Агата Кристи
Подвизите на Еркюл (8)

I.

Еркюл Поаро замислено наблюдаваше своята посетителка.

Бледо лице с решителна брадичка, очи — по-скоро сиви, отколкото сини и коса с онзи така рядко срещан оттенък на синкавочерно, завита по края като цвят на зюмбюл, подобно на косите на древните гърци.

Не пропусна да отбележи добрата кройка на поизносения костюм от туид, протритата чанта и несъзнателната дързост, която се криеше зад очевидната нервност на момичето.

Аристократка, помисли си той. Но никакви пари. Трябва да се е случило нещо извънредно, за да се реши да дойде при мен.

— Не зная… — сподавено започна Даяна Мейбърли. — Не зная дали можете да ми помогнете, мосю Поаро. Нещата наистина са доста необикновени.

— Ами разкажете ми ги — подкани я Поаро.

— Дойдох при вас, защото не зная какво да правя! На всичкото отгоре не съм сигурна, че изобщо мога да направя нещо.

— Оставете аз да преценя.

Неочаквано кръвта се дръпна от лицето на младата жена и тя бързо и задъхано изрече:

— Дойдох при вас, защото мъжът, за когото съм сгодена от близо година, развали годежа ни. — Тя замълча и го погледна някак дръзко. — Сигурно си мислите, че напълно съм загубила разсъдъка си.

Поаро поклати замислено глава.

— Напротив, мадмоазел. Дълбоко съм убеден, че сте изключително интелигентна. Естествено, моето амплоа не е сдобряване на скарали се влюбени и добре си давам сметка, че това и на вас ви е известно. Очевидно има нещо твърде необикновено в развалянето на този годеж. Прав ли съм?

Момичето насреща кимна.

— Хю развали годежа, защото реши, че е започнал да полудява. Според него душевно болни хора не бива да се женят.

— А вие не сте съгласна, така ли? — леко повдигна вежди Поаро.

— Не зная… Какво означава да си душевно болен? Всеки е малко луд в днешно време.

— Така казват — предпазливо вметна Поаро.

— Чак когато решиш, че си пържено яйце, трябва да те приберат в болница.

— А вашият годеник още не е стигнал дотам, така ли?

— Не виждам нищо нередно в поведението му. Според мен той е най-здравомислещият човек, когото познавам. Сериозен… можеш да разчиташ на него…

— Как му е хрумнало тогава, че е душевно болен? — Поаро замълча и след малко додаде: — Да не би нещо в семейството му…

Даяна неохотно кимна в знак на съгласие.

— Дядо му е бил леко откачен, доколкото зная, а също и някаква леля. Но аз мисля, че във всяко семейство има и по-особени хора. Нали разбирате, или глуповати, или прекалено умни, нещо от този сорт.

Очите й го гледаха умолително.

— Много съжалявам, мадмоазел — тъжно кимна Поаро.

— Не искам да ме съжалявате! — извика тя и вирна брадичка. — Искам да направите нещо!

— И какво по-точно да бъде то?

— Не зная… но нещо не е наред.

— Защо не ми разкажете по-подробно за вашия годеник?

— Казва се Хю Чандлър — започна Даяна припряно. — На двайсет и четири години е. Баща му е адмирал Чандлър. Живеят в „Лейд Менър“. Притежание на семейството е от времето на кралица Елизабет. Хю е единствен син. Постъпи във флотата, както всички мъже от семейството… нещо като семейна традиция от времето, когато сър Гилбърт Чандлър плавал заедно със сър Уолтър Рейли през хиляда петстотин и не знам коя си… Постъпването на Хю се разбираше от само себе си. Баща му не даваше да се издума за нищо друго. И тогава най-неочаквано именно баща му настоя той да напусне!

— И кога беше това?

— Преди близо година. Дойде като гръм от ясно небе.

— Доволен ли бе Хю Чандлър от професията си?

— Напълно.

— Не е ли имало някакъв скандал?

— С Хю ли? Никакъв. Справяше се чудесно. Той самият изобщо не разбра защо баща му настоява за това.

— И какви бяха аргументите на адмирала?

— Той не изтъкна почти никакъв аргумент. Спомена, че било много важно Хю да се научи да управлява имението… но това беше само претекст. Дори полковник Джордж Фробишър го призна.

— Кой е полковник Фробишър?

— Най-старият приятел на адмирал Чандлър и кръстник на Хю. По-голяма част от годината прекарва в имението.

— Какво мисли той за решението на адмирала синът му да напусне флота?

— Той направо онемя. Изобщо не можа да го проумее. Никой не може.

— Дори самият Хю Чандлър ли? — Даяна мълчеше. Поаро почака около минута, след което продължи: — В първия момент той сигурно се е изненадал, но сега? Сега нищо ли не казва?

— Преди седмица… преди седмица подхвърли само, че баща му е прав и това е единственото разрешение.

— Попитахте ли го защо?

— Естествено, но той не пожела да ми обясни.

Поаро поразмисли минута-две.

— Да са се случвали някакви необикновени събития в околността? — попита той накрая. — Такива дето да са започнали преди около година, за които местните хора говорят често?

— Не зная какво имате предвид — отвърна тя.

Поаро я погледна строго и настоя:

— Държа да ми кажете.

— Не зная да се е случвало нещо, което да ви заинтересува.

— А какво?

— Ставате досаден. Странни неща се случват навсякъде, особено в селата и фермите. Или някой си отмъщава за нещо, или местният идиот се разбеснява.

— Какво се е случило?

