Грег Беър
Фондацията и Хаосът (14)

14

Лодовик, след пет дни, които прекара сам, бе изпаднал в роботския еквивалент на кома. Тъй като нямаше какво да прави, нямаше начин да се върне в полезно състояние и нямаше на кого да служи, той нямаше избор, освен да влезе в период на бездействие или да постави позитронните си вериги под сериозна заплаха. В тази роботска кома мислите му се движеха много бавно и той консервира малкото му останали умствени изследвания — така избягваше пълното изключване. При пълно изключване само човек или робот по поддръжката можеше да го задейства отново.

В бавното течение на мислите си Лодовик се опита да прецени как се е изменил. Че се е изменил, беше сигурно; усещаше промяната в ключови последователности при диагностиката. Част от основния характер на позитронния му мозък бе променен от радиационния поток в ударния фронт на свръхновата. А имаше и нещо друго.

Хиперкорабът се носеше на светлинни дни от Сароса, далеч от всякакви комуникации, които биха минавали през статусната геометрия, неспособен да лови хипервълновото радио; и все пак Лодовик беше сигурен, че някой, нещо го е прегледало, пипало е в програмите и процесите му.

От Данийл беше чувал за мемите — същества, които кодираха мислите си не в материя, а в полетата и плазмата на самата Галактика, разумните същества, завзели процесорите за данни и мрежи на Трантор, отмъстили на някои от роботите на Данийл, преди Лодовик да пристигне в столицата свят на Империята. Бяха избягали от Трантор преди повече от трийсет години. Лодовик не знаеше почти нищо за тях; на Данийл като че ли не му се искаше да навлиза в подробности.

Може би един или повече от тези меми бяха дошли да проучат свръхновата или да поемат енергия от яростното й сияние. Може би се бяха натъкнали на изгубения хиперкораб, бяха намерили само него и го бяха докоснали.

Променили.

Лодовик вече не можеше да бъде сигурен, че функционира правилно.

Той забави мислите си още повече. Подготвяше се за дълъг и студен век, преди да бъде унищожен.

Трич и нейният пръв помощник, Трин, гледаха загрижено какво прави Морс Планч. Беше се заровил дълбоко в хипердрайва заедно с няколко мобилни диагностициращи машини, достатъчно далеч от активните намотки от твърд хелий и несъмнените, пози-проницаеми метрокубични кристали натриев хлорид, обикновена готварска сол, за да избегне наранявания, но все пак…

Трич никога не беше позволявала да се работи по хипердрайва, докато корабът е в движение. Онова, което вършеше Планч, я очароваше и плашеше.

Трич и Трин наблюдаваха от машинната галерия — малък, подсилен с тежести балкон над петнайсетметровото ядро на двигателя. Краят му тънеше в мрак — Планч бе окачил прожектор над мястото, където работеше, който го къпеше в бледозлатисто сияние.

— Трябва да ни кажеш какво правиш — нервно подметна Трич.

— Сега ли, веднага? — попита раздразнено Планч.

— Да, веднага. Ще се поуспокоя.

— Какво знаеш за хиперфизиката?

— Само това, че издърпвате най-дълбоките корени на всеки атом вътре в кораба, извивате ги наопаки и ги посаждате в посока, в която те нормално не растат.

Планч се засмя.

— Много импресионистично, мила Трич. Харесва ми. Но от сладки приказки файда няма.

— Какво е файда? — попита Трин. Трич поклати глава.

— Всеки пътуващ хиперкораб оставя постоянна диря в тайнствено пространство, наречено Пространство на Майър по името на Конер Майър. Той ми беше учител преди четирийсет години. Вече не го изучават много, защото повечето хиперкораби стигат там, закъдето са тръгнали, а имперските статистици смятат, че проследяването на изгубените кораби носи повече проблеми, отколкото полза, след като са толкова малко.

— Един на сто милиона пътешествия — обади се Трин, сякаш сама да си вдъхне увереност.

Планч се подаде измежду две дълги тръби и оттласна една мобилна диагностицираща машина от двигателя. Тя заплува свободно.

— Всеки двигател по време на пътуване има продължение към Пространството на Майър и то помага на кораба да не се превърне в случайни частици. Старите техники, в които няма да навлизам подробно, ми позволяват да прикрепя към двигателя монитор и да прегледам скорошните дири. Ако имаме късмет, можем да хванем диря с разнищен край като прерязано въже — това ще е нашият изгубен кораб. Или по-скоро следата от последния му Скок.

— Разнищен край? — попита Трич.

— Рязкото излизане от хипердрайв-статус оставя след себе си много разпокъсани непоследователности като разнищен край. Планираният изход развързва всички тези непоследователности, приглажда ги.

— Толкова е просто, защо всички не го правят? — попита Трич.

— Защото това изкуство е загубено, както казах — спомняш ли си?

Тя се намуси невярващо.

— Попита ме — гласът на Планч се чуваше сподавено и приглушено в машинното отделение. — Има шанс едно към пет да я оплескаме и да бъдем изхвърлени от хиперпространството, разпръснати по около една трета от светлинната година.

— Това не ми го спомена — заядливо рече Трич.

— Сега знаеш защо.

Трин изруга под нос и изгледа обвинително капитанката.

Той поработи още няколко минути, после пак се подаде. Трин се беше махнала от балкона, но Трич все още стоеше там.

— Важи ли още онова за двете бутилки трилианско? — попита той.

— Ако не ни убиеш — отвърна мрачно тя.

Той се оттласна от цилиндрите и забута диагностициращите машини към люка.

— Добре! Защото мисля, че го намерихме.