Хал Клемент
Иглата (8)

ГЛАВА VIII
ОБСТОЯТЕЛСТВАТА

Въпреки че според местните понятия островът беше „висок“ — това означава, че подводната планина, която съставляваше неговата основа, се издигаше доста над повърхността на водата, а не едва до нивото на вълните, както беше при „ниските“ острови, — неговата най-висока точка беше само на тридесетина метра над морското равнище. Затова той се появи на хоризонта едва когато корабът беше достигнал почти до него. Узнавайки вестта от Боб, Ловецът огледа внимателно това, което можеше да се види от такова разстояние. След известно взиране в бъдещия си ловен участък извънземният реши, че е дошло времето да бъдат изяснени някои обстоятелства около плана им за действие.

„Боб — започна той, — зная, че гледката ти харесва, но надали оттук ще успеем да видим нещо повече, а и вероятно след около два часа ще хвърлим котва. Ако нямаш нищо против, бих искал още един път да погледна картата ти.“

Въпреки че извънземният не можеше да изразява никакви чувства при този начин на общуване, Боб усети, че моментът не е подходящ да откаже.

— Добре, Ловецо! — съгласи се той и се отправи към каютата си, където беше оставил картата. Когато най-после парчето хартия беше извадено и разстлано върху койката, Ловецът премина направо към същността.

„Боб, ти мислил ли си как ще заловим нашето приятелче? Досега никога не съм отговарял на въпроса ти как бихме могли да го направим.“

— И аз съм се чудил защо не ми отговаряш. Вашата раса ми е непозната и доста странна, затова си помислих, че може би ще го подушиш или нещо подобно. Предполагам, че няма да можеш да го видиш, ако е като тебе. Имаш ли някакви приспособления, с които да го откриеш?

„Не ми говори за това! — Ловецът се въздържа от други обяснения. — Нямам никакви уреди. Това е твоята планета — ти как би подхванал цялата работа?“

Боб се замисли и след малко отговори:

— Предполагам, че ако успееш да проникнеш в тялото на някое човешко същество, ще можеш да разбереш дали там има друг от твоята раса или не — това беше по-скоро твърдение, отколкото въпрос. — Колко време ще ти отнеме това? Ще ти бъде ли достатъчно времето, докато например се ръкувам с някого?

„Не. За да се вляза в тяло като твоето, без да бъда усетен, са ми нужни няколко минути, а ако прекратиш ръкостискането си с другия човек, докато част от мене все още се намира в неговото тяло, това би било неприятно и за трима ни. Ако напускам тялото ти нощем, когато всички спят, вероятно бих могъл да проверя целия остров, но ще действам прекалено бавно, а и ще бъда в неизгодна позиция, когато открия нашето приятелче. Разбира се, аз съм този, който ще проверява, но трябва да съм съвсем сигурен в почвата под краката си, преди да започна някакви действия, затова искам да чуя какви са твоите идеи по въпроса.“

— Не съм запознат със стандартните ти начини на действие — изрече тихо Боб — и не мога веднага да ти отговоря как можем да го открием, но ми се струва, че бихме могли да проследим неговото движение от момента на приземяването му, за да открием с кои хора евентуално е могъл да влезе в съприкосновение. Можем ли да направим това?

„Ако трябва да отговоря с една дума — да. Бихме могли да проследим вероятното му придвижване. Това може би няма никаква връзка със сегашното му местонахождение, но все пак мисля, че съм в състояние доста точно да определя какво би направил нашият общ враг във всяка една ситуация. За целта, разбира се, ми е необходимо да познавам всичко в детайли — всичко, което можеш да събереш като информация, и тогава вече мога да стигна до някакви заключения.“

— Това мога да направя — отговори Боб. — Добре, започваме от мига, в който той е достигнал до острова, ако все пак е на нашия остров. Някакви идеи?

