Пришила-Ан имаше за прическа нова конска опашка. Тя бе събрана над самото й чело и бе вързана с розова панделка. Не бе много голяма конска опашка, защото Пришила-Ан чакаше косата й да порасне, но Елен гледаше с ревност на нея. И тя искаше да носи косата си по същия начин и да има копринена пола като Пришила-Ан, чийто клош се разширяваше в кръг с набрани колосани фусти отдолу. Пришила-Ан дъвчеше дъвка. Когато Елен не отговори, тя извади дъвката, изследва внимателно розовото топче, после го забучи отново върху зъбите си. Лежеше върху изсъхналата трева с ръце под главата и гледаше. Гърдите й предизвикателно стърчаха в новия й сутиен, модел „Моминска форма“. Елен мъчително гледаше встрани. Тя също искаше сутиен, майка й се противопоставяше на идеята. Пришила-Ан се кълнеше, че нейният бил вече мярка 34-С.

— Ти оглуша или какво? — Пришила-Ан я смушка с големия пръст на крака си. Тя се повдигна на лакът и замислено се загледа в Елен. — Попитах, правила ли си го друг път с момче!

Те се бяха качили на площадката зад игрището, в очакване училищният автобус да ги откара обратно в Оринджбърг. Долу до тях по-големите момчета от Селманската гимназия работеха. Елен можеше дори да различи фигурата на Били Танър. Той бе по-висок и по-мускулест от всеки друг. Тя отскубна трева и я задъвка, с очи отправени към игрището, избягвайки любопитния поглед на Пришила-Ан. Колебаеше се. Въпросът беше труден: тя го знаеше и Пришила-Ан го знаеше.

Не искаше да приеме истината, не дори и Пришила-Ан, която беше нейната най-добра приятелка, но също не искаше и да лъже. Повече от момичетата лъжеха или във всеки случай преувеличаваха. Но тя можеше само да предполага това, без да бъде сигурна. И дори да не лъжеха, когато се хвалеха, това какво я интересуваше? Елен въздъхна. Тя започваше да мисли, че нещо в нея не беше в ред. Понякога беше сигурна, че бе единственото момиче в Селманската гимназия, което никога не е било целувано. Тя с неохота се обърна към Пришила-Ан. Единствената й надежда бе, че въпросът на Пришила-Ан бе лениво зададен, може би просто ей така. Пришила-Ан отново гледаше сънливо, както тя често гледаше през последните месеци. Елен си почисти гърлото.

— Не точно — внимателно каза тя. — Не. — Тя почака малко. — А ти?

— Добре, сега… — очите на Пришила-Ан добиха лукав израз и широките й, розово боядисани устни се разтвориха в конспиративна усмивка. Елен отдъхна. Всичко беше наред. Това беше само повод. Пришила-Ан искаше да разговарят.

Тя полежа за момент загледана към небето. После внезапно престана да се усмихва и рязко се изправи. Гърдите й се разтърсиха. Елен завистливо отвърна поглед.

— Аз не съм го правила до края, ясно ли ти е?

— Сигурно. Сигурно. Разбира се.

— Искам да кажа има ходене и ходене — знаеш ли?

— Разбира се.

— Но… — Тя се поколеба и гласът й секна. — Еди Хейнис, живее отвъд пътя за Майбъри! Неговият татко притежава онази голяма бензиностанция там, на шосето. Висок. Едър. — Тя се изкиска. — Като атлет. Помниш ли го на състезанията миналата есен?

— Знаеш, че си спомням. — Елен се засмя. — Спомням си също как ти изглеждаше, когато той за първи път те покани да отидеш на среща с него. Нещо като слабост в коленете, замъглен поглед, и…

Пришила-Ан я блъсна.

— Ще млъкнеш ли? Това е сериозно, Елен. Наистина. — Тя спря, после въздъхна. — Аз го обичам.

Еленините очи се разшириха. Тя се вгледа в Пришила-Ан с уважение.

— Така ли? Сигурна ли си? Ох, Пришила-Ан… — за миг те се спогледаха една друга. — Това добре ли е? Искам да кажа — кара ли те да се чувстваш добре?

— Добре? — Пришила-Ан се засмя. — Чувствам се великолепно.

— А той обича ли те?

Елен импулсивно се наведе напред, присягайки се към ръката на Пришила-Ан. Приятелката й сведе поглед.

— Ами, предполагам. Надявам се. Искам да кажа, той открито все още не го е казал — срещали сме се само четири пъти. Какво може да каже едно момче след четири срещи? Но… когато ме гледа, ти знаеш — както той гледа, и… — Тя внезапно стисна Еленината ръка.

— Ако ти кажа чистата божа истина, Елен, ще се закълнеш ли, просто да се закълнеш, че няма да произнесеш нито дума на жива душа?

— О, кълна ти се, Пришила-Ан, кълна се.

— Наистина ли? — Пришила-Ан я погледна със съмнение за миг, после въздъхна. — Добре, може би не трябва да ти казвам това, и не бих го направила, ако не се тревожех толкова. А, не точно че се тревожа, но мислих за това и мислих за това, докато започна да ми се струва, че ще полудея, и — Елен, ти знаеш какъв според мен е проблемът. Аз мисля, че хората лъжат, това е, което мисля. Мисля, че те просто не казват чистата истина.

— Истина? — Елен се втренчи в нея. — Какво искаш да кажеш?

— Ами… — Пришила-Ан седна и се настани удобно. Тя се наведе напред. — Цялата работа е, че не те предупреждават — не по начина, по който трябва да го направят. Те всички казват, че момичето трябва да прави това, и че е по-добре момчето да не прави онова, но те отминават и изоставят най-важната част, че всичко това ти доставя удоволствие. Искам да кажа, че се чувстваш наистина чудесно, и не знам, но мисля, че не ме разбираш съвсем ясно. Точно когато ти знаеш, дълбоко в себе си, че трябва да му дадеш червена светлина, какво става? Ти му даваш зелена, преди дори да си забелязала.

Тя замълча драматично, докато тази важна информация се утаи, а Елен слушаше с уважение. Тя със сигурност знаеше, че всичко, което Пришила-Ан й казваше, ще й бъде полезно един ден. Надяваше се, в един много близък ден. Междувременно, не искаше да пресече потока. Пришила-Ан беше с година по-голяма, щеше да навърши четиринайсет следващия месец. И Пришила-Ан имаше гърди: истински гърди, като на жена. Може би, когато и Еленините пораснеха, ако изобщо пораснеха, тя щеше да се сблъска със същия проблем. Зелена светлина или червена: тя не можеше да чака.

— Искаш ли да ти кажа какво направи той?

Елен кимна енергично, а Пришила-Ан се приближи още. Тя вдигна пръст.

— На първата среща — окей? Той ме целуна. И точно аз започвам да привиквам с това и да ми доставя удоволствие, и знаеш ли той какво направи? Продължава с нещо като блъскане с език и го слага вътре. Изцяло вътре в устата ми! Помниш ли, точно както ни каза Сузи онзи път? Тя го нарича френска целувка, нали? И когато тя ми го каза, аз помислих, че това е най-отвратителното нещо, което някога съм чувала, пък и всички знаят, че тя не е нищо друго, освен една уличница… Но, знаеш ли, той го направи, и Елен, кълна се в бога, почувствах се великолепно. Просто великолепно!

— О, Пришила-Ан. — Елен се взря в нейните закръглени очи и нервно се изкиска. — На първата среща? Той направи това на първата среща?

— Чакай, има още. — Пришила-Ан вдигна втори пръст. — При втората среща той сложи ръката си точно тук — Тя показа върховете на гърдите си.

— Точно там?

— Точно там. Тогава аз отблъснах ръцете му и той почака малко, после направи отново същото. Беше забавно, знаеш ли? И той се смееше, и аз се смеех, и после… после, той започна да движи пръста си назад и напред, назад и напред, много бавно точно тук, на върха, където би сукало бебе… — Пришила-Ан се изчерви. — И, Елен, аз се почувствах така добре, стори ми се, че ще полудея. Знаех, че трябва да го спра, но той бе започнал да се движи така бързо, нещо като гърчене, и тогава, преди да разбера — ръката му беше вътре.

— Вътре? — Елен преглътна. — Искаш да кажеш под пуловера ти?

— Под пуловера ми като начало. — Пришила-Ан погледна за рамо и понижи глас. — И после точно под сутиена ми. Бях толкова изненадана! Аз не зная как го направи. В една минута той беше закопчан и стегнат, бях се сгорещила, толкова ми беше топло, че сякаш щях всеки миг да се пръсна, и после — беше разкопчан. И той ме докосваше, наистина ме докосваше.

Настъпи тишина, двете момичета се взираха една в друга. Еленината мисъл работеше трескаво, опитвайки се да си спомни какво й бяха разправяли други момичета. Всичко беше толкова сложно. Над кръста беше разрешено, тя беше съвсем сигурна в това, но не по-нататък. Не на втората среща. На петата или на шестата, може би или дори по-късно, но толкова бързо? Пришила нетърпеливо очакваше нейната реакция. Сега тя се наведе напред.

— Мислиш ли, че не трябваше така? На втората среща? Според теб той ще помисли ли, че съм лесна? Ще кажели на другите момчета?

— Не, не, разбира се, че не. — Елен се опитваше да не усети съмнението й. — Искам да кажа, ако го обичаш, ако той те обича.

— Ами, не зная. — Пришила-Ан поклати глава. — Наистина е трудно. Виждаш ли, работата е, че ние имахме четири срещи. Петата е тази вечер. Той ще вземе колата на баща си и ще ме води в новото кино на открито. И аз зная, че ще поиска да седнем на задната седалка, и…

Тя прекъсна и погледна назад, по пътя зад игрището. В далечината едва се очертаваше оранжевият силует на училищния автобус, приближаващ бавно сред облак прах. Пришила-Ан се изправи. Тя дръпна надолу полата си, грабна учебниците си и мерна Елен, когато тя бавно се изправяше на крака.

— Искаш ли да спрем на връщане у нас? Ще влезем в магазина. Пристигнали са нови сифони. Ще накарам татко да ни направи сода, ако искаш.

Елен се поколеба, и внезапно Пришила-Ан се разсмя. Тя опря ръцете си върху нейните.

— О, хайде. Защо не? Никога ли нямам да се решиш? За какво се тревожиш, за майка си? Тя може да почака малко, нали?

Елен замълча. Видя Били Танър да гледа нагоре. Той вдигна ръка за кратък поздрав, после я пусна. Тя повдигна рамене.

— Окей, — каза тя леко. — Защо не, веднъж?

Пришила-Ан се захили:

— Ако се съгласиш, ще ти разкажа какво се случи на третата и четвъртата срещи. — Тя замълча, и Елен видя, че очите й се сведоха по Еленината чисто бяла блуза и после се издигнаха към лицето й. — Всъщност, ако искаш, аз мога да направя и повече от това. Ти знаеш какво ми каза за твоята майка и че тя не ти е купила досега сутиен! Добре, върни се с мене, и аз ще ти дам един от моите стари. — Тя смушка Елен в ребрата. — Аз почти не съм го слагала. Почти е нов. Но, след това, започнах да се развивам наистина бързо…

Елен забави стъпките си. Лицето й почервеня.

— Пришила-Ан! Ще го направиш ли? Мислиш ли, че се нуждая вече?

— Разбира се. Сега, хайде! Този тъй негър, който кара автобуса, е нов. Става късно, а гърлото ми вече съвсем пресъхна.

Докато те вървяха надолу по склона и заобиколиха игрището, голяма тълпа от деца се блъскаше, за да се качи в автобуса. Пришила-Ан и Елен трябваше да застанат на края на опашката, и докато се качиха вътре, беше останало само едно място. Пришила-Ан се засмя, изплющя с дъвката си и очите й огледаха автобуса.

— Заеми го ти — каза тя и бутна Елен да седне на последното място. — Аз съм окей. Предпочитам да стоя…

Автобусът тръгна, после спря. Шофьорът погледна през рамото си. Елен видя, че той дръпна спирачката. Беше нов, мъж на около петдесет, много слаб. Носеше лъскав син костюм, оръфан на ръкавите и бяла найлонова риза. Костите на китките му стърчаха. Видя, че той се обърна, и че се колебаеше. Пришила-Ан се обърна също и му отправи дълъг, студен поглед, после завъртя глава и започна да си тананика.

— Госпожице, госпожице, ще седнете или какво?

Той се опитваше да се пошегува. Блеснаха белите му зъби. Разговорите в автобуса замлъкнаха. Внезапно настъпи пълна тишина. Пришила-Ан дори не обърна глава.

— Госпожице, госпожице, трябва да седнете. Против наредбите е да стоите права…

Много бавно Пришила-Ан обърна глава. Тя сега знаеше, че има публика, и това я забавляваше. Елен го усети. Много бавно тя изчетка въображаем прах от ръкава си. Завъртя много леко глава.

— На мен ли говориш, момче?

Горещината в автобуса се сгъстяваше. Тишината като че ли трептеше. Някой отзад се изсмя. Шофьорът вдигна очи. Той само погледна за малко Пришила-Ан, без да мръдне, без да проговори. После много бавно се обърна и отпусна спирачката. Автобусът тръгна. Разговорите се подновиха. Пришила-Ан отново затананика и движеше ханша си в ритъм, на Елен й призля.

— Защо направи това? — каза тя, когато слязоха от автобуса в Оринджбърг. — Пришила-Ан, защо го нарече „момче“? Той не искаше да ти направи нищо лошо? Той само си вършеше работата.

— Много важно! — Пришила-Ан тръсна глава. — Той е само един тъп негър, който кара автобус. Той би брал памук, ако машините не правеха това по-добре. Не може негър да ми говори така. И не казвай нито дума за това на татко, за бога или той ще полудее. Продължава да се говори за „негрите, негрите, негрите“, дори след решението на Върховния съд, ти знаеш.

Елен въздъхна. Тя както всички четеше вестниците и разбира се, знаеше. Делото Браун против Бюрото за образование и решението на новия Върховен съд, според което сегрегацията в образованието е противстконституционна. О, да, тя знаеше. Бащата на Пришила-Ан не беше единственият, който от месеци насам говореше само за това.

— Моят татко казва, че в това има само едно хубаво нещо. Ако някога се приложи — а моят татко казва, че няма, — аз ще напусна училище, преди да започнат да ги извозват и тях с автобусите. Можеш ли да си представиш, Елен — да седиш до някой от тях в клас? — Пришила се засмя. — Те миришат, знаеш. Наистина. Те миришат много особено. И татко каза, че оня приятел — как му беше името? — Ърл Уорнър, той казал, че е по-добре човек да не стъпи в Алабама или да излязат поддръжниците на линча…

— Мисисипи Мери не мирише — намръщи се Елен. — А ако мирише, то тя мирише на хубаво. Спомняш ли си, бях ти казала за Мисисипи Мери? Никога не разбрах защо я наричат така. Тя беше моя бавачка. За кратко. Когато бях малка…

— Какво, тя? Онази, дебелата? Живееше отвъд, край памучното поле? Да, спомням си. Тя умря наскоро, нали?

— Да, така е.

— И всички други негри се напиха на погребението. Господи! Много важно! Ще дойдеш ли да пиеш сода?

Елен кимна. Те прекосиха улицата, минаха покрай козметичния салон на Каси Уайт, покрай стария хотел, който беше затворен. Сега се строеше мотел, съвсем новичък, с бунгала извън града. Според слуховете, бащата на Пришила-Ан бе купил мястото на хотела. Той се канел да събори старата сграда и да разшири магазина си.

Магазинът също се беше изменил през последните няколко години. Мерв Питърс му инсталира нови рафтове и хладилници. Сега вече клиентите се обслужваха сами: без чакане, освен при касата. А сега там имаше и щанд за газирана вода: дълъг бял тезгях, лъскаво тапицирани високи табуретки, редици от бутилки със сироп и радио, настроено на станцията, която нонстоп предаваше кънтри и уестърн музика. Пришила мислеше, че това е старомодно.

Елен срамежливо се ръкува с бащата на Пришила-Ан и се настани на върха на високата табуретка. Тя мислеше за Мисисипи Мери. Наистина, беше ли права? Тя не миришеше особено и беше много мила. Често вдигаше Елен, притискаше я към своите големи като планини гърди и й пееше онези хубави бавни песни, докато Елен заспиваше. Това беше, когато тя беше малка, разбира се, преди да порасне. После Мисисипи Мери напусна, и Елен не я видя повече, до онзи път, когато отиде в нейната картонена барака и Мисисипи Мери я почерпи със студен и сладък зелен чай. А майка беше много ядосана, когато научи… Тя се намръщи.

Тя не плака или каквото и да било от този род, но й беше много мъчно, че Мисисипи Мери умря, мъчно й беше и за шофьора на автобуса. Много й се искаше Пришила-Ан да не беше му говорила по този начин.

Когато свършиха със содата, Мерв им каза да си вървят, и те отидоха в спалнята на Пришила-Ан. Елен я разглеждаше с широко отворени очи. Тя никога не беше си представяла, че момиче на нейните години би могло да има толкова красива стая. Всичко беше в захарно розово. Имаше захарно розови волани на леглото и захарно розови къдрички на завесите. Имаше истински тапет с рози и цяла редица от говорещи кукли — всичките розови.

