Хал Клемент
Иглата (14)

ГЛАВА XIV
ЗЛОПОЛУКИТЕ

На следващата сутрин момчетата се срещнаха на уговореното място и всички си носеха суха храна. Както обикновено, скриха велосипедите си в храстите и прецапаха през потока до лодката, където всички освен Боб останаха само по плувки. Той не свали нито ризата, нито панталона си, тъй като изгорялата му кожа едва ли щеше да понесе нова порция слънчеви лъчи. Малмстром и Робърт седнаха на греблата и насочиха лодката на северозапад. Спряха за момент до аквариума на Хай, колкото да опитат водата, която вече се беше опреснила и по нищо не се различаваше на вкус от морската, след това преминаха покрай островчето и се отправиха към пясъчния нос. Когато излязоха извън обсега на рифа, им се наложи да доближат брега, да скочат във водата и да изтеглят лодката на буксир до протока, който бяха разчистили вчера, тъй като вълната беше прекалено тежка за неукрепналите им мишци. Когато достигнаха до прохода, те се качиха отново в плоскодънката и гордо навлязоха в лагуната откъм южния дял на рифа.

Лагуната, както вече беше забелязал Ловецът, беше по-тясна и никъде не надвишаваше километър. Островчетата също бяха по-малки и рифът в основната си част представляваше бариера от коралови блокове, подаващи се от водата дотолкова, че да спират тежките океански вълни, но никога прекалено високо, за да задържат върху себе си някаква растителност. Това място според момчетата беше изключително неудобно за намиране на някаква плячка, защото предметите, изхвърляни от морето, които представляваха основен обект на техните набези, често се оказваха недостижими сред лабиринта от остри като нож, назъбени корали. Тъй като лодката не можеше да премине през тази каменна джунгла, най-често се налагаше някой от екипажа да гази във водата, обут с тежки ботуши.

Боб нямаше никакво намерение да продължава да търси евентуални следи, оставени от Дивеча, докато Хай беше приготвил най-старателно една кутия с пресни водорасли и няколко празни консервени кутийки с твърдото намерение да събере образци за аквариума си. Останалите момчета също имаха някакви свои планове. Този участък на рифа не беше „обработван“ от дълго време, и то не защото другите момчета от острова нямаха лодки или пък ги беше домързяло да доплават по заобиколния път, а защото преди това разклонение имаше доста места по източния дял на бариерата, които си струваше човек да провери. Всичко подсказваше, че денят ще е ползотворен, и цялата компания беше в приповдигнато настроение.

Момчетата преплаваха около два километра покрай рифа. Най-голям късмет имаше Хай, чиито кутийки вече бяха препълнени с най-различни образци на морската флора и фауна, и той вече надигаше глас да се връщат, за да имат време да поставят мрежата — всички се бяха съгласили, че малката дупка е напълно достатъчна. Останалите, разбира се, настояваха да продължат нататък, както бяха решили предишния ден. Въпросът беше разгледан най-обстойно, докато хапваха, насядали върху едно от малкото подходящи за целта островчета, но в крайна сметка спорът остана недовършен и те нито продължиха изследването на рифа, нито пък занесоха образците в аквариума.

Проблемът им беше разрешен пряко тяхната воля и съвсем случайно от Райс, който се изправи на носа, за да отблъсне лодката от скалата, след като всички се бяха качили. На момчетата никога не им беше идвало наум, че някоя от дъските на обшивката може да е толкова гнила, че да не издържи тежестта на един четиринадесетгодишен юноша, и всеки от тях можеше да се окаже в неговото положение. Левият крак на Райс потъна в дъното на лодката със страхотен трясък. Той бе последван почти веднага и от десния му крак, при което момчето се олюля и се спаси от падане зад борда единствено благодарение на това, че мигновено се вкопчи за планшира. Всъщност тези демонстрации на рефлекс бяха без значение, защото лодката почти веднага се напълни с вода и заседна в плитчините на рифа.

В първия момент никой не можа да реагира. След това Колби започна да се смее заразително и всички освен Райс се присъединиха.

— Дано това продънване да е последното — заключи Ху, който все още не спираше да се смее. — Аз поне го направих по-близо до вкъщи, така че нямах проблеми с връщането.

