Хал Клемент
Иглата (4)

ГЛАВА IV
СИГНАЛЪТ

На втората вечер, след като Ловецът взе решение да действа, му се удаде сгоден случай да го направи. Беше събота и училището беше спечелило хокейния мач този следобед. Боб се размина без травми за най-голямо учудване и успокоение на Ловеца, като при това успя да стане един от героите на деня. Комбинацията от успешното класиране на отбора и личните постижения се стори на момчето достатъчно основание, за да седне и да напише дълго прочувствено писмо на родителите си. Той влезе в стаята си веднага след вечеря и нахвърля доста бързо описанието на този незабравим ден върху един лист. През цялото време Боб не се отпусна нито за миг и това отне всяка възможност на Ловеца да задейства своя план. След като приключи с писмото, момчето изведнъж си спомни за съчинението по английски, което трябваше да напише за следващия понеделник. Да приготвя домашните си предварително за него беше толкова противоестествено, колкото и за по-голямата част от останалите ученици, но така и така вече беше извадил машината, а и хокеят беше тема, която може би щеше да събуди някакъв, макар и вял интерес към написването на въпросното съчинение. Той постави нов лист в машината и след като напечата стандартното въведение: име, дата и т.н., спря за миг, за да помисли.

Извънземният не си позволи никаква загуба на време. Той отдавна беше измислил текста на първото си послание. Началната буква се падаше под средния пръст на лявата ръка на момчето и без да губи време, Ловецът задвижи защитната мрежа в този участък. Пръстът послушно се повдигна и се спусна върху клавиша, но силата на удара не беше достатъчна, за да отпечата желаната буква върху белия лист. Извънземният знаеше, че не притежава силата на човешките мускули, но не предполагаше, че е толкова слаб, а освен това Боб пишеше на машината без абсолютно никакво усилие. Извънземният подсили тъканта в този участък от ръката и опита отново, а след това отново и отново. Резултатът беше един и същ — буквата не успяваше да удари върху белия лист.

Тези усилия, както можеше да се очаква, привлякоха вниманието на Боб. Той, разбира се, и друг път беше усещал потрепването на отпускащите след натоварване мускули, но този път странното бе, че не беше претоварвал ръката си. Без да се замисля повече, отмести непослушната ръка встрани от клавиатурата, ала разбеснелият се Ловец просто насочи вниманието си към дясната му длан. И докато в началото опитите му бяха съпроводени със съвсем слабо помръдване, сега силата, с която се мърдаха пръстите на момчето, беше доста по-голяма и обезпокоителна. Боб ги гледаше буквално ужасен. Както всеки, който е играл хокей и футбол, той беше свикнал с всякакви травми, но това неподчинение на ръцете му просто го потискаше.

Той здраво стисна юмруци и потрепването се прекрати — Ловецът знаеше, че не може да противостои на силата на човешките мускули. В мига, когато момчето внимателно разтвори юмруците си, упоритото извънземно опита пак — този път то се насочи към мускулите на ръцете и на гръдния кош, като се стараеше да приближи отново дланите на домакина си към клавиатурата на машината. В този момент Боб, обзет от ужас, скочи на крака, при което столът под него отскочи чак до леглото на съквартиранта му. Момчето замря неподвижно, зле изплашено от развитието на нещата, и се опита да реши кой от двата възможни начина за действие е по-добрият.

Според правилника при всяко неразположение или травма той беше задължен да се яви в лекарския кабинет на училището. Ако ставаше дума за нараняване при удар или за синина, той въобще не би се поколебал да изпълни разпореждането, но мисълта, че не владее нервите си, го изпълваше със срам и затова дори не допусна да отиде и да съобщи. Най-накрая реши да остави нещата така с надеждата, че на сутринта всичко ще се е оправило. Момчето избута машината встрани, взе книга и седна да почете. В началото не се чувстваше много добре, но след като известно време не усети никакво неразположение в мускулите, постепенно се успокои и потъна в четивото. За разлика от него извънземният не можеше да намери покой.

