Грег Беър
Фондацията и Хаосът (89)

90

Хари се отпусна в най-удобното кресло в своя кабинет. Започваше да свиква с това ново съществуване, с осъзнаването на провала. Радваше се на посещенията на внучката си и нейния съпруг, но не и на опитите им да го примамят да „влезе отново в пътя“, както той се изразяваше.

Може би най-дразнещото нещо при новото му душевно състояние беше неговата ненадеждност, нарушаването на душевното му спокойствие с постоянното ненужно премисляне на определени маловажни елементи в уравненията на Плана.

Нещо в подсъзнанието му го дразнеше — мисълта, че не всичко е загубено, но тя отказваше да излезе на преден план и още по-зле, заплашваше да му даде тъкмо онова, което най-малко желаеше точно сега: надежда.

Първоначалната първа дата за записа на изявлението за Кризата на Селдън беше отминала. Студиото, където гласът и образът му щяха да бъдат запазени завинаги в двоичната памет, все още беше на разположение… Беше запазено време на редовни интервали за година и половина напред.

Но ако той продължаваше да пропуска дните за запис, възможността скоро щеше да отмине и той най-накрая можеше да се прости и с последната частица чувство за вина.

Хари просто искаше да изживее последните си няколко години — или колкото време му оставаше — като никой, неважен, забравен.

Да бъде забравен нямаше да отнеме много време. Трантор щеше да изработи други интересни обекти само за дни. Споменът за процеса на годината щеше да избледнее…

— Не искам да се срещам с него — каза Клиа на Данийл. Стояха в чакалнята на блока на Селдън. — Нито пък Бран.

Бран като че нямаше желание да се замесва в спорове. Той скръсти яките си ръце. Приличаше досущ на джин от детските приказки.

— Плусикс искаше да променя съзнанието му… — каза Клиа. Дорс я стрелна с изненадващо гневен поглед и Клиа се извърна. Тя е робот — знам, че е робот! Как може да я е грижа за онова, което правим, което ще се случи?

— Аз не исках — заекна тя. — Нямаше да мога, но тъкмо това искаха от мен. Лодовик… Калусин… — тя пое дълбоко дъх. — Толоква ме е срам.

— Обсъдили сме го — каза Данийл. — Взели сме решение.

Умът я сърбеше. Наистина не се чувстваше добре в близост до роботите.

— Просто искам да отида на някое безопасно място с Бран и да ме оставят намира — каза тихо Клиа и се извърна от обвинителния поглед на Дорс.

— Нужно е Хари Селдън да се срещне с вас очи в очи — каза търпеливо Данийл.

— Не разбирам защо.

— Може и да е така, но е необходимо. — Той протегна ръка и им посочи асансьора. — Последицата ще бъде известна свобода за всички нас.

Клиа поклати невярващо глава, но направи каквото й казаха, а Бран, който засега си запазваше мнението за себе си, я последва.

Хари се събуди от леката дрямка и уморено се запъти към вратата — очакваше това най-вероятно да са Уанда и Стетин, дошли отново да му дръпнат някоя ободряваща реч. Екранът на вратата му позволи да огледа група хора, застанали в преддверието: висок, хубав мъж на средна възраст, в когото почти веднага разпозна Данийл; едър далитски момък и стройна млада жена с напрегнат вид и още една жена…

Хари се отдръпна от вратата на екрана и затвори очи. Не беше свършило. Никога нямаше да принадлежи сам на себе си; историята твърде силно го беше стиснала в хватката си.

— Не е сън — каза си той. — Само кошмар. — Но почувства леко бодване на очакване и раздразнение. Каза си, че всъщност не иска да вижда никого, но настръхналата кожа по ръцете му го предаде.

Той отвори вратата.

— Влезте — той вдигна вежди, поглеждайки Данийл. — Спокойно можете да бъдете и сън. Зная, че ще забравя тази среща веднага щом всички си тръгнете. — Данийл му отвърна с делово кимване, както винаги. От него би излязъл страхотен търговец в големите Галактически комбини — помисли си Хари. — Защо ли съм привързан към тази машина? Небесата знаят! Но е вярно — радвам се да го видя.