Момчетата се приготвиха да изкарат лодката на брега и тъй като тук лагуната беше съвсем тясна, това надали щеше да представлява особено затруднение. Нямаше никакви процедурни въпроси — всички знаеха да плуват и си бяха имали работа с потъващи лодки. След като провериха дали целият им багаж си е на мястото — по-голяма част от кутийките на Хай се бяха пръснали из водата, те скочиха от лодката и започнаха да се провират през плитчините на рифа. Когато най-после стигнаха до дълбоките води на лагуната, свалиха тежките си обувки, наловиха се по планшира и заплуваха към брега, като същевременно изтегляха и злощастната лодка. Спасителната операция премина без никакви премеждия въпреки факта, който някой си позволи да отбележи по средата на разстоянието, че току-що бяха приключили с обяда.

След като изтеглиха лодката на брега, отново се появиха някои разногласия. Този път проблемът беше дали да я оставят тук или да я изтеглят обратно до потока. Разстоянието от това място до техните домове не беше голямо, но то представляваше предимно стръмен планински склон, покрит с едва проходима джунгла, и пренасянето на дъските и тежките инструменти, необходими за ремонта, през билото на хълма, а след това и през тези гъсталаци нямаше да е шега работа. Те, разбира се, можеха да примъкнат всичко необходимо и по брега, но това щеше да бъде излишно биене на път. Още повече че от понеделник щяха да бъдат заети по половин ден в училище и едва ли щяха да могат да свършат всичко само с едно идване. Затова решиха, че ще е най-добре да изтеглят лодката обратно до потока.

Момчетата имаха достатъчно време за всичко и преди да поемат назад, извършиха подробен оглед на щетите. Очевидно трябваше да сменят цялата дъска, тъй като беше прогнила от носа до кърмата и се беше счупила така, че на дъното в първата шпация практически липсваше цялото парче от обшивката, която едва-едва се крепеше върху корпуса. Райс беше извадил късмет, че не беше наранил крака си. Беше очевидно, че лодката не може да бъде използвана в това състояние.

След като завършиха огледа, те стигнаха до заключението, че този път ремонтът направо ще си е построяване на нова лодка — толкова много неща трябваше да се направят, преди да стане годна за плаване. Щяха да са им необходими поне няколко дъски като тази, която бяха намерили преди, за да стегнат старото корито.

Боб предложи:

— Защо засега не я оставим тук и не се качим до новия резервоар? Там има достатъчно дървен материал, можем да си подберем това, което ни трябва, и да го занесем до потока, а лодката ще издърпаме привечер или утре.

— Това означава един излишен курс — отбеляза Малмстром. — Дайте да направим така, както решихме, а след това ще отидем до резервоара!

— Само че там вече няма да има хора — включи се Колби, — а ние имаме нужда от здрав и хубав материал. Не можем да вземаме без позволение.

Боб прецени, че е най-добре да оттегли предложението си, но в този момент на Райс му хрумна нещо друго:

— Аз ще ви кажа какво можем да направим — започна той. — Защо един или двама от нас да не отидат догоре, както предложи Боб, и да заделят това, което ни трябва, а останалите да изтеглят лодката до потока — това не е чак толкова трудно. Утре след часовете ще отидем да приберем материала и ще можем да започнем работа, без да губим време.

— Така ще е най-добре. Как не можахме да се сетим веднага! Нямаше да е зле, ако тези идеи ни идваха по-навреме — заключи Хай. — Добре — продължи той. — Ще се разделим на две групи. Кой ще ходи горе и кой ще остане с лодката?

Разбраха се Боб и Норман да тръгнат направо към строежа, а останалите да изтеглят лодката до потока. На никого не му се тръгваше, но най-накрая спуснаха претърпелия крушение съд във водата, сетне двамата емисари се върнаха на брега, а зад тях Райс извиси глас в някакво подобие на протяжните песни на волжките бурлаци.

— Ще отскоча до вкъщи да си взема велосипеда — каза Норман, когато излязоха от водата. — Така ще е по-лесно, пък и ще спестим време.

— Прав си — съгласи се Боб, — ще се позабавим малко, докато се измъкнем от джунглата, но пък след това ще се справим по-бързо и ще наваксаме. Да те изчакам ли на пътя?

— Да, ако стигнеш пръв. Оттук на тебе ти е по-близо, но имаш повече път през джунглата, а аз ще избягна върха.

— Разбрано.

Момчетата се разделиха — Норман тръгна покрай брега, като скоро застигна и изпревари „лодкарите“, а Боб пое нагоре през гъстата джунгла, която вече беше показвал на Ловеца от своята наблюдателница. Младежът познаваше острова много добре, но никой не можеше да твърди, че познава джунглата. Повечето от растенията бяха бързорастящи и старите пътеки обрастваха до неузнаваемост за кратко време. Големите дървета бяха рядкост и можеха прекрасно да служат за маркировка, но гъстият клек не даваше никаква възможност за свободно придвижване от дънер до дънер. Единственият ориентир беше наклонът на терена, който очертаваше основната посока на движение — към върха. Боб знаеше, че оттам има пряк път до тяхната къща, въпреки че щеше да му се наложи да се отклони малко надясно, за да използва пътеката, по която беше минал преди два дни. И така, той навлезе в джунглата без никакво колебание.

