Агата Кристи
Подвизите на Еркюл (12)

I.

Еркюл Поаро замислено се вгледа в лицето на мъжа зад голямото махагоново бюро. Забеляза гъстите вежди, стиснатите устни, хищната линия на челюстта и проницателните очи. Докато гледаше мъжа, разбра защо Еймъри Пауър притежаваше огромна финансова мощ.

Щом сведе очи към дългите изящни ръце, които лежаха на бюрото, осъзна също защо Еймъри Пауър си бе спечелил славата на велик колекционер. Бе известен от двете страни на Атлантика като познавач на произведенията на изкуството. Страстта му към изкуството вървеше ръка за ръка със също толкова силна страст към историята. За него не бе достатъчно едно нещо да е хубаво — то трябваше да бъде с дългогодишни традиции.

В момента Еймъри Пауър говореше. Гласът му бе спокоен, тих и овладян, но постигаше по-голямо въздействие от какъвто и да било силен звук.

— Зная, че напоследък не се захващате с много случаи. Но мисля, че с този ще се заемете.

— Значи аферата е от изключително значение?

— Да, за мен.

Поаро очакваше обяснение. Леко наклонил глава, напомняше на потънала в мечтание червеношийка.

Другият мъж продължи:

— Става дума за произведение на изкуството. По-точно гравирана златна чаша от епохата на Ренесанса. Казват, че е чашата на папа Александър VI — Родриго Борджия. Понякога предлагал на избран гост да пие от нея. Този гост, мосю Поаро, обикновено умирал.

— Интересна историйка — промърмори Поаро.

— Разказите за чашата винаги са свързани с насилие. Неведнъж е била крадена. Извършено е убийство, за да бъде притежавана. Кървава диря я следва през вековете.

— Заради истинската й стойност или по други причини?

— Истинската й стойност наистина е твърде висока. Изработката е изящна (казват, че е дело на Бенвенуто Челини). Украсата представлява дърво, около което е увита украсена със скъпоценни камъни змия, а ябълките на дървото са оформени от прекрасни смарагди.

— Ябълки? — промърмори Поаро с внезапен интерес.

— Смарагдите са съвършени, както и рубините по змията, но разбира се, истинската стойност на чашата е историческа. Обявена е за продан от маркиз Ди Сан Вератрино през 1929 година. Колекционерите наддаваха един срещу друг и накрая аз се сдобих с нея срещу сума равна на трийсет хиляди лири по тогавашния курс на валутата.

Поаро повдигна вежди и промърмори:

— Доста щедра сума! Маркиз Ди Сан Вератрино е имал късмет.

— Когато наистина желая нещо, аз съм готов да платя за него, мосю Поаро — подхвърли Еймъри Пауър.

Еркюл Поаро рече спокойно:

— Без съмнение сте чували испанската поговорка: „Вземи каквото искаш — и си плати за него, казва Бог.“

За миг финансистът се намръщи — в очите му проблесна гняв и той подхвърли хладно:

— Като че ли имате склонност към философията, мосю Поаро.

— Просто разсъждавах на глас, мосю.

— Без съмнение. Но разсъжденията няма да ми върнат чашата.

— Така ли мислите?

— Струва ми се, че ще бъдат необходими действия.

Еркюл Поаро кимна невъзмутимо.

— Доста хора правят същата грешка. Но аз моля за извинение, мистър Пауър, отклонихме се от темата. Бяхте стигнали дотам как сте купили чашата от маркиз Ди Сан Вератрино?

— Точно така. И трябва да ви кажа, че беше открадната, преди да стане мое притежание.

— Как се случи това?

— В замъка на маркиза било проникнато с взлом в нощта след търга и осем или десет изключително ценни предмета са били откраднати, включително и чашата.

— Какво е направено във връзка с това?

— Полицията, разбира се, взе нещата в свои ръце. Стигнаха до заключението, че грабежът е извършен от международна банда крадци. Двама от тях — французин на име Дюбле и италианец на име Риковети — бяха заловени и разпитани, а някои от откраднатите предмети бяха намерени у тях.