— Сега можеш да си спомниш — каза Данийл. И Хари си спомни всичко, случило се в Залата за освобождаване. Смъртта на Вара Лизо от ръцете на Лодовик Трема… И това младо момиче и едрият й приятел.

И жената, която можеше и да е… — трябваше да е! — Дорс.

Той срещна мимолетния поглед на момичето и му кимна. Не смееше да погледне другата жена.

— Те искаха да те обезкуража — каза Клиа с тих глас, докато се озърташе из стаята с малките мебели, рафтовете с филмокниги, малкия „Рейдиънт“ — миниатюрна и не толкова мощна версия на „Прайм рейдиънт“-а на Юго Амарил — и портретите на Дорс, Райх и внуците. С нежелание, но се впечатли от чувството за ред, простотата и монашеския аскетизъм. — Нямаше време, пък и без това нямаше да мога — довърши тя.

— Не зная подробностите, но ти благодаря за въздържаността — отвърна Хари. — Като че не е било и нужно може би. — Той се стегна, преглътна и се обърна към другата жена. — С вас като че сме… се срещали… тук и преди — и отново преглътна. После се обърна към Данийл. — Трябва да знам. Не бива да ме карат да забравям! Ти ми даде моята любов, моята спътница… Данийл, като мой приятел, мой наставник… това Дорс Венабили ли е?

— Аз съм — каза Дорс, пристъпи напред, пое дланта на Хари в своите и я стисна съвсем лекичко, какъвто навик имаше преди години.

Не е забравила! Хари вдигна другата си ръка към тавана, сви юмрук и очите му се изпълниха със сълзи. Разтърси юмрук, а Бран и Клиа го гледаха — беше им неловко да виждат как толкова стар човек изразява толкова открито емоциите си.

Дори и Хари не разбираше съвсем какви точно бяха неговите емоции — гняв, радост, фрустрация? Отпусна ръка и едновременно посегна да прегърне Дорс, двамата — все още несръчно преплели ръце. Тайната стомана, която толкова нежно го стискаше.

— Не е сън — измърмори той в рамото й и Дорс го притисна, усети застаряващото му тяло, толкова различно от зрелия Хари. После погледна Данийл и очите й се изпълниха с обида, с гняв, защото Хари го болеше, присъствието им му причиняваше болка, а тя бе програмирана преди всичко да предпазва Хари Селдън от вреда и болка.

Данийл не извърна поглед. Беше издържал и по-лоши конфликти с роботското си съзнание, макар че този би бил в началото на всеки списък.

Но те бяха толкова близо — и той щеше да се реваншира на Хари.

— Доведох Клиа тук, за да ти покаже бъдещето — каза Данийл. Дъхът на Клиа секна и тя поклати глава — не разбираше.

Хари пусна Дорс и се изправи — прегърбените му рамене се изопнаха. Ръстът му се увеличи с цели три сантиметра.

— Какво може да ми каже тази девойка? — каза той. После посочи креслата. — Забравих за учтивостта — каза той сковано. — Моля ви, настанявайте се. Роботите няма нужда да сядат, ако не искат.

— Много ще ми е приятно да поседна отново тук и да се поотпусна с тебе — каза Дорс и седна на малкия стол до него. — Толкова много ярки спомени от това място! Толкова ми липсваше! — Тя не можеше да откъсне очи от него.

Хари й се усмихна.

— Най-лошото е, че така и не успях да ти благодаря. Ти ми даде толкова много, а аз така и не успях да се сбогувам с тебе. — Той я погали по рамото. Нито един жест, нито една дума като че не подхождаше на този случай. — Но пък ако беше… органична, сега нямаше отново да си с мен, нали? Колкото и мимолетно да е преживяването.

Изведнъж дълбокият гняв, трупал се десетилетия, избликна. Хари се обърна към Данийл, насочил пръст към гърдите му:

— Приключвай с това! Свършвай с мен! Свърши си работата, накарай ме да забравя и ме остави намира! Не ме измъчвай с фалшивата си плът, стоманени кости и безсмъртни мисли! Аз съм смъртен, Данийл. Нямам твоята сила, нито твоята проницателност!

— Ти виждаш по-далече от всички в тази стая — каза Данийл.

