Хал Клемент
Иглата (12)

ГЛАВА XII
…И ПАДАНЕ!

През първата половина от пътя разговорът беше почти замрял, тъй като момчетата все още не можеха да преживеят уплахата, но когато Норман Хай спомена нещо за аквариума си, всички се включиха с жар в обсъждането.

— Може би там ще намерим нещо, с което да разбием някоя от бетонните кръпки в басейна — гласеше ключовата фраза, която произнесе Хай.

— Трябва ти нещо много здраво — отбеляза Късия, — циментът за подводни работи е доста як. Виж доковете, нямат нито една — Трябва ти нещо много здраво — отбеляза Късия, — циментът за драскотина от приставането на танкера.

— Танкерът въобще не се опира до доковете, освен ако не сгафят нещо — сряза го Райс откъм носа на лодката. — Все пак си прав, че Норм има нужда от здрави инструменти. Вкъщи няма нищо подходящо, зная със сигурност.

— А какво ще използваме — чук и длето ли?

— Ами, как ще работиш с чука под водата! Трябва ни дълъг и добре заострен железен лост. Някой да знае откъде можем да го намерим? — никой не отговори и Хай продължи: — Добре, тогава ще поискаме от хората на дока, а ако и те нямат, работниците от строежа на хълма със сигурност ще имат.

— Ако можем да свием отнякъде водолазен костюм, ще свършим работата много по-бързо — додаде Райс.

— Единствените водолазни костюми на острова са тези на дока и на резервоарите и не мисля, че ще ни позволят да използваме някой от тях — възрази Боб. — В никакъв случай няма да ни дадат костюм, а освен това той би бил по мярка единствено на Късия.

— И какво от това? — заинтересува се Малмстром.

— Ами доста ще се поизпотиш, докато свършиш всичко сам. Но те просто няма да ни дадат.

— А защо не си направим сами един? Не е чак толкова трудно.

— Може и да не е, но това си го говорим от четири-пет години, а и досега се налага да бъхтаме до повърхността за всяка проклета глътка въздух, щом ни се случи да работим под вода — това беше скромният принос на Колби към изказаните в обсъждането мнения и както винаги, никой не намери какво да му възрази.

Райс разчупи неловкото мълчание:

— А какво ще държим вътре — риби ли? Боб май подхвърли нещо за преграждане с метална мрежа — откъде ще я вземем?

— И аз не зная. Ако на острова въобще има такова нещо, то трябва да е във вещевия склад на дока. Ако има, ще се опитам да свия едно парче, така че да не се забележи. Отворът не може да е прекалено голям.

Те швартоваха лодката към платформата от страната на брега, близо до стълбичката, извеждаща върху съоръжението, и докато Боб и Райс се справяха ловко с фалините, останалите се изкатериха догоре. Кен имаше известни неприятности при изкачването заради крака, който все още го наболяваше, но успя да се справи доста добре. След като всички се събраха върху платформата, спряха, за да се огледат и да преценят как да действат.

Докът представляваше съоръжение с внушителни размери дори за човек, запознат с подобни конструкции. Седмичният добив на нефт беше доста голям, а и производството непрекъснато се разширяваше. Складовите пространства бяха замислени така, че да поемат без затруднения все по-нарастващия приток от суров петрол. Четирите огромни цилиндрични резервоара направо поразяваха въображението, а внушителните сами по себе си помощни механизми и помпи изглеждаха съвсем миниатюрни в сравнение с тях. Всичко върху платформата беше построено от негорящи материали — стомана и бетон, а повърхността й беше подсигурена допълнително с множество дренажни отвори, така че противопожарната инсталация представляваше система от шлангове, които при евентуална авария щяха да изтласкат горящия петрол в морето с помощта на мощни водни струи.

Навсякъде около резервоарите бяха построени огромни хангари от гофрирани метални плоскости, изпълняващи същите функции като тези, които бяха разположени на острова. На брега, точно срещу платформата, имаше сложно полифункционално съоръжение, което служеше за дестилирането на бензин, охладителни и смазочни масла от суровия петрол, произведен тук. То беше построено, за да задоволява нуждите на острова, тъй като този начин излизаше по-евтин, отколкото същото количество суровина да се превози до рафинериите на Таити и след това да се докара пак тук под формата на готов продукт.

В момента обект на вниманието на момчетата бяха складовите помещения. Никой от тях не можеше да си представи за какво точно би могла да се употреби телена мрежа на острова, но все пак искаха да поровят из складовете, да проверят. Те се заизнизваха един след друг в тясното пространство между резервоарите.

