Грег Беър
Фондацията и Хаосът (11)

11

Хари живееше в скромна квартира на територията на университета — третото му жилище от смъртта на Дорс Венабили насам. Като че не можеше да си намери място, където да се чувства у дома си — след няколко месеца или, в този случай, десет години той започваше да се чувства недоволен, без значение колко банален и безинтересен е декорът, и се местеше. Често прекарваше нощите си в една стая в библиотеката с обяснението, че на другата сутрин трябвало да става рано — така си и беше, но не това беше главната причина да остава.

Където и да се намираше, Хари се чувстваше толкова-толкова сам.

Нямаше нищо против да използва положението си в университета и реномето си в Имперската библиотека, за да получава нови квартири. Позволяваше си някои ексцентричности — така, както някой си би позволил допълнителна поддръжка за стария мотор с надеждата, че няма да се повреди, докато не приключи с работата си. Приключването беше трудно — имаше толкова много спомени от началото и те бяха далеч по-вълнуващи, далеч по-приятни от всичко, което можеше да роди реалността на този етап от живота му…

По тази причина той очакваше процеса почти с нетърпение, като шанс за директна конфронтация с Линг Чен и подкрепяне на ръката на Империята, последната му и най-велика хитрост. И тогава вече щеше да знае. Всичко щеше да свърши.

Когато беше Пръв министър при Клеон I, в редки случаи също се беше възползвал от положението си, за да събере най-нужната му информация. Един от най-важните проблеми на психоисторията тогава беше идеята за неочакваните културни и генетични вариации, или как да се определи факторът на възможната поява на необикновени индивиди.

По онова време не се беше замислял сериозно над парапсихологическите възможности на индивиди като неговата внучка или нейния баща, Райх. Такива неща не му бяха известни освен абстрактно и не беше взел твърде сериозно под внимание способностите на Данийл в това отношение.

Всички те, разбира се, имаха странния талант да убеждават и през последните няколко години той се бе погрижил психоисторията да взема под внимание теци специфични таланти на равнището, упражнявано от Уанда.

Ала по времето, когато беше Първи министър, той беше по-загрижен за по-познатия му исторически и политически проблем на безогледните амбиции, подплатени или не с личен чар. Из цялата Империя имаше изобилни примери за изучаване и той беше изследвал тези политически епизоди по най-добрия начин отдалече…

Но това не беше достатъчно. Със сляпата, непоклатима решителност, обземаща го при сблъсък с психоисторически проблем, и противно на желанията на Дорс Хари бе апелирал към Клеон да доведе в Трантор петима индивиди от тъкмо тази политическа порода — безжалостния, харизматичен тиранин. Отстраняваха ги от техните светове след въстание или подривна дейност срещу императорската власт, каквито се случваха на един от хиляда светове всяка стандартна година. Най-често тайно ги екзекутираха; понякога ги пращаха в изгнание на самотни скални късове и завършваха живота си, без никой повече да стане тяхна жертва.

Хари бе помолил Клеон за позволение да интервюира петимата тирани и да ги подложи на някои умерено ненатрапчиви психологически и медицински процедури.

Хари си спомняше съвсем ясно деня — Клеон го бе извикал в живописните си покои и бе бутнал листа с молбата в лицето на Хари.

— Искаш да докарам на Трантор тези гадове?! Да престъпя легалните процедури и дори да предотвратя екзекуциите само за да можеш да си начешеш любопитството?

— Проблемът е много важен, ваше височество. Не бих могъл да предскажа нищо, ако не разбера докрай подобни необикновени индивиди и кога и как те се появяват в човешките култури.

— Ха! Защо тогава не изучавате мен, Първи министър Селдън?

Хари се усмихна.

— Не съответствате на профила, ваше височество.

— Не съм пълен психопат, нали? Е, вие поне си мислите, че не съм неспасяем. Но да доведа такива скверни чудовища в моя свят… Ами ако избягат, Хари?

— Разчитайте на силите ви за сигурност, че ще ги намерят пак, ваше височество.

Императорът изсумтя.

— Вие имате доверие в способностите на Имперската сигурност, каквото аз се боя, че нямам. Чудовища като тези са като рака — имат дарба да създават туморни организации и да подриват всичко заради собствените си цели! Честно, Хари, какво се надявате да постигнете?

— Далеч не е само просто любопитство, императоре. Тези хора могат да променят хода на човешката история така, както земетресенията променят руслата на реките.

— Не могат — не и на Трантор.

— Всъщност, сир, тъкмо онзи ден…

— Знам за това, работим по него. Но тези мъже и жени са отклонения, Хари!

— Достатъчно обичайни в човешката история…

— И достатъчно добре разбрани, за да можем да ги профилираме и елиминираме от всички постове в Империята. Повечето пъти.

— Да, сир, но невинаги. Имам нужда да попълня тези пропуски.

— Само за психоисторията ли, Хари?

— Ще проверя дали бих могъл да подобря вашите профили, ваше височество, и може би да направя така, че тирани да се появяват във вашите светове още по-рядко.

Клеон се замисли за няколко секунди, подпрял брадичка с пръст, после отдръпна пръста от лицето си, завъртя го в кръгче и каза:

— Добре, Първи министре. Имаме си политическо извинение, ако ни е нужно. Петима?

— Само толкова мога да изуча в отпуснатото ми време, сир.

— Най-най-лошите?

— Запознат сте с посочените в молбата ми имена.

— Никога не съм се срещал с никого от тях, нито пък лично съм ги санкционирал, Хари.

— Знам, сир.

— В твоите учебници по психоистория няма да бъда обвинен за тях, нали?

— Разбира се, че не!

