Агата Кристи
Подвизите на Еркюл (3)

I.

Еркюл Поаро хвърли окуражителен поглед на човека, седнал насреща му.

Доктор Чарлз Олдфийлд беше най-вероятно около четирийсетте. Имаше светла коса, леко побеляваща по слепоочията и сини очи, в които се четеше тревога. Беше леко прегърбен и малко колеблив в жестовете си. Освен това изглежда му беше трудно да говори направо.

Леко заеквайки, той каза:

— Дошъл съм при вас, мосю Поаро, с доста странна молба. И сега, когато съм вече тук, се страхувам да говоря. Просто защото, както много добре ми е известно, в подобни случаи никой не би могъл да помогне.

— Що се отнася до това, трябва да ме оставите сам да преценя — промърмори Поаро.

— Не знам защо реших, че може би… — той замълча.

— Бих могъл да ви помогна? — довърши Поаро. — Eh bien^[1] вероятно бих могъл. Разкажете ми какъв е проблемът.

Олдфийлд се скова. Поаро отново забеляза колко измъчен бе този човек. Когато заговори, в гласа му се долавяше нотка на безнадеждност:

— Виждате ли, няма никакъв смисъл да се вика полицията… Нищо не биха могли да направят. Но нещата с всеки изминал ден се влошават. И аз просто не знам какво да правя…

— Кои неща?

— Слуховете… О, съвсем просто е, мосю Поаро. Точно преди малко повече от година съпругата ми почина. От няколко години тя беше инвалид. Всички мислят, че аз съм я убил, че съм я отровил!

— Аха — отвърна Поаро. — А отровили ли сте я?

— Мосю Поаро! — извика доктор Олдфийлд и скочи на крака.

— Успокойте се — помоли го Поаро. — И седнете. В такъв случай, ще приемем, че не сте отровили жена си. Вие, доколкото разбирам, практикувате в провинциален район…

— Да, Маркет Лубъро, Бъркшир. Винаги съм знаел, че на подобни места доста се клюкарства, но никога не съм очаквал, че ще се стигне толкова далече. — Той приближи леко стола си напред. — Мосю Поаро, нямате представа какво се наложи да преживея. Отначало не разбирах за какво става дума. Забелязах, че хората се държат по-недружелюбно и че ме избягват все по-често, но го отдавах на неотдавнашната смърт на съпругата си. После всичко започна да става все по-явно. Хората дори минават на отсрещния тротоар, за да избегнат разговори с мен. Клиентелата ми намалява. Където и да отида, гласовете се снижават, чувствам недоброжелателни погледи да се забиват в гърба ми, докато устите бълват отрова. Получих едно-две ужасни писма. — Той си пое дъх и продължи: — И не знам, не знам какво да правя. Не знам как да се боря срещу това. Срещу тази мрежа от ужасни лъжи и подозрение. Как може да се отрече нещо, което никога не се казва открито? Чувствам се безсилен, оплетен в тази мрежа, докато те бавно и безскрупулно ме унищожават.

Поаро замислено поклати глава и отвърна:

— Да. Слуховете са като деветглавата лернейска хидра, която не може да бъде убита, защото когато отрежеш една от главите, на нейно място пониква нова.

— Точно така — кимна доктор Олдфийлд. — Нищо не мога да направя. Нищо! Вие бяхте последната ми надежда, макар и за миг да не съм помислял, че може да се направи нещо.

— Не съм толкова сигурен — след кратко мълчание рече Поаро. — Заинтригувахте ме, доктор Олдфийлд. Бих искал да опитам да унищожа деветглавото чудовище. Но на първо място, трябва да ми разкажете за обстоятелствата, предизвикали грозната мълва. Казахте, че жена ви починала преди малко повече от година. Каква беше причината за смъртта?

— Стомашна язва.

— Имаше ли аутопсия?

— Не. Тя от дълго време страдаше от язва.

Поаро кимна.

— Всеизвестен факт е, че симптомите на това заболяване и тези от отравянето с арсеник си приличат твърде много. През последните десет години имаше най-малко десет сензационни убийства, като при всяко от тях жертвата е била погребвана, без да има и най-малко съмнение, че причината за смъртта е стомашно заболяване. Жена ви по-възрастна или по-млада беше от вас?

— Беше пет години по-възрастна.

— Колко време бяхте женени?

— Петнайсет години.

— Получили ли сте някакво имущество след смъртта й?

— Да. Тя беше доста богата жена. Остави ми, грубо казано, около трийсет хиляди лири.

— Много добра сума. Вие я наследихте?

— Да.

— В добри отношения ли бяхте със съпругата си?

— Разбира се.

— Никакви скандали? Недоразумения?

— Ами… — доктор Олдфийлд се поколеба. — Съпругата ми беше от така наречените трудни жени. Беше инвалид и много се безпокоеше за здравето си. Това я правеше раздразнителна и капризна. Понякога имаше дни, когато с нищо не можех да й угодя.

— О, да, известен ми е този тип жени. Вероятно се е оплаквала, че е изоставена, недооценена и че съпругът й се е отегчил от нея, та дори би се радвал на нейната смърт.

Изражението на Олдфийлд потвърждаваше истинността на предположението.

— Съвсем точно! — кимна лекарят.

— Имаше ли медицинска сестра, която се грижеше за нея? Или компаньонка? Или пък вярна прислужница?