— Вече не! Вече не виждам. Сгреших. Сляп съм също колкото всяка от квадрилиона малки точици в уравненията!

Клиа се отдръпна възможно най-далече от този старец с дълбоките проницателни очи. Бран стоеше, вперил поглед право напред, засрамен, вън от средата си, не на място. Клиа го хвана за ръката и я прегърна, за да го подкрепи. Заедно, те стояха сред роботите и прочутия меритократ и Клиа предизвикваше всекиго от тях да реши, че те са по-долу от останалите тук.

— Не си сгрешил — каза Данийл. — Има равновесие. Планът става по-силен, но трябда да поеме по заобиколни пътища. Според мен ти ще ни ги покажеш след няколко минути.

— Надценяваш ме, Данийл. Тази млада жена — и нейният спътник — и Вара Лизо представляват могъща сила, която не мога да вместя в уравненията. Този напредък на биологията…

— По какво се различаваш ти от Вара Лизо? — попита Данийл Клиа.

Ноздрите на Бран трепнаха и лицето му потъмня.

— Аз ще отговоря — обади се той. — Те са различни като деня и нощта. В Клиа няма и частица омраза…

— Аз не бих го твърдяла толкова категорично — обади се Клиа, но се чувстваше горда от неговата защита.

— Говоря сериозно. Вара Лизо беше чудовище! — Бран изпъна врат и изпъчи войнствено челюст, сякаш предизвикваше Данийл да му се противопостави.

— Ти чудовище ли си, Клиа Асгар? — попита Хари, вперил в нея дълбоките си проницателни очи.

Тя не се извърна. Хари Селдън явно не я мислеше за по-долна от себе си. В неговия поглед имаше нещо повече от уважение — имаше някакъв интелектуален ужас.

— Аз съм различна — каза тя.

Хари оголи зъби в усмивка и поклати глава във възхитена почуда.

— Да, наистина, такава си. Мисля, Данийл ще се съгласи с мен, че засега сме приключили с роботите и че ти си доказателство за това?

— Чувствам се много притеснена покрай тези роботи — призна си Клиа.

— И все пак си работила с роботи, нали? С Лодовик Трема? — Хари се обърна към Данийл. Тези предположения и теории вече от дни се въртяха в главата му подсъзнателно — от инцидента в Залата за освобождаване насам. Данийл можеше да спре съзнателния достъп до паметта, но не можеше да спре дълбинните процеси в мозъка на Хари. — Той беше робот, нали… Данийл?

— Да — отвърна Данийл.

— От твоите?

— Да.

— Но… нещо се обърка.

— Да.

— Той се обърна против тебе. Все още ли е против тебе?

— Уча се, Хари. Той ме научи на много неща. Сега е време ти да ме учиш… отново. Покажи ми какво трябва да се направи — и Данийл се обърна с лице към Хари.

— Какво стана с Лодовик в космоса? — попита Хари.

Данийл обясни, после разказа на Хари всичко, случило се с келвинианците, включително края на Плусикс и какво знаеше Линг Чен.

— Стига вече секретност — отбеляза Хари. — Онези, които трябва да знаят, ще знаят — по цялата Галактика. Какво мога да ти кажа, Данийл? Делото ти е завършено.

— Все още не, Хари. Не и докато не намериш решение на проблема.

Дорс се обади:

— Решение има, Хари. Знам, че го има… в твоите уравнения.

— Аз не съм уравнение! — викна Клиа. — Аз не съм отклонение, нито чудовище! Просто притежавам определени способности — както и той! — тя посочи Данийл.

Хари се замисли над това, стиснал брадичка. Сърбежът… Толкова дълбоко заровен, невъзможно дя бъде проследен! Стисна рамото на Дорс сякаш за да извлече сила от нея.

— Ние отляхме метала — каза той. — Време е сами да поемем отговорност за себе си, нали, Данийл? И ще дойде времето, когато уравненията на психоисторията ще се слеят с уравненията на всички умове, на всички хора. Всеки индивид ще е общ пример за цялостния човешки прогрес. Те ще се смесят.

Девойко, ти не си чудовище. Ти си трудното бъдеще.

Клиа се вторачи озадачено в Хари.