И така, Хари се беше наложил. Петимата тирани бяха докарани в Трантор и настанени в най-строго охранявания затвор в Имперския сектор, Рикериан.

Първата среща бе станала в…

Хари бе потънал дълбоко в тези спомени, когато апартаментът обяви, че внучката му е пред входната врата и иска да го види. Хари винаги се радваше да я види, особено при ограниченото време, което им беше останало, но сега! Когато е по следите на нещо важно!

Въпреки това не беше виждал Уанда от седмици. Тя и съпругът й, Стетин Палвър, събираха група ядро от менталици от осемстотинте сектора на Трантор и нямаше време за лични разговори. След седмици, по възможност най-скоро след процеса, менталиците щяха да заминат за Края на звездата и да започнат работа по предложението за тайната Втора фондация.

Хари стана и остави краката му да наберат сила, а после облече одеждата си и нареди на вратата да се отвори. Ванда влезе, а с нея и студено течение и миризмите от външните коридори — мая за готвене (при това не деликатеси от Микоген!), озон, нещо като прясна боя.

— Дядо, чу ли? Императорът ни преследва!

— Кого, Уанда? Кого преследва?

— Менталиците. Пречупили са една от нашите и тя им признала какви ли не невероятни истории и лъжи, за да отърве кожата. Как смее това момченце? Да преследваш и убиваш гражданите е абсолютно незаконно!

Хари вдигна ръце в молба да говори по-бавно.

— Разкажи ми го от самото начало.

— Началото е една жена на име Лизо, Вара Лизо. Беше една от онези, които избрахме за Втората фондация. Нека започна с това, че според мен беше нестабилна — Стетин се съгласи с мен, но тя беше много сръчна, много убедителна и чувствителна. Мислехме, че можем да я използваме, за да ускорим издирването на други менталици, ако не й се доверим да тръгне с нас… с полета.

— Да, на последното събрание я срещнах — вметна Хари. — Дребничка, нервна на вид.

— Като мишчица — така си помислих — потвърди Уанда. — Миналия месец отишла в двореца без наше знание…

— С кого е говорила?

— С Фарад Синтер! — изплю името Уанда.

— И какво му е казала?

— Не знаем, но каквото и да е било, Синтер е пратил тайна полиция по следите на определени менталици и ако ги намери, те умират… с куршум в главата!

— Нашите ли? Избраните за Проекта?

— Не, колкото и да е странно. Няма съвпадение едно към едно. Но вече е убил кандидати, към които все още не сме се обърнали.

— Без дори да ги изпрати на разпит?

— Никакви такива отстъпки. Убийство — чисто и просто. Дядо, при това темпо никога няма да попълним квотите си! Тези като нас са рядкост!

— Никога не съм се срещал лично със Синтер — заразмишлява Хари, — макар че неговите хора ме интервюираха миналата година. Доколкото си спомням, разпитваха ме за микогенските легенди.

— В момента преобръщат Дал с краката нагоре и издирват някаква девойка! Все още дори не знаем името й, но някои от нашите в Дал са я усетили… почти са я открили… Необикновено мощна дарба. Сигурни сме, че тъкмо нея търсят. Надявам се, че ще оцелее достатъчно дълго, за да я намерим ние първи.

Хари покани Уанда да седне на малката масичка и й предложи чай.

— Синтер като че ли не се интересува нито от мен, нито от Проекта, а съм сигурен и че никой от тях не знае за нашия интерес към менталиците. Чудя се какво ли е намислил.

— Това е лудост! — възкликна Уанда. — Императорът не иска да го обуздае, а Линг Чен не предприема нищо!

— Лудостта е и цел, и награда сама по себе си — рече тихо Хари. Беше следил общественото недоволство от това, как се бе отнесъл Синтер към проблема със Сароса. — Чен може и да знае какво прави, а междувременно ние трябва да оцелеем и да крепим Проекта.

Дори и сериозността на новината, която му донесе Уанда, не прогони раздразнението на Хари от това, че така му се бе натрапила. Нещо повече, тя просто влошаваше положението. Страшно му се искаше просто да остане сам, за да мисли за тираните и интервютата с тях. В този спомен се прокрадваше нещо важно, макар и да не можеше да го улови… Както и да е, той покани Уанда да остане за вечеря, за да я успокои и да провери не знае ли още нещо.

И точно по време на вечерята спомените и уравненията се напаснаха и Хари откри търсената връзка. Връзката беше смътното му усещане, че се е срещнал с Данийл. Кога? Къде? После дойде разрешението — почти не се съмняваше, че срещата се е състояла и Данийл му е казал нещо абсурдно и потенциално вредно… за Фарад Синтер.

— Ще помоля за аудиенция — каза Хари на Уанда, когато стигнаха до десерта. Тя постави купите със студен пудинг на масата и добави за себе си кокосов сладолед — вкус, който бе придобила от баща си Райх.

— С кого? — попита тя. — Със Синтер?

— Не с него, още не — отвърна Хари. — С императора.

— Той е чудовище, ужасно дете! Дядо, няма да го позволя.

Хари се разсмя рязко.

— Скъпа ми Уанда, аз постоянно влизам в устата на лъва много преди ти да се родиш — погледна я сериозно, после тихо попита: — Защо, да не би да усещаш нещо нередно?

Уанда извърна поглед, после отново се обърна към него.

— Знаеш защо продължихме да търсим менталици, дядо.

— Да. Ти и Стетин бяхте открили, че способностите ви по неизвестни причини залиняват. Търсите по-стабилна група ядро, чиито достойнства и недостатъци при противопоставяне ще се неутрализират и ще произведат стабилно влияние.

— Напоследък не чувам никого много ясно, дядо. Не зная какво може да ти се случи. Не виждам нищо… бяло петно.