— Една жена изпълняваше задълженията едновременно на медицинска сестра и компаньонка. Много разумна и компетентна жена. Не ми се вярва тя да е пуснала слуха.

— Господ е надарил дори най-разумните и компетентните с език, а те невинаги го използват както би трябвало. Не се съмнявам и за миг, че тя е приказвала, че слугите и всички останали също са говорили за това! Всичко е налице за започването на един добре организиран съседски скандал. Сега искам да ви попитам още нещо. Коя е вашата дама?

— Не ви разбирам — отвърна доктор Олдфийлд и се изчерви гневно.

— Мисля, че ме разбирате — рече Поаро. — Питам, коя е жената, с чието име ви свързват?

Доктор Олдфийлд скочи на крака. Лицето му бе безизразно.

— Няма никаква „дама“ в случая. Съжалявам, че ви отнех толкова време, мосю Поаро. — Той се отправи към вратата.

— И аз съжалявам — рече Поаро. — Вашият случай ме заинтригува. Имах желание да ви помогна. Но нищо не бих могъл да направя, ако не знам цялата истина.

— Казах ви истината.

— Не…

Доктор Олдфийлд спря и бързо се обърна.

— Защо настоявате, че има замесена жена?

— Скъпи ми докторе! Смятате ли, че не познавам начина на мислене на жените? Клюките в провинцията винаги са свързани с връзките между двата пола. Ако някой отрови жена си, за да може да отиде на северния полюс или да се радва на спокойствието на ергенския живот, няма да събуди интерес у съседите си, дори за минута! Но когато са убедени, че убийството е било извършено с цел мъжът да може да се ожени за друга жена, мълвата се разпростира като лавина. Елементарна психология.

— Не мога да отговарям за нещо, което група клюкари може би си мислят! — раздразнено рече Олдфийлд.

— Не, разбира се. Така че можете спокойно да се върнете, да седнете и да отговорите на въпроса ми.

Бавно и неохотно Олдфийлд отново зае мястото си и заговори, силно изчервен:

— Твърде е възможно да са обсъждали мис Монкриф. Джийн Монкриф е моята аптекарка, наистина много добро и почтено момиче.

— Откога работи при вас?

— От три години.

— Жена ви одобряваше ли я?

— Ами, не би могло да се каже точно така.

— Ревнуваше ли?

— Да, макар че беше абсурдно!

Поаро се усмихна и рече:

— Ревността на съпругите е пословична. Но да ви кажа нещо. От опит зная, че колкото и да изглежда неоправдана или абсурдна една ревност, почти винаги тя има своите основания. Има една максима, нали я знаете, че клиентът е винаги прав? Ами, същото важи и за ревнивите съпрузи или съпруги. Колкото и малко да са конкретните доказателства, по принцип ревнивците винаги са на верен път.

— Глупости — грубо рече доктор Олдфийлд. — Никога не съм казвал и дума на Джийн Монкриф, която жена ми не би могла да чуе.

— Вероятно е така. Но това едва ли променя току-що казаното от мен.

Еркюл Поаро се наклони напред. Гласът му прозвуча решително:

— Доктор Олдфийлд, ще направя всичко, което е по силите ми в този случай. Но от вас искам да проявите пълна откровеност, без да държите сметка за мнението на другите и дори за собствените си чувства. Прав ли съм, че не сте се интересували от съпругата си от известно време преди смъртта й?

— Всичко това бавно ме убива — отговори след кратко мълчание Олдфийлд. — Трябва да храня някаква надежда. По един или друг начин, имам чувството, че ще можете да направите нещо за мен. Ще бъда откровен с вас, мосю Поаро. Никога не съм бил наистина влюбен в съпругата си. Струва ми се, бях добър съпруг, но всъщност никога не съм я обичал.

— А това момиче, Джийн?

Малки капчици пот избиха по челото на доктора. Той продължи:

— Досега щях да съм поискал ръката й, ако не бяха целият този скандал и клюките.

Поаро се облегна назад в стола си.

— Най-сетне стигнахме до истинските факти! Eh bien, доктор Олдфийлд, ще се заема с вашия случай. Но запомнете, аз ще търся истината.

— Не истината ме плаши! — с горчивина рече Олдфийлд. Поколеба се и добави: — Знаете ли, обмислял съм да заведа дело за клевета! Ако мога да изтъкна определено обвинение, тогава бих могъл да бъда възмезден. Поне понякога ми се струва така… Друг път си мисля, че това би влошило още повече нещата. Просто ще предизвикам по-голяма публичност и хората ще кажат: „Може би няма достатъчно доказателства, но където има пушек, там има и пожар.“ — Той се взря в Поаро. — Кажете ми честно, има ли някакъв изход от този кошмар?

— Винаги има изход — отвърна Еркюл Поаро.

II.

— Заминаваме за провинцията, Джорджис — каза Поаро на камериера си.

— Наистина ли, сър? — попита невъзмутимият Джордж.

— Целта на нашето пътуване е да унищожим едно чудовище с девет глави.

— Наистина ли, сър? Като лохнеското чудовище ли?

— По-невероятно дори от него. Нямам предвид звяр от плът и кръв, Джорджис.

— Явно не съм ви разбрал правилно, сър.

— По-лесно щеше да бъде, ако наистина беше такова. Няма нищо по-изплъзващо се, по-трудно установимо от източника на злословия.

