Агата Кристи
Подвизите на Еркюл (10)

I.

Едно нещо винаги води след себе си друго, обичаше да казва Поаро, съзнавайки, че не е твърде оригинален.

Добавяше обикновено, че това най-добре може да се проследи в случая с откраднатия Рубенс.

Самият Поаро никога не се бе интересувал много от тази кражба. От една страна не харесваше твърде художника, а и случаят му се струваше съвсем обикновен. Пое го единствено, за да направи услуга на своя приятел Александър Симпсън и по друга причина, която нямаше нищо общо с класиците!

След кражбата Симпсън изпрати да повикат Поаро и му разказа цялото си злочестие. Картината на Рубенс бе открита наскоро, но в нейната автентичност никой не се съмняваше. Изложена бе в галериите „Симпсън“ и бе задигната посред бял ден. По същото време по улиците наблизо минавала демонстрация на безработни, насочили се към сградата на хотел „Риц“ отсреща. Малка група демонстранти влязла в изложбената зала с лозунга „Изкуството е лукс. Нахранете гладните“. Наложило се да повикат полиция, която да разпръсне не само демонстрантите, но и струпалите се любопитни зяпачи. И в този момент открили, че новата придобивка на галерията — картината на Рубенс е отрязана от рамката си и задигната.

— Платното е много малко — обясняваше мистър Симпсън. — Човек може да го пъхне под мишница и да си излезе, без никой да го забележи, докато останалите зяпат онези нещастници, безработните.

По-късно се разкри, че на „нещастниците“ е платено за по-невинната част от кражбата — влизането в галерията. Но до момента на разкритието те нищо не знаели.

Поаро искрено се развесели от хитрото хрумване на действителните извършители, но нищо повече не можеше да се направи. Сигурен беше, че полицията ще бъде напълно безпомощна.

— Изслушай ме, Поаро — рече Александър Симпсън. — Зная кой е откраднал картината и в каква посока е заминала.

Според собственика на галериите инициаторът бил изключително богат милионер, който е платил на банда международни крадци. Според Симпсън платното щеше да замине за Франция и там да бъде предадено на бъдещия собственик. И френската, и английската полиция бяха на крак, но Симпсън не хранеше големи надежди.

— Попадне ли в ръцете на онова мръсно псе, издирването ще стане на практика невъзможно. С богатите винаги се внимава много. И тъкмо затова те повиках. Ти си единственият човек, който може да се справи.

Най-накрая след дълги увещания Поаро прие, макар и неохотно. Съгласи се да замине за Франция веднага. Издирването на картината не го вълнуваше твърде, но междувременно го запознаха със случая на едно изчезнало момиче, който наистина го заинтересува.

За първи път затова му спомена главен инспектор Джап, който се отби да го види и го завари искрено да се възхищава от умението на своя прислужник да опакова багаж.

— Здравей, приятелю — поздрави Джап. — За Франция ли се стягаш?

— Вие в Скотланд Ярд, наистина сте прекрасно осведомени!

— Имаме своите информатори — изкиска се Джап. — Симпсън те е натоварил със случая Рубенс, нали? Изглежда ни няма доверие. Все едно, картината положително не е нито тук, нито във Франция. Но след като така и така ще ходиш до Париж, искам да те помоля да свършиш и нещо друго, така с един удар ще убиеш два заека. Инспектор Херан работи в сътрудничество с французите. Нали познаваш Херан? Добро момче, но май му липсва достатъчно въображение. Бих искал да чуя мнението ти по този случай.

— За какво става дума?

— Изчезване на дете. Днес във вечерните вестници ще се появи съобщение. По всичко личи, че е отвличане. Момичето е дъщеря на каноника в Кранчестър и се казва Уини Кинг.

Инспекторът разказа накратко, че Уини пътувала за Париж, за да започне там обучението си в специален клас за момичета от Англия и Америка в училището на някоя си мис Поуп. Пристигнала от Кранчестър със сутрешния влак и била видяна в Лондон с представителка на фирмата „Елдър Систърс Лимитид“, която се занимава с придружаване на момичета от една гара до друга. Била отведена до гара „Виктория“ от мис Бършоу, заместничка на самата мис Поуп, след което с още осемнайсет момичета се качили на влака от „Виктория“, за да хванат кораба. Деветнайсет момичета прекосили Ламанша, минали през митницата в Кале и взели влака за Париж. Обядвали във вагон-ресторанта. Когато наближили предградията на Париж и мис Бършоу преброила момичетата, открила, че едно липсва!

