монтираха.

Той бе наследил четири главни магазина за пласмент: в Ню Йорк, Париж, Лондон и Рим и всички бяха останали незасегнати от войната. Бяха разположени на централно място и всеки от тях беше занемарен. Постъпвайки, както към своите къщи Едуард най-напред ги поднови. Той нае нов специалист по вътрешна архитектура, Жислен Белмон-Лоан, нейната способност да оформя представителни зали й беше създала известност. С умение госпожа Белмон-Лоан запази тържествеността на залите, присъща им още от деветнайсети век, с техните махагонови рафтове и кабинети и все пак, използвайки цветове и светлини, съумя да им предаде модерна елегантност. Тя въведе в употреба мек нюанс на синьото, цвят, който стана известен като „сиво дьо Шавини“: строгите и с опростено оформление помещения бяха идеален фон за бижутата и среброто. На великолепното парти, което даде, за да чества новото откриване на представителните зали на улица „Фобур сен Оноре“, Едуард се оглеждаше с гордост, но знаеше, че неговата работа едва сега започва. Той бе предоставил една основна, една блестяща витрина за търговията на „дьо Шавини“. Но искаше да я разшири, да я разнообрази с други производства, както неговите съперници Картие и Аспри вече въвеждаха. Светът се бе променил: дьо Шавини не можеше повече да се придържа само към нуждите на тези, които бяха вече пристигнали, тя трябваше да снабдява и тези, на които предстоеше да се изкачват нагоре.

Кожени предмети на лукса, канцеларски аксесоари, допълнения към ритуала на пушенето, сервизи и прибори за маса — дребните играчки на разточително богатите. Едуард знаеше, че те, украсени с името и емблемата на „Дьо Шавини“, биха намерили продажба на високи цени и на много по-широк пазар, отколкото беше този, на който малцина си позволяваха да купуват най-великолепните бижута на света.

Едуард започна да възлага проучвания за нови представителни салони на „Дьо Шавини“ в Женева, Милано, Рио де Женейро и — като по-далечна перспектива — на булевард „Уилшър“ в Лос Анджелис. Но, той знаеше, че за да задейства своите планове за експанзия, имаше нужда от две неща: по-нататъшни капитални инвестиции и гениален дизайнер.

Инвестициите, той знаеше, не биха били проблем. Неговите френски и швейцарски банкери вече му бяха показали силното си желание да участват, в което и да е по-нататъшно разширение на компанията. Главният му финансов съветник, Симон Шер, млад англичанин, който след Кеймбридж, бе специализирал в Харвардското училище за бизнес, го убеждаваше да предложи акциите си на борсата.

— Ако пуснем облигации на „Дьо Шавини“ на свободния пазар утре, — каза той на Едуард, — ще имате записано свръх участие в бъдеще. Имате парите, имате и доверието. Сега сме в петдесетте години — възстановяването започна.

Но Едуард нямаше намерение да предложи акциите си на борсата. Той искаше „Дьо Шавини“ да остане частна компания, каквато винаги е била, с юздите на властта, здраво теглени от един чифт ръце: неговите. И той мислеше, че би могъл да се справи без помощта на високия лихвен процент на френските и швейцарските банкери. Джон Макалистър, неговият американски прадядо беше разпродал своя дял от вложенията на неговата фамилия малко преди краха на Уолстрийт, той бе умрял към края на войната, няколко месеца след съпругата си. Неговото състояние, изчислено по стари цени в повече от сто милиона долара, бе преминало непокътнато на неговата любима дъщеря, Луиз. То беше ръководено от изтъкната Уолстрийтска фирма с изключителна предпазливост, и по-голямата част от него бе вложена в държавни облигации, с позлатени краища ценни книжа и в земя от Орегон до Тексас.

Луиз не взимаше лихви от своето богатство. Нейните вложения я обезпечаваха с годишен доход от повече от един милион долара в добавка към завещанията под попечителство и капиталовложенията, оставени й директно от нейния съпруг. Тя беше така осигурена, че можеше да купи всичко, което пожелаеше и когато пожелаеше, и никога не беше й се случвало иначе — Луиз имаше късмет.

Едуард вече беше започнал кампания да убеди майка си да отклони част от своите авоари към програмата за разширение на „Дьо Шавини“, но знаеше, че трябва да не бърза. Луиз беше стигнала толкова далеч, че му разрешаваше достъп до нейните документи и ценни книжа: той и Симон Шер сега работеха върху тях. Но, той знаеше също, че би било безполезно да насилва майка си за каквото и да било основно решение. Тя избягваше обвързванията, както по отношение на парите, така и на мъжете. Едуард знаеше, че колкото по-рационални бяха неговите аргументи, толкова по-възможно беше тя да им се противопостави. Приумиците й бяха железни.

Но, ако той не би могъл да я убеди, когато дойдеше време да се действа, би могъл Жан-Пол. Всичко, което й поискаше любимият син, Луиз го даваше. Това понякога огорчаваше Едуард, но той приемаше фактите спокойно. В крайна сметка, имаше малка разлика: той убеждаваше Жан-Пол, а Жан-Пол убеждаваше Луиз. Пътят беше по-заобиколен, това беше всичко. В своята работа в бизнеса Едуард бе открил, че има талант в обиколните средства, и беше започнал да извлича голямо удоволствие от прилагането им.

Но гениалният дизайнер — това вече бе по-трудно. Последният голям художествен проектант, когото „Дьо Шавини“ бе наела, Влачек, унгарски евреин, обучаван в Русия в работилниците на „Фаберже“, беше открит от бащата на Едуард и доведен в „Дьо Шавини“ да проектира колекцията, която постави началото на неговия първи представителен салон в 1912 г. Влачек беше като печалба от лотарията и освен всичко, той беше лоялен. Опитите да бъде придуман да напусне „Дьо Шавини“ — а такива имаше много — завършваха неуспешно. Той остана в компанията, докато зрението му в началото на 1930 г. започна да отслабва. Умря по време на войната.

Както всички големи бижутерии компании, „Дьо Шавини“ имаше богат и ревниво пазен архив от моделни проекти, датиращи още от средата на деветнайсети век. Тези моделни проекти можеха и бяха постоянно използвани, както в оригиналната им форма, така и адаптирани в съответствие с променящата се мода и вкус. За компанията те бяха от жизнено значение. Но последната голяма „Дьо Шавини“ колекция беше проектирана от Влачек в края на 1920 г. Едуард копнееше за нова колекция, за революционни проекти, които биха поставили неговите съперници, като „Картие“ натясно, проекти, които биха били отражение на следвоенния свят и в които изцяло би била приложена най-модерната технология.

В действителност, големите проектанти на бижута бяха толкова редки, колкото и всеки друг голям артист. Едуард знаеше какво търси: един Пикасо, един Матис, чието средство би било не рисуването и редките камъни и скъпоценните метали, а геният, който би бил оста на цялото му предприятие. Където и да се намираше той — в Америка, в Средния изток, от едната или другата страна на току-що разделената Европа — и независимо дали е все още неизвестен или вече обучаван от съперниците на „Дьо Шавини“, Едуард имаше намерение да го открие. Той имаше лично подбран екип, чиято функция беше да прави точно това. Те проникваха в работилниците на неговите съперници, оглеждаха всички нови моделни проекти на всяка по-голяма бижутерска компания в света, посещаваха изпитните изложби на всички по-големи, обучаващи подходящи кадри колежи. Те предпазливо се консултираха с колекционери познавачи, като Флоранс Гулд. Те рано или късно щяха да намерят човека. Тогава Едуард щеше да отиде при него.

И щеше да му направи предложение, което той нямаше да може да откаже.

В продължение на четири години Едуард живя за своята работа. Той я намираше пристрастяваща, стимулираща, всепоглъщаща, и не позволяваше на нищо — естествено, на никакви лични ангажименти — да го разсейва. Той играеше еднакво добре и със същата неуморна енергия, бързо откривайки, че двата свята — неговите дни със съвещанията на управителния съвет и маневрирането с компанията и неговите вечери и партита в края на седмицата — се застъпваха и подхранваха един друг. Беше постоянно търсен.

Парижките дами се бореха за присъствието му на своите вечери, на оперните галапредставления и на благотворителните балове. Той посещаваше частни изложения, и с помощта на своя оксфордски приятел, Кристиан Глендининг, братовчед на бившия си учител Хюго, той започна да купува картини и да ги прибавя към бащината си несравнима колекция с произведения на европейското изкуство от двайсети век.

Кристиан, който идваше от дълга родствена линия на английски провинциални благородници, чиято единствена естетическа инвестиция беше в чистокръвни коне, беше човек, който не зачиташе човешките норми и беше нещастие за семейството си, когато Едуард го срещна за първи път. Той беше ужасно превзет, пищно хомосексуален и изключително способен. Когато неговият баща си даде сметка, че Кристиан нямаше намерение да се върне в семейното имение в Оксфордшир и да развъжда първокачествен Хиърфордширски добитък до края на живота си, той му даде малък капитал, и по този начин си уми ръцете. Кристиан го използва, като веднага след като излезе от Оксфорд отвори малка галерия. Той откри първата английска изложба на американските абстрактни експресионисти, и английските критици хлъцнаха. Продаде две картини от Роткос и една великолепна от Джаксън Полок на своя приятел Едуард дьо Шавини, и след това, и вече никога не се обърна назад. В 1954 г. той притежаваше една от най-известните модерни художествени галерии на „Корк стрийт“ в Лондон, един неин клон в Париж, и друг бе замислил за „Медисън авеню“. Едуард дьо Шавини, негов най-лоялен и изискан клиент, притежаваше основата на една колекция, на която един ден щеше да съперничи само Пол Мелън и Ню Йоркският музей за модерно изкуство.

За неудоволствие и неприятна изненада на Кристиан, Едуард умееше да купува коне, така добре, както и картини. Инвестира отново в бащиния си конезавод за расови коне в Ирландия и нае Джак Дуайър, най-добрият треньор в страната, открадвайки го без угризение от Хюг Минстър, стар приятел на майка си. Веднъж Кристиан го придружи до Ирландия, за да наблюдава последния кръг състезания, погледна през бинокъла, обяви, че умира от скука, и тръгна да разглежда някъде картини. Той се върна в Англия със самолета на Едуард и с петнайсет великолепни картини на Джак Ийтс. Едуард се завърна с увереността, че притежава победителя за „Наградата на Триумфалната арка“, първокачествената раса между френските състезателни коне и един, който се готвеше да победи.

Но тогава, както с огорчение забеляза Кристиан, приятелят му Едуард беше разностранна личност — не просто както бе предположил, когато за първи път го беше срещнал в Лондон. С еднаква елегантност и апломб Едуард дьо Шавини преминаваше от оперната ложа към блатните яребици. През есента той ловеше риба и ходеше на лов в Шотландия, през зимата караше ски в Гстаад и Сан Мориц, където бе направил големи капиталовложения в хотели. През лятото той евентуално можеше да бъде открит в една средиземноморска вила или в своята къща на Коста Смералда. Той можеше да бъде в Саутхемптън, в Лонг Айлънд с някой американски магнат или да посещава далечни американски роднини в Нюпорт. Където и да беше той, там винаги имаше и жена, но никога същата за дълго време.

Журналистите, водещи клюкарските рубрики в Европа и Източния бряг се бореха, за да си доставят информация за него. Коя беше неговата последна метреса? За коя от многото кандидатки той в крайна сметка ще се ожени? Италианската „дива“ ли, чиито оперни изпълнения той ревностно посещаваше, от „Ла Скала“ до „Метрополитен“ опера — в продължение на четири месеца? Английската маркиза ли, овдовяла по време на войната, която беше най-хубавата от легендарните сестри Кавендиш, дъщерята на наследствен милионер от Масачузетс или за новобогаташ от Тексас? Би ли се оженил за Клара Делюк, най-малко прославената негова метреса, тази, при която той винаги се връщаше след всеки свой любовен набег?

Тя ще бъде французойка, разбира се, казваха с надежда майките от старо потекло и с безупречно католическо възпитание, когато обсъждаха въпроса в парижките салони. И ни най-малко французойка като Клара Делюк, но някоя от тяхната класа и девственица. Мъж като Едуард дьо Шавини обичаше любовните игри, така поне се схващаше, но когато тръгнеше да си избира съпруга, тогава изискваните качества биха били съвсем други.

Междувременно се разискваше въпроса за неговите подаръци, на които много време и много инчове от колоните на вестниците бяха посещавани. Едуард дьо Шавини беше французин. Той проявяваше разбиране към жените, които изоставяше, че те биха искали един малък спомен да омекоти удара и да им възвръща нежните спомени. Едуард дьо Шавини винаги подаряваше бижута. Това само по себе си не беше изключително, а изборът на украшенията привличаше вниманието — Той и начинът на тяхното доставяне.

Някои с ирония казваха, че бижутата бяха избирани внимателно, съобразно жените. Изумруди, ако очите им бяха сини. Ако цветът на лицето беше тяхната най-забележителна особеност, те получаваха дълга огърлица от съвършени перли. Златни гривни, всяка от тях широка колкото детска китка, ако косите им бяха руси. Кехлибар, абанос, слонова кост, бяло злато, аметисти… Подаръците бяха красиви, почти безценни, и разбира се от „Дьо Шавини“. Те бяха доставяни на жената, за която бяха предназначени от прислужник англичанин на Едуард дьо Шавини, без да бъдат придружавани от никакво посвещение. Бижутата означаваха изоставяне, обявяваха, че връзката е свършила. Това беше прието, това беше известно, то бе правило от което Едуард никога не отстъпи и не се отклони.

Още едно нещо също беше известно. Той никога не даряваше диаманти.

Водещите вестникарските рубрики се радваха на това. То им даваше повод за безкрайни, измислени истории, то създаваше мита. Той ще подари диаманти, когато се влюби, казваха те.

Изглеждаше им просто и поетично. Дотогава той си спестяваше диамантите. Когато подареше диамант, тогава светът щеше да знае, че Едуард дьо Шавини, сега една от петте най-добри партии за женитба в Европа, най-накрая е избрал жената на своя живот.

Това беше история, за която Едуард често беше разпитван, както от жените, така и от журналистите. Беше един от тези въпроси, които той отказваше да коментира, както и за всичко, свързано с личния му живот. Нищо не беше в състояние да го накара да потвърди или отрече. Той се усмихваше и променяше темата.

На Едуард му трябваха четири години, за да открие, че водещите клюкарски рубрики никога не подозираха един аспект от неговия живот: той беше самотен.

В къщата в Сен Клод той се прибра късно една нощ в 1954, смазан от изтощение. Този ден се беше върнал от уморително пътуване, свързано със сделки и заседания в Ню Йорк. Рубините, известни като принадлежали някога на Мария Антоанета, вече бяха изпратени на една „дива“, която винаги носеше червено. Неговият главен секретар беше инструктиран да отмени ангажиментите му за тази вечер и да му осигури няколко часа спокойствие преди един шестмесечен период, за който неговият бележник беше изцяло попълнен.

Беше лято и той се разхождаше сам сред красивите градини, възхищаваше се от алеите с розови храсти, посадени така, както са били в градините на Жозефин Бонапарт в Малмезон. Ерудицията, умението, работата и любовта, които бяха минали през тази част на градините неочаквано го развълнуваха. Той усети миризмата на розите и осъзна, че за първи път се разхождаше тук, за първи път ги беше погледнал за четири години.

И тогава, внезапно и страстно закопня за онова, което толкова дълго беше потискал: за някого, с когото да сподели всичко. За някого, на когото да говори. За някого, когото да обича. Това не беше неговата майка, с която отношенията му останаха хладни и официални. Не беше и брат му, който беше напуснал армията и прекарваше по-голямата част от годината в Алжир. Нито един от неговите приятели. Нито една от неговите жени.

Някой, на когото да се доверява, помисли си той, връщайки се към заниманията си и стоейки до късно през нощта. Някой, който би бил с него заради самия него, не защото той беше мъж с влияние, власт и богатство. Някой, с когото би могъл да бъде свободен.

Той се остави да размисля така, както не беше правил от много години, за Селестин, за тяхната заедно прекарана в Лондон година, и както очакваше, споменът за нея го направи дълбоко нещастен. Накрая, отиде да си легне, ругаейки се за собствената сантименталност, сигурен, че чувството му се дължеше на умората и отпадналостта, която изпитваше след дългото пътуване с реактивен самолет, и нищо повече. То щеше да изчезне на сутринта.

На другата сутрин, както обикновено той изпълни всичките си ангажименти. Чувството не си беше отишло. Като че ли той имаше всичко и нищо. Изминаха месеци, това чувство не изчезваше.

После, през есента и съвсем случайно стана нещо, което щеше да промени живота му. При посещение в замъка дьо Шавини, за да инспектира тазгодишната реколта, той съзря едно малко момче да си играе в градината на една от селските къщи в имението. Едуард беше на кон. Той спря да погледа детето, което беше осем-десет годишно и изключително красиво. Детето погледна към него. После, едно момиче, твърде младо, за да бъде негова майка изтича от къщата, грабна детето за ръка, въпреки протестите му, и го прибра вътре.

Едуард направи проучване, слугите бяха объркани. Той настоя, и откри, че момченцето се казваше Грегоар. Майка му сега беше съпруга на един от дърводелците в имението, а момченцето беше син на Жан-Пол, направено в един пиянски промеждутък, по време на неговото следвоенно посещение на Лоара. Жан-Пол нехайно потвърди историята. Да, вярно беше, той призна бащинството. Оттогава той беше виждал един или два пъти детето, и то му се струваше доста симпатично момченце — малко изостанало, може би, но майка му се срамуваше от него и отказваше да го прати на училище, страхувайки се, че другите деца биха го дразнили. Жан-Пол повдигна рамене. Всичко ще му бъде наред. Когато то порасне, за него винаги ще има работа в имението.

Тази среща стана в Париж, когато Жан-Пол беше на посещение на Луиз, малко преди да се върне в Алжир. Едуард седеше и гледаше брат си как говори с помрачаващ се, неподвижен израз. Жан-Пол се беше отпуснал в креслото със зачервено лице, и пиеше бренди, въпреки че сега беше средата на деня. Той изглеждаше раздразнен от Едуардовите въпроси, но иначе напълно незаинтересован.

— Тогава, ти не чувстваш към него никаква отговорност? — Едуард се наведе напред.

— Отговорност? Едуард, ако един мъж трябваше да бъде отговорен за всяко незаконно родено, къде щеше да му излезе краят? Детето е доволно. Вярвам, че е в отлично здраве. Не мога да схвана, защо трябва по-нататък да се занимавам с него.

— Разбирам. А за неговата майка — осигурил ли си нещо за нея?

— Господи, боже, не. — Жан-Пол гневно се изправи. — Тя сега е омъжена, нали? Аз назначих мъжа й на работа. Тези хора са селяни, Едуард, и се гордеят с това, те приемат тези неща. Техните виждания за нещата не са като нашите — и освен това, дай й пари, и хората ще започнат да говорят. Половината от бременните жени в имението ще се закълнат, че аз съм заченал децата им. Поне веднъж си гледай своята собствена работа, ще можеш ли, Едуард?

Едуард гледаше лицето му почервеняло от негодувание, присягащ се към бутилката бренди, поглеждащ с неудобство към брат си, като че ли се страхуваше, че щеше да му бъде нужна още самозащита.

В този момент последната от илюзиите, които Едуард хранеше по отношение на брат си го напусна. Престана да измисля извинения за него, изостави своята лоялност, и доверието му отстъпи настрана, и той видя ясно Жан-Пол. Може би Жан-Пол бе прочел отвращението и гнева в лицето му. Едуард предположи, че това наистина беше станало, защото той с упорит глас подхвана цяла нова серия от извинения. Той все още беше по средата на речта си, когато Едуард се обърна и излезе от стаята.

Едуард се върна в Лоара. Върна се в малката къща, в която живееше Грегоар. Опитът му беше неуспешен. Жената отказа да седне в негово присъствие, тя продължаваше да гледа през рамото му, като че ли се страхуваше, че мъжът й може всеки момент да влезе. Едуард видя, че тя имаше наранявания по китките и че едната страна на лицето й, която тя се стараеше да скрие от него, беше подута. Той с отчаяние се огледа из къщата. Тя беше бедно и оскъдно обзаведена. Кратко усилие беше направено, за да бъде подредена и чиста. Жената имаше четири други деца, те пълзяха из стаята и крадешком поглеждаха към Едуард.

— Оправям се, — продължаваше да повтаря жената в отговор на неговите въпроси. — Оправям се. Карам я.

— Но, пет деца — Той се колебаеше. Къщата беше без отопление, само с една печка, вътре нямаше чешма.

— Сестра ми помага. — Лицето й се стегна. — Казах ви. Оправяме се.

