Съмърсет Моъм
Една любов в Париж (9)

Глава IX

Чарли се събуди, когато камериерката донесе утринното кафе. В първия миг не можа да си припомни преживяното предната вечер.

— Ех, че дълбоко съм спал! — каза той и затърка очите си.

— Съжалявам, но е вече десет и половина, а аз имам уговорена среща за единадесет и половина.

— Нищо, нищо. Днес е последният ми ден в Париж, затова ще е глупаво да го изхабя в спане.

Камериерката беше донесла закуската на двамата не поотделно, а върху един поднос; Лидия й каза да я сложи пред Чарли. Той навлече набързо едно матине и седна на долния край на леглото, като се облегна о таблата. Наля му чаша кафе, сряза му хлебче на две и намаза половинките с масло.

— Гледах те като спеше — каза му тя. — Беше много хубаво. Спиш като някое животинче или малко дете, толкова дълбоко и спокойно. Като те гледа човек, сякаш си отпочива.

Сега той си спомни всичко.

— Страх ме е, че ти съвсем не прекара леко нощта.

— Напротив. Спах като къпана. Толкова уморена бях, знаеш. За това съм ти благодарна най-много, толкова добре прекарах тези нощи! Често сънувам ужасни сънища. Но откакто съм тука, нито веднъж не съм сънувала. Съвсем спокойно спах. И то аз, която смятах, че никога вече няма да мога тъй да спя!

Той знаеше, че тя през изтеклата нощ беше сънувала, знаеше дори и какво. А тя го беше забравила. Той не я погледна. Потреперя, тръпки го побиваха, като си помисли, че човек може да потъне в подсъзнанието, а животът въпреки това следва своя ход, и то толкова мъчителен и действителен, че заспалият пролива сълзи, устата му се разкривява от мъка, но събуди ли се — нищо не си спомня. Една тревожна мисъл мина през ума му. Мъчно можеше да я облече в думи, но ако можеше, би представлявала следния въпрос:

„Кои сме ние всъщност? Какво знаем за себе си? И този друг живот по-малко действителен ли е от всекидневния ни живот?“

Всичко това му се виждаше толкова странно и сложно. Струваше му се, че нищо не е тъй просто, както изглежда; струваше му се, че дори и най-добре познатите ни хора таят в душата си тайни, за които и самите те нищо не подозират. По едно време внезапно му се стори, че човекът е извънредно загадъчно същество. Стана му ясно: човек за никого нищо не знае.

— Каква среща имаш уговорена? — запита той, всъщност повече да каже нещо, отколкото от любопитство.

Лидия запали цигара, преди да му отговори.

— Марсел, онзи пълният, съдържателят на заведението, снощи ме запозна с двама мъже и аз уговорих с тях да се срещнем тази сутрин в „Палет“. Снощи имаше много хора, та не можеше спокойно да се говори.

— О-о!

Той беше толкова внимателен и благовъзпитан, че не запита кои са те.

— Марсел има връзки с Кайена и Сен Лоран. Често получава известия оттам. Затова искам да се срещна с тях. Миналата седмица пристигнали в Сен Назер с парахода.

— Кои? Двамата мъже ли? Да не са избягали каторжници?

— Не. Излежали са присъдата. Спасителната армия им платила билета дотук. Познават се с Робер — тя се поколеба за миг. — Ако искаш, можеш и ти да дойдеш. Нито стотинка нямат. Сигурно ще ти бъдат благодарни, ако им помогнеш с нещичко.

— Добре. Да, ще дойда с тебе.

— На честни момчета ми изглеждат. Единият ми се вижда не повече от тридесетгодишен. Марсел ми разказа, че единият от тях бил готвач, заточили го, защото убил някого в кухнята на ресторанта, където работел. Не знам другият какво е извършил. Най-добре ще бъде да се изкъпеш сега — тя отиде до тоалетната масичка и се огледа в огледалото. — Смешна работа. Защо ми са тъй надути клепачите? Като ме гледа човек, може да си помисли, че съм плакала, а ти знаеш, че изобщо не е така.

