Агата Кристи
Подвизите на Еркюл (1)

Предисловие

В основни линии домът на Еркюл Поаро бе обзаведен съвременно. Блясъкът на хром бе навсякъде. Креслата, макар и удобно тапицирани, имаха квадратни форми и безкомпромисно резки очертания.

Прецизно, точно по средата на едно от тези кресла седеше Еркюл Поаро. Насреща му се бе настанил доктор Бъртън, преподавател по класическа литература, и отпиваше със задоволство от виното „Шато Мутон Ротшилд“, което Поаро му бе налял. Видът му бе пълна противоположност на каквато и да било акуратност. Мъжът бе възпълничък, немарлив, с гъста рошава бяла коса. Имаше плътен хриптящ кикот и лошия навик да обсипва себе си и всичко наоколо с пепел от цигари. Поаро напразно се бе опитал да го обгради отвсякъде с пепелници.

Доктор Бъртън полюбопитства:

— Защо пък точно Еркюл? Защо са избрали езическото име Херкулес? Измислица на бащата? Каприз на майка ти? Някакви семейни причини? Ако не ми изневерява паметта, брат ти се казваше Ахил?

Поаро мислено се върна в миналото, прехвърляйки наум подробности от кариерата на Ахил Поаро. Наистина ли всичко това се бе случило?

— Само за известно време — отговори той.

Доктор Бъртън тактично смени темата Ахил Поаро.

— Хората трябва да са по-внимателни, когато дават имена на децата си — продължи да размишлява той на глас. — Аз имам внуци. Затова и знам. Едната се казва Бланш, а е мургава като циганка! После Дирдри, печалната Дирдри, която се оказа весела до немай-къде. Що се отнася до малката Пейшънс, тя съвсем не е надарена с търпение, както би следвало да съди човек по името й. А Диана — продължи познавачът на древността, — отсега тежи над седемдесет и шест килограма, а е само на петнайсет. Твърдят, че било детска пълнота, но изобщо не им вярвам. Диана! Искаха да я нарекат Елена, но тогава се намесих. Като знам на какво приличат майката и бащата! А пък и бабата! Опитах с Марта, Доркас и други по-разумни имена, но напразно. Думи, хвърлени на вятъра. Странно нещо са родителите!

Той изсумтя и Поаро го изгледа въпросително.

— Мисля си какъв ли е бил разговорът. Майка ти и покойната мисис Холмс си седят, шият малки дрешки или плетат и изреждат: „Ахил, Херкулес, Шерлок, Майкрофт…“

— Разбрах. Искаш да кажеш, че външният ми вид не напомня на Херкулес?

Погледът на доктор Бъртън се плъзна по дребната спретната фигура на Еркюл Поаро, безупречните му раирани панталони и черно сако, прецизния възел на вратовръзката. Огледа го внимателно от лачените обувки до яйцевидната му глава и тънките мустаци, които красяха горната устна.

— Честно казано, Поаро, не приличаш на Херкулес! — призна доктор Бъртън. — Предполагам, че никога не си имал достатъчно време да изучаваш класиците.

— Така е.

— Жалко. Много жалко. Пропуснал си много. Ако зависеше от мен, всеки щеше да е задължен да ги изучава.

Поаро повдигна рамене.

— Е, и без тях се справях добре.

— Справял си се! Справял си се! Въобще не става дума как си се справял. Това е съвсем погрешна гледна точка. Класиците не са някаква стълбица, водеща към бърз успех подобно на модерните кореспондентски курсове! Важни са не часовете, прекарани в работа, а свободното време. Това е грешката, която допускаме всички. Погледни себе си например, сега се справяш, но скоро ще искаш да излезеш от нещата, ще искаш да се поотпуснеш. Какво ще правиш тогава със свободното си време?

Поаро беше готов с отговора.

— Ще отглеждам, съвсем сериозно ще се занимавам с отглеждането на тиквички.

— Тиквички? Какво искаш да кажеш? Онези големи обли и зелени неща, дето имат воднист вкус?