На върха Боб спря замалко, за да си поеме дъх и да се ориентира. Пред него — там, откъдето според момчето трябваше да се виждат къщите, се издигаше непроходим гъсталак. При тази гледка дори Робърт се почувства леко разколебан, а Ловецът се приготви за действие. В началото момчето се опита да пролази през живия плет на колене и длани, но след това установи, че ще е по-добре да пълзи по корем, тъй като клекът ставаше все по-гъст. Кожата му вече беше изподрана, а все още не се виждаше просвет между храстите. Ловецът тъкмо се канеше да направи някоя убийствена забележка по въпроса, когато нещо, мернало се пред очите на Боб, привлече изцяло вниманието му.

Вдясно от линията, по която се движеха, имаше участък, който беше като бамбуков гъсталак, ако, разбира се, се изключеха тръните. Всяко от растенията беше с отделно стъбло, напълно независимо от събратята си, израсли в непосредствена близост. Както почти всичко, създадено в лабораториите на острова през първите една-две години от съществуването им, тези странни храсти бяха покрити с шипове — прекрасни образци, дълги над два сантиметра, твърди като стомана и остри като игла по цялото стъбло и малко „по-нежни“ по вейките, започващи на около тридесет сантиметра над почвата. Обектът, привлякъл вниманието на Ловеца, се намираше в края на този гъсталак. Извънземният не успя да разбере какво точно представлява това нещо, но видя достатъчно, за да се разпали любопитството му:

„Боб, какво е това?“

Робърт погледна натам и двамата почти едновременно разпознаха „какво беше това“ — момчето, понеже вече беше виждало такива неща, а Ловецът от общите си познания по биология. Боб пропълзя възможно най-бързо и заразглежда внимателно скелета, който беше наполовина в храсталака.

— Ето какво е станало с Тип — каза най-после момчето. — Ловецо, можеш ли да разбереш какво го е убило?

Извънземният огледа внимателно костите, преди да отговори. Доколкото си спомняше структурата на кучето и доколкото можеше да прецени, костите не бяха разместени — дори ноктите и хиоидната кост си бяха на местата. Животното явно не беше умряло от насилствена смърт, нито пък трупът му е бил обект на нечие внимание впоследствие.

„Както изглежда, той явно не е бил разкъсан от някакво по-едро животно“ — започна внимателно Ловецът.

— Наистина е така. Мравките или някакви други подобни животни биха могли да почистят костите от месото, но на острова няма животно, което би могло да го убие. Не мислим ли за едно и също?

„Не мога да чета мисли, въпреки че се понаучих да предвиждам начина ти на действие. Но в този случай не е никак трудно да се досетя за какво мислиш. Имаш право — съвсем възможно е кучето да е било убито и изядено от нашия приятел. Все пак искам да отбележа, че не виждам никаква разумна причина всичко да стане точно тук — това е може би най-неподходящото място на целия остров за намиране на нов домакин. Същевременно по кучето има месо, което би му стигнало за седмици наред. Защо ще стои толкова дълго тук?“

— Паника. Той може би се е уплашил, че си по следите му, и се е скрил тук.

Ловецът не беше очаквал толкова бърз и изчерпателен отговор на въпроса, който беше задал като чисто риторичен. Все пак момчето може би имаше право… Преди детективът да успее да отговори нещо, на Боб вече му беше дошла нова идея:

— Ловецо, а можеш ли да прецениш при досег с тези кости дали някой от твоята раса е влизал в контакт с тях? Ако искаш да ги изследваш, аз бих могъл да държа някоя от тях толкова дълго, колкото е необходимо.

„Разбира се, моля те, вземи някоя. Все ще научим нещо повече.“

Боб внимателно взе в ръка една от костите и съседните леко се раздвижиха — при по-внимателно вглеждане на мястото на ставите все още можеха да се видят следи от хрущял. Момчето обхвана костта плътно с дланта си, като по този начин улесняваше проникването на Ловеца. То за първи път имаше възможност да види поне част от тялото на госта си, но мъжествено устоя на изкушението да отвори ръка и да погледне. Всъщност и да беше го направил, пак нищо нямаше да види, тъй като в случая извънземният използва проучвателни псевдоподи, които бяха толкова фини, че спокойно можеха да преминат през порите на дланта, и прекалено ефирни, за да бъдат доловени от човешкото зрение. Изследването отне няколко минути.