— Може и да е от задимения въздух снощи. Честна дума, с нож можеше да го режеш.

— Ще позвъня на камериерката да ми донесе малко лед. Пет минутки да походим на чист въздух, и клепачите ми ще се оправят.

Когато отидоха в „Палет“, беше празно. Вече се бяха разотишли посетителите, дошли късно за закуска, а за другите беше още рано, за онези, които идват да се почерпят преди обед. Чарли и Лидия седнаха в един ъгъл, до прозореца, за да виждат към улицата. Почакаха няколко минути.

— Ето ги — каза Лидия.

Чарли погледна навън и съгледа двама мъже — тъкмо в този момент минаваха покрай прозореца. Те хвърлиха поглед към прозореца, поколебаха се за миг, отминаха, после пак се върнаха. Лидия им се усмихна, но те продължиха да постъпват така, сякаш не я виждаха. Застанаха на място, озърнаха се нагоре-надолу по улицата, после се запътиха колебливо към ресторанта. Не можеха да се решат, изглежда, да влязат или да не влязат. Държаха се плахо, нерешително. Размениха си няколко думи, а по-младият още веднъж се огледа бързо и страхливо. Другият като че ли изведнъж взе решение да влезе и се насочи към вратата. Приятелят му бързо го последва. Лидия им се усмихна, когато влязоха. Те още се държаха тъй, сякаш не я виждаха. Още веднъж се озърнаха, като че ли искаха най-напред да се уверят, че се намират в пълна безопасност, после и двамата се приближиха, единият с поглед, насочен встрани, а другият с очи, наведени надолу. Лидия ги поздрави, ръкува се с двамата, запозна ги с Чарли. Очевидно бяха очаквали да се срещнат насаме с нея, затова неговото присъствие ги безпокоеше. Те поглеждаха към него недоверчиво. Лидия им обясни, че той е англичанин, неин приятел, дошъл в Париж на разходка, за няколко дни. Чарли им се усмихна с явно усилие да направи усмивката си колкото се може по-сърдечна, и им подаде ръка. Те я поеха, най-напред единият, после и другият, и я стиснаха вяло. Не можеха да намерят, изглежда, какво да кажат. Лидия ги покани да седнат и ги запита какво да им поръча.

— По едно кафе?

— И нещо за ядене?

Двамата се спогледаха с плаха усмивка.

— Малко сладкиши, ако има такова нещо. Момчето пада малко нещо лакомник, а такива работи нямаше там, откъдето идваме.

По-възрастният беше малко по-нисък от среден ръст. Можеше да има около четиридесет години. Другият беше два-три пръста по-висок от него и десетина години по-млад. И двамата носеха яка и вратовръзка и дебели дрехи, единият — сиво-бял костюм на квадратчета, другият — тъмнозелен. И двата костюма бяха зле ушити, висяха по тях като торби. Личеше, че и двамата не се чувствуваха удобно. По-възрастният беше снажен на вид и правилно развит въпреки ниския си ръст. Бледото му безцветно лице беше прорязано дълбоко от многобройни бръчки. По него се четеше известна решителност. Лицето на другия беше също тъй бледо и безцветно, но кожата му беше прилепнала плътно о костите, гладка, без бръчки. Той имаше вид на много болен. Имаха още нещо общо: очите и на двамата изглеждаха неестествено големи, а когато ги отправяха към някого, като че ли се заглеждаха не в него, а се втренчваха сякаш през или над него в далечината, сякаш виждаха нещо, което ги изпълваше с ужас. Изобщо като ги погледнеше човек, сърцето му се свиваше от мъка.

