Хал Клемент
Иглата (16)

ГЛАВА XVI
ПЛАН-СХЕМАТА

Целият предиобяд във вторник премина нормално, ако не се смята все по-голямата тревога на Ловеца по отношение на Чарли Тероа. Той трябваше да напусне острова в четвъртък, а както се виждаше, Боб не беше направил нищо за проверяването му или за отлагане на пътуването му. Оставаха само още две нощи…

Момчетата, които нямаха неговите проблеми, се втурнаха да търсят материал за лодката още щом свършиха часовете. Боб тръгна с тях, но пред кабинета на лекаря спря под предлог, че трябва да отиде на контролен преглед за крака си. Тук той разказа на лекаря и на Ловеца за предишната вечер и за своите съмнения и заключения. Детективът остана дълбоко изумен от този факт, тъй като за първи път домакинът му беше разработил сам хипотеза, коренно различна от неговата собствена. Той незабавно привлече вниманието на момчето и изложи своето мнение по въпроса, като го подкрепи с доводи.

„Много съжалявам, че не съм схванал напълно хода на мислите ти — заключи Ловецът. — Спомням си, казах ти, че кучето не е било убито от Дивеча, но може би съм пропуснал да изясня, че твоят «капан» също беше съвсем естествен по произход. Може би трябваше да ти спомена, че клонът се беше забил в земята вследствие падането на дървото. Това ли те накара да зарежеш цялата работа с Чарли Тероа?“

— Мисля, че да — отговори Боб, след което накратко предаде разговора си с извънземния на доктора.

— Младият Тероа? — попита г-н Сийвър. — Той утре ще идва при мене да го инжектирам. Имате ли някаква причина да го подозирате?

„В началото просто мислехме да го проверим, защото ще напуска острова — отвърна Ловецът. — Искахме да сме сигурни, че е чист, когато отплава. Едва по-късно научихме, че поне веднъж е спал в лодката в зоната на рифа, което представлява идеална възможност за нашия Дивеч. Той беше с нас и в момента, когато почти паднахме през дренажния отвор на дока.“

— Правилно — отсъди докторът. — Ние на практика разполагаме с имената на тези, които съвсем спокойно можем да определим като най-вероятни домакини, а останалите като по-малко възможни. Боб, да си забелязал снощи нещо особено у някого от твоите приятели, което би могло да ни влезе в работа?

— Само едно — отвърна момчето. — Докато Късия Малмстром вадеше черепа на Тип от храстите, той здраво си издра ръката на шиповете, потече кръв — следователно няма какво да се занимаваме с него.

Сийвър се смръщи едва забележимо и отправи въпрос към детектива:

— Ловецо, доколко съзнателен е твоят сънародник? Може ли да остави раните да кървят само за да убеди Боб, че това не е неговият домакин?

„При него въобще не може да се говори за съзнание — отвърна извънземният. — Все пак покриването на такива дребни рани е толкова автоматизирано при нас, че ако беше в момчето, той най-вероятно би се погрижил за тях. Разбира се, ако врагът ни се съмнява, че домакинът му е под подозрение, той би се въздържал от действия, колкото и сериозна да е раната, тъй като се интересува единствено от собствената си сигурност. В този смисъл твърдението на Боб надали може да се приеме като стопроцентова истина, но все пак това поставя Малмстром в по-благоприятно положение.“

Докторът кимна одобрително:

— Така си мислех и аз — каза той. — Добре, струва ми се, че се отклонихме от основния проблем — проверката на младия Тероа. Ловецо, много бих искал да узная дали жълтата треска би могла да причини нещо на твоята раса? Утре ще го ваксинирам точно срещу това.