— Заговори се за някакви овце… с прерязани гърла. Наистина беше страшно. Но те бяха собственост на един-единствен селянин, а и той е твърдоглавец. Според полицията някой му е имал зъб.

— Не са успели да хванат злосторника, нали?

— Не. — Сетне момичето яростно додаде: — Само не си мислете, че…

— Нямате никаква представа за какво си мисля. Кажете ми, вашият годеник съветвал ли се е все пак с лекар?

— Не. В това съм сигурна.

— А защо? Би било съвсем естествено да потърси лекарски съвет.

— Не желае. Мрази лекарите.

— А баща му?

— Струва ми се и адмиралът не вярва твърде на доктори. Според него повечето били шарлатани.

— А как изглежда самият адмирал. Добре ли е?

— Състари се страхотно през… през…

— Последната година ли? — довърши Поаро.

— Да. Няма и следа от предишния човек. Същинска развалина.

— Съгласен ли беше с вашия годеж?

— О, да. Земята на моите родители е в съседство с тяхната. Тя е наша собственост от няколко поколения. Много се зарадва, когато обявихме намеренията си.

— А сега? Какво казва за развалянето на годежа?

— Срещнах го вчера сутринта. — Гласът на момичето леко потрепери. — Изглеждаше направо страховит. Хвана ръката ми в своята и рече: „Колко ли ти е тежко, момичето ми. Но синът ми е прав — това е единственият правилен изход.“

— И тогава решихте да ме потърсите? — обади се Поаро.

Тя кимна.

— Ще можете ли да направите нещо?

— Не зная, но поне ще дойда лично да огледам обстановката.

II.

Онова, което порази Поаро най-много от всичко, бе прекрасната физика на Хю Чандлър. Висок с великолепно тяло, широки гърди и рамене. Косата на младежа бе кестенява, а от цялото му същество се излъчваше сила и мъжественост.

Когато пристигнаха в дома на Даяна, момичето се обади веднага на адмирала, че иска да го посети и двамата се отправиха към „Лейд Менър“. Там на дългата тераса ги очакваше сервиран чай. Около масата седяха трима мъже: адмирал Чандлър, беловлас старец, който изглеждаше далеч по-възрастен от годините си, с приведени сякаш от непосилен товар рамене и с тъмни блуждаещи очи; приятелят му полковник Фробишър — пълна противоположност на своя домакин — слаб, жилав дребен мъж с червеникава коса, започнала леко да посребрява около слепоочията. Той бе нервен по природа и подвижен, подобно на териер, чиито бързи и проницателни очи тутакси грабваха вниманието. Имаше навика да свъсва вежди и с наведена напред глава внимателно да изучава събеседника си. Третият на масата бе Хю.

— Прекрасен екземпляр, нали? — обади се полковник Фробишър.

Мъжът говореше тихо, забелязал интереса, с който Поаро разглежда младежа.

Еркюл Поаро само кимна. Мястото, което му предложиха на масата бе до стола на полковника. Останалите три стола бяха в другия край и стопанинът на дома разговаряше със сина си и момичето доста оживено, но някак изкуствено приповдигнато.

— Прав сте — великолепен е. Напомня ми младия бик — бикът, предопределен за Посейдон… Превъзходен образец на мъжката част от населението на земята.

— Изглежда в прекрасна форма, нали? — въздъхна полковникът и внимателно се вгледа в Поаро. — Зная кой сте.

— Че то не е и тайна! — махна царствено с ръка дребният гостенин. Жестът бе потвърждение на факта, че той действа от свое име.

— Момичето ли ви откри? — попита Фробишър. — Във връзка с онази история…

— История ли…

— Историята с Хю. Виждам, че знаете всичко. Само не разбирам защо се е обърнала към вас… Едва ли си въобразява, че тези проблеми са по вашата част. Те по-скоро се отнасят до медицината.

— Всичко е по моята част… Колкото и чудно да ви се вижда.

— Питам се какво очаква, че можете да направите.

— Мис Мейбърли по природа е борец.

— Прав сте — кимна полковникът и очите му се стоплиха. — Тя е чудесно момиче. Няма да се откаже лесно. И въпреки всичко има неща, с които колкото и да се бориш… — Изведнъж лицето му посърна и се състари.

Поаро сниши колкото се може гласа си и отбеляза:

— Разбрах, че и в рода имало душевно болни.

— Така е — кимна Фробишър. — Твърде рядко наистина и то преди две поколения. Дядото на Хю бе последният.

Поаро хвърли бърз поглед към останалите присъстващи. Очевидно Даяна бе тази, която поддържаше разговора и подкачаше Хю. Отстрани човек би казал, че тримата нямат никакви грижи.

— В какво се изразяваше загубата на разум? — спокойно попита Поаро.

— Накрая старецът взе да става доста агресивен. До трийсетгодишната си възраст бе нормален, но след това започна да прави някои необикновени неща. Известно време това оставаше незабелязано, но постепенно на хората започна да им прави впечатление и плъзнаха какви ли не слухове. Много от постъпките му се прикриваха, разбира се. Накрая съвсем полудя. Направи опити за убийство и това не можеше вече да се крие! — Човекът замълча и след малко продължи: — Живя до преклонна възраст, доколкото зная. Точно от това се бои и Хю. Мисля, че това е и причината, поради която не желае да отиде при лекар. Страхува се, че ще го затворят и ще се наложи да живее до дълбока старост. Не мога да го виня. На негово място бих сторил същото.

— А адмирал Чандлър?

— Съсипан е.

— Привързан ли е към сина си?

— Направо го обожава. Съпругата му се удави по време на един инцидент с лодка, когато момчето бе само на десет години. Оттогава той живее само за това дете.