Той беше престанал да действа и раздразнено се беше отпуснал още щом машината беше преместена, но въобще нямаше намерение да се отказва. Ловецът вече беше разбрал, че можеше да печата с помощта на момчето, без това да причини някаква вреда на домакина му. Въпреки че неговото въздействие върху мускулите на Боб причини известна неблагоприятна реакция, той не се отчайваше. Наум му идваха и други начини за осъществяване на така нужната за него комуникация, които може би щяха да се окажат по-несмущаващи за човешкото същество. Извънземният може би притежаваше някакви повърхностни познания върху психологията на расите, с които съжителстваха неговите съпланетяни, но той не успя със сигурност да определи причината за безпокойството на домакина си.

Неговата раса живееше в симбиоза с представители от други планети толкова отдавна, че уменията за установяване на контакт бяха забравени така, както човекът беше забравил как се добива огън. Представителите на планетата Новадей се стараеха да намерят същество от расата на Ловеца, преди още да са навършили пълнолетие, за да съжителстват с него. Затова извънземният не успя напълно да разбере как би реагирало създание, което не е възпитано в този дух, при такива обстоятелства.

Ловецът отдаде безпокойството на Боб на особения метод, който беше използвал, а не на факта, че изобщо му беше въздействал. Вследствие на това той стори най-лошото, което можеше да се направи в този случай — изчака, докато домакинът му преодоля първоначалния шок, и опита отново да установи контакт.

Този път извънземният въздейства на гласните струни на момчето. Той познаваше тяхното устройство и можеше да им влияе по същия начин, по който постъпи с мускулите. Ловецът беше напълно наясно, че няма да успее да оформи някакви смислени думи, тъй като това изискваше пълен контрол върху диафрагмата, челюстите и устните на домакина му, но ако използваше издишването на въздуха, можеше да накара момчето да издаде звук и по този начин да покаже на Боб, че предходните смущения са предизвикани съвсем умишлено.

Извънземният беше решил да използва за целта серии от звуци — например два звука, последвани от четири в серия, три звука, последвани от девет в серия и т.н. Никой, който чуеше тези поредици, нямаше да си помисли, че те са с естествен произход. Още повече че вече успокоеното момче, което беше погълнато от книгата, дишаше съвсем равномерно.

Броени секунди след това всяко запознато с фактите човешко същество, щеше да се убеди, че Ловецът правеше всичко, на което беше способен. Той успя само отчасти, и то главно защото Боб точно приключваше с една прозявка и не можеше да контролира изцяло издишвания въздух. Тъкмо когато извънземният приключи втората серия от позиви, момчето задържа дъха си, а по лицето му пробягна сянка на неописуем ужас. Ловецът беше прекалено погълнат от заниманията си, за да забележи веднага прекъсването на въздушната струя. Едва след няколко секунди той осъзна, че безпокойството на домакина му отново е достигнало до границите на възможното.

Самият Ловец също беше изгубил контрол над емоциите си — дори след като разбра, че се е провалил отново и че домакинът му е обхванат от ужас, което пък го лишаваше от какъвто и да е контрол над човешкото тяло, той не само не се отказа от попълзновенията си, но веднага приложи нова система за установяване на контакт. Третият му подход се състоеше в това да затъмни изцяло ретината на очите на Боб, да прожектира върху тях светещи букви и по този начин да предаде своето послание. Той въобще не обърна внимание на факта, че момчето вече беше излязло от стаята и се беше устремило към диспансера. Началото на сеанса съвпадна с момента, в който Боб започна да се спуска по слабо осветеното стълбище.

При това положение резултатите от намесата на извънземния не закъсняха. Момчето пропусна едно стъпало и полетя напред, като напразно се опита да докопа перилото.

Ловецът реагира бързо и точно, подчинявайки се на чувството си за дълг. Той бързо обви всички стави и сухожилия, като по този начин предотврати всяка по-сериозна травма. Въпреки тези предпазни мерки момчето успя да раздере ръката си от китката до лакътя върху една от пластините, прикрепящи гумената настилка на стълбището. Ловецът реагира толкова бързо, че не се появи дори капчица кръв. Момчето огледа с учудване раната, която вече се беше затворила, слепена с невидимата за него извънземна плът. След това то начука с тока на обувката си разкривената пластина, за да не пострада и някой друг, и с бавна стъпка се отправи към диспансера. Когато стигна там, Боб почти се беше успокоил, тъй като Ловецът беше прекратил опитите си за влизане в контакт.

