Агата Кристи
Подвизите на Еркюл (9)

I.

Телефонът иззвъня.

— Ало, Поаро, вие ли сте?

Поаро позна гласа на младия доктор Стодарт. Харесваше младежа. Допадаше му плахата дружелюбност на усмивката му, забавляваше го наивният му интерес към престъплението и го уважаваше за всеотдайността, с която се бе отдал на професията си.

— Не искам да ви безпокоя излишно… — продължи човекът отсреща, но се поколеба за миг.

— Но нещо безпокои вас, така ли? — предположи Еркюл.

— Точно така — с облекчение въздъхна Майкъл Стодарт. — Отгатнахте!

— Е, добре, какво мога да направя за вас, приятелю?

Стодарт се поколеба миг-два.

— Сигурно би било огромна д-дързост — заекна младежът — да ви моля да дойдете тук по това време на нощта, но… Но съм в известно затруднение…

— Разбира се, че ще дойда. У вас ли?

— Не… в интерес на истината, намирам се на „Конингби Мюс“ номер седемнайсет. Наистина ли ще дойдете? Нямате представа, колко ще ви бъда благодарен.

— Идвам веднага — успокои го Еркюл Поаро.

II.

Не след дълго Поаро крачеше по тесните улички и се взираше в табелите и номерата на къщите. Минаваше един часът и въпреки няколкото светещи прозорци, очевидно повечето обитатели на квартала си бяха легнали.

Едва бе приближил входа на номер седемнайсети, когато отвътре надникна Стодарт.

— Бихте ли влезли? — промълви младежът.

Тясна стълба водеше към горния етаж. Вдясно от площадката имаше просторна стая, мебелирана с дивани, килими, триъгълни възглавници, облечени в сребриста материя, виждаха се и огромно количество бутилки и чаши.

Вътре цареше истински хаос, навсякъде бяха посипани угарки от цигари и по пода се въргаляха изпочупени чаши.

— И така, скъпи ми Уотсън, разбирам, че тук е имало малко тържество.

— И то какво! — мрачно потвърди Стодарт. — Добре са се повеселили.

— Да разбирам ли, че вие не сте присъствали?

— Не, тук съм в качеството си на лекар.

— И какво се е случило?

— Жилището принадлежи на една жена на име Пейшънс Грейс — мисис Пейшънс Грейс.

— Името ми напомня очарованието на доброто старо време.

— Нищо очарователно, нито добро може да се каже за мисис Грейс. Тя е красива и доста упорита жена. Имала е няколко съпрузи, в момента има нов приятел, но подозира, че той се опитва да я изостави. Тържеството им започнало с порядъчно количество напитки, а завършило с наркотици — кокаин, ако искам да съм точен. Той те кара да се чувстваш велик и прави всичко наоколо великолепно. Тонизира те и имаш чувството, че вече си в състояние да свършиш двойно повече неща от обикновено. Приемането на по-голяма доза води до бясна умствена активност, халюцинираш и може да изпаднеш в делириум. Мисис Грейс се скарала страхотно с приятеля си, някой си Хокър, твърде неприятна личност, между другото. В резултат той си тръгнал, а тя се навела през прозореца и насочила към него чисто нов пистолет, който някой имал неблагоразумието да й даде.

— Застреляла ли го е? — вдигна вежди Поаро.

— Не успяла. Куршумът минал на един-два метра от него. Но улучил някакъв скитник, който ровел из кофите за боклук. Минал през меките тъкани на ръката му. Човекът, разбира се, вдигнал страхотна врява и гостите го домъкнали на бърза ръка тук, като кръвта обилно се стичала по целия път. И тогава ме повикаха.

— И какво стана?

— Превързах го. Раната, не беше сериозна. Двама-трима от мъжете поговориха с него и успяха да го убедят да вземе няколко банкноти по пет лири и да си затваря устата. Нещастникът остана много доволен. За него си беше истински късмет.

— А вие?

— Аз имах още доста работа. Мисис Грейс беше по това време вече в пълна истерия. Поставих й инжекция с успокоително и я изпратих да си легне. Една от гостенките също бе на ръба на припадъка, така че се погрижих и за нея. Междувременно почти всички други се бяха изнизали.

— След което — наруши краткото мълчание Поаро — ви остана време да размислите.