Накрая Едуард я остави. Той се завърна в замъка бесен към самия себе си, затова че бе позволил хората да живеят по този начин. Той извика управителя на имението, упрекна го, и гневно нареди да бъде направен пълен основен ремонт на собствеността на всеки наемател на дьо Шавини. Къщите трябваше да бъдат поправени и модернизирани, трябваше да бъде извършена пълна смяна на водопроводната инсталация и да бъдат осигурено необходимото отопление. Управителят го изслуша, и се намръщи.

— Ще бъде скъпо. Въпросът възникна непосредствено след войната. Аз тогава го обсъждах с барона. Той каза…

— Аз не давам пукната пара за това, което той е казал, — изрева Едуард, неспособен да сдържи гнева си. — Искам това да бъде направено, разбираш ли? И го искам сега.

Късно същият ден, когато той напусна градините, за да походи сам край реката, малката фигурка се появи откъм крайречните храсти по пътеката. Тя приближи към него, и гледайки надолу, Едуард разпозна младото момиче, което беше видял да дърпа Грегоар вътре в къщата. Той спря, момичето погледна към него. Тя имаше ъгловато, обтегнато лице и много тъмна коса. Сестрата на майката, предположи Едуард, и беше прав. Тя се казваше Мадлен.

— Аз чух тази сутрин. Слушах. — Тя погледна към него, явно ужасена, че му говори, и все пак, решена да продължи. — Тя, моята сестра няма да ви каже. Тя е прекалено наплашена. Той пие. Пребива я. Той мрази Грегоар. Отблъсква го, винаги го е правил. Не че е лош човек, но има необуздан характер. Винаги обвинява Грегоар, бие го с колана си. Аз понякога се опитвам да го скрия, но той винаги в края на краищата го намира. Бих искала… Бих искала някой да направи нещо…

Всичките думи се отрониха една по една. Тя спря, прехапвайки устни. Трогнат от думите й, Едуард внимателно вдигна ръка, за да докосне нейната, и за негов ужас, тя се отдръпна, като че ли очакваше да я удари.

— Моля ти се. — Едуард я гледаше смаяно. — Не искам да ти сторя зло. Не съм разгневен. Радвам се, че дойде с мен. Имах нужда от помощ, затова дойдох да видя сестра ти тук. — Той й подаде ръка. — Върни се в къщата с мен. Тогава ще можем да седнем, и ще ми обясниш всичко както трябва. — Мадлен слушаше с неохота, но прие. Отказваше да влезе в замъка и трябваше да бъде придумана. Когато влезе, нервно седна в края на кресло стил Луи XIV с голи събрани крака и с ръце в скута. Едуард й поръча лимонада, после спокойно слушаше, как бавно в началото, после с нарастващо доверие тя му разказа цялата история. Всичко беше близко до това, което беше предполагал и лицето му ставаше все по-смръщено, докато слушаше нейния разказ. Когато тя свърши, той внимателно предложи да се срещне с Грегоар.

Тя повдигна лице, изчерви се и притисна ръцете си една в друга.

— Бихте направили това? — Тя замълча. — Но не тук. Това би го изплашило. Ще го доведа при конюшните. Може ли? Там той няма да е толкова срамежлив. Обича конете…

Едуард се усмихна и се съгласи. Мадлен се изправи. Тя огледа стаята и после се обърна към него.

— Толкова много неща — каза объркано тя на излизане. — Какво правите с тях?

— Гледам ги, предполагам. — Едуард повдигна рамене. Той бе наясно, че през половината от времето едва ли ги забелязваше.

Мадлен се намръщи:

— Трябва да събират много прах.

Тогава тя си отиде, и, Едуард, изненадан от думите й, които засегнаха някаква струна, в душата му, погледна на стаята с нови очи. Неща, разбира се, безценни — те събираха прах, така както и простите неща. Внезапно стаята му се стори едновременно претрупана и празна.

На следващия ден той отиде при конюшните, както беше уговорено и срещата с Грегоар се състоя. След малко Мадлен ги остави сами. Първоначално Грегоар беше срамежлива и почти не говореше.

Едуард го взе да обходят конюшните, показа му стаята, където стояха принадлежностите за оседлаването на конете, представи му конете и даде на малкото момче бучки захар, за да им ги подаде. Постепенно Грегоар като че ли се поотпусна. Той обясни, че понякога му разрешават да помага на момчетата, които обслужват конюшнята, би искал също така да язди, но разбира се, това не му беше позволявано.

— Вече ти се позволява. Ето. — Едуард повдигна момчето върху седлото на един от най-старите коне. То беше много леко, и той усети костите му, деликатни като на птичка. То погледна от гърба на коня надолу, към Едуард, и Едуард го погледна. Майката на момчето беше от областта Ланд и Грегоар приличаше повече на майка си, отколкото на Жан-Пол. То беше много слабо, много мургаво, с широко, сериозно лице и тънка черна коса. То погледна надолу, и за първи път се усмихна.

Едуард усети, че внезапно в него нещо се сви. В този миг като че ли някакъв отдавна издигнат около сърцето му бент се отприщи. Той поведе Грегоар на коня. После отмени всичките си ангажименти за седмицата и остана в Лоара, прекарвайки всеки ден с момчето. В края на седмицата на Грегоар беше разрешено да язди в лек галоп. Той извърши упражнението добре, завърна се благополучно. Докато го наблюдаваше, сърцето на Едуард биеше до пръсване. Когато момчето триумфално спря коня си пред него, той усети повече гордост, по-силно чувство за постигната цел, отколкото през всичките тези години на властни сделки в бизнеса.

Той говори с Грегоар, говори и с майка му. Говори и с Мадлен. С тяхното радостно одобрение бе решено: Грегоар ще отиде в Париж с Едуард и ще живее в Сен Клод. Едуард ще се погрижи за неговото образование и лично ще се грижи за момчето. За известно време Мадлен ще придружава момчето в Париж, за да му помогне да се приспособи, и после, когато тя се почувства готова, когато Грегоар се почувства готов — Едуард ще й помогне да получи необходимото обучение, за да започне някаква работа. Той притеснено бе очертал тези планове, защото се боеше от горд отказ. Когато свърши, майката на Грегоар падна на колене, загубила всякакъв контрол. Тя целуваше ръцете му, и плачеше. Като й помогна да стъпи на краката си, Едуард се почувства упрекнат чрез тази благодарност. Той е бил сляп за техните нужди, си помисли засрамен. Тон повече нямаше никога да бъде толкова сляп.

Едуард се тревожеше, че за Грегоар може би щеше да бъде трудно да се приспособи към Сен Клод, и че може би ще изпитва носталгия. Но опасенията му се оказаха безпочвени. Малкото момче хареса мястото. То стана големият любимец на Едуардовия прислужник Жорж и на готвача му. Ако другата прислуга не го одобряваше, тези двамата внимателно го защитаваха. Едуард отделяше всеки ден по малко от времето си, за да бъде с него.

Тази зима той го взе със себе си на ски. През пролетта го заведе в къщата в Нормандия. Прекарваше часове на плажа с Грегоар. Съвсем сами двамата, те плуваха, говореха и играеха. След тази почивка, когато се завърнаха в Париж, един ден Мадлен каза:

— Вие вече нямате нужда от мен. И на Грегоар повече не трябвам. Никога не съм го виждала по-щастлив.

Тогава тя беше на осемнайсет, сериозна, изпълнена с енергия, самостоятелна. Казваше, че обича децата, и че би желала да работи като бавачка. Тя пожела да бъде обучавана за това.

Едуард проучи и накрая уреди да попадне на място по неин избор — колежа „Нарланд“ в Англия, който бе подготвил поколения бавачки.

— Сигурна ли си? Убедена ли си, Мадлен. Няма нужда да напускаш, тук винаги можеш да намериш своя дом.

— Сигурна съм. Искам да уча. Искам да работя — Тя рязко прекъсна. — Бих искала да ви благодаря, но не зная как. Вие променихте живота ми.

— А ти промени моя — отвърна Едуард.

След напускането на Мадлен, Едуард прекарваше все повече и повече време с малкото момче — всеки свободен момент. Грегоар го наричаше „вуйчо“ по негово настояване, което създаде клюки из Париж, но Едуард не обръщаше внимание. Той се чувстваше като баща на детето, обичаше и се грижеше за Грегоар като за собствен син. И дълбоко в съзнанието си, знаейки, че Жан-Пол никога не се беше женил и като че ли нямаше подобно намерение, имайки предвид това, че самият той не бе срещнал жената, която би желал да бъде негова съпруга, си мислеше: Грегоар ще бъде мой наследник. Всичко, което съм направил ще остане за него. Той ще поеме от мен може би, както аз поех всичко от моя баща.

Той се посъветва със своите адвокати, и промени завещанието си. После, в началото бавно започна да подготвя малкото момче за неговата евентуална съдба. Никога не говореше, че би могъл да го наследи, но внимателно се опитваше да въведе Грегоар в някои аспекти на своята търговска империя. Така, както неговият баща му беше показвал бижутата, и той ги показваше на Грегоар. Заведе го във всичките работилници на „Дьо Шавини“, намиращи се в различни части на Париж: Оставяше го да наблюдава работата на тези изключително сръчни мъже, специалисти по металните изделия, специалисти в инкрустирането и емайла, резачите и шлифовачите на скъпоценни камъни, майсторите на поставянето им, екипът, който създаваше механизмите на ръчните и стенните часовници.

Това Грегоар най-много хареса. Той имаше, забеляза Едуард, техническа мисъл, и обичаше да гледа как отделно изработените части се наместваха една в друга. Можеше да седи с часове и мълчаливо да наблюдава монтажа на миниатюрните спирали и пружини, изглеждаше, че точността го привлича.

Той обичаше колите, Едуард бързо откри това. И тъй като Едуард също имаше слабост към тях, това се превърна в споделено удоволствие. Но докато Едуард обичаше колите заради дизайна и красотата и ги колекционираше на тази база, Грегоар ги харесваше заради моторите под блестящите им похлупаци.

Някои от техните най-щастливи часове бяха, когато се возеха в коли, когато разглеждаха коли или просто когато в грамадния гараж на имението в Сен Клод Грегоар за удоволствие сваляше гуми и после ги поставяше отново, а Едуард с удоволствие го наблюдаваше. Неговият механик даваше уроци на Грегоар и малкото момче възприемаше много бързо. За няколко месеца то можеше да разглоби един по-прост двигател, да го поправи и да го сглоби отново. Когато бързо свършваше задачата, то повдигаше зацапано с бензин и масло, сияещо от мечтателно задоволство лице.

— Мога да го правя, — казваше той на Едуард. — Виж. Всичко си е на мястото.

Едуард му се усмихваше. В такъв момент и неговият собствен живот му се струваше също толкова прост. Съставките бяха тук — те бяха събрани заедно.

Седмиците минаваха щастливо. Те отидоха до Лоара и обиколиха заедно лозята. Върнаха се в къщата в Нормандия и за един уикенд, просто заради приятното разнообразие прекараха на открито, запалиха си огън на плажа, сготвиха си вечеря и я загориха. Никой от тях ни най-малко не обърна внимание на вкуса на загоряло, стояха един до друг върху пясъка, високият тъмен мъж и малкото тъмно момче — спокойни, заедно.

— Бих искал да остана тук завинаги, просто ей така — каза Грегоар.

— И аз — отговори Едуард.

После се настаниха в спални чували. С Грегоар, мълчалив и спокойно дишащ до него, Едуард се излегна на гръб и се загледа в звездите. За първи път в живота си той спеше на открито. Като момчета той и Жан-Пол често бяха молили за разрешение да го направят, и винаги им беше забранявано.

Сега, вдишвайки хладния нощен въздух, слушайки как морето меко издърпва пясъка, Едуард изпитваше голямо щастие. Той поглеждаше към Грегоар, знаейки, че това щастие се излъчва от него. Той бе събудил неговата обич и му бе създал чувството за цел.

На следващия ден отидоха да яздят. Момчето беше в ездачески костюм, ушит за него от Едуардовия английски шивач и представляваше миниатюрно копие на самия Едуард. На връщане, Грегоар стана мълчалив и замислен.

— За какво мислиш, Грегоар?

— За вас, и за мен — детето се колебаеше. — Наричам ви „вуйчо“, но понякога бих искал…

— Какво?

— Вих искал да ви наричам „татко“. — Грегоар повдигна тъмните си очи към Едуардовото лице. — Само, когато сме сами. Разбирам това.

Едуард издърпа юздата на коня си. Слезе и издигна Грегоар на ръце. Той го прегърна.

— Бих искал ти да си мой син — каза той внимателно. — Желая го силно. И те чувствам, като че ли си. И това е най-важното нещо, не си ли съгласен, Грегоар? Имената нямат толкова голямо значение. Не и между нас.

— Аз ви обичам. — Грегоар плъзна малката си ръка около врата на Едуард, и шумно го целуна по веждата.

— Аз също те обичам, знаеш.

— Много ли?

— Разбира се, че много.

За първи път те говореха за чувствата, които изпитват. Това преизпълни Едуард с щастие.

Когато се върнаха в Париж, той откри, че тази негова връзка с Грегоар, толкова проста за него, беше далеч не така проста за другите.

Майка му го повика. Тя ясно даде да се разбере, че иска да го види сам.

Предложи му чай, говореше за различни неща. Едуард чакаше. Още отначало той бе наясно, че Луиз не одобрява Грегоар и не одобрява неговото неофициално осиновяване. Преди тя беше ограничила израза на неодобрението си до намеци и до многозначителни погледи. Сега беше решила, че е дошло времето да бъде по-открита. Но беше предпазлива, и наблюдавайки я, Едуард осъзна, че отношенията с майка му продължаваха да се променят — те може би се бяха изменяли в продължение на определен период.

Луиз все още не беше дала съгласието си да прехвърли каквато и да е част от капитала си към компаниите — „Дьо Шавини“, и Едуард, изчаквайки удобния момент, не беше настоявал пред нея. Но, тя не се отнасяше вече към него със старата раздразнена презрителност. Знаеше за репутацията на Едуард като бизнесмен и очевидно бе чула да хвалят неговите способности. Затова беше внимателна с него, като че ли се опитваше да реши дали все пак не беше грешила, и дали нейният по-малък син не можеше да й бъде полезен. Имаше известен размисъл в погледа й сега, когато го гледаше. Тя го слушаше, когато той я съветваше за нейните ценни книжа, и все по-често се ползваше от съвета му. Тя заговори за някои от тези капиталовложения, и по-специално за някои от инвестициите в тексаски земи, които нейните американски съветници й внушаваха да продаде.

Това, което тя казваше интересуваше Едуард, но той знаеше, че то е между другото, едно встъпление. Майка му искаше неговата помощ. Тя искаше също, той все повече се убеждаваше в това, да го атакува по отношение на Грегоар. В миналото би го направила изведнъж, сега не. Сега беше предпазлива и Едуард, за своя изненада си даде сметка, че тя избягва риска да го обиди.

— Скъпи, Едуард, — каза накрая тя, стигайки до целта. — Аз исках да повдигна въпроса за момчето…

— Грегоар?

— Да. Грегоар — устата й леко се сви. — Хората говорят, знаеш, Едуард. Говорят такива отвратителни и странни неща…

— Това не ме засяга. Остави ги да говорят каквото си искат.

— Разбира се, разбира се. — Луиз се опитваше да говори меко. — Схващам, че се намираш в много трудно положение. Наистина, това е отговорност на Жан-Пол. И ти ще го осиновиш, Едуард…

— Някой трябва да го направи.

— Аз не мога да схвана защо. И да взимаш нещата толкова навътре… — Луиз тръсна глава. — Оставил си детето да живее при тебе. Отнасяш се към него, като че ли е твой собствен син. Това не е честно към него, Едуард! Той никога няма да бъде напълно приет, знаеш това. И няма да бъде в състояние също така да се върне вкъщи. Няма да е подходящ за никъде — ще бъде ни риба, ни рак…

Едуард се обърна. Той се ядоса, и за момент бе изкушен да й отговори, че и самата тя — Луиз, бе успяла да се приспособи към френското общество, въпреки произхода и прадедите си, но се възпря.

— Той е подходящ за мен — отговори упорито. — В момента това е всичко, което ме интересува.

— Но, Едуард, как той би могъл? — сега Луиз трепереше от възмущение. — Очевидно, ти си привързан към него, но все пак би могъл да разбереш. Неговият акцент, Едуард. Ти никога няма напълно да го заличиш, добре знаеш. И той изглежда толкова сигурен и толкова извъртащ се, не иска да срещне погледа ми…

— Това е, защото ти го караш да се стеснява и да се самонаблюдава, това е всичко. — Едуард въздъхна. — Виж, защо не направиш едно усилие? Нека да го доведа тук. Опитай да разговаряш с него. Тогава ще видиш — когато е спокоен, той е много приятен. Майко, той е твой внук, би трябвало да превъзмогнеш своите предразсъдъци поне веднъж…

Настъпи кратка тишина. Луиз го погледна с дълъг, замислен поглед. Той можа да види как тя решаваше дали да се съгласи или не, можа да види как тя премерваше възможните изгоди и неизгоди. Моментът, в който разбра, че неговата майка най-накрая беше признала, че се нуждае от него беше този, в който тя сведе поглед и даде съгласие с кратка, примирителна въздишка.

Едуард я изгледа с горчивина. Когато като дете, отчаяно беше търсил нейната обич и й беше предлагал своята, тя винаги беше странила от него. Сега, защото имаше нужда, тя беше готова да се предаде. Не защото се нуждаеше дори и сега от обичта му, не — само от неговия съвет, само от неговата финансова прозорливост. Добре, това бе нещо като сделка, хладно помисли той.

— Много добре, Едуард. Доведи го на чай през следващата седмица. Ще опитам заради теб.

Така тя обяви своята капитулация, призна промяната в равновесието на силите между тях. Наблюдавайки я, Едуард се питаше дали си дава сметка, че вече беше твърде късно.

Грегоар не искаше да посети Луиз. На експедицията до „Фобур Сен Жермен“ той се противопостави с инат и войнственост, които изненадаха Едуард.

— Тя не ме харесва — казваше той с равен глас. — Зная това. Не искам да отида.

Нищо от това, което казваше Едуард не можеше да сломи неговата упоритост. Когато денят дойде, Грегоар беше внимателно подготвен: беше му направена нова прическа, Жорж лично наблюдаваше процедурата по неговото изкъпване, тъй като той беше склонен да го прави както падне. Момчето бе облечено в чист фланелен костюм, с връзка, бяла риза и добре лъснати обувки. Отзад, в колата, която ги отведе в Париж, той седеше със сключени ръце върху голите си колене и с напрегнато изражение на лицето. Едуард настойчиво се опита да го накара да говори и да се отпусне. Грегоар не отрони дума.

Когато пристигнаха в Луизината къща, Грегоар повдигна малкото си, изпито личице към Едуард, Едуард му подаде ръка, и тръгнаха.

— Половин час, Грегоар, това е всичко. Няма от какво да се страхуваш.

Грегоар вървеше към къщата като марионетка. Във всекидневната трябваше дълго да бъде убеждаван да седне, и тогава, когато Луиз накрая се появи пред тях, носейки се в роклята си от розова коприна, Грегоар беше толкова завладян, че забрави да стане. Сети се, но твърде късно, и после неуверено, и твърде бързо се изправи на крака, почти удряйки се в малката масичка до него.

— Грегоар, колко е хубаво, че успя да дойдеш. Седни… — Луиз оправи масичката прекалено демонстративно. Грегоар доби пурпурна червенина и седна.

— Сега, Грегоар, аз копнея да чуя. Трябва да ми кажеш всичко, което си правил. Харесва ли ти в Сен-Клод? Как вървят твоите уроци? Подготвяш ли се добре за тях? Едуард винаги го правеше, но тогава скъпият Едуард беше толкова способно момченце.

Така започна тя, и така продължи. Едуард стоеше безпомощно, докато Луиз бомбардираше Грегоар с въпроси и Грегоар, запъвайки се отговаряше все по-кратко.

Чаят беше внесен от двете прислужнички. Грегоар седна на ръба на креслото. Луиз наля чай от сребърен чайник в чашите от севърски порцелан.

— Едуард, би ли подал на Грегоар, на малката масичка там, да, така. И после, мисля, може би едно от тези? — Тя показа сребърна чиния, в която имаше сандвичи с кисели краставички нарязани в квадрати от по два сантиметра. — Или от тези? — друга чиния с изключително богато украсени бисквити, трета с елегантни малки, колкото залък сладкиши. — Английски чай. Едуард винаги го обожаваше, когато беше в Лондон. А малките момчета са винаги толкова гладни, нали? Аз избрах специално за теб…

— Не, благодаря, мадам… — Грегоар повдигна малкото си личице, устните му бяха стиснати.

— Нито едно? — очите на Луиз се разшириха. — Сигурен ли си? Добре, може би, ти не си свикнал… Едуард, няма ли да си вземеш едно от тези?