— О, да, наистина, сър. Трудно е дори да се разбере как е започнало всичко.

— Точно така.

Еркюл Поаро не отседна в къщата на доктор Олдфийлд. Вместо това отиде в местното хотелче. Още първата сутрин от пристигането си той разпита Джийн Монкриф.

Тя беше високо момиче с медноруси коси и хладни сини очи. Имаше вид на човек, който е постоянно нащрек.

— Значи все пак доктор Олдфийлд дойде при вас… — рече тя. — Знаех, че мисли да предприеме подобно нещо. — Гласът й бе лишен от ентусиазъм.

— Вие не сте били съгласна? — попита Поаро.

Очите им се срещнаха. Тя каза студено:

— Какво бихте могли да направите?

— Може би има някакъв начин да се промени ситуацията — тихо отвърна Поаро.

— Какъв начин? — изрече тя презрително. — Може би имате предвид, че трябва да се отиде при всички възрастни жени и да им се каже: „Наистина, моля ви, спрете да говорите подобни неща. Много наранявате бедния доктор Олдфийлд“, а те ще ви отговорят: „Разбира се, никога и не сме мислили, че има нещо вярно в подобни истории!“ Точно това е най-неприятното от всичко. Те никога не казват: „Вижте какво, не ви ли е минавало през ума, че смъртта на мисис Олдфийлд едва ли е точно това, за което се представя?“ Не, те казват: „Но, разбира се, че не вярвам на този слух за доктор Олдфийлд и жена му. Сигурна съм, че не е способен на подобно нещо, макар да е вярно, може би, че малко я пренебрегваше и не ми се струва много разумно, задето е наел толкова младо момиче за аптекарка. Разбира се, дори и не намеквам, че има нещо помежду им. Всъщност какво пък толкова…“ — Тя замълча, лицето й се зачерви, а дишането й се учести.

— Изглежда, знаете с подробности какво се говори — подхвърли Поаро.

— Твърде добре даже! — с горчивина промълви тя.

— Какво смятате, че ще бъде най-добре да се предприеме?

— Най-добре за него е да продаде практиката си и да започне някъде отначало.

— Не смятате ли, че и слуховете ще го последват?

— Трябва да рискува — повдигна рамене тя.

— Ще се омъжите ли за доктор Олдфийлд, мис Монкриф? — попита след кратко мълчание Поаро.

Тя не беше изненадана от въпроса. Отвърна кратко:

— Той не е искал ръката ми.

— Защо не?

Сините й очи проблеснаха за секунда и тя каза:

— Защото го отрязах.

— О, какво облекчение е да намериш някой, който отговаря откровено!

— Мога да бъда откровена колкото пожелаете. Когато разбрах как хората говорят, че Чарлз се е отървал от жена си, за да се ожени за мен, реших, че ако наистина се оженим, това ще сложи капак на всичко. Надявах се, че ако не може и дума да става за женитба помежду ни, целият скандал ще отмре.

— Но това не се случи?

— Не.

— Разбира се — отбеляза Поаро, — това е малко странно?

Джийн каза кисело:

— Просто няма с какво друго да се занимават тук.

— А искате ли да се омъжите за Чарлз Олдфийлд?

Момичето отговори, запазвайки пълно самообладание.

— Да, искам. Искаше ми се още когато го срещнах.

— В такъв случай смъртта на съпругата му се явява доста улесняваща за вас?

— Мисис Олдфийлд беше изключително неприятна жена. Честно казано, бях доволна, когато почина.

— Да — отбеляза Поаро, — наистина сте откровена!

Тя му се усмихна подигравателно.

— Имам едно предложение.

— Да?

— Тук са необходими драстични мерки. Предлагам някой, най-добре вие, да напишете писмо до вътрешното министерство.

— Какво, за Бога, искате да кажете?

— Искам да кажа, че най-добрият начин да се измъкнете веднъж завинаги от тази история, е да се извърши ексхумация на тялото и да се направи аутопсия.

Тя отстъпи крачка назад. Устните й се разтвориха и отново се затвориха. Поаро я наблюдаваше.

— Е, мадмоазел? — каза той най-сетне.

— Не съм съгласна с вас — тихо отвърна Джийн Монкриф.

— Но защо? Със сигурност едно заключение за естествена смърт би затворило устите на всички?

— Ако има такова заключение.

— Предполагам, съзнавате за какво намеквате, мадмоазел?

Джийн Монкриф нетърпеливо продължи:

— Знам какво говоря. Вие мислите, че става дума за отравяне с арсеник, но тя може да не е била отровена с арсеник. Има и други отрови. Растителните алкалоиди. След като е минала вече цяла година, от тях няма да е останала и следа. Освен това знам какво представляват химиците от тези служби. Те ще дадат неангажиращо заключение, че не е намерено нищо, което би могло да предизвика смъртта и тогава слуховете ще продължат с още по-голяма сила!

— Коя според вас е най-закоравялата клюкарка в градчето? — попита Поаро.

Момичето се замисли. Най-сетне каза:

— Наистина смятам, че възрастната мис Ледърън е най-лошата от всички.

— Аха! Дали би било възможно да ме запознаете, разбира се, съвсем случайно, с мис Ледърън?

— Няма нищо по-лесно. Свадливите клюкарки по цял ден се шляят наоколо и по това време сутрин ходят на пазар. Просто трябва да тръгнем по главната улица.