— Точно така — рече Стодарт. — Ако ставаше дума за обикновено пиянство, всичко щеше да свърши дотук. Но с наркотиците е друго нещо.

— Сигурен ли сте в твърденията си?

— Напълно. Открих малко от праха в една лакирана кутия — взимаха си от нея, за да го смъркат. Въпросът е откъде го вземат. Спомних си, че онзи ден вие споменахте, задето се наблюдава сериозно увеличение на броя на наркоманите напоследък.

— Полицията ще се заинтересува от това събиране — кимна Поаро.

— Тъкмо затова… — тъжно се обади Стодарт.

Поаро го изгледа с неочакван интерес.

— Но доколкото разбирам, предпочитате това да не стига до ушите на полицията, така ли?

— Доста невинни хора са замесени — промърмори Стодарт.

— Да не би мисис Грейс да е лицето, за което искате да се застъпите.

— Не, за Бога. Тя е безнадежден случай.

— Значи може би другото момиче?

— Тя също е доста пристрастена, поне ако се вярва на собствените й думи. Но пък е толкова млада… и вироглава… Ала в крайна сметка е почти дете. Забъркала се е в тази история, защото според нея е модерно или нещо подобно.

Лека усмивка озари лицето на Поаро.

— Това момиче… познавахте ли го отпреди?

Майкъл Стодарт кимна смутено.

— Случайно се запознахме в Мъртъншир на Бала на ловците. Баща й е генерал от запаса — с някаква мелодрама в семейството. Имал четири дъщери и всичките малко луди, и нищо чудно при такъв баща. Пък и районът, в който са израснали, не е твърде „здравословен“ — в околността се произвежда оръжие и там се въртят много пари. Няма и следа от едновремешната селска атмосфера — свръхбогати хора, много от които не твърде порядъчни. Момичетата са попаднали в твърде лоша среда.

— Сега вече схващам за какво ме повикахте. Искате да се заема със случая, така ли?

— А бихте ли го сторили? Чувствам, че нещо трябва да се направи, но признавам си, предпочитам Шийла Грант да остане встрани от нещата.

— Надявам се да можем да го уредим. Бих искал да видя младата дама.

— Елате с мен — рече Стодарт и поведе Поаро към вратата на стаята.

От отсрещната врата се разнесе тревожен зов:

— Докторе, за Бога, ще полудея!

Следван от Поаро, Стодарт забърза нататък. Влязоха в спалня, в която цареше пълен хаос — посипана навсякъде пудра, шишета от парфюм и бурканчета с кремове се въргаляха по пода, дрехи висяха по столовете. В леглото лежеше жена с неестествено руса коса и порочен израз.

— По цялото ми тяло лазят насекоми… повярвайте ми… Кълна ви се. Ще се побъркам! Моля ви, помогнете ми! За Бога, дайте ми някакво лекарство!

Доктор Стодарт застана до леглото и се опита да я успокои, този път гласът му прозвуча безизразно и професионално.

Поаро се измъкна на пръсти навън. В коридора видя друга врата и се отправи натам. Влезе в малка, съвсем тясна стаичка с твърде оскъдна мебелировка. На леглото лежеше неподвижно младо момиче с почти детско лице.

Еркюл Поаро приближи безшумно и се взря в чертите й.

Тъмна коса, продълговато бледо лице… и наистина млада, много млада…

Клепачите й леко потрепериха. След миг тя ги повдигна с усилие и очите й го погледнаха стреснато и уплашено. Момичето седна в леглото и отметна тежката синкавочерна грива от лицето си. Приличаше на изплашена кобилка. Понечи да се дръпне назад като изплашено диво животно, на което подават храна.

— Кой сте вие? — попита тя. Гласът й беше съвсем младежки, тъничък и рязък.

— Не се бойте, мадмоазел.

— Къде е доктор Стодарт?

Миг по-късно младият лекар влезе.

— А, ето те и теб! — с видимо облекчение въздъхна тя. — Кой е този човек?

— Това е мой приятел, Шийла. Как се чувстваш?

— Ужасно. Отвратително… Защо изобщо взех от онзи прах?

— Не бих го направил отново, ако съм на твое място — сухо отбеляза лекарят.

— Нямам и намерение.

— Кой ви го даде? — попита Еркюл Поаро.