Едуард взе един от тънките сандвичи и мрачен, седна отново. Грегоар седеше, преграден от малката, фина коктейлна масичка. Закрепено върху нея стоеше табличка с чашка и чинийка от севърски порцелан. Краката му бяха прибрани назад, а лактите, притиснати от двете му страни.

— Кажи ми, Грегоар, — след пауза, Луиз продължаваше все така ласкаво. — Щом не обичаш латински и не обичаш аритметика, какво обичаш? Трябва да има нещо, предполагам.

— Грегоар има много сръчни ръце — бързо вметна Едуард. — Той може да вземе един часовник и да го сглоби отново, също и двигателя на една кола — Франсоа му помагаше, нали, Грегоар?

— Понякога. — Грегоар гледаше потиснато към пода. — Сега нямам нужда от него. Сега мога сам да го правя. — Той повдигна поглед към Луиза. — Работих на едно „Порше“ миналата седмица, съвсем сам. И един ден чичо Едуард каза, че може да ме остави да работя на „астън мартин“. Това е моята любима кола.

Това беше най-дългото изказване, което той направи. Едуард забеляза умолителното изражение в очите му и отчаяната му нужда от одобрение. Може би Луиз също го бе забелязала, защото леко се засмя.

— Грегоар, колко очарователно! Но, това не беше точно, което исках да попитам. Сигурна съм, че Едуард няма нужда от още един механик… О, ти си изпил чая си — колко бързо пиеш! Ето, нека да ти налея отново чашата…

Това беше толкова прекалено грубо, че Едуард едва не се намеси, но преди да успее да се обади, Грегоар се изправи. Той вдигна чашата и чинийката от севърски порцелан от масичката пред себе си и ги приближи към Луиз, която седеше там, усмихвайки му се, готова със сребърния чайник.

Когато беше на около трийсет сантиметра от нея, Грегоар изпусна чашата. Тя падна на пода и веднага се пръсна. Луиз с неудоволствие възкликна, а Едуард се изправи. Грегоар остана абсолютно неподвижен, гледайки към счупената чаша. Дали го бе направил умишлено, Едуард се колебаеше, не беше сигурен. Случило се беше така бързо, че беше трудно да се разбере.

Грегоар вдигна очи към лицето на Луиз:

— Съжалявам, — каза той с равен глас. — Счупи се. Бях несръчен.

Предизвикателството в тона му беше прикрито, но се усети. Луиз го чу, и се изчерви. Едуард също го усети, и едва тогава остана почти убеден, че падането на чашата не беше случайност.

Епизодът беше отминат, малко след това Едуард и Грегоар си тръгнаха. В колата, на път за вкъщи Грегоар беше мълчалив. Когато пристигнаха в Сен-Клод, той се обърна към Едуард с внезапно разстроено лице.

— Не мисля, че ще бъда канен там отново. Не след счупването на чашата, как мислите? — надеждата, че точно това щеше да последва беше толкова прозрачно изписана на неговото лице, толкова прозрачно, че Едуард потисна усмивката си.

— Сигурен съм, че за майка ми това няма значение, беше само една чашка. Но може би ние няма да ходим там, поне за известно време — Той замълча. — Грегоар, нарочно ли го направи? Кажи ми честно сега.

Грегоар леко се намръщи. Едуард видя, че се бореше в себе си.

— Тя не ме харесва, — каза Грегоар накрая с тих, упорит глас. — Казах ви. Казах ви, че не искам да ходя.

Това не беше отговор, но беше пълният отговор.

В него Едуард разпозна нещо от непреклонността на Жан-Пол, в него чу също онази нотка на сляпо твърдоглавие, с което някои от неговите работници в Лоара се съпротивляваха на доводите и на промените, със стародавната селска жилавост. Въздъхна, и реши, че е по-мъдро да не обсъжда повече случая.

По-добре е епизодът да бъде забравен, мислеше той, не трябва отново да излага Грегоар на Луизината нелюбезност. Минаха дни, минаха седмици. Когато разбра, че присъдата му за други посещения във „Фобур Сен Жермен“ бе отменена, Грегоар отново показа откритият си и слънчев характер.

През пролетта на 1955 г., не дълго след въпросната среща, домашният учител, когото Едуард беше взел за Грегоар, напусна за да отиде другаде. Едуард, търсейки с кого да го замени, се сети за Хюго Глендининг.

През последните години Едуард от време на време бе срещал Хюго. От неговия братовчед Кристиан знаеше, че бившият му учител преживява тежки дни. Престижен учителски пост му бил внезапно отнет преди няколко години и от тогава Хюго не успял да си намери друг. Режимът в повечето обществени училища, обясняваше Кристиан, не му се струвал подходящ, защото беше прекалено индивидуалист и прекалено ексцентричен. Кристиан беше сигурен, че той би се зарадвал да отиде във Франция и да работи за Едуард. В тези години частните учители не бяха особено търсени в Англия, каза Кристиан с усмивка, времената се бяха променили.

Едуард се колебаеше с решението. Би предпочел Грегоар да ходи на училище и да общува с другите деца. Но малкото момче, след като беше изпуснало много училищни години, беше изостанало значително с програмата, и Едуард се страхуваше, че другите деца щяха да го подиграват. Можеше да се изчака още две години, си помисли той, докато Грегоар ще има възможността да ги настигне и да бъде по-уверен. Той помисли за Хюго, който беше революционизирал неговото собствено мислене, който го беше научил за първи път да се противопоставя и да задава въпроси. Помисли за Хюговата способност да предизвика интереса, да стимулира мисълта. Припомни си за това, как Хюго се посвещаваше на работата си, за неговата мъдрост, любезността и остроумието му.

Чуваше Хюговия глас да произнася поетични стихове, които все още носеше в себе си. Това беше неговата първа голяма грешка.

Хюго никога не бе могъл лесно да понася глупците. Едуард, който не беше глупав, а притежаваше бърз и схватлив ум беше забравил тази страна от неговия характер, която той, всъщност не бе имал възможността да види проявена. Също така, беше минало време, и Хюго се беше променил. Младежката тенденция към нетърпеливост с годините се беше превърнала в подчертана раздразнителност. Хюго гледаше на своите връстници като на по-малко способни от него, но виждаше как те го изпреварваха. Упрекваше политическите пристрастия, но когато в 1945 г. се кандидатира от Лейбъристката партия в изборите, в които социалистите спечелиха следвоенната победа, Хюго не получи желаното място. Той наближаваше петдесетте, неженен и изостанал от следвоенните образователни методи. Той никога не бе обучавал момчета, които нямаха за основа на обучението си традиционните академични дисциплини. Когато той и Грегоар се срещнаха, те изпитаха взаимно неодобрение.

Способността на Грегоар да разглоби един часовник на части и отново да го сглоби, да разглоби един автомобилен двигател, да впрегне един кон и да го язди добре, да познава имената и особеностите на растения и животни, и да ги обича — всички тези способности не означаваха нищо за Хюго, абсолютно нищо.

Отначало Хюго опита да бъде търпелив. Той разбираше, че момчето е имало много слабо обучение преди Едуард да го вземе под крилото си. Сега то можеше да чете и да пише на френски, от Едуард беше научило английски, но това бяха всичките му постижения. С ентусиазъм, потискайки неприятното си чувство, Хюго предприе осъществяването на един план, който би дал на Грегоар солидна основа по всички предмети, които той намираше за значими. Той не включваше нищо, което и косвено да се отнася до механиката, и разбира се съвсем не засягаше цялостното функциониране на авто-мотора. За Хюго образованието беше литературата, историята и преди всичко езиците — всичко друго беше според него второстепенно.

Техните занимания не вървяха добре. Грегоар ставаше неподатлив. Хюго набързо реши, че момчето е своенравно, че можеше да учи, но че просто не иска, че е мързеливо, отказва да се съсредоточи. За свой ужас, Хюго, бил цял живот социалист, се улови, че обвинява селския произход на момчето. Ненавиждайки се заради този си снобизъм, той още повече пришпорваше момчето, отказвайки да признае собствения си неуспех. Знаеше, че се беше провалил в толкова много неща, но никога като учител, никога досега. Сега пред него стоеше момче, което слушаше безучастно, когато Хюго му четеше от най-великата литература на света, прозяваше се пред Вийон, и с копнеж се взираше през прозореца, когато му четеше Мопасан и Флобер.

Хюго не би могъл, не можеше да снижи своето ниво, момчето не би могло да издигне своето. Те много скоро стигнаха до безизходно положение, но никога не казаха на Едуард — Хюго от гордост, Грегоар, защото не би понесъл да го разочарова.

В късното лято на 1955 г. когато времето беше много горещо, Едуард замина по работа за Америка. Беше решил да направи собствено проучване на въпроса за майчините си капиталовложения в Тексаска земя, да провери авоарите, които нейните съветници от Уол стрийт бяха толкова настойчиви в съветите си да ги продаде — толкова нетърпеливи, че Едуард бе станал подозрителен. Щеше да отсъства две седмици. На Грегоар каза, че когато се върне, ще заминат на ваканция към морето, може би.

Грегоар страдаше от отсъствието на Едуард, неговата концентрираност не се подобри. Класната стая в Сен Клод ден след ден беше все по-задушаващо гореща. Настроението на Хюго също не беше много добро. Веднъж, за свой собствен срам, той едва не удари от изтощение момчето, но успя да се въздържи в последния момент. Бесен, той реши да изостави за момента латинския и да се съсредоточи върху френския. Щом момчето не иска да слуша поезия, тогава то може да бъде насилено да разбира малко от граматика. Той определи на Грегоар да научи текста на няколко страници, изпълнени със следващи едно след друго граматични правила. После го изпитваше върху тях.

Един следобед, около седмица след заминаването на Едуард, той забеляза, че момчето беше по-мълчаливо от обикновено и леко зачервено. Саркастично го попита дали се чувства добре. Грегоар гледаше надолу.

— Имам главоболие — каза той.

— Аз също имам главоболие. — Хюго блъсна учебника върху чина. — Би ме боляла по-малко главата, ако ти се съсредоточиш. Сега, спреженията на тези неправилни глаголи. Ние ще ги повторим. Може би, ако си ги спомниш, ще забравиш оплакванията си.

Момчето се наведе над книгата с неприсъщо за него покорство. През следващия ден се повтори същото. Нищо не приемаше с желание. Седеше в мълчание. Отказа да изяде обяда си. В два часа те се върнаха в класната стая.

— Ти се мусиш, Грегоар, би ли желал да ми кажеш защо?

Момчето повдигна зачервеното си лице.

— Не се чувствам много добре.

— Щеше да се чувстваш по-добре, ако работеше. Мързелът може да разболее човека.

— Наистина, главата ме боли. Иска ми се да легна.

Малкото момче приведе глава към ръцете си и Хюго с отчаяние въздъхна. Той се изправи, отиде до момчето и сложи ръка на челото му. Усети слаба топлина, но учебната стая беше задушна, така че това не беше особено изненадващо.

— Грегоар, тези начини са можели да имат ефект при предния ти учител, но не и при мен. — Хюго се върна при своето бюро. — Ако ти бях казал, че за днес уроците ти са свършили, и ти можеш да отидеш да плуваш, без съмнение, щеше да се получи вълшебно оздравяване. Но аз нямам намерение да направя това. Сега, седни моля ти се и се опитай да се съсредоточиш. Отвори своята граматика на страница четиринайсета.

Бавно, но момчето направи това, което му беше наредено.

Към три и половина, когато обикновено техните уроци свършваха, Хюго усети, че е в разгара на работата. Момчето стоеше мълчаливо, изглеждаше, че слуша. Във всеки случай то поне този път не гледаше през прозореца. Хюго погледна часовника си, и реши да го насили още половин час.

В четири без пет Грегоар изпадна в конвулсии.

Всичко стана бързо и без предупредителни признаци. Хюго чу рязко и съскащо дишане. Погледна тревожно. Главата на детето беше паднала назад. Очите му се бяха обърнали, отначало едната му ръка и единият му крак затрепериха, после цялото тяло. Детето се строполи на пода.

Хюго нямаше представа какво да прави и трескаво изтича при прислугата. Донесе вода и я плисна върху тръпнещото в спазми момче. Разслаби яката му и се опита да сложи ученическа линия между зъбите му, но не успя. Малко след четири конвулсията спря.

Повикаха бърза помощ. Грегоар получи втора конвулсия по пътя за болницата. Най-големият педиатър на Париж беше повикан от дома си в покрайнините. Той информира белият като платно Хюго, че момчето има менингит. Те щели да му направят лумбална пункция, за да бъдат сигурни. И след това…

— И тогава какво? И какво тогава? — Хюго беше като обезумял.

— Тогава се молете, господине. Аз, естествено ще направя всичко, което мога. Ако беше приет по-рано, бих бил по-голям оптимист. Това е всичко, което мога да кажа.

Най-напред, Хюго телефонира в кантората на „Дьо Шавини“, и им каза незабавно да се свържат с Едуард, после за първи път от много години, той се помоли. На Едуард съобщиха по средата на едно съвещание в шест и петнайсет Гринуичко време. Той незабавно тръгна за летището и нае реактивен самолет.

Грегоар почина рано сутринта на следващия ден, два часа преди Едуард да стигне до болницата.

Пое момчешкото малко, отпуснато телце в ръцете си и плака така, както неговите сътрудници в бизнеса не биха мислили, че е способен.

Три месеца по-късно Хюго се удави при нещастен случай с една лодка. Разнесоха се слухове за самоубийство, които бяха потулени. Той остави на Едуард своята библиотека, а когато Едуард чу за това, нареди цялата колекция да бъде разпродадена на търг. Въпреки гнева на Луиз и безразличието на Жан-Пол, Грегоар беше погребан в капелата на дьо Шавини.

И Едуард се опита да изгради отново своя живот.

Оттогава неговите приятели отсъдиха, че той се бе променил коренно. Те винаги бяха уважавали Едуард дьо Шавини. Сега започнаха да се страхуват от него.

В началото на петдесетте, Едуард бе възложил на Емил Ласал, ученик на Льо Корбюзие и водещ архитект-модернист във Франция, да проектира новите административни сгради на главното управление на бащината компания „Дьо Шавини“ в Париж. В края на 1955 г. високата, черна, стъклена кула, проектирана от Ласал беше издигната. Тя беше първото по рода си здание в Париж, беше станала обект на много противоречия и на последвали имитации, за да се превърне в главна забележителност на търговския сектор.

През зимата на същата година Едуард пристигна точно в девет, както винаги. Както винаги, той бе докаран от Сен Клод в своя черен „Ролс-ройс — фантом“. И както винаги, когато шофьорът му отваряше вратата, той погледна към центъра „Ласал“, тази висока тъмна кула, и после влезе в нея. Не очакваше с нетърпение събитията, които знаеше, че му предстоят тази сутрин, беше се освободил от всички подобни мисли в съзнанието си: приятни и неприятни, повечето от целите му бяха безразлични сега. На тях той гледаше със същото хладно безпристрастие — толкова много задачи в един ден, толкова много дни във всяка седмица, толкова много седмици в годината. Той влезе в индивидуалния си асансьор и натисна копчето за осемнайсетия етаж.

В бюрото си на дванайсетия етаж в същата сграда, Жерар Гравейе, управител на архивното отделение на „Дьо Шавини“ стоеше до прозореца. Той видя ролс-ройса, който както повечето сутрини пристигна точно навреме. Видя високата, облечена в черен костюм фигура, която бързо влезе в сградата. Щом Едуард се скри от погледа му, той замислено се оттегли от прозореца, разсеяно изчетквайки пърхота, попадал по раменете на костюма му. Този костюм бе шит за него в Лондон за сумата от двеста и петдесет гвинеи — не от частния шивач на Едуард дьо Шавини, Жив от „Севил Роу“, а от друг, който умееше да прави по-евтини и нетрайни имитации.

Гравейе беше толкова нервен, че не бе могъл да закуси. Сега той опита да се успокои: нямаше причина за нерви, каза си. Знаеше повода за това съвещание. Трябваше да бъде обсъдена новата архивна система за събиране и картотекиране, която да бъде използвана за съхраняване на моделите „Дьо Шавини“. Тя трябваше да бъде преобразувана из основи по настояване на Едуард дьо Шавини, и щеше да влезе в действие през тази седмица, когато най-накрая архивът изцяло щеше да бъде преместен в новото главно управление. Новата система включваше известно намаление на персонала — доброволно напуснали. Вероятно беше Едуард дьо Шавини да иска да дискутира точно тях или някои детайли от системата. Погледът на Едуард дьо Шавини върху детайлите беше добре известен. Нямаше аспект, колкото и малък да бе, но свързан с управлението на неговите компании, който той да не забелязва. Споменът за това му върна отново нервността. Жерар Гравейе започваше да се изпотява.

Когато сигналният звънец на новото му, хромирано бюро иззвъня, той подскочи. Успокой се, каза си, и започна да изрежда молитви за своя успех, когато прекосяваше плътно покритите с килими коридори към служебния асансьор, водещ до осемнайсетия етаж: нов апартамент в модерното предградие Босежур, един по-малък апартамент в Монпарнас с възможно най-предразполагащата млада метреса, две коли, едната най-големия и най-нов модел „Ситроен фамилиал“, голяма разходна сметка, която не беше оглеждана много отблизо — Той се надяваше, че е така. Притежаваше научна степен по изящните изкуства от Сорбоната, беше получил допълнителна специализация в музея на Виктория и Албърт в Лондон и в музея на изящните изкуства в Париж. За историята на бижутерския дизайн изобщо и на този на компанията „Дьо Шавини“ в частност, той знаеше повече, от когото и да е, с изключение на човека, с когото щеше да се срещне сега. Въздъхна, и повдигна вежда. Беше необходим. Надяваше се.

Това беше неговата първа визита в кабинета на Едуард дьо Шавини в новото крило на сградата, на осемнайсетия етаж. Когато стъпи в бързия асансьор, очите му се разшириха. Скъсването с традицията беше пълно. Външното приемно пространство беше просторно, цял океан от бежово и бяло, от хром и стъкло. Три грамадни, от естествена кожа, канапета заграждаха по проект на Льо Корбюзие маса, две изключително красиви секретарки седяха на проектирани от същия Льо Корбюзие бюра. Те и двете бяха облечени в прости копринени блузи, и перли „Хермес“ лежаха свободни около вратовете им. Гравейе ги изгледа отстрани. И двете силно предизвикателни, особено тази от ляво, и двете с вид, подсказващ, че не биха се натоварили с нищо друго, освен с това, което би поискал от тях Едуард дьо Шавини. И двете имаха такова произношение, че той изтръпна, и съжали, че не бе поръчал костюма си при скъп шивач. Добра порода — това беше типът, който го отвращаваше.

— Ще трябва да почакате съвсем малко, господин Гравейе — каза едната. Без извинение, без обяснения, без предложено кафе. Той седя, чакайки цели четирийсет и пет минути.

После — вътрешния офис, дори още по-дискретно изискан и две още по-любезни курви, и двете с вид като че ли бяха с колосани, благовъзпитани гащи. Исусе!

После — вътрешното светилище, точно един час след като той беше повикан, беше сигурен, че това е нарочно.

Влезе през семпла махагонова врата и спря. Офисът беше много широк и изненадващо строг. Беше очаквал стари предмети, цветя, портрети на предишните барони дьо Шавини, които винаги висяха в офисите на стария барон. Тук нямаше нищо. На стените имаше закачени абстрактни картини. Челюстта му леко увисна, когато ги загледа: едната Пикасо от кубисткия му период, две превъзходни картини от Брак, една от ранното творчество на Кандински, една от Мондриан, една от червените серии на Ротко, една голяма на Джаксън Полок. Върху черния рафт зад бюрото три изключителни бронзови фигури от Бранкузи, от Хенри Мур, от Джакомети. Той преглътна. Дълъг беше пътят до креслото срещу грамадното бюро.

Той го извървя колебливо. Едуард дьо Шавини погледна нагоре. Гравейе го изгледа с любопитство. Сега беше на трийсет, знаеше той, но изглеждаше малко по-възрастен. Висок, доста над един и осемдесет, широки рамене и със същата магнетична красота, като тази на баща си. Загоряла кожа, силни черти, онази много необикновена комбинация от тъмна коса и тъмносини очи. Гравейе почувства, като че ли очите му гледаха точно в неговата глава и отвъд нея. Той завистливо погледна костюма му: изцяло черен, с жилетка, четири копчета на маншета, докато неговите бяха само три. Мълчаливо се наруга. Разликата между костюм за двеста и петдесет гвинеи и за петстотин беше прекалено очевидна. Бяла риза, черна плетена копринена връзка. Исусе, мъжът насреща наистина изглеждаше като че ли е в траур.

— Седнете.

Гравейе седна. Огромното черно писалище беше оградено със сложна система от телефони и вътрешни монитори. На върха й се намираше платинената писалка на дьо Шавини и една обикновена бяла папка. Нищо друго — и този мъж знаеше какво става в Рим, Токио или Йоханесбург около два месеца преди да го научат хората, които живееха там. Как правеше той това?