— Обичаше ли жена си?

— Боготвореше я. Всеки я боготвореше. Тя беше… най-прекрасната жена под слънцето. — Полковникът въздъхна тежко. — Искате ли да видите портрета й?

— С удоволствие.

Фробишър бутна стола си назад и се изправи.

— Ще покажа някои неща на мосю Поаро, Чарлс — рече високо, за да го чуят останалите. — Той се оказа любител и ценител на някои неща.

Адмиралът вдигна вяло ръка.

Поаро последва полковника. В последния миг успя да забележи, как веселата маска се смъкна за миг от лицето на Даяна и тревога изкриви чертите й. Хю също вдигна глава и изгледа продължително дребният мъж с големи черни мустаци.

В къщата бе толкова тъмно, че при влизане от обляната в слънце тераса, двамата мъже не можаха да различат почти нищо. Полека-лека Поаро видя отделни предмети и мебели и бързо оцени високата им стойност.

Полковникът го въведе в картинната галерия на семейството, където по покритите с ламперия стени се виждаха наредени портретите на починалите прадеди на семейство Чандлър. Редуваха се сериозни с весели лица, мъже в дворцови одежди, други с униформи на морски офицери, жени с копринени рокли и перли. Фробишър спря пред портрета в дъното.

— Рисува я Оприен — рече той мрачно.

Висока жена бе застанала права с ръка отпусната върху шията на сива хрътка. Косата й бе червеникава и от цялото й същество се излъчваше жизненост.

— Момчето е пълно копие на майка си — отбеляза полковникът. — Какво ще кажете?

— Естествено, липсва му нейната деликатност, но не бива да се забравя, че е мъж. Жалко, че от семейство Чандлър е взел онова, което спокойно можеше да си спести…

Двамата замълчаха. Потопиха се в тъжната атмосфера наоколо — сякаш и покойните членове на семейството тъгуваха за позора, който бяха предали по наследство на своите потомци…

Поаро извърна поглед към спътника си и забеляза, че той не откъсва очи от портрета на жената отпред.

— Добре ли я познавахте? — попита тихо.

— Израснахме заедно — промълви полковникът с тежка въздишка. — Заминах за Индия, когато тя беше на шестнайсет години… Като се върнах, беше се омъжила за Чарлс Чандлър.

— С него също се познавате отдавна.

— Чарлс е най-добрият ми приятел — и винаги е бил.

— Често ли се срещахте с тях след сватбата ми?

— Прекарвах по-голяма част от годината в дома им. Тази къща е като мой втори дом. Чарлс и Каролайн винаги пазеха една стая за мен — той тръсна глава. — Затова съм тук сега, да съм на разположение, ако имат нужда от мен.

Сянката на скръбта отново се спусна над двамата мъже.

— Какво мислите за всичко това? — попита Поаро.

Веждите на полковника се свъсиха.

— В едно съм убеден — колкото по-малко се говори, толкова по-добре. А ако трябва да съм откровен, не смятам, че вие изобщо трябва да се намесвате в тази история. Не мога да проумея защо Даяна ви домъкна тук.

— Разбрали сте, предполагам, че годежът на Даяна е Хю е развален, нали?

— Да, известно ми е.

— И вероятно знаете причината?

— Не, не я зная — сухо отсече мъжът. — Младите хора уреждат нещата помежду си. Не е моя работа да се бъркам в делата им.

— Хю Чандлър заявил на Даяна, че няма моралното право да я вземе за жена, тъй като е започнал да губи разсъдъка си — рече Поаро.

Ситни капчици пот покриха челото на полковника.

— Държите ли да обсъждаме този въпрос? Какво си въобразявате, че можете да направите? Хю е постъпил както трябва, нещастното момче. Вината не е негова, това е наследствено… в гените… в мозъка. Но след като му е известно, какво друго му остава?

— Де да бях така сигурен…

— Ами просто го приемете като факт, който аз ви поднасям.

— Но вие нищо определено не сте ми казали.

— Предупредих ви, че не желая да говоря по този въпрос.

— Защо адмирал Чандлър е накарал сина си да напусне флота?

— Защото това бе най-доброто разрешение.

— На кое? Има ли нещо общо с убитите овце? — меко, но настойчиво продължи дребният белгиец.

— Значи сте чули вече? — изсъска полковникът.

— Даяна ми разказа.

— Това момиче по-добре да си бе държало езика зад зъбите.

— Но според нея от случилото се не могат да се извадят твърди заключения.

— Защото не знае всичко.

— Какво има още да узнае?

— Е добре, щом толкова настоявате, ще го чуете… В онази нощ Чарлс чул някакъв шум. Помислил, че някой се е вмъкнал в къщата и тръгнал да огледа. Забелязал, че в стаята на момчето свети. Когато отворил вратата, видял Хю, дълбоко заспал с дрехите върху леглото, а те целите били изцапани с кръв. Водата в умивалника в стаята също била порозовяла от кръв. Не успял да го събуди. На следващата сутрин чул за закланите овце. Попитал Хю, но момчето не помнело абсолютно нищо. Не си спомняло да е излизало, а в същото време обувките, целите в кал, стояли пред вратата му. Хю изобщо не успял да обясни откъде е кръвта в умивалника, изобщо нищо не помнел. Пълно отсъствие на спомен, разбирате ли? Чарлс дойде при мен и обсъдихме случилото се. Какво да направим, така и не успяхме да решим. И само три дни след това нещата се повториха. Наложи се момчето да напусне службата, за да може Чарлс да го държи под око. Никой не иска да се разрази някакъв скандал във флота. Наистина това беше единственият изход.