Тя вдигна към него широко отворени очи, горната й устна леко потрепери.

— Беше си тук. Всички го опитахме. В началото наистина беше вълшебно!

— Но кой го донесе? — не се отказваше Поаро.

— Не зная — поклати глава тя. — Може и да е бил Тони. Тони Хокър. Но наистина не зная.

— За първи път ли опитвате кокаин, мадмоазел?

Тя кимна.

— И най-добре е да ти бъде за последен — намеси се Стодарт.

— Да, така е. Но в началото наистина беше прекрасно.

— Послушай ме, Шийла. Аз съм лекар и зная какво говоря. Започнеш ли веднъж с наркотици, се обричаш на страхотно нещастие. Имал съм няколко случая и познавам тези неща. Наркотикът разрушава безвъзвратно и тялото, и духа на човека. Алкохолът е като лека напитка по време на пикник в сравнение с тази напаст. Забрави го, преди да е станало късно. Веднага. С това шега не бива! Какво мислиш, че ще каже баща ти за тази история?

— Татко ли? — повиши глас Шийла. — Татко? — Тя избухна в смях. — Представям си каква физиономия ще направи! Той не бива да узнае нищо. Направо ще припадне!

— И с пълно право.

— Докторе… докторе… — чу се провлаченият стон на мисис Грейс от съседната стая.

Стодарт измърмори нещо нелюбезно и излезе.

Шийла обърна очи към Поаро.

— Кой сте вие, наистина? Не бяхте сред гостите.

— Не. Приятел съм на доктор Стодарт.

— И вие ли сте лекар? Не ми приличате много на лекар.

— Името ми е — започна мъжът полека, за да придаде на простото си съобщение ефекта на вдигането на завесата в началото на представление — Еркюл Поаро…

Думите му имаха съответния ефект. Случваше се Поаро да се разстрои от факта, че представителите на по-младото поколение не са чували за него.

Очевидно бе, че Шийла Грант знаеше за неговото съществуване. Тя наистина бе слисана… онемяла. Гледаше го с широко отворени очи…

III.

Известно е, с право или не, че всеки има леля в Торки.

Знае се също така, че всеки има поне втори братовчед в Мъртъншир. Мъртъншир се намира недалече от Лондон, там човек може да лови риба, да постреля и по друг дивеч. В околността има няколко много живописни и самобитни селца. Железопътният транспорт дотам е добре уреден, а и новият удобен път създава възможност за онези, които искат да използват колите си спокойно да пътуват от столицата и обратно. Прислугата се съгласява да отиде да работи там далеч по-лесно, отколкото до други по-отдалечени райони на страната. В резултат на всичко това е напълно невъзможно да отидеш да живееш в Мъртъншир, ако не разполагаш с поне четирицифрен доход, а като се прибавят и данъците и някои други разходи, най-добре е доходът ти да е около петцифрен.

Като чужденец, Еркюл Поаро нямаше втори братовчеди в областта, но бе успял да се сближи с доста от жителите му и за него не беше никакъв проблем да получи покана за кратка визита. Този път предпочете да посети една мила жена, чието основно забавление бе да обсъжда съседите си — единственият недостатък в случая бе, че ще се наложи да изслуша огромно количество информация, която изобщо не го интересуваше, преди да се стигне до хората, за които искаше да научи това-онова.

— Семейство Грант ли? О, да, те са четирима. Четири момичета. Не се учудвам, че горкият генерал изобщо не може да упражни никакъв контрол над тях. Какво може да направи един мъж с четири момичета? — Лейди Кармайкъл направи красноречив жест с ръка.

— Така си е наистина — вметна Поаро.

— Известен бил със строгостта си в своята част, поне така твърдеше пред мен. Но пред тези момичета му се наложи да вдигне белия флаг. Нещата много се промениха от времето, когато аз бях млада. Старият полковник Сандис беше такъв педант, че бедните момичета…

Последва дълъг и обстоен разказ за дъщерите на Сандис и за други приятели от младите години на лейди Кармайкъл.