Той разхлаби яката около врата си. Настъпи мълчание. Познаваше тези мълчания, те бяха известни, те имаха за цел да те накарат да започнеш да бъбриш недискретно. Преглътна и започна да бърбори:

— Изпълнен съм с възхищение към новите крила на главното управление, господин дьо Шавини. Просто исках да ви го кажа. Това значително ще промени вида на нашата — ъъ — корпорация. Сигурен съм. Да има човек привилегията да работи в такъв модерен, толкова изпреварил другите офис. Вече чух, че…

— Не ви повиках да обсъждаме офисите.

Гравейе се изкашля. Гласът беше рязък и студен, и той знаеше, че е необходимо да се отпусне, да се успокои и най-важното — да замълчи, но той не можеше.

— Не, разбира се, че не, господин дьо Шавини. Ако се тревожите относно прехвърлянето на архивите, аз исках да ви уверя, че всичко върви по разписание. Донесох някои документи в случай, че вие… Имам тук детайлите. Разходите. Нова организация на състава…

— Господин Гравейе, от колко време работите за „Дьо Шавини“?

— Двайсет и една години!

— Двайсет и една години, два месеца и три седмици. — Той леко отвори бялата папка пред себе си. Гравейе отчаяно се опита да прочете нещо от обратната страна.

— Пред мен е докладът на началника на нашия отдел за сигурност.

Настъпи пак едно от познатите мълчания. Гравейе пребледня.

— Не мисля, че трябва да изброяваме детайлите, а вие? Вие сте започнали да пропускате детайлите в архивните структури преди четиринайсет месеца, преди всичко, това са тривиални детайли, поради което ви разрешихме да продължите. Исках да видя колко далече можете да стигнете.

Ново мълчание.

— Миналия месец на вас е даден достъп до строго секретни детайли, засягащи нашите планове за проектиране за 1956–7 година. Сигурен съм, че си ги спомняте. Те бяха под кода „Бял лед“, и засягаха широкото използване на платиниум, бяло злато и диаманти. Всъщност няма значение дали си ги спомняте или не, след като са били изобретени за ваша изгода и за изгода на конкурентната компания, на която вчера следобед вие сте предали секретните детайли — Той се усмихна страшно. — Нашите истински детайли за 1956–7 година, излишно е да се казва, са съвсем различни и вие тях няма да получите. Уволнен сте.

Гравейе се изправи, лицето му стана аленочервено, стана му лошо на стомаха. Ти, копеле, мислеше той непоследователно. Хладнокръвно копеле. Ти, в продължение на единайсет месеца си ми подхвърлял въжето, и сега… Той се хвана за стола пред себе си.

Едуард дьо Шавини го погледна. Лицето му не издаваше каквото и да е чувство.

— Вашият ипотечен дълг към компанията е анулиран. Освен ако не уредите въпроса по частен път, компанията ще наложи възбрана. Във вашата автомобилна компания тази сутрин беше наложен запор. Нашата компания информира вашите две банки, където значително сте превишили кредита си, и тъй като службата ви при нас прекъсва, ние не можем да бъдем ваши гаранти. Пенсионният ви влог в тази компания е анулиран. Тази сутрин нашите адвокати възбудиха дело против вас за нарушението на споразумението за пазене на тайна, за измама и незаконно присвояване. Имали нещо друго?

— Господин дьо Шавини, моля… — Гравейе събра потните си ръце. — Аз съм женен. Имам четири деца. Те все още ходят на училище. Най-голямото е на единадесет години, и…

Отново настъпи мълчание. Една минута, най-знаменитата в живота му. При споменаването на децата, очите на човека зад бюрото блеснаха. После той рязко затвори бялата папка пред себе си.

— Отвън има двама офицери. Единият е от финансовата инспекция, другият е от префектурата на Ил дьо ла сите. Ще разберете, че сте под арест. Приятна утрин.

Гравейе успя да стигне до вратата. После се обърна назад. Гняв, страх и ненавист се надигнаха като отрова в него. Той погледна към съвършения костюм, към безизразното лице и студените очи.

— Бъди проклет. Дано изгниеш в ада!

Когато вратата се затвори, Едуард дьо Шавини остана неподвижен. Той погледна към вихъра от червено и черно в сърцето на картината на Джаксън Полок. Лека, горчива усмивка се появи на лицето му, бутна бялата папка настрана. Той вече беше в ада. Не бяха нужни клетвите на човек като Жерар Гравейе, за да отиде там.

Винаги бе имал способността да проявява жестокост. Преди я потискаше, сега я остави да царува. Нелоялността, хитруването, некомпетентността — преди ги поправяше, сега започна да ги наказва. Каквото искаше да бъде направено, той изискваше да бъде направено точно и веднага. Тези, които издържаха на това темпо, процъфтяваха, онези, които не успяваха, отиваха до стената. Тези, които го ядосваха — а такива се намираха все по-малко — бързо намираха основание да съжаляват за това.

Един малък швейцарски бижутер, който в продължение на години бе печелил добри пари от грубо копиране на моделите на „Дьо Шавини“, използвайки камъни с по-ниска стойност, метали с по-нисък карат и евтина изработка, прокарвайки ги за оригинали на „Дьо Шавини“ сред непроницаемата мрежа от тайни търговци и разпространители на дребно, откри че неговите банки внезапно се оказаха готови да разширят кредита си за нови ателиета и за програма на разширени на неговото производство. Бижутерът се бе възрадвал и бе започнал да влага големи суми. Когато достигна до най-голямото разширение на предприятието си, неговата банка, филиал на по-голяма група, водена от „Кредит сюис“, един от швейцарските банкери на компанията „Дьо Шавини“ изиска връщането не неговите заеми. Той беше неспособен да отговори на това и поиска отсрочка. От главното управление отсрочката беше отказана. Бижутерът банкрутира.

Лондонската рекламна компания, на която беше възложено да оперира със сметките на „Дьо Шавини“, отговаряше за имиджа на бижутата „Дьо Шавини“ и за виното на компанията във Великобритания закъсня с дванайсет часа за момента на представянето на новите модели, нещо, което се случваше и другаде. Същият ден загубиха пълномощията си. За шест седмици техните най-агресивни съперници бяха ангажирани в нова „Дьо Шавини“ кампания и не като план върху бюрото, а върху страниците на всички по-големи списания и вестници в страната.

— Как направи той това? Как тоя лунатик го прави толкова бързо? — художественият директор гледаше втренчено и със завист обширната публикация в луксозното списание „Харпърс базар“. Той знаеше, със сигурност знаеше, че това щеше да помете всяко проклето съдебно решение.

— Не зная, — каза неговият търговски директор. — Но ти по-скоро гледай задникът ти да е на палубата. За шест месеца имаме вече шест значителни отказа.

Шест месеца по-късно рекламната агенция беше погълната от нейния преуспяващ съперник. Два месеца след това и двамата бяха инкорпорирани в „Дьо Шавини“(рекламна), една нова компания с офиси в Лондон, Париж, Цюрих, Милано и Ню Йорк, регистрирана на Балеарските острови и с единствената отговорност за пласмента на цялото производство и за инвестициите на „Дьо Шавини“ от стоманата до хотелите и собствености по целия свят. Президентът на компанията, неин изпълнителен директор и човекът, държащ контролния пакет на нейните акции беше Едуард дьо Шавини.

И двамата — майка му и брат му откриха, че тази безпощадност в характера на Едуард не бе пожалила и членовете на неговото семейство. През януари 1956 г. Жан-Пол направи едно от редките си посещения в Париж. Целта му бе да убеди Едуард, дори не да убеди, а да му „каже“! Кой в крайна сметка е барона дьо Шавини? — да направи капиталовложения в големи площи лозя в Алжир, дървен строителен материал и маслинени плантации. Жан-Пол не се съмняваше, че беше на път да направи добра сделка.

— Този кретен Оливие дьо Курсьол разпродава. Изцяло. Невеж е. Следи слуховете, и тича да се спасява. Едуард, там са дванайсет хиляди хектара маслинени дървета — от тях се произвежда най-доброто олио в района. Трийсет хиляди дървета за дървен строителен материал. Хиляди лози — но това е една от най-хубавите земи, които има там. И той я дава на нищожна цена, защото бърза, а ние сме приятели. Казах му, че няма проблем.

— Не трябваше да правиш това. — Брат му удари по повърхността на черното си бюро със своята платинена писалка.

— Защо не? — Жан-Пол го изгледа безизразно. — Искаш да кажеш, че има някаква пречка? Не би могло да има. Аз разгледах тези последни доклади, които ми прати, за финансовите постъпления. Знам, че не съм финансов експерт, но и аз виждам, че пари има.

— Не е там въпросът. Защо мислиш, че той разпродава? На такава забележително благотворителна цена?

— Ами, както ти казах, припрян е. Очевидно причината е политическата ситуация там в момента, нещата не са много стабилни.

— Много нестабилни.

— Но, това няма да продължи, за бога. Френското правителство няма повече да търпи това положение, ние няма да го търпим. Само още някакви неприятности, и те ще изпратят войски. Ще очистят всичко за нула време. Няма проблем. Аз познавам арабите, ти не. Те не могат да организират една стачка, камо ли революция. Всичките тия приказки са само алармистки боклук.

— Ако ти грешиш, и те някак си успеят да организират революция… — гласът на Едуард беше студено саркастичен. — Имаш ли представа какво би станало тогава със земите, владени от французи?

— Ами, те ще бъдат отнети, предполагам. — В гласа на Жан-Пол прозвуча нотка на объркване. — Но това е неуместно. Казвам ти, това не може да се случи, и няма да стане. Алжир е френска колония, за бога. Може би си забравил това.

— Следил ли си последните събития в Индокитай?

— Разбира се, да, по дяволите. Това е съвсем различно.

— Отговорът е — не!

Лицето на Жан-Пол, изчервено и объркано, се вгледа в това на брат му. Той изведнъж разбра, че почти не го познаваше. Този студен, облечен в тъмен костюм човек му беше чужд.

— Виж, братче… — Той се наведе през бюрото. — Не очаквах това. Не го разбирам. Ти седиш тук, гледаш като бог. Казваш само „не“, без да си направиш труда да ми дадеш някакви обяснения.

— Мога да ти дам колкото искаш обяснения. Повечето от тях се съдържат в доклада, който изготвих, и който се намира срещу теб. — Едуард погледна към часовника си. — Това е капиталовложение с висок риск, при което, ако политическото положение се влоши, на нас ни предстои да понесем тотални загуби.

Устата на Жан-Пол пресъхна.

— Може би забравяш нещо. Аз съм барон дьо Шавини. Не ти. При крайния анализ, ще стане това, което кажа аз. В това имам по-голяма власт от теб.

— Чудесно. На сутринта можеш да имаш оставката ми.

Едуард се изправи, очите му бяха станали още по-тъмни от гняв. Жан-Пол сериозно се разтревожи.

— Почакай, по-спокойно. Недей да ми се перчиш. Господи — успокой се, Едуард. Знаеш, че не желая това. Знаеш, че винаги съм се оставял да бъда съветван от теб, и разбира се, ще се поклоня пред твоята преценка в това отношение, ако трябва… — Той се колебаеше, миловиден израз се появи в очите му. — Работата е, че поне понякога, би могъл да ме послушаш. В този случай знам какво говоря. И в последна сметка, ти почесваш моя гръб, аз почесвам твоя — това е горе-долу бизнесът, казват. Ти искаше от мен да говоря с майка ни, за нейните капиталовложения, относно прехвърлянето им на „Дьо Шавини“. Добре, аз ще се радвам да го направя. Всъщност, ще се срещна с нея днес следобед и ще й го спомена. Само че, не виждам защо би трябвало да го правя, когато ти си толкова упорит по отношение на това? Господи, Едуард! В действителност, аз вече обещах на Оливие дьо Курсьол. Ще изглеждам като проклет глупак, ако сега се отвърна.

Едуард седна отново със стегната усмивка.

— Във всички случаи, обсъди това с майка. Но, независимо дали ще го направиш, аз няма да променя становището си.

Жан-Пол силно се изчерви. Същия следобед той пиеше чай с Луиз дьо Шавини в салона в бледо сиво и пембяно розово в нейната къща на „Фобур сен Жермен“. Той отпиваше китайски чай от чаша „Лимож“ от осемнайсети век и едрият му корем се измъчваше върху тапицираното с коприна дълбоко кресло — направено за красота, не за удобство. Луиз, красива както винаги, с почти незабележими бръчки, след последната й козметична операция на лицето, облечена с най-нов модел рокля-калъф на „Диор“, чиито тесни очертания подчертаваха тънката й фигура, седеше спокойно срещу него и не казваше нищо. Жан-Пол поглеждаше към приготвените върху табличка „Лимож“ за негово удоволствие дребни сладкиши. Може би още само един еклер — господи, те нарочно бяха направени толкова мънички. Той протегна голяма, розова ръка и пренесе великолепното произведение — лек сладкиш от шоколад и крем към устата си. Луиз придирчиво го наблюдаваше.

— Жан-Пол, ти си напълнял много, откакто те видях последния път. Трябва да се подложиш на диета. Повече упражнения. Едуард язди, както знаеш, всяка сутрин в Булонската гора.

Жан-Пол се намръщи и реши да подхване темата. Без особена деликатност, той повдигна въпроса за Луизините инвестиции. Луиз повдигна вежди.

— О, но скъпи, аз мисля, че ти тази сутрин си се срещнал с Едуард? Тогава, ти със сигурност знаеш, че за тях има кой да се грижи — макар че е много мило от твоя страна да попиташ. — Тя замълча, за да запали цигара с нейната платинена „Дьо Шавини“ запалка. — Наистина, всичко е толкова комплицирано, но аз като че ли съм била доста зле съветвана. И то от такава уважавана фирма. Татко ти изключително им се доверяваше, аз също. Така че, аз съм още повече благодарна на Едуард — Тя леко приведе поглед. — Той наистина е много способен, както знаеш. Много по-способен, отколкото предполагах.

Жан-Пол погледна намръщено. Тази песен бе нова за нейните уста.

— Виждаш ли, всички онези капиталовложения в земя… — Луиз неопределено размаха с цигарата си. — Те ме съветваха да ги продам и изглежда имаха кой да ги купи на висока цена. Част от нея беше фермерска земя, повечето беше полупустинна, предполагам. А бях видяла една изключително приятна вила — познаваш ли Сен Тропе, Жан? Най-очарователното място, толкова спокойно, все още наистина е малко рибарско селище. Къщата беше съвършена, искам да кажа би била съвършена, нуждаеше се от основен ремонт, разбира се, нуждаеше се от пълно вътрешно обновяване. И тогава щях да помисля за изграждането на някаква къща за гости. А ми се струваше глупаво вилата да има такова съвършено място за закотвяне и то да не бъде използвано, така че си мислех и за една яхта… — гласът й заглъхна. — И така, общо взето, миналата година бях почти готова да ликвидирам някои от моите американски имоти, и бих го направила, ако не беше заради Едуард.

— Той те посъветва да не го правиш?

— Скъпи, оказа се, че там има петрол. Твърде много. Чакащ просто да бъде изпомпан на повърхността. Така че, разбира се, това струваше значително повече, отколкото ми беше предложено, и освен това наоколо се разнасяха съвсем неприятни подмятания, че моите съветници са били подкупени… При това положение, аз естествено прехвърлих всичките ценни книжа, щом ми обясни Едуард нещата. Те сега отново са в бизнеса, така или иначе. Най-ужасяващ скандал. Беше на първата страница на „Ню Йорк таймс“ — сигурно си го спомняш, Жан-Пол?

— Аз не чета „Ню Йорк таймс“ в Алжир.

— Скъпи, трябва да го четеш. — Погледът в Луизините очи стана по-топъл. — Аз никога не го четях, поне не финансовите страници. Но сега го правя. Чета също „Уолстрийт джърнъл“ и „Файненшъл таймс“, и…

— И така, какво стана с въпроса около земята? — Жан-Пол бързо я прекъсна.

— Продадох я, разбира се. На петролния консорциум. — Луиз леко се усмихна. — За доста много пари, и за съществен пакет акции на самия консорциум. Едуард държи дял от петнайсет процента, мисля, че и аз имам толкова, което прави повече от трийсет. Не е контролният пакет, но е доста мощен. Виждаш ли?

Жан-Пол видя. Той си взе друга дребна сладка, за да се утеши.

— Така че Едуард има инвестиционния капитал, от който се нуждаеше за своята програма на разширение?

Той знаеше, че едва ли имаше нужда да задава въпроса. Луиз леко се засмя.

— Скъпи, наистина, ти трябва да се опитваш да бъдеш повече в течение, поне.

— Други акции продавала ли си?

— Едуард така ме посъветва, скъпи. Аз щях да се консултирам с теб, но наистина, Алжир е доста далеч, а ти като че ли никога не се появяваш в Париж… Продадох едни доста досадни акции, които бяха толкова сигурни, колкото Форт Нокс и почти толкова неподвижни, и ги вложих в „Дьо Шавини“. Това беше мъдро решение, Жан-Пол, много мъдро. Компанията разнообразява дейността си и се разширява така бързо, че е почти невероятно. Не бих могла да мисля, че точно сега Едуард иска каквито и да било по-нататъшни вложения, но ако иска, скъпи, ако ти имаш, знаеш, мъничко пари, не би могъл да бъдеш посъветван…

— Това е моя компания. — Жан-Пол се изправи, лицето му беше зачервено от гняв. — Това е моя компания. Едуард е нает от мен. Аз просто понякога искам някой и някъде да би си спомнил това.

Той погледна към майка си, която съвсем не се смущаваше от неговия гняв. Тя винаги е знаела от коя страна духа вятъра, помисли си той яростно. Винаги. Неговата майка, чието предпочитание към него, предаността й към него винаги бе взимал като даденост. Добре, той вече не беше фаворитът, това беше очевидно. Едуард се беше прокраднал зад гърба му. Той се колебаеше, неговият гняв, затихващ бързо, както винаги, го караше да се чувства изразходван. Той не можеше да воюва с Едуард, знаеше това. Нямаше способностите и силата. Така че, по дяволите, трябваше да прави това, което Едуард казва, и да се върне в Алжир с подвита между краката опашка. Неговото братче.

— Кажи ми нещо, майко — изрече внезапно той въпроса, възникнал от объркването и възмущението му. — Кажи ми, Едуард не те ли плаши понякога?

— Да ме плаши? — очите на Луиз се разшириха.

— Той толкова се е променил. Намирам го променен. Толкова е студен. Без чувство за хумор. Той не ме чувства като свой брат. Като че ли разговарях с машина.

— Една полезна машина. Изключително ефективна.

— Да, но той е мой брат, по дяволите. Винаги сме били толкова близки.

— Сега вече Едуард не е близък с никого.

— Защо не? Какво по дявола не е в ред с него?

— Скъпи, как мога да знам? Той предпочита така. И трябва да ти изповядам, намирам, че това прави нещата по-лесни. Той и аз сега се разбираме много по-добре. Ние разговаряме за бизнес, и той разпитва за моето здраве, и си спомня моите рождени дни, и така нататък… — Тя повдигна рамене. Аз винаги съм чувствала някакви искания от Едуард. Дори когато беше малко момче. Като че ли винаги се нуждаеше от нещо — това беше ужасно изтощително. Сега, не предявява никакви искания. Никакви емоционални искания. Наистина, така е значително по-добре.

Жан-Пол се поколеба, той никога не бе отговарял реципрочно на майчината си привързаност, сега изпита определена антипатия. Но му се искаше да разбере.

— Как е по отношение на жените?

— А, жените. — Луиз показа бавна усмивка и приглади надолу полата на роклята си. — Ами, има ги много, доколкото чувам. Но Едуард никога не ги обсъжда с мен.

— Ще се жени ли? — Той изтърси въпроса и Луиз повдигна рамене.

— Възможно е. Един ден. Ще иска наследник. Той има династични склонности, мисля, точно както и вашият баща. И ти никога не си се женил, Жан-Пол.

— Защото не намерих подходящата жена. Това не значи, че няма да я намеря. — Той неспокойно се местеше от крак на крак. За негова собствена изненада целият му гняв по отношение на Едуард се бе изпарил. Той бе започнал да съчувства на своя брат.

Луиз се намръщи и се изправи.

— Разбира се, ужасно важно е за кого ще се ожени Едуард… — започна замислена тя. — Ужасно важно. Често мисля за това.

— Защо, майко?