По пътя им се случи нещо, което ги забави замалко. Когато се промъкваха покрай един от по-малките хангари, иззад ъгъла му се подаде една ръка, която хвана Райс за яката и го придърпа в сградата. Момчетата спряха за миг и се огледаха смутено, но след това се ухилиха разбиращо, тъй като до ушите им достигна гласът на Чарли Тероа. Той говореше нещо за пътуване гратис и за някаква работа и при това доста изразително, като през целия разговор не позволи на Кенет да си отвори устата. Боб се замисли дали щеше да е по-добре, ако беше предупредил рижия за намеренията на Тероа, но след това се успокои, че нищо лошо не можеше да се случи — бъдещият моряк беше толкова доволен от себе си. Въпреки това когато Райс излезе и се присъедини към групата, той имаше безпределно глупаво изражение. Зад него Чарли се хилеше победоносно и когато срещна погледа на Боб, намигна съзаклятнически.

— Какво търсите тук, дечица? — запита той.

— Същото, което и ти — парира Хай, който нямаше никакво намерение да си тръгва, докато все още имаше надежда да намери това, което му беше нужно. — Ти също нямаш никаква работа тук!

— Ако искаш, можеш да попиташ — отвърна съвсем спокойно Тероа. — Най-малкото помагам. А вие, предполагам, сте тръгнали да търсите нещо?

Това си беше чисто твърдение с едва доловим въпросителен оттенък към края.

— Не търсим нищо, което да ви трябва тук — отвърна отбранително Хай и тъкмо се канеше да се разпростре по-обстойно върху темата, когато някой го прекъсна:

— А откъде можем да сме сигурни?

Момчетата се обърнаха, за да видят кой говори, и откриха, че бащата на Боб се беше доближил незабелязано до тях.

— За нас е винаги удоволствие да ви услужим — продължи той, — стига да разполагаме с това, което ви трябва. На какво дължим визитата този път?

Хай обясни, без да се опъва повече — съвестта му беше съвсем чиста, тъй като той и без това имаше намерение да си поиска, а не да открадне мрежата, въпреки че все пак си беше намислил кого да поврънка.

Г-н Кинард кимна разбиращо:

— Може би ще се наложи да отскочите до новия резервоар за лост или нещо такова, но мисля, че можем да се постараем да намерим мрежа. Елате да видим!

Цялата група, включително и Тероа, го последваха по хлъзгавите метални плочи. Докато вървяха, Хай разказа за аквариума си и как бяха открили какво се е случило с него. Г-н Кинард беше добър слушател, но спря да се усмихва на сина си, когато чу за неговия „подвиг“ с влизането в басейн, за който се е предполагало, че е заразен. Боб за свой късмет не забеляза промяната. Разговорът му напомни за книгата, която му трябваше, и той попита Хай дали ще му я даде. Г-н Кинард не можа да се въздържи:

— Сега доктор ли си решил да ставаш? Не съм забелязал в последно време да действаш като такъв — деликатно се намеси той.

— А, не… Просто исках да разбера нещо — отвърна неубедително Боб, без да схване намека (проблемите на Ловеца непрекъснато се увеличаваха, освен това не можеше да се свърже с домакина си, тъй като той от много време не беше съсредоточавал погледа си върху фон, който би благоприятствал общуването им).

Г-н Кинард се усмихна и се насочи към входа на един от хангарите.

— Тук може би има нещо, Норман — каза той и отлости вратата.

Вътре беше тъмно, но когато запалиха единствената крушка, всички погледи се насочиха към най-ценното нещо — едно дебело руло галванизирана мрежа, направена като че ли по поръчка за нуждите на Хай. Норман се хвърли зарадван напред, а бащата на Боб се усмихваше така щастливо, сякаш сам я беше направил.

— Колко ти трябва?

— Едно парче от петдесет квадратни сантиметра ще е напълно достатъчно — гласеше отговорът.

Г-н Кинард взе два секача от някаква пейчица до стената и се захвана за работа. Да се отсече парче от мрежата беше доста трудна работа, изискваща определен опит, но с помощта на г-н Кинард всичко приключи много бързо, след което излязоха навън.

— Досега не съм знаел, че този вид мрежа се използва за нещо на острова — обади се Боб, докато баща му залостваше вратата.

— Наистина ли? — изненада се мъжът. — А аз си мислех, че си преровил всичко тук…

Той ги поведе към един от дренажните отвори край най-близкия от резервоарите.

— Погледнете тук — каза той, като сочеше надолу в откритата шахта с площ около един квадратен метър.

Момчетата се наредиха наоколо и погледнаха в указаната посока. На метър под отвора и на около четири над водата беше опъната защитна мрежа от същата, която Норм носеше под мишница.

— Не ми изглежда достатъчно здрава, за да задържи падащ човек — отбеляза Боб.

— Тя не е предвидена за подобни случаи — обясни баща му. — Освен това се предполага, че ако някой падне оттук, той поне ще може да плува. Сложена е, за да улавя инструментите, които доста често се плъзгат по омаслените плочи. На хората е забранено да се навъртат наоколо.