— Не забравяйте, не смятам, че има нещо не наред с тези момичета — върна се лейди Кармайкъл към предишната тема. — Просто са много жизнени и като че ли средата им не е твърде подходяща. Едно време не беше така. Толкова необикновени хора пристигат тук. Не остана нищо от онова, което човек би нарекъл „общество“. Само пари, пари, пари. А и такива необикновени истории се разказват! Кой казахте? Антъни Хокър ли? Да, да. Познавам го. Твърде неприятен човек, бих казала. Но очевидно се въргаля в пари. Идва тук често на лов и дава приеми, доста разточителни при това. Говори се, ако може да се вярва на хорските приказки, а аз не им хващам много вяра, защото зная колко злонамерени са понякога хората, че там стават необикновени неща. Хората винаги искат да вярват в най-лошото. Сега например е много модерно да кажеш, че някой пие или взима наркотици. Някой ми спомена, че момичетата били истински пияници, а на мен ми се струва, че това не е твърде хубава приказка. Защото най-лесно е за всеки малко по-особен човек да кажеш, че пие или е наркоман. Просто не е честно. Твърдят същото и за мисис Ларкин и макар тя въобще да не ме интересува, мисля, че жената е просто малко разсеяна. Близка приятелка е на вашия Антъни Хокър, и ако питате мен, тъкмо за това е и близка със сестрите Грант, за които се говори, че направо изяждат мъжете! А и защо пък не? То си е съвсем нормално. Всяка от тях е доста хубавичка.

Поаро успя да вмъкне въпрос за току-що споменатата жена.

— Мисис Ларкин ли? — поде тутакси неговата домакиня. — Няма смисъл да ме питате коя е? Кой в днешно време е някой? Чувам, че яздела добре и очевидно е добре материално. Говори се и за някакъв съпруг в града. Бил починал, не са разведени. Отдавна не се беше мяркала насам и едва след като сестрите Грант се появиха, тя пристигна отново. Винаги съм си мислела, че тя…

Най-неочаквано лейди Кармайкъл млъкна. Долната й челюст увисна, очите й всеки миг щяха да изскочат от орбитите си. Тя се наведе напред и здравата чукна пръстите на Поаро с ножа за разрязване на хартия, който въртеше в ръка. Без да обръща внимание на сбръчкването на челото му от болка, жената възкликна:

— Ами да! Значи затова сте тук, вие подло, измамно същество! Настоявам тутакси да ми разкажете всичко!

— Но какво по-точно искате да узнаете от мен?

Лейди Кармайкъл посегна да го чукне отново, но този път Поаро дръпна ръцете си навреме.

— Не се затваряйте като мида в черупката си, Еркюл Поаро! Виждам как връхчетата на мустаците ви потрепват. Разбира се, че някое престъпление ви води тук, а вие най-безсрамно „източвате“ информация от мен. А сега нека да позная за убийство ли става дума? Кой е умрял скоро? Сещам се само за старата Луиза Гилмор, но тя беше на осемдесет и пет, пък и имаше воднянка. Не може да е тя. Нещастният Лео Ставертън си счупи врата по време на лов и сега целият е в гипс. И той не е. Да не би да не е убийство! Колко жалко! Не мога да си спомня някакъв по-особен обир на бижута в последно време… Да не би да търсите някой престъпник… Берил Ларкин? Отровила е съпруга си, нали? Значи от угризения на съвестта е така отнесена.

— Но мадам, мадам — прекъсна я Еркюл. — Отидохте твърде далеч.

— Глупости. Нещо сте намислили, Поаро.

— Познавате ли класиците, мадам?

— Какво общо имат тук класиците?

— Много общо. Черпя от опита на своя прародител и съименник Херкулес. Един от неговите подвизи е опитомяването на дивите кобили на Диомед.

— Само не ми казвайте, че сте дошъл чак дотук, за да опитомявате кобили… с лачените си обувки, и то на вашата възраст! Имате вид на човек, който дори не се е качвал на кон.

— Конете, мадам, в случая са символ. Те са диви кобили, които се хранят с човешка плът.

— Звучи ми доста отвратително. Никога не съм имала много добро мнение за древните гърци и римляните. Така и не разбрах защо пасторите например обичат толкова да ги цитират. От една страна никога не знам какво точно искат да кажат, а от друга — темите ми се виждат доста неподходящи за представителите на църквата. Толкова много случаи на кръвосмешение, пък и тези статуи, дето нямат никакви дрехи… не че имам нещо против, но нали ги знаете свещениците. Все се вайкат, когато някое момиче отиде на църква без чорапи… Та докъде бях стигнала?