— Аха — кимна Поаро. — Влакът спирал ли е някъде?

— В Амиен, но точно по това време децата обядвали в ресторанта и до едно твърдят, че Уини била с тях. Загубили я от поглед по пътя от вагон-ресторанта до купетата си. Което ще рече, че не е влязла с другите пет в купето си. Спътничките й решили, че е останала в друго купе.

— И кога за последен път са я видели? — поклати глава Поаро.

— Около десет минути след потеглянето на влака от Амиен. — Джап се изкашля смутено. — Забелязали, че влиза в тоалетната.

— Естествено — промърмори Поаро. — Нещо друго?

— Да, има и още нещо. — Лицето на Джап бе придобило сериозно изражение. — Шапката на момичето е намерена на около четиринайсет мили от Амиен край железопътната линия.

— И никакво тяло?

— Никакво.

— Ти какво предполагаш? — попита Поаро.

— Трудно ми е да предполагам каквото и да било. Тъй като няма и следа от тяло, едва ли е паднала от влака.

— След Амиен влакът спирал ли е някъде другаде?

— Не. Веднъж само намалил, но не е спирал и се съмнявам, че е намалил достатъчно, за да може някой да скочи, без да пострада. Смяташ, че детето се е изплашило от нещо и е понечило да скочи от влака ли? Вярно е, че това е първият й семестър и нищо чудно да й е домъчняло за дома, но тя е на близо петнайсет години и половина — възраст, на която децата са доста разумни, при това по време на пътуването била в чудесно настроение, бъбрила, смяла се и всичко останало.

— Претърсили ли са влака? — попита Поаро.

— О, да, още преди да пристигнат на гара „Норд“. Ако има нещо сигурно, то е, че момичето не е било във влака. Сякаш се е изпарило, Поаро. Истинско безумие!

— Как е изглеждало момичето?

— Нося тук една снимка. Не бих казал, че е някоя бъдеща красавица. — Инспекторът подаде на Поаро една снимка.

Височко слабовато момиче с тънки плитки и очила бе снимано как яде ябълка. Виждаха се и леко изпъкналите й зъби, стегнати в метални шини.

— Съвсем обикновено дете — додаде Джап. — На тия години всички си приличат. Бях вчера при моя зъболекар и там ми попадна един брой на „Скеч“ със снимка на тазгодишната красавица Мариша Гонт. Спомням си я от времето, когато петнайсетгодишна се запознах с нея във връзка с обира в Касъл. Беше пъпчива, неугледна, с щръкнали зъби и увиснали тънки коси. Само за една нощ се превръщат в истински красавици. Не ми го побира ума как става това! Като с магическа пръчка!

— Жените — усмихна се Поаро — са магически същества! Какво знаеш за семейството на детето. Казаха ли нещо, което може да ни е от полза?

— Почти нищо — поклати Джап глава. — Майката е инвалид, а нещастният каноник е като обезумял. Кълне се, че дъщеря му умирала от нетърпение да види Париж. Била готова на всичко, за да учи музика и изкуство. Училището на мис Поуп е много известно с това, че там се учи изкуство. Много момичета от доброто общество постъпват при нея. Изключително строга е — същински дракон. Таксите са доста високи и тя внимава кого взима.

— Познавам този тип жени — въздъхна Поаро. — А тази мис Бършоу, която е водила децата?

— Не блести с кой знае какви умствени способности. Умира от страх, че мис Поуп ще обвини нея за изчезването на момичето.

— Да няма замесен някой млад мъж?

— Има ли вид на такава? — посочи пренебрежително Джап към снимката.

— Не, определено не прилича. Но независимо от вида, нищо чудно да е с романтично сърце. На петнайсет години не е толкова малка.

— Ако само заради романтичното си сърце е скочила от влака, ще започна да чета любовни романи. — Той хвърли поглед, изпълнен с надежда към Поаро. — Нищо ли не ти идва наум?

Дребничкият мъж поклати само глава. След малко обаче попита:

— А случайно да са открили обувките й край линията?

— Обувките ли? Не. Защо?

— Просто си помислих…

 

 

Поаро се канеше да затвори вратата на жилището си и да побърза за таксито, което вече го чакаше, когато неочаквано телефонът иззвъня.