— А оттогава? — попита Поаро.

— Отказвам да отговарям на повече въпроси — яростно обяви Фробишър. — Нима Хю няма право да вземе някои решения?

Еркюл Поаро замълча. Той мразеше дори мисълта, че някой може да вземе по-добро решение от самия него.

III.

Когато излязоха в преддверието, двамата мъже забелязаха в рамката на вратата, облян в гръб от слънчевата светлина, силуетът на адмирал Чандлър.

— А, ето къде сте били — с прегракнал глас рече той. — Мосю Поаро, имате ли нещо против да дойдете с мен в кабинета ми? Искам да поговорим.

Фробишър излезе, а Поаро последва адмирала. Имаше усещането, че са го повикали да докладва в главния щаб на флота.

Адмиралът посочи на Поаро едното от тежките кресла в стаята, а сам той се настани в другото. Докато в компанията на полковника Поаро се чувстваше напрегнат от нервността и припряността на своя събеседник, сега до адмирала той се потопи в атмосферата на отчаяние и дълбока безнадеждност…

— Искрено съжалявам, че Даяна ви въвлече във всичко това — с дълбока въздишка започна старецът. — Горкото дете… Зная колко й е трудно, но все пак това си е наша лична трагедия и се надявам правилно да ме разберете, по-добре да няма външни свидетели на тази семейна драма.

— Много добре ви разбирам.

— Даяна не иска да повярва, че това е възможно… Аз самият отказвах да го допусна в началото. И ако не знаех така добре фактите, положително и аз не бих повярвал…

Мъжът замълча.

— Какво знаете?

— Че това се предава по наследство. Болестта, имам предвид.

— И въпреки това сте се съгласили на този годеж?

— Според вас трябваше още тогава да се противопоставя, така ли? — гневно попита адмиралът. — Само че тогава нямах ни най-малка представа, че има такова нещо. Хю изцяло прилича на майка си. Нищо не е взел от нашия род. Надявах се, че това е така във всяко отношение. От най-ранното му детство в поведението му не е имало нищо необичайно. Едва сега… Как можех да зная, че във всеки стар род има прояви на някаква лудост?

— Но не сте се съветвали е лекар, нали? — меко се обади Поаро.

— Не. И нямам никакво намерение да го сторя. Момчето е на сигурно място тук при мен, аз ще се грижа за него. Няма да позволя да го затворят между четири стени като подивяло животно…

— Той е на сигурно място, така е, но какво ще кажете за останалите?

— Какво искате да кажете? — Поаро мълчеше, само упорито гледаше адмирала в очите. — Най-добре е всеки да си гледа работата. Вие търсите тук престъпник. Моят син не е престъпник, мосю Поаро.

— Още не.

— Какво значи това?

— Понякога такива неща придобиват по-голям мащаб… Пък и онези овце…

— Кой ви каза за овцете?

— Даяна Мейбърли. А също и приятелят ви.

— Джордж по-добре да си беше затварял устата.

— Но той е вашият най-добър приятел, нали?

— Точно така — потвърди намусено адмиралът.

— А също и на съпругата ви.

— Да, бил е влюбен в Каролайн — усмихна се Чандлър — на съвсем млада възраст. Той така и не се ожени. Вероятно това е причината. Е, аз се оказах късметлията… или поне така си мислех. Аз я отнесох, за да я загубя по-късно.

Мъжът въздъхна тежко и раменете му увиснаха безпомощно.

— Полковник Фробишър беше ли с вас, когато… жена ви се удави? — попита Поаро.

Чандлър кимна.

— Тримата бяхме заминали за Корнуол. Двамата с Каролайн излязохме да се разходим с лодка, а той по една случайност остана у дома. И сега недоумявам какво се случи, та лодката се преобърна… Вероятно изведнъж се е появила пробойна… Намирахме се насред залива и течението ни повлече. Придържах я над водата, доколкото ми стигнаха силите… — гласът му пресекна. — Два дни по-късно вълните я изхвърлиха на брега. Благодаря на Бога, че не бяхме взели и детето с нас! Така поне си мислех тогава. Но сега… може би за него щеше да е по-добре да бе загинал там… — За пореден път от гърдите му се откъсна тежка въздишка на отчаяние. — Ние с него сме последните от рода Чандлър, мосю Поаро. След нашата смърт няма да остане нито един обитател на „Лейд Менър“. С годежа на Хю с Даяна, започнах да храня надеждата, че… май е по-добре да не говорим повече за това. Добре че не се ожениха. Това е единственото, което мога да кажа.

IV.

Еркюл Поаро седеше на пейка сред лехите с рози, а до него бе Хю Чандлър. Даяна току-що си бе тръгнала.

— Ще трябва да я убедите, мосю Поаро — обърна младежът измъченото си лице към дребния белгиец. Помълча малко, сетне продължи: — Виждате, че тя е борец. Няма да се предаде лесно. Не желае да приеме онова, което вече е очевидно. Ще продължава да вярва, че съм душевно здрав.

— Докато вие самият сте напълно убеден, че, моля да ме извините, сте луд, така ли?

При тази квалификация, младежът сви болезнено лице.

— Все още не се чувствам безнадеждно лишен от разсъдъка си — рече той. — Но ще става все по-лошо. А засега тя ме вижда, само когато съм добре.

— Какво става, когато, не сте добре?