Пришила-Ан подхвърли с небрежен жест наоколо.

— Хубаво, а? Моят татко го направи специално за мен. Той ще направи всичко за мен сега, след като мама си отиде. Той е самотен, предполагам. — Тя вдигна рамене. — Работата му върви, както виждаш — къта за сода и сладолед, и всичко друго. Ходиш насам-натам. Кажи, нали няма причина Оринджбърг да продължава да бъде един изостанал град? — Тя въздъхна. — Не знам, обаче. Ще бъде хубаво да го напусне човек, си мисля. Да отиде на по-голямо място. В Монгомъри може би. Това е великолепно. — Тя завъртя глава. — Мислила ли си някога да напуснеш?

— Може би някой ден.

Пришила-Ан се намръщи:

— Ти вече не говориш много за това, мисля. А говореше, спомняш ли си? Как твоята майка щеше да те вземе обратно е Европа и тъй нататък. Лондон. И ти говореше забавни работи. Ти малко измисляше, нали? Сега, не. Всички говорят така — с изключение на Били Танър, разбира се.

Елен почервеня. Тя се извърна настрана и се престори, че се е загледала в куклите.

— Ние пестим — Тя се поколеба. — Мама пести, знаеш. Но е скъпо връщането в Англия. Много е дълъг пътя, далече е. — Тя се обърна да погледне Пришила-Ан.

— Имаме една кутия, — добави тя накрая. — Мама има една стара тенекиена кутия. И когато имаме пари в повече, ги слагаме в нея. Когато там се съберат достатъчно, един ден ще тръгнем, предполагам.

— Кутия? Майка ти си държи парите в кутия? — Това се стори смешно на Пришила-Ан, и тя се засмя, после спря и повдигна рамене. — Ами, защо не! Банка или кутия, много важно. Освен… — Тя се колебаеше. — Освен, че ще отнеме много време, нали? Искам да кажа, че като работи за Каси Уайт твоята майка няма много да спечели…

— Тя сега печели по-добре. — Елен нетърпеливо я прекъсна. — Тя сега работи повече часове, защото аз съм на училище. Пет следобеда на седмица и…

— Тя работи в следобедите? — Пришила се намръщи. — Наистина ли? Това е странно.

— Кое е странно?

— Ами, аз ходих при Каси Уайт миналата седмица. — Пришила-Ан тръсна конската си опашка и се огледа в огледалото. — Отидох точно след училище. Моят татко каза, че трябва да си направя косата, аз я исках както я носи Сузи, нали знаеш с кичурчета малки буклички отпред, и исках твоята майка да ми ги направи, защото всички казват, че тя наистина е много добра. Тя прави и твоята коса, нали? Затова изглежда винаги толкова хубава…

— И?

— Нея я нямаше. Твоята майка. Каси Уайт каза, че ще трябва да почакам чак до ваканцията, защото твоята майка работела само сутрин.

— Сутрин? Това не може да бъде. Тя трябва нещо да е сгрешила.

Настъпи тишина. Пришила-Ан погледна към нея, после назад към своето отражение и в очите й имаше нещо, което Елен не можа да разбере. Изглеждаше малко като че ли я съжаляваше. После тя повдигна рамене.

— Предполагам, че е така. Аз сигурно не съм разбрала. Искаш ли сега да пробваш сутиена?

Пришила-Ан й помогна. Елен си свали блузата. Пришила й надяна сутиена, защото Еленините ръце трепереха. После заобиколи отпред и загледа критично Елен.

— Виждаш ли? Бях права. Изпълваш го много добре… — Тя комично завъртя очи, така че и двете започнаха да се кискат.

— Елен Крейг, ти си цяла жена! — каза тя с преувеличена провлаченост.

— Не съм. Гледай. — Елен натисна сутиена отпред. Тук малко е празно, но останалото е напълнено, можеш да го усетиш.

— Точно толкова дълго, колкото никой друг не може. — Пришила-Ан го каза с гърлен глас и двете започнаха да се кискат отново. После Пришила-Ан намери книжни салфетки „Клинекс“ и й показа как да го запълни в предната част.

— Ето те! — каза тя накрая. — Чудесен е, виждаш ли? Прави точно така през следващите няколко седмици, докато още малко ти пораснат. Много бързо ще ги запълниш. Били Танър направо ще полудее…

— Ще млъкнеш ли за Били Танър? — Елен я блъсна с весела привързаност.

— Окей, окей, ще млъкна за Били Танър. Кой ли пък желае да говори за него? Той е толкова тъп. Знаеш ли, когато чете, си прекарва пръста по редовете, също като дете и оформя с устни думите, също като че ли иска да е сигурен, че ги произнася чисто.

— Това не е вярно!

— Така е! А баща му получава помощи от социални грижи. Еди Хейнис ми каза. Също като негър. Той пие толкова много, че няма работа от десет години, и…

— Пришила-Ан, сега просто млъкни! Това не е вина на Били. Били работи толкова много. Той готви във вечерите след училище на онова място в Мейбъри…

— Ти някога била ли си там? Мазни бургери и долнопробна зелева чорба. Ух!

— А в уикендите работи в гаража. Той ми каза, че ще стане механик. Той много разбира от коли, двигатели и от този род неща…

— Той няма своя, мисля, нали? — Пришила-Ан тръсна глава. — Той не притежава своя кола и никога няма да притежава. Били Танър е за никъде. Ти трябва да си луда да ходиш с момче като него.

— Аз не ходя с него. — Елен се поколеба. — Аз само се виждам с него понякога. Зад градината на фургоните. Това е всичко. И аз го харесвам. Той може да не е много умен, но е мил, и…

— Виж. — Пришила-Ан раздразнено размаха ръка. — Ние не дойдохме тук, за да говорим за Били Танър. Дойдохме да говорим за Еди. Сега, искаш ли да чуеш какво се случи — да или не?

Елен се колебаеше. Тя бе засегната от това, което бе казала Пришила-Ан и й се искаше да напусне, но знаеше, че това не е хубаво. Въпреки всичко, Пришила-Ан беше щедра. Тя й даде сутиена. И освен това, въпреки, че дълбоко в себе си не искаше да си признае, искаше да чуе.

— Окей — каза накрая с въздишка. — Искам да чуя. Какво се случи?

Тя седна на леглото и след малко Пришила-Ан седна до нея.

— Закле ми се, че няма да кажеш? Помниш ли? Окей… — Тя дълбоко въздъхна. — Ами, не знам дали ще повярваш. Аз едва го вярвам. Трета среща, съвсем същото като при втората, само че много повече, ако разбираш какво искам да кажа. Четвъртата среща — Той го извади.

Елен отвори уста:

— Какво, просто ей така?

— Не, глупачке. Не веднага, разбира се. — Пришила-Ан гледаше възмутено. — Ние имахме дълъг разговор за това. Мисля, че той малко загуби контрол, защото иначе ме уважава, зная това, пък и той сам го каза. Но ние много пъти се целувахме, и неговите ръце бяха тук, вътре — ти знаеш, където бяха и преди, само че този път и двете. И това подлудяваше и мене и него, и после — Той някак си ме накара да го пипна през панталона. И Елен, кълна ти се, усетих го твърд и голям, изплаших се. Искам да кажа, не можех да повярвам. Помниш ли онези диаграми, които ни правеха по биология? Добре, но там изглеждаше наистина малък, нали знаеш? Но този не беше малък, аз го усетих, и тогава…

— И тогава той си го извади?

— Да.

— Оу! — Елен нервно потрепери.

— А знаеш ли къде бяхме в онзи момент? — Пришила-Ан започна да се смее. — Бяхме в татковата работна стая.

— В татковата ти работна стая? Ти се шегуваш.

— Не. Ние бяхме в татковата работна стая, точно върху кушетката от изкуствена кожа, с която той толкова се гордее. И знаеш ли какво си помислих? То внезапно ми хрумна в главата. Помислих си: ами, ако нещо се случи — искам да кажа… — Тя понижи глас. — Ами, ако той се изпразни, нали? И после си рекох: О, нищо, окей. Ако се случи, това слава богу е изкуствена кожа и ние бихме могли веднага да го избършем с кърпа. Баща ми няма никога да научи. И тогава се засмях.

— Ти се засмя? Тогава? Когато той си го извади? Еди имаше ли нещо против?

— Нещо против? Той полудя. Така, той първо разбира се го върна, като че ли го притисна в панталоните си и дръпна много бързо ципа. И тогава полудя. Елен, казвам ти, аз само плачех и плачех. Мислех си, това е краят. Той ще излезе през вратата, и повече никога няма да го видя. Но, предполагам, че Еди изпита съжаление към мен, защото когато аз плачех, той застана точно отзад и ме обгърна с ръце, аз го, целунах, и тогава, след известно време, знаеш ли — Той го извади отново.

— Пришила-Ан Питърс, ти лъжеш! Не го е направил.

— Наистина го направи — малки трапчинки се появиха по бузите на Пришила-Ан. — Аз му казах, че искам да го видя втори път, така че…

— Никога не би дръзнала!

— Не е вярно. И във всички случаи… — Пришила се протегна. — Наистина стана така. Направих го. Искам да кажа, виждала съм момчетата в час по гимнастика — кой не е? Знам как изглежда, когато е твърд — стърчи извън крачолите на шортите. Но, не като този.

Настъпи дълго мълчание. Съзнанието на Елен гъмжеше от образи, замъглени и неточни.

— Беше ли… изглеждаше ли…? — Тя се колебаеше. — Беше ли хубав?

Пришила-Ан смръщи вежди, преценяваше:

— Ами, изглеждаше странно, предполагам — каза накрая. — Наистина голям, както ти казах. И не стоеше спокоен, както аз си представях. Той на вълни се издигаше нагоре-надолу, като палка. И имаше някакъв необикновен цвят. Червеникав, почти кървавочервен — Тя преглътна. — Мислиш ли, че те всички са такива или само този?

— Не зная. Всички предполагам. Дали…? — Елен погледна нагоре. Тя знаеше, че след миг ще се разсмее отново и че Пришила-Ан искаше да се разсмее също. — Ти пипна ли го?

— Не! За каква ме взимаш? — Пришила-Ан я побутна възмутено. — Той ме караше, но аз не исках. Но, знаеш ли какво си помислих. Помислих си: Исусе, той е толкова голям, аз не виждам как той изобщо ще може да се вмъкне вътре — знаеш.

— О, господи! — Елен се плесна с ръка през устата. След това започна да се смее, и Пришила-Ан се засмя, и те се притиснаха една към друга, люлеейки се, докато сълзите не потекоха по техните лица. Пришила-Ан спря първа.

— Спри — каза тя. — Това е сериозно. — Тя разтърси Елен и Елен изстена. — Така е. Казах ти. Аз трябва да реша, трябва точно сега да взема решение и ти трябва да ми помогнеш. Какво ще правя тази нощ в колата по време на откритото кино?

— Искаш да кажеш, че мислиш, че той ще опита…

— Сигурно. — Пришила притисна устни. — Те всички са еднакви. Всеки ден по малко.

— Не е останало още много да прави, си помислих.

— Това показва колко много знаеш! — очите на Пришила-Ан укорително блеснаха. — Аз се сещам поне за три неща. Знам: Сюзи Маршал ми каза със сигурност. Тя каза, че не би го направила, в което аз не вярвам. Слушай… — Тя впери поглед към вратата, после се облегна и заговори бързо, право в ухото на Елена. Очите на Елен се разширяваха все повече и повече.

— В носна кърпа! Нали?

— Той така направил! И после… — Пришила-Ан се приведе и каза още нещо. После се дръпна назад и те се втренчиха една в друга. — Истина е. Аз също не вярвах. Имало е и други неща. Искам да кажа, не е ли това най-мръсното нещо, за което някога си чувала?

— И на тях им харесва?

Пришила-Ан знаещо поклати глава:

— Мнозина не карат до край. Само някои. Това е, което ми каза Сюзън Маршал.

— Ами, момичетата — на момичетата не може да хареса. Ух! — Елениното лице се опъна. — На бас се хващам, че има отвратителен вкус.

— Сюзи Маршал каза, че не е така. И, при това не забременяваш, — каза тя. — Пришила-Ан въздъхна. — И сега — какво ще правя аз?

Елен загрижено поклати глава:

— Не зная. Ти просто ще кажеш „не“, предполагам. Ако ние сме много твърди…

— Не съм много добра в това. — Пришила-Ан източи разкривено лице. — Не съм много убедителна — знаеш ли какво искам да кажа? Това върви за теб. Ти си по-млада от мен, но ти можеш да изглеждаш наистина сурова, когато поискаш, знаеш ли това? Знаеш ли, когато си ядосана? Очите ти изглеждат като син лед. Помага и гласът ти — звучи различно, съвсем студен и английски. Много деца се страхуват от теб, знаеш. Аз не, защото ти си ми най-добрата приятелка. Но някои от другите. Но, не зная, аз съм различна. Когато кажа не, то като че ли излиза, че казвам точно обратното.

Елен се изправи. Тя събра вежди, опитвайки се да си спомни. — Би могла да кажеш, знам, че ако той те уважава, няма да го прави…

— Оу! — очите на Пришила-Ан блеснаха — Това е добре.

— Моята майка казва така… — Елен вдигна рамене. — Това може да свърши работа. Не зная.

— Харесва ми! Ще го опитам. С него ще го победя! — Тя парадно започна да се разхожда нагоре-надолу из стаята, после спря и заговори пред огледалото. — Ако ме уважаваш, Еди, ти просто не би правил това — Тя се завъртя. — Как звучи?

— Не е лошо. — Елен се засмя. — Би могла да опиташ малко по-хладно, по-настойчиво — като че ли си дълбоко засегната, и как е думата, оскърбена. Точно това е. Опитай отново.

Пришила-Ан опита отново. Този път гласът й звучеше, като че ли имаше нещо забито в гърлото, така че Елен трябваше да я потренира още малко. Накрая, Пришила-Ан въздъхна.

— Това е! — каза тя. — Толкова е добре, колкото аз изобщо мога да го постигна. Не съм като тебе, но все пак… — Тя замлъкна и за миг погледна Елен в огледалото.

— Ти би могла да бъдеш актриса — каза тя. — Помниш ли начина, както ми каза веднъж, че искаш да станеш? Ами, аз приемам, че ти наистина би могла. Ти си способна. Би могла да направиш всичко с гласа си. И твоето лице — ами, дори и аз невинаги зная какво мислиш, защото ти можеш да бъдеш наистина прикрита, когато пожелаеш. И после, ти казваш нещо ей така, просто фраза, без наистина да го мислиш, и аз ти вярвам, така че, зная и Еди ще повярва. Казвам ти — искам да го направя.

Елен се засмя:

— Защо? — каза тя. — Защо би искала да го направиш?

Пришила-Ан повдигна рамене. — Това би ме направило да се чувствам властна, предполагам. Ти ме плашиш понякога. Много не те е грижа, но се ловя на бас, че ако поискаш, ами, ти би могла да накараш момчетата да правят всичко, което поискаш. Би могла да ги подлудяваш…

— Така ли мислиш? — Елен я изгледа.

— Да. — Пришила-Ан се поколеба. — Мъжете също, — добави тя, — може би.

Елен вървя бавно до вкъщи. Имаше километър от Оринджбърг до фургонния парк, надолу по главната улица, покрай магистралата, малко през памучното поле на Калвъртови, после надолу, по прашния път. Беше топло. Още няколко седмици, и щеше да стане още по-горещо и влажно, така че кожата започваше да сърби и беше постоянно лепкава. Дори и през нощите въздухът във фургона не стигаше. Новият сутиен беше неудобен. Презрамките много стягаха на раменете, а закопчалките на гърба нараняваха кожата й. С всяка минута учебниците й натежаваха. Тя затътри обувки в праха и минавайки, се погледна в огледалото на един магазин. Би трябвало да измисли пред майка си някакво извинение за закъснението. Майка й не обичаше тя да се задържа тук-там, майка й не й разрешаваше да посещава приятелки, майка й не одобряваше Пришила-Ан. Елен знаеше това от начина, по който се свиваха майчините устни, когато се споменаваше името на Пришила-Ан. Но, тя не го изразяваше.

Единственото, което каза беше:

— Не е възпитано да приемаш покани, на които не можеш да отвърнеш, Елен. Запомни това.

— Защо да не мога да й отвърна? Аз бих могла някой път да доведа тук Пришила-Ан.

— Тук? Тук? — Две трескави розови петна се появиха на майчините й страни. — Ти искаш твоята приятелка да види как сме принудени да живеем? И да накараш цял Оринджбърг да заговори за това?

— Тя знае, че аз живея във фургонния парк.

— Да знаеш и да видиш са две различни неща. Сега, нека да сменим темата, нали? Аз нямам намерение да споря. Когато кажа не, това значи не.

Това беше преди известно време, когато беше в пети клас. Тогава Елен се разсърди. Тя мислеше, че майка й е глупава. Сега, когато се влачеше по прашната пътека и пред нея изникна фургонният парк, тя се учуди.