„Ще започнем по-отрано. Преди да обсъждаме на кой бряг би могъл да излезе, нека се опитаме да предположим къде се е приземил. Би ли ми показал на картата къде точно те видях за първи път?“

Боб кимна и посочи с пръст една точка. В северозападния край на по-дългото от двете рамена на острова имаше нещо като нос в морето, от който започваше рифът. В началото си той тръгваше на север, а след това извиваше на изток и после на юг, като по този начин затваряше лагуната. Пръстът на Боб сочеше източната страна на този нос.

— Това — каза той — е единственият истински плаж на острова. Само тук рифът не прегражда брега. Това е любимото ни място и с момчетата винаги ходим да плуваме там, както и в деня, в който сме се срещнали — ясно си спомням акулата.

„Много добре — продължи Ловецът, — преди да навлезем в атмосферата на Земята, бях включил автопилота — значи съм бил с малко повече от метър отклонение спрямо параболата на неговия полет. След това видях, че приближаваме опасно, и преминах на курс отдалечаване на ръчно управление, но по същата парабола. Въпреки страничните атмосферни влияния върху полета ни по време на приземяването не вярвам беглецът да е паднал във водата на повече от миля-две от моя кораб. Наблюдавах го на скенера си през цялото време, докато падахме, а уредът ми е с обхват десет градуса.

От друга страна, най-вероятно не съм катастрофирал много далече от брега. Имаш ли представа каква е дълбочината на водата около острова?“

— Не зная колко е, но трябва да е доста дълбоко, защото големите кораби идват почти плътно до рифа.

„Точно както си мислех — аз катастрофирах в някаква плитчина. Беглецът трябва да е паднал на около миля-две от този нос. — Ловецът очерта с по-светло петно върху ретината на момчето малък участък от брега. — Сигурен съм, че не е паднал върху брега, защото моите уреди показваха как корабът му потъва, след като се беше ударил във водата. Не може да се е приземил в лагуната, тъй като тя според тебе е прекалено плитка и той би достигнал до дъното почти мигновено и приборите ми щяха да го отчетат. Предполагам, че е потънал най-малко на сто и петдесет метра.

Тогава можем да заключим, че се е приземил в този полукръг от две мили, чийто център е разположен на срещуположния бряг. Не можем да бъдем сигурни в това, но като начало не е зле. Имаш ли някаква друга идея?“

— Само няколко въпроса. Колко време би му отнело да излезе на брега?

„Въпросът ти е много уместен. Ако е имал късмет като мене, това е въпрос на няколко часа. Но ако е попаднал в дълбоки води или е по-предпазлив, би могъл да прекара дни и дори седмици на морското дъно въпреки недостига на кислород. Аз например никога нямаше да атакувал акулата и да правя опити да плувам, ако не бях сигурен, че брегът е наблизо.“

— Как беглецът би могъл да разбере правилната посока, в която да тръгне? Той може все още да си стои на дъното.

„Това, разбира се, е възможно. Все пак мисля, че за него не е било голям проблем да определи местоположението на острова, тъй като през онази бурна нощ прибоят със сигурност му е подсказал къде е брегът, а и стръмното дъно също би му донесло допълнителна информация. Но нашето приятелче е всепризнат страхливец и това може да го е задържало по-дълго близо до кораба му.“

— Тогава, за да можем да продължим нататък, би трябвало да изследваме дали не е оставил следи в този участък. Нали така? И ако е излязъл на острова, какво би направил след това — същото, което и ти ли?

„Предположението ти е съвсем правилно. Той ще потърси някакъв домакин, и то възможно най-бързо, но дали за целта ще остане да дебне или пък ще тръгне да си търси нещо подходящо — това никой не може да каже. Ако близо до мястото, където е излязъл на сушата, има някакви следи от разумна дейност, той веднага би се отправил към тях, тъй като теоретично погледнато, рано или късно там ще дойдат съществата, които са ги оставили. Но за да мога да направя каквито и да било заключения, трябва да познавам всички обстоятелства.“

Боб леко кимна с глава. След малко запита:

— Какви следи се надяваш да открием на това място и ако не успеем да намерим нещо, как ще действаме нататък?