— Не си спомням точно.

— Предполагам, няма да ми кажете дали мисис Ларкин е убила съпруга си. Нито пък дали Антъни Хокър е убиецът от Брайтън. — Жената не откъсваше от него изпълнен с надежда поглед, но лицето на Поаро остана непроницаемо. — Възможно е да става дума за фалшификация — продължи да разсъждава на глас лейди Кармайкъл. — Срещнах мисис Ларкин в банката онзи ден сутринта и тя осребри пред очите ми чек за петдесет лири — сума, която ми се стори доста сериозна… не, не е това. И да ви кажа, Поаро, ако продължавате да седите тук и да ми се блещите насреща като бухал, направо ще запратя нещо по главата ви.

— Имайте малко търпение — отговори нейният гост.

IV.

„Ашли Лодж“, домът на генерал Грант не беше голяма сграда. Разположена бе на склона на едни хълм, към къщата имаше добре поддържан обор и доста занемарена градина.

Всеки агент за недвижими имоти би я нарекъл „изцяло обзаведена“. В подходящи за целта ниши бяха разположени фигури на Буда с кръстосани крака, пиринчени табли и ниски масички. Окичени с украшения фигурки на слончета красяха полицата над камината, а по стените висяха всевъзможни предмети от кована мед.

Посред този англо-индийски дом, настанен в поизтрито кресло с вдигнати на друг стол крака, увити в бинтове, седеше генерал Грант.

— Подагра — обясняваше той. — От край време си страдам от нея, мистър… как ви беше името… О, да, Поаро. Много се изнервя човек от нея. И за всичко е виновен баща ми. Пи порто през целия си живот, а също и дядо ми. А се струпа на моята глава. Ще пийнете ли нещо? Бихте ли дръпнали звънеца за прислужника?

На вратата се появи мъж с тюрбан на главата. Генерал Грант го нарече Абдул и му нареди да донесе уиски със сода. Когато човекът се върна с исканата напитка, генералът наля такава щедра порция, че Поаро се опита да възрази.

— Боя се, че няма да мога да ви правя компания, мистър Поаро — тъжно обясни домакинът. — Лекарят смята, че за мен това си е истинска отрова и не бива да слагам дори капка в уста. Гадно племе са това докторите! Изпитват истинска наслада от това да те извадят от живота, да те лишат от пиенето и да те оставят на някаква си каша, сякаш си парена риба. Отвратително! — В гнева си старецът мръдна непредпазливо болния си крак и простена от болка. Извини се за грубия си език и продължи: — Приличам досущ на подивяла мечка е рана на главата. Моите момичета обикновено се разбягват, получа ли пристъп на подагра. Не ги обвинявам. Разбрах, че сте се запознали с една от тях.

— Да, имах това удоволствие. Имате няколко деца нали?

— Четири — мрачно призна генералът. — И нито едно момче.

— Разбрах, че били много красиви.

— Не са лоши, наистина. Но като имате предвид, че изобщо не знам какво им минава през ума… Защото трудно можеш да държиш под око момичетата в днешно време. Халтави времена настанаха. Навсякъде всичко е толкова разпуснато. Какво може да направи човек? Нима мога да ги заключа?

— Сигурно са известни в околността.

— Някои от старите кокошки тук не ги харесват твърде — въздъхна генералът. — Доста са овцете тук в агнешки кожи. Така че човек трябва да внимава. Една от синеоките вдовички ме срещна преди време. „Горкият генерал — замърка тя като котенце — Сигурно са живели много вълнуващо.“ — Възрастният човек намигна и докосна върха на носа си с показалец. — Доста очевидно е, мистър Поаро. Разбирам, че това все пак не е най-лошата част на света. Вярно, малко по-модерна и по-шумна, отколкото бих искал. Обичам провинцията, такава, каквато беше — без моторите, без шумния джаз и това неспирно радио. Човек има право на спокойствие, поне в собствения си дом.

Поаро реши да насочи внимателно разговора към Антъни Хокър.

— Хокър ли? Хокър? Не го познавам. Не! Знам го. Много неприятен тип с близко разположени очи. Никога да не вярвате на човек, който не ви гледа в очите.

— Той не е ли приятел на дъщеря ви Шийла?