Два от старите фургони бяха празни. Те са били празни от години. Никой вече не се е настанил в тях, и те са били изоставени да се разпаднат. Единият имаше голяма зееща дупка в покрива. Прозорците им бяха изпотрошени от по-малките деца на Танърови. Старата Мей все още живееше в един от другите, но нейният съпруг почина и всички казваха, че старата Мей е луда. Тя беше дебела и мръсна, и никога не се показваше вън от фургона, а и да излизаше, Елен никога не бе я виждала. В следващия имаше млада двойка и те когато се нанесоха се опитаха да направят някои подобрения. Поставиха кутии, пълни с пластмасови цветя на прозорците, а той боядиса фургона в слънчево жълто. Но вече имаха две деца и очакваха трето. Жълтата боя бе вече изсветляла, а изкуствените цветя бяха избелели от слънцето. Съпругата седеше на стълбите, така както изглеждаше винаги бе правила, с коса навита на ролки, двете й полуголи деца играеха в праха с две от децата на Танърови. Тя мързеливо вдигна глава, докато Елен я отминаваше с тежка стъпка.

— Здрасти, Елен. Топло, нали?

— Да. Много. — Елен й отправи кратка, любезна усмивка и погледна настрана. Жената за последен път си дръпна от цигарата, после хвърли угарката сред пластмасовите цветя. На Елен й се прииска изведнъж да се разкрещи: „Не прави това, не го прави. Това е мръсно, и грозно, и ужасно — ужасно!“

Майка й я нямаше, но това не беше необикновено напоследък. Тя се връщаше с няколко пакета около шест и казваше, че е била на пазара, че късно се е сетила, че им се е свършил хлябът или захарта, или чаят. Преди Елен се тревожеше. Сега не. Сега нямаше нужда да дава обяснения защо е закъсняла, което беше облекчение.

Във фургона беше като в пещ. Тя отвори всички прозорци и вратата, но не се почувства особена разлика. Нямаше ветрец, и всички мухи влетяха вътре, това беше всичко. Тя тръсна чантата с учебниците си върху масата и си наля голяма чаша със студено мляко. Чувстваше се сгорещена и мръсна. Това, което би желала в този момент бе да застане под един душ, истински душ и да остави студената вода да тече, тече, и тече. Или да слезе долу, във вира, може би с Били, и да плува. Но едва ли някога би го направила пак. Изглежда през всичките божи часове Били работеше. А когато не работеше, на нея й се струваше, че я избягва. Тя не можеше да разбере това. Мислеше, че той все още я харесва. Като че ли я харесваше, но всеки път, когато тя споменеше за плуване или просто да се разходят, погледът на Били се отклоняваше, той се изчервяваше и измисляше някакво извинение. Тя би могла да ходи там и сама, разбира се, нищо не би я спряло. Но малко се страхуваше. Беше толкова тихо край вира. Тя опита веднъж, но не й беше хубаво, не по начина както, когато бяха отишли с Били. През цялото време, докато плуваше, усещаше като че ли някой я наблюдаваше иззад канадските тополи. Накрая бързо излезе, покатери се по брега и затича през храстите към къщи.

Тя събу обувките си като ги изрита, влезе в спалнята и се тръшна в леглото. Майчиното й легло не беше оправено и стаята имаше лек мирис на прокиснало, като на непрани чаршафи. Елен затвори очи. Понякога си мислеше, че майка й много не бе я грижа — вече не.

Спомни си спалнята на Пришила-Ан с розовите волани. Помисли си за новата баня, инсталирана от Мерв Питърс, която Пришила-Ан й беше показала на излизане: цялата покрита с плочки, целият комплект беше в розово. Тя никога дотогава не бе виждала такъв и не знаеше, че ги произвеждат.

— Не харесваш ли розовото? — бе възкликнала Пришила-Ан. — То е моят любим цвят.

Елен отвори очи. Бръмчеше тлъста, голяма, синя муха. По стените имаше петна от ръжда. Тя проникваше през боята и от нея нямаше спасение. По меките памучни перденца не се бе запазил никакъв цвят. Те висяха като парцали на прозорците. Единият крак на леглото беше полусчупен и винтът, който майка й беше сложила излизаше, така че леглото й лудешки се накланяше на една страна всеки път, когато се раздвижваше. А жълтият шкаф като че ли ставаше все по-жълт и по-жълт, и по-грозен, и по-грозен от ден на ден.

Тя не ходеше на църква и никога не бе ходила, въпреки, че майка й пишеше „епископална“ с украсени ученически букви, когато попълваше в документите графата „религия“. Националност: английска. Възраст: дванайсет. Религия: епископална. Елен отново затвори очи. Тя дори не знаеше какво значи това, но понякога се молеше. И винаги същата молитва. Тя си я каза и сега, мълчаливо, със стиснати очи: „Господи, Исусе, скъпи боже. Сладки Исусе. Измъкни ме оттук.“

След малко се почувства по-добре и добави: „И мама“. После провеси дългите си крака от леглото. Претършува под майчиното си легло. Там беше истинска боклукчийница от различни предмети — майка й скътваше като сврака. Елен разбута някои от вещите и ги погледна с отвращение. Защо пазеше тя тези боклуци?

Парчета от отдавна захвърлени стари дантелени фусти. Кутия със стари кончета и стъклени мъниста. Чифт мръсно бели, сега жълти, с дупки на пръстите памучни ръкавици. Нейната майка е слагала някога тези бели ръкавици — кога? Преди векове. „Една дама винаги носи ръкавици. Кожени, не фабрични…“ Беше ли казвала майка й това? Добре, тези бяха точно фабрични, стока от евтин магазин. Ужасно. Елен ги захвърли.

Имаше също и цяла купчина списания. Някои бяха стари, отпреди години. Майка й ги носеше на Каси Уайт.

Те бяха измърсени от прелистване и с петна и имаха острата миризма на лак за коса. Елен разпери страниците. Елегантни, блестящи жени: блестящи червени усмивки, къдрави коси, лъскави с високи токове обувки и спретнати, добре скроени костюми. Тези жени не живееха в мръсни стари фургони. Достатъчно беда ги погледнеш, за да разбереш: те живееха в елегантни нови къщи с кола пред тях и ядене във фурната. Те имаха съпрузи, съпрузите им обличаха костюми и се прибираха в шест всеки ден. Те имаха огнище със скара в задния двор и всички отиваха на плаж през ваканциите. Те имаха телевизия и електрически фурни и големи хладилници. Също имаха душове, точно както този на Пришила-Ан, така че можеха да се къпят всеки път, когато пожелаеха. Тя разлисти една страница.

Те също употребяваха нещо, наричано „Тампакс“, защото бяха жени, които водеха активен живот и имаше фотографии, които показваха това — на плажа или при яздене на кон. Тя знаеше какво значи „Тампакс“, но ти не можеш да го употребяваш, когато си момиче — Сюзи Маршал каза така. То не отива нагоре, защото не си достатъчно голяма. Тя си мислеше, че те изглеждат опасни — ами, ако се набодеш? Но изглежда с тях беше по-добре, отколкото това, което трябваше тя да си слага: този отвратителен розов ластичен колан и тези дебели салфетки. Салфетки! Майка й ги наричаше „кърпи“: салфетките били тези, които се слагат на скута при ядене. Но, както и да ги нарича, те бяха ужасни. Ако си достатъчно глупава да обуеш панталони, те щръкваха, и всички момчета се побутваха и глупаво се хилеха. Те я караха да се усеща мръсна, те я караха да се срамува. Но може би майка й беше виновна. Веднъж тя наистина би искала да започне, беше изплашена, че бе единствената в класа, която нямаше. Другите момичета правеха такава драма от това: притискайки си корема и твърдейки, че болката е наистина много силна. Те носеха бележки от своите майки, където пишеше, че не могат да играят гимнастика или да ходят на плуване. Тя не се интересуваше колко болезнено би било, просто искаше да й дойде, както на другите. И тогава, когато й дойде, майка й не проговори за това. Тя направи да стане съвсем ясно, че това което се е случило, не трябваше никога да бъде обсъждано. Излезе, купи колана и един син пакет с подложките и го скри в дъното на едно от чекмеджетата. „Те са там, — й каза. — Когато ти трябват“.

Така че тя трябваше да говори с Пришила-Ан за това и се почувства значително по-добре. Можеше да говори за това с Пришила-Ан, а не можеше с майка си. Не по начина, по който преди си говореха. Понякога изглеждаше, като че ли майка й не искаше тя да расте, не искаше да става жена. Цялата тази история, че няма нужда от сутиен, например. Понякога й се струваше, че майка й се ядосваше, ядосваше се по смешно безнадежден начин заради нейното порастване. Друг път си мислеше, че майка й просто беше уморена яли прекалено заета. Напоследък често изглеждаше уморена. Сутрин очите й бяха подпухнали и имаше малки, тънки линии около устните, които не личаха преди. Вечер понякога изглеждаше наистина изтощена и разтревожена. Заспиваше още на стола.

Тя все още е хубава, мислеше си Елен. Но не толкова колкото беше. А понякога, когато Елен я срещаше в града, тя изглеждаше объркана. Майка й беше толкова старомодна! Носеше косата си по същия начин, с всички тези внимателно направени вълни и пътя по средата. Не си къдреше косата, както повече от другите майки, нито носеше бретон. Вън на слънце, нейният грим би могъл също да изглежда смешен. Тази бледа пудра, която слагаше и начинът, по който боядисваше устните си с тази извивка: никой вече не го правеше. Освен това — начинът, по който говореше! Все още толкова английски! Използваше петдесет думи, когато можеше да употреби три. „Мислите ли, че бих могла вероятно да имам…“, „Как сте?“ — когато всеки друг просто казваше „Здрасти!“ и приключваше с това. Елен бе виждала хората да я заглеждат, бе наблюдавала странични погледи, подсмивания. В салона на Каси Уайт, на пазара.

Намръщи се. Нейната майка не бе приобщена към другите. И тя също не се чувстваше приобщена. Не беше англичанка, но не беше и американка. Можеше да говори както другите момичета, когато искаше. Имаше възприемчиво ухо, знаеше това. О, можеше много добре да ги имитира. Тя го направи и сега, спокойно, за себе си, вслушвайки се внимателно. Също както Пришила-Ан, това бавно, мързеливо проточване. Но тя все още не го умееше добре, освен, когато беше сама. Защото в себе си не беше сигурна, че би желала да бъде като другите момичета. Не беше. Не изцяло. Те и се бяха подиграли, когато за първи път влезе в училището. И тя плака всяка нощ заради това. Няма никога да им прости — никога. „Не им забелязвай, скъпа“, казваше тогава майка й. „Те са груби и прости. Не познават нищо по-добро…“

Тогава тя вярваше на майка си. Защото майка й бе познавала и по-добро. Майка й знаеше за Англия, и за големите къщи, и за зелените морави, за баловете и дамите, бе носила ръкавици, и не бе рязала хляба с нож върху масата за ядене.

Но понякога вече не беше така сигурна. Понякога целият този свят — светът, за който нейната майка беше говорила постоянно, а сега споменаваше все по-рядко й се струваше нереален. Той съществува, предполагаше тя, но може би не съвсем така, както й го описваха. Но дори и да беше такъв — какво значение имаше? Защо тя трябваше да се интересува от него, когато бе прикована тук, във фургонния парк? И ако господ не направеше нещо в скоро време, тя щеше да бъде прикована тук завинаги.

Елен Крейг, въздъхна тя. Елен Фортескю. Но и това вече не й помагаше, не както преди. Имената й звучаха кухо. Понякога се чувстваше, като че ли изобщо не съществува, като че беше никоя.

Често се питаше дали и цветните хора се чувстваха по същия начин, приобщени и неприобщени едновременно. Тя гневно бутна купчината списания. Това бе глупаво. По-добре да не казва това. Никога. На никого.

Тенекиената кутия беше точно в дъното под леглото. Кога за последен път беше отваряна? Сега Елен я отвори и погледна вътре. Там стояха два тъмносини английски паспорта, на майка й и нейният, защото тя бе родена в Англия. Там имаше и пари. Смачкани доларови банкноти, някои по пет, много и много монети по четвърт долар и по десет цента. Едно време тя и майка й си правеха сметки. Ако спестяваха по толкова и толкова всяка седмица, не твърде много наистина, не повече от пакет готова супа или кутия соленки. Ако правеха това всяка седмица, без пропуск и никога не изпразваха кутията, дори и за Коледа, тогава след еди-колко си седмици и еди-колко си години… Елен въздъхна. Колко струваше за двама души отиването до Европа, до Англия? Петстотин долара беше казала майка й веднъж и после се беше засмяла. Това е голяма сума, каза тя. Но това беше преди няколко години. Дали петстотин сега биха стигнали?

Елен не беше сигурна. Тук, във всеки случай нямаше петстотин. Тя се намръщи, опита да се съсредоточи. Последният път, когато бяха пресмятали, да, тя беше съвсем сигурна, беше на нейния единайсети рожден ден. Спомни си, защото малко преди това бяха започнали месечните й периоди, и рожденият й ден тръгна добре, но бе завършил лошо. Майка й заплака без видима за Елен причина. Плака много, и каза, че Елен расте много бързо. Тогава тя бе извадила кутията и бе преброила парите. Бяха двеста и трийсет долара. Да, тя беше сигурна, защото й се бяха сторили толкова много. Няколко странни никелови и десетцентови монети, но общо двеста и трийсет долара.

Бавно и внимателно тя се присегна в кутията и започна да брои парите. Подреди ги поотделно, петте долара на една купчинка, другите на друга. След малко седна на петите си. После ги преброи отново, за да е сигурна.

Сумата беше намаляла, не се беше увеличила. В кутията имаше малко повече от сто и петдесет долара.

Няма начин със сто и петдесет долара двама души да стигнат до Англия.

Тя постоя известно време, загледана в парите, после почувства главата си стегната и гореща и знаеше, че ако продължи още да ги гледа, ще започне да плаче. Тогава ги събра, натъпка ги обратно в кутията и я блъсна обратно под леглото. Къде бяха отишли? Тя не можеше да си представи. За учебници? Дрехи? Може би за дрехи. Майка й се сдобиваше с нови дрехи понякога. Не казваше откъде ги е взела, освен, че са й стрували малко, че били с намаление. А тя растеше толкова бързо, че майка й купи плат, и й уши нови дрехи. Трябва да е така.

Елен се изправи и погледна през прозореца. Господи, моля те, господи. Ако аз не спра да надраствам дрехите си, тогава ние никога няма да отидем в Англия.

Майка й се върна около шест. Беше облечена в нова розова рокля, която Елен не беше виждала преди и която много й отиваше. Елен отдалече можа да разбере, че беше в добро настроение. Тя си пееше, докато правеше супата и зададе на Елен много въпроси за училището, за домашното й и какво прави през нощите, когато не се чувства уморена. Елен помисли, че тя не се заслушва внимателно в отговорите, защото очите й имаха мечтателен, полуфокусиран израз. Но тя самата нямаше нищо против. Почувства се виновна за всички неща, които бе мислила за своята майка. Не беше нейна вината, че говореше така. И наистина бе красива. Тази вечер очите й блестяха и тя изглеждаше хубава почти както преди.

Елен се чудеше дали да попита майка си за Каси Уайт и неяснотата за нейната работа през следобедите, но въпреки че изглеждаше в добро настроение, Елен не събра смелост. Нейната майка не обичаше да бъде разпитвана къде ходи, Елен знаеше, че това тя наричаше да си пъхаш носа. Така че, вместо това, реши да й разкаже за Пришила-Ан, за това че беше се отбивала в къщата на Питърс по пътя за вкъщи. И това мина добре: майка й само кимаше, усмихваше се, и не казваше нищо.

Окуражена, Елен продължи. Разказа й за изпитата сода, за ходещите кукли и за спалнята с розови волани. Веждите на майка й се повдигнаха, лека усмивка заигра по устните й.

— Беше хубаво, майко. Толкова красиво. Ох, и те имат нова баня също — и знаеш ли, тя също е розова? Истински душ и стъклена врата. И лъскави розови плочки. И ваната е розова, такава е и мивката, можеш ли да си представиш? Дори и…

— Розова? — веждите се повдигнаха малко по-високо. — Скъпа, това е малко вулгарно.

Елен приведе очи:

— Мислех, че е хубаво — каза бавно тя и отново я обхвана познатата ужасна неувереност. Изглежда отново бе сбъркала. Мислеше, че е хубаво, а то не беше. Майка й каза, че е вулгарно. Просто така. Тя повдигна отново поглед, бавно изгледа лицето на майка си. Как би могла да бъде толкова сигурна?

Настъпи тишина. Майка й се изтегна в стола.

— И след това? — попита тя накрая. — Какво прави след това? Не си ме чакала много дълго, предполагам.

Зададе въпроса по навик, помисли си Елен. Някога наистина се тревожеше, когато закъсняваше. Елен не беше сигурна, че сега бе така. Колебаеше се, рисувайки с нокти черти върху мушамата на масата, събирайки смелост.