— О, скъпи, това е очевидно. Едуард е маниакална личност — ти сигурно виждаш това. Той е обладан от мисли за своята работа — обладан е от мисълта да изгради нещо като паметник на твоя баща. Той беше напълно завладян от мисълта за това ужасно момченце Грегоар — дори веднъж го доведе тук на чай, знаеш ли, а детето няма абсолютно никакви маниери, то счупи една от севърските чаши, а Едуард каза, че било нервно… И така, ако Едуард се влюби и се ожени, той и тогава ще бъде същият. Неговата съпруга ще бъде способна да му влияе, Жан-Пол, и…

— Да му влияе? Някаква жена? — Жан-Пол се разсмя. — Ти се шегуваш. Никой не може да влияе на Едуард.

— Все още не. — Луиз се обърна настрана. — Но това би могло да се промени. Ти не разбираш брат си, Жан-Пол. Той, виждаш ли, не е машина. Отвътре, отвътре той е много страстен мъж.

Жан-Пол си спомни за това, което му бе казала тяхната майка, когато отиде на прощална среща с брат си. Бе отстъпил по отношение на купуването на земята, разбира се. Едуард не бе проявил каквато и да било емоция или осведоменост по повод тази капитулация. Жан-Пол гледаше човека зад бюрото. Очите му бяха като кремък. Той усети как в него се надига ужасно безсилно чувство на привързаност.

— Самолетът ми няма да излети преди девет. Имаме време да излезем, да пием нещо, дори да вечеряме. Какво ще кажеш, Едуард? Мразя да говоря по кабинети. Човек в тях не може да си почине. Аз никога не съм могъл.

— Съжалявам. — Едуард погледна към своя тънък, златен, „Дьо Шавини“ часовник. — Имам срещи тази вечер. Не мога да ги отложа.

— Отвратително, ти можеш да ги отложиш. Хайде, Едуард — веднъж те виждам на няколко години. По-добре ми е на чашка…

— Съжалявам. И без това съм закъснял с програмата си.

Жан-Пол неловко се изправи.

— О, добре, тогава. Жалко. Може би скоро ще наминеш към Алжир? Нали? Бих се радвал…

— Възможно е. — Едуард замълча. — Ако политическото положение се влоши.

— Да. Чудесно. Ами, съобщи ми. Обади ми се, само че не чрез някоя проклета секретарка. Договорено ли е?

Едуард го погледна и се усмихна за първи път:

— Договорено.

Те се ръкуваха. На вратата Едуард предаде в ръцете на Жан-Пол тънка папка.

— Някой път това може да те заинтересува — каза той. — Прочети в самолета. Или когато се върнеш…

Жан-Пол пътуваше в първа класа. Той започна с мартини още преди отлитането. Бяха стигнал и до средата на пътя, когато вяло отвори папката.

Тя съдържаше детайлите по финансирането на нова педиатрична клиника извън Париж, която ще бъде изградена с дотациите на компанията „Дьо Шавини“ и ежегодно ще бъде поддържана от благотворителните фондове на компанията. Жан-Пол бързо прехвърли страниците. Не можеше да схване защо Едуард му беше дал това. Сега „Дьо Шавини“ имаше многобройни подобни проекти. За намаляване на данъците, предположи.

Тогава обърна страницата. Крилото за инфекциозните болести беше финансирано лично от неговия брат. Жан-Пол се взря в цифрата. Хвърлени на вятъра десет милиона долара му се стори твърде много. После изведнъж разбра. Крилото бе наименувано в памет на сина му, Грегоар.

През пролетта на следващата 1957 година Мари-Ан Росен, старшата секретарка на Едуард дьо Шавини, млада жена със забележителни способности и известна с това, че нищо не може да я смути, телефонира на Едуард в неговия кабинет. Тя наистина беше много изненадана.

— Изключително много съжалявам, господин дьо Шавини, има някой на телефонната линия, който иска да говори с вас лично. Тя — ъъ — не иска да се махне. Казах й, че не сте на разположение, но…

— Коя е тя?

— Каза, че е графиня Сфорца-Белини, господине.

— Отърви се от нея. Никога не съм чувал фамилното й име. — Едуард присегна да изключи вътрешния си телефонен приемник. После спря. — Почакай. Има ли английски акцент?

— Да, господин дьо Шавини, силен.

— Свържи ме веднага. И отмени всички срещи за тази вечер.

Откъм офиса отвън настъпи мълчаливо слисване.

— Да ги отменя, господин дьо Шавини? Но вие имате прием при посланика на Саудитска Арабия в седем, среща със заместник-министъра на вътрешните работи на Съединените щати по въпросите за малкия широко тръбен петролопровод в осем, Симон Шер ще се срещне с вас в Сен Клод в девет, също така имате ангажимент към дукеса дьо Куинсак-Плесан за нейния прием в десет…

— Казах да ги отмениш. И ме свържи.

— Да, господин дьо Шавини.

Мари-Ан с неприязън се втренчи в телефона пред себе си. Коя, по дяволите беше тази жена?

— Сега ви свързвам, графиньо.

От своето бюро Едуард грабна телефонната слушалка:

— Изобел! Къде си? „Риц“? Идвам!

Сред големите парижки хотели „Риц“ има едно несравнимо предимство. Разположен е на площад „Вандон“, и се намира непосредствено до най-съблазнителната търговска улица на света, „Сент Оноре“.

Изобел се беше възползвала от тази близост. Вече беше посетила там изложбените салони на „Дьо Шавини“, и тъй като се чувстваше нервна, се бе облякла по-екстравагантно от обикновено. Седеше и чакаше Едуард на маса в красивата „Вътрешна градина“. Облечена бе пак от предпочитаната й къща „Диор“, в тясна рокля от копринен креп в пармско виолетово, носеше огърлица „Дьо Шавини“ с аметисти и диаманти. Стигащите до лактите й от най-фина кожа ръкавици, бяха боядисани в цвят, съответстващ на роклята й, и тя имаше намерение да сложи най-опустошителната шапка с воал от черна дантела. Три пъти я бе слагала и сваляла, сега я беше сложила на съседния до себе си стол. Гъстата й коса, беше леко разбъркана и пламтеше на светлината. С удоволствие забеляза, че всички мъже в залата се заглеждаха в нея. Това беше нейният трийсет и шести рожден ден, и на такъв ден подобни погледи й вдъхваха увереност.

Тя първа видя Едуард — точно затова бе заела удобна позиция. Висок, тъмнокос мъж в много тъмен костюм крачеше през фоайето.

Когато той вече седеше до нея, гледайки я, за секунда Изобел беше смутена. Знаеше, че той се е променил, че беше вече на трийсет и две, успяващ мъж, властен мъж — може би съвсем различен от младежа, когото тя бе познавала. За него тя беше чела във вестниците, един-два пъти го беше виждала по телевизията, срещаше снимките му в списанията. И все пак, тя не беше подготвена. Нежността беше изчезнала от израза му. От онази уязвимост, за която тя си спомняше, нямаше следа. Мъжът, който гледаше надолу към нея беше смайващо хубав — в момента, когато влезе в залата всички жени го изгледаха — в него имаше нещо, което плашеше. Сега между носа и устните му се спускаха черти, устните му бяха строги. Тя го видя как, когато влезе обхвана залата и кой беше там и с кого, само с един оценяващ поглед.

Тя помисли: О, господи, сбърках. Но после постепенно той се усмихна, а усмивката освети тъмносините очи и промени лицето, и тя вече знаеше, че всичко бе както трябва, и че в нищо не бе сбъркала.

— Скъпи Едуард, — каза тя. Той взе ръката й и я повдигна към устните си, без очите му да напускат нейните. За момент изпита стеснение и колебание, защото тя знаеше, че също се е променила, че около изумрудените й очи вече имаше линии, които отсъстваха, когато той я беше видял последния път.

— Минаха осем години. Почти осем. — Тя се колебаеше, и Едуард си помисли: „Тя сее променила. Тя никога не се колебаеше преди. По-хубава е от всякога.“

— Те просто изчезнаха — каза той, и все още държейки ръката й, седна до нея.

— Две мартини. — Навъртащият се сервитьор бързо изчезна. Едуард не извърна глава. Той гледаше в Изобел. Тя разбра, че той си бе спомнил последния път, когато заедно бяха пили мартини, и какво тя му беше казала тогава. Забеляза закачката в очите му, въпросът, който той беше деликатен и внимателен да не задава.

— Всъщност, да — каза тя. — Този път те дори не са и пристигнали.

Те разговаряха в началото с лекота, после не така спонтанно. Наблюдавайки го, наблюдавайки подвижните му изразителни черти, очарованието, с което той сега бе прочут, Изобел мислеше: „Той се е променил, има вече вътрешен гард, от който не можа да се освободи.“ Тя се питаше дали той изобщо го напуска. Можеше да почувства, че независимо колко свободно говори, и колкото внимателно слуша, съзнанието му в същото време следваше някаква друга, паралелна пътека. Накрая, отказвайки втора чаша с питие, тя постави ръката си в неговата.

— Скъпи Едуард, това е много егоистично от моя страна. Сигурна съм, че те задържам от милион други ангажименти.

Той се показа искрено изненадан:

— Не. Разбира се, че не. Ще те изведа на вечеря — Той замълча. — Само при положение, че и аз не те задържам от милион други ангажименти.

— Не. Ни най-малко.

— Добре, ще вървим ли? Къде би желала? Бихме могли да отидем в „Максим“, в „Гран Вефур“, избирай.

— Никъде в „гранд“ — Изобел тръсна назад златисточервената си коса и си грабна шапката. — Някъде на по-различно. Някъде, където е семпло. Където няма да срещнем познати. Заведи ме някъде, където никога не съм била. Изненадай ме.

— Много добре — Тя видя, че краищата на устните му се повдигнаха. Той я изведе в просторното, с мраморен под фоайе. Когато приближиха вратите, той се спря, и като че ли взе решение.

— След вечеря искам да се върнем в Сен Клод. Искам да видиш къщата.

— Скъпи Едуард, това би ми доставило голямо удоволствие.

— Може би. — Той се поколеба. — Може би трябва да информираш своята прислужничка.

Изобел го изгледа, после се засмя, изтегли ръката си от неговата и го бутна към вратата.

— Скъпи Едуард, ти си един сладък идиот. Вече от години не пътувам с придружаваща ме прислужничка. Ти гледаш една жена, която е успяла да оцелее в Европа, Южна Америка и Източна Африка изцяло без прислужничка. Не си ли впечатлен?

— Дълбоко — Той й помогна да седне в „бентли континентал“, който караше. Когато потеглиха, се обърна към нея с усмивка. — Източна Африка? Какво си правила там?

Изобел елегантно се протегна и захвърли своята опустошителна черна шапка върху задната седалка.

— Купувах лъвове — небрежно отговори тя.

Той я заведе в малко кафене в индустриалното предградие, парижки район, който Изобел никога не бе посещавала. Предположи, че той случайно бе избрал „Кафе юник“. Но, за нейна изненада, собственикът и неговата едра, кръглолика съпруга го поздравиха като дълго отсъствал син. Те целунаха Едуард по двете страни, потупваха го по гърба, и дълго и строго гледаха към Изобел, после като че ли одобриха това, което виждаха.

Кафенето беше празно. Те седнаха на малка масичка с покривка на червени карета, върху която стоеше друга, чиста и колосана от бял лен с два стъклени стакана, два ножа, две вилици и кошничка с току-що опечен хляб. Виното, което бе поднесено, беше силно и хубаво „обикновено вино“. Храната, която го съпровождаше, беше истинско празненство, сготвена и сервирана от „домакинята“ с оправдана гордост. Дребни морски миди, бифтек, кафяв и хрускав отвън, отлично изпечен отвътре, плато с малки хрускави и цвърчащи пържени картофи, великолепна салата, сервирана в обикновена бяла купа.

Най-хубавия камамбер, който Изобел бе вкусвала, и за който „домакинът“ с гордост каза, че идва от фермата на неговия брат в областта Ож в Нормандия — единственият камамбер, който заслужава да бъде купуван, ги увери той, идва оттам.

Двамата ядоха като гладни, и когато свършиха и вече сърбаха „кафе ноар“ и отпиваха от малки чашки великолепно и силно „Марк дьо Бурбон“. Изобел се облегна с усмивка назад.

— Това беше най-хубавото ядене в живота ми. Много по-добро от онова в „Максим“. Благодаря ти, Едуард.

— И аз мислех, че ще го харесаш. Сега — разкажи ми за лъвовете.

Изобел се колебаеше.

— Ами — внимателно започна тя, — овдовях преди две години — знаеш това.

Ти ми писа.

— Да. — Тъмносините очи погледнаха и срещнаха нейните.

— И тогава се намерих в затруднение. Бях водила толкова шумен живот — Едуард, ти можеш да си представиш. Втурване от една състезателна писта до друга, винаги в самолет или влак. После, изведнъж, всичко свърши. През цялото време, през всичкото това време бях толкова заета, че нямах време да мисля. Само за следващия билет, за следващия хотел. Предпочитала съм да не мисля, може би. Не зная. Така или иначе, внезапно всичко свърши, и аз започнах да мисля… — Тя прекъсна и се присегна към ръката му. — Скъпи Едуард, зная, ти ще разбереш. Помислих, че бих могла да извърша нещо полезно. Да бъда полезна. С нещо… — Тя погледна настрани. — А това беше трудно. Не бях възпитана да бъда полезна. Като момиче получих калпаво образование. Никаква подготовка. Дори по време на войната, докато много други жени вършеха забележителни неща. Караха линейки за бърза помощ. Записаха се в Контролната въздухоплавателна служба. Занимаваха се като доброволки със земеделска работа. Аз не, никога не извърших нещо подобно. — Тя повдигна рамене. — Предполагам, че съм се почувствала виновна с твърде голямо закъснение от десет години.

— И какво направи, за да бъдеш полезна? — Той постави въпроса внимателно, като че ли я разбираше, и Изобел въздъхна.

— Върнах се вкъщи. В Англия. При татко. О, Едуард, не мога да ти опиша колко тъжно беше. Не бях се връщала от години — само за кратко, когато почина мама. Този път… Ами, те бяха продали жилището ни в Лондон преди години. Беше съборено — сега там е хотел. Това, както се казва, „Спря вълка пред вратата“ за известно време, мисля. Но, не за дълго. Така или иначе, аз отидох в провинцията. Там беше татко, напълно сам в голямата къща, сто стаи, с недостатъчна прислуга, тъгуващ по мама и ужасно самотен. Уилям е винаги в Лондон, той сега е в Сити. Помниш ли Уил, по-големия ми брат? Той беше в търговската банка, отчаяно правейки опити да възстанови състоянието на фамилията. От друга страна, татко стоеше в своя голям мавзолей, тревожейки се за сметките — Тя повдигна рамене. — Това наистина е най-невъзможната сграда. Каквото и да направиш, никога не е достатъчно. Сто седемдесет и пет стаи, два акра покрив — можеш ли да си представиш? Ами, разбира се, че можеш. Но в такъв случай, повечето от него не беше пипан от 1934 година, и част от него беше реквизиран от войските по време на войната. Така, на кратко, всичко беше пълна бъркотия. Татко не знаеше какво да прави. Тогава той се посъветва, и реши да действа в широк мащаб. Отвори къщата за посетители срещу заплащане. Те можеха да се движат на групи, да разглеждат картини на Рубенс и на Гейнсбъроу — тези, които бяха останали. Татко е бил принуден да продаде някои от най-добрите. Те можеха да посещават капелата и „Адамовата библиотека“, и червения приемен салон, и с малко късмет, като се трупаха да гледат Чипендейл и Хеплуайт, те можеше и да не забелязват дупките в килимите — Тя въздъхна. — Това беше хубава идея, в действителност не влезе в действие. Струваше пет шилинга и шест пенса да обиколиш всичко, а костваше страшно много да се заплати на тези, които да поправят двата акра покрив. Така че, татко реши да направи ловен парк.

— Ловен парк? — Едуард повдигна очи, и Изобел кимна тържествено.

— Абсолютно точно, ловен парк. Лъвове, жирафи и диви животни. Ръмжащи из имението. Колкото и налудничаво да звучи, това беше доста добра идея. — Тя дяволито се усмихна. — Те са доста милинки — „Кейпъбилити Браун“ би одобрил, сигурна съм. Те като че ли нямат нищо против дъжда, което ме изненада. Татко ги обожава. Той всяка сутрин излиза и разговаря с лъвовете от задната седалка на „ленд ровъра“. Те всичките имат свои имена, също както имаха стадото млечни крави, когато бяхме малки. Само че не Дейзи, Пози и Карнейшън, разбира се, а африкански имена — Нгубе, Банда и тем подобни. На татко му трябваха седмици да ги избере.

— И хората идват да разглеждат лъвовете?

— О, с коли. Изключително само от коли. Това много повече ги забавлява, отколкото Рубенс, и трябва да кажа, че съм съгласна с тях. И така, стигнахме си на думата. Аз заминах за Кения, за да купя лъвове. Не съм мъж, и се оказа, че това е най-полезното нещо, което мога да направя. — Зелените очи закачливо блеснаха насреща му, но и с известно опасение, като че ли се страхуваше, че той би могъл да й се подиграе. Едуард, който знаеше, че тя беше най-уязвима, когато се показваше най-лекомислена, притисна ръката й. Тя я дръпна с внезапен гняв.

— О, Едуард, недей. Не бъди мил. Зная, че е смешно. Презирам се. Искам нещо — о, господи, не зная… Просто бих желала да бъда мъж, това е всичко. Тогава…

Той отново взе ръката й и внимателно я повдигна към устните си.

— Ти си най-красивата жена, която познавам. И също така една от най-способните, въпреки че ти се преструваш, че не си. Аз съм много, много радостен, че не си мъж. Сега — той се изправи, — ела с мен в Сен Клод.

Беше вече късно, когато стигнаха сивата къща. Имаше пълнолуние, а нощният въздух бе топъл и неподвижен. По предложение на Изобел, Едуард я поведе на голяма обиколка. Те вървяха през неоформените задни градини, после през алеите с подстриган габър, после покрай тисовите дървета, към градината с рози и оттам към цветната градина с лехи на фигури, която сега бе засадена с треви, а през пролетта с шибой. Изобел въздъхна.

— Есенен шибой, това е старото им английско име. Обичам ги, обичам миризмата им. — Тя откъсна един и го приближи към лицето си. На светлината, идваща откъм прозореца на къщата, Едуард видя, че цвета на цветето, това богато, дълбоко червено изпъстрено със златисто, беше цветът на нейната коса. Настъпи кратка тишина, после те тръгнаха.

Той й показа конюшните и една от старите кобили сгуши муцуната си в ръката на Изобел. После я поведе из сградата с плосък, подобен на летищен хангар покрив. Запали лампите и Изобел, която обичаше колите извика възхитена. Там се намираха двайсет автомобила — не, повече, поне трийсет — всеки от тях съвършен, всеки най-фин екземпляр от своята марка. Тя с удоволствие се разходи между редиците им: един бугати и един дженсън, един бристъл, един от прекрасните мулинер бентли, легендарните порше 356, ролс-ройс силвър гоуст със стъпала.

Изобел преминаваше от една към друга, докосваше лъскавата ламарина, бляскавия хром. Едуард стоеше до вратата, и я наблюдаваше със странен, затворен израз на лицето. Изобел се обърна към него.

— Едуард, те са красиви. Абсолютно красиви. Бугати наистина трябва да е уникален — бяха направени само седем, нали? Мислех, че никой не е останал… — Тя замълча, — не знаех, че толкова харесваш коли.

Той повдигна рамене:

— Обичам да карам бързо. Сам. Правя го понякога през нощта, когато ми трябва да размисля за нещо.

— Но толкова много…

— Да — Той повдигна рамене. — Наистина, купих ги за друг. За когото знаех, че се интересува от коли… — Той се обърна към вратата. — Предполагам, че е малко абсурдно да ги държа всички сега.

Той изгаси светлините, и тръгна напред. Изобел гледаше след него. Тя беше чула за малкото момче Грегоар — синът на Жан-Пол, така казваха хората. Изпита силно съжаление. Затова ли бяха колите? Безценна колекция за малкото момче?

Тя изтича след Едуард и сложи ръката си в неговата.

По-късно, след като разгледаха останалата част от къщата, те се върнаха в Едуардовия кабинет на първия етаж. Тих, изпълнителен прислужник им донесе кафе и арманяк, после се оттегли. Изобел неспокойно се движеше из стаята. Прилича на Едуард, помисли тя, стая, която бе замислена да бъде като френска — със своите деликатно изрисувани драперии — така също и английска със строгостта на мебелировката си. Стая, която беше сдържана, мъжка и официална. Библиотечните рафтове с подвързаните в кожа томове, няколко изключително фини акварели от осемнайсети век, писалище от „Чипендейл“, кресла, облечени в изискано избеляла спиталфилдска коприна. Всеки предмет в стаята представляваше съвършенство от своя вид, всеки от тях говореше за вкус и разбиране, за безкрайни възможности, а също така и за самотност. Както и останалата част от къщата, стаята имаше вид на поддържана с много грижа и странно празна.