— Но не и чашата на Борджия.

— Не и чашата на Борджия. Според полицията в грабежа са участвали трима души. За двамата вече споменах, а третият бил ирландец, наречен Патрик Кейси. Той е невероятно ловък крадец, проникващ през покриви. Казват, че именно той е откраднал предметите. Дюбле е мозъкът на групата и планира ударите; Риковети е шофьорът и чака долу да му бъдат спуснати откраднатите предмети.

— А после тези предмети са били разделяни на три, така ли?

— Вероятно. От друга страна, възвърнати са антиките с най-ниска стойност. Възможно е най-забележителните и ефектни ценности бързо да са били изнесени контрабандно от страната.

— А третият човек, Кейси? Никога ли не е бил изправян пред правосъдието?

— Не и в смисъла, който влагате. Той не беше много млад. Мускулите му не са били силни както навремето. Две седмици по-късно паднал от петия етаж на една сграда и починал на място.

— Къде се е случило това?

— В Париж. Опитвал се да ограби къщата на милионера банкер Дювалие.

— И чашата повече не била видяна?

— Точно така.

— Не е била обявена за продан?

— Сигурен съм в това. Търси я не само полицията, но и частните детективски агенции.

— А какво стана с парите, които сте платили за нея?

— Маркизът, много прецизен човек, предложи да ми ги върне, тъй като чашата беше открадната от неговата къща.

— Но вие не приехте?

— Не.

— Защо?

— Да речем, защото предпочитам нещата да бъдат в мои ръце.

— Имате предвид, че ако бяхте приели предложението на маркиза, чашата, ако се намери, би била негова собственост, докато сега е законно ваша?

— Именно.

— И какво се крие зад това ваше решение?

— Разбирам, че одобрявате действията ми — рече с усмивка Еймъри Пауър. — Е, съвсем просто е, мосю Поаро. Убеден съм, че знам у кого всъщност е чашата.

— Много интересно. И кой е този човек?

— Сър Рубен Розентал. Той е не само колега колекционер, но навремето беше мой личен враг. Бяхме съперници при няколко сделки и в края на краищата аз спечелих. Враждебността ни достигна своята кулминация в съперничеството за чашата на Борджия. И двамата бяхме твърдо решени да се сдобием с нея. Беше въпрос на чест. Наетите от нас представители наддаваха един срещу друг по време на търга.

— И последното наддаване на вашия представител ви осигури съкровището?

— Не съвсем. Предвидливо бях наел втори агент — уж представител на парижки колекционер. Нали разбирате, никой от нас двамата не би отстъпил охотно на другия, но би позволил на трети човек да се сдобие с чашата, надявайки се по-късно да се споразумее с него.

— Всъщност une petite deception^[1].

— Именно.

— Която излязла успешна. И веднага след това сър Рубен е разкрил как е бил изигран?

Пауър се усмихна.

Усмивката му разкриваше всичко.

— Разбирам каква е ситуацията — рече Поаро. — Убеден сте, че сър Рубен, решен да спечели чашата на всяка цена, е платил да бъде открадната.

Еймъри Пауър вдигна ръка.

— О, не, не! Не би предприел такова нещо. Но скоро след това сър Рубен щеше да купи чаша от епохата на Ренесанса с неизвестен произход.

— Описанието, на която е известно на полицията?

— Чашата никога нямаше да бъде изложена на показ.

— Смятате, че на сър Рубен му е било достатъчно да знае, че я притежава.

— Да. Още повече, че ако бях приел предложението на маркиза, след време сър Рубен можеше да се споразумее с него и по този начин съвсем законно да получи чашата. — Той замълча за миг, после продължи: — Но тъй като отказах да ми бъдат върнати парите, все още имам право да търся чашата, която ми принадлежи.

— Искате да кажете — намеси се Поаро, — бихте могли да организирате да бъде открадната от сър Рубен.