— Просто се помотах насам-натам. За малко — Тя повдигна рамене. — И после, после започнах да мисля…

Тя преглътна. Все още се колебаеше да го каже направо. Ако майка й разбереше, че е броила парите в кутията, щеше да се ядоса. А когато се ядосаше, тя плашеше Елен. Появяваха се онези цветни петна по страните й, вените изпъкваха по слепоочията, виолетовите й очи блясваха или се изпълваха със сълзи, гласът й се издигаше и тя започваше да трепери.

— Просто се питах, знаеш ли. Дали все още спестяваме пари, за да отидем в Англия.

Тогава майка й изведнъж се изправи. Очите й напрегнато се разшириха и като че ли искаше да каже нещо, но се спря. Лицето й се изопна. После също така внезапно омекна, и тя се засмя. Леко тайнствена, дълга, бавна и странна усмивка.

— Разбира се, скъпа моя — каза тя. — Разбира се, че пестим. Винаги съм ти казвала, нали? Не бих забравила. — Тя замълча, Еленините очи не се отклоняваха от лицето й. — Точно така е… — Ами, ние вече сме тук от дълго време, ти започна училище и понякога си мисля, че би било по-хубаво да останем.

— Да останем? — Елен почувства, че силно се изчервява. — Тук? Във фургонния парк?

Майка й се разсмя:

— Не, скъпа, разбира се, че не. Няма да стоим на това място един миг повече, отколкото е необходимо. Не, скъпа, аз съвсем нямам предвид това. Просто това е… ако се променят обстоятелствата. Ако значително се променят. Тогава ще ни бъде много приятно да стоим в Америка, дори в Алабама, не мислиш ли?

— Да се променят? Да се променят как? — гласът й неконтролирано се издигна, но майка й само се усмихна. — Само за добро, разбира се, скъпа. Ако имахме повече пари, например, доста много пари. И хубаво място да живеем. Ако имаме кола и всичките нови дрехи, които бихме поискали. Ако никога не правим вече сметка за бюджета, и ако купуваме просто всичко, което поискаме… — Тя раздвижи неопределено ръце. — Ако това се случи, тогава, мисля, че едва ли бих имала нещо против да остана тук. — Тя погледна в Елениното сгорещено, скептично лице. — Скъпа, не гледай толкова непреклонно, така си много непривлекателна. В края на краищата, някои части от Алабама са много красиви. Има някои много хубави къщи с красиви градини, почти като английските. — Тя придумващо й се усмихна. — Има поляни и цветя, и камелии на пролет. Има градинари и тук все още човек намира прислуга. Защото, някои хора в Алабама живеят така, както почти никой в Англия не би могъл да си позволи и…

Елен се изправи. Тя не можеше да издържи да слуша повече. Майка й сигурно полудяваше. Всичко това бе мечта, фантазия — също като отиването в Англия.

— Къде? — извика тя, и направи диви вълнообразни жестове към прозореца. — Къде? Градини? Прислуга? Камелии? Да виждаш някои от тях вън, във фургонния парк?

— Не тук. Разбира се, не тук — гласът на майка и също се бе повишил. — Не говорех за тук, отвън. Знаеш че не, говорех…

— Тогава къде са?

— На много места. Виждала си ги — Тя се поколеба, — у Калвъртови, например. Има красиви камелии точно над Калвъртови…

— Има ли? Има ли? — Елен знаеше, че сега почти крещеше и не можеше да се спре. Тя се отблъсна от масата и тръгна към отворената врата. Знаеше, че трябва да изтича навън, да избяга, да отиде някъде. Не можеше да понася да остане нито секунда повече в тази топла, задушна, малка стая. Не можеше да понася израза на майчиното й лице, нейните полусбръчкани, полуизпълнени с надежда и внезапно изплашени виолетови очи. На вратата се обърна с гърло, присвито от болка, обич и гняв, събрани така, че едва можеше да говори. — Кой се интересува от Калвъртови? — каза тя. — Кой го е грижа? Какво си намислила сега, майко? Да купиш къщата на Калвъртови за сто и петдесет долара?

В началото тя просто тичаше, без да мисли къде отива, завладяна от желанието да остане сама. Тичаше и сълзите заливаха лицето й, после внезапно спря. Беше стигнала отвъд края на старите памучни ниви, и сега знаеше къде искаше да отиде. Долу, във вира. В студената, кафява вода. Без да се бави, тя скочи в канавката, пропълзя под телта и започна да тича между градинските храсти. Не поспря, за да погледне къщата, моравите, или дори малката лятна къща. Не я интересуваше дали ще я види някой. За минута бе в сянката на канадските тополи, полухлъзгайки се, полупадайки надолу по наклона към водата.

Застоя се на брега за миг, усещайки внезапния хлад на въздуха, който пресуши сълзите по лицето й, после свали всичките си дрехи, захвърляйки ги небрежно надолу. Постоя за момент гола под дърветата, слънчевата светлина и сенките се разхождаха по кожата й. После се гмурна във водата.

Били добре я беше научил и тя заплува бързо, но вирът съвсем не беше толкова широк, както й се бе струвал, когато беше малка, така че тя отиваше до края му и се връщаше напред-назад натрапчиво, безсмислено, докато не й остана дъх и целият гняв и срам, и объркване бяха изчезнали.

Тогава спря, изправена сред плитчината, накланяйки главата си назад, така че дългите й и объркани мокри руси коси, потъмнели от водата се надиплиха и паднаха на меки вълни по гърба й. Погледна надолу, към собственото си тяло, към дългите, тесни хълбоци. Тя беше най-високата, с пет сантиметра по-висока от всички момичета в нейния клас. Кожа, бледа на тази светлина, златиста на слънце. Малък триъгълник от косми върху слабините и. Гърдите й бяха малки и меки, надигнали се от гръдния й кош. Зърната й бяха твърди и изострени от студената вода, кръговете около тях изглеждаха широки и тъмни. Такива стават, когато те докосват момчетата, беше казала Пришила-Ан. Момчетата харесваха това, те обичаха да ги докосват и после да ги целуват, да докосват зърната с език и да ги смучат. И когато те правят това, ти се чувстваш изумително, невероятно, направо магически, като че ли не ти се иска никога да спрат.

Тя бавно повдигна влажните си ръце и ги плъзна по тялото си. Нагоре, по извивките на бедрата и ханша, нагоре към гръдния кош, под гърдите. Деликатно ги събра в шепи — Тя вече можеше да направи това — после, много внимателно, погали твърдите зърна с пръстите си. Изпита вълна от внезапно удоволствие, сладостна тръпка.

Бързо, виновно, тя отпусна ръце и погледна през рамо.

Нямаше никой, разбира се — кой би могъл да бъде там? Били работеше в кафенето. Никой друг никога не идваше тук.

Все пак, сега, когато гневът си беше отишъл, тя почувства страх за това, което беше направила. Ако някой я беше наблюдавал, някой, който да види какво току-що беше направила? С широко отворени очи се взря в сенките. Играеща светлина, сивкави стебла на канадските тополи, никой.

Успокоена, поиска да си тръгне, да се върне във фургонния парк — сега, веднага, преди да изчезне светлината и да потъмнеят сенките. Тя излезе от водата и вече треперейки, започна бързо да навлича дрехите си, дърпайки ги върху тялото си толкова бързо, колкото й позволяваше влажната кожа. Не я беше грижа за сутиена, не сега, беше толкова труден за слагане. Само бялата блузка, която прилепна по влажното й тяло, памучните гащета и полата, която вече й беше окъсяла. Изцеди косата си, колкото можа, но влажните кичури останаха около лицето и по раменете й. После пламнала, нервна, натъпка сутиена в джоба си, нахлузи голите си крака в обувките и изпълзя нагоре по склона. С наведена глава се превиваше под клоните и излезе на пътечката, обрасла с ниска трева, на слънчева светлина.

Мъж в бял костюм стоеше там. Стоеше точно на тревата близо до лятната къща и гледаше право в нея. За момент тя доби усещането, че той знаеше къде е била и че я беше очаквал, но бързо отхвърли предположението. Замръзна на място.

Той държеше ръце в джобовете си и слънцето беше зад гърба му, така той изглеждаше много висок и тъмен, много студен и елегантен. Точно така, както бе изглеждал на своята веранда отдавна преди много години. Той заговори пръв.

— Ами сега, госпожице? — попита той, усмихвайки се и някак силно проточвайки думите.

После направи стъпка напред, втора, и извади ръцете си. Усмивката му стана още по-широка.

— Все още ли казваш „Как си“ по начина, както преди? И се ръкуваш?

Елен захапа устна. Тя несигурно погледна към него.

— Понякога — отвърна.

Тогава му подаде ръка и той тържествено я разтърси. Тя го гледаше втренчено, едва ли не очаквайки го да направи същото, както бе направил преди много години, да притисне и леко да я драсне с нокът, тук, във влажния кръг на дланта. Но той не го направи. Просто разтърси ръката й съвсем официално, пусна я и погледна към нея.

Той гледаше в нея като че ли цяла вечност, въпреки че не бе траяло повече от две секунди. Погледна към дългите й мокри коси и пламналото й лице. Погледна към мократа блузка, която прилепваше и очертаваше гърдичките й. Погледна към късата й, момичешка пола и обгорелите й от слънцето крака. Огледа, както я оглеждаше Били Танър, като че ли не можеше да повярва на това, което виждаше. И съвсем внезапно Елен се успокои. Всичко бе наред, помисли си. Всичко е наред. Той не беше ядосан и дори да беше, тя доби странното чувство, че би могла да го спре, ако пожелае.

Той се усмихна отново с хубава, топла усмивка, разкривайки равни, съвършени зъби.

— Ти си пораснала, — каза той накрая. — Помниш ли ме? Ти си Елен, нали? Елен Крейг. — Той замълча. — Добре, тъй като си на моя земя, Елен Крейг, мога ли да ти предложа нещо за пиене?

— Аз… Много ви благодаря. Не, ами, аз трябва да се връщам вкъщи сега, и…

— Не говори абсурдни неща — засмя се той, и после за нейно учудване, взе здраво, но внимателно ръката й, постави я върху своята, така както нейната майка й беше показвала, като че ли я повеждаше към масата за обяд. Той тръгна, и Елен тръгна с него.

— И така, какво да бъде? Сладко ментово уиски? Уиски с лимон? Кока? Бърбън с лед?

Елен нервно се изсмя:

— Алкохол не. Аз, ами аз съм на дванайсет. Майка ми казва, че още съм твърде малка.

— Ти ме изненадваш. На дванайсет? Аз те взех за пораснала млада жена.

Елен се изчерви от удоволствие:

— По-добре една лимонада.

— Тогава ще бъде лимонада.

Те „пристъпваха“ — това бе думата, помисли Елен. Не вървяха: вървя, е много обикновена дума. През тревата, покрай старата лятна къща и през моравите с открит изглед към високите прозорци на голямата къща. Покрай високия бял портик, покрай магнолиевите дървета, които стигаха почти до покрива. Ръка в ръка, направо по стъпалата към верандата, през огромната входна зала, по студената каменна настилка и в най-хубавата стая, която бе виждала през целия си живот.

Тя беше толкова голяма, че не можеше да повярва. Трябва да беше дванайсет или може би петнайсет метра дълга. Таванът беше много висок и имаше четири грамадни прозореца. Транспарантите бяха спуснати против следобедното слънце.

Той й показа кресло и Елен седна в него. Това беше най-голямото усещане за мекота, удобство и лукс, което й бе познато. Коприна под голите й крака и възглавници, напълнени с най-фина гъша перушина. Тя се облегна леко замаяна, със силно биещо сърце. Майор Калвърт приближи до един шкаф в другия край на стаята и първоначално тя помисли, че ще повика със звънец иконома, но той не направи това. Подготви сам питиетата върху сребърен поднос: уиски за него, видя тя, с лед, който взе с щипки от сребърна кофичка. И лимонада за нея, зелена „Оденил“ във висока чаша от тънко стъкло. Той се върна с питиетата в ръка и я погледна отново. После се обърна, като че ли се бе подсетил и затвори високата махагонова врата. Подаде нейното питие и седна в креслото срещу нея.

Елен стискаше здраво чашата в ръка. Точно до нея имаше малка полирана дървена масичка с цветя и малка сребърна табличка, върху която изглеждаше, че би могло да се постави чашата, но не беше сигурна. Погледът й се плъзна по стаята, но тя беше прекалено огромна, прекалено необикновена, за да можеше да я обхване наведнъж. Имаше обърканото впечатление, че всичко блести: масите, сребърните пепелници и рамките на фотографските снимки, голямото пиано в отдалечения край, позлатените рамки на картините по стените. Навсякъде имаше цветя, стайни цветя и палми. Цветният аромат достигнало нея във вече хладния въздух, очите й бяха като заслепени. Тя погледна отново към майор Калвърт.

Той седеше там, очевидно съвсем отпуснат, с крака кръстосани в колената и тупащ лениво върху килима с една от съвършено лъснатите си обувки.

Кожата му беше силно обгоряла, косата и мустаците му бяха толкова тъмни, колкото тя ги беше запомнила. Докато го гледаше, той присегна към джоба си, извади златна табакера и запалка.

— Ти също и не пушиш, предполагам. — Ъглите на устните му се повдигнаха. — Имаш ли нещо против, ако аз запаля?

— О, не, не, разбира се, че не.

Той запали цигарата и бавно издиша дима. Не изглеждаше, че изпитва нужда да каже каквото и да било, но за Елен бе така. Тишината беше ужасяваща.

— Аз не би трябвало да бъда там, — изрече тя изведнъж. — Давам си сметка за това. В езерото, искам да кажа. Съжалявам.

— Моля — Той направи любезен жест с ръце. — Много е топло. Ако си била там, чувствай се свободна да ходиш винаги когато желаеш. — Той замълча. — Това е хубаво място за плуване, ходиш ли често?

Елен го погледна несигурно, защото той постави странно въпроса. После поклати глава.

— Не. Не често. Не сега.

— А преди ли?

— Малко. Преди години.

Той въздъхна. Отговорът като чели му хареса.

— Да ви кажа истината, страшничко е — Тя замълча. — Много е сенчесто там. Човек има чувството, че е наблюдаван.

Той не отговори на това, а дръпна от цигарата. Настъпи отново тишина, в ъгъла биеше стенен часовник.

— Наистина е много горещо — каза Елен. Мислите й хаотично се въртяха. Знаеше, че сигурно има много неща, които би могла да каже, но точно сега не можеше да се сети за нито едно от тях. — Госпожа Калвърт вкъщи ли е?

Излезе от устата й ей така, идиотски. Но като че ли за майор Калвърт това нямаше значение. Само разсеяно погледна, като чели мислеше за нещо друго.

— Какво? О, не. Тя нрави посещение на своята фамилия, знаеш ли. Чак във Филаделфия.

Елен се замисли върху тази информация. Майор Калвърт не каза нищо повече, но продължи да я гледа. Извади цигарата си и хлъзна ръката си в джоба. Тя не знаеше защо, може би това беше неговият начин да я гледа толкова спокойно, и Елен се почувства все по-уверена. Усети как червенината се изкачи по бузите й, и внезапно се усети странно развълнувана и нервна. Набързо пресуши чашата с лимонада.

— Искаш ли още?

— О, не. Благодаря. — Тя нервно изви ръце в полата си.

— Ти все още говориш с английски акцент. Съвсем не с американски. Забележително. — Той го каза така внезапно, че тя подскочи. И се усмихна.

— Така ли? Аз мога да говоря също и с американски акцент. Когато искам.

— Можеш ли сега? — Той се наклони напред. — Кажи ми нещо тогава на американски…

Елен пое дъх. Спусна клепачи, после го погледна отново.

— Извинете, че влязох във вашето имение, майор Калвърт… — излезе съвършено бавен южняшки проточен говор, въздържан, с леко предизвикателство. Майор Калвърт я изгледа за миг напрегнато, после повдигна назад глава и се разсмя. Точно по начина, който тя си спомняше.

— Ами, да, кой би могъл да повярва? — Той спря да се смее. — Ти си способна млада жена. Също така и хубава. — Той внезапно се наведе напред, тъмните му, закачливи очи срещнаха нейните. — Казват ли ти това всички момчета наоколо? Сигурен съм, че го казват. Че си хубава? Много повече, че си красива?

Елениното сърце като че ли прескочи един удар. Бърза тръпка на вълнение, подобно на електрически ток премина през нея и изчезна. Тя наведе надолу глава и се изправи.

— Аз по-добре сега да си вървя вкъщи. Благодаря за напитката майор Калвърт.

— Беше удоволствие, госпожице.

В същия момент той се изправи и гласът му прозвуча закачливо. Но, когато го погледна, й се стори, че се беше излъгала. Очите му бяха тъмнокафяви и много сериозни. Внезапно бе застанал твърде близо до нея и Елен можа да забележи, че дъхът му бе малко зачестен.

— Косата ти е още мокра, Елен Крейг. Знаеш ли това? — каза той и гласът му като че ли прозвуча странно и бе станал по-плътен.

Тогава той повдигна ръка и докосна косата й, много бавно повдигна един дълъг кичур и го остави да се изниже между пръстите си. Елен не помръдна.

— И блузката ти. Почти цялата е мокра.