— Първо — въздъхна Хю Чандлър, — сънувам. А когато сънувам съм си луд. Ето снощи например се видях не в човешки образ. Бях бик. Напълно полудял бик… който тича под палещите лъчи на слънцето… устата ми е пълна с прах и кръв… не усещам нищо друго, освен прах и кръв… А после се превърнах в куче… в едро лигавещо се куче, което страда от хидрофобия… децата бягаха от мен, някакви мъже се опитваха да ме застрелят… един човек ми даде голяма купа с вода, но не можех да близна нито капка. Нито капка! — Младият мъж помълча известно време, след което продължи: — Събудих се и се оказа, че съм прав. Отидох до каната с вода. В устата ми бе сухо, страшно сухо. Умирах от жажда, но не можех да преглътна… Всемогъщи Боже! Толкова бях жаден, а не можех…

Еркюл Поаро промърмори нещо тихичко.

— А има и неща, които не са сън — продължи Хю. Стиснал длани между коленете си той говореше с притворени клепачи, сякаш виждаше нещо, което идва насреща му. — Виждам някои неща и когато съм напълно буден. Цветни ивици, ужасяващи силуети, които се хилят насреща ми. Случвало ми се е и да летя. Напускам леглото си и политам, носен от ветровете, придружават ме странни демони!

— Гледай ти! Гледай ти! — зацъка Поаро малко пренебрежително.

Хю го изгледа сериозно.

— Вече наистина не се съмнявам. Това ми е по наследство. Няма спасение. Благодаря на Бога, че се прояви навреме! Иначе щях да се оженя за Даяна. Ами, ако го бях предал на децата ни?! — Той стисна Поаро за лакътя. — Моля ви, накарайте я да го разбере. Обяснете й и вие. Ще мине време и ще ме забрави. Ще има някой ден друг мъж в живота й. Ето например Стив Греъм е лудо влюбен в нея и е чудесно момче. Не само ще бъде щастлива с него, но ще е и в безопасност. Повече от всичко желая да е щастлива. В началото Греъм има да се чуди, както и родителите й, но когато изчезна от погледите им, всичко ще се нареди от само себе си.

— Защо ще се нареди, когато изчезнете от погледите им?

Хю Чандлър се усмихна мило и с любов.

— Става дума за парите, които майка ми е завещала на мен. Оставям ги на Даяна.

— Аха! — рече Поаро и се облегна назад. — Но вие можете да живеете до дълбока старост, мистър Чандлър.

— Не, мосю Поаро, няма да живея толкова много. — Сетне потрепери и посочи зад гърба на Поаро. — Господи! Вижте! Ето там до вас… скелет! Вика ме… кима ми… — Очите му с видимо разширени зеници бяха втренчени в пространството. Само след миг той политна настрани, сякаш загуби съзнание. — Нищо ли не видяхте? — попита той като изплашено дете.

Поаро мълчаливо поклати глава.

След известно време Хю сподавено продължи:

— Не ме плашат толкова виденията, колкото кръвта в стаята ми… и по дрехите. Имахме папагал. Една сутрин го намерих в стаята си с прерязано гърло. Аз лежах в леглото с окървавен бръснач в ръка. — Той се приближи доверително до Поаро. — В последно време пак станаха убийства в околността — овце, агне, едно куче… Татко често ме заключва в стаята, но се случва на сутринта вратата да е отключена. Трябва да съм скрил някъде допълнителен ключ, но за нищо на света не мога да го намеря. Не аз, а някой друг сякаш го върши вместо мен. Влиза в кожата ми и действа. Превръща ме от човек в разбесняло се чудовище, което търси кръв и не може да пие вода…

Младежът скри лицето си в ръце.

— Така и не разбрах защо не сте отишли на лекар — попита Поаро.

— Наистина ли не разбирате? — поклати глава Хю. — Физически съм много силен. Като истински бик. Затворят ли ме между четири стени, ще живея много, много дълго. Категорично не желая това да се случва. По-добре изобщо да напусна този свят. Има начини за това… доста невинни, например докато чистиш оръжие или нещо подобно. Даяна ще ме разбере. По-добре е да поема своя път.

Младежът изгледа Поаро предизвикателно, но той не отговори на предизвикателството, а наместо това, меко попита:

— С какво се храните?

Хю Чандлър шумно се засмя.

— Имате предвид кошмар, поради лошо храносмилане ли?

— А някакви по-специални хапчета или лекарства?

— Не, за Бога! Нима храните илюзията, че обикновените лекарства ще успеят да излекуват нещо наследствено?

— Има ли някой в този дом, който има проблеми е очите?

— Баща ми. Доста често му се налага да ходи на лекар за тях.

— Аха! — гласеше коментарът на Поаро, след което замълча. Сетне попита: — А полковник Фробишър е прекарал доста години в Индия, нали?

— Да, бил е в индийската армия. Много обича да говори за това време. За местните обичаи и всичко свързано с тази страна.

— Аха! — отново рече белгиецът. — Виждам, че сте си порязал брадата.

Хю посегна към раната на лицето си.

— Да, баща ми, без да иска ме стресна, докато се бръснех.

Нещо съм доста нервен напоследък и често се порязвам при бръснене.

— Сигурно използвате някакъв крем след това.

— Да, наистина. Чичо Джордж ми подари един. — Сетне Хю се засмя сърдечно. — Чуйте само за какво си говорим — лосиони, кремове, хапчета, болки в очите. Какво целите, мосю Поаро?

— Опитвам се да направя всичко, което е по силите ми за Даяна Мейбърли.

Лицето на младежа изведнъж стана сериозно.