— Не открадната, мосю Поаро. Просто исках да си възвърна нещо, което ми принадлежи.

— Но както разбирам, не сте успели.

— Поради много основателна причина. Чашата никога не е попадала в ръцете на Розентал!

— Откъде знаете?

— Неотдавна се извърши сливане на две петролни компании. Сделката бе изгодна както за мен, така и за Розентал. Сега сме съюзници, а не врагове. Разговарях откровено с него по въпроса и той ме увери, че никога не е притежавал чашата.

— И вие му вярвате?

— Да.

— Значи в продължение на десет години — замислено рече Поаро — сте хвърляли усилията си в погрешна посока?

— Да, изглежда точно това съм направил! — с горчивина отвърна финансистът.

— И сега всичко трябва да започне отначало?

Другият мъж кимна.

— И в този момент се намесвам аз, така ли? Аз съм кучето, което пускате по студена следа… по твърде студена следа.

— Ако случаят беше лесен — сухо отбеляза Еймъри Пауър, — нямаше да е необходимо да ви викам. Разбира се, ако смятате, че е невъзможно…

Явно бе открил най-верния подход. Еркюл Поаро стана и рече хладно:

— Думата невъзможно ми е непозната, мосю! Питам се само дали случаят е дотолкова интересен за мен, та да го поема.

Еймъри Пауър се усмихна отново.

— Може би ще ви заинтригува това, че сам ще определите хонорара си!

Дребничкият мъж се взря в огромния си събеседник.

— Нима желанието ви да притежавате това произведение на изкуството е толкова силно? Не вярвам!

— Да кажем, че също като вас не приемам поражението.

Еркюл Поаро сведе глава.

— Да, разбирам…

II.

Инспектор Уогстаф беше заинтригуван.

— Чашата на Вератрино? Да, спомням си всичко за нея. Аз водих случая до края. Говоря малко италиански, та отидох да поразпитам макаронаджиите. Но чашата и до ден-днешен не е намерена. Странно.

— Какво е вашето обяснение? Че е продадена на частно лице?

Уогстаф поклати глава.

— Съмнявам се. Разбира се, съществува такава вероятност… Но моето обяснение е много по-просто. Според мен е скрита и единственият човек, който е знаел къде, е мъртъв.

— Имате предвид Кейси?

— Да. Може да я е скрил някъде в Италия, а може да е успял да я изнесе контрабандно от страната. Но където и да я е скрил, тя си е все още там.

— Твърде романтична теория — въздъхна Еркюл Поаро. — Перли, скрити в гипсова отливка. Каква беше историята… с бюста на Наполеон, нали? Но в този случай не става въпрос за скъпоценни камъни, а за голяма масивна златна чаша. Не е лесно да се скрие, струва ми се.

— О, не зная. Все пак може да се пъхне под дъските на пода, предполагам, или на друго подобно място.

— Кейси има ли собствена къща?

— Да, в Ливърпул — мъжът се ухили. — Не под дъските в тази къща. Проверихме.

— А той имаше ли семейство?

— Съпругата му беше почтена жена, страдаше от туберкулоза. Тревожеше се до смърт заради начина на живот на мъжа си. Беше набожна, благочестива католичка, но не можеше да се реши да го напусне. Почина преди няколко години. Дъщеря й пое по нейния път — стана монахиня. Синът е различен — прилича на баща си. Чух, че бил в Америка.

Еркюл Поаро записа в малкото си бележниче. Америка.

— Възможно ли е синът да знае скривалището на баща си? — попита той.

— Не ми се вярва. Досега щеше да е попаднала в ръцете на укривателите на крадени вещи.

— Може да е била претопена.

— Бих казал, че е доста вероятно. Но все пак тя има най-висока стойност за колекционерите. А те вършат доста странни неща, ще останете изненадан! Понякога ми се струва, че колекционерите са напълно лишени от морал.