Тя изгледа Едуард. Той седеше край запалената камина, неговият арманяк бе недокоснат, лицето му бе мрачно спокойно. Когато погледна към него, той внезапно се обърна и й подаде ръката си. Изобел я пое и той я дръпна надолу, така че тя седна върху копринения килим до краката му, с фигури на птици и цветя, в синьо, алено и кафяво. Тя постави глава на коляното му, а той сложи ръка върху нейните коси.

— Сега, — меко каза той, — кажи ми, Изобел.

Тя обърна глава, за да го погледне. С интуитивното разбиране, което винаги бе имала по отношение на него, тя знаеше точно какво искаше той.

— Бях щастлива, Едуард. Аз го обичах, виждаш ли. И мисля, че той ме обичаше по същия начин. Но той повече обичаше опасността — Тя спря, учудена, че собственият й глас можеше да бъде така балансиран. На никого не беше разказвала за брака си, нито докато той беше траел, нито след смъртта на съпруга си. — През цялото време знаех, че ще се случи. Сигурна съм, че и той знаеше. Мисля, че той почти го желаеше. Той не би желал да достигне старостта, дори средната възраст, не би искал да губи. Мисля, всичко свърши по начина, по който той би желал. Много бързо. Колата експлодира. Аз гледах.

Настъпи тишина. После Едуард каза:

— Ти никога не си имала деца.

— Не — зелените й очи моментално потъмняха. — Нека кажа, аз ги желаех, желаех ги много, и после си дадох сметка, че би било невъзможно. Не би било честно по отношение на него. Той не беше привързан към никого — поне не истински. Това би го направило негоден да се състезава.

— Ти не беше ли една негова привързаност?

— О, не. — Изобел се засмя. — Аз съм прекалено добра актриса в това. Той мислеше, че обичам опасността колкото него. Всъщност, при всяко състезание се разболявах. Преди и след. И разбира се, се молех. През цялото време. На всеки отделен завой. Но той никога не научи това.

Настъпи кратка тишина. Едуард остана, загледан в огъня, и накрая Изобел отново вдигна ръка:

— А ти? — каза тя внимателно. — Скъпи Едуард, кажи ми.

— Няма нищо за разказване.

— За осем години? — Тя му се усмихна, с желание да би могла да изпъди напрежението от неговото тяло, да би могла да го накара да освободи вътрешната си преграда.

— Аз четох за теб — продължи тя след една пауза, в която той не й отговори. — Много неща. Сега ти си много известен, Едуард.

— Всичко, което си чела със сигурност са лъжи.

— Срамота. Някои от тях бяха дори поетични — Тя закачливо му се изсмя. — Онези подаръци. За твоите любовници. Бижута, които съответстват на техните очи, на техните коси, на тяхната кожа. Черни перли. Сапфири. Рубини. Никога диаманти. — Тя замълча. — Четях тези неща и се поздравявах. Мислех си: това е моят Едуард. Той има стил. — Тя се присегна за ръката му. — Беше ли истина?

— Отчасти. — Той замълча. — Никоя от тях нямаше значение в крайна сметка.

— Наистина ли? — погледът й срещна неговия, и тя се усмихна.

— Наистина.

За миг те задържаха поглед един в друг, погледи на разбиране и забавление, и после, едновременно се разсмяха. Изобел усети, че напрежението напуска неговото тяло, видя веселостта и после, внезапната сериозност в очите му.

Спряха да се смеят, тогава Едуард се наклони напред, грабна я в ръцете си и я целуна. После се отдръпна, погледна я в лицето, и каза:

— Ще се омъжиш ли за мен, Изобел?

Изобел се облегна на рамото му, и въздъхна:

— Скъпи Едуард, — каза тя. — Разбира се. Отлично знаеш, че заради това дойдох да те видя.

Тогава Едуард я взе в спалнята и те останаха там три дни и три нощи. На четвъртия ден заминаха в провинцията и там бяха бракосъчетани от един изключително развълнуван чиновник в малко кметство на петдесет километра извън Париж. Без гости. Без репортери.

Най-напред Изобел получи сватбения си пръстен. Годежния си пръстен тя избра със закъснение от парижката изложбена зала на „Дьо Шавини“. Тя отмина подносите със сапфири, рубини и диаманти, и избра един изумруд. Когато Едуард го постави на пръста й, тя го погледна и се засмя.

— Този няма никакви прикачени му суеверия, надявам се?

Едуард я обгърна с ръка:

— Не, скъпа моя. Той ще ти донесе много, много щастие, обещавам ти.

Те имаха шест месеца безоблачно щастие. Любеха се неизмерно много. С добрия си опит, Изобел му казваше, че след всичко, той пак ще прави с нея любов. Той беше най-добрият любовник, който тя бе имала някога: най-умеещият, най-разбиращият, най-внимателният, най-ожесточеният. Той взимаше тялото й, и го съживяваше. Те бяха неразделни. През тези шест месеца, които включваха и много делови пътувания, те не се разделиха нито една нощ. Другите жени престанаха да съществуват за Едуард. Той внимателно прекъсна връзката си с Клара Делюк, и Изобел, знаейки, че тази жена бе значила за него повече от всички други, попита дали може да се срещне с нея, срещна се, и двете станаха приятелки.

Изобел се почувства очарована от разнообразието и предизвикателствата в работата на Едуард, тя също така бързо откри, че би могла да му бъде в помощ. Не просто като домакиня — „Единственото, за което бях обучавана“ му казваше тя с кисела гримаса — но също и като съветник. Както своя съпруг, тя имаше остра и безпогрешна интуиция за хората. От пръв поглед разбираше на кого Едуард би могъл да се довери. Но беше по-търпелива и по-съчувствена от него, толкова много съколежани и съветници, които биха останали пренебрегнати, Изобел извеждаше и нахранваше. Тъй като беше англичанка, тя знаеше малко за вината — това беше бащиното й занимание. Тук тя беше доволна Едуард да я обучи. Като жена и с потекло като нейното, тя знаеше твърде много по отношение на бижутата. В това Едуард откри, че тя би могла да разшири познанията му. Нейният вкус, който никога не е бил за подценяване, влияеше върху неговия, който беше малко строг.

— Обожавам това — Тя държеше тежка огърлица от изгладени рубини, примесени с изумруди и перли.

— Благодаря. Те са от „Булгари“.

— Не се сърди. Великолепни са. Езически, малко варварски. Бижуто трябва да бъде малко такова. То трябва да бъде пищно съблазнително. Мъничко да се хвали. Диамантите изглеждат съвсем безсмислени, ако са дискретни.

Изобел беше тази, която намери за Едуард гениалния дизайнер, успявайки случайно, там където неговите специални „ловци“ в продължение на години търпеливи проучвания се бяха провалили.

Тя имаше една приятелка от училище, Мария, която произлизаше от богато унгарско семейство, избягало от страната си в Париж по време на руската инвазия от 1956 г. Изобел помогна на своята приятелка да се настани в Париж и да си намери работа. Един ден Мария я попита дали „Дьо Шавини“ бе се заинтересувала да купи нейните бижута.

— Струват ми се безсмислени сега — Тя се усмихна на Изобел. — Сега дори не искам да си помисля, как някога съм държала на тези неща. Но парите биха ми свършили работа… — Тя постави бижутата върху леглото в малкото ателие, което бе наела. Изобел им хвърли един поглед и веднага телефонира на Едуард.

Бяха направени за Мария от един полски емигрант, Флориянс Виспиянски, двайсет и няколко годишен, установил се след войната в Будапеща. Той бе сръчен — каза Мария. Тя и майка й харесвали неговата работа, но той нямал голям успех. Имал малък, магазин, в Будапеща било трудно за един поляк.

Едуард внимателно изследва бижутата, застанал на северната светлина на широкия прозорец в ателието. Той проучи отделните екземпляри с просто око, после с лупата си, докато зад него Изобел сдържаше дъха си.

Това, което той видя, му се стори невероятно: несъвършени камъни, да, дефектни, някъде с лошо оцветяване, но изрязани и монтирани с такова умение, че то прикриваше тяхното несъвършенство. Смайващо майсторство. Бяха едни от най-оригиналните и красиви камъни, които беше виждал в продължение на трийсет години.

Той можеше да проследи влиянията. Този човек имаше знания, а също и талант. Една от огърлиците — гердан с византийска величественост — очевидно беше повлиян от класическите, възраждащи старите дизайни на Фортунато Кастелани и на неговия ученик Джулиано, когото неговият прадядо веднъж се бе опитал да наеме, за да работи за него в Лондон. Използването на емайла, великолепното разбиране за цветовете, да, този екземпляр му напомняше за Джулиано, въпреки, че дизайнът беше още по-деликатен, по-лек. Тази огърлица била от ранните работи на Виспиянски, каза Мария. По-късно той се е отдалечил от тези класически модели, започнал е да се интересува от арабската бижутерия, каза тя, и от тяхната техника на толкова деликатното и незабележимо прикрепяване на бижутата, така че, те се движат заедно с този, който ги носи. Тази огърлица, каза тя, взимайки друга, това беше последното, което тя бе купила от него. То издаваше арабско влияние според нея.

Едуард държеше огърлицата с благоговение. Тя беше най-изящното от украшенията, които тя беше купила, майсторска работа. Един деликатен златен кръг, с прикрепени по него перли и диаманти. Диамантите, оформени като цветя, перлите провесени като роса по петалите им. Александър Реза в началото на века беше създал нещо подобно на това, но никога нищо толкова крехко.

Едуард погледна отново към колекцията. Това, което най-много го развълнува от всички тези екземпляри, всичките толкова различни, всеки издаващ неуморната решителност за експериментиране, всички носеха подписа на Виспиянски. Те носеха безпогрешния печат на човешкия гений: за всекиго, който разбираше от бижута, това веднага беше очевидно. Гледайки ги, той веднага бе разбрал, че неговото дълго търсене беше приключило. Бавно се обърна.

— Да? — Изобел трепереше от вълнение.

— Да, о, да!

Настъпи тишина. Изобел и Мария размениха погледи.

— Има проблем. — Изобел с неохота прие накрая. — Виспиянски е все още в Унгария. Със семейството си. Той би желал да напусне, но не би могъл.

— Това не е проблем. Аз ще го измъкна.

Мария въздъхна. Тя не познаваше Едуард много добре.

— Уви, невъзможно е. Преди две години — да. Преди година — може би. Сега руската хватка е много здрава. Не може да бъде направено.

— Ще го направя.

На следващата седмица той замина с Изобел за Москва. Един месец по-късно младата съпруга на един от по-възрастните членове на Политбюро смайваше своите приятелки с огърлица, обеци и гривни с очевидно царско великолепие. Полякът Флориян Виспиянски, неговата съпруга и дъщеря им получиха изходни визи от Унгария.

— Подкупничество и корупция — каза язвително Изобел, като загърна по-плътно самуреното си палто, когато се изкачваха по стълбата на Едуардовия самолет, за да отпътуват обратно за Париж.

Едуард я погледна засегнат:

— Първо опитах с молби, с рационални аргументи, търговски стимули. Подкупите и корупцията бяха последния резерв.

— Опитвал ли си ги преди? — Изобел го гледаше с любопитство.

— Разбира се. Когато ми се е налагало. — Едуард внезапно се намръщи. — Това беше едно от нещата, които най-много мразех, докогато разбрах, че няма никой, почти никой, който да не може да бъде купен.

Това беше преди един месец. Виспиянски и семейството му следващата седмица трябваше да бъдат в Париж. Мислейки за това, докато се разхождаше на есенното слънце в градината на Сен Клод, Изобел се поздравяваше с тайна радост. Този следобед тя беше ходила при своя парижки лекар. И той най-накрая можа да потвърди това, в което тя беше вярвала и се беше молила през целите тези шест изминали седмици. Щеше да има дете.

Едно дете и дизайнера, който Едуард беше търсил толкова дълго — и двете наведнъж. Изобел танцуваше от радост.

Сега, мислеше тя, сега Едуард ще има това, което зная, че така отчаяно желае, което и аз желая за него. Дете. Наследник. Семейство. И тази мрачност, тази тъга, която тя все още понякога съзираше в неговите очи, щеше да изчезне завинаги.

Тя повдигна ръцете си към слънчевата топлина, преизпълнена с внезапна, необуздана радост, която като че ли блестеше в падащите листа, в бляскавото червено-златисто на нейните коси. Обърна лице към светлината и мълчаливо, несвързано, без да знае към кое божество точно се обръща, благодари на всички богове, които бяха толкова добри към нея и към съпруга, когото толкова много обичаше. Тази вечер, мислеше тя, тази вечер, веднага щом той влезе вкъщи, ще изтичам да го посрещна и ще му кажа.

Един ден по-късно Едуард все още не знаеше за детето.

Изобел беше чула движението на неговата кола по чакъла. Тя изтича веднага към входа, точно както беше замислила. Шофьорът вече отдалечаваше ролс-ройса, а Едуард се бе отправил към къщата. Изобел хвърли поглед към лицето му и замълча. Те влязоха в малката всекидневна, която винаги използваха, когато бяха сами. Едуард я целуна, но разсеяно. Той започна да крачи от единия до другия край на стаята. Наля си нещо за пиене. Изобел отказа за себе си, и го наблюдаваше, знаейки, че нещо не беше наред, копнееше да говори, да извика своята новина, но знаеше, че трябва да изчака.

Накрая, той седна и уморено прекара ръка през веждата си.

— Скъпа моя, извинявай. Мислех, че си видяла вестниците, че си чула новините. Очевидно не си?

— Не. Ходих в Париж на проба. — Изобел се поколеба, после седна. — После, после бях в градината…

— Аз го предупредих. Той ядосано остави чашата си. — Казах на Жан-Пол, че това би могло да се случи, още преди близо две години. Знаех, че е неизбежно. — Той замълча. — Тази сутрин „Фронтът за национално освобождение“ е взривил втората по големина жандармерия в Алжир. Тринайсет души са убити. Двама други са били застреляни от снайперисти. Петнайсет души — за един ден. И разбира се, девет френски полицаи вече са били убити през последния месец. Репресивни мерки, наричат онези внезапни нахълтвания, които правеха в Казбата. — Той уморено повдигна рамене. — Говорих кратко с Мендес-Франс тази вечер. Ще става по-зле, Изобел, много по-зле.

— Но нали там има френски войски, Едуард… — Тя се поколеба, — те ще ги спрат, нали? Ще спрат тероризма?

— Моя скъпа, това не е тероризъм. Това е революция. Ако беше ходила там, ако беше видяла страната, щеше да разбереш. Фронтът за национално освобождение няма да се успокои, докато не изпъди французите, до последния „колон“.

— Но, това е френска колония…

— Това е арабска страна — Той се изправи ядосано. — Дните на колониализма са свършени. Край. Жан-Пол, французите никога не са направили погрешна стъпка. Те са построили пътища, мостове и железопътни линии. Къщи, хотели и ферми. Те са създали гражданска администрация и са обучили араби да работят като френски чиновници. Жан-Пол мисли, че французите са донесли благоденствие на бедната страна, и продължава да го мисли, защото никога не си е направил труда да стъпи извън Френския квартал. Така, той никога не вижда бедността. Никога не помирисва вонята. Знаеш ли защо алжирските имоти на Жан-Пол са толкова проспериращи? Защо дават печалбата, с която той е горд? Защото той плаща на своите алжирски работници оскъдни надници, ето защо. Те печелят за година толкова, колкото той би платил за месец на един френски работник. Но те все пак са много по-добре, в сравнение с останалите араби, от онези, които не работят за французите. И така, той може да си трупа печалбите и в същото време да се чувства филантроп. Изобел, аз обикнах Алжир от пръв поглед. Но бедността — отношенията, нетърпимостта. И започнах да го мразя. Намразвах го всеки път, когато се връщах. Когато видях Жан-Пол там, почувствах се засрамен. Засрамен заради собствения си брат.

Изобел го гледаше мълчаливо. Тя рядко го беше чувала да говори с такова увлечение, никога не беше го виждала толкова ядосан.

— Преди осемнайсет месеца… — Той отново обиколи наоколо й, — в 1956 година, когато имаше ясни признаци за това, което се готвеше да става, Жан-Пол дойде при мен и поиска компанията да инвестира в още имоти там. Лозя, маслинени плантации. Те принадлежали на негов приятел, който решил да се отърве бързо от потъващия кораб. Аз му отказах — знаеш ли, че до този ден Жан-Пол няма идея защо? — Той замълча, гласът му се поуспокои. — Представих му финансови причини, търговски съображения, каквито имаше много. И накрая той прие. Печалби и загуби, това е, за което говорихме. Но това не беше истинската причина, поради която му отказах. Истинската причина беше, че аз не искам да имам нищо общо с тази страна, докато тя остава такава, каквато е сега, и ако не беше заради Жан-Пол, отдавна бих прекъснал всички наши операции там още преди години.

Изобел се усмихна:

— Жан-Пол може да бъде упорит като муле, и ти знаеше отлично, че ако му беше казал какво чувстваш, че той щеше да рине с копито, и да настоява на своето — Тя въздъхна. — Ти можеш да бъдеш ужасно заобиколен в постигането на целите си, Едуард.

— Възможно е. — Едуард се колебаеше, и сведе поглед настрана.

Настъпи тишина, момент на напрежение помежду им. Едуард помисли за фамилията на Изобел, за нейните прадядовци, чичовци, братовчеди, които са поставили основите на една империя и са я задържали, които са воювали и са управлявали в Индия, в Африка. Помисли, че тя едва ли би могла да разбере неговите аргументи, и почувства някаква дистанция, момент на съжаление, което постепенно изчезна. Изобел, обхванала глава, мислеше: Не мога да му кажа за детето, не сега. Тя усети неговото оттегляне от нея, и бавно го погледна:

— Ти заминаваш за там, нали, Едуард?

Бързината на реакцията и нейното покорство го трогнаха. Съжалението в момента изчезна, той се приведе над нея, и леко взе ръцете й в своите.

— Скъпа моя, трябва. Опитах се да говоря с Жан-Пол по телефона, безнадеждно е. Ще трябва да отида. Искам да го убедя да се върне във Франция.

— Да напусне Алжир? — Очите на Изобел се разшириха. Тя изпита моментно презрение. В нейната фамилия един мъж никога не напускаше своите колониални отговорности. Тя си спомни за многото бележки на баща си по този повод, гневът му, когато на Индия беше дадена независимостта. Но съзнанието й се плъзна настрана от политиката, и тя не искаше да ядосва Едуард на тази тема. Въздъхна и внимателно подбра думите си:

— Той със сигурност няма да се съгласи, Едуард. Той харесва да бъде там, ми каза. Това място, очевидно означава твърде много за него след напускането на армията. Той никога няма да се съгласи да напусне лозята, своята земя…

— Тя повече няма да бъде негова, независимо дали той ще я напусне или ще остане. — Тонът на Едуард беше презрителен. Той стана и се отдалечи. — Той би могъл също да разбере това сега. След две години, може би дори пет, въпреки, че се съмнявам, французите ще бъдат изгонени. Ти си права по отношение на Жан-Пол. Но аз трябва да опитам. Алжир не е сигурно място за никой французин — особено за такъв като Жан-Пол. — Той рязко замълча с израз на антипатия върху лицето. После глътна питието си, повдигна рамене и се върна назад. — Аз трябва да опитам да го убедя. Това е всичко. Той е мой брат.

Изобел го наблюдаваше отблизо. Питаше се какво иска да каже с тази последна забележка по отношение на брат си, която беше така набързо премълчана. Но знаеше, че е по-добре да не пита.

— Кога заминаваш? — попита спокойно тя.

— Утре.

— Ще дойда с теб.

— Скъпа моя, не. — Той отново се завъртя наоколо с омекнал израз на лицето. — Не този път. Бих предпочел този път да останеш тук.

Изобел се изправи.

— Ако ти отидеш, и аз отивам — произнесе тя твърдо. — Ако е твърде опасно за мен, тогава е опасно и за теб. Но, ти не мислиш, че е опасно, нали?

— Не, разбира се, че не, но…

— Тогава, аз идвам с теб — Тя му отпрати своята най-обезоръжаваща усмивка. — Чудесно знаеш, че аз мога да те убедя, така че сега просто с елегантност се предай.

— О, наистина ли?

Тя видя, че устните му се извиха при нейното предизвикателство, и преди той да може да протестира, тя бързо го приближи.

— Скъпи, Едуард, аз ще дойда. Без смешни спорове. Целуни ме. Ако желаеш, можем да спорим после.

Тя сложи ръка около врата му, и Едуард успя да й се съпротивлява не повече от трийсет секунди. После изстена и я целуна.

Те спориха по това и по-късно, но Изобел постигна своето. Когато на следващата сутрин Едуард замина за летището, Изобел беше с него. Тя все още не беше му казала.