Той се извърна и тръгна по обратния път и момчетата внимателно го последваха. В следващия миг те доказаха правотата на думите му.

Мъжът се подхлъзна — поне така твърдеше Малмстром, но никой не беше сигурен, че г-н Кинард се е подхлъзнал пръв. Всички нападаха верижно, подобно на кегли върху пътечка за боулинг. Единственият, който успя да се задържи на краката си, беше Тероа и това му се удаде само защото успя да отскочи светкавично. Малмстром се блъсна в Хай, който на свой ред подсече Боб и Колби. Двамата загубиха равновесие и когато Робърт осъзна, че му предстои да опита на практика здравината на защитната мрежа, той нададе сърцераздирателен вик.

Това, което го спаси в случая, беше светкавичният му рефлекс, изработен през дългите часове, прекарани на хокейното поле. Още щом докосна мрежата с пръстите на краката си, той разпери широко ръце и ги притисна с все сила към покривните плоскости, като по този начин прекрати плъзгането си. Ръбът на дренажния отвор се впиваше болезнено в ребрата му, но по-голямата част от тежестта му се поемаше от ръцете и мрежата удържа.

Баща му, застанал в партер, се опита да протегне ръка и да помогне на сина си, но отново се подхлъзна и не успя. Тогава Малмстром и Колби, които бяха паднали съвсем наблизо, без да се изправят, го уловиха за китките, като по този начин му дадоха достатъчна опора, за да успее да се измъкне от шахтата.

Боб изтри потта от лицето си, а баща му се приближи и се престори, че маха нещо от окото му. Те се спогледаха и бащата се усмихна малко пресилено:

— Разбра ли какво имах предвид? — каза той. Това поуспокои и самия него. — Струва ми се, че някой от двама ни ще закъснее за вечеря, а освен това си мисля, че лодката, която виждам там, трябва да се върне в заливчето край потока. — Момчетата кимнаха утвърдително. — В такъв случай най-добре ще бъде да се качвате, преди да е станала още някоя беля. Боб, аз ще се прибера почти веднага. Ще кажем ли на майка ти какво се е случило? Аз мисля да си премълчим.

Между въпроса и отговора на все още объркания мъж нямаше никаква пауза и всички се засмяха весело.

На Ловеца въобще не му беше до смях. Той искаше да каже на Боб толкова много неща, че не знаеше откъде да започне. Извънземният почувства огромно облекчение, когато Боб се разположи на носа на лодката, а не както обикновено — зад някое от греблата, и като издебна удобен момент, когато момчето не гледаше към приятелите си, той привлече неговото внимание:

„Боб!“ — буквите бяха надебелени, наклонени и подчертани, а ако имаше възможност да ги оцвети в червено, извънземният едва ли би я пропуснал.

Момчето схвана, че става дума за нещо много важно, и съсредоточи погледа си върху хоризонта.

„Засега ще оставим настрана — започна Ловецът — твоята склонност да се излагаш на всички възможни опасности, тъй като си сигурен, че аз съм насреща. Самата тази склонност е достатъчно голямо зло, но трябва да знаеш, че по този начин ти разтръбяваш навсякъде абсолютната си сигурност в собствената си имунна система. Днес ти се втурна да влизаш в басейна без всякакво колебание и удари барабана за своите интереси в областта на биологията и по-специално към вирусите, като разправяше за това на всеки срещнат. По едно време дори съжалих, че възпитанието ми не ми позволява да парализирам езика ти. В началото си помислих, че така просто ще наплашиш Дивеча ни и той ще се скрие по-добре, но сега съм склонен да приема, че нещата надали биха могли да станат по-сериозни.“

— Но какво друго би могъл да направи? — попита Боб, така че никой от останалите да не го чуе.

„Не съм съвсем сигурен, но ми се струва много съмнителен фактът, че произшествието на платформата стана толкова скоро след твоите хвалби — по-точно когато те са били чути от някой, който е в кръга на заподозрените.“

Боб замълча минута-две, като се опитваше да осмисли току-що чутото. Той никога не беше си представял, че тази мисия би могла да бъде опасна за него. Преди да успее да измисли нещо, Ловецът продължи:

„Дори това, че разглеждаше толкова внимателно трупа на онази риба, би могло да привлече вниманието на нашия Дивеч, който е нащрек и е доста подозрителен.“

— Но Норман Хай също беше с мене — защити се Боб.

„Видях.“ Ловецът не каза нищо повече за случилото се, като остави домакина си сам да си направи изводи.

— Но как е могъл да го направи? Как би могъл да предизвика падането — нали ти ми каза, че не можеш да ме принудиш да направя нещо, което не желая! Той различава ли се от тебе?