— Прав сте, тя го заслужава. Кажете й, че трябва да забрави. Няма никакъв смисъл да се надява. Сигурно ще споделите с нея някои от нещата, които ви казах… Нека, за Бога, да стои далеч от мен! Това е единственото, което може да направи за мен сега. Да стои настрани и да се опита да забрави!

V.

— Имате ли достатъчно смелост, мадмоазел? Много смелост ще ви е нужна.

— Значи е вярно? — извика тя отчаяно. — Той наистина е луд.

— Не съм психиатър, мадмоазел. Не мога да кажа — този е с ума си, а този — не.

— Според адмирал Чандлър Хю е душевно болен. Джордж Фробишър е на същото мнение. Хю — също.

— А вие, мадмоазел? — попита Поаро.

— Аз ли? Според мен не е луд! Тъкмо затова… — Тя млъкна.

— Затова и ме потърсихте.

— Точно така, каква друга причина бих имала да го сторя.

— Тъкмо това се питам и аз!

— Не ви разбирам.

— Кой е Стивън Греъм?

Момичето ококори очи.

— Стивън ли? Просто познат. Но какво сте намислили? — сграбчи го тя за ръката. — Криете се зад големите си мустаци, примигвате на слънцето и нищо не ми казвате. Започвате да ме плашите. Ама ужасно ме плашите! Защо го правите?

— Вероятно, защото самият аз се боя.

Огромните й сиви очи се отвориха още по-широко.

— Но какво ви плаши?

Еркюл Поаро въздъхна тежко.

— Много по-лесно е да хванеш убиец, отколкото да предотвратиш убийство.

— Как така убийство? Не произнасяйте дори тази дума.

— И въпреки това, не мога да я спестя. — Изведнъж тонът му се промени, стана делови, а той заговори припряно: — Налага се двамата с вас да прекараме тази нощ в „Лейд Менър“. Очаквам вие да го уредите, защото съм сигурен, че ще успеете.

— Вероятно. Но защо…

— Защото няма време за губене. Казахте ми, че имате кураж. Докажете го. Правете каквото ви казвам и не задавайте повече въпроси.

Младата жена кимна и тръгна към къщата. Поаро я последва след няколко минути. Долови гласът й от библиотеката, където тя разговаряше с тримата мъже. Той тръгна нагоре по широката стълба. На втория етаж нямаше никой.

Не беше трудно да открие спалнята на Хю Чандлър. В ъгъла забеляза приспособленията за миене — кранове за топла и студена вода, а над тях бе поставена поличка с всякакви кремове, туби и шишенца…

Еркюл Поаро се отправи натам и заработи бързо и сръчно. Задачата, която си беше поставил, не му отне много време.

Когато слезе долу, Даяна тъкмо излизаше от вратата на библиотеката — зачервена и възбудена.

— Всичко наред ли е? — попита той.

Адмирал Чандлър го дръпна в библиотеката и затвори вратата.

— Вижте, мосю Поаро, това никак не ми харесва.

— Кое по-точно?

— Даяна настоява двамата с нея да прекарате нощта тук в имението. Не бих искал да бъда негостоприемен, но…

— Дори не става въпрос за гостоприемство…

— Отново повтарям, че не искам да бъда негостоприемен, но тази работа не ми харесва. Не разбирам причините за подобно нещо. Какво очаквате да постигнете?

— Ценя вашето мнение, адмирале. Знаете, че съм тук по настояване на едно влюбено момиче. Вие ми разказахте някои неща. Полковник Фробишър ми разказа също това-онова, Хю от своя страна — също. А сега искам да се уверя със собствените си очи…

— Но в какво? Уверявам ви, тук няма нищо, което да откриете! Заключвам Хю всяка нощ в стаята му и това е всичко!

— И въпреки всичко, той спомена, че понякога на сутринта стаята му е отворена.

— Така ли?

— Вие самият не сте ли я намирали отворена?

— Винаги съм смятал, че това е работа на Джордж — намръщи се Чандлър.

— Къде оставяте обикновено ключа, в бравата ли?

— Не, на шкафа в коридора. Оттам аз, Джордж или Уитърс, прислужникът, го взимаме. Обясних на човека, че това се налага, тъй като Хю ходи насън нощем… Предполагам, че той знае далеч повече неща, но е верен на семейството и е с мен от дълги години.

— Има ли друг ключ?

— Аз поне не зная да има.

— Не е проблем да се направи.

— Да, но кой…

— Синът ви смята, че вероятно някъде в стаята му има ключ, макар че докато е буден, той не може да го открие.

— Не ми харесва тази работа, Чарлс… — обади се полковникът от другия край на стаята.

— Точно това се опитвах да обясня — побърза да го прекъсне адмиралът. — Ако толкова настоявате, вие останете, но не и момичето.

— Не разбирам защо толкова се плашите от нейното присъствие тук нощем.

— Твърде рисковано е. — Полковникът наистина беше разтревожен. — Особено при тези обстоятелства.

— Хю е много привързан към нея…

— Тъкмо затова — промълви Чандлър. — По дяволите! Всичко се обръща надолу с главата, когато си имате работа с луд човек. Самият Хю чудесно го разбира. Даяна не бива да остава тук!

— Струва ми се, че това е решение, което тя трябва да вземе сама. — След тези думи Поаро напусна библиотеката.

Младата жена го чакаше отвън пред колата.

— Ще отидем да си вземем най-необходимото за през нощта и ще се върнем тук за вечеря.

По пътя Поаро й предаде разговора си с двамата мъже. Даяна само се засмя.

— Да не би да си мислят, че Хю може да ми направи нещо?!

Наместо отговор Поаро я помоли да спрат за малко пред аптеката в селото. Забравил бил да си вземе четката за зъби.