Тя видя, че той прекарва език по устните си, видя как гръдният му кош се повдигаше и спадаше под елегантното сако. И тогава, той я докосна. Най-напред ръкава й, и после бавно и преднамерено гледайки право надолу в ужасените й очи — нейната гръд. Леко докосване, при което тя знаеше, че той можеше да усети набъбналите й гърди през мократа тъкан, но това бе и движение, което също така би могло да мине и незабелязано.

Тя знаеше, че трябва да направи нещо — да му каже да спре, да отблъсне настрана ръката му, да избяга от стаята, да направи каквото и да е, но не направи нито едно от всички тези неща. Просто стоеше там и го гледаше.

— Измокрена си цялата, чак до кожата.

Сега гласът му беше дълбок и плътен, подобен на въздишка. За миг той остана неподвижен така, после внезапно ръката му се притисна по-силно към гръдта й. Очите му продължаваха да се взират в нейните и Елен объркано помисли, че той като че ли търсеше нещо в тях, нещо, което искаше да прочете, но не знаеше какво бе то. Тогава той хлъзна ръката си под блузата й с лекота и нежност събра голата й гръд в сухата си длан. И отново застана така, напълно неподвижен, после раздвижи пръсти, веднъж, два пъти около зърното й с докосване леко като от перце и изключително пронизващо.

После отмести ръката си, като че ли нищо не се бе случило. Просто взе ръката й по същия начин, както преди и любезно я поведе към вратата.

Във входната зала погледна в лицето и. Сега отново изглеждаше успокоен и странната напрегнатост беше изчезнала от очите му.

— Би ли желала да дойдеш тук отново някой ден, Елен Крейг? — Той замълча — Да разгледаш плантацията наоколо, може би?

Елен поклати глава:

— Не зная, може би.

Нейният отговор като че ли му хареса, защото той се засмя.

— Чудесно, — каза той. — Чудесно. По всяко време, когато се почувстваш готова, само ми кажи. Няма значение кога.

— Така ли? — Елен повдигна глава, сините й очи блеснаха в съмнение.

Той поклати глава:

— Не, госпожице. — Той докосна ръката й. — Не мога да чакам.

Когато дойде нейният петнайсети рожден ден, Били Танър каза, че това е нещо специално, нещо, което трябваше да бъде отбелязано. Били беше завършил вече Селманската гимназия и работеше в гаража отвъд Мериборския път. Работеше целодневно и казваше, че печели добри пари.

— Бихме могли да излезем, да вечеряме някъде, — каза Били. — Да направим стилно честване…

Елен несигурно погледна към него. Били като че ли по-малко я избягваше тези дни, дори й беше обещал, че някой път ще я вземе да поплуват, но досега не й бе определил среща.

— Само ти и аз, Били?

Лицето на Били стана тухленочервено.

— Може би ти би пожелала да направим каре?

Елен поклати глава. Помисли, че би предпочела да бъде сама с Били, но не й се искаше да го каже. Не искаше да изглежда натрапчива.

— Бих могла да поканя Пришила-Ан, предполагам — промърмори тя.

— Окей. Разбира се. Защо не?

Така че тя покани Пришила-Ан и веждите на Пришила-Ан веднага изчезнаха нагоре, под нейния внимателно сресан бретон.

— Били Танър? Били Танър? Ти се шегуваш. В ресторант? Ще плаша той?

— Така предполагам.

— Окей. — Пришила-Ан въздъхна. — Някакво честване. Ще говоря с Дейл, съгласна ли си? Защото в такъв случай бихме могли да отидем с неговата кола. Аз с автобус не отивам. Няма начин…

И така, те всички се наблъскаха в буика на Дейл Гарит. Тя и Били отзад, Пришила-Ан и Дейл отпред. Дейл, карайки само с една ръка на кормилото, Пришила-Ан смееща се, отваряща пакет от шест метални кутии с бира. Тя хвърли две кутии назад и отвори една за себе си. „Будвайзерът“ изведнъж се разпръска навсякъде. После една за Дейл. Тя наклони глава назад. Едната й ръка остана върху бедрото на Дейл и той каза нещо, което Елен не можа да долови, а Пришила-Ан се засмя. Елен се наклони назад върху седалката. Дейл беше най-новият приятел на Пришила-Ан. Тя бе престанала да брои колко бяха минали между Еди Хейнис и него. Поне шест, може би седем. А тя самата беше на петнайсет — петнайсет години и два и половина дни. Кога нейният живот щеше най-накрая щеше да започне?

Седнал до нея, Били внимателно отвори една кутия бира и й я подаде. Своята той остави неотворена. Били не пиеше, и Елен мислеше, че знае защо — заради баща си.

Тя скришом го погледна и сърцето й се присви. Можеше да се увери колко здраво се стараеше той. Преди няколко години се бе отказал от ниско подстриганата си коса. Сега носеше тъмната си коса сресана право назад, тя лъщеше от мазнина. Облякъл беше хубавия си костюм, този който слагаше на сватби и погребения. Не му стоеше много добре и имаше протрити кръпки на лактите. Беше сложил също риза и връзка и се усещаше, че те го притесняват, защото много често пъхаше пръст под яката, като че ли тя го задушаваше. Беше се порязал при бръснене и имаше малка резка където се бе опитал да си пуска бакенбарди. Миришеше прекалено силно на афтършейв и седеше сковано, изправен с две ръце на коленете. Не бе казал нито една дума, откакто бяха влезли в колата.

Елен се чувстваше объркана и се мразеше заради това. Тя се опитваше да не гледа право напред, към Дейл Гарит. Той беше претоварен или поне така беше казала Пришила-Ан. Баща му притежаваше фабрика за торове отвъд автострадата Монгомъри. Той бе завършил колеж, имаше буик и не се ползваше с добро име. Пришила-Ан го обичаше. „Това е той, Елен, — беше казала тя. — Този път аз точно знам. Това е той.“ Дейл Гарит носеше спортен жакет и разкопчана риза на фирмата „Брук брадърс“. Неговата коса не беше мазна, тя се развяваше по челото му, когато се смееше — нещо, което той често правеше. Един в червено и златисто пръстен, знак на студентско побратимяване блестеше на пръста му. Елен погледна настрани: тя не харесваше Дейл Гарит толкова много. Той е сноб, мислеше тя, и самохвалко, пригладен, с добър вид, това е сигурно, но съвсем не толкова хубав, колкото Били с неговите като на морска риба сини очи. Нито толкова взискателен. Когато поглеждаше към него и после поглеждаше към Били, тя изпитваше съжаление и после срам.

— Запази ли места, Танър? — Дейл се обърна и се захили през рамо. И изхвърли кутията от „Будвайзер“ през прозореца.

— Не. — Гласът на Били беше спокоен. — Нямаше нужда. Няма да е пълно.

— Надявам се да сте прав, Танър… — Елен го видя да поглежда към Пришила-Ан и да й намига. — Искам да кажа, че тези луксозни места могат да бъдат доста странни в това отношение. Да ни върнат, щом сме без резервация, знаеш ли?

— Всичко ще бъде наред.

— Надявам се. Защото аз имам добър апетит днес, мислейки за тази вечер. Във всички случаи, човек… — ръката му легна долу върху ръката на Пришила-Ан и леко я намести. — Да, господине! Аз си представях хубава пържола и изобилие от пържени картофи, салатата отделно. Малко френско вино, може би. Имат ли френско вино на това място, Танър?

— Сигурно. — Лицето на Били изглеждаше бледо и напрегнато. — Искам да кажа, предполагам, че имат.

— Френско вино, попитах, Танър. — Дейл се разсмя. — Искам да кажа, това е честване, нали? — Той се захили на Елен в обратното огледало. — Френско име, френско вино. Има смисъл, не мислиш ли?

Елен не каза нищо. Очите й за миг срещнаха очите на Дейл, после се плъзнаха настрана. Той се опитваше да дразни Били, знаеше това. И нея също, може би. Тя го караше да се чувства неспокоен със своето странно име и странния си глас, беше сигурна. Дейл обичаше да определя мястото на всекиго, мислеше тя, а той не знаеше къде точно да постави нея. Това бе причината за нервността му, която го правеше груб. Тя спокойно се присегна, намери ръката на Били, и силно я стисна.

Ресторантът се намираше в покрайнините на Монгомъри.

— Не е в центъра? — запита Дейл, когато Били се наведе напред и започна да му обяснява посоката.

— Не, не е в центъра. Завийте наляво…

След завоя към летището, под моста и по главната автострада, която води за града. Те минаха голям паркинг, гараж, две бензиностанции, светофари. Били бе започнал да изглежда развълнуван и горд. Той ръкомахаше.

— Насам, тук. Завийте надясно…

Дейл натисна спирачките. Спряха. Настъпи тишина, нарушавана от сдържания кикот на Пришила-Ан.

— Тук? — гласът на Дейл звучеше невярващо. — „При Хауард Джонсън“?

— Това е. — Бил вече излизаше от колата. Той заобиколи откъм Еленината страна, отвори вратата и внимателно й помогна да излезе.

— Ресторант, — каза меко и тя можа да усети нервността на тялото му. — Какво си мисли той, че имам предвид кафене?

— Хубав е, Били, — каза бързо Елен. — Много е хубав. Благодаря ти.

Пришила-Ан и Дейл се прегръщаха, така че двамата с Били вървяха пред тях през входното помещение и в самия ресторант. Той беше много просторен и полупразен. Редица от бели бизнесмени на високите табуретки пред бара, лъскаво червени столове. Шефът на заведението също бе облечен в червено. Беше на възрастта на Били и беше пъпчив. Той огледа Били от горе надолу и Елен усети презрителната усмивка, която се появи в очите му. После погледна към нея, и зениците му се разшириха.

— Бихме искали една маса — каза твърдо Били. — Ей там, до прозореца.

Мъжът се приготви да вдигне презрително рамене, после се обърна към Елен и продължително я изгледа.

— Разбира се. Оттук, госпожо.

Елен почувства как червенина нахлу в лицето й. Тя го последва до масата и седна. Два списъка с менюто бяха тръснати на масата.

— Имаме нужда от още два. Ще бъдем четирима — каза Били, но мъжът вече се беше отдалечил.

Елен повдигна очи и срещна втренчения поглед на Били. Тя се питаше дали той бе забелязал грубостта на този човек, защото и да беше я забелязал, даваше вид, че не го интересува. Лицето му изглеждаше меко, както и напрегнато и сините му очи сияеха като небе в летен ден.

— Красива си, — каза простичко Били. — Наистина. Предполагам, че ти си най-красивото нещо, което съм виждал в живота си.

— Били?

— Така че, не давам пукната пара, окей? — Той бързо се усмихна и краищата на сините му очи се свиха. — Нито за Дейл Гарит, нито също за оня приятел там. За нищо. Дотогава, докато имам възможност да те гледам. Това е всичко.

— Били, аз… — Тя се поколеба, не съвсем сигурна какво трябваше да каже, защото това, което чу я изненада и й достави удоволствие, но също така малко я изплаши. Нещо в нея се отдръпна назад, и единственото, в което бе сигурна, беше, че не искаше Били да бъде уязвен, никога. Не и от нея. — Аз… харесваш ли роклята ми?

Беше в бяла памучна рокля, която подчертаваше тена на кожата й. Когато майка й я беше показала, тя бе танцувала из стаята от радост. Това беше най-хубавата рокля, която някога бе обличала.

— Харесвам роклята ти.

— Майка ми я уши. За рождения ми ден. Тя купи плата евтино и…

— Знае ли къде си тази вечер? — лицето на Били леко потъмня. — Имам предвид, каза ли й, че ще излизаш с мене?

— Не, Били — Тя вдигна към него умолителен поглед.

— Тя мисли, че не съм достоен да те изведа някъде?

— Не, Били, разбира се, не. Не е това. Тя просто не обича аз да ходя по срещи. С никого. Казва, че съм все още твърде млада и затова казах, че съм с Пришила-Ан…

— Твърде млада? — Били се намръщи. — Ти си почти жена. — Той се поколеба, — поне така ми се струва.

Настъпи пауза и тя проследи погледа му. Откъм далечната част на ресторанта приближаваха Дейл и Пришила-Ан.

— Моят баща се е оженил, когато е бил на осемнайсет. — Били си играеше с ножа. — Майка ми е била на шестнайсет, седемнайсет, когато съм се родил… — Той въздъхна. — Може би твоята гледа по друг начин на нещата, тъй като е от Англия и прочие… Сега, искаш ли да погледнеш в менюто?

Елен взе едната папка със списъка на ястията. Цените подскочиха пред очите й и тя почувства, че й призлява. Всичко изглеждаше толкова скъпо, а от всичко, което й беше казал, Елен бе разбрала, че той не печели много. Половината от това, което той изкарваше или повече отиваше за неговата майка. Може би, ако тя кажеше, че не е много гладна, може би, ако си поръчаше само една салата? Но Били би бил разочарован, ако тя направеше това. Той бе планирал тази вечеря от седмици, от месеци, може би…

А нейната майка — какво би казала нейната майка, ако знаеше къде е тя? Вече не беше сигурна. Елен бе излъгала, за по-сигурно, защото ако бе казала истината, майка й би могла да се ядоса и да не я пусне. Но, от друга страна, тя би могла просто да приеме и да не каже нищо.

Елен не разбираше майка си в последно време — Тя бе станала толкова непредсказуема, толкова странна. Понякога бе с повишено настроение, високо като хвърчило в небето, изпълнена с необяснимо напрегнато въодушевление, което Елен беше започнала да разпознава и да се страхува от него. Страхуваше се, защото знаеше, че няма да трае дълго. На следващия ден, тя изглеждаше разстроена. Влачеше се наоколо, като че ли едва събираше енергия да помръдне. Слушаше и кимаше, когато Елен й говореше, но големите й виолетови очи гледаха в някакъв неин свят, и, като че ли не чуваше нито дума, от това, което й се казваше. Вече по-малко се грижеше за себе си. Беше ужасно слаба, не искаше да яде, имаше сиви ивици в косите си и не ги забождаше с фуркети, както преди.

Понякога Елен мислеше, че тя пие. Веднъж бе намерила увита в хартия празна бутилка водка, скрита в кофата за боклук и оттогава бе започнала внимателно да я наблюдава. Но никога не бе я видяла да пие, никога не намери друга бутилка. Тя спеше много, особено последните седмици — Елен го беше забелязала. Понякога, когато се връщаше от училище, заварваше майка си в леглото. Просто си лежи, й казваше. Било много просто — боляла я главата. Но това нямало значение, Каси Уайт имала две нови помощнички, така че можела да се справя. Би трябвало.

И парите. Цените от менюто плуваха пред очите й. Тя не искаше да мисли за пари или за старата тенекиена кутия. Последния път, когато бе погледнала в нея, там имаше четирийсет и три долара…

Тя би искала да каже на някого, да поговори с някого, но лоялността я спираше. Беше опитала веднъж, само веднъж. Бегъл опит. „Понякога си мисля, че никога няма да отида в Англия“, бе казала тя на Пришила-Ан, но Пришила–Ан само се бе засмяла.

— Сладка, нима някога си вярвала, че ще отидеш? Чиста мечта. Оринджбърг не е толкова лошо място… — Тя бе направила физиономия, показвайки „главната улица“. — Стой тук! Винаги можеш да се ожениш за Били Танър…

Елен затвори очи. Тя нямаше да мисли за това, няма. Днес бе нейният рожден ден! Тя трябваше да бъде щастлива. Ако се замислеше прекалено много, клетката се затваряше и тогава тя се чувстваше като болна, нещастна и изплашена. Беше като животно в капан.

Сега Били четеше менюто, с единия пръст следеше напечатаните редове. Устните му се раздвижиха. Пришила-Ан смушка Дейл и Елен едва се въздържа да не се присегне и да вземе менюто. „Не прави това, Били, й се искаше да извика. Знам, че ти струваш колкото стотина като тях, но не виждаш ли, че ти се присмиват? О, Били, не виждаш ли?“. Тогава пристигна и сервитьорът и Били се опита да му предаде поръчките на всички, обърка се и лицето му пламна яркочервено.

— Аз ще се спра на бифтек и пържени картофи.

Сервитьорът самодоволно се захили.

— А как бихте желали да ви бъде приготвен бифтекът, господине?

Били го изгледа безизразно.

— Както винаги ги готвите, предполагам — каза той накрая.

— Той иска да каже как го искаш, Били. — Пришила-Ан го съжали. — Нали знаеш — недопечен, среден или препечен?

— О, препечен…

— Аз ще взема същото — каза бързо Елен.

Пришила-Ан направи своята поръчка. Тогава сервитьорът се обърна към Дейл. Хиленето изчезна.

— Господине?

— Добре, сега… — Дейл се оттегли назад към седалката на стола. Той беше седнал до Елен, и сега протегна ръка върху гърба на седалката до раменете й.

— Аз ще взема филе. Недопечено. Отделно лук, голяма салата, да бъде с рокфор. Предполагам, че тук нямате лист с вината.

— Нямаме, господине.

— Тогава ще взема бърбън с лед. И една бира. А вие, Танър?

— Нищо за мен.

