Грег Беър
Фондацията и Хаосът (6)

6

В убежището си — малкия апартамент с балкон с изглед към университета Стрилинг — Р. Данийл Оливо не усещаше човешката скръб — липсваха му човешките ментални структури, необходими за тази горчива преоценка и преструктуриране на невронните пътеки; но също като Лодовик той усещаше остро, упорито безпокойство — нещо между вина за провала и предупредителния сигнал за предстояща загуба на функциите. Новината, че един от най-ценените му помощници е изчезнал, го тревожеше най-малкото по този начин. Беше загубил толкова много автомати, поведени от чуждите същества меми. Сякаш беше толкова скоро — поне преди десетилетия; дискомфортът (самотността!) все още го изгаряше.

Предния ден беше гледал на една витрина новинарски филм за загубата на „Копието на славата“ и вероятния край на всякаква надежда за спасение за жителите на няколко свята.

В сегашното си превъплъщение той изглеждаше почти като преди двайсет хилядолетия по времето на първата си и вероятно най-влиятелна връзка с човек, Илайджа Бейли. Среден на ръст, строен, кестеняв, на вид той беше на около трийсет и петгодишна човешка възраст. Беше направил някои дребни отстъпки пред промените, настъпили в човешката физиология: розовите му пръсти вече нямаха нокти и беше по-висок с около шест сантиметра. И все пак Бейли би го познал.

Но беше съмнително дали Данийл би познал приятеля си човек от древността. Всички освен най-важните от онези спомени в момента се пазеха в отделни контейнери и роботът нямаше непосредствен достъп до тях.

Оттогава досега Данийл бе преминал през много трансформации, като най-известната беше Демерзел, Първи министър при император Клеон I; самият Хари Селдън го беше наследил на този пост. Сега наближаваше времето, когато Данийл трябваше да засили директното си участие в политиката на Трантор — перспектива, която намираше за отвратителна. Загубата на Лодовик още повече щеше да затрудни работата му.

Никога не беше обичал публичните прояви. Много по-доволен беше да действа зад кулисите и да оставя хилядите си помощници да играят ролите в обществото. Във всеки случай предпочиташе роботите да се внедряват тихомълком тук-там с времето на ключови позиции, за да осъществяват промени, които на свой ред осъществяваха други промени и предизвикваха каскада, довеждаща до (както се надяваше) желания резултат.

За векове работа бе преживял няколко провала и многобройни успехи, но с Лодовик се надяваше да постигне най-важната си цел: усъвършенстването на Плана, проекта „Психоистория“ на Хари Селдън и заселването на Първия свят на Фондацията.

Психоисторията на Селдън вече бе осигурила на Данийл средствата, необходими да види бъдещето на Империята в най-мрачните му подробности. Колапс, разпадане, пълна разруха — хаос. Нищо не можеше да направи, за да предотврати този колапс. Може би ако действаше преди десет хиляди години с тогавашните възможности за предвиждане на бъдещето, използвайки грубата и безсистемна психоистория, която имаше тогава на разположение, щеше да отложи тази катастрофа. Но Данийл не можеше да позволи упадъкът и рухването на Империята да се осъществят без намесата му, защото твърде много човешшки същества щяха да пострадат и загинат — над трийсет и осем милиона само на Трантор, — а Първият закон диктуваше, че на нито един човек не трябва да бъде нанесена вреда или да се позволи да му бъде причинена вреда.

Негов дълг през всичките тези двайсет хиляди години беше да смекчи човешките страдания и да пренасочва човешката енергия за по-голямо човешко добро.

За да го постигне, се беше оцапал с история и някои от промените, предизвикани от него, бяха довели до болка, вреда, дори смърт. Онова, което му позволяваше да продължава да функционира при тези обстоятелства, беше Законът на Зерот, формулиран за първи път от забележителния робот Жискар Ревентлов.

Законът на Зерот не беше проста идея, макар и да можеше да бъде формулиран достатъчно просто: на някои човеци можеше да се причини вреда, ако чрез това можеше да се предотврати вредата за по-голям брой човеци.

Целта оправдава средствата.

Това ужасно твърдение бе предизвикало толкова много агония в човешката история, но нямаше време да влиза в този древен вътрешен дебат.

Какво можеше да научи от загубата на Лодовик Трема? Като че ли нищо; вселената понякога решаваше нещата извън контрола на рационалното действие. За робота нямаше нищо по-потискащо и трудно за проумяване от безразлична към човеците вселена.

Данийл можеше да преминава анонимно от Сектор в Сектор заедно с мигриращите безработни, които на Трантор се бяха превърнали в пандемия. Можеше да поддържа контакт с помощниците си чрез личен комуникатор на портативния си информатор, както и чрез нелегално влизане в многобройните мрежи на планетата. Понякога се обличаше като жалък уличен просяк; прекарваше много време в един тесен мръсен апартамент в Трансимперския сектор едва на седемнайсет километра от Двореца. Никой не искаше и да погледне такъв старец — прегърбен, мръсен и жалък; в известен смисъл Данийл се беше превърнал в символ на мизерията, която се надяваше да победи.

Никой човек не си спомняше измисления герой, който толкова обичаше да се разхожда предрешен сред народа, сред простолюдието — човек с чист и проницателен до невъзможност интелект, детектив, много подобен на стария приятел на Данийл Илайджа Бейли. С честите прочиствания и промени в паметта на Данийл всичко, което си спомняше, беше едно-единствено име и някакво цялостно впечатление: Шерлок.

Данийл беше един от многото роботи, превърнали се в маскирани Шерлоковци сред масите — десетки хиляди из цялата Галактика, които се опитваха не само да разрешат една загадка, но и да предотвратят по-нататъшните, още по-големи престъпления.

Водачът на тези предани слуги, първият Вечен, изтупа, колкото можа, парцалите си от уличната мръсотия и излезе от тесния, празен приют на проект „Общо настаняване“ да търси по-хубави дрехи.