— Ало? — вдигна той слушалката.

— Радвам се, че не те изпуснах, Поаро — прозвуча гласът на Джап. — Всичко приключи. Когато се върнах в Скотланд Ярд, там вече ме чакаше съобщение, че момичето е намерено встрани от пътя на петнайсетина мили от Амиен. Била доста объркана, почти нищо смислено не успяла да каже. Според лекаря била упоена, но иначе е наред. Нищо й няма.

— Да разбирам ли, че вече нямаш нужда от моите услуги? — бавно попита Поаро.

— Боя се, че напразно те обезпокоих. — Джап се позасмя на остроумието си.

Поаро обаче остана сериозен. Той остави слушалката, а по лицето му бе изписана тревога.

 

 

Инспектор Херан наблюдаваше Поаро е любопитство.

— Не подозирах, че ще сте толкова заинтригуван, сър — рече накрая той.

— Инспектор Джап ви предупреди, че вероятно ще се обърна към вас във връзка с този проблем, нали?

— Каза ми, че идвате и по друг въпрос — отговори човекът. — Така че можете да ни помогнете в разрешаването на тази загадка. Но сега, след като всичко вече бе решено, не ви очаквах. Мислех, че ще се занимавате с другия проблем.

— Другият проблем може и да почака — сериозно отговори Поаро. Тази история повече ме интересува. Нарекохте я загадка, която е приключила, но според мен все още има доста неизяснени неща.

— Ами, детето е намерено, нищо му няма. Това е най-важното.

— Но не решава проблема как ще я върнете. Тя какво казва? И какво е мнението на лекаря, който доколкото разбрах, я е прегледал?

— Според него е била упоена. А и самата тя е още доста замаяна. На практика не помни почти нищо от момента, в който е потеглила от Кранчестър. Всички по-сетнешни събития й се губят. Според лекаря възможно е да има и леко мозъчно сътресение. Има натъртване отзад на главата, което вероятно е причина за тази загуба на паметта за известно време.

— Което пък е твърде удобно за някой.

— Не мислите, че симулира, нали? — попита инспекторът с известно съмнение в гласа.

— А вие?

— Не. Сигурен съм, че няма такова нещо. Толкова мило момиче, дори малко наивно за възрастта си.

— Не вярвам да се преструва. Но на всяка цена искам да разбера как е слязла от влака и защо?

— На въпроса „защо“, мисля че мога да отговоря — отвличане с цел откуп.

— Но такова нещо не е поискано.

— Омръзнало им е да хленчи и на бърза ръка са се отървали от нея, като са я оставили край пътя.

— Че какъв откуп могат да искат от каноника на катедралата в Кранчестър? — скептично попита Поаро. — Дори висшите служители на английската църква рядко са милионери.

— Нещо са оплескали нещата, според мен — развесели се инспектор Херан.

— Това си е ваше мнение.

— А какво е вашето, сър? — изчерви се инспекторът.

— Искам да зная как е измъкната от влака?

— Пълна загадка — помръкна лицето на Херан. — И аз не разбирам как е възможно до един миг да стои на една маса с другите момичета, да си приказва и да се смее и само след пет минути от нея да няма и следа, като при фокус.

— Точно така, сър — съгласи се Поаро. — А кой друг е пътувал в същия вагон, където са били момичетата на мис Поуп.

— Много разумен въпрос — кимна Херан. — Това е твърде важно. Още по-важно е заради факта, че техният вагон е бил последен и щом хората се върнели от вагон-ресторанта, вратите се заключвали, за да не стават струпвания от хора, които след като са обядвали, се сещат, че искат да изпият и чаша чай. Уини Кинг се върнала във вагона с останалите. За тях били запазени три купета.

— А останалите?

Херан измъкна бележника си.

— В другите са пътували мис Джордан и мис Бътърс, възрастни госпожици, тръгнали за Швейцария. Напълно почтени, добре известни в Хампшир, откъдето всъщност идват. Двама французи, търговски пътници — единият от Лион, а другият от Париж. И двамата уважавани мъже на средна възраст. Младо семейство — съпругът Джеймс Елиът и жена му — огнена хубавица. Той не се ползва с много добро име — има постъпили сигнали в полицията, че е заподозрян в съмнителни търговски сделки. Не е известно да се е занимавал е отвличания. Така или иначе, купето му е претърсено основно, но не е открито нищо, което да хвърли и най-слаби подозрения. Не виждам как може да е замесен. Остава още една американка — мисис Ван Сидер, която пътува за Париж. За нея нищо не знаем. На вид изглежда порядъчна. Това е всичко.