— О! Ще се изненадате ли, ако се окаже например, че сър Рубен Розентал е замесен в, както ги нарекохте, „странни неща“?

Уогстаф се ухили.

— Не бих се учудил. Той не страда от скрупули, когато става въпрос за предмети на изкуството.

— А другите членове на бандата?

— Риковети и Дюбле получиха тежки присъди. Но може и да са изтекли вече.

— Дюбле е французин, нали?

— Да, той беше мозъкът на бандата.

— Имаше ли и други членове?

— Имаше едно момиче, наричаха я Червената Кейт. Работеше като камериерка и бе проучила къде се държат предметите и всичко останало. Замина за Австралия, струва ми се, след като бандата се разпадна.

— Някой друг?

— Подозираха някакъв младеж на име Югоян, че също е бил замесен. Той е пласьор. Главната му квартира е в Истанбул, но притежава магазин в Париж. Нямаше доказателства срещу него, но той е изпечен мошеник.

Поаро въздъхна и погледна в малкото си бележниче. Там беше записано: Америка, Австралия, Италия, Франция, Турция…

— Трябва да обиколя света… — промърмори той.

— Моля? — попита инспектор Уогстаф.

— Отбелязвам, че се очертава околосветско пътешествие — отвърна Еркюл Поаро.

III.

Еркюл Поаро имаше навик да обсъжда случаите си със своя съобразителен камериер Джордж. С други думи, Еркюл Поаро подхвърляше някоя забележка, на която Джордж отвръщаше с мъдрост, придобита по време на кариерата му на прислужник.

— Джорджис, ако си изправен пред необходимостта да водиш разследването в пет различни части на света, какво би направил? — попита Поаро.

— Сър, пътуването по въздуха е много бързо, макар че казват, разстройвало стомаха. Аз самият нямам представа дали е така.

— Питам се как ли би постъпил Херкулес — промърмори Еркюл Поаро.

— О, имате предвид онзи с велосипеда, сър?

— Или по-скоро какво е направил? И отговорът, Джорджис, е, че е пътувал неуморно. Но накрая е бил принуден да потърси информация, както твърдят някои, от Прометей, а според други — от Нерей.

— Така ли, сър? — рече Джордж. — Никога не съм чувал за тези господа. Туристически агенции ли притежават, сър?

Наслаждавайки се на звука на собствения си глас, Еркюл Поаро продължи:

— Моят клиент, Еймъри Пауър, признава само едно нещо — действието! Но ненужните действия водят само до безполезна загуба на енергия. Има едно златно правило, Джорджис: „Никога не прави нещо, което другите могат да свършат за теб.“ Особено когато разходите са без значение! — добави той, стана и приближи до полицата с книги. Извади папка с изписана на нея буква „Д“ и я отвори на думите „Детективски агенции — надеждни“. — Модерният Прометей — промърмори. — Бъди така добър, Джорджис, да запишеш няколко имена и адреси. Мистър Ханкертън, Ню Йорк, господата Лейдън и Бошер, Сидни. Синьор Джовани Меци, Рим. Мистър Нахум в Истанбул и мосю Роже в Париж. — Той замълча, докато Джордж приключи, после рече: — А сега бъди така любезен да провериш разписанието на влаковете за Ливърпул.

— Да, сър. Заминавате за Ливърпул ли, сър?

— Боя се, че да. Възможно е да отида и по-далеч, Джорджис. Но не сега.

IV.

Три месеца по-късно Еркюл Поаро бе застанал на висока скала и наблюдаваше Атлантическия океан. Чайки се издигаха и отново се стрелваха надолу с пронизителни меланхолични крясъци. Въздухът бе мек и влажен.

Еркюл Поаро имаше усещането, което не бе необичайно за идващите за първи път в Инишгоулен, че е достигнал края на света. Никога през живота си не си бе представял нещо толкова отдалечено, толкова пусто, толкова самотно. Притежаваше необикновена меланхолична недоловима красота, красотата на далечното и невероятно минало. Тук, в западната част на Ирландия, римляните никога не бяха стъпвали, туп, туп, туп; никога не бяха укрепявали лагер; никога не бяха строили добре подредените си полезни пътища. Това бе земя, където здравият разум и подреденият начин на живот бяха непознати.