„Надали — щом не вреди на Боб. Освен това мога да ви гарантирам, че нашето приятелче веднага ще се измъкне от крайника, в който ще инжектирате, и ще поизчака нещата да се уталожат. Шансовете ваксината да се окаже смъртоносна са много нищожни и затова предпочитам да извърша проверката лично, а след като намерим Дивеча, вече ще можем да помислим по-добре как да го убием.“

— Най-добре ще е, като го откриеш, вече да разполагаш с нещо, което би го унищожило — възрази му лекарят. — Всичко, което мога да ти предложа, са няколко антибиотика и ваксини, а от друга страна, не можем да ги изпробваме направо върху Боб — това ще ни отнеме десетина дни. — Сийвър се замисли напрегнато за нещо. — Сега ще ви обясня. Ще започнем с вещества, които не могат да причиинят вреда на Боб, а ти ще ни казваш какъв е ефектът им върху тебе и ако открием някое, което би те унищожило, ще уредим нещата така, че да можеш да напуснеш тялото на момчето, докато въздействието му отмине. Няма да тестуваме Тероа, докато не открием нужната субстанция.

„Но вие знаете, че това ще отнеме дни, а Тероа напуска острова след по-малко от четиридест и осем часа!“

— Не е задължително. Никак няма да ми хареса, тъй като зная колко силно момчето иска да стане моряк, но все пак бих могъл да го задържа тук до следващото идване на танкера, ако се наложи. Това ще ни даде още десет дни и ако изпробваме по две субстанции на ден, имаме голям шанс да открием нещо. Ще започнем с антибиотиците, тъй като ваксините са по-специфични.

„Това е наистина идеално, стига ти, Боб, да нямаш нищо против — гласеше отговорът. — Съжалявам, че не се впуснахме в битката по-рано. Докторе, сега ще опитаме ли нещо?“

— Разбира се — отговори Боб на въпросителния поглед на лекаря.

Той седна на кушетката, а г-н Сийвър покри краката му с чаршаф така, че да не се вижда нищо.

— Не зная дали няма да е по-добре да си свалиш обувките — каза той, докато дезинфикцираше ръката на момчето. — Доколкото мога да преценя, те биха го затруднили, ако реши да излезе от тебе. Готов ли си?

Боб кимна, Сийвър заби спринцовката в ръката му и плавно инжектира съдържанието й. Момчето съсредоточи погледа си върху срещуположната стена в очакване на отговора на Ловеца.

„За мене това е само разновидност на протеиновата молекула — беше първото изречение, което се появи след малко. — Попитай доктора дали да погълна веществото или да го оставя в организма ти?“

Боб предаде съобщението.

— Доколкото ми е известно, това няма никакво значение — отвърна лекарят. — Но би ми направил голяма услуга, ако го остави и ми съобщи за някое евентуално въздействие върху твоите органи, разбира се, ако се появи такова. И така ние установихме, че това вещество е безвредно. Може би ще е по-добре днес да не опитваме с друго — ти все пак трябва да се видиш с приятелите си. Отваряйте си очите на четири — Тероа не е единственият възможен домакин, дори и да не ви се струва така.

Момчетата явно все още не бяха на строежа — за всеки случай Боб беше хвърлил едно око надолу към пътя. Докато се качваше на велосипеда, кракът му се обади и Робърт се усмихна весело, като си спомни как докторът беше зарязал всичко в името на общото дело — дори и грижата за раната му. Пътят не беше дълъг и още с пристигането си той забеляза значително количество подбрани и подредени дъски, а близо до тях бяха паркирани велосипедите на приятелите му. Боб също спря там и се отправи към групичката.

Четирите момчета си бяха дали почивка и сега бяха насядали върху стената, на чието изливане присъства Боб. Бетонът отдавна се беше втвърдил и в момента се подготвяха страничните стени. Момчетата се бяха надвесили и се взираха надолу към равната повърхност на дъното. Когато Робърт се присъедини към тях, видя, че долу работеха група мъже, които използваха някаква странна машина. Всички бяха с маски, но не беше трудно в човека на командния пулт да бъде разпознат бащата на Малмстром. Машината представляваше компресор, свързан с резервоар с някаква течност и маркуч, през който въпросната течност излизаше под високо налягане. Един от мъжете миеше бетона с помощта на странната машина, а останалите го следваха с горелки в ръце. Момчетата имаха само най-обща представа за това, което правеха мъжете. Много от бактериите, използвани за производството на петрол, отделяха като междинен или краен продукт изключително силни корозионни вещества. Затова работниците полагаха покритие, което да пази бетона от въздействието им. Защитното вещество представляваше пластмаса, съдържаща флуорин, която беше получена преди години като страничен продукт при изследванията върху отделянето на уранов изотоп. В барабана на машината то се смесваше с един от стандартните инхибитори и след като го нагрееха до определена температура, то се втърдяваше под формата на прозрачен защитен филм. Изпаренията от инхибитора бяха изключително вредни — затова и мъжете бяха с маски.