Както беше казала Джийн, не възникнаха никакви пречки в осъществяването на целия план. Тя спря пред пощата и заговори едра жена на средна възраст, която имаше остър нос и любопитен поглед.

— Добро утро, мис Ледърън.

— Добро утро, Джийн. Такъв приятен ден, нали?

Острият й поглед с любопитство оглеждаше спътника на Джийн Монкриф.

— Нека ви запозная с мосю Поаро, който е отседнал тук за няколко дни — рече момичето.

III.

Внимателно отхапвайки от кифличката и балансирайки чаша чай на коляното си, Еркюл Поаро опознаваше своята домакиня. Мис Ледърън беше достатъчно любезна да го покани на чай с желанието да установи какво точно прави този дребен, екзотичен чужденец в градчето им.

Известно време той ловко избягваше атаките й, като по този начин усилваше любопитството й. Когато прецени, че е дошъл подходящият момент, той се наклони напред и каза:

— О, мис Ледърън, очевидно сте твърде умна! Вие напълно отгатнахте тайната ми. Тук съм по искане на вътрешното министерство. Но моля ви — понижи глас той, — нека тази информация остане между нас.

— Разбира се, разбира се… — Мис Ледърън беше слисана, разтърсена до дъното на душата си. — Вътрешно министерство, нима искате да кажете, че сте тук заради бедната мисис Олдфийлд?

Поаро бавно кимна.

— А-ха! — Мис Ледърън вложи цялата гама на своето задоволство в този звук.

— Разбирате, че работата е много деликатна — продължи Поаро. — Имам инструкции да установя дали има достатъчно основания за ексхумация.

— Смятате да изровите бедната жена. Какъв ужас! — възкликна мис Ледърън.

Ала думите „Колко чудесно!“, биха подхождали много повече на тона й.

— Вие как мислите, мис Ледърън?

— Ами, съвсем естествено, мосю Поаро, хората говорят отдавна. Но аз не вярвам на такива приказки. Винаги има толкова празни слухове. Няма съмнение, че доктор Олдфийлд се промени много след случилото се, но винаги съм казвала, че не е задължително това да се дължи на гузна съвест. Може би просто скърби. Не че много се разбираха със съпругата му. Това вече ми е наистина известно от първа ръка. Сестра Харисън, която беше край мисис Олдфийлд в продължение на три-четири години до самата й смърт, сподели с мен само това. Винаги съм чувствала, че сестра Харисън хранеше известни подозрения. Не че е казвала нещо конкретно, но човек би могъл да се досети, нали разбирате, и по други неща.

— Трудно е да се хванеш за нещо — тъжно подхвърли Поаро.

— Така е, разбира се, мосю Поаро, но ако тялото бъде ексхумирано, тогава вече ще се знае.

— Да — отвърна Поаро, — тогава вече ще се знае.

— Разбира се, подобни случаи е имало и преди — продължи мис Ледърън, изпълнена със задоволство. — Например Армстронг и онзи другият. Не мога да си спомня името му. Също онзи Крипън, разбира се. Винаги съм се чудила дали Етел Ли Нийв също не е била замесена. Разбира се, Джийн Монкриф е много добро момиче. Сигурна съм, че… Не бих искала да мисля, че се е намесила пряко, но нали знаете как могат мъжете да изглупеят заради някое момиче? И, разбира се, двамата са доста привързани един към друг!

Поаро не каза нищо. Гледаше я с невинно любопитство, добре преценено, за да я предразположи да говори. Вътрешно той се забавляваше, като броеше колко пъти тя ще употреби „разбира се“.

— И, разбира се, с подобно разследване след смъртта, ще изникнат толкова нови неща, нали? Слугите и така нататък. Прислугата винаги знае най-много, нали? И, разбира се, много трудно би било те да не развържат езиците си? Беатрис, която беше при семейство Олдфийлд, беше уволнена веднага след погребението. Това винаги ми е изглеждало странно, особено като се знае колко трудно е да се намери прислужница в наши дни. Изглежда доктор Олдфийлд се е страхувал, че тя знае повече, отколкото трябва.

— Съвсем очевидно е, че съществуват основания за разследване — заключи тържествено Поаро.

— Толкова е неприятно, като си помислиш — рече мис Ледърън. — Милото ни, тихо градче, изнесено във вестниците. Цялата тази публичност!

— Тя ви отблъсква? — запита Поаро.

— В известна степен. Нали разбирате, аз съм малко старомодна.

— Казвате, че всичко най-вероятно са просто клюки!

— Е, не бих могла да твърдя подобно нещо с такава сигурност. Знаете ли, напълно вярвам в поговорката, че няма дим без пожар.

— Точно така мисля и аз — отвърна Поаро и стана.

— Нали мога да се доверя на вашата дискретност, мадмоазел?

— О, разбира се! Няма да кажа и дума никому.

Поаро се усмихна и се отправи към вратата. На прага се обърна към дребната прислужница, която му подаваше шапката и палтото и каза:

— Дошъл съм да разследвам обстоятелствата около смъртта на мисис Олдфийлд, но ще ви бъда задължен, ако запазите тази информация лично за себе си.

Гладис, прислужничката на мис Ледърън, почти се свлече върху стойката за чадъри и рече развълнувано:

— О, сър, тогава, значи докторът я е вкарал в гроба?