В училището нямаше постоянен лекар, а само една медицинска сестра. Тя не можеше да му помогне с нищо по отношение на нервните му смущения, но прегледа раната и му каза да дойде отново на следващия ден, когато един от местните лекари имаше приемен ден в училището.

— Раната ти вече се е затворила — каза тя. — Трябвало е да дойдеш по-рано, въпреки че не е много сериозна.

— Но това стана преди по-малко от пет минути — гласеше отговорът. — Паднах по стълбите, когато идвах насам, за да ви кажа за другите си оплаквания. Просто не беше възможно да дойда по-бързо, но след като вече се е затворила, предполагам, че това не е от значение.

Г-ца Ранд смръщи вежди. Тя беше училищна сестра от петнадесет години и беше съвсем сигурна, че познава всички нагли номера на симулантите. Това, което я озадачаваше в момента, беше, че момчето наистина нямаше причина да лъже, и тя реши, напук на целия си професионален опит, че то може би казва истината.

Г-ца Ранд, разбира се, знаеше, че кръвта на някои хора се съсирва удивително бързо. Тя погледна още веднъж ръката — да, раната беше съвсем прясна и съвсем тъмночервена от току-що засъхналата кръв. Тя леко я докосна с пръст и усети не сравнително гладка повърхност, както очакваше, и дори не лекото лепнене на почти изсъхналата кръв, а една крайно неприятна слузеста тъкан.

Ловецът не можеше да чете чужди мисли и не успя да предугади по-нататъшните действия на сестрата, а дори и да беше го направил, той не можеше да махне защитната обвивка от раната на момчето, тъй като ръбовете й щяха да зараснат достатъчно здраво едва след ден-два. Трябваше да продължи да скрепя нараненото място независимо от това, дали щеше да се издаде или не.

Той се опитваше да види какво точно става, но сестрата рязко отдръпна ръката си и се склони над раната, като по този начин попречи на зрителното му поле. Г-ца Ранд видя прозрачния слой, покриващ раната, и стигна до съвсем естественото, но напълно погрешно заключение, че раната не е толкова прясна, колкото твърди момчето, и че то я е „третирало“ с първото нещо, което му е попаднало под ръка — може би с лепило за самолетни макетчета, и не искаше да си признае, че го е направило, защото самолечението представляваше грубо нарушение на училищния правилник.

Г-ца Ранд допускаше голяма несправедливост, като подценяваше здравия разум на момчето, но нямаше как да го разбере. Тя беше достатъчно внимателна, за да отправи някакво обвинение към него, и затова, без да каже нищо повече, взе шишенце със спирт, намокри един тампон и се зае да почиства раната. Ловецът не издаде нито звук само защото природата не го беше дарила с гласни струни. Ако притежаваше, той би надал толкова смразяващ кръвта писък, че това несъмнено щеше да представлява изпитание за здравия разсъдък на присъстващите. Тъй като нямаше кожа, въздействието на спирта върху неговите тъкани беше също като на сярната киселина върху човешката тъкан. Извънземният просто нямаше никакво средство да противостои на дехидратиращото действие на алкохола. Слоят, с който беше покрил раната, беше унищожен мигновено и се превърна в кафеникав прашец, който би се оказал доста интересен за анализ, ако сестрата се заемеше с него.

Но на г-ца Ранд въобще не й беше до това. Под въздействието на непоносимата болка Ловецът изтегли тъканта, слепваща раната, и пред очите на сестрата се откри дълъг кървящ прорез около двадесет сантиметра и дълбок към четири. Г-ца Ранд бе не по-малко изненадана от Робърт, но в този момент професионализмът й взе връх над всичко останало — тя бързо направи превръзка на отворената рана и дори остана изненадана от бързината, с която успя да спре кръвотечението. Веднага след това вдигна телефонната слушалка.

Тази вечер Робърт Кинард си легна доста късно.