„Добре, вече можеш да я пуснеш.“

— Откри ли нещо?

„Почти нищо. По всяка вероятност нашият приятел не е отговорен за случилото се. Костният мозък и кръвта в костта са се разложили по естествен път. Освен това, както вече ти споменах, не е ясно защо Дивечът трябва да се усамотява тук, за да изяде своята жертва. Фактите сочат, че най-вероятна е твоята версия с мравките.“

— Но не е сигурно, нали?

„Разбира се, че не е. Би било невероятна случайност, но ако ти твърдо вярваш, че нашето идване попречило на Дивеча да си дояде и го е прогонило, аз не бих могъл да те опровергая.“

— А къде би могъл да се дене?

„Не си мисли, че приемам насериозно налудничавото ти предположение, но ако все пак трябва да отиде някъде, неговата следваща цел би трябвало да бъде твоето тяло. Мога обаче да ти гарантирам, че не го е направил.“

— Може би се е досетил, че ти си в мене.

Въпреки цялата симпатия на Ловеца към Боб понякога момчето беше адски досадно.

„Може и така да е. А може би сега препуска с най-висока скорост през този гъсталак, за да се спаси…“

Ако Ловецът притежаваше глас, той сигурно би звучал отегчено. Боб се усмихна и отново се насочи надолу по склона, но извънземният забеляза, че момчето продължи плътно до спорния храсталак. Колкото и невероятно да звучеше тази идея, трябваше да бъде проверена. Още повече че това не изискваше никакви допълнителни усилия.

„Приятелят ти ще те чака, нали знаеш?“

— Зная. Това няма да ни отнеме много време.

„Уф! Да не си решил да обиколим целия този храсталак? Ако всичко, което говорихме, се окаже истина, ти би могъл да попаднеш в това, което мисля, че тук наричате клопка. Не е задължително да си винаги логичен, но се опитай да бъдеш поне малко последователен.“

— Мили Боже! Нима някога съм чел тези думи? — заяде се Боб. — Най-добре ще е да ми проведеш един кратък курс по английски. Ако ме беше слушал, щеше да разбереш, че се движим към потока, за да излезем на пътя, по който онзи ден си отидохме у дома. Не е много напряко, но затова пък е сигурно.

Той рязко млъкна и подскочи, понеже почти изпод него изскочи дребно животинче, което притича и се шмугна в храсталака.

— Проклети плъхове! Ако тук имаше няколко милиона такива, като тебе, вие бихте могли да направите от този остров — да не говорим за другаде, едно съвсем прилично място за живеене. Тези гадини са прекалено хитри и дребни, за да се справи с тях някой друг.

„На другите места като това предполагам — отвърна гостът. — Там, откъдето идвам, си имаме същите проблеми с подобни гадинки и се захващаме с тях, когато станат прекалено досадни или пък ако нямаме какво да правим. Опасявам се, че на нас двамата сега ни предстои много важна задача. Трябва да се опитаме да приведем в действие твоя план, най-малкото за да успеем да проверим Чарли Тероа през някоя от близките вечери.“

Боб кимна разбиращо и съсредоточи мислите си върху подробностите около осъществяването на плана, като не преставаше да пълзи напред. След малко вляво от тях откриха просвет и когато достигнаха до потока, момчето вече можеше да се движи изправено. Той беше дълбок около половин метър и водеше началото си от извор, разположен учудващо близо до върха на хълма. Потокът пресъхваше от време на време през сухия период, но това беше рядкост. Коритото му беше тясно и дълбоко, а корените на гъстите храсталаци укрепваха бреговете му. Някъде напреки на течението под водата бяха нападали дънерите на млади дървета, неуспели да устоят на непрекъснато подкопаващите ги води, като по този начин оформяха цяла система от естествени мостове. На други места падналите дървета препречваха течението и там се образуваха малки бари.

Именно такава бара имаше над мястото, където Боб и Ловецът излязоха на брега. Дървото, което беше препречило течението, явно лежеше тук от години и дъждовете, насекомите и червеите се бяха погрижили затъналите му в пясъчния бряг клони да заприличат на наточени ками. Водата се изтичаше от страната, на която беше Боб, и на това място брегът беше силно подкопан, а и полузаритите в него клони го правеха неустойчив. Нищо не подсказваше за коварната клопка. Боб спря на безопасно разстояние от водата и реши да тръгне надолу по течението, но в момента, когато пристъпи напред, десният му крак потъна дълбоко в почвата, която неочаквано поддаде. Той усети силен удар в прасеца, но не изгуби присъствие на духа и успя здраво да се вкопчи с ръце и свободния си крак, така че не пропадна. Боб остана за миг така, за да се успокои, и едва тогава си даде сметка за ужасната болка в десния крак.