— На Шийла ли? Така и не съм разбрал. Момичетата никога нищо не ми казват. — Рунтавите му вежди се съединиха ниско над носа. Острият му пронизващ поглед се насочи право към лицето на Поаро. — Я ми кажете, мистър Поаро, за какво е всичко това? Няма ли най-сетне да ми кажете за какво сте тук?

— Трудно ми е да ви кажа точно — започна Поаро бавно. — Самият аз не знам. Мога да ви кажа едно: дъщеря ви Шийла, а вероятно и останалите ви дъщери, имат някои не твърде порядъчни приятели.

— В лоша среда са попаднали, така ли? Опасявах се от това. Дочух някои откъслечни неща. Но какво мога да направя, мистър Поаро? Какво? — Поаро поклати само глава. Генералът продължи: — И какво им е на тези, с които се събират?

Поаро отговори с въпрос.

— Да сте забелязали някое от момичетата да е унило, превъзбудено или потиснато? Може би по-нервно… с често променящо се настроение?

— По дяволите, сър. Говорите като някой проклет доктор. Нищо подобно не съм забелязал.

— Това е добре — мрачно отговори Поаро.

— Но за какво ви е всичко това?

— Става дума за наркотици.

— КАКВО? — изрева старецът.

— Направен е опит дъщеря ви да бъде привлечена към наркоманите. Пристрастяването към кокаина става много бързо. Достатъчни са две седмици. Веднъж привикнал, наркоманът е готов на всичко, само и само да си набави опиата. Давате си сметка колко богат може да стане човек, който пласира подобно нещо.

Поаро слуша известно време богохулните слова, които се изсипаха от устата на стареца. Сетне подобно на угасващ огън генералът се поукроти, като завърши със сочна ругатня по адрес на онзи кучи син, стига да го пипне веднъж.

— Все пак, както казва онази възхитителна жена мисис Бийтън, ще трябва преди това да хванем заека. Уловим ли онзи пласьор на наркотици, с най-голямо удоволствие ще ви го доведа.

Поаро се изправи да си върви, препъна се неволно в покрита с дърворезба ниска масичка и за да не падне се подпря на крака на генерала.

— Хиляди извинения, сър, и искам да ви помоля за една голяма услуга. Най-искрено ви моля да не разказвате абсолютно нищо на дъщерите си.

— Че защо? Ще измъкна цялата истина от тях. Можете да сте сигурен, че ще я получа!

— Точно това не бих искал да правите, защото ще получите единствено лъжи.

— По дяволите…

— Уверявам ви, генерал Грант, трябва да държите езика си зад зъбите. Това е от жизнено значение! Жизнено, разбирате ли?

— Е добре, нека бъде по вашему — изръмжа старият войник. Той беше победен, но не и убеден.

Лавирайки внимателно между мебелите, Поаро напусна къщата.

V.

Гостната на мисис Ларкин бе пълна с посетители.

Самата домакиня бе заета с приготвянето на коктейли на една странична масичка. Мисис Ларкин бе висока жена със светлочервеникава коса, прибрана на врата в стегнат кок. Отдалеч се забелязваше, че зениците на зелено-сивите й очи са доста разширени. Движенията й бяха леки, но е някаква жестока грация. На пръв поглед човек не би й дал повече от трийсет години, но загледаше ли се по-внимателно, щеше да забележи тънката мрежа бръчици в ъглите на очите, които бяха сигурно доказателство, че е поне с десет години по-възрастна.

Поаро бе доведен тук от една приятелка на лейди Кармайкъл, енергична жена на средна възраст. По едно време усети, че му връчиха някаква чаша и го помолиха да отнесе друга на едно момиче, седнало до прозореца. То беше дребно русо същество с розово-бяло лице, с прекалено ангелско изражение.

— За ваше здраве, мадмоазел!

Тя кимна и отпи. Сетне най-неочаквано рече:

— Познавате моята сестра.

— Сестра ви ли? Вие да не сте една от сестрите Грант?

— Казвам се Пам Грант.

— А къде е сестра ви?

— Отиде на лов. Сигурно скоро ще се върне.

— Запознах се с нея в Лондон.

— Да, зная.

— Тя ли ви каза?

Пам кимна.

— Закъсала ли беше? — остро попита тя.