Еркюл Поаро сведе поглед към върховете на лачените си обувки и въздъхна. Чувстваше се нещастен и неизказано самотен. Стандартите, по които бе живял, тук не се зачитаха.

Погледът му бавно се плъзна по пустия бряг, после отново се насочи към океана. Някъде там се намираха Благословените острови, Земята на младостта…

— Ябълковото дърво, пеещо и златно… — промърмори той.

И изведнъж Еркюл Поаро дойде на себе си — магията се развали и той отново бе в хармония с лачените си обувки и спретнатия си елегантен тъмносив костюм.

Не много отдалече той дочу камбанен звън. Познаваше този звук още от най-ранно детство.

Бързо заобиколи и след около десетина минути зърна постройка върху скалата. Беше оградена с висока стена, в която имаше огромна дървена врата, обкована с гвоздеи. Еркюл Поаро приближи и почука. Имаше масивно желязно чукче. После предпазливо дръпна ръждясалата верига и някъде във вътрешността пропя звънче.

Във вратата се отвори малко прозорче и оттам надникна лице, обрамчено в колосано бяло и настроено подозрително. На горната устна се забелязваха мустаци, но гласът беше на жена. По-точно на „страховита жена“, както се изразяваше Поаро.

Гласът поиска да узнае какво е довело Поаро тук.

— Това ли женският манастир „Света Мери и всички ангели“?

— Че какво друго би могло да бъде? — сурово попита страховитата жена.

Поаро не направи опит да отговори, а рече на драконката:

— Бих искал да се срещна с игуменката.

Драконката отстъпи доста неохотно. Резето се дръпна и Поаро бе въведен в малка гола стая, където се приемаха посетителите на манастира.

В същия миг в стаята пристъпи монахиня, на кръста й се люлееше броеница.

Еркюл Поаро бе католик по рождение. Отлично си даваше сметка за обстановката, в която се беше озовал.

— Извинете за безпокойството, майко — промълви той, — но струва ми се, тук имате монахиня, чието светско име е било Кейт Кейси.

Игуменката сведе глава и отвърна:

— Така е. Монашеското й име е сестра Мери Урсула.

— Станало е зло, което трябва да се поправи. Убеден съм, че сестра Мери Урсула може да ми помогне. Тя разполага с информация, която може да се окаже безценна.

Игуменката поклати глава. Лицето й беше безизразно, гласът тих и спокоен:

— Сестра Мери Урсула не може да ви помогне.

— Уверявам ви…

— Сестра Мери Урсула почина преди два месеца — прекъсна го игуменката.

V.

Еркюл Поаро седеше неудобно подпрян на стената в бара на хотела на Джими Донован. Хотелът не задоволяваше изискванията на Поаро. Леглото му бе счупено, както и две от стъклата на прозореца, откъдето проникваше нощният въздух, към който Еркюл Поаро не хранеше особено добри чувства. Горещата вода, която му носеха, всъщност беше хладка, а храната предизвикваше в стомаха му странни и болезнени усещания.

В бара имаше петима мъже и всички говореха за политика. Еркюл Поаро не разбираше голяма част от това, което говореха. Но казаното не го и интересуваше.

Един от мъжете седна до него. Той леко се различаваше от останалите. Носеше отпечатъка на западнал гражданин.

— Ще ви кажа, сър — рече той с достойнство. — Ще ви кажа. Пиджънтс Прайд няма никакви шансове, никакви шансове… обречен е да свърши последен. Вслушайте се в съвета ми… всички трябва да се вслушат в съвета ми. Жнаете ли кой съм аз, сър, Жнаете ли? Атлас, ето кой. Атлас на Дъблиншкото слънце… Съветвам победителите през шелия шезон… Не казах ли да се заложи на Ларис Гърл? Двайсет и пет към едно… двайсет и пет към едно. Слушай Атлас и няма да сбъркаш.