Спряха в центъра на селището и Даяна доста се изненада от това колко дълго трябваше Поаро да избира тази четка.

VI.

В просторната спалня с тежка дъбова мебелировка от времето на кралица Елизабет, Еркюл Поаро седеше и чакаше. Сега вече не му оставаше нищо друго. Всичко останало бе подготвено.

Едва в ранните часове на утрото, напрегнатият му слух долови първите признаци на раздвижване.

Нечии стъпки прошумоляха в коридора и той отвори тихо вратата на стаята си. Пред очите му изникнаха фигурите на двама застаряващи мъже. Адмиралът със строго вкаменено лице и полковник Фробишър, целият разтреперан.

— Бихте ли дошли с нас, мосю Поаро — рече само адмиралът.

Пред вратата на Даяна Мейбърли лежеше сгърчена фигура. След малко светлината падна върху кестенявите коси на Хю Чандлър. Беше по халат и пантофи. В дясната си ръка държеше извит остър нож. Тук-там по острието му личаха тъмни петна от кръв.

— Боже мой! — възкликна Поаро.

— На нея нищо й няма! — рече само Фробишър. — Не я е докоснал. Даяна! — провикна се той. — Ние сме. Отвори вратата!

Поаро долови стенанието на адмирала:

— Момчето ми! Горкото ми момче!

В коридора отекна звука от дърпане на резе и Даяна застана на вратата. Лицето й беше бледо като платно.

— Какво се е случило? Някой се опита да отвори вратата на стаята ми преди малко… чух дращене по дървото, въртене на дръжката. — О, Боже! Беше ужасно, сякаш някакво животно…

— Добре че вратата ти е била заключена.

— Мосю Поаро поръча да я заключа.

— Нека го внесем вътре — обади се белгиецът.

Двамата мъже се наведоха и повдигнаха изпадналия в несвяст младеж.

— Това Хю ли е? — попита тя тревожно. — Лошо ли му е? И какво е това по ръцете му? — Наистина дланите на Хю бяха изпоцапани с лепкави кафеникави петна. — Да не би да е кръв?

Поаро погледна въпросително двамата възрастни мъже.

— Слава Богу, не е човешка кръв! Една котка. Намерих я долу в преддверието с прерязано гърло. Изглежда след това се е качил тук горе.

— Тук ли? — изумена попита Даяна. — Пред моята врата?

Младежът се поразмърда, измърмори нещо и след малко отвори очи. Премигна от светлината и рече:

— Здравейте. — Думите излизаха някак завалено от устата му. — Какво се е случило? Защо съм… — Хю млъкна. Втренчи поглед в ножа, който все още стискаше в ръка. — Какво съм направил? — дрезгаво попита той.

Погледът му тревожно скачаше от човек на човек. Най-сетне се спря по-продължително на Даяна, която се бе облегнала на стената.

— Да не съм нападнал Даяна? — Баща му само поклати глава. — Кажете ми най-сетне! Трябва да знам!

Бавно, на пресекулки, те му разказаха всичко.

Отвън първите лъчи на слънцето вече осветяваха хоризонта. Еркюл Поаро дръпна завесите. Слънчевата светлина изпълни стаята.

Лицето на Хю вече се бе отпуснало. Гласът му бе спокоен.

— Разбирам всичко. — Изправи се, протегна се с усмивка. — Красива сутрин, нали? Дали да не отида в гората да хвана някой заек?

Той спокойно напусна стаята и ги остави да гледат след него изумени. Адмиралът понечи да го последва. Фробишър го хвана за ръката и го спря.

— Недей, Чарлс. Така е най-добре… за него. Не за останалите.

Даяна се бе хвърлила на леглото и силни ридания разтърсваха тялото й.

— Прав си, Чарлс — едва-едва промълви адмиралът. — Зная, че си прав. Момчето е смело.

— Истински мъж… — сподавено прошепна Фробишър.

— Но къде, по дяволите, е онзи проклет чужденец — изруга адмиралът.

VII.

В стаята с оръжието Хю Чандлър тъкмо бе вдигнал пистолета си и се канеше да го зареди, когато ръката на Поаро се отпусна на рамото му.

— Не! — произнесе той категорично.

— Дръпнете ръката си от мен — Хю го погледна решително. — Не се месете. Ще бъде нещастен случай. Нямам друг изход!

— Не! — гласеше лаконичният коментар на Поаро.

— Нима не си давате сметка, че ако вратата й не беше заключена, щях да прережа гърлото на Даяна?

— Нищо такова не искам да приема. Вие никога нямаше да убиете мис Мейбърли. Не вие сте убили папагала и не вие сте заклали овцете.

— Не разбирам. Или вие, или аз съм луд.

— Нито един от нас — отвърна Поаро.

В този момент адмирал Чандлър и полковник Фробишър влязоха при тях. На няколко крачки след тях унило влачеше крака Даяна.

— Този човек тук твърди, че не съм луд — промълви Хю.

— С голяма радост заявявам, че вие сте напълно с ума си.

Хю се изсмя. Звукът от този смях някой можеше да оприличи на смеха на лунатик.

— Това наистина е смешно! Значи е проява на здрав разум да прережеш врата на няколко овце, на папагала, за котката тази нощ да не говорим.

— Повтарям ви, не вие сте причинили тяхната смърт.

— Тогава кой?

— Някой, за когото е от жизнено значение да докаже, че сте душевно болен. Всеки път в ръката ви е бил поставян или окървавен бръснач, или нож. Нечии други ръце са били измити във вашия умивалник.

— Но защо?