„Не зная.“

Това не беше никакъв отговор, но тъй като извънземният не показваше никакви признаци, че има намерение да даде допълнителни пояснения, Боб започна да се изнервя от напразното очакване. Безпокоеше го фактът, че дори за неспециалист като него методите, които бяха набелязали току-що, изглеждаха съвсем необещаващи. Юношата трескаво напрягаше ума си, като отчасти се надяваше, че неговият гост ще си припомни някоя допълнителна техника на своята раса. Изведнъж му хрумна нещо.

— Ловецо, сетих се! Спомняш ли си, че единственият момент, когато си имал възможност да се приближиш към мене, е било, когато съм спял? — Ловецът потвърди. — Добре, тогава това ще важи напълно и за твоето приятелче — той не може да се доближи до буден човек или поне не може да го направи, без да бъде видян. Ти казваш, че за проникването в тяло като моето са необходими няколко минути. В такъв случай, дори ако твоят беглец не се интересува дали ще увреди здравето на своя бъдещ домакин с бързото си проникване, той в никакъв случай не може да остане незабелязан. Следователно, ако проуча кой си е почивал близо до водата в този участък през последните няколко месеца, това би стеснило значително кръга на възможните домакини. Близо до морето има само няколко къщи. Тази на Норм Хай е непосредствено до брега, а и най-вероятно хората, които си правят пикници на това място, няма да са чак толкова много. Какво ще кажеш?

„Може би си прав. Струва си да проверим, но трябва да помниш, че няма точка от острова, до която Дивечът да не може да достигне, стига да има достатъчно време на разположение. А от друга страна, всеки човек има нужда от сън — дори и да не го знае, беглецът ще достигне до това заключение по пътя на разсъжденията. Но ти наистина си прав, че вероятно е някой, който е посещавал именно този участък.“

Внезапната промяна на работата на двигателите прекъсна по-нататъшното обсъждане на идеята. Боб се изкачи на палубата и видя, че танкерът вече беше стигнал до острова и сега подхождаше към западния проход в рифа. Момчето почти пробяга разстоянието до носа на кораба, откъдето съвсем ясно се виждаха лагуната и опасващият я риф.

Ловецът огледа внимателно очертанията на рифа и стигна до заключението, че надали ще се наложи да го проучват по-основно, тъй като никое човешко същество не можеше да прекара там по-дълго време, което пък правеше това убежище неприемливо за беглеца. Дълги участъци от кораловата бариера се показваха над повърхността едва-едва, но пяната на вълните, които се разбиваха в тях, издаваше недвусмислено разположението им. На места рифът се издигаше дотолкова, че върху него имаше прораснали храсти, а тук-там дори и палми. Докато корабът преминаваше през прохода, Ловецът си даде сметка, че ако се съди по назъбения профил на рифа, човек надали би могъл да измине спокойно дори няколко метра по него, а теченията, създавани от разбиването на вълните, правеха всеки опит за изследване с лодка равносилен на самоубийство. Дори огромният и добре обезопасен танкер следваше покорно редицата от шамандури, обозначаващи средата на канала.

Вътре в лагуната корабът продължи да се движи в очертания канал, за да избегне плитчините. От двете им страни върху няколко квадратни мили бяха разположени някакви правоъгълни съоръжения и Ловецът заключи, че това трябваше да са резервоарите, за които Боб му беше разказвал. Всеки от тях заемаше площ около стотина квадратни метра, но стените им се издигаха едва на метър и половина над повърхността на водата. Дори най-близката до тях беше прекалено далеч, за да бъдат различени някакви подробности, но Ловецът беше почти сигурен, че са покрити с нещо от рода на стъклени плоскости. Всички бяха свързани помежду си с мостчета, последното от които извеждаше на брега.

Пред носа на танкера се виждаше някакво подобно съоръжение, но предназначението му стана ясно едва когато го доближиха. И то като останалите резервоари беше с правоъгълна форма, но се издигаше доста по-високо над водата — на височината на средната част на танкера. Повърхността на съоръжението беше заета от цистерни, помпи и други механизми, чието предназначение оставаше тайна за извънземния. Върху участъка от платформата, към който приближаваха, бяха натрупани дебели швартови въжета и огромни шлангове, а около тях се суетяха неколцина души, заети с работата си. Съоръжението явно беше петролният док на острова, за който му беше говорил Боб.