Момчетата бяха на около петнайсетина метра над работещите долу и от време на време яко гълтаха от отровните изпарения. Дори Ловецът не долови опасността, но друг направи това вместо него.

— Отначало слънчевото изгаряне, което почти те опече жив, а сега и това ли! Въобще не те е грижа, какво може да ти се случи, така ли е?

Момчетата се обърнаха и видяха едрия силует на г-н Кинард, който се беше изправил зад тях. Те го бяха забелязали на строежа, зает с нещо, но никой не беше усетил как мъжът се беше промъкнал до тях.

— Защо според вас, г-н Малмстром, и останалите са с маски? Най-добре ще е да ме последвате. Тук не е толкова опасно, колкото долу, но няма смисъл да дърпате дявола за опашката.

Той се обърна и тръгна надолу покрай стената, а момчетата мълчаливо го последваха. В края на първата секция мъжът спря и посочи с ръка долния край на строежа:

— Ще бъда там след няколко минути. Трябва да се върна до вкъщи, за да взема нещо, и ако искате, мога пътьом да хвърля плячката ви до потока.

Той погледа известно време момчетата, които тичаха надолу по склона с все сили, и след това се отправи към дъното на резервоара по една от диагоналните подпори.

Там г-н Кинард облече фланелката си, която беше свалил за удобство, и тръгна надолу към мястото, където беше паркиран джипът му. Тук го чакаше само синът му, другите бяха отишли при струпания материал. Кинард подкара джипа напряко, като по този начин съкрати част от пътя.

Товаренето завърши бързо, защото всички момчета работеха доста пъргаво, а и бащата на Боб им помогна с по-големите греди. След това мъжът запали колата и се спусна надолу по пътя, следван от петимата велосипедисти. Те не пропуснаха възможността да се опитат да се състезават с него и тъй като разстоянието не беше голямо, в края на надбягването момчетата не бяха изостанали много.

Г-н Кинард също свали обувките си и нави крачоли по примера на останалите и като взе по-големите греди, зацапа след тях през потока към „сухия док“. Той огледа внимателно това, което беше останало от лодката, направи няколко конструктивни предложения и тръгна да се прибира:

— Предполагам, че наоколо гъмжи от дресирани дървеници, които държат настрана неканените посетители? — пошегува се г-н Кинард на тръгване.

Момчета му отговориха нещо в същия дух и се захванаха за работа. По някое време спряха, за да си починат и да поплуват. През време на къпането Ловецът най-после успя да разбере защо хората избягват медузите. Боб се натъкна на една от тях и гостът му получи възможност да се наслади на непосредствената близост на копривните клетки на коелентерата. Той веднага блокира разпространението на отровата, но не толкова заради здравето на домакина си, колкото заради сантименталните спомени за грешките през първия му ден на земята.

Въпреки честите прекъсвания по-голямата част от работата беше отхвърлена за около час и половина. След това отнякъде се появи лодката на Чарли Тероа, което на мига събуди интереса на Ловеца и неговия домакин.

— Ей, дремльо! — изрева Райс вместо поздрав, като го видя да се задава. — Идваш да хвърлиш един последен поглед, а?

Тероа го изгледа не много дружелюбно.

— Няма ли да затъкнеш тази проклета уста! — каза той и се обърна към останалите. — Е, какво, приятели? Пак ли проблеми с лодката? Доколкото си спомням, вие май вече я поправяхте веднъж.

Четири гърла гракнаха едно през друго да му разказват историята, а Райс замлъкна. Гостът им го наблюдаваше внимателно и когато разбра всичко, раздразнението, изписано върху загорялото му лице, се замени с доволна усмивка. Никакви думи не можеха да изразят по-ясно мислите му от тази усмивка, нито пък нещо друго можеше да накара Райс да се почувства по-глупаво. Странното напрежение между двамата се запази през останалия половин час от гостуването на Чарли.