— Е, точно там е цялата работа — започна ентусиазирано Поаро. — Не трябва да имат воднист вкус.

— О, знам. Слагаш им сирене, ситно нарязан лук или бял сос.

— Не, не, грешиш. Смятам, че вкусът на тиквичката може да се подобри. Може да й се придаде — той присви очи — цял букет…

— Боже господи, човече, та това да не е червено вино.

Думата букет напомни на доктор Бъртън за чашата до лакътя му. Той отпи с удоволствие.

— Много хубаво вино. Да. — Той одобрително поклати глава. — Не говориш сериозно за тиквичките, нали? Не искаш да кажеш — продължи той с ужас, — че всъщност ще трябва да се навеждаш — ръцете му обгърнаха собственото му шкембенце с уплаха, — да се навеждаш и да окопаваш онези неща в тор, да ги подхранваш с ивици вълна, натопени във вода и какви ли не подобни неща?

— Изглежда — отбеляза Поаро, — доста добре си запознат с отглеждането на тиквички.

— Виждал съм как го правят градинарите при посещенията ми в провинцията. Но шегата настрана, Поаро. Какво хоби само! Сравни го — гласът му се снижи и заприлича на доволно мъркане — например с един фотьойл пред добре накладен огън в дълга, ниска стая пълна с книги. Стаята трябва да е дълга, а не квадратна. Книги от всичките ти страни. Чаша порто и отворена в ръцете ти книга. Докато четеш, времето се изнизва в обратна посока…

Той гръмко изрецитира едно стихче на гръцки, след което го преведе:

Борейки се с ветровете, срещу винено тъмнеещи вълни,

Изкусният кормчия изправи хвъркатия си кораб!

— Разбира се, никога не би могъл да доловиш истинската атмосфера на оригинала.

В ентусиазма си за момент той бе забравил за Поаро. Докато го гледаше, Поаро изведнъж се усъмни, почувства се притиснат от угризения. Наистина ли имаше нещо, което бе пропуснал? Богатството на духа, може би? Обзе го тъга. Да, трябваше да се запознае с класиката навремето… Сега, за съжаление, бе твърде късно…

Доктор Бъртън прекъсна меланхоличните му размисли.

— Сериозно ли мислиш да се оттеглиш от работата си?

— Да.

— Сигурен съм, че няма да го направиш — засмя се докторът.

— Уверявам те…

— Искам да кажа, че няма да можеш да го направиш. Твърде много си запален по работата си.

— Не, наистина. Вече предприемам необходимото. Още няколко случая, специално подбрани случаи, не каквото дойде, нали разбираш. Само такива, които лично ме привличат.

— Точно така — разсмя се доктор Бъртън. — Само един-два случая, само още един и така нататък. За сбогуването на примадоната никога не остава време, Поаро!

Той бавно се изправи. Един добродушен, белокос гном.

— Твоите случаи не са подвизите на Херкулес — продължи той. — Това са усилия на любовта. Ще разбереш дали съм прав. След дванайсет месеца ще видиш, че ти все още ще си тук, а тиквичките ще бъдат — той повдигна рамене — просто тиквички.

Сбогувайки се с домакина, доктор Бъртън се раздели и с квадратната стая, която го ужасяваше.

Тук ние също се разделяме с него. По-важно за нас е какво остави той след себе си. Една Идея.

След потеглянето му, Поаро отново приседна като замаян и промърмори:

— Подвизите на Херкулес… Е, това е добра идея…

Следващия ден завари Поаро да претърсва голям кожен том и други по-малки книги като от време на време хвърляше измъчени погледи на различни, написани на машина страници.

Неговата секретарка, мис Лемън беше инструктирана да събере информация за Херкулес и да я остави на бюрото.

Тя не беше от типа любопитни секретарки и без да проявява особен интерес, но с образцово прилежание бе изпълнила задачата си.