— За да направите точно това, което се опитвам да ви спра да сторите. — Младежът гледаше с широко отворени очи.

Поаро се обърна към полковник Фробишър:

— Толкова години сте живели в Индия, не сте ли чували за случаи, при които някой човек е бил докаран до пълна загуба на разсъдъка в резултат на продължителна употреба на наркотици.

— Аз самият не съм срещал такъв човек, но за много случаи съм чувал. Така нареченото отравяне Датура. В крайна сметка човекът наистина полудява.

— Точно така. Всъщност най-важната част от тази дяволска смес е атропинът, който се добива от беладоната. Често се предписва беладона, а също и атропинов сулфат за лечение на очи. Не е никакъв проблем да препишеш една рецепта и да я занесеш за изпълнение на много различни места, така че можеш да се сдобиеш с доста голямо количество отрова, без да събуждаш кой знае какво подозрение. Алкалоидът може да се отдели и да се прибави към, да речем, крем за бръснене. Ако се намаже върху кожата, ще предизвика сърбеж, а при бръснене ще се образуват драскотини и така отровата навлиза постепенно в организма. Ефектът е съхнене на устата и гърлото, затруднения при гълтането, халюцинации, двойно виждане… с две думи всички симптоми, които адмирал Чандлър забеляза у себе си. — Той се обърна към младия мъж. — И за да премина от съмнения към доказателства, искам да ви кажа, че кремът ви за бръснене е натъпкан с атропинов сулфат. Взех проба и един специалист го изследва.

— Но кой го е направил? И защо? — пребледнял като платно промълви Хю.

— Точно това бе въпросът, който ме накара да остана тук. Търсех мотив за убийство. Даяна Мейбърли щеше да спечели финансово от вашата смърт, но тя не е сериозен кандидат…

Хю Чандлър грейна.

— Искрено се надявам да сте прав!

— Започнах да търся друг мотив и го открих в класическия триъгълник — двама мъже и една жена. Полковник Фробишър е бил влюбен в майка ви, а за нея се е оженил адмирал Чандлър.

— Джордж? Джордж? Не е възможно — провикна се адмиралът.

— Да не искате да кажете, че подобна омраза може да се прехвърли и върху сина? — изумено попита Хю.

— При някои обстоятелства — да.

— Това е лъжа! — изкрещя полковникът. — Не му вярвай, Чарлс.

Чандлър се дръпна отвратен.

— Датура… Индия — да. Сега разбирам. А никой от нас не се сети за отрова… особено при тази болест в семейството…

— Ами да! — Гласът на Поаро се извиси и стана почти писклив. — Лудостта в семейството. Един луд човек, решен на отмъщение, хитър и изобретателен, както може да бъде само един душевно болен, крил болестта си години наред. — Дребничкият белгиец рязко се обърна към полковника. — Не може да не сте го знаели. Нима не забелязахте, че Хю е ваш син? Защо никога не му го казахте?

— Как така? — запреглъща стъписан Фробишър. — Не можех да съм сигурен… Вярно, че веднъж Каролайн дойде при мен, много изплашена от нещо. Нито ми каза, нито по-късно разбрах за какво ставаше дума. Тя… загубихме за известно време ума си. След това заминах. Нямахме друг изход и трябваше да играем играта докрай. Имаше мигове, в които се съмнявах, но не знаех със сигурност. Каролайн не спомена нищо, което да ме наведе на подобна мисъл. След това се заговори за наследствената лудост и това съвсем отклони мислите ми.

— Точно така! — рече Поаро. — И изобщо не забелязахте как момчето свива вежди, черта, толкова типична за вас? Само че от погледа на Чарлс Чандлър това не е убягнало. След това е накарал жена си да признае пред него истината. Според мен тя е започнала да се бои от него… забелязала е проявите на лудост… Дошла е при вас, защото винаги е обичала единствено вас. Чарлс Чандлър е планирал внимателно отмъщението си. Жена му загива по време на нещастния случай с лодката. Били са сами и той единствено може да каже какво се е случило. Така или иначе след това насочва цялата си омраза към момчето, което макар да носи неговото име, не е негов син. Вашите разкази за Индия го навеждат на мисълта за отравяне. Решава полека-лека да докара Хю до загуба на разума, когато изпаднал в отчаяние той сам ще отнеме живота си. Жаждата за кръв е характерна за адмирал Чандлър, а не за Хю. Чарлс Чандлър с огромно удоволствие прерязва гърлата на овцете в самотната нива, а Хю понася наказанието! И знаете ли кога се усъмних? Когато разбрах, че никаква лекарска помощ не е потърсена. Съпротивата на Хю е обяснима. Но бащата?! Ами, ако има лечение, което би спасило сина му… и още десетки други причини има един баща да иска да се посъветва с лекар. Но лекарят много бързо щеше да открие, че Хю Чандлър е напълно нормален.

— Нормален! — прошепна младежът. — Аз съм нормален!

Той пристъпи към Даяна.

— Напълно нормален при това! — сподавено промълви полковник Фробишър. — В нашето семейство няма такава наследственост.

— Хю… — обади се Даяна.

Адмирал Чандлър вдигна револвера на Хю.

— Много глупости изслушахме! Май ще е най-добре да ида да потърся някой заек в гората…

Фробишър пристъпи напред, но ръката на Еркюл Поаро го спря.

— Преди малко сам казахте, че така е по-добре…

Даяна и Хю бяха напуснали стаята.

Един белгиец и един англичанин проследиха с погледи как последният от рода Чандлър прекоси парка и се загуби между дърветата в гората.

Скоро след това чуха изстрел.