— Това ще бъде тогава. — Дейл се засмя. — Тези хубави дами са малолетни…

Когато сервитьорът донесе бърбън със звънтящ лед, Дейл вдигна своята чаша:

— За Елен. — Той се надвеси над нея с бляскащи очи и влажни устни. — Знаеш ли, не мога да повярвам, че си на петнайсет години. Изглеждаш толкова по-голяма сега… — очите му се плъзнаха по гърдите й и се върнаха към нейното лице. — Пришила-Ан, сладка, — говореше той провлечено. — Как никога не си ми казала, че имаш толкова симпатична приятелка?

Той започна, както и имаше намерение да продължи, без да губи всяка възможност, за да засегне Били и без да пропуска шанса да флиртува с Елен. Били почти не говореше. Изведнъж тя разбра какво става. Лицето на Пришила-Ан се бе изострило. Когато Елен се опитваше да срещне погледа й, тя обръщаше лице настрана. Елен седеше там, а той систематично разстройваше вечерта. Самият Дейл изглежда се забавляваше добре. Ядеше с удоволствие. Гаврътна няколко чаши бира и колкото повече пиеше, толкова повече лицето му почервеняваше и толкова той се държеше по-скандално.

Когато Елен бутна половината от бифтека и от пържените си картофи неизядени, Дейл се разсмя. Ръката му обхвана раменете й, пръстите му за кратко погалиха голата й ръка.

— Така ли пазиш фигурата си, Елен? Тя и без това е толкова стройна! Защо, хващам се на бас, че с една ръка мога да обхвана ханша ти. Какво мислиш, Пришила-Ан?

Пришила-Ан пресуши чашата си с вода и лед на един дъх. Тя беше облякла силно вталена розова блуза. Лицето й беше също розово, очите й се бяха разширили от възмущение.

— А няма ли да станат точно около моя? — Тя гневно изгледа всички на масата. — Това ли е, което казваш, Дейл?

Дейл се засмя:

— Не, разбира се, сладка. Не бих могъл да измисля по-добро място да ги сложа, когато съм с теб, знаеш това…

Лицето на Пришила-Ан омекна, тя нервно се изсмя. Елен бързо се отмести, така че да бъде извън обсега на ръката му. Били, който бе спрял да яде, взе отново ножа и вилицата и продължи търпеливо да разрязва бифтека. Когато сервитьорът отмести чиниите, никой не пожела нищо повече, освен Дейл, който си поръча сладкиш с извара, още едно уиски със сода и кафе. Когато кафето пристигна, той внимателно изля сметановия крем върху обратната страна на лъжичката, така че той потече в блед кръг надолу в чашата. Той отпи и се обърна към Елен. Имаше тънка сметанена черта върху горната устна.

— Точно както го искам. Гладко и сметанесто отгоре, топло и тъмно отдолу… — Той се засмя, гледайки я с отпуснати клепачи, после удобно се облегна назад.

— Добре сега, всичко беше хубаво. Благодаря, Танър. Истински вкусно ядене. — Той едва успя да сдържи оригването си. — Вие, между другото, къде работите, Танър? Мисля, че не казахте…

— Отвъд автострадата „Мейбъри“. В гаража на Хейнис.

— Не ми го казвайте! Вие познавате Хейнис? Беше в Селманската гимназия. Той е стар приятел на Пришила-Ан, нали? Вие го познавате?

— Срещал съм го. — Били изгледа Пришила-Ан. — Той сега е женен.

— Да не би да не знам! — Пришила-Ан тръсна глава.

— Женен е за Сюзи Маршъл, беше един клас преди нас. Оженил се е за нея навреме, както чух…

— Странно… — Дейл не слушаше. — Не знаех, че Хейнис назначава бели момчета. Мислех, че със заплатите, които дава, може да взима само негри…

— Тогава, погрешно сте мислел. — Били бавно постави чашката в чинийката.

— Наесен Дейл започва да се занимава с право. — Пришила-Ан прекъсна бързо последвалата неприятна тишина. Елен видя отправеният й към Дейл нервен поглед. — Той планира да открие своя собствена практика тук, в Монгомъри, нали Дейл? Неговият баща има истински принос за кампанията на Джордж Уолъс, а Дейл работеше в неговия предизборен щаб. Писане на речи, изследвания и прочие…

— Така ли? — Били го погледна през масата и Дейл повдигна рамене. Той отправи лека усмивка към Пришила-Ан.

— Разбира се, че е така — Той направи пренебрежителен жест. — Не съм написал нито една от речите му, вие разбирате. Повече от времето си прекарвах да правя кафе. Но това беше истинска привилегия, знаете ли? Чест. Той е странен човек, този Уолъс. Находчив. Знае, че имаме нужда от всички умни адвокати, които тук можем да намерим. Точно при сегашния ход на нещата във Вашингтон. Федералното правителство се навира и в най-дребната работа. Годман Янкис се опитва да ни казва какво да правим и какво да не правим. Това ме кара да кипя. И този Линдън Джонсън, всички ни изпързаля като гласува за Закона за гражданските права. По тоя начин да го вкара в Сената! Той би продал собствената си баба за кофа лайна, а се нарича южняк… — Той прекъсна и се засмя. — Извинявам се пред дамите. Предполагам, че се увлякох. Но всеки път, когато чуе думите „граждански права“, моят татко казва, че се хваща за оръжието си. И аз се чувствам по същия начин. Негрите да гласуват? Да седят в същите училища с бели момичета и бели момчета? Това са комунистически приказки. Еврейски и комунистически. Но аз ще ви кажа едно. Това няма никога да стане. Не тук, в Алабама.

Той спря, после намигна през масата на Били:

— Тихо, няма да говорим за политика, а Танър? Не искаме да отегчаваме дамите, нали? Още не съм видял дама, която да не обърне очи настрана и да не се прозине в минутата, когато се спомене за политика…

— Ще ме извините ли? — Елен бързо стана. Лицето на Били се беше изострило и стегнало, той вторачено гледаше Дейл през масата. Но Дейл като че ли не забелязваше. Той с изработено движение се повдигна на крака, за да мине Елен. Пришила-Ан също се изправи, и Дейл се засмя.

— Не ни карайте дълго дави чакаме…

В минутата, когато вратата на дамската тоалетна се затвори зад тях, Пришила-Ан се нахвърли към нея:

— Елен Крейг, лицемерка такава, какво мислиш, че правиш? И се наричаш моя приятелка…

Страните й пламтяха. Елен видя, че беше готова да заплаче.

— Да правя? Аз не правя нищо. Това е той. Това е Дейл. Аз не мога да променя начина, по който той се държи, аз не го окуражавам…

— О, така ли? Добре, но на мен не ми се струва така — не оттам, където седя. О, ти си траеш и не говориш много, признавам. Но ти нямаш нужда от това, ти само го гледаш с тези твои сини очи и това е най-голямото предизвикателство, което съм виждала. Защо Сюзи Маршал нямаше нищо против тебе…

— Това не е истина! — Елен хвана ръката й, а Пришила-Ан гневно я отхвърли. — Ти не би помислила това, зная, че не би го помислила. Ти си ми приятелка, Пришила-Ан.

— Бях. Аз бях твоя приятелка — Тя тръсна глава. — Бях толкова тъпа да те слушам. Трябваше да зная. Всички ме предупреждаваха: „Стой настрана от Елен Крейг“, казваха. „Защо искаш да бъдеш приятелка с момиче като нея?“ Но аз те харесвах. Аз ти се доверявах. Трябва да съм била луда.

— Пришила-Ан…

— Аз скъсах с Еди Хейнис заради теб! — гласът на Пришила-Ан се издигна до ридание. — Защото те слушах и казвах всички глупави неща, които ти ме учеше! „Ако ме уважаваш, Еди, ти не трябва да правиш така“ — помниш ли? Помниш ли как го упражнявахме в моята стая? И после аз го казах, и знаеш ли какво стана? Това беше моята последна среща с Еди. Тогава той тръгна със Сюзи Маршъл, и…

— Не можеш да ме упрекваш за това! — Елен я погледна с изненада. Сълзите на Пришила-Ан закапаха. — Аз не съм знаела какво ще се случи. Просто се опитвах да ти помогна…

— Наистина ли? — Пришила-Ан гневно я блъсна. Тя се обърна към огледалото и започна да тършува из чантичката си. — Добре, и аз тогава мислех така. Но сега вече не мисля. Сега по-добре знам. Мисля, че ти нарочно го направи. Ти искаше аз да скъсам. Защото ревнуваше, Елен Крейг, това е. Просто си долна и ревнива.

— Ревнива? За Еди Хейнис? Ти се шегуваш.

— О, така ли? — Очите на Пришила-Ан се присвиха пред огледалото и погледите им се срещнаха. — И сега предполагам ще кажеш, че не ревнуваш също и Дейл? И че няма да го накараш да те заведе вкъщи вместо това влечуго Били Танър?

Тя ядосано разтри с кърпичка подпухналите си очи и с трескави движения започна да почерня клепките си. Елен я наблюдаваше.

— Да, бих казала — Тя бавно отговори накрая. — Да, бих казала това. Не съм ревнива към теб и Дейл, Пришила-Ан. Бих искала да ми повярваш. — Тя замълча и повдигна рамене. — Ако искаш да знаеш истината, аз дори не го харесвам. Мисля, че е груб. Пие прекалено много. Маниерите му не заслужават да бъдат коментирани и…

Това беше погрешна стъпка. В огледалото очите на Пришила-Ан добиха твърдо изражение и тя бавно се обърна.

— О, така ли мислиш? Ти знаеш със сигурност. Искам да кажа, че те учат на елегантни маниери там, във фургонния парк, а? Ти толкова се срамуваш от онази твоя долнокачествена дупка, че никога не ми отвърна на поканата и не ме покани там. Господи, Елен Крейг, ти си нещо, знаеш ли какво? Защото мъж като Дейл не би си направил труда да ти посвети една минута, ако не беше заради мен. Той разпознава белия боклук. Той го помирисва, както мога и аз…

Пришила-Ан трепереше. Тя все още държеше палката с чернилото за клепки в ръка. Сега я завъртя, върна я в чантичката си, и дръпна ципа. Обърна се към огледалото. Елен стоеше абсолютно неподвижна. Тя почувства, че кожата й се сгорещи и после стана леденостудена. Стори й се, че покритият с плочки под се люлее на вълни. В огледалото Пришила-Ан фиксирано се взираше в своя къдрав рус бретон. Тя го повдигна с един пръст и после отпусна ръка.

— Колко пъти си го направила с Били Танър, за да дойдеш на място като това? — Тя говореше с овладян глас. — Пет пъти? Шест? Десет? Ходиш ли с него, Елен, както Сюзи Маршъл ни беше казала онзи път? Това ли е, което си правила? Искам да кажа, Били какво печели? Петдесет и пет долара на седмица? Шейсет? Това е голяма работа за такъв като Били да дойде в такова селяндурско място като това. Ти трябва да си направила нещо специално, за да го накараш. Или греша? Или може би лесно се даваш? Както майка си. Искам да кажа, всеки мъж в Оринджбърг знае — майка ти веднага е готова да си завърти опашката за една нова рокля. И за бутилка алкохол. Ами, чувала съм, че тогава тя ставала много изобретателна. Трябва да е нещо като фатална. Винаги съм си мислела, че за да носиш рокля като тази — Тя леко перна с ръка Еленината бяла рокля — и да трябва да преброиш на пръстите си колко пъти твоята майка се е поебала, за да плати за нея…

— Затвори мръсната си, лъжлива уста! — Елен се нахвърли, но Пришила-Ан беше по-бърза от нея. Тя се преви, за да я не достигне издигнатата ръка. Влезе в тоалетната кабина. Тръшна вратата и се залости. От там Пришила-Ан се засмя с ужасен, нервен, възбуден смях.

— О, хайде, Елен, не бъди бясна против мен. Не се опитвай да ми кажеш, че не си знаела. Искам да кажа, никога ли не си се запитвала защо никога не си имала среща? Би трябвало да знаеш. Били Танър, окей. Но кое свястно момче иска да ходи с дъщеря на уличница?

Настъпи тишина. Елен гледаше втренчено заключената врата. Тя знаеше, че ако не излезеше бързо, ще се разплаче, ако не се разплачеше, щеше да повърне. Тя се върна на масата, залата й се стори с неясни очертания.

Дейл пиеше друга бира, хубавото му лице се беше зачервило и той се смееше.

— Е, хайде, Танър. Можете да ми кажете. Ние всички знаем, така ли е? Когато един мъж иска да се забавлява — и аз искам да кажа наистина да се забавлява, — няма нищо, ама нищо, което да го стопли, както черният…

— Били, изведи ме оттук… — Тя го каза меко, но Били вече бе видял лицето й и беше станал. На масата имаше малък пластмасов пепелник и върху него бе сметката. Били зарови из портфейла си. Банкнота след банкнота, той се поколеба и добави още една. Портфейлът беше празен. Дейл наблюдавайки се беше облегнал назад с широка усмивка на лицето.

— Вие и двамата ни напускате сега? Какъв срам. Истински срам…

Били се надвеси над масата. Той беше по-висок от Дейл и по-едър. Усмивката замръзна върху лицето на Дейл.

— Една дума, — каза Били меко. — Кажи още само една дума, колежанино, и аз ще ти натъпча зъбите направо в гърлото. Схвана ли?

После той хвана Елен за ръката и те излязоха.

До Оринджбърг пътуваха на автостоп, после вървяха. Точно преди да стигнат до фургонния парк, Били спря. Имаше луна, намаляла, но все още достатъчно кръгла. Тя осветяваше прашния път и дърветата и бледостта върху лицето на Били. Очите му бяха бляскащо сини, като че ли бе ядосан, взираше се точно зад нея, в дърветата.

— Това ще се промени. — Той изведнъж отсечено заговори. — Ще се промени. В някой близък ден. Той не може да го разбере. Повечето от тях не могат да го разберат. Но ще стане. — Той повдигна ръка и бързо я отпусна надолу. — Той е бил в колеж. Може би чете за седмица повече книги, отколкото аз за година, но въпреки това не може да го разбере. Не повече от моя баща и от хората наоколо. Но ще се промени, защото е неправилно, трябва да стане, това е всичко. Аз невинаги мислех така. Не и когато бях момче. И ако кажа това, което мисля сега, баща ми ще ме удари по лицето. Но, аз го мисля, въпреки това. Оглеждам се наоколо, и всичко, което виждам, е омраза. Омраза и страх. Всички драскат, драскат, само за да запазят местенцето си върху купчината, само за да не се хлъзнат малко по-надолу. Аз съм надолу, почти до дъното, така че мога да видя какво това причинява на хората. Моят баща, сега. Моят баща не е работил тринайсет години, той пие повече алкохол, отколкото е добре за него, но знаеш ли какво? Баща ми мисли, че е окей. Защото знае, че каквото и да стане, той е бял човек — така, нищо няма значение, той не може да стигне дъното на купчината. Това е за цветните. Моят баща мисли, че ги мрази, но не е така — не наистина. Той се нуждае от тях, виждаш ли? Той се нуждае от тях, защото те са единственото нещо, което му е останало, над което той може да гледа отвисоко… — гласът му замря, той се обърна и погледна в лицето и.

— Аз толкова много исках… — Той се намръщи. — Толкова много исках да прекараме добре тази вечер. Исках, планирах, а всичко се обърка. И…

— О, Били, прегърни ме. Просто силно ме прегърни… — Елен пристъпи слепешката напред, и ръцете му здраво я обгърнаха. Тя облегна глава на гърдите му, усети биенето на сърцето му, и се разплака. Стори й се, че плака дълго, плака за себе си и за своята майка, за Били и за неговия татко, плака за Алабама и за това, че е на петнайсет години. Плака, защото луната блестеше и дърветата се раздвижваха от вятъра. През цялото време, докато тя плачеше, Били не каза нито дума. Той просто здраво я държеше в прегръдката си, облегнал лице в косите й. Когато накрая тя спря, той внимателно повдигна лицето й към своето и погледна в очите й.

— Бих желал да бъдеш моя — каза той с много мек и тъжен глас. — Бих желал да мога да вярвам, че ще бъдеш някога. Силно съм го желал и дори съм се молил за това отдавна, от както се помня. И тази нощ — бях намислил да ти го кажа. Какво чувствам. Мислех, надявах се. Но аз съм се мамел през цялото време, и съм го знаел, може би. — Той се намръщи и сините му като на морска риба очи бяха като звезди. — Понякога ми се иска да бих могъл да погледна в бъдещето, знаеш. Защото не зная къде ще отидеш, но ще бъдеш много далече оттук. Зная това. И бих искал да си здрава и щастлива, където и да си. И бих искал да мисля, че ще си спомняш. Ще ме помниш. Нещата, които правехме…

— Били?

— Държа на теб — Той взе ръката й и я задържа за миг. — Още когато дойде тук, още когато беше малко детенце, ти си хубава. И си специална. Няма друга като теб. Когато те гледам, като че ли слънцето и луната светят едновременно горе в небето. Това е всичко. Просто исках да го знаеш. Не искам нищо да променя. Не очаквам да имаш същите чувства. Но искам да знаеш.

Елен облегна глава. Тя усети, че сълзите й се надигат отново.