Еркюл Поаро се гмурна смело в неизбродимия океан на класиката, тръгвайки от обяснението — „Херкулес, славен герой, който след смъртта си бил провъзгласен за бог и получил божествени почести.“

Дотук добре. Но по-нататък далеч не беше толкова лесно. В продължение на два часа Поаро продължи да чете прилежно, водейки си записки и правейки справки с другите книги. Най-накрая се отпусна назад и поклати глава. Настроението му от предишната вечер се бе изпарило. Какви хора само!

Този герой Херкулес например! Герой, как ли не! Какво друго бе той, освен огромно мускулесто създание със слаба интелигентност и престъпни наклонности! Поаро си спомни за месаря Адолф Дюран, който бе осъден в Лион през 1895 година. Същество с волска сила, което бе убило няколко деца. Защитата твърдеше, че той страда от епилепсия, което безспорно си беше така, но дали това можеше да се приеме за невменяемост беше обект на няколкодневни дискусии. Онзи древен Херкулес сигурно също е страдал от някаква лудост. Не, поклати глава Поаро, ако това бе древногръцката представа за герой, то тя съвсем не се вписваше в съвременните му виждания. Целият класически свят го шокира. Подобно на сегашните престъпници тези богове и богини имаха толкова много псевдоними. Наистина, те определено напомняха престъпни типажи. Пиянство, разврат, кръвосмешение, грабеж, убийство и измама, предостатъчно, за да не може правосъдието да се отърве от работа. Няма приличен семеен живот. Няма ред, няма методичност. Дори в престъпленията им нямаше нито ред, нито методичност!

— Виж го ти Херкулес! — каза Еркюл Поаро, вече без всякакви илюзии и се изправи.

Одобрително се огледа наоколо. Квадратна стая, мебелирана съвременно с ъгловати мебели, дори една модерна скулптура, представляваща два куба един върху друг, а отгоре им правилна геометрична фигура от медна жица. Точно по средата на тази спретната и чиста стая стоеше самият той. Еркюл се погледна в огледалото. Ето така трябва и да изглежда съвременният Херкулес — безкрайно различен от безвкусното изображение на гола фигура с изпъкнали мускули, която размахва тояга. Това е, малка спретната фигура, облечена по градски маниер и с мустаци. Еркюл дори не бе и сънувал, че ще има такива тънки изискани мустаци.

Все пак Еркюл Поаро и Херкулес от класиката си приличаха по нещо. Несъмнено и двамата бяха допринесли светът да се изчисти от някои паразити… И двамата биха могли да бъдат описани като благодетели на обществото, в което живееха…

Какво бе казал снощи доктор Бъртън, преди да си тръгне… „Твоите случаи не са подвизите на Херкулес…“

Е, тук сгреши старецът. Подвизите на Херкулес трябва да се повторят още веднъж, но от един нов Херкулес. Остроумен и забавен замисъл! Преди да се оттегли окончателно, Еркюл Поаро ще се заеме с дванайсет случая — нито повече, нито по-малко. Тези дванайсет случая ще бъдат подходящо подбрани, за да съответстват на дванайсетте подвига на античния Херкулес. Да, така ще бъде не само забавно, но и артистично, някак одухотворено.

Поаро взе класическия речник и отново се зачете в него. Не смяташе да следва дословно своя прототип. Никакви жени, нито дрехи, напоени с отрова като на кентавъра Нес… Подвизите и само подвизите.

Значи първият подвиг ще бъде немейският лъв.

— Немейският лъв — повтори той, опитвайки как звучи.

Разбира се, не очакваше да се заеме с нещо, в което да участва истински лъв. Ще бъде твърде голямо съвпадение, ако към него се обърнат от управата на зоологическите градини с молба да се занимае с някакъв случай, в който да е намесен истински лъв.

Не, цялата работа е просто в символа. Първият случай би трябвало да засяга някоя обществено значима личност, трябва да е сензационен и от първостепенно значение! Някой от царете на престъпния свят или пък някоя лъвска фигура в обществото. Известен писател, политик или художник. Или дори член на кралското семейство?

Последното особено му се понрави…

Няма да бърза. Ще изчака. Ще чака, докато не се появи подходящ случай — първият от избраните от самия него подвизи.