И двамата се загледаха с интерес, тъй като танкерът се плъзна в дока и пристана точно срещу фендерите. Без да се губи излишно време, шланговете бяха прехвърлени на борда и прикрепени, след което помпите от платформата с ръмжене започнаха да изливат добива от последната седмица в танковете на кораба. В този момент някакъв вик привлече вниманието им.

— Боб, Боб! Искаш ли помощ за багажа? Да го свалим ли на брега? — извика Тероа към момчето.

— Да, благодаря! — извика в отговор Боб. — Ей сега идвам!

Той хвърли още един поглед наоколо, усмихна се широко и се втурна към кърмата. Момчето забеляза, че по железния мост, който свързваше платформата с брега, с бясна скорост приближава джип. Юношата нито за миг не се усъмни кой може да е шофьорът му.

Свалянето на багажа върху дока бе извършено за рекордно кратко време, но джипът пристигна по-бързо. Момчето остави последния сандък с дрехи изцяло на грижите на моряка и се втурна да посрещне мъжа, който слезе от колата. Ловецът наблюдаваше всичко с интерес и с известна съпричастност.

Дори ако извънземният виждаше човешко лице за първи път, той пак би открил изумителната прилика между баща и син. Бащата беше доста по-висок от Боб, но иначе притежаваше същата черна коса, същите сини очи и прав нос, същата широка и усмихната уста и волева брадичка.

Момчето бурно изрази радостта си, което явно беше свойствено за възрастта му, докато бащата, въпреки че прикриваше вълнението си от срещата, беше значително по-въздържан. Тези дреболии не убягнаха от вниманието на Ловеца. Извънземният осъзна, че им предстоеше едно много важна задача — г-н Кинард трябваше да бъде убеден, че в момента синът му е в цветущо здраве. В противен случай свободата на действията им можеше да се окаже силно ограничена. След като си помисли това, Ловецът се заслуша с интерес в разговора. Боб буквално заля баща си с въпроси, които се отнасяха едва ли не до всички жители на острова. Отначало извънземният реши да смъмри домакина си, че започва издирването толкова прибързано, но след това разбра, че мисълта за задачата им в момента е доста далеч от ума на момчето. То просто се опитваше да научи всичко, което се беше случило в негово отсъствие през последните пет месеца. Детективът се поуспокои и се приготви да чуе отговорите на г-н Кинард с надеждата да открие нещо, което можеше да му влезе в работа, но остана разочарован, тъй като мъжът прекъсна потока от въпроси със смях:

— Боб, момчето ми! Не мога да зная какво е правил всеки човек от острова по времето, когато не си бил тук. Ще имаш възможност да ги попиташ сам. Аз ще остана тук, докато натоварят танкера, а ти най-добре вземи джипа, за да можеш да закараш багажа си вкъщи. Майка ти също иска да те види. Надявам се да й отделиш малко време, а и приятелите ти са още на училище. Чакай малко!

Той отвори кутията с инструменти на джипа и започна да рови сред безбройните центрове, секачи и гаечни ключове, докато най-после откри връзката дебеломери, която му бе необходима. В това време Боб беше помръкнал.

— О, боже, и аз също трябва да ходя на училище, нали? Съвсем бях забравил, че този път не се връщам за ваканция.

Г-н Кинард се засмя, защото не знаеше истинската причина за загрижеността на сина си.

— Добре, татко, ще закарам багажа вкъщи. Ще се видим ли на вечеря?

— Разбира се. Да върнеш джипа тук веднага щом си свършиш работата с него и да не съм чул каквато и да е забележка, че се нуждая от раздвижване!

Боб улови шегата във въздуха:

— О, не! Но в никакъв случай няма да мога да върна колата, преди да съм се приготвил за плажа — отговори той, отново в отлично настроение.