През тези тридесет минути момчетата говориха много и работиха малко. Тероа се разпростя върху бъдещето си в най-големи подробности, а Хай и от време на време Колби го допълваха. Боб, който знаеше за намеренията на лекаря, се чувстваше малко неудобно и почти не се включи в разговора, като през цялото време се опитваше да се убеди, че всичко това е за доброто на Чарли. Райс беше принуден да млъкне още в самото начало, а Малмстром беше по-необщителен от обикновено. Робърт го отдаде на факта, че той винаги е бил по-близък с Тероа от останалите и никак не се радва при мисълта, че приятелят му се готви да отплава. Неговите догадки се потвърдиха от това, че когато Чарли реши да тръгва, Малмстром помоли Колби да закара велосипеда му до дома и скочи в лодката на бъдещия моряк, като поясни:

— Чарли иска да отидем до баржата и ще се помотаем малко с нея. Там ще се сбогува с приятелите си, а след това ще се качим на новия резервоар да се види с някои хора. След това ще се прибера. Може и да позакъснея, но какво от това.

Колби кимна разбиращо и двамата приятели загребаха мощно, за да успеят да пресрещнат баржата, която извършваше редовната си обиколка около резервоарите. Момчетата ги проследиха с поглед, докато достигнаха целта си.

— Много обичам да се заяждам с него и ми е малко мъчно, че ще заминава — каза в заключение Райс. — Поне ще се връща често. Ще се захващаме ли с лодката?

Другите изразиха някаква вяла готовност, но ентусиазмът им се беше стопил. Те се повъртяха още около лодката, после поплуваха, отрязаха две дъски и накрая изумиха родителите си, като се прибраха много преди часа за вечеря.

Вместо да седне над домашните си, след вечеря Боб излезе отново, като обясни на майка си, че „ще отскочи долу до селото“. Това си беше чистата истина, но момчето се въздържа да им каже, че иска да се види с д-р Сийвър, за да им спести излишните тревоги. Лекарят беше заявил, че няма да изпробват друго лекарство през този ден, и Робърт нямаше някаква особена причина да го търси, но нещо мъчеше юношата и самият той не можеше да прецени точно какво е. Ловецът беше много добър и доверен негов приятел, ала разговорите с него бяха трудни, а Боб просто трябваше да си поговори с някого.

Докторът го посрещна малко изненадан:

— Добър вечер, Боб! Нетърпелив си да проведем следващия тест или си научил нещо ново? Или просто ти се ще да поговорим? Влизай, влизай, така и така си дошъл дотук! — той затвори вратата след него и го покани да седне.

— Не зная точно какво ми е, сър — започна момчето, — но все си мисля за номера, който ще скроим на Чарли. Зная, че имаме достатъчно основания и че това няма да е завинаги, но все пак смятам, че няма да постъпим много правилно…

— Зная. Изпитвам същото — още повече че ще съм принуден да излъжа, което противоречи на принципите ми. Понякога и аз давам погрешна диагноза, но това е друго нещо — г-н Сийвър се усмихна горчиво. — Все пак не виждам друга възможност и дълбоко в себе си съм уверен, че не правим нищо лошо. И ти трябва да го разбереш. Сигурен ли си, че няма нещо друго, което да те тревожи?

— Не съм — отговори момчето, — но не мога да ви кажа какво ме мъчи. Просто не мога да се отпусна.

— Това е съвсем естествено — ти си въвлечен в неща, които са малко над възможностите ти и изискват огромно напрежение. Все пак може да си видял нещо, което подсъзнателно да ти е направило впечатление, а сега не ти дава мира — нещо, което е пряко свързано с нашия проблем. Размишлявал ли си върху всичко, което ти се е случило, откакто си пристигнал?

— Не само върху това, но и върху всички събития от есента насам.

— Само си размишлявал или си го споделял с твоя гост?

— В повечето случаи само съм мислил върху това.