Еркюл Поаро го изгледа със странно благоговение и промълви с треперещ глас:

— Боже мой, това е предзнаменование!

VI.

Няколко часа по-късно луната кокетно надничаше от време на време иззад облаците. Поаро и новият му приятел бяха извървели няколко мили. Поаро куцаше. Беше му минало през ум, че има и други обувки — по-удобни от лачените за разходки сред природата. Всъщност Джордж почтително бе споменал нещо такова. „Хубави туристически обувки“, бе подхвърлил.

Еркюл Поаро не бе обърнал внимание. Обичаше краката му да изглеждат спретнати и с хубави обувки. Но сега, топуркайки по каменната пътека, той осъзнаваше, че съществуваха и други обувки…

— Изкачването на тази пътека ли е наказанието ми за това? — внезапно попита спътникът му. — На съвестта ми все пак няма да тежи смъртен грях.

— Ти само връщаш на Цезар това, което му принадлежи — отвърна Поаро.

Двамата стигнаха стената на манастира. Атлас се приготви да изпълни задачата си.

Той шумно изстена и жалостиво занарежда, че е смазан напълно!

— Замълчи — властно го прекъсна Еркюл Поаро. — Не трябва да крепиш света, а само Еркюл Поаро.

VII.

Атлас въртеше в ръцете си две съвсем нови петлирови банкноти.

— Може би на сутринта няма да си спомням как съм ги спечелил — е надежда промълви той. — Боя се, че отец О’Райли ще ме накаже.

— Забрави всичко, приятелю. Утре светът е твой.

— И на кого ли да ги заложа? — промърмори Атлас. — На Уъркинг Лед? Той е прекрасен кон, наистина великолепен! Или пък на Шейла Бойн. Залозите за нея са седем към едно. — Той замълча. — Така ли ми се стори, или ви чух да споменавате името на езически бог? Херкулес май беше и, слава на Бога, утре в три и половина се състезава кон на име Херкулес.

— Приятелю, заложи парите на този кон — рече Поаро. — Казвам ти, Херкулес не може да се провали.

И наистина на следващия ден конят Херкулес на мистър Рослин, най-неочаквано спечели. Залозите бяха шейсет към едно.

VIII.

Еркюл Поаро сръчно разтвори прилежно опакования колет. Първо свали кафявата опаковка, после уплътнението и накрая фината хартия.

На бюрото пред Еймъри Пауър се появи блестяща златна чаша с гравирано върху нея ябълково дърво, чийто плодове бяха зелени смарагди.

Финансистът пое дълбоко дъх и каза:

— Поздравления, мосю Поаро.

Еркюл Поаро се поклони.

Еймъри Пауър протегна ръка, докосна чашата и прокара пръст по ръба й.

— Моя е! — рече.

— Ваша е — съгласи се Еркюл Поаро.

Другият мъж въздъхна, отпусна се на стола и попита делово:

— Къде я намерихте?

— На олтара — отвърна Еркюл Поаро.

Еймъри Пауър се втренчи в него.

— Дъщерята на Кейси е била монахиня — продължи Поаро. — Трябвало е да положи последната си клетва, когато баща й загинал. Тя била неграмотна, но набожна девойка. Чашата била скрита в къщата на баща й в Ливърпул. Тя я отнесла в манастира, надявайки се навярно с нея да изкупи греховете на баща си. Дарила я да бъде използвана в прослава на Бога. Не мисля, че монахините някога са узнали за истинската й стойност. Предполагам, смятали са я за семейна ценност. За тях тя е била потир и точно за това са я използвали.

— Невероятна история! — възкликна Еймъри Пауър и добави: — Какво ви наведе на мисълта да отидете там?

Поаро сви рамене.