След като се посмяха още малко, Боб седна зад волана и потегли към дома. След железния мост, точно според описанието на момчето, следваше около четвърт миля път с настилка, откъдето се включиха в главното шосе. Вляво, по посока на по-късия дял на острова, беше разположена поредица от огромни хангари от гофрирана ламарина, а зад очертанията на възвишението можеха да се видят бетонните контури на най-малко още един резервоар за култури. Ловецът реши при удобен случай да попита момчето защо тези постройки не са във водата като останалите.

На следващия разклон складовете отстъпваха място на къщите, които в по-голямата си част бяха откъм страната на морето. Но една от тях, малко по-встрани от останалите, беше разположена почти до разклона. В огромния й двор се трудеше усилено висок мургав младеж. Когато Боб го видя, рязко натисна спирачки и едновременно изсвири оглушително с уста. Усърдният градинар се изправи, погледна изумено и се втурна към пътя.

— Боб! Не съм знаел, че ще се върнеш толкова рано. Какво си направил, бе момче?

Чарли Тероа беше само три години по-голям от Боб, но вече беше завършил училище и напоследък беше придобил навика да се отнася снизходително към всички младежи, които все още търкаха училищните скамейки. Боб вече не се обиждаше, още повече че сега държеше силни козове.

— Е, не мога да се меря с тебе! Баща ти ми каза това-онова.

Младият Тероа се намръщи.

— А, не може да не се разприказва! Добре де, беше доста смешно от моя страна.

— Нима очакваш да вземат на работа някой, който се излежава през цялото време? — Боб издевателстваше, като извиняваше поведението си с невъзможността да каже на приятеля си радостната новина.

Тероа се възмути най-искрено.

— Какво искаш да кажеш? Никога не се излежавам, ако имам да свърша нещо — той погледна с нега към гъстата трева под дебелата сянка на дървото в двора и допълни: — Само погледни! Това е най-доброто място в света да му теглиш една дрямка, а ти ме свари да се трудя, нали така? Освен това аз пак ходя на училище.

— На училище?!

— Да. Г-н Денис ми преподава навигация. Представи си само — това страхотно ще ми помогне, когато направя следващия опит.

Боб възхитено вдигна вежди.

— Следващият опит? Ти май не се отказваш лесно? И кога смяташ да го направиш?

— Все още не зная. Ще ти кажа, когато съм готов. Искаш ли да дойдеш и ти?

— О, не зная. Сигурен съм само, че не искам да работя на кораб, но ще видим, когато обмислиш добре нещата. Сега трябва да закарам този багаж у дома, да върна джипа на татко, а след това да отскоча до училището, преди момчетата да са се разотишли, така че май най-добре е да тръгвам.

Тероа кимна в знак на съгласие и слезе от стъпалото на джипа.

— Много жалко, че не сме като тия животинки, за които учехме в училище — тия, дето могат да се делят. Тогава поне едната част от мене би могла да се качи при тебе и да изкара приятно.

Боб се замисли върху думите му. На първо време трябваше да преодолее шока, предизвикан от репликата на приятеля му. Той се сбогува, запали колата, зави надясно и настъпи педала на газта. Следващата половин миля, докато джипът прелиташе покрай къщите от селцето, момчето не промълви нито дума. Едва след като отминаха сградата на училището, то отби колата встрани от пътя, спря и се огледа наоколо. Тук бяха съвсем скрити от чужди погледи, обгърнати от високата растителност, за която беше разказвал Боб.

— Ловецо! — каза напрегнато момчето веднага щом загаси двигателя. — Никога не съм мислил за това, но Чарли ми подсказа нещо. Нали ти ми каза, че твоята раса е амебоподобна? Вие напълно ли сте като амебите? Искам да кажа — възможно ли вместо един да търсим двама бегълци?

Ловецът не разбра нито въпроса, нито тревогата на момчето. Едва след известно време схвана същината.