— Знаеш ли какво ми каза Пришила-Ан тази вечер? — Тя не можеше да го погледне. — Тя каза, тя каза, че майка ми е уличница.

С усилие изрече думата и главата на Били се повдигна бързо, като на животно, усещащо опасност. Той пристъпи напред, и Елен хвана ръката му.

— Каза го. Това е, което тя каза. Каза, че всички в Оринджбърг знаели, освен мен, може би. Всички мъже. Тя каза…

Ръцете на Били я обгърнаха.

— Няма значение какво тя казва. Изхвърли го от ума си. Тя ревнува.

— Не мога да го изхвърля от ума си. Никога няма да го забравя. Докато съм жива. И аз искам да зная. Моля те, Били. Не мога да питам никой друг. Искам да зная. Истина ли е? Това ли говорят?

— Хората говорят много работи. — Той изглеждаше смутен и объркан. — Твоята майка е различна от другите, както си и ти. И те не харесват това, не могат да го понасят…

— Истина ли е?

Бил и за секунда сведе очи и Елен усети как сърцето й изстива и замира. След малко Били я погледна. Той пристъпи и силно стисна ръцете й.

— Само ме чуй, — каза той. — Слушай. Хората правят неща, всякакви неща, ако нямат пари. Ако са самотни. Ако загубят надежда. Ще ги осъдиш ли за това? Аз не бих. Защото кой знае какво би направила ти, ако се намираше в тяхното положение? — Ако си отчаян. — Той замълча. — Тя те обича, Елен. Тя се е грижила за теб по най-добрия начин, който са й позволявали силите. И няма значение какво е правила…

— Но какво отношение има това към мен?

— Няма никакво отношение. Ти си ти. Ти си най-красивото нещо, което съм виждал в живота си. Ти си Елен. И аз мисля… Аз мисля, че ти би могла да станеш всичко, което поискаш. Разбираш ли? Всичко. — Той леко я разтърси, после я остави да си върви.

— Хайде сега. Късно е. Не искам повече да плачеш. Ще те изпратя до вкъщи.

Те вървяха мълчаливо между дърветата, през ниската трева покрай другите, съвсем тъмни фургони. Тогава Елен нададе лек вик и започна да тича. Зелената врата на фургона беше отворена, светлината се разливаше навън, върху парчето пожълтяла трева. Радиото свиреше много тихо и още от малката, закрепена с колове вратичка те можеха да видят тялото на майка й, което лежеше на купчина върху пода.

Били стигна до стълбите и влезе във фургона преди нея. Елен вървеше след него с очи, заслепени от тъмнината. Тя се оглеждаше глупаво, объркано, после коленичи. Фургонът миришеше на повръщано. Тя внимателно повдигна майка си и виолетовите очи се отвориха. Майка й изстена. Били стоеше съвсем неподвижен в средата на малката стаичка.

— Били, какво се е случило? Какво е това?

— Алкохол. — Гласът му беше делови. Той вдигна бутилка от пода. Беше празна. — Всичко това тя тази вечер ли е изпила?

— Тази вечер? Не знам. Тя не ние. Мислех, че не пие. Това е…

— Ето, ще я вдигна. — Били се наведе, сините му очи срещнаха нейните и той кратко и мрачно й се усмихна. — Нищо, ще се оправи. Знам точно какво да направя.

По-късно Елен не можеше да понася мисълта за сцената, която последва — Тя беше толкова унизителна. Майка й не можеше да се държи на краката си и Били трябваше да я поддържа, да крепи главата й. Той я заведе навън, на въздух. Оттам се чуха такива звуци на повръщане, че Елен покри ушите си с ръце.

— Ти междувременно почисти вътре — провикна се Били през вратата. Той едва ли не се забавляваше, беше съвсем весел. — Скоро ще бъде окей. Остави я да го изкара. После ще може да заспи.

Когато накрая той вкара майка й обратно в стаята, Елен я изгледа с ужас. Лицето й беше бяло като тебешир. Имаше черни сенки под очите. Миришеше ужасно. Очите й бяха отворени, но тя като чели не виждаше. Те за миг се спряха на Елен, после на Били, после тя изстена.

— Аз оправих леглото. — Елен несигурно погледна към Били.

— Чудесно. — Той вдигна майка й и я внесе в спалнята като парцалена кукла. После нежно я постави в леглото, като че ли беше дете. Обърна я на една страна и й оправи възглавницата. После издърпа отгоре й чаршафа и го подпъхна под нея.

— Трябва ли да й дам нещо?

— Нищо. То само ще я накара да повръща. Утре сутрин ще има главоболие, тогава можеш да й дадеш сода. — Усмивката слезе от лицето му, той хвана нейната ръка и внимателно издърпа Елен в другата стая.

— Никога досега ли не го е правила?

— Не. Никога.

— Нещо се е случило, което да я разстрои или какво?

— Нищо. Тя беше добре, когато излязох. Мислех, че е добре. Изглеждаше весела. О, Били!

— Не бързай. Може би е нещо еднократно. Може би тя просто се е почувствала нещастна заради нещо, а ти си била навън. Тя е пийнала, за да се ободри, после не е знаела кога да спре…

Той се опитваше да я утеши, Елен виждаше това. Можеше да види също така съмнението и неудобството в дъното на погледа му.

— Искаш ли да остана?

— Не, Били. Всичко е наред. Ти утре сутринта трябва да ходиш на работа. Аз ще остана с нея. Не се тревожи за нея.

Били се засмя със странна, изкривена усмивка.

— Но аз се тревожа — каза той. — Струва ми се, че винаги ще се тревожа за теб.

На пътната врата Елен несръчно докосна ръката му. Той силно я стисна.

— Благодаря ти, Били — въздъхна тя. — За всичко.

Той не я докосна. Не я целуна. Просто слезе по стълбите в малкото дворче. Елен наблюдаваше неговата огряна от луната, висока, гъвкава фигура.

— Ще помня, Били — извика внезапно след него тя. — Ще помня… Всичко, което каза. Винаги…

Но Били не се обърна, нито погледна назад и тя никога не узна дали той я беше чул.

Когато той повече не се виждаше, Елен затвори вратата. Бавно се върна в спалнята и седна в своето легло. Погледна тънките рамене на майка си, сивите кичури върху възглавницата, бледото лице. Майка й дишаше тежко.

След малко тя отвори очи, и се вгледа в Елен, макар Елен да мислеше, че тя не я вижда.

— О, господи, — каза съвсем отчетливо тя. — Сладки Исусе. Какво направих със своя живот?

После затвори очи и заспа.

Два дни по-късно, връщайки се от училище, Елен вървеше към къщи по Оринджбъргския път, когато голям, черен, открит кадилак приближи. Караше мъж в бяла риза, бялото му ленено сако беше хвърлено на задната седалка. Кадилакът намали ход, Елен спря. Тя зърна ярка усмивка, протегна се обгоряла от слънцето ръка.

— Елен Крейг. Ами сега, как си?

— Здравейте. — Елен пое ръката и бързо я пусна. — Майор Калвърт?

— Нед. Наричай ме Нед — отново усмивка. — Аз много отдавна вече не съм в униформа. — Той се присегна към задната врата. — Топло е. Искаш ли да те повозя?

Елен се колебаеше. Дълбоко в себе си почувства, че нещо се раздвижи, забравено вълнение като звук, който се блъска в стъклото и после изчезва. Тя никога не бе влизала в кадилак. Заобиколи колата и влезе в нея.

Той погледна към часовника си, златен „Ролекс“ с кожена верижка и после към Елен.

— Все още е рано. Искаш ли сега да разгледаш плантацията? Вечерта е хубава.

Той говореше, сякаш не бе минало толкова време. Като че ли изминалите три години се бяха стопили и предишната покана беше направена преди не повече от няколко дни. Говореше, като че ли беше напълно сигурен, че тя щеше да си спомни за нея.

— Добре — Тя сви ръце в скута си.

Той натисна газта, кадилакът потегли бързо и хладен въздух повя в косите й. Тя издаде неволен вик на удоволствие и Нед Калвърт се усмихна. Елен го разглеждаше от страна. Хубав мъж, истински джентълмен южняк — това говореха за Нед Калвърт. Когато беше по-малка, тя бе мислила, че той прилича на Кларк Гейбъл от „Отнесени от вихъра“ и не беше много далече от истината. Тази много тъмна коса, сресана назад от широкото, загоряло лице, тъмните му, подрязани мустаци, широките рамене, силните загорели ръце, мрежата от яки мускули, златен пръстен на лявата ръка. Той бе най-близък до представата за английски джентълмен в Оринджбъргския окръг. Само че тя вече не вярваше толкова много в английските джентълмени.

— Аз съм на четирийсет и три години. — Той все още се усмихваше с поглед, отправен към пътя напред. — Ти сега си на петнайсет. Боже, това е чудесна вечер. Само да караш, и се чувстваш добре. Не мислиш ли, Елен Крейг?

— Усещам хлад.

Той обърна глава за, секунда, бърз поглед на тъмнокафявите очи. Кракът му натисна педала и кадилакът изфуча. Направо покрай прашната пътека, която водеше към фургонния парк.

— Наистина. Чувства се хлад, бързина, свобода. Обичам да карам.

Малко по-нататък той пресече автострадата около северната страна на плантацията, през равните и гоили памучни ниви. На интервали се появяваха дървета, групи от южен бор или канадски тополи, които единствено осигуряваха сянка сред равния пейзаж. Той каза, че преди, когато цялата реколта била събирана на ръце, памукоберачите имали навика да закусват сутрин под дърветата.

— Тежка работа е да се събира памук — засмя се той. — Опитах веднъж, когато бях малко момче. Придумах отдалече стария си татко, казах му, че искам да знам как се чувства човек. Той ми разреши. Продължи двайсет минути, може би, не повече. Оттогава никога не пожелах да опитам… Памукът е долно растение. Издрасква ти целите ръце. Разкъсва ги. Счупваш си гърба да се навеждаш. Запушва ти носа така, че мислиш, че никога няма да можеш да дишаш отново — Той сви рамене. — Машините го правят по-добре. По-бързо. По-чисто. В началото е скъпо, но в края на краищата излиза по-евтино. Аз започнах промяната преди няколко години… — Той спря колата — моето прапрадеденце е започнало на това място. После робският труд, в лошите предишни дни. Имал е петстотин памукоберачи. Аз не бих се нуждал от повече от четирийсет, четирийсет и пет след една или две години. — Той въздъхна. — Нещата се променят. Времената се променят. Югът не е такъв, какъвто беше, не е както, когато бях момче…

Елен го погледна отстрани. Беше невъзможно да се разбере дали той приветстваше промяната или съжаляваше за нея. Тя не каза нищо, след малко той отново запали двигателя и те потеглиха. Беше мислила за него като за мълчалив човек, с мълчание, което я беше обърквало и изнервяло. Но сега той говореше и говореше, едва дори поглеждайки към нея, бомбардирайки я с информация — отглеждане, площ, насекоми, унищожаващи памучните плантации, инсектициди, годишна търговска продукция. Главата и се замая. Струваше й се, че той говореше на себе си или че водеше спор с някого, който отсъстваше. Накрая, той отново спря колата. На двеста ярда по-нататък имаше група картонени бараки, димна извивка, две или три тъмни фигури. Изведнъж той удари с ръка по кормилото.

— Сто и петдесет години! Това е, което те не могат да разберат проклетите янки във Вашингтон. Историята — ето в какво гледаме ние. Историята. Начинът на живот, който действа, който продължава да действа… Аз израснах с него. Зная. — Той вдигна ръка и посочи към бараките. — Виждаш ли онези — баща ми ги е правил. Аз ги притежавам. Поддържам ги. Гледам покривите да са закрепени. Слагам им водни помпи, доставям им вода. Плащам им по-големи заплати, а те просто ги изпиват. Така че, аз правя това, което е правил моят баща и неговият баща преди него. Те имат нужда от лекар, аз им определям един, който да ги преглежда. Когато им се свършва храната, аз се грижа за тях. Те са доволни, това е, което не могат да разберат горе, на север… — Той прекъсна, после посочи. Напред в далечината Елен можа да види отвъд дърветата белия покрив на голяма къща. От покрива цветно петно унило висеше в неподвижния въздух. Нед Калвърт се обърна към нея.

— Ти достатъчно ли си американка, за да разпознаеш знамето?

— Разбира се. — Елен му отправи обиден поглед. — Това е знамето на Конфедерацията.

Нед Калвърт се засмя:

— Съвсем точно. Моят дядо го е развял. Баща ми го е развявал. И съвсем сигурно е, че аз нямам намерение да го сваля…

— Ти нямаш син — каза спокойно Елен.

— Какво? — Той внезапно напрегнато я погледна, после лицето му се набръчка, той се облегна назад и се разсмя. — Ти си пряма. Това ми харесва. Да, аз нямам син. Но също така не планирам скоро да умра. — Той се присегна и отвори нейната врата. Само за секунди тя усети топлината на неговата кожа.

— Хайде, излез. Разгледай наоколо — Той излезе след нея и й хвърли бърз поглед. — Едно нещо, обаче. Не се ръкувай с негрите — знаеш ли това? Те не биха го разбрали. Майка ти е добре, нали?

Когато сенките се удължиха, той я поведе обратно по обиколния път. Елен мислеше, че заобикаля полето и извива нагоре, към къщата. Той зададе въпроса внезапно, след дългата, абстрактна тишина, и я стресна. Ръцете в скута й се свиха.

— Да. Чудесно — Тя замлъкна. — Уморена е, може би. Много й е неприятна горещина, като тази.

— Добре. Аз просто си помислих… Госпожа Калвърт я очакваше в събота да й направи косата, знаеш, както винаги. Но, тя не дойде. Дори не изпрати нито дума, което е необикновено. Така че си помислих, че мога да проверя дали и двете сте добре, знаеш ли?

Той изглежда напрегнат, помисли Елен, докато задаваше въпроса. Но после видя, че ръцете му се отпуснаха на кормилото и изведнъж също се отпусна. За момент си помисли, че той може да е чул нещо, някаква клюка. Но после се освободи и от тази мисъл. Във всички случаи не е за пиенето онази вечер — само тя и Били знаеха за това. А Били никога не би проговорил.

— Искаш ли да пийнеш малко, Елен Крейг?

Елен подскочи. Тя отново усети тази тръпка на нервно вълнение.

— Горе в твоята къща, искаш да кажеш?

— Не. — Той се извъртя, за да я погледне. Последва дълга, бавна усмивка. — Не. Не там. Ти сега не си малко момиче. Моята съпруга би могла и да не разбере. — Той замълча. — Но впрочем, има много неща, които госпожа Калвърт не може да разбере. За мен.

Той се присегна, с лекота отвори жабката и извади плоска сребърна бутилка.

— Бърбън. — Той се засмя. — Аз съм добре снабден. Нищо не е равно на хубава дълга глътка от чист бърбън в края на горещия ден. Опитвала ли си някога?

— Не.

— Тогава опитай сега!

Той отвинти капачката и й подаде плоската бутилка. Елен се поколеба, после я надигна. Почувства сякаш течен огън в гърлото си. Преглътна почти разтърсена. Нед Калвърт се разсмя.

— Харесва ли ти?

Елен се отдръпна с изкривено лице.

— Какво госпожа Калвърт не разбира по отношение на теб?

— Много неща. — Той взе плоската бутилка от нея и повдигна глава, тя наблюдаваше движението на загорялата му шия, докато пиеше. — Ще ти кажа някой ден.

Той спря колата, дръпна спирачката, наклони плоската бутилка.

— Знаеш ли къде сме точно сега? Виждаш ли, ето там блатните кипариси? Ние сме точно зад тясното езерце, в което ти някога се къпа. Той се наведе настрани и блъсна, за да й отвори вратата. — Нека да си протегнем малко краката. Бъди добра, не изпитваш ли желанието просто да поседиш за малко на сянка? И аз зная точно такова място. — Той хлъзна бутилката в джоба до бедрото си. Когато Елен излезе, той взе ръката й в своята съвсем естествено и те поклащаха ръце, докато вървяха. Топло слънце върху главите им, после хладна сянка. Жълта овесянка се движеше по клоновете над главите им, после се стрелна към светлината. Те вървяха между дърветата, и тя знаеше, че вирът за плуване се намира долу, надясно от тях. Сърцето й биеше много бързо. После стъпиха върху сухата ниска трева и малката тъмна лятна къща застана точно пред тях.

Той погледна бързо, само веднъж през рамото си и я дръпна вътре. Там имаше три груби пейки, поставени край стените. Отворената външна врата беше полузатъмнена от пълзящи растения. Той седна и поглади пейката до себе си.

— Виждаш ли? Толкова е спокойно и хладно тук. Никога никой не минава. Харесвам мястото. Винаги съм го харесвал. Пийни още бърбън.

Елен седна предпазливо на пейката. Взе плоската бутилка, наклони я и отпи. Нед Калвърт я наблюдаваше и тя видя лицето му сред полусенките, точно както си го спомняше в големия хол: неподвижно, напрегнато и наблюдаващо, наблюдаващо.

— Чух някои неща за теб, Елен Крейг.

Той взе плоската бутилка от нея и я постави между устните си за продължителна глътка.

— За мен? — Елен нервно се засмя. — Няма много какво да се чуе.

