Есхил
Евменидите ^[0] (5)

Втори епизод

 

ОРЕСТ

Атино мощна, тук дойдох по Фебова

повеля, приеми любезно грешника.

Не съм нечист, нито са скверни моите

ръце, петното излиня, очисти се

при допир с люде в домове, из пътища,

при моя бяг по сушата и морските

води. Сега, по Фебово пророчество,

богиньо, ида в твоя храм. До твоя лик

притиснат, ще очаквам аз присъдата.

 

ХОР

Ха, негови са тези ясни белези,

вървете по безмълвните издайници!

Че както куче тича по ранен елен,

тъй ние по кръвта му го преследваме.

От много труд мъчителен задъхват се

гърдите. Всеки земен кът пребродихме

и над морето полетяхме без крила,

подгонихме го, бързи като кораби.

Сега ще се е притаил тук някъде.

Усмихва ми се мирис на човешка кръв.

 

Но гледайте добре

следите, да не би

да се изплъзне с бяг

и да не ни плати.

 

Подслон отново има той —

прегърнал изваяние

на вишно божество,

очаква той съда над своите ръце.

Но не! Пролеят ли се кърви майчини,

уви, не се възвръщат те!

В пръстта проникнал сок изчезва без възврат.

Ще заплатиш! От живите ти членове

ще смуча кървав сок. От твоята снага

ще бъде утолена мойта жажда.

Изсъхнал, жив, ще те замъкна в земните

недра — да заплатиш

за майчин скръбен дял,

и там ще видиш всеки, който някога

е сторил тежък грях към бог, към тачен гост

или родител скъп^[1],

да носи наказание заслужено.

Защото под земята е великият

мъздител Хадес^[2] —

той всичко вижда с ясен дух и бди.

 

ОРЕСТ

Поучен от беди, познавам не едно

очистване и знам кога е правилно

да се говори и мълчи. Но в случая

да вдигна глас ми повелява мъдър вожд.

Кръвта бледнее, чезне от ръцете ми,

отмито с петното на убийството.

А прясна бе, когато връз олтарите

на Феб с кръвта на жертва бе прокудена.

И дълъг ще е разказът за людете,

с които съм общувал, без на някого

да навредя. Очиства всичко времето.

И с чисти устни и с благоговение

аз моля да ме подкрепи царицата

на този край, Атина. Без оръжие

ще има в мен, в земята ми, в народа ми

навеки верни, предани съюзници.

Дали сега в страната на либийците,

край родното Тритоново течение,^[3]

тя, видима или незрима, своите

подкрепя и дали наглежда равното

поле на Флегра^[4], като вожд решителен —

да дойде — чува отдалеч, богиня е —

и ме спаси от моите страдания!

 

ХОР

Ни Аполон, ни силата Атинина

ще те избави. Ще умреш в забвение,

с душа ни капка радост неизпитала —

безкръвна сянка и храна на демони!

Не ми отвръщаш, плюеш на словата ми?

За мене си отхранен, посветен си ми.

Жив, не заклан, ще ни гостиш! Но чуй сега

мелодия, която леденѝ кръвта!

 

Да се хванем с ръце, да извием хоро,

страховития химн

да запеем поискахме ние,

да разкрием как нашият гибелен сонм

разпределя човешката участ.

Наша гордост е нашият праведен съд.

Че простира ли смъртният чисти ръце,

не пристъпва към него гневът ни, и той

безметежно века си минава.

Ала стори ли зло като този беглец

и ръцете си кървави крие,

ний, свидетелки верни на мъртвите, в мир

се надигаме, искаме да заплати

без остатък за кърви пролети.