„Имаш предвид дали моят сънародник може да се раздели на две части? — запита той. — Може, но не по начина, по който ти си го представяш. Ние сме по-сложно устроени от обикновената амеба. Той, разбира се, може да отдели част от себе си и да създаде нов индивид, но този негов потомък ще достигне зрелост едва на твоите години. Не вярвам да го направи, тъй като е достатъчно разумен…

Когато бъде създадено, детето от нашата раса не е по-различно от вашите бебета — то не притежава никакви познания. Следователно, ако бъде създадено в тялото на домакина, новороденото би го убило при лутането си в търсене на храна или просто поради непознаването на обстановката наоколо. Ние знаем за биологията повече от вас, но не се раждаме научени. Умението да се живее в симбиоза с домакин е една от основните степени на нашето обучение.

Следователно беглецът не би създал поколение от чисто егоистични причини — така той ще бъде открит и унищожен толкова лесно и бързо, че всеки нормален следотърсач би бил склонен да възприеме действията му като опит за самоубийство. Но е добре, че се сети за това — аз просто не бях обмислял такава възможност. Не се съмнявам, че тази твар, която преследваме, не би се спряла пред опасността да причини смъртта на домакина си — ако, разбира се, му хрумне да създава поколение. Все пак си мисля, че първата му работа ще бъде да си намери домакин и ако тялото, в което е проникнал, го задоволи, той надали би рискувал да го напусне само за да остави поколение.“

— Ти ме успокояваш. Допреди малко си мислех дали след петте месеца на нашето отсъствие няма да се наложи да преследваме цяло стадо врагове.

Боб запали отново и подкара по пътя към тяхната къща, като този път измина разстоянието, без да се отбива никъде. Постройката беше малко над пътя и почти напълно закрита от гъста тропическа растителност. Това бе двуетажна къща в средата на истинска джунгла, като храстите и дърветата бяха изсечени само на няколко метра околовръст. По този начин прозорците на първия етаж оставаха винаги на сянка. За да не нахлуват слънчевите лъчи през просеката от главния път до къщата, г-жа Кинард си беше направила труда да я засенчи с нещо като асма от лиани, които през по-голяма част от годината бяха обсипани с цвят. Температурата на въздуха на острова не беше много висока благодарение на близостта на морето, но слънцето печеше убийствено, затова тук се използваше всяка възможност за избягване на преките слънчеви лъчи.

Г-жа Кинард очакваше сина си на портала в края на просеката. Тя вече знаеше за пристигането на кораба и долови отдалеч ръмженето на джипа, изкачващ пътеката към къщата. Радостта на Боб беше огромна, но вече не така буйно изразена, както на дока. Г-жа Кинард не намираше нищо странно в поведението на сина си. Тя просто слушаше безгрижното му бърборене. А момчето не спираше да говори, докато разтоварваше багажа си и го пренасяше в стаята си. След това Боб се преоблече, метна велосипеда си в джипа, сбогува се и потегли. Майката се беше затъжила много и й се искаше да го види за по-дълго време, но знаеше, че за него няма да е голямо удоволствие да се навърта около нея през целия ден, и тя го пусна да върви, без да покаже разочарованието си. Всъщност ако той беше останал, това щеше да е толкова несвойствено за него, че г-жа Кинард щеше сериозно да се разтревожи за душевното му здраве. Но когато чу пърпоренето на джипа надолу по пътя, тя с леко сърце захвана да довърши домашната работа, която й беше останала.

По пътя Боб не срещна никого и затова не спря чак до дока. Там паркира джипа на обичайното място, свали велосипеда си и го подкара. Малкото забавяне за проверка на гумите не се отрази на настроението му и той въртеше педалите с удоволствие, а по лицето му се четеше радостна възбуда, предизвикана както от предстоящата среща с приятелите, така и от вълнуващата игра на стражари и апаши, която вече започваше. Той беше готов за нея. Младежът познаваше терена — това беше родният му остров и тук му беше известна всяка педя земя. Ловецът пък познаваше обстоятелствата — навиците и възможностите на извънземния убиец, когото щяха да издирват. Оставаха само участниците в играта. При тази мисъл по лицето на Боб премина сянка — най-вероятните домакини на беглеца бяха хората, прекарващи най-много време на морския бряг, а за никого не беше тайна, че това бяха най-добрите му приятели.