— Значи не ви е казала всичко.

Момичето тръсна глава.

— А Тони Хокър беше ли там?

Преди Поаро да успее да отговори, вратата се отвори и придружен от Шийла Грант, в стаята влезе самият Хокър. И двамата бяха в ловни костюми, а по бузата на Шийла се виждаше дори кал.

— Поздрави на всички, дойдохме да разквасим гърлата си. В плоската бутилка на Тони вече няма нищо.

— Говорим за ангела, а той…

— Дяволите имате предвид — буквално изсъска Пам Грант.

— Според вас това ли е по-вярната дума? — попита Поаро.

Берил Ларкин вече се бе втурнала да посрещне новодошлите.

— Ето те и теб Тони. Ела да ми разкажеш как мина ездата. Стигнахте ли до горичката на Гелерт? — И тя го отведе на канапето пред камината. Поаро не пропусна да забележи как, преди да последва домакинята, мъжът хвърли поглед на Шийла.

Тя вече беше забелязала Поаро. Поколеба се за миг, сетне се отправи към двойката до прозореца.

— Значи вие сте били вчера у дома — рече тя без никакво предисловие.

— Баща ви ли ви каза?

— Абдул ви описа и аз се досетих.

— Били сте при татко? — възкликна Пам.

— Имаме някои общи приятели.

— Не ви вярвам — сряза го Пам.

— Не вярвате, че ние с баща ви можем да имаме общи приятели?

Момичето се изчерви.

— Не ставайте глупав. Исках да кажа, че не това е било основната причина. — После се обърна към сестра си. — Кажи нещо, Шийла.

— Да не би да имаше нещо общо с Тони Хокър? — попита Шийла.

— Защо, трябваше ли?

Момичето се изчерви и се отправи към центъра на стаята при другите гости.

— Не харесвам този Хокър — с неочаквана злоба се обади Пам. — Има в него нещо… нещо зловещо… Също и в тази мисис Ларкин. Вижте ги само.

Поаро проследи погледа й.

Хокър бе доближил глава с домакинята. По всичко личеше, че се опитва да я успокои. В един миг тя повиши тон.

— … но аз не мога да чакам повече. Искам го сега!

— Жени… винаги искат всичко сега, не намирате ли? — Пам мълчеше с наведена глава. Пръстите й нервно приглаждаха полата от туид. — Вие никак не приличате на сестра си, мадмоазел.

Подразнена от баналната му фраза, тя тръсна коси.

— Какво е това, което Тони дава на Шийла? Защо тя се промени толкова много?

— Взимали ли сте някога кокаин? — погледна я той в очите.

— О, не! Значи в това е причината. Кокаин? Но не е ли опасно?

— Какво е опасно? — попита Шийла, която, приближавайки към тях, бе доловила последната реплика.

— Обсъждаме вредата от наркотиците и бавната смърт на ума и духа, до които водят те. Унищожават всичко ценно и добро в човека. — Шийла шумно си пое въздух, ръката й потрепери и питието от чашата й се изплиска навън. — Струва ми се, доктор Стодарт добре ви обясни какви са последствията. Толкова лесно е да започнеш и толкова трудно да спреш. Човекът, който целенасочено се облагодетелства от падението и деградацията на другите хора е вампир, който се храни с човешка плът и кръв.

Поаро се извърна. Зад гърба си долови тихия шепот на Пам:

— Шийла!

— Плоското шише… — бе следващата реплика, произнесена също толкова тихо, но този път от другата сестра.

Еркюл Поаро се сбогува с домакинята и излезе в преддверието. Там на масата до мъжка шапка лежеше плоското шише с инкрустирани върху кожената му калъфка инициали „А. Х.“.

— Празното шише на Тони — прошепна Поаро.

Той го разклати леко — никакъв шум от течност. Разви капачката и надникна в гърлото. Вътре бе пълно с бял ситен прашец…

VI.

Еркюл Поаро разговаряше тихо с някакво момиче на терасата на лейди Кармайкъл.

— Много сте млада, мадмоазел. Убеден съм, че нито вие, нито някоя от сестрите ви, сте знаели в какво се забърквате. Хранени сте били също като кобилите на Диомед с човешка плът.

Шийла потръпна и от гърдите й се отрони ридание.