— От известно време и вие сте си мислили така, нали?

— Ами, не точно аз, сър. Беатрис. Тя беше там, когато почина мисис Олдфийлд.

— И тя смята — каза Поаро, като съзнателно се опитваше да подбере възможно най-мелодраматичните думи, — че е имало престъпно деяние.

Гладис кимна развълнувано.

— Точно така. Така казва и сестрата, която е била там, сестра Харисън. Тя беше толкова привързана към мисис Олдфийлд и толкова разстроена от смъртта й. Беатрис винаги казваше, че сестра Харисън знае нещо повече, защото веднага след това беше силно настроена против доктора, а едва ли би било така, ако всичко беше наред.

— Къде е сега сестра Харисън?

— Грижи се за възрастната мис Бристоу. Къщата е в края на градчето. Не може да я пропуснете. Има портал с колони.

IV.

Не след дълго Поаро вече седеше срещу жената, която би трябвало да знае най-много около обстоятелствата, предизвикали толкова слухове.

Сестра Харисън беше приятна жена, наближаваща четирийсетте. Имаше спокойните, миловидни черти на мадона и големи дружелюбни очи. Тя го изслуша търпеливо и внимателно. После бавно каза:

— Да, знам, че наоколо се разправят много неприятни истории. Направих всичко възможно, за да прекъсна това, но е напълно безнадеждно. Хората обичат сензациите. Нали разбирате?

— Но все нещо е дало повод за подобни слухове? — рече Поаро. Забеляза, че тя помръкна още повече и само объркано поклати глава. — Вероятно — предположи Поаро, — доктор Олдфийлд и съпругата му не са се разбирали и това е станало причина за слуховете.

Сестрата решително поклати глава.

— О, не. Доктор Олдфийлд винаги е бил особено внимателен и търпелив към съпругата си.

— Беше ли привързан наистина към нея?

Тя се поколеба.

— Не, не бих казала точно това. Мисис Олдфийлд беше капризна жена. Не можеше да й се угоди и непрекъснато изискваше внимание и привързаност, които невинаги бяха оправдани.

— Искате да кажете — каза Поаро, — че тя е преувеличавала сериозността на положението си?

Сестрата кимна.

— Да, може да се каже, че дори неприятната й смърт се дължеше до голяма степен на измислиците й.

— Все пак — каза мрачно Поаро, — тя си е отишла…

— О, знам, знам…

Той се загледа в нея за известно време. Наблюдаваше болезнената й обърканост, очевидното й колебание.

— Сигурен съм, че знаете какъв е бил първоначалният повод за тези слухове — рече най-сетне.

Сестра Харисън се изчерви и отвърна.

— Ами, бих могла да предположа. Предполагам, заради прислужницата, Беатрис. Тя започна тези слухове и дори бих могла да кажа защо.

— Да?

Сестра Харисън продължи доста объркано:

— Разбирате ли, има нещо, което случайно дочух. Част от разговор между доктор Олдфийлд и мис Монкриф. Повече от сигурна съм, че и Беатрис го е чула, само че предполагам, никога не би признала.

— Какъв беше този разговор?

Сестра Харисън помълча за минута, сякаш се опитваше точно да възстанови думите и каза:

— Беше три седмици преди последната криза, която довърши мисис Олдфийлд. Двамата бяха в трапезарията и докато слизах надолу, чух Джийн Монкриф да казва: — „Колко още ще продължава това? Вече нямам търпение“, а докторът й отговори: „Не остава много, скъпа, заклевам се.“ Тогава тя отвърна: „Не мога да издържам вече. Наистина ли смяташ, че всичко ще бъде наред?“ Докторът отговори: „Разбира се. Нищо лошо не би могло да се случи. Догодина по това време вече ще бъдем женени.“ — Сестрата завърши разказа си. — Това беше първият намек, че има нещо между доктора и мис Монкриф. Разбира се, знаех, че той я обожава и че са много добри приятели, но нищо повече. Върнах се назад по стълбите, бях доста шокирана и тогава забелязах, че вратата на кухнята е отворена и си помислих, че Беатрис е чула всичко от самото начало. Сам разбирате, че подобен разговор би могъл да се изтълкува различно. Би могъл да означава, че докторът знае, задето жена му е много болна и че няма да живее още дълго. Точно това обяснение имам и аз. Но за човек като Беатрис това би могло да означава, че двамата заговорничат да убият мисис Олдфийлд.

— Но вие не смятате така?

— Не, разбира се, че не…

Поаро я изгледа изпитателно и попита:

— Сестра Харисън, има ли още нещо, което криете? Нещо, което не сте ми казали?

Тя се изчерви и ядосано отвърна:

— Не. Не. Разбира се, че не. Какво бих могла да скрия?

— Не знам. Но си помислих, че може би има нещо?

Тя отново поклати глава, макар да изглеждаше доста разтревожена.

— Възможно е вътрешното министерство да нареди ексхумация на тялото! — подхвърли Поаро.

— О, не! — Сестра Харисън беше ужасена. — Какъв кошмар!

— Смятате, че ще е неприятно?

— Смятам, че ще е ужасно! Помислете си само шума, който ще се вдигне. Ще стане невъзможно, просто невъзможно за бедния доктор Олдфийлд.

— Не смятате ли, че това би могло да му помогне?

— Какво имате предвид?

— В случай, че е невинен, невинността му ще бъде доказана.