Момчето се опита да се изправи, но Ловецът веднага изписа:

„Чакай, Боб! Не си мърдай десния крак!“

— Какво става? Наранен ли е?

„А ти какво очакваш? Дай ми възможност да си свърша работата. Нанизал си се на един от заровените клони и в момента не можеш да се измъкнеш, без да се нараниш допълнително“ — за всеки случай излъга Ловецът.

Едно сравнително тънко парче от клон се беше забило почти изцяло в прасеца на момчето по продължение на задната страна на костта, беше разкъсало главната артерия и излизаше навън на около инч под коляното. Ако извънземният не беше там, за да му помогне, Боб щеше да е мъртъв, преди някой да е усетил отсъствието му.

Кръвотечението беше предотвратено от самото парче, което притискаше кръвоносните съдове, но и за Ловеца имаше достатъчно много работа. По-голямата част от нея беше рутинна — да се погрижи за кръвоносната система, да унищожи навлезлите микроорганизми и да се опита да се справи с шока. Освен това клонът продължаваше надолу в почвата и Ловецът трябваше да провери дали ще е по-лесно кракът на момчето да се извади заедно с цялото парче дърво или щеше да се наложи прасецът да бъде освободен на място. Тази работа никак нямаше да е лесна. Извънземният проточи надолу една тентакула.

Резултатите от подземните му проучвания не бяха никак обнадеждаващи. Отначало пипалото му достигна до водата, а на около петнадесет сантиметра по-надолу установи, че клонът беше здраво заседнал в твърдата почва. Тук той беше пречупен. При това проучване човек би останал с впечатление, че клонът е забит нарочно със сила в земята. Ловецът прецени, че изваждането му е невъзможно — той нямаше достатъчно сили за това, а Боб надали беше в най-удобното за работа положение.

На извънземния много му се искаше да спести, доколкото е възможно, болките и неприятностите на своя домакин, но от друга страна знаеше, че пълното неразбиране рядко е добър помощник. Затова започна да обяснява по-подробно на момчето:

„За първи път наистина съжалявам, че не мога да направя нищо, за да премахна болките ти, без това да нанесе вреда на нервната ти система. Зная, че ще боли, но няма друг начин. Аз ще се погрижа за раната ти още докато изтегляш крака си, трябва обаче да изчакаш да ти кажа точно кога и колко силно да го издърпаш.“

Лицето на Боб беше доста бледо, при все че извънземният поддържаше кръвното му налягане.

— Ако нямаш нищо против да ми помогнеш, като ме отървеш от тази болка, съгласен съм да опитам късмета си.

Ловецът разбра какво преживява домакинът му в момента и реши да го окуражи:

„Ако стане нужда, ще го направя, Боб — каза той, — но ти все пак се опитай да издържиш, защото дори и да не ти причиня някакви трайни увреждания, моята намеса ще доведе до това, че ти ще загубиш контрол над крайника си, а аз най-вероятно няма да успея да го измъкна от тази дупка само със собствени сили.“

— Добре, засега ще я караме така.

Ловецът се захвана за работа, като обви, доколкото беше възможно, мястото, където беше проникнал клонът, за да предотврати по-нататъшното разкъсване на плътта на домакина му при освобождаването на крайника. Когато Ловецът подаваше знак, Боб изтегляше по малко крака си и спираше, докато извънземният не го подканеше отново. Операцията отне доста време, но всичко приключи благополучно.

Боб дори се изплаши, когато видя, че панталонът му е изцапан единствено с тиня, защото горе-долу си представяше как точно би трябвало да изглежда след подобно нараняване. Той започна да навива крачола си нагоре, за да види раната отблизо, но Ловецът го възпря:

„След малко ще я огледаш, а сега полегни и си почини няколко минути! Зная, че не изпитваш необходимост, но повярвай ми, че това е най-доброто.“

Боб прецени, че извънземният вероятно знае по-добре от него какво точно е нужно в момента, и затова се подчини. Ако не беше неговата намеса, момчето сигурно щеше да припадне, тъй като при такава рана дори силната воля не означава нищо.

Боб легна и се замисли за събитията от изминалия половин час, следващи известна неотклонна линия, за която си поговориха полушеговито с Ловеца, преди да тръгнат отново — някаква поредица от случайности. Все пак Боб беше поразен от странното им съвпадение.