— Тогава може би не е зле да поговорим. Понякога това помага на човек да подреди мислите си по-добре. Най-малкото можем да обсъдим причините да подозираме всеки един от приятелите ти, за да видим как ти преценяваш всичко. Ние сме се заели с младия Тероа например, защото е спал в близост до рифа, присъствал е при падането ти на дока и защото се готви да заминава — това са всичките ни основания. Освен това за него вече сме разработили план за действие.

— Имам предвид — продължи лекарят — някаква случка като тази с Малмстром, когато се беше издрал в трънака, която да ни насочи по някакъв начин. Сещаш ли се още нещо, което да говори за или против него? Например спал ли е близо до рифа?

— Всички спахме на брега в деня, когато е пристигнал Ловецът, но Късия не беше с нас. Както и да е — това няма никакво значение. Вече ви разказах за онази част от космическия кораб, която намерихме на около миля от брега. За да се довлече до плажа останалата част от корпуса, е нужно доста време, поне Ловецът твърди така. — Момчето направи малка пауза. — Другото, което ми направи впечатление, е, че днес следобед той ни заряза и тръгна с Чарли, но те винаги са били много добри приятели и няма нищо странно, че искат да си поговорят само двамата преди заминаването на Тероа.

Докторът кимна, когато успя да се справи с плетеницата от сложни взаимоотношения:

— Да, може да се каже, че нещата, които ми разказа, говорят в полза на младия Малмстром. А какво можеш да кажеш за Рижия — Кен Райс?

— Почти същото, което и за другите — често се навърта около рифа, а беше и на дока. Не съм го виждал да се наранява, така че… Почакайте малко — той силно се насини от парчето корал, което затисна крака му. Тогава беше със здрави обувки, каквито се носят, когато човек отива на рифа, така че не се е нарязал, но синините са много по-добро доказателство от одраскванията на Късия.

— Кога се случи това? Не си спомням да си разказвал нещо подобно.

— Това се случи на рифа същия ден, когато намерихме генераторната обшивка, и на същото място всъщност. Като че ли точно това ме е тревожило — Боб разказа случката подробно. — Ние, разбира се, не сме вдигали шум около тази история, в края на краищата той без малко не се удави.

— Много интересна случка. Ловецо, имаш ли намерение да поразшириш малко кръга на хората, спали около рифа?

Извънземният разбра накъде бие лекарят, но отговори на въпроса така, както беше зададен:

„Нашият приятел се е приземил някъде около рифа и най-вероятно е да не успее да проникне в разумното същество, което първо е видял. Той е достатъчно предпазлив, за да го причаква и да прави опити да проникне в него, без да помисли за последствията. Не че особено много ще се разтревожи за душевното състояние на домакина си, но по такъв начин би се изложил на риска да бъде разкрит или най-малкото това разумно създание да отиде да се консултира с някого — да речем, с медицинско лице. А аз си мисля, че ако купчинка желе се нахвърли върху някого и след това проникне през кожата му навътре, това би се разчуло почти веднага по целия остров, нали, докторе?“

Г-н Сийвър кимна с глава:

— Същото мисля и аз. Но все пак ми се струва, че младият Райс може лесно да е станал жертва, докато кракът му е бил затиснат, при това без да разбере какво става. Дори да изключим невероятно благоприятните обстоятелства около уплахата и възбудата, самата тежест на парчето корал е била достатъчна, за да изгуби кракът му чувствителност и атаката да остане незабелязана.

„Това е напълно възможно“ — съгласи се Ловецът.

Боб предаде думите му на събеседника си и добави едно свое уточнение:

— Струва ми се, че не е възможно, главно по две причини. Първо, ако създанието се е вмъкнало в тялото на Рижия точно този следобед, не може да има нищо общо с инцидента на дока, тъй като, от една страна, на него ще са му необходими дни, както на Ловеца, за да се адаптира, а от друга — то не би могло да подозира, че аз съм домакинът на преследвача му.