„Не. Той наистина не може да принуди никого от присъстващите да го направи — да те бутне или нещо подобно, но пък е могъл да го убеди — не забравяй, че ти направи много за мене.“

— Но ти ми каза, че той надали би се разкрил.

„И сега не мисля, че би го направил — ще е прекалено рисковано за него. Но все пак може да е решил да си опита късмета и да хвърли прах в очите на домакина си с някоя и друга история — това не е трудно, а после иди докажи, че е лъгал.“

— Не виждам как би могло да се докаже, но какво щеше да постигне, ако бях паднал във водата? Аз мога да плувам и всички го знаят, а и дори да не можех и да се удавех, това едва ли би те спряло за дълго.

„Така е, но той може би е целял ти да получиш някакво незначително нараняване, като по този начин веднага ще издам присъствието си. Освен това каквото и да е казал на домакина си, той навярно не би могъл да го убеди да ти причини някакво трайно увреждане.“

— Смяташ ли, че Чарли Тероа би могъл да се опита да получи работа на танкера по съвета на нашето приятелче? Мислех си, че е потулил тази история за заспиването върху динамита само защото много желае да започне работа.

„Такава възможност, разбира се, съществува. Ние определено трябва да го проверим, преди да е тръгнал, или пък да попречим на заминаването му.“

Боб не обърна особено внимание на тези думи. Не само защото беше чувал тези разсъждения и по-рано, но и защото една мисъл все повече завладяваше ума му и изтласкваше всичко друго на заден план.Тя го развълнува толкова силно, че това едва ли би останало незабелязано от приятелите му, ако седеше с лице към тях.

Тази мисъл беше породена от едно изречение на Ловеца, изказано по-рано, и беше започнала да се избистря едва сега. Извънземният беше споменал, че неговият Дивеч може да залъже домакина си с някаква история и домакинът няма как да провери нейната истинност. Боб беше осъзнал изведнъж, че не може да провери думите на Ловеца. Все пак момчето вече знаеше, че съществото в неговото тяло би могло да се окаже беглецът престъпник, опитващ се да избегне законното наказание.

Робърт вече беше отворил уста, за да даде воля на мислите си, но здравият разум го възпря. Налагаше се първо да провери нещата, а докато траеше това, трябваше да запази досегашната си линия на поведение.

Боб не хранеше никакви сериозни подозрения по отношение на Ловеца. Въпреки ограниченията при общуването им поведението на извънземния беше дало на момчето известна представа за самоличността му — за това свидетелстваше фактът, че първата мисъл на Боб беше да го попита за мотивите му. Все пак имаше някои съмнения, които трябваше да бъдат проверени по един или друг начин.

Той все още беше зает с мислите си, когато лодката достигна най-после заливчето с потока, и почти не проговори, докато я изтегляха на брега. Този факт не привлече вниманието на останалите момчета — бяха доста изморени, а и двете произшествия си бяха казали думата. Те прецапаха през потока до дренажната тръба, където се уговориха да се срещнат на същото място на следващия ден след закуска. Сетне измъкнаха велосипедите си от храстите и всеки пое по своя път.

Боб остана сам и можеше да говори по-спокойно с госта си:

— Ловецо! — подхвана той. — Защо се притесняваш, че Дивечът може да е започнал да ме подозира заради действията и думите ми? Ако се опита да реагира по някакъв начин, той просто сам ще се напъха в ръцете ни. Това е може би най-добрият начин да го открием — да използваме мене като примамка. В края на краищата единственият начин да се намери игла в купа сено е да се използва магнит. Как мислиш?

„Мислил съм за това. Много е опасно.“

— А нима той би могъл да ти направи нещо лошо?

„Не може да ми направи нищо. Става въпрос за твоята сигурност. Не зная дали ми демонстрираш храброст или безразсъдство, но разбери веднъж завинаги, че не бих те изложил на никаква опасност, докато все още мога да намеря по-безопасен начин на действие.“

Боб не каза нищо, но Ловецът долови напрежението на лицевите му мускули, което говореше, че момчето потиска усмивката си на задоволство. Имаше и още нещо, което Боб искаше да изясни, и той му зададе въпроса си, преди да навлезе в просеката, водеща до дома му.

— Днес в лодката каза, че си щял да ми парализираш езика. Това истина ли е или просто пускаш кьорфишеци?

Ловецът не разбираше много-много от жаргон, но веднага схвана за какво става въпрос: „Мога да парализирам всеки мускул от тялото ти, като притисна нервните пътища до него. Само не зная колко време, след като престана да им въздействам, мускулите ще останат безчувствени, тъй като не съм правил опити с човешко същество.“

— Покажи ми! — Боб спря и скочи на земята в очакване.

„Я да тръгваш да вечеряш, какво си седнал да ме занимаваш с глупости!“

Боб пое нагоре, като вече не криеше доволната си усмивка.