— Няма ли? — Той отново наведе бутилката и погледна към нея. Гласът му беше спокоен. — Ти ходиш с това момче Танър, дето работи в гаража на Хейнис. Това чух.

— Били? — Тя смутено се обърна. — Кой ти каза това?

— Чувам разни неща. Няма значение откъде. Хората говорят — Той замълча. — Така че, помислих да те предупредя, това е всичко. По-добре е да стоиш настрана от това момче.

— От Били? — сините й очи пламнаха. — Но защо?

— Той не е за теб, нито за което и да е свястно момиче. Ето защо чух да се говори. Не е за момиче, което иска да запази своето самоуважение.

— Аз уважавам Били! Харесвам го.

— Сигурно, сигурно — Той въздъхна. — Но ти все още си малко момиче, и някак си да живееш по този начин като тебе, майка ти е англичанка и прочие, за теб може би това не е така лесно да разбереш. Аз просто искам да си внимателна, за да не ти бъде причинена болка, това е всичко.

— Болка? От Били? — брадичката й порозовя. — Били никога не би направил неща, за да ме нарани.

— Не директно, може би. Аз съм сигурен, че той по сърце е добро момче. Но е тръгнал по лош път, това е. Може би не чак дотам, че да потъне, когато трябва да излезе обратно, може би няма лоши намерения, може би ти си права. Но Били има някои странни приятели, казал ли ти е за тях? Той казва ли ти колко е започнал да става близък с някои от другите, които работят в гаража на Хейнис? Негри.

Настъпи кратка тишина. Елен го загледа втренчено.

— Негри? Не, Били никога не ми го е казвал.

— Виждаш ли? И защо? Защото той се срамува, ето защо. Дълбоко в себе си той знае, че това не е добре, знае, че има граница, която един бял не трябва да преминава. Хората наоколо няма да търпят това. Те имат противно име за момче като Били. „Негърски любовник“, казват. Ти чувала ли си това прозвище?

— Разбира се.

— Добре тогава, ти нали не искаш хората да наричат така Били? Или теб, защото ти си с Били? Искаш ли?

Той отмахна едно прашно петно от белия си панталон и повдигна глава, за да погледне към входната врата.

— Видели са Били да говори с тях, да яде с тях, да ходи в негърски ресторант, да яде с тях само преди ден. Седял там и ял черен грах и сладки картофи, като че ли не е виждал цвета на собствената си кожа. — Гласът му се повиши. — Хората не обичат това. Нещата са достатъчно спокойни сега, но те никога не се задържат спокойни, повече не. Наближават неприятности. Мога да ги помириша, защото аз съм живял тук през целия си живот и познавам тази миризма.

Той се обърна към нея с понижен, по-спокоен глас. Елен се взираше в него, тя бе изплашена.

— Нали не искаш Били да бъде засегнат?

— Не, не искам това.

— Тогава, трябва да го предупредиш, може би. Кажи му за слуховете. Кажи му да помни кой е той, преди да е станало твърде късно — Той замълча. — И стой настрана. Около твоята майка няма твърде много приятели, знаеш ли това?

— Да, знам. — Гласът на Пришила-Ан прозвуча в ушите й, тя усети, че червенината започва да покрива страните й. Той продължително я гледаше в очите.

— Хората наоколо говорят за нея. Госпожа Калвърт и аз — ние нямаме нужда да обръщаме внимание на тези приказки. Но ти си сладко момиче. Ти не искаш хората да говорят за теб, нали?

Елениното лице пламтеше. Тя провеси глава:

— Не, не искам това, — тихо каза тя.

— Ето. — Той отново й подаде плоската бутилка. Пое голяма глътка. Бърбънът я удари в гърлото, после подпали стомаха й. Тя затвори очи и после ги отвори. Почувства главата си леко замаяна и й се стори много горещо в малката лятна къща, но все пак й беше по-добре. И той бе много внимателен. Беше объркващо за майка й и Били, всичко наведнъж, но тя бе сигурна, че е много мил.

— Устните ти са влажни. Имаш бърбън навсякъде около устните си. Елен Крейг, ще трябва да те уча, как да пиеш от плоска бутилка…

Както говореше, той се доближи до нея и се наклони напред. Ръцете му обвиха нейните. Той приведе лице и устата му внезапно се оказа много близко.

— Влажна — каза той. — Помниш ли?

И гласът му изведнъж стана плътен, както веднъж бе станал преди. И после много овладяно, много бавно той постави устните си върху нейните. Бяха влажни и твърди. Тя усети езика му, усети устата му извита в усмивка. Той ближеше бърбъна от нейните устни, после ръцете му около раменете й се стегнаха и разтвори устните й с езика си. Тя почувства тялото си сковано. Усети как езикът обгръщаше нейния, внимателно, игриво, после по-силно. След това той започна да смуче първо устните, после езика й.

— Отвори устните си повече. Да…

Смучеше езика й между влажните си, твърди устни. Еленината глава се замая. Образи, думи, фрагменти, неща, които Сюзи Маршал й беше прошепнала и Пришила-Ан бе потвърдила. Тя усещаше, че тялото й започва да трепери, а неговата ръка се придвижваше нагоре и наближаваше набъбналите й гърди. Миришеше на одеколон, на мента и бърбън, на мъск и пот.

Видя загорялата му кожа толкова близо пред очите си, после ги затвори и се отдаде на това топло пространство, в което нямаше нищо, освен неговата и нейната уста. Той я дръпна назад. Едната му ръка продължаваше да гали нейната гръд.

— Правиш ли това с Били Танър? Правиш ли го, с което и да е от момчетата?

Гласът му беше дрезгав, хипнотичен. Елен поклати глава.

— Така си мислех. Знаеш ли колко отдавна исках да направя това? От много, много отдавна. Ти никога не би могла да отгатнеш от колко дълго време. И аз знаех, че ще си заслужава чакането. — Той държеше двете й гърди в ръцете си, приведен така към нея, че тя можеше да го гледа право в очите. — Ти знаеше това, нали? — каза той. — Още тогава, когато беше съвсем малко момиченце. Дори и тогава знаеше. Можех да го разбера по очите ти.

После отново доближи устните си до нейните твърдо, силно и дълго, докато почувства, че Елен започна да трепери.

— Съблечи си блузката, сладка. Остави ме да погледам.

Докато говореше, той вече бе вдигнал ръце към копчетата на блузката й. Елен се опита да ги отмести.

— Не, моля те. Не трябва. Не е редно.

— Аз съм те виждал — Той отстрани ръцете й. — Преди три години. Тогава те видях. Видях те във вира. Видях те да се докосваш и после да се оглеждаш през рамо, като че ли беше изплашена. Ти го искаше, нали? Когато беше дванайсет годишна. Ти си го очаквала и си мислила за него, и… Мили боже, нека да видя.

Той разкопча и последното копче. Свлече блузата от раменете й, присегна се отзад и разкопча сутиена й.

— Не, моля те. Остави ме да си вървя. Ти не трябва…

Той го беше разкопчал. Пръстите му бяха под презрамките, за да го свали по-лесно. Гърдите й сега се откриха, пълни, закръглени и тежки, ореолът около зърната беше широк и тъмен, кожата бледа. Тя го чу да въздиша дълбоко. Опита да вдигне ръце и да покрие гърдите си, но главата й беше зашеметена, кълна със сенки, вмъкнали сред светлината и ръцете й не можеха да се движат бързо. Той лесно ги отблъсна встрани, навеждайки се напред с разтворени, влажни устни.

— Ти си голяма. Толкова си стройна, ти си голяма… Ти си красива, толкова красива, винаги ме е подлудявала мисълта за теб. Знаеше ли как можеш да подлудиш един мъж? Виждаш ли колко си мека точно тук? — Той вдигна пръст и с него докосна леко зърното й. — Виждаш, ли? Приятно е. Хубаво е. Няма нужда да се страхуваш. Гледай. Толкова е меко, а аз мога да го направя да стане твърдо. Ето така.

Той изви глава. Тя почувства топлата му и влажна устна върху кожата си. Той прокара езика си по нейните зърна, първо по едното, после по другото. Тя усещаше върху кожата си учестеното му дишане. — Чувстваш ли? Чувстваш ли…? Устните му обикаляха ореола, той смучеше между устните си втвърдяващото се зърно и Елен усети, че неволно се извива като дъга, тъй като насладата като пламък премина през тялото й. Той смучеше все по-силно, лакомо, първо едната, после другата гърда, по начина, както всички други момичета й бяха казвали, че правят мъжете, и годините на мечти, образи и неясни представи се объркаха и безредно се завъртяха в ума й. Тя усещаше топлината, която се надигна в нея, като тази, която изпитваше като малко момиче и после не можеше да заспи през цялата нощ. Знаеше, че това е лошо, знаеше, че не трябва да го изпитва и че го изпитваше може би още по-силно, защото беше лошо.

— Виждаш ли? — Той вдигна лице от нейните гърди, докато ръцете му силно ги стискаха. Устата му беше отпусната, мокра от слюнката.

— Харесва ли ти? Хубаво ли ти е? Кажи ми, сладка. Кажи ми колко ти е хубаво. Ти знаеш какво ми става на мен? Можеш ли да го усетиш? Гледай — ела по-близо. Седни върху коленете ми, разкрачи се.

Ръцете му затегнаха прегръдката, вдигнаха я несръчно, хлъзнаха я отгоре, така че краката й останаха от двете страни на неговите бедра. Помътнелите му очи я гледаха. Едва си поемаше дъх. Гласът му бе станал толкова плътен, че той едва говореше.

— Чувстваш ли го сега? Ето… — рязко я приближи към слабините си. — Чувстваш ли колко съм твърд, колко съм голям? Усещаш ли? Ти ме направи така. Защото си красива, толкова красива. Знаеш ли, стана ми само като те гледам, без да те докосвам дори? Само като те гледам. И толкова съм твърд, че ще ми се пръснат панталоните. Пипни ме. Дай си ръката. Сега само отвън. Тук! Няма от какво да се страхуваш. Хубаво е. Нали е хубаво?

Той притисна ръката й върху слабините си, върху издутината под белия ленен панталон. Главата на Елен се олюля към врата му, всичко изведнъж стана черно, черно и топло, и…

— Добре ли си, сладка? Тя почувства тялото си внезапно вцепенено, неясно чу, че гласът му се промени. Той я грабна под мишниците и силно я разтърси.

— Окей ли си? Ще припаднеш или какво? Исусе. Глупости. Елен, погледни ме сега…

— Става ми лошо. — Собственият й глас като че ли идваше от много, много далече. Тялото си усещаше ужасно студено, вратът й бе станал толкова слаб, така че главата й не можеше да стои изправена.

— Ето, бързо. Стани от мен… — Той леко я повдигна и я бутна извън малката къщичка. Тя падна на колене в храстите. После повърна всичкия бърбън, който беше изпила.

Той не я гледаше, това беше единственото хубаво нещо. В минутата, когато започна, той се обърна и влезе в къщичката… Когато свърши, тя за момент се сви, треперейки. Съзнанието й, изпълнено с думи и образи, бе станало кристалночисто сега, а тялото й като че ли бе болно от срам. Малко несигурно тя се изправи на крака. Сега той се беше върнал, стоеше на вратата и я гледаше със сутиена и блузата й в ръка. Тя не можеше да го погледне. Остави го да се погрижи за останалото.

— По-добре ли си? — Той сякаш едва ли не се забавляваше, гласът му бе станал пак предишния, и цялата тревога, която тя бе усетила в него, бе изчезнала.

— Окей, сега се върни вътре и си сложи това. После ще те закарам вкъщи. — В къщичката той й помогна да си сложи сутиена, закопча го, закопча и блузата й.

— Окей. Сега, изплакни си устата с това. После го изплюй. Ще се чувстваш значително по-добре.

Елен направи, както той каза. После за първи път го погледна, а той въздъхна.

— Ти пи твърде много, това е. На празен стомах, може би. Много лесно може да се получи. Сега, чувстваш ли се по-добре?

Елен кимна.

— Седни. Искам да ме чуеш. Няма да те докосвам, сладка. Всичко е наред. Това е. Така трябва…

Треперейки, тя седна. Той стоеше в сянката, гледайки към нея.

— Не знаех… Не си представях, че бърбънът би могъл така да ти се отрази. Забравил съм, предполагам, какво може да се получи първия път от концентрат…

Елен бавно вдигна глава и го погледна. Не й се искаше да говори за алкохол. Повдигна ръка и обърса челото си, то беше потно.

— Предполагам, предполагам, че прекалих преди малко. Изплаших те, може би. Много съжалявам, ако е така, сладка…

Той приближи, насърчен като че ли от това, че тя не каза нищо. Седна, но не много близо до нея, след малко взе ръката й.

— Ядосана ли си ми, Елен? Не ми се иска да си ядосана — дори заради мен. — Той замълча. — Виждаш ли, предполагам, че е трудно за теб да разбереш, но момиче като теб, жена като теб… Ами, когато един мъж дълго време й се е възхищавал, мислил е колко тя е хубава и изведнъж са намери насаме с нея, тогава не е много лесно да се държи по начина, по който би трябвало да се държи. Разбираш ли това?

— Аз… аз предполагам.

— Добре, казвам ти, сладка, така както е. — Нотка на раздразнение се усети в гласа му. — Сега само ме слушай, и ще разбереш. Аз съм мъж, Елен, съвсем обикновен мъж и имам нужди и желания. Същите, както всички други мъже. Не всички жени чувстват по един и същи начин. Понякога те не искат мъжът да ги докосва, да ги целува, и когато това се случва, се отразява много зле на мъжа, Елен, наистина много зле. Той се затваря в себе си, започва да се мисли за мъртъв — полужив, в най-добрия случай. Сега, без неуважение към госпожа Калвърт, но тя и аз сме женени преди много дълго време, и в продължение на години, сладка, години… ами, това е божата истина, аз съм бил много нещастен мъж.

— Ти? Нещастен? — Елен повдигна глава.

— Така е.

— Искаш да кажеш, че вече не обичаш госпожа Калвърт?

— Ами, не съвсем, сладка. Тя е чудесна жена, и аз й се възхищавам, дори никога не съм искал да я нараня. Но нека да си го кажа, към нея не изпитвам това, което изпитвам към теб.

— Към мен? — Очите на Елен се разшириха, той бързо приближи, приведе се към нея и взе ръцете й в своите, така тя можеше да вижда добре лицето му.

— Добре, ти трябва да знаеш това… — Той й се усмихна. — Ти мислиш ли, че бих те довел тук и бих те целувал и бих направил всички тези неща, ако не ти се възхищавах? Ако не беше ме подлудила така, че вече почти не знаех какво върша? Може би… — Той се намръщи. — Може би, ако не бях чул, че се срещаш с Били Танър, бих могъл да го запазя в себе си. Но, когато чух това, кълна ти се, толкова се ядосах и заревнувах, че едва можех да мисля повече…

— Ти си ме ревнувал? От Били Танър? — Тя невярващо го изгледа и поклати глава.

— Разбира се. Какво друго може да чувства един мъж, когато мисли, че едно момиче е с друго момче — момиче, с което той знае, че иска да се люби?

Елен бавно се изправи.

— Това не може да е истина. Не може да бъде.

Той я притисна към себе си. После я освободи и погледна в очите й.

— Бих ли те лъгал? Сладка, бих ли? — ръката му обгърна кръста й и леко, закачливо я присви. — Елен, аз не съм мъж, който лъже за такива неща. Недей да мислиш така или ще ме накараш да полудея. Сега, слушай ме… Зная, че сбърках. Зная, че загубих контрол над нещата. Но аз искам да кажеш, че ще се видим отново. Някой път. Просто така, да те погледам, можем и да се разхождаме и да говорим, и да се повозим с колата, може би, както направихме днес. Нищо повече. Няма нищо лошо в това, нали?

— Аз… аз предполагам, че няма. — Елен се поколеба. Безброй съмнения кръжаха в главата и, но той сега гледаше право в очите й и почти я умоляваше.

— В четвъртък — каза той. — Мога да те взема веднага след училище, на Оринджбъргския път. Може малко да се повозим, после ще те оставя до вас. Няма нужда никой да знае — само ние. Това ще бъде нашата малка тайна. — Той се поколеба. — Ти нали не би казала на никого? На майка си, няма да кажеш, нали?

Елен въздъхна и подръпна полата си.

— Не. Тези дни не й говоря. Не, както преди.

Той въздъхна. Това, което тя каза, като че ли го облекчи.

— В четвъртък, тогава. Обещай ми. Направи ме щастлив.

— Добре. Може би — Тя преглътна. — Но ти обещаваш ли, каквото каза? Само ще се повозим?

— Обещавам. Кълна ти се, Елен. — Той бързо и леко притисна устни към косата й.

— Ти си най-хубавото, което някога съм виждал — знаеш ли това? Сега, хайде, ще те закарам вкъщи. Ще те оставя точно преди фургонния парк. Съгласна ли си?

Към следващата част или към съдържанието

Сали Боуман Карма (5)

Метаданни

Данни

Карма

Карма

Информация

История

Сваляне / Връзки

Елен

Сали Боуман
Карма (5)