— Разсъжденията ти, разбира се, са съвсем логични — включи се докторът, — но инцидентът на дока може да е чиста случайност. В края на краищата не е възможно всичко, което се случва на тебе и на приятелите ти, да е предварително планирано. Познавам децата на острова и ако някой ми беше казал за това произшествие, преди да съм чул вашата история, не бих си помислил, че е нещо извънредно. Тук при всички хлапета е така — падания, наранявания, и то всеки ден.

Боб беше принуден да признае пред себе си, че д-р Сийвър е напълно прав.

— И накрая, Кен строши лодката този път — додаде момчето, — въпреки че не виждам каква връзка би могло да има това с нашия проблем.

— Нито пък аз, но не е лошо да го запомним за всеки случай. Още повече че кандидатурата на Райс е най-подходящата от всички досега. А какво се сещаш за другите? Например за Норман Хай? Все си мисля за него, откакто ме посети и ми разказа за извънземните.

— В какъв смисъл?

— Разсъди сам! Макар и малко по-късно, все пак разбрах какво е събудило интереса ти към вирусите. Може и Хай да има същата мотивация. Нали си спомняш, че той беше взел от мене книгата, която исках да ти дам. Предполагам, че внезапно събуденият му интерес към биологията е естествен, но може и да е престорен — като твоя. Какво мислиш?

— Това е идея — съгласи се Боб. — Той също представлява удобна плячка, тъй като често ходи до рифа, за да работи по аквариума си. Не зная дали си е почивал там, но е твърде възможно. Освен това се съгласи да влезе с мене във водата, когато все още мислехме, че в аквариума му има опасни за живота болестотворни организми.

Докторът го погледна недоумяващо и Боб изгуби известно време, за да му предаде цялата случка в най-големи подробности.

— Боб — започна лекарят след края на историята, — може да разбирам повече от медицина, но бас ловя, че и ти си разбрал какво означава всичко това. Тази история е дяволски интересна. Имам предвид, че Норман би могъл да е в контакт с евентуалния си гост, както ти с Ловеца, но да не избързваме с обобщенията, преди да сме се запознали с всички факти. Все пак извънземният може да го е залъгал с някаква историйка, която да звучи съвсем достоверно.

В този момент на д-р Сийвър за първи път му хрумна, че Ловецът може да е направил същото, и подобно на Боб реши да провери нещата при първа възможност.

— Предполагам, че и Норман е бил на дока по време на инцидента, т.е. имал е възможност да предизвика падането? — запита докторът след продължителна пауза. — А сещаш ли се нещо друго за него — за или против? В момента не? Добре, остави тогава. А последният от твоята компания — Ху Колби? Разбира се, не трябва да забравяме, че много хора на острова работят или се навъртат около рифа.

— Спокойно можем да изключим работниците — прецени Боб. — А и никое от хлапетата не си играе там — поне в тази част от рифа, или по-точно никой не ходи толкова често и толкова близо, колкото ние.

— Добре, да оставим това за момент. Какво ще кажеш за Колби? Не го познавам много добре, не си спомням да сме разменяли с него повече от дума-две. Никога не е идвал с някакво оплакване при мене, а откак съм го ваксинирал, съм го лекувал само веднъж, доколкото си спомням.

— Съвсем типично за него — отвърна Боб. — С нас разговаря повече, но не много. Колби предпочита да си мълчи и да не става център на внимание. Въпреки това притежава много бърза и ясна мисъл. Той например прибяга за кофата, преди още ние да сме наясно какво става. Ху също беше на дока, но никак не мога да си го представя в ролята на злодея. Той не е от приятелите, за които мислиш непрекъснато, но е много свястно момче.

— Добре, в такъв случй трябва да помислим за Райс и Хай и да „обработим“ Чарли Тероа. Не зная дали този разговор те е освободил поне малко от напрежението, аз обаче научих доста от него. Ако си припомниш още нещо, ела и ще го обсъдим. Аз лично не очаквах да се видим днес повторно, но въздействието на предишното лекарство вече е отминало и тъй като си тук, можем да направим още един опит. Съгласен ли си?

Боб не се възпротиви и приготовленията от сутринта се повториха. Резултатите бяха съвсем същите с малката разлика, че Ловецът прецени новото лекарство като „много по-вкусно“ от предишното.