— Ти ще имаш деца и те ще имат деца… по-силни от Уанда и Стетин, по-силни от менталиците, които работят сега за нас. Нещо ще се случи, нещо непредсказуемо, нещо, което моите уравнения не могат да обхванат — още една още по-успешна мутация, една по-силна Вара Лизо. Не мога да вложа това в моите уравнения — това е неизвестна променлива, единична точка тиран, целият контрол, излизащ от един-единствен индивид!

Лицето на Хари почти излъчваше светлина.

— Ти… — той протегна ръка към Клиа. — Хвани тази ръка. Нека те почувствам.

Тя протегна неохотно ръка.

— Трябва ми малко тласък, млада ми приятелко — каза Хари. — Покажи ми какво си.

Почти без да мисли, Клиа влезе в съзнанието му, видя там сияние, засенчено от тъмни мъглявини, и с нежен полъх на убеждение — още един признак, че силата й се завръща — разпръсна облаците.

Хари ахна и затвори очи. Главата му се килна на рамото. Изведнъж се почувства не просто уморен. Усещаше огромно чувство на освобождение и за първи път от десетилетия някакъв възел в ума му — и в тялото му също — като че се развърза. Сиянието в мислите му не беше начин да заобиколи грешките си и недостатъците в уравненията — то беше по-дълбоко разбиране на собствената му ирелевантност в дългосрочна перспектива.

След хиляда години той отново щеше да бъде частица от гладкия поток, а не някакъв собствен вид точка тиран.

Дорс стана от стола и хвана лакета му, за да му помогне да се задържи на крака.

Делото му щеше да бъде забравено. Планът щеше да изпълни предназначението си и да бъде пометен — просто още една хипотеза, която води и оформя, но в крайна сметка не повече от поредната илюзия сред всички човешки — и роботски — илюзии.

Онова, което беше научил навремето, когато се бореше с Ламурк за ролята на Първи министър — че човешката раса беше самостоятелен разум, самостоятелна самоорганизираща се система със свое запазено знание и тенденции…

… означаваше, че може и сама да насочва собствената си еволюция. Философиите, теориите, истините бяха морфологични придатъци. Отхвърляни, когато от тях вече нямаше нужда… когато морфологията се променяше.

Роботите бяха изпълнили предназначението си. Сега щяха да бъдат отхвърлени от човешкото обществено тяло. Психоисторията също щеше да бъде отхвърлена, когато изпълнеше предназначението си. Хари Селдън — също.

Нито един мъж, нито една жена, нито една машина, нито една идея не можеше да царува во веки веков.

Хари отвори очи. Сега бяха големи като на дете. Огледа стаята, за миг неспособен да различи хората от мебелите. После зрението му се стесни и се фокусира.

— Благодаря ти — каза Хари. — Данийл беше прав. — Той се подпря на Дорс, а с другата си ръка се вкопчи в облегалката на стола. Отне му известно време да си подреди мислите. Втренчи се право в Клиа Асгар и в Бран зад нея.

— Собственото ми его ми пречеше да видя решението. Твоите деца ще донесат равновесието. Твоите гени и дарби ще се разпространят. Конфликтът ще се разреши… а Планът ще продължи. Но не моят План. Бъдещето ще покаже доколко бих могъл да сгреша.

— Твоите потомци, твоите пра-пра-пра-правнуци ще ме поправят.

Клиа бе погледнала по-дълбоко в Хари от непосредствения му проблем. С леко разтърсване тя пристъпи напред и двете с Дорс помогнаха на Хари да се отпусне в креслото.

— Никога не ми бяха казали истината за тебе — каза тя тихо и протегна ръка да го докосне по бузата. Кожата му беше нежна, суха и напудрено гладка, леко еластична, под нея — твърда кост. Мирисът на Хари беше чист, човешки — дисциплина, покриваща сила, ако такива неща могат да се предават чрез мирис… а защо не? Как можеше човек да види, че някой притежава тези черти, а да не ги помирише? Стар и крехък, ала въпреки това все още красив и силен. — Ти наистина си велик! — прошепна тя.

— Не, мила моя — каза Хари. — Всъщност аз съм нищо. А да бъдеш нищо е направо прекрасно, уверявам те.