Поаро замълча. Забеляза как сестра Харисън обмисля идеята, по лицето й се изписва объркване, бързо заменено от прозрение. Тя си пое дълбоко въздух и вдигна поглед.

— Не бях се замисляла за това. Разбира се, това е единственото нещо, което ще разреши проблема.

Дочу се далечно топуркане по пода. Сестра Харисън подскочи.

— Това е възрастната лейди, мис Бристоу. Събудила се е. Трябва да отида и да я настаня удобно, преди да са донесли чая й и после ще отида да се поразходя. Да, мосю Поаро, смятам, че сте напълно прав. Една аутопсия ще разреши всичко, веднъж завинаги. Тя ще прекъсне тези ужасни слухове срещу нещастния доктор Олдфийлд.

Те стисна ръката му и излезе от стаята.

V.

Еркюл Поаро отиде до пощата и се обади в Лондон.

Гласът от другата страна на линията беше раздразнителен.

— Трябва ли да се вдига шум за подобни неща, скъпи ми Поаро? Сигурен ли си, че подобен случай е подходящ за нас? Нали знаеш, тези слухове в малките градчета, обикновено нямат нищо общо с истината?

— Този случай — отвърна Поаро — е особен.

— Е, добре, щом казваш. Имаш досадния навик да си винаги прав. Но, ако работата се окаже блъф, хич няма да ти се зарадваме.

Еркюл Поаро се усмихна и промърмори:

— Не, но в подобен случай аз ще остана доволен.

— Какво казваш? Не мога да те чуя.

— Нищо. Нищо особено — рече Поаро и затвори телефона.

Приближи до едно гише в пощата и учтиво попита:

— Дали случайно не ви е известно, мадам, къде живее бившата прислужница на доктор Олдфийлд. Казва се Беатрис.

— Беатрис Кинг? Оттогава е сменила две места. Сега е при мис Марли, на отсрещния бряг.

Поаро й благодари, купи две картички, марки и някакви местни глинени съдове. Докато разглеждаше предметите, той се опита да вмъкне в разговора темата за смъртта на мисис Олдфийлд. Веднага забеляза как по лицето на служителката се изписа някаква тайнственост.

— Много внезапно, нали? — отбеляза тя. — Хората доста говорят, както сигурно сте чули. Любопитно пламъче проблесна в очите й и тя попита: — Сигурно това е и поводът да искате да се срещнете с Беатрис Кинг? Всички бяхме учудени от внезапното й напускане. Някой сигурно е сметнал, че тя знае нещо. А може би и наистина да е знаела. Тя доста ясно намекваше за това.

 

 

Беатрис Кинг беше нисичка млада жена. На пръв поглед изглеждаше непоправимо глупава, но очите й бяха доста по-интелигентни отколкото видът й предполагаше. Въпреки това, от нея нищо не можеше да се измъкне. Тя само повтаряше:

— Не знам нищо за никого… Не съм аз тази, която ще каже какво се случи… Не знам какво намеквате с това, че съм дочула разговор между доктора и мис Монкриф. Не съм от тези, дето подслушват по вратите и нямате право да твърдите такова нещо. Нищо не знам.

— Чували ли сте някога за отравянето с арсеник? — попита Поаро.

По намръщената й физиономия се изписа нескрито любопитство.

— Значи в онова шише с лекарството е имало арсеник? — рече младата жена.

— Какво шише?

— Едно от онези шишенца с лекарство, които мис Монкриф приготвяше за мисис Олдфийлд. Сестрата беше очевидно разтревожена. Тя го опита, помириса го и го изля в мивката, а после напълни шишето с вода от чешмата. Лекарството също беше прозрачно като вода. Веднъж, когато мис Монкриф занесе чай на мисис Олдфийлд, сестрата отново го изля и направи нов. Каза, че не бил направен с вряла вода. Но аз забелязах! Мислех, че тя е припряна, както обикновено са повечето сестри, но не знам, може и да е имало нещо друго.

Поаро кимна.

— Разбирахте ли се с мис Монкриф, Беатрис?

— Нямам нищо против нея… Малко е високомерна. Разбира се, винаги съм знаела, че е влюбена в доктора. Само да бяхте я видели как го гледа.

Поаро отново кимна. След това се върна в хотелчето, където даде ясни нареждания на Джордж.

VI.

Доктор Алън Гарсия, лаборант-химик от вътрешно министерство, потри ръце и намигна на Поаро.

— Е, това ви задоволява, мосю Поаро, нали? — подхвърли Гарсия. — Човекът, който винаги е прав.

— Много сте любезен.

— Какво ви наведе на следата? Клюките ли?

— Както се казва, вслушай се в мълвата и все ще стигнеш до някъде.

 

 

На следващия ден Поаро отново отпътува с влака за Маркет Лубъро.

Градчето беше оживено като кошер. Жуженето бе започнало още от подготвянето на ексхумацията.

Сега, след като резултатите от аутопсията бяха станали публична тайна, вълнението бе достигнало върха си.

Поаро беше в хотелчето от около час и тъкмо бе завършил обилния си обяд, когато му съобщиха, че една дама иска да говори с него.

Беше сестра Харисън. Лицето й беше пребледняло и измъчено. Тя започна без заобикалки:

— Истина ли е? Вярно ли е?

Той внимателно я настани да седне.