Жан-Пол се облегна назад, наблюдавайки голото момче, което мажеше тялото му. То имаше дълги, ловки пръсти, тънки ръце с изненадваща сила. Те вършеха своята работа над неговата, на Жан-Пол плът, с експертно умение мачкаха мускулите, поглаждаха отпуснатата кожа, търсейки най-чувствителните гънки и вдлъбнатини. Долу, под стомаха към слабините, после обратно към гърдите, докосвайки всяко ребро под пластовете омекнали мускули и тлъстина.

Той раздалечи бедрата му, и започна да работи върху краката му. Бавно нагоре от коляното, после пак надолу към коляното, после към все още стегнатите мускули на бедрата. Бавно към слабините, още веднъж. После, най-накрая, между краката му, под топките, опипвайки отпуснатата на торбички кожа на скротума, внимателно под него, следейки цепнатината между задните бутове с деликатен показалец. После обратно пак към коленете.

Жан-Пол затвори очи. Исусе, малкото копеле знае как да дразни.

Тялото на Жан-Пол беше бледо, лицето му беше червено, врата и ръцете му бяха загорели от слънцето. Той току-що беше излязъл изпод душа, тялото му миришеше на масло, ароматизирано с жасмин. Момчето миришеше до припадък на сладост, а също така и на нещо друго — на бедност, на евтина храна, на пренаселено жилище, на масло, прибавено към косата, която не бе много чиста, на арабски автобуси, на прах. На Жан-Пол тази миризма се харесваше: тя беше част от ритуала, част от играта, част от действителността — слуга и господар.

Момчето беше много красиво. Беше полуарабин, с бледа, маслинена кожа, която сега блестеше в златисто на тънките ивици светлина, процеждащи се през полуспуснатите сенници. Може да мине за европеец, за италианец или французин от южните райони, като Прованс. Беше учил във Франция или поне така беше казал. Жан-Пол не беше сигурен дали да му вярва, но той говореше добър френски с лека следа на алжирски акцент, така че би могло и да е истина. Казал бе, че е на деветнайсет години, казал бе също, че е сирак, но те всички така казваха, защото мислеха, че това караше хората да им дават повече. Той работеше като момче в асансьора на един от по-малките френски хотели, и работеше по съвместителство като сервираше напитки в едно кафене вечер. Именно там Жан-Пол го срещна за пръв път. Преди три месеца.

Отново от коляното към слабините и този деликатен пръст, непрестанно сновящ. Най-накрая, Жан-Пол усети, че се втвърдява. Той отвори очи със замъглен и забавен разум от кифа, който беше пушил, с мъка фокусира погледа си към часовника зад масата. Близо четири. Исусе, малко остава да дойдат. Едуард и Изобел щяха да се върнат в пет. Не защото те биха влезли в спалнята, но все пак… Нуждата от секретност, нуждата от бързане го вълнуваше. Той се присегна и сграбчи китката на момчето.

— Хайде, хайде, свършвай с това.

Черните очи на момчето блеснаха върху безстрастното му лице с лека отсенка на презрение. Той коленичи между краката на Жан-Пол, наведе глава, и започна да ближе. Жан-Пол сумтеше, хванал главата на момчето в двете си ръце.

Той харесваше това презрение. Когато за първи път го съзря в лицето на момчето, осъзна, че то му напомняше нещо, но трябваше да изминат седмици преди да се сети какво е. После изведнъж си спомни. Нощта по време на войната, нощта, когато почина баща му, нощта при курвата Симонеску, с Шарлота.

Изразът й беше същият както на момчето, и Жан-Пол го харесваше, защото го караше да чувства… Какво го караше да чувства. Съзнанието му отпътува настрани, по вълните на кифа, и после отново изплува. Караше го да се чувства властен, това беше. Защото той плащаше, той купуваше, и дори и да го мразеха, те продаваха. Чувстваше се добре, просто и хубаво. Караше го да се възприема голям.

Той усети петела си напрегнат и го натисна към гърлото на момчето, което почти се задави, а ръката на Жан-Пол го притисна откъм тила, бутайки го надолу, така целият му петел беше в момчешката уста.

Когато направи за първи път това с момчето, той се засрами. Знаеше, че това тук беше общоприето, смятано почти за подразбиращо се. Другите мъже в клуба говореха за него съвсем открито, след като бяха пили няколко чаши. „По-тясно, по-сладко, по-хубаво, отколкото жена, и всеки ден“ — това казваха те. Момчетата бяха по-сръчни, по-достъпни, отколкото арабските жени, готови бяха да направят всичко, всичко за пари.

Жан-Пол бе леко отвратен, отношението към него му се струваше странно, и над всичко беше развълнуван. Това не беше за него: той не беше педераст, той харесваше жените, не момчетата с гримирани очи и леко подканващи погледи. Но той все още обичаше да слуша за това от другите.

После, първият път — ами, той беше пиян, толкова пиян, че едва ли знаеше какво става, така че нямаше значение. После, следващия път, когато отиде с жена: нищо, нищо значимо. Много вълнение, много страстно желание, но без втвърдяване, просто отпуснат петел, висящ между краката му. Никакво помръдване в него, въпреки всичко, което тя направи, а тя опита всичко. Така, той се върна при момчето. Той се бе страхувал за най-лошото, но момчето го съблече, и той гордо се беше изправил, отново с цялата машинария в пълен работен порядък, готов за действие. Момчето беше впечатлено, а то беше видяло много. Бе казало, че е много голям, прекалено голям, дори и намазан с масло, дори и с вазелин, той дори крещеше, когато Жан-Пол му го набутваше. Но това беше просто един друг техен трик, също като това, че момчето е сирак. Това не значеше нищо, не наистина.

След това имаше много други момчета и няколко жени, но той ги беше намерил не толкова вълнуващи, в сравнение с преди. Особено французойките. При него се изреди доста дълга върволица от няколко съпруги — какво ли не се случва на мъжете? Те бяха до полуда отегчени, и нямаха за какво друго да мислят, освен за леглото. Но след момчетата те изглеждаха уморителни: прекалено изискващи, настояващи за любов, както и за секс, прекалено много идеи как то би могло да бъде направено и коя поза най-много обичат, и дали да дойдат или не. „Едно лайно не давам, му се искаше да им каже. Просто млъкни, и ме остави да те наеба“. Но той, разбира се, не го казваше. Той просто не го правеше отново. Взимаше си го в замяна на това от момчетата. Момчетата, които правеха точно това, което той казваше, когато им казваше…

Света дево!

Никога досега не беше правил това и беше много приятно. Много приятно. Няма съмнение, това момче беше откритие. Най-доброто.

— Достатъчно. Легни…

Той бутна момчето назад и извади петела си от устата му. Момчето никога не казваше нито дума. То просто се премести в другата страна на леглото и легна по гръб. Нямаше ерекция. Жан-Пол още преди седмици беше престанал да се тревожи от това.

— Глупак, обърни се…

Кифът беше започнал да губи действието си, и Жан-Пол усещаше раздразнение, зараждащ се гняв в периферията на съзнанието му. Понякога, когато беше изтощен, това му се случваше. Но нямаше значение: гневът помагаше.

— Вдигни си задника нагоре.

Момчето леко се повдигна. Жан-Пол погледна към своето намазано с масло тяло, после плю върху дланите си, за да придаде по-добро смазване.

Застана неподвижен за момент, после го вкара здраво в тялото на момчето. Момчето извика, после прехапа устни и замълча. Жан-Пол го вкарваше и изваждаше, задъхвайки се, държейки красивия, тесен таз на момчето здраво между ръцете си. Горещина и гняв се надигаха в тялото му, гневът се въртеше на вихрушка, той беше заслепяващ, по-яростен от моментното желание, така че загуби ритъма си, обърка движенията си. Както във война, помисли смутено, като война, като битка, ебането е подобно нещо, то е…

После вихрушката на мислите му се измъкна от контрол. Той погледна под себе си послушната извивка на момчешкия гръб, възобнови ритъма отново, напъна и се изпразни.

Рязко се отпусна отгоре му, тежко дишайки, чувствайки се малко зле. Прекалено много киф. Трябва да изостави кифа. Той играе лоши шеги на ума, когато най-малко очакваш. Исусе, той едва не отнесе всичко тогава.

Момчето почака пет минути. То винаги чакаше по пет минути, и после отиде в банята. Чу се звук на течаща вода. То излезе облекчено.

Жан-Пол запали цигара. Усмихна се на момчето.

— Имам подарък за теб. Там, на шкафа.

Момчето дори не погледна към сгънатата банкнота. То се намуси и провеси глава:

— Не желая подаръци, казах ви.

Жан-Пол въздъхна. Това беше новият трик, той започна преди две седмици.

— Какво желаеш, тогава? Трябва да поискаш нещо. Аз искам само да ти покажа колко съм ти благодарен. Харесвам те — знаеш това.

Той протегна ръка към момчето, но то като че ли не я забеляза. Гледаше намръщено към Жан-Пол.

— Казах ви — гласът му едва се чуваше. — Искам да сме приятели.

— Ние сме приятели. Добри приятели. Знаеш това. — Жан-Пол раздразнено въздъхна.

— Не, не сме. Вие ме викате тук за това — момчето навъсено посочи към леглото. — Ние никога не се срещаме другаде. Само тук, само за това.

— Добре, къде би трябвало да се срещаме, за бога? Какво искаш да направя — да те заведа в клуба ли? В хотел? Знаеш, че това е невъзможно.

— Можем понякога да отидем да пием нещо. — Момчето упорито стисна устни. — Това е, което правят приятелите. Те се срещат, за да пийнат заедно в кафе или ресторант. Излизат за да ядат заедно. Можем да направим това. Аз мога да мина — знаете, че мога. Сам ми го казахте. Аз съм полуфранцузин. Учил съм във Франция… — гласът му се повиши от раздразнение. Жан-Пол нетърпеливо погледна часовника си. Беше почти пет.

— Добре, добре. Ще го направим някога. Ще се срещнем в някое кафене, ще пием по нещо. Ще отидем на кино, може би. Това ще те направили щастлив?

— Би могло. Кога?

— Не зная кога? — Жан-Пол се надигна и се присегна за халата си. — Виж, не можем да го обсъдим сега. Нямам време. Казах ти. Имам приятели тук. Брат ми и неговата съпруга. Те скоро ще се върнат. Сега, бъди добро момче, и бягай…

— Няма да се върна пак. — Момчето повдигна лице и за ужас на Жан-Пол от очите му извираха сълзи. — Не, ако не сме приятели, истински приятели. Така не ми харесва.

— Добре, добре. — Жан-Пол бързо прекоси стаята, и взе парите от шкафа. Пъхна ги в горния джоб на момчето. Чу приближаването на кола. Бързо добави още една банкнота, това правеше трийсет франка, за момчето — цяло състояние.

То не помръдна. Жан-Пол вбесеното бутна.

— Виж, върви си сега. Ще се видим. Ще го уредим следващия път. Обещавам…

— Не следващия път. Сега.

— Добре. Много добре. Ще се срещнем утре. В „Кафе дьо ла Пе“ — ти го знаеш, зад „Плас дьо ла революсион“…

Внезапно лицето на момчето просветна.

— Ще бъдете ли? Обещавате? В колко часа?

— Около шест. Ще се видим в шест. Може би няма да мога да стоя дълго. — Той се намръщи. — Може да доведа приятелите си и ако те са там… но ти ще бъдеш внимателен, нали? Прави се, че случайно сме се срещнали, нещо такова. — Той вече съжаляваше, че го бе казал, но вече бе късно, лицето на момчето светеше от вълнение.

— Вашият брат? Искате да кажете, че аз ще срещна вашия брат? Вие ще ме представите? Ще бъда много горд и много внимателен, обещавам ви. Не искам да се срамувате от мен. Ще видите, аз зная как да се държа. Наистина.

Той изглеждаше толкова въодушевен, че Жан-Пол дори се трогна и го тупна по корема.

— Много добре. Не ме излагай тогава, нали? — Той се поколеба, после стисна момчешката ръка. — Ти беше добър днес, много добър.

— Надявам се. Желая да ви доставя удоволствие. — Той говореше с известно недоволство, и отново на Жан-Пол се стори, че вижда онази искра на презрение в очите му, която все така бързо изчезваше. Момчето беше гордо, това беше всичко. Той погледна към прозореца, а момчето кимна.

— Така е добре. Аз ще вляза през задния вход. Откъм кухните.

Малко след пет на следващия ден, Едуард и Жан-Пол излязоха от кабинета на генерал-губернатора. Те бяха съпроводени по дългите коридори, разхлаждани с ветрила, защото времето беше все още горещо, от главния му помощник, който беше французин, и от неговия помощник, който беше алжирец. С двамата мъже от двете страни, те слязоха по широкото мраморно стълбище и излязоха навън, под ярката слънчева светлина. Главният помощник спря и направи любезен полупоклон.

— Господин барон, господин дьо Шавини, надявам се, че можахме да ви бъдем полезни — Той пристъпи и се обърна към Едуард. — Вие утре се връщате във Франция, мисля, че така казахте, господин дьо Шавини?

— Да.

— Ако междувременно бихме могли по-нататък да ви бъдем в помощ, ще имам честта…

— Разбира се. — Едуард го прекъсна. — Благодаря ви. Благодаря и на двама ви.

Той хвърли поглед към двамата мъже. Французинът мило се усмихна, алжирецът, дребен тъмен мъж с тежки рогови очила, не се усмихна. Той не бе произнесъл нито една дума през цялата среща. Двамата помощници се върнаха обратно в кабинетите си, а Едуард и Жан-Пол тръгнаха бавно по широките стъпала към улицата.

Жан-Пол спря пред една будка да си купи пакет „Голоаз“. Подаде му ги слабичък, кафяв мъж с червен фес, който продаваше също така пакетчета със захаросани бадеми и шамфъстък, и вестници. „Фигаро“, „Монд“, „Хералд трибюн“, „Уолстрийт джърнал“, „Ел муджахид“, главният алжирски всекидневник, издаван и на френски. Едуард хвърли поглед към снимката на първата страница и погледна настрани. Пристъпи до сянката на една палма, докато Жан-Пол плащаше. Покрай него мина военен камион, пълен с войници от парашутно десантна част. Офицерите приближаваха, по широкия елегантен булевард имаше оживено улично движение. Той погледна нататък, покрай красивите бели къщи със спуснати кепенци, към залива в далечината и към синия блясък на морето.

— Хайде. — Жан-Пол сложи ръка около раменете му. — Хайде да пийнем нещо. Пресъхнал съм. Така отвратително горещо е. Аз казах на Изобел, че ще я чакаме в „Кафе дьо ла Пе“…

— Изобел? Мислех, че ще остане във вилата да си почине?

— О, тя в последния момент промени намерението си. Поиска да погледне някой и друг магазин, знаеш какви са жените. Тя е с кола — ще можем всички да се върнем заедно.

— О, много добре. Но аз не искам да оставаме дълго. Имам няколко телефонни разговора. — Едуард повдигна рамене и позволи да бъде заведен в посока на „Плас дьо ла революсион“. Прекосиха площада и влязоха в кафенето. То вече започваше да се изпълва с френски бизнесмени. Жан-Пол нарочно се отправи към масата до прозореца, и седна.

— Два пастиса. — Той се облегна на стола. — Оттук ще видим Изобел, вътре е по-хладно с тези вентилатори… — Той замълча, запали „Голоаз“ и дълбоко дръпна от нея, гледайки преценяващо своя брат. Помисли си, че за него бе мистерия как Едуард се справяше. Той беше тук, в края на претрупания със срещи с френски официални служители ден, изглеждащ така, както когато бяха тръгнали. Белият му ленен костюм беше без петно и без гънка. Не се потеше. Не изглеждаше дори, че му е топло. Жан-Пол погледна собствения си костюм, който му беше твърде тесен и отвратително неудобен. Имаше петно от вино на ръкава и целият беше бъркотия от мазни гънки. Така или иначе, все му беше едно, беше изпълнен със самодоволство. Може би сега Едуард щеше да разбере — на него въобще не му беше ясно.

— Ами, привет! — Той вдигна чашата с пастис и пое голяма глътка. — Сега се чувстваш по-добре, нали братче?

— Трябва ли? — Едуард го гледаше хладно.

— Мисля, че би трябвало, да. Добре, добре, знам, че ти не ме слушаш, но може би ще се вслушаш в тях. Те са, които усещат пулса. Ако тук щеше да има неприятности — сериозни неприятности — тогава, те би трябвало да знаят за тях. Това е близко до разума, нали? А какво ти казаха — всеки един от тях? Точно това, което ти казах и аз. Всичко ще утихне и ще се забрави. Под контрол е.

— Това е, което те казаха, да.

— И ти не им повярва, предполагам? Исусе, Едуард, ти можеш да бъдеш отвратително арогантен, знаеш. Генерал-губернаторът постави нещата ясно, без „ако“ или „но“, а ти не му вярваш.

— Не бях възхитен от генерал-губернатора. — Едуард замълча. — Заинтересува ме неговият млад помощник.

— Какво, алжирският приятел? Той не каза изобщо нито една дума. Изглеждаше като че ли си е глътнал езика, ако ме питаш.

— Точно това е, което мисля, че беше интересно.

Гласът на Едуард бе студен. Той обърна глава и огледа кафенето. Клиентелата беше почти изцяло мъжка. Имаше само две жени, секретарки, доведени по всяка вероятност от своите началници. Кафенето беше забранено за алжирци. Всички тук бяха французи.

— О, аз се предавам. — Жан-Пол свърши питието си и поръча на сервитьора друго. — Какво по дяволите — нека да не спорим повече, Едуард. До гуша ми дойде. Ти стоиш на своята дума, аз нямам намерение да променям моята. Хайде да забравим. Това е последната ти вечер тук, за бога! Отпусни се малко, не можеш ли? Нека се позабавляваме.

Лицето на Едуард внезапно се проясни. Той се изправи.

— Идва Изобел. Търси ни. Извинявай за момент…

Той излезе на терасата, и Жан-Пол видя как Изобел го забеляза, обърна се, усмихна се, бързо се притече към прегръдката му. Въздъхна и запали нова цигара. Те бяха много щастливи, това беше очевидно и той се радваше. Не беше почувствал ревност — защо би трябвало? Връзката между него и Изобел беше минала преди толкова дълго време, че той с усилие си я спомняше. Тя като че ли подхождаше на Едуард, разбираше го. С нея той беше различен в сравнение с всички други — по-внимателен, по-мек, по-приличащ на някогашния Едуард. Очевидно, тя знаеше как да го преодолява и това беше добре. Започнал беше да мисли, че никой няма да успее вече. Наистина, тя беше много красива, те скоро ще имат може би и деца, и това би трябвало да направи Едуард щастлив. Той се надигна на крака, когато те приближиха масата. Изобел се смееше на нещо, което Едуард току-що беше казал. Тя беше облечена в бял ленен костюм, зелените й очи блестяха. Сега тя се наведе да го целуне.

— Жан-Пол, тази твоя кола е чудовище. И автомобилното движение! Трябваше да паркирам много надалече. А после се загубих. Вижте — и на двама ви съм купила подаръци…

Тя им подаде две малки увити в хартия пакетчета, овързани с лента и запечатани с восък. Те бавно ги разопаковаха, докато Изобел ги наблюдаваше с нетърпение.

— Това е сандалово дърво — пръчки от сандалово дърво. Ти ги знаеш, Жан-Пол. Не миришат ли божествено? Слагате ги в нещо като мангал, като малка купичка, и те започват да тлеят, човекът каза, че ароматизират цялата стая. Ох… — Тя се облегна назад. — Исках да взема толкова много неща само защото цветовете бяха толкова хубави. Индиго на прах — великолепно синьо, като лапис. И къна. И подправките, разбира се — кумин и куркума. Ох, и те имат шафран на купища, прясно изсушен, и…

Двамата мъже се спогледаха. Едуард въздъхна.

— Скъпа, беше ли в алжирския квартал?

Изобел погледна неопределено.

— Може да съм била. Не зная със сигурност къде съм била…

— Не лъжи…

— Е, добре. Почти бях там. Не отидох много далече, наистина. Само между едната и другата част — в ничията земя. — очите й измамно бляскаха. — После намерих пазара и след това се върнах тук. Не ме гледайте толкова строго. Кажете „благодаря“.

— Благодаря, — казаха те в хор.

Едуард се засмя.

— О, добре, да го забравим. Тук поне си на сигурно място. Аз трябваше да се съобразя, че няма да можем да те задържим в определени граници… — Той махна на сервитьора. — Какво би желала да пиеш, скъпа?

— О, малко перие с лед. — каза Изобел неочаквано.

Едуард я погледна с изненада:

— Сигурна ли си? Не бе ли искала чаша вино? Някакъв аперитив?

— Не, скъпи, наистина. Толкова съм жадна. Перието ще ми дойде чудесно. — Тя се поколеба, — И всъщност, умирам от глад. Ходенето ме е накарало да огладнея. Може би ще взема един сандвич. Не, няма да взема. Предпочитам чаша студено мляко.