— И е напълно сигурно, че влакът не е спирал никъде след Амиен? — обади се Поаро.

— Напълно. Намалил е само веднъж, но не достатъчно, за да може да скочи човек, без да рискува да се нарани сериозно или дори да се пребие.

— Точно това прави проблема още по-интересен — промърмори Поаро. — Момичето направо се изпарява, веднага след Амиен. Къде е била междувременно?

— Звучи наистина безумно. А, казаха ми, че сте питали за обувките на момичето. Когато са я открили е била с тях. Но един от работниците е намерил на линията други обувки. Отнесъл си ги у дома, защото му се сторили съвсем добри за носене. Здрави черни спортни обувки.

— Е, това е вече нещо — доволно отбеляза Поаро.

— Не разбирам много интереса ви към обувките, сър. Какво означават те според вас?

— Присъствието им потвърждава една теория — отговори Поаро. — Една теория, която обяснява как е станал фокусът.

IV.

Училището на мис Поуп приличаше много на други, разположени в Нюили. Докато разглеждаше внушителната фасада, Поаро най-неочаквано бе повлечен от вълна момичета, които се изсипаха от портала.

Той успя да преброи около двайсет и пет, всички до една облечени еднакво в тъмносини палта и поли, с доста неудобни наглед английски модел шапки от тъмносин велур, над периферията, на които бе завързана емблемата на училището на мис Поуп — панделка в златисто и пурпурно. На години децата бяха между четиринайсет и осемнайсет — по-слаби и по-пълни, руси и чернокоси, грациозни и не чак толкова грациозни. Най-отзад, уловила за ръка едно доста малко момиче вървеше сивокоса жена, която според Поаро беше мис Бършоу.

Поаро изгледа групата, след което позвъни и поиска да се срещне с мис Поуп.

Пред него се изправи една съвършено различна от заместничката си жена. Директорката на училището вдъхваше респект, тя бе личност. Вероятно се държеше доста почтително с родителите на ученичките си, но положително умееше и да запази достойнството си и чувството си за превъзходство над останалия свят, нещо жизнено необходимо за една директорка.

Посребрената й коса бе с елегантна фризура, костюмът й бе строг, но много шик. От нея се излъчваше не само компетентност, но и авторитет.

Стаята, в която прие Поаро, бе подредена от човек с определени културни интереси. Красиви мебели, цветя, фотографии на изявени ученици, някои от които подписани от самите тях. По стените се виждаха и репродукции на някои шедьоври от света на изкуството и доста добри акварели. Всичко наоколо искреше от чистота. Дотам, че човек чак се боеше да прекрачи прага.

Мис Поуп прие Поаро със самочувствието на човек, който рядко греши.

— Мосю Поаро? Чувала съм вашето име, разбира се. Предполагам тук сте във връзка с онзи тревожен случай с Уини Кинг? Много неприятен инцидент!

Мис Поуп изобщо нямаше вид на разстроен човек. Приела бе изчезването на момичето така, както е редно да се посрещне подобно нещо — делово, до степен на пълно омаловажаване като съвсем обикновен факт.

— Такова нещо никога не се е случвало досега — отбеляза тя. А видът й красноречиво говореше: „И няма да се случи!“.

— Тази година е първа на момичето тук, нали? — попита Поаро.

— Точно така.

— Провели сте, предполагам, предварителен разговор с Уини и с родителите й.

— Беше отдавна, преди две години. Бях на посещение недалеч от Кранчестър, при тамошния епископ. — „Нали не пропуснахте да отбележите, че общувам с епископи!“ сякаш казваше жената. — Тогава се запознах и с каноника и мисис Кинг, която за съжаление е инвалид. Видях и Уини. Много добре възпитано дете, е определен вкус към изкуство. Споделих с майка й, че ще се радвам да я взема в моите класове, когато завърши общото си образование. Тук децата целенасочено се обучават по музика и изкуство. Водим момичетата на опера, в „Комеди Франсез“, слушат лекции в Лувъра. Най-подбрани преподаватели идват тук, за да ги обучават по музика, пеене и рисуване. Широка обща култура — това е нашата основна цел. — Изведнъж съобразила, че Поаро не е родител, мис Поуп остро попита: — Какво мога да направя за вас, мосю Поаро?