— Да. Беше намерено дори повече от необходимото за смъртта количество арсеник.

— Не съм мислила, нито за миг не съм допускала… — промълви тя и избухна в сълзи.

— Истината излезе наяве — предпазливо рече Поаро.

— Ще го обесят ли? — попита тя и се разрида отново.

— Необходимо е да бъдат доказани още много неща. Възможността да бъде извършено престъплението. Достъпът до отровата. Начинът, по който е била погълната.

— Но, мосю Поаро, ако той няма нищо общо с това?

— В такъв случай — сви рамене Поаро, — той ще бъде оправдан.

— Има още нещо, което трябваше да ви кажа още първия път, но ми се струваше, че не е важно — рече сестра Харисън. — Просто беше странно.

— Знаех си, че има още нещо — отвърна Поаро. — Сега най-добре би било да ми го кажете.

— Не е кой знае какво. Просто един ден, когато слязох в аптеката, видях Джийн Монкриф да прави нещо доста странно.

— Да?

— Звучи много глупаво. Тя пълнеше пудриерата си, онази с розов емайл…

— Да?

— Но не я пълнеше с пудра. Капваше в нея нещо от едно шишенце, което стоеше в чекмеджето с отровите. Когато ме видя, се стресна и затвори пудриерата, бутна я в чантата си и бързо върна шишенцето в чекмеджето, така че да не мога да разбера какво е. Предполагам, това нищо не значи, но сега, когато вече е ясно, че мисис Олдфийлд е била отровена… — Тя замълча.

— Бихте ли ме извинили? — рече Поаро.

Той излезе и се обади на сержант Грей от криминалния отдел на бъркширската полиция. Върна се и двамата поседяха известно време, потънали в мълчание.

Пред очите на Поаро изплува образът на момиче с червена коса. Той чу твърд, ясен глас: „Не съм съгласна.“ Джийн Монкриф не желаеше аутопсията. Тя бе намерила добро оправдание за това, но все пак фактът оставаше. Компетентна жена, решителна. Влюбена в мъж, женен за капризна саката жена, която би могла да живее още дълго време, тъй като според сестра Харисън била почти напълно здрава.

Еркюл Поаро въздъхна.

— За какво мислите? — попита сестра Харисън.

— Колко е тъжно… — започна Поаро.

— Дори за миг не съм мислила, че той е знаел каквото и да било за това — прекъсна го жената.

— Не. Сигурен съм, че не е знаел — заяви Поаро.

Вратата се отвори и в стаята пристъпи сержант Грей.

Той носеше нещо, увито с копринена кърпа. Разтвори плата и внимателно постави пред тях яркорозова пудриера.

— Точно тази е, за която ви казах — рече сестра Харисън.

— Намерихме я скрита най-отзад в чекмеджето на бюрото на мис Монкриф — обади се Грей. — Беше поставена до носните кърпички. Доколкото виждам, по нея няма отпечатъци, но все пак ще бъда внимателен.

Използвайки кърпичката той натисна пружинката. Пудриерата се отвори.

— Това не е пудра.

Потопи пръст и опита с върха на езика си.

— Няма определен вкус.

— Белият арсеник няма вкус — отбеляза Поаро.

— Веднага ще бъде анализирана — заяви Грей и погледна сестра Харисън. — Можете ли да се закълнете, че това е същата пудриера?

— Да, сигурна съм. Това е кутийката, с която видях мис Монкриф в аптеката, седмица преди смъртта на мисис Олдфийлд.

Сержант Грей въздъхна, погледна Поаро и кимна. Дребничкият мъж подръпна звънеца.

— Изпратете камериера ми, моля.

Джордж, съвършения камериер, дискретен, незабележим, влезе в стаята и погледна въпросително работодателя си.

— Вие разпознахте тази пудриера, мис Харисън и твърдите, че сте я видели в ръцете на мис Монкриф преди около година — рече Поаро. — Ще ви изненадам ли, ако ви съобщя, че точно тази кутийка е била продадена от „Улуърт“ само преди няколко седмици и че този вид и цвят пудриери се произвеждат само от три месеца?

Сестра Харисън дишаше тежко. Бе втренчила в Поаро кръглите си тъмни очи.

— Виждал ли си тази пудриера преди, Джорджис? — попита Поаро.

Джордж пристъпи напред и каза:

— Да, сър. Видях тази жена, сестра Харисън, да я купува в магазина „Улуърт“ на осемнайсети, петък. Съгласно инструкциите ви следях дамата, където и да отиде. Същият ден тя взе автобус до Дарингтън и я купи. После я занесе вкъщи. По-късно отиде в дома на мис Монкриф. Според вашите указания, вече бях в къщата. Забелязах я как влиза в спалнята на мис Монкриф и поставя пудриерата навътре в чекмеджето на бюрото. Виждах доста добре през открехнатата врага. После тя излезе от стаята, като мислеше, че никой не я наблюдава. Мога да кажа, че тук никой не заключва вратата си, дори когато се смрачава.

Поаро се обърна към сестра Харисън. В гласа му се долавяше гняв:

— Разполагате ли с обяснение на тези факти, сестра Харисън? Мисля, че не. Когато сте напуснали „Улуърт“, в пудриерата не е имало арсеник, но вече е бил там при излизането ви от къщата на мис Бристоу — каза Поаро и внимателно добави: — Много неразумно от ваша страна да държите арсеник у себе си.