— Чаша перие и чаша студено мляко?

Едуард я изгледа. Тя кимна безучастно.

— Това е, благодаря, скъпи.

Келнерът повдигна вежди, когато прие поръчката, но не каза нищо. Той скоро се върна с двете питиета, и както си седеше Изобел спокойно отпиваше от млякото с тайнствена усмивка на красивото лице. Утре, мислеше тя. Утре ще мога да му кажа. В секундата, в която тръгнем. Ох, по-скоро да дойде утре! Тя огледа кафенето, докато Едуард и Жан-Пол говореха. Стори й се хубаво. Всеки отделен човек в него, всички безлични бизнесмени, всички млади секретарки, й се струваха красиви. Светът беше красив. Животът беше красив. Тя се чувстваше опияняващо щастлива. Погледна към Едуард, както се беше навел над масата, за да изтъкне някаква гледна точка: гъста черна коса, остро, изрязани черти, проницателност, с която той винаги говореше. Питаше се дали бебето ще прилича на Едуард, надяваше се да бъде така — бебетата с червени коси изглеждат ужасно. Не, тя би могла по-късно да има бебе с червена коса. Но това бебе, момче или момиче, тя искаше да прилича на Едуард, който я беше направил щастлива за първи път в нейния живот. Тя суеверно преплете пръсти под масата и ги положи върху стомаха си. Искаше й се да не е все още толкова плоска, искаше й се бебето да расте по-бързо. Искаше й се да усеща телцето му, да вижда как стомахът й се надува, да сложи ръката на Едуард там, над извивката и да усеща под пръстите си, как тяхното бебе рита. Четири месеца, те започват да ритат след четвъртия месец, това й беше казал лекарят. Тя беше много разочарована.

— Толкова късно? Още цели два месеца?

Той търпеливо й се беше усмихнал:

— Твърде много неща трябва да станат дотогава. Те стават и сега, въпреки, че не ги осъзнавате. На два месеца главата на зародиша може да се види доста ясно, както и извивката на гръбнака. На три месеца ръцете са забележими, и крачетата, и чертите. На четири месеца, госпожо дьо Шавини, когато започнете да чувствате, че то рита — и когато може би ще ви даде странен, здрав ритник — зародишът е…

О, не зародиш! — й се искаше да каже, а бебето. Моето бебе. Едуардовото бебе. Нашето чудо — защото така го чувстваше тя, както се надяваше, че е при всички други жени. Чудо: нов живот.

Тя погледна, после докосна ръката на Жан-Пол.

Едно момче стоеше до масата, гледайки срамежливо към Жан-Пол. То беше много младо и красиво по едва забележимо женствен начин, на около осемнайсет или деветнайсет години, помисли Изобел. Южняк, може би, с много тъмна коса и маслинена кожа. Носеше найлонова, немачкаема риза, отворена на врага, току-що изгладени панталони, държеше ученическа чанта с книги под мишница. Студент, може би.

— Господин барон… — момчето говореше колебливо. Жан-Пол го погледна. За изненада на Изобел, той стана червен като цвекло, пламтящ от яката на ризата си чак до корените на своите оредяващи вече коси. Той стана и подаде ръка с малко прекалена сърдечност.

— Франсоа? Колко приятно е да те срещна. Как си? Само минаваш ли? Може би ще пиеш нещо… Ела при нас, ела при нас.

Едуард го изгледа изненадано. Момчето нетърпеливо приближи стола. То остави чантата с книгите на пода, и седна. Жан-Пол неясно ги представи.

— Това е Едуард, моя брат. Изобел, неговата съпруга. Едуард, Изобел, това е Франсоа. Говорих ли ви за него? Той е студент, тук работи от няколко месеца. Аз му помогнах да се установи тук, в Алжир.

Момчето нервно се усмихна. Жан-Пол махна на сервитьора.

— Франсоа, какво ще вземеш? Само кафе? Сигурен ли си? Чудесно. Нищо ли за теб, Едуард? Още едно перие, Изобел? А аз ще взема един пастис…

Сервитьорът изчезна. Настъпи неловка тишина. Тогава момчето съвсем официално каза:

— Имам честта да ви срещна — то кимна на Изобел, на Едуард. Изобел погледна към съпруга си и видя, че лицето му се беше стегнало, и очите му бяха гневни. Той погледна през масата към Жан-Пол, а очите на Жан-Пол се отместиха настрана. Той запали друга цигара и Изобел забеляза, че ръцете му леко трепереха. Той предложи цигара на момчето, но то любезно отказа. То седеше там, гледайки с очакване от лице в лице. Изобел, изпита съжаление към него, и се наведе напред.

— Студент сте? Къде учите?

— В Лион, госпожо. — То замълча, после добави с леко перчене. — Философия и политически науки.

— Божичко. — Изобел търсеше в ума си коментар, който би могла да направи. Не можа да се сети. Тя не можеше да си представи защо Жан-Пол го бе поканил.

— Учил съм същите предмети. — Сега Едуард правеше усилие. Той се колебаеше. — Приятен ли ви е престоят в Алжир?

— О, твърде много. — Очите на момчето преминаха от лице на лице. То се усмихна. — Намирам, че доста научавам.

— Закъснели сте да се върнете към своите занимания — каза с приятен глас Едуард, — университетският срок започва в началото на месеца.

Настъпи тишина. Момчето се изчерви. То наведе поглед.

— Ами, да — измърмори то. — Трябва ми да поработя тук малко по-дълго. Да си повиша доходите, знаете. Имам разрешение от моя професор.

— Франсоа е способно момче — отряза бързо Жан-Пол. — Измежду петте процента най-добри в класа, така ми е казал. — Той пое широка глътка пастис, и погледна многозначително към своя часовник. Ако намекът беше отправен към момчето, то не даде вид, че го е забелязало. То отпи друга глътка от кафето си.

Едуард лениво чукаше по масата с пръст, което Изобел знаеше, беше признак на раздразнение. Жан-Пол имаше вид, че е изчерпал разговорната си изобретателност. Тя бързо се наведе напред:

— И вие работите тук? Това приятно ли вие?

— Не е зле. — Момчето безразлично повдигна рамене. — Работя в един от хотелите, „Марината“. Има изглед към залива. — То замълча, и Изобел видя, че погледна към Жан-Пол. — Работя на асансьорите — то продължи по-подробно. — Плащат лошо, разбира се, но бакшишите са добри. Французите винаги дават щедри бакшиши. Ако са доволни от вас.

Едуард обърна глава и строго изгледа момчето. Изобел объркано се огледа наоколо. Тя усети някакво подмолно течение, което не успя да си обясни. Жан-Пол изглеждаше смутен и объркан. Тя знаеше, че Едуард се беше изпълнил с хладен бяс. Сега, като че ли само момчето се чувстваше свободно. То се обърна и хвърли поглед към часовника над бара. После доизпи кафето си.

— Става късно. Отивам нощна смяна.

— Моля ви. Не бихме искали да ви задържаме.

Едуардовият глас беше леден. Изобел го изгледа — това толкова му бе неприсъщо, че тя не можа да разбере, защо е така груб.

— Може би Франсоа би желал още малко кафе? — започна тя, и после спря. Момчето се изправяше. Лицето му се беше зачервило.

— Не, благодаря, госпожо. — То се поклони на всеки от тях поотделно. — Трябва да вървя. Ще закъснея. Имах честта да ви срещна.

За миг очите му срещнаха погледа на Жан-Пол. Момчето бръкна в джоба на ризата си и извади две смачкани банкноти.

— Моля… — то ги хвърли върху малката чинийка на масата. — Трябва да платя за кафето си. Господа, госпожо.

— Франсоа, няма нужда от това. Аз… — Жан-Пол се надигна от стола, но момчето вече си проправяше път през навалицата около бара. Жан-Пол повдигна рамене и се настани обратно на стола си. Изглеждаше пламнал, почти виновен, помисли с любопитство Изобел.

Едуард се изправи.

— Ние трябва да вървим — каза той кратко. — Ще докарам колата и ще я спра наблизо. Къде си я оставила, Изобел?

— На улица „Паскал“. Точно зад ъгъла вдясно и после в първата пресечка вдясно, и…

— Ще я намеря, познавам я.

Едуард излезе със стегнато от гняв лице. Настъпи неловка тишина, нарушена от смеха откъм бара. Изобел се намръщи.

— Съжалявам, Жан-Пол. Какво беше това? Едуард невинаги е толкова груб.

— О, господ знае. Цял ден е в глупаво настроение. Той ги има тези настроения. Ти досега трябва да си им свикнала.

— Предполагам. — Изобел повдигна рамене. — О, добре, няма значение. — Надявам се, че твоят приятел не се е засегнал, това е всичко.

Тя спря, внезапно съзирайки банкнотите в чинийката. Присегна се и ги разгъна.

— О, погледни, Жан-Пол. Приятелят ти е сбъркал. По-добре ги запази, за да му ги върнеш. Тук са трийсет франка…

Тя спря. Жан-Пол изведнъж бе пребледнял и седеше съвсем неподвижен.

— Чантата му — каза той. — Неговата чанта с книгите. Той взе ли си я?

Изобел се наведе надолу, и се изправи усмихната:

— Не, той и това е оставил. Какъв разсеян млад човек! Жан-Пол, ти ще трябва да я вземеш с нас, и…

Тя спря. Жан-Пол я държеше за китката. Видя, че очите му се разширяват, че се появява объркване и неверие в лицето му.

После бомбата в чантата избухна.

Едуард беше в колата, в отдалечената част на площада, когато чу експлозията. Тя беше оглушително силна и той усети топъл въздух да го блъска в лицето. Колата му се завъртя по средата на пътя. В също така оглушителната тишина, която последва, той видя прах, стъкла, разрушени отломки, които се връщаха с бавно движение. Тогава излезе от колата и затича. Тичаше по посока на останките от кафенето, докато всички бягаха в обратна посока.

Изведнъж целият площад се изпълни с тичащи хора. Той трескаво ги отблъскваше със смъдящи от праха очи. После се спря. Бомбата беше унищожила кафенето и двата етажа над него. Зееха подпорните греди. Половината от стената на съседната къща бе взривена, и той можеше да види в стаята зад нея. Една желязна рамка на легло, изкривена над продънения под, разкъсана завеса. Това съм виждал и преди, помисли той, с все още бавно движеща се, подлудяла мисъл. Завесата се блъскаше в прозорец без стъкло. Насреща му имаше планина от бетонни блокове, прах, начупени стъкла и извит метал. Беше пет метра, седем метра висока.

Жълтата прах се утаяваше, запушвайки гърлото му. Планината от зидария стоеше неподвижна и мълчалива. Без стенания, без въздишки, без викове. Нищо. Той се взираше в нея в смразяващо недоумение. Заклещен под един от бетонните блокове, се виждаше човешки крак, отделен от коляното. Черният плат на панталона беше разкъсан на ленти, обувката, стоеше все още непокътната, обута. По-нататък, като част от изоставена кукла беше горната част на женски торс с лееща се кръв от там, където би трябвало да бъде главата, остатъци от рокля на цветя се подаваха под праха.

Не е Изобел, помисли. Не е Изобел. Изобел беше облечена в бяло. Той чу някой да крещи, ужасен крясък, и после осъзна, че беше самият той.

Сега не беше сам. Една жена стоеше до него, възрастна пълна жена със сиви коси, облечена в черна рокля. Тя също се взираше в останките. Видя я как повдигна ръка в забавено движение на ужас или може би на гняв нагоре към ясното небе. Видя отворената й уста, но не я чу да вика.

После двамата, жената и Едуард паднаха на колене. Започнаха трескаво да ровят сред камъните и праха. Зад тях, в града Едуард чу, че започнаха да вият сирени.

Четирийсет и трима души умряха от експлозията, между тях Изобел и Жан-Пол, които бяха убити моментално. По-голяма част от труповете не можаха да бъдат идентифицирани между разрушенията. Няколко бяха разпознати по зъболекарски записки или по бижутата и други предмети, оцелели след силната струя при експлозията.

Момчето Франсоа, наричано още Абдел Саран, член на Фронта за национално освобождение от шестнайсетгодишна възраст, бе заловено за двайсет и четири часа. Неговият по-голям брат бил убит от френски жандармерист при уличен инцидент две години преди това. Франсоа, наричан Абдел умира, според военните доклади, в килията си от това, че сам е инфектирал своите рани. Четири години по-късно, точно според предвижданията на Едуард, Шарл де Гол сложи край на борбата в Алжир, по-голяма част от французите напуснаха и Алжир се превърна в свободна държава.

Едуард никога не се върна там, за да види точността на собствените си предричания. Когато непосредствените формалности завършиха, той напусна Алжир за последен път и отлетя за Париж, където се затвори сам в къщата в Сен Клод, без да вижда когото и да било.

Пак там, около две седмици по-късно, когато се насили да погледне в кореспонденцията на Изобел, той намери писмото от нейния гинеколог с препоръките, които тя е изискала по отношение на родилния дом. Беше изпратено в деня, когато бяха заминали за Алжир. Той веднага разбра, защо тя не му беше казала, спомни си за чашата мляко в кафенето, и за първи път през последните седмици, беше способен да заплаче.

Веднъж католик, завинаги католик. Той не упрекваше момчето или Жан-Пол, или Алжир, или колониализма, или дори себе си: той упрекваше бога, божеството на неговото детство, на което той не се беше молил до шестнайсетия си рожден ден. Веднъж Жан-Пол го беше обвинил, че действа като бог, и това обвинение беше останало в него, беше го засегнало. Все пак, ако той като човек не намира в сърцето си с какво да осъди своя брат или момчето, което използвайки слабостта на брат му го бе примамило към собствената му смърт, как бе могъл този бог на любовта от неговото детство да унищожава така дивашки и произволно? Не само неговия брат, не само неговия убиец, но и жена с невинността и куража на Изобел, живота на още неродено дете? И — още повече да го извършва ден след ден, месец след месец, година след година навсякъде по тази нещастна планета, която се предполага, че той е създал? През последните месеци Едуард трябваше да се насилва, за да надниква във вестниците. Всичко, което виждаше като ги разтваряше беше потвърждение и повторение: катастрофи, болести, насилие и внезапна смърт сполетяваха еднакво виновни и невинни. Това е, което правеше гневът му толкова силен: това не беше само с него, то беше споделено и почувствано от хиляди и хиляди други, богати и бедни, силни и слаби, мъже и жени, родители и деца по целия свят. Един бог, създал един свят, който логически би трябвало да мрази и ругае своя създател? Не, той не би могъл да вярва в такъв бог. Но, ако би го срещнал, си мислеше, най-силното му желание би било да го заплюе в лицето.

Около три месеца след избухването на бомбата, в самия край на старата година и в навечерието на следващата, избирайки с известно горчиво задоволство деня, Едуард късно вечерта напусна къщата в Сен Клод и подкара към центъра на Париж.

Взе кола, която беше любимата на Грегоар, също така по някаква случайност и на Изобел. Дългата й, черна повърхност блестеше под светлините на отминаваните улични лампи, а мощният й двигател отекваше по празните улици. Той избягваше онези части от Париж, където веселбарите се събираха да честват Новата година на открито с пиене и танци. Караше по задните улици и по булевардите в богатите квартали, където хората или необръщайки внимание на празника бяха отишли да спят, или го честваха уединено и по домовете си.

Карайки, той премина покрай „Кафе Юник“, където неговият баща, Жак, и другите членове на тяхната нелегална група бяха имали своето последно събрание, и където той беше вечерял с Изобел вечерта, преди да я попита дали иска да се омъжи за него. Караше край парковете и градините, където бе играл като дете, край къщите на някои от своите предишни любовници, край апартамента, където живееше Клара Делюк. Той мина покрай къщата на своята майка, която, той знаеше, даваше голям прием тази нощ в чест на новия си любовник, прочут покровител на изкуствата. Мина покрай „Екол милитер“, където брат му бе започнал войнишката си кариера, в униформата, която той все още си спомняше добре. Караше край тъмната, мазна повърхност на Сена, видя да минава „Бато-Муж“, окъпан в светлини, видя двама влюбени, сплели в тъмното ръце, и един премръзнал клошар, отпуснат над топлината, идеща от дупките на метрото, до него — кафява книжна торба и локва алкохол. Караше из най-бедните парижки улици и по някои от най-богатите, и накрая, малко преди полунощ, спря на широка и елегантна улица, пред висока и красива сграда.

Не беше посещавал мястото, което бе търсил и преди, но знаеше, че е там, и бе чул приказни неща от многобройни познати. Полин Симонеску, сметнала, че следвоенната строгост на Лондон не се отразява добре на нейния бизнес, се бе преместила обратно в Париж почти по същото време, когато и той се беше върнал от Оксфорд. Съвпадението му беше приятно. Като че ли тя го беше чакала през всичките тези години. Някои от неговите познати предпочитаха както Жан-Пол заведението й през нощта, те намираха, че тъмните часове са за пиене и лов. Други харесваха деня, продължителното удоволствие в следобеда. Няма особено значение, му беше казал веднъж един от тях, на тази къща кепенците са винаги спуснати, а лампите запалени. В нея винаги е нощ. Той си спомни за тази забележка сега, когато бе спрял пред къщата. Отвън тя беше тъмна и тиха, независимо от сградите на уважаваните фамилии, които я заграждаха. Но когато влезете в нея…

Той почука на вратата веднъж, и тя се отвори веднага, не от чернокожия мъж, когото той почти със сигурност бе очаквал, а от самата Полин Симонеску. Може би тя беше чула неговите стъпки още преди да бе почукал, защото отвори много бързо. И той за момент се запита дали не беше продължила да стои там зад вратата от момента, когато я беше видял за последен път, с глава наклонена на една страна, вслушваща се, както се беше вслушвала в падането на бомбите и в сирената, която беше чула преди другите. Тя не го поздрави, но го дръпна бързо навътре в друга широка с мраморен под зала, толкова приличаща по форма на предишната, с нейните блестящи кристални светлини и с широкото й, раздвояващо се стълбище, че той за миг почувства объркване, че времето се бе свило, отпращайки го едновременно назад и напред.

Огледа се. Картини на Фрагонар, Тициан. От съседните стаи се носеше шум от разговори и смях. Госпожа Симонеску го дръпна по-нататък, към светлината, ръката й, украсена с тежки рубини, с леко напрежение лежеше върху неговата. Отново почувства онази невидима сила на интензивна воля. Тя не казваше нищо, главата й беше все леко наклонена, като че ли заслушана.

Той се заслуша също. За миг шумовете от съседната стая замлъкнаха и до него достигна голяма и пълна тишина, тишина, която се разпростря над града, над планетата, тишина празна, черна и красива като космическото пространство, както самата вселена — безкрайната, хармонична тишина на небесните тела.

Тогава, през тишината той дочу приближаването на годината, звъна на църковните камбани, боботенето и свирките на корабите по Сена, шумният говор, съединението на мъже и жени.

Погледна към Полин Симонеску и усети голямо и пълно облекчение, като че ли бремето на невероятна тежест се свали от раменете. Знаеше, че нямаше нужда да казва нищо, тя не се нуждаеше от история, нито от непохватни опити за равносметка на миналото, нито от оправдания, нито от обяснения. Тя го позна, позна я и той. Те двамата чуваха тишината.

— Господин барон, — изрече тя, както го беше правила веднъж. После, без дори да погледне към стаята или към жената, която се появи откъм стълбището, тя го въведе по-нататък, в малка стая със съвършен лукс, в задната страна на къщата, която явно, беше нейната собственост.

Настани го пред ярката светлина на огъня на камината, донесе му арманяка, който той предпочиташе. После седна срещу него и притегли малка масичка, на която имаше две колоди карти.

Една обикновена и една за тарок. Тя ги разпръснало полирания махагон. Баронът погледна към техните пеперудени цветове и забеляза, че бяха много стари и употребявани. Видя образи: съборена кула — и помисли за онези черни дупки зад терасата на къщата на Ийтън Скуеър, смърт чрез удавяне — помисли за Хюго Глендининг, обесен мъж — помисли за групата на своя баща, двама любовници — помисли за себе си и за Изобел, краля на запивките, царицата на диамантите — не помисли за нищо.

Полин Симонеску погледна, докато тънката й ръка се движеше над картите, черните й очи се вгледаха в неговите. Пръстите й кръжаха над Смъртта, Влюбените, Кралят на запоите, Палячото.

— Господин барон, — каза тя. — Сега е началото на Новата година. Най-напред ще ви разтълкувам картите. После — ако все още желаете — можете да направите това, за което сте дошъл тук. — Тя се усмихна.

— Първо картите. После можете да започнете с бъдещето си.

Към следващата част или към съдържанието

Сали Боуман Карма (6)

Метаданни

Данни

Карма

Карма

Информация

История

Сваляне / Връзки

Едуард

Сали Боуман
Карма (6)