— Ще се радвам да узная в какво положение е поставена сега Уини?

— Баща й дойде в Амиен и си я отведе у дома. Не виждам нищо по-разумно за нея след този шок, който преживя. Не взимаме твърде крехки момичета тук. Нямаме достатъчно възможности да се грижим за инвалиди. Посъветвах каноника да я прибере.

— Какво според вас се е случило, мис Поуп? — попита Поаро.

— Нямам никаква представа. Така както ми я разказаха, цялата история ми звучи невероятно. В нищо не мога да обвиня и жената, която бях натоварила със задачата да придружи момичетата, освен че можеше по-рано да открие отсъствието на Уини.

— Вероятно от полицията вече са ви посетили? — попита Поаро.

Лека сянка премина по аристократичното лице на Мис Поуп.

— Мосю Льофраж от префектурата поиска да се срещне с мен, за да разбере дали мога да хвърля някаква допълнителна светлина върху цялата история. Естествено, не бях в състояние да го сторя. Той поиска да прегледа багажа на Уини, който пристигна с куфарите на останалите момичета. Казах му, че човек от полицията вече е идвал. Очевидно не могат да се похвалят с добра координация. Веднага след това дойде ново телефонно обаждане да не им показвам нещата на момичето. Наложи се доста остро да им отговоря. Не мога да допусна да бъда тормозена от официалните власти.

— Вие наистина сте смела жена — пое дълбоко въздух Поаро. — Искрено ви се възхищавам. Предполагам, нещата на Уини са били разопаковани след пристигането им?

Мис Поуп леко пребледня.

— Обичайната практика — рече тя. — При нас има строг ред. Щом пристигнат нещата на момичетата, те биват разопаковани и се подреждат. Така че вещите на Уини автоматично попаднаха под това правило. Естествено, щом всичко се изясни, върнахме ги в куфара й точно така както си бяха подредени.

— Точно ли? — попита Поаро и се отправи към една от стените. — Та това е рисунка на прочутия мост на Кранчестър с катедралата в дъното.

— Напълно сте прав. Очевидно Уини го е рисувала, за да ми го донесе като подарък. Открихме картината в куфара й с надпис „На мис Поуп от Уини“. Много мило от нейна страна.

— И какво мислите за художествените й качества?

Той самият бе видял много рисунки на този мост. Всяка година на изложбата на Академията за изящни изкуства имаше поне една такава рисунка — понякога с масло, понякога с акварел. Виждал бе добри картини, посредствени и твърде слаби. Но толкова нескопосана виждаше за първи път.

Мис Поуп се усмихна снизходително.

— Не е редно да се обезкуражава един млад човек — рече тя. — Положително Уини ще нарисува и по-добри.

— Все ми се струва, че на нея много повече ще й допадне акварелът.

— Прав сте, не знаех, че се опитва да работи с масло.

— Позволявате ли, мадмоазел? — Поаро откачи картината и приближи до прозореца. Разгледа я добре на светлината и продължи: — Искам да ви помоля да ми я подарите.

— Но, мосю…

— Само не ми казвайте, че ви е много скъпа. Картината е отвратителна…

— Вярно, липсват й художествени достойнства, но все пак е работа на начинаещ и…

— Уверявам ви, че това е твърде неподходяща картина за вашата стена.

— Не разбирам защо ми го казвате.

— Само след няколко минути ще ви го докажа — увери я гостенинът и измъкна от джоба си някакво шише и парцал. — Но преди това искам да ви разкажа една история. Тя има нещо общо с приказката за грозното пате, което се превърнало в лебед. — Докато говореше, ръцете му не спираха да работят върху платното. Миризмата на терпентин изпълни стаята. — Предполагам, не посещавате често забавни представления.

— Честно казано, струват ми се доста елементарни.

— Елементарни са наистина, но човек може да научи и доста интересни неща. Една актриса например пред смаяния ми поглед за няколко минути смени не само дрехите, но и личността си. От блестяща кабаретна актриса — изискана и подвижна, тя се преобрази в дребничко анемично момиченце с пъпки и ученическа униформа, а сетне в невероятна циганка, която предсказва бъдещето.