— Казано по този начин, звучи ужасно — прошепна тя. — И въпреки всичко е вярно! За първи път го осъзнах онази нощ в Лондон, когато доктор Стодарт говори с мен. Той беше толкова сериозен… и така искрен. Едва тогава си дадох сметка с какво кошмарно нещо се залавям… Преди това ми се струваше, че е като да дадеш на жадния вода… пък и щом има хора, които да плащат, но никога не съм смятала, че това е толкова сериозно!

— А сега? — попита Поаро.

— Ще последвам съвета ви. Ще поговоря и с другите — добави тя. — А доктор Стодарт… Той едва ли ще поиска да разговаря с мен отново…

— Напротив. И той, и аз сме готови да ви помогнем с каквото можем, за да започнете отначало. Можете да ни се доверите. Ала преди това трябва да свършим още нещо. Има един човек, който се налага да бъде спрян и само вие и вашите сестри можете да ни помогнете за това. Единствено вашите показания ще могат да послужат за задържането му.

— Имате предвид баща ми?

— Не вашия баща, мадмоазел. Не ви ли казах, че Еркюл Поаро знае всичко? Снимката ви е разлепена из всички полицейски управления. Не е трудно човек да разбере, че вие сте Шийла Кели — добре известна като крадла, изпратена преди няколко години в поправителен дом. А когато са ви пуснали от дома, навън ви е посрещнал мъж, който се е представил като генерал Грант и ви е предложил да работите за него като негова „дъщеря“. Обещал е много пари, много забавления, приятно прекарване. От вас се е искало единствено да предложите „праха“ на приятелите си, като казвате винаги, че някой друг ви го е дал. Вашите така наречени „сестри“ са в същото положение като вас. — Поаро замълча, след което продължи: — Да вървим, мадмоазел — този човек трябва да бъде изобличен и осъден. А след това…

— Да, какво ще стане след това?

— Ще се посветите на служба на Боговете… — усмихна се той.

VII.

Майкъл Стодарт не можеше да откъсне изумения си поглед от лицето на Поаро.

— Генерал Грант ли? Самият генерал?

— Точно така. Целият мизансцен е бил твърде фалшив. И статуетки те на Буда и уж оригиналните медни предмети и прислужникът индиец. А също и подаграта! Просто не съвпадаше с възрастта му. Бащи на деветнайсетгодишни момичета не страдат от подагра. Та реших да се убедя. При излизането си от дома му се престорих, че се спъвам и се подпрях на болния крак. Джентълменът дори не забеляза! Наистина е много, много фалшив този генерал! Но идеята не е била лоша. Генерал в оставка, живял в Индия, известна комична фигура на раздразнителен мъж с болен черен дроб. Но той се заселва не близо до другите пенсионирани военни, а на място, което е прекалено скъпо за един бивш военен. Тук живеят богати хора, хора от Лондон — чудесен пазар за неговата стока. И кой би заподозрял четири жизнерадостни, привлекателни млади момичета? Ако нещо се разкрие, те по-скоро ще минат за жертви, отколкото за съучастнички.

— Какво имахте предвид, когато се запътихте да посетите онзи стар дявол? Просто да го сплашите ли?

— Много ми се искаше да видя какво ще стане. Не се наложи да чакам дълго. Момичетата бяха получили вече нарежданията си. Антъни Хокър, когото бяха успели да пристрастят към наркотика, щеше да бъде изкупителната жертва. Шийла за малко да ми каже за плоската бутилка, но другото момиче изсъска името й и така издаде всичко.

Майкъл Стодарт се изправи и закрачи нервно напред-назад.

— Знаете, че нямам намерение да изпускам момичето от поглед. Имам доста сериозна теория за склонността към престъпление у подрастващите. Надникне ли човек в семейния им живот, ще се увери, че…

— Скъпи мой — прекъсна го Поаро, — изпитвам дълбоко и искрено възхищение към вашата наука. Нито за миг не се съмнявам, че теорията ви ще се окаже изключително подходяща в случая с Шийла Кели.

— И за другите — също.

— Положително. Вълнува ме единствено малката Шийла. Ще я опитомите! В интерес на истината тя вече е готова да стори всичко, което й кажете, все едно се храни от ръката ви…

— Какви ги говорите, Поаро — пламна лицето на младия лекар.