Сестра Харисън зарови лице в дланите си и промълви:

— Вярно е така е… Аз я убих напразно, напразно… Бях полудяла.

VII.

— Моля ви да ми простите, мосю Поаро — рече Джийн Монкриф. — Толкова ви бях ядосана, ужасно ядосана. Струваше ми се, че вашето идване прави нещата много по-лоши.

— Така трябваше да стане — усмихна се Поаро. — Точно както в древната легенда за лернейската хидра. Когато една от главите била отрязвана, на нейно място израствали две. Така и слуховете се множаха и нарастваха. Но нали разбирате, подобно на съименника ми Херкулес, задачата ми бе да достигна до истинската глава. Кой е започнал тези слухове? Не ми отне много време, за да разбера, че това е била сестра Харисън. Срещнах се с нея. Тя изглеждаше много приятна жена, интелигентна и симпатична. Но почти веднага допусна груба грешка. Разказа ми за разговор между вас и доктора, който случайно подслушала, но целият разговор очевидно не беше на място. Липсваше психологическа правдоподобност. Ако с доктора бяхте решили да убиете мисис Олдфийлд, и двамата сте достатъчно интелигентни и съобразителни, за да не провеждате подобен разговор в стая с отворена врата, откъдето лесно можете да бъдете чути или от стълбището, или от кухнята. Още повече думите, които ви се приписваха въобще не отговаряха на вашия маниер. Това бяха думи на много по-_възрастна_ жена и при това от съвсем друг тип. Това бяха думи, каквито самата сестра Харисън си представяше, че би казала при подобни обстоятелства.

До този момент цялата работа ми изглеждаше съвсем проста. Напълно разбирах, че сестра Харисън е доста млада и все още привлекателна жена. Тя е била увлечена по доктор Олдфийлд в продължение на около три години. Докторът е бил доста привързан към нея и й е бил задължен за тактичността и съчувствието, които е проявявала. Тя се е надявала, че ако мисис Олдфийлд умре, докторът вероятно ще поиска да се ожени за нея. Наместо това, след смъртта на мисис Олдфийлд, тя научава, че докторът е влюбен във вас. От гняв и ревност, веднага започва да разпространява слуха, че доктор Олдфийлд е отровил съпругата си.

Както вече казах, именно по този начин ми изглеждаше ситуацията в началото. Женска ревност и лъжлив слух. Но старата, изтъркана фраза „няма дим без огън“ се беше набила в паметта ми. Започнах да се чудя дали сестра Харисън не е сторила нещо повече, отколкото само да пусне слух. Някои от нещата, които ми бе казала, звучаха странно. Тя сподели, че болестта на мисис Олдфийлд до голяма степен е плод на собственото й въображение и че всъщност не е имала сериозни оплаквания. Но самият доктор не е хранел никакви илюзии по отношение на болестта на жена си. Той не е бил учуден от смъртта й. Извикал е друг лекар малко преди тя да почине и той е потвърдил сериозността на състоянието й. Внимателно направих предложение за ексхумация… В първия момент сестра Харисън се изплаши ужасно от подобна идея. После, почти веднага, ревността и омразата й взеха превес. Нека открият арсеника, никой не би се усъмнил в нея. Единствено докторът и Джийн Монкриф ще пострадат. Имах само една надежда. Да накарам сестра Харисън да се издаде сама. Смятах, че ако има някаква възможност Джийн Монкриф да избегне подобна участ, сестра Харисън ще направи всичко възможно да я направи съучастница в престъплението. Дадох указания на моя предан Джорджис, най-дискретният от всички мъже, когото освен всичко тя и не познава външно. Той много внимателно трябваше да я следи. И така, всичко свърши добре.

— Вие бяхте чудесен! — възкликна Джийн Монкриф.

— Да, наистина — добави доктор Олдфийлд. — Никога не бих могъл да ви се отблагодаря. Какъв сляп глупак съм бил!

— И вие ли мадмоазел не сте подозирали нищо? — подозрително попита Поаро.

— Много се безпокоях — бавно отвърна Джийн. — Арсеникът в чекмеджето с отровите не съответстваше на записаното количество…

— Джийн, да не си мислила… — извика доктор Олдфийлд.

— Не. Не мислех за теб. Всъщност мислех, че мисис Олдфийлд по един или друг начин се беше добрала до него и че го взема, за да задълбочи болестта си и така да предизвиква състрадание, но непредпазливо е взела повече, отколкото е искала. Аз обаче се боях, че ако се проведе аутопсия и арсеникът се открие, никой не би се и замислил за версията, която споменах, а веднага ще се направи заключението, че ти си виновен. Затова никога и не съм споменавала за липсващия арсеник. Дори унищожих списъка с отровите! Но последният човек, в който бих се усъмнила, бе сестра Харисън.

— И аз — кимна Олдфийлд. — Тя беше толкова деликатно и женствено създание. Като мадона.

— Да, навярно тя би могла да бъде добра съпруга и майка… — тъжно рече Поаро. — Чувствата й очевидно са били по-силни от самата нея. — Той въздъхна и измърмори: — Колко жалко.

После се усмихна на щастливия мъж и младото лъчезарно момиче, които седяха срещу него.

Тези двамата се измъкнаха от мрака и се радват на слънцето… а аз, аз завърших втория подвиг на Херкулес, помисли си.