— Твърде е възможно, но не разбирам…

— Искам да ви подскажа как е станало магическото изчезване във влака. Уини, ученичката с русоляви тънки плитки, с очила и шина на кривите си зъби, влиза в тоалетната. Петнайсет минути по-късно излиза, като „огнена хубавица“, ако искаме да използваме терминологията на инспектор Херан. Копринени чорапи, обувки с висок ток. Палто от норка, което да скрие униформата и дръзка малка шапчица, кацнала върху къдриците. А лицето… о, лицето е неузнаваемо — руж, пудра, червило, туш на миглите. Какво е действителното лице на една такава актриса, това вероятно само Бог може да каже. Но и вие самата, мадмоазел, знаете колко често една съвсем невзрачна ученичка за една нощ се превръща в привлекателна, добре облечена красавица.

Жената срещу Поаро го гледаше изумено.

— Да не искате да кажете, че Уини Кинг се е предрешила като…

— Не. Уини Кинг е била отвлечена по пътя към Лондон. Нашата актриса е заела нейното място. Мис Бършоу никога не е виждала Уини Кинг. Откъде може да знае, че ученичката с тънки плитки и шина на зъбите не е Уини Кинг. Дотук добре, но „заместничката“ не може да си позволи да дойде тук, защото вие познавате истинската Уини. Ето защо тя бързо изчезва в тоалетната и излиза като съпруга на някой си Джим Елиът, в чийто паспорт е записано, че пътува с жена си. Плитките, очилата, памучните чорапи, шината — всичко това може да свие в много малко вързопче. Но какво да правят със спортните обувки и шапката, тази грозна, но трудна за прегъване английска шапка. Ето защо те излитат през прозореца. По-късно истинската Уини е превозена през Ламанша — никой не се заглежда твърде в едно сънливо дете, което пътува от Англия за Франция. Без много шум я отвеждат с кола и я оставят край пътя. Ако през цялото време са й давали скополамин, тя ще си спомня твърде малко от онова, което й се е случило.

— Но защо е бил нужен целия този маскарад? — попита мис Поуп.

— Заради багажа на Уини. Тези хора са искали да пренесат нещо незаконно от Англия във Франция. Нещо, което всеки митничар в момента иска да открие. И какво по-сигурно място от куфара на една ученичка. Вие и вашето училище сте широко известни. На гара „Норд“ багажът на всичките ви ученички е преминал едновременно. И как иначе, това е добре известното на всички английско училище на мис Поуп! А след изчезването на детето какво по-нормално от това от „префектурата“ да поискат неговия багаж. — Поаро се усмихна. — За наш късмет, вие имате практиката да разопаковате куфарите на децата и откривате подаръка на Уини, приготвен от Кранчестър. Само дето това не е същият подарък. — Поаро приближи до мис Поуп. — Погледнете сега картината. Признайте, че тя не е подходяща за вашето училище.

Той й подаде платното. Сякаш с магическа пръчка пейзажът от Кранчестър беше изчезнал, а на негово място се виждаха наситените цветове на очевидно старо платно.

— „Коланът на Хиполита“. Хиполита дава своя колан на Херкулес, картина, рисувана от Рубенс. Истински шедьовър на живописта… но, струва ми се, не е твърде подходящ за вашия кабинет.

Мис Поуп леко се изчерви.

Ръката на Хиполита бе върху колана й, но на рисунката тя бе без никакви дрехи… Херкулес носеше наметка от кожа на лъв. И двете фигури бяха типични за четката на Рубенс — с налети пищни тела.

— Истинско произведение на изкуството — отбеляза мис Поуп, успяла вече да дойде на себе си. — И въпреки всичко, човек не може да не се съобрази с предразсъдъците на родителите. Някои от тях наистина са доста… ограничени. Дано разбирате какво искам да кажа.

V.

Поаро тъкмо напускаше сградата на училището, когато от всички страни към него се спуснаха ученички — слабички и не толкова слабички, тъмнокоси, руси.

— Господи! — промърмори той. — Та това си е истинска атака на амазонки.

— Тук се говори… — провикна се едно по-високо момиче, но вълната от момичешки гласове го заглуши. Те почти в хор се провикваха:

— Мосю Поаро, ще ми дадете ли автограф…