— Може би методът на изключването. Съобразих се също с невероятния факт, че никой не бе опитал да пласира чашата. Стигнах до извода, че се намира на място, където предметите с материална стойност не се ценят. Спомних си, че дъщерята на Патрик Кейси е монахиня.

— Е, както вече казах, поздравления — сърдечно рече Еймъри Пауър. — Назовете сумата за хонорара си и аз ще ви напиша чек.

— Няма хонорар — рече Еркюл Поаро.

— Какво искате да кажете?

— Сигурно като малък сте чели приказки. В тях кралят казва: „ще изпълня всяко твое желание.“

— Значи все пак искате нещо?

— Да, но не пари. Просто бих желал да изпълните обикновена молба.

— Е, каква е тя? Искате съвет за борсата?

— Това също ще са пари, само че под друга форма. Молбата ми е много по-обикновена.

— Каква е?

— Изпратете я обратно в манастира — рече Еркюл Поаро и постави ръце върху чашата.

Настъпи мълчание, после Еймъри Пауър каза:

— Да не сте луд?

— Не, не съм луд — поклати глава Еркюл Поаро. — Ето, ще ви покажа нещо.

Той вдигна чашата и натисна с нокът отворената паст на змията, увита около дървото. На дъното на чашата се отвори малка дупчица, която продължаваше към кухото столче.

— Виждате ли? — рече Поаро. — Това е чашата на папа Борджия. През тази малка дупчица в питието е била прибавяна отрова. Вие сам казахте, че историята на чашата е злокобна. Споменахте, че насилие, кръв и злоба са съпътствали притежателите на чашата. Вероятно и вие на свой ред ще бъдете обзет от зла воля.

— Суеверия!

— Вероятно. Но защо толкова настоявате да притежавате тази чаша? Не заради красотата й. Не заради стойността й. Сигурно имате стотици, дори хиляди, много по-красиви и ценни предмети. Искате я, за да задоволите гордостта си. За нищо на света не желаете да загубите. Е, добре, не губите. Спечелихте! Чашата е ваше притежание. Но защо сега да не направите благороден, възвишен жест? Изпратете я там, където е почивала в мир близо десет години. Нека бъде пречистена от злото. Някога тя е принадлежала на Църквата — нека бъде върната на Църквата. Нека отново бъде поставена на олтара, нека бъде пречистена и освободена от греха, така както се надяваме да бъдат пречистени и освободени от греховете и душите на хората. — Той се наведе напред. — Нека ви опиша мястото, където я намерих — Градината на Душевния мир с изглед над океана към забравения Рай на младостта и Вечната красота. — Той продължи да говори, описвайки невероятната старинна красота на Инишгоулен.

Еймъри Пауър се облегна и закри очите си с длан. Накрая рече:

— Роден съм на западния бряг на Ирландия. Напуснах я като момче, за да замина за Америка.

— Чух за това — тихо рече Поаро.

Финансистът се изправи в стола си. Погледът му отново бе проницателен. На устните му се появи слаба усмивка.

— Странен човек сте вие, мосю Поаро — рече той. — Постигнахте целта си. Занесете чашата в манастира като дар от мен. Твърде ценен дар. Трийсет хиляди лири. И какво ще получа в замяна?

— Монахините ще отслужат литургии за душата ви — тържествено заяви Поаро.

Усмивката на богаташа стана по-широка — алчна, хищна усмивка.

— Е, в крайна сметка, това може да се окаже добро вложение — рече той. — Може би най-доброто, което някога съм правил…

IX.

В малката приемна на манастира Еркюл Поаро разказа историята си и върна потира на игуменката.

— Предайте му нашите благодарности и му кажете, че ще се молим за него — промълви тя.

— Той има нужда от молитвите ви — тихо рече Поаро.

— Нещастен човек ли е?

— Толкова нещастен, че дори е забравил какво означава щастието. Толкова нещастен, че дори не съзнава това.

— О, богат човек… — прошепна монахинята.

Еркюл Поаро не отвърна. Знаеше, че няма какво да добави…