Отначало двамата бивши каторжници се държаха доста стеснително. Вярно, че Чарли им предложи цигари с подчертана дружелюбност, но и той беше срамежлив, а Лидия не счете за необходимо да каже нещо и се задоволи само да ги оглежда, затова и четиримата мълчаха. Но толкова нежно съчувствие се четеше в погледа на Лидия, че мълчанието съвсем не беше мъчително. Келнерът донесе кафето и една чиния сладкиши. По-възрастният си взе една бисквита и започна да я яде бавно, по-младият обаче се нахвърли лакомо, а докато ядеше, току хвърляше към другаря си трогателни погледи, пропити с възторжена изненада.

— Като пристигнахме в Париж, първата ни работа беше да отидем в една сладкарница и момчето излапа един след друг шест шоколадови еклера. Но после си изпати.

— Да — отговори другият сериозно. — Когато пак излязохме на улицата, ми стана лошо. Стомахът ми беше отвикнал, знаете. Но нищо, струваше си болките.

— Лоша ли беше храната ви там?

По-възрастният сви рамене.

— Триста шейсет и пет дни в годината — все говеждо месо. По-късно човек свиква. Коцто се държи добре, дават му и по малко сиренце и една глътка вино. Малко по-добре е, като се държи добре човек. После, като си излежи наказанието и го освободят, разбира се, много по-лошо е. В затвора има храна и квартира, а щом е на свобода, трябва сам да си намира лесното.

— Приятелят ми не го знае — каза Лидия. — Обяснете му го по-точно. В Англия нямат същата система.

— Хм, ето как е. Осъждат го на известен брой години затвор, да речем, осем, десет, петнадесет или двадесет. Щом ги излежи, става „свободен“, но трябва колкото години е лежал в затвора, още толкова години да живее в колонията. Работа трудно се намира. Освободените се ползват с лошо име, никой не ги иска. Разбира се, човек може да получи малко земя и да я обработва, но не всеки става за такава работа. След като човек е лежал толкова години в затвора, след като е вършил само онова, което му каже надзирателят, а през повечето време изобщо нищо — няма вече инициатива. А освен това малария и тения — човек си е изгубил вече силата. Повечето си намират работа само когато пристигне параход, помагат при разтоварването на стоката. На освободените не остава нищо друго, освен да спят на хотел „Зелена морава“, да пият ракия, когато им падне, и да гладуват. Аз имах късмет. Електротехник съм по професия, знаете, и то добър. Разбирам си добре от работата, затова имаха нужда от мене. Положението ми не беше тъй лошо.

— Колко години имахте вие? — запита го Лидия.

— Само осем.

— Какво бяхте извършил?

Той сви рамене и изгледа Лидия с плаха усмивка, сякаш я молеше за прошка.

— Младежка магария. Като е млад, човек попада сред лоши другари, почва да пие повечко и един ден стане нещо, пък после цял живот трябва да плаща греховете си. Бях на двадесет и четири, като ме заточиха, а сега съм на четиридесет. Най-добрите си години прекарах в този ад.

— Той можеше и по-рано да се измъкне — намеси се другият, — но не искаше.

— Как например? Можехте да избягате ли? — запита Лидия.

Чарли веднага я изгледа изпитателно, но лицето й не издаде нищо.

— Да избягам ли? Не. Празна работа е то. Може да се избяга, но малцина успяват да продължат. А и накъде ще избяга? В гората ли? Малария, диви зверове, глад; туземците ловят бегълците, за да пипнат възнаграждението. Въпреки това мнозина се опитват. Толкова им омръзва, знаете, еднообразието, храната, вечните заповеди, а и да гледат другите затворници, затова си казват — каквото и да е, само друго да е! Но повечето пропадат. Ако не пукнат от болести и глад — или ги хващат, или сами се връщат. Тогава бягството им струва две години карцер, че и повече, и то ако не пукнат дотогава. Едно време било по-лесно, когато холандците строели железницата си; тогава можело да бягат през реката и да работят на железницата. Но сега железницата е вече построена и не им трябват работници. Сега, като хванат някого, връщат го назад. Да, но дори и това е опасно. Имало един митнически чиновник, обещавал на работниците да ги прекара през реката, срещу определено възнаграждение — има си редовна тарифа. Той отивал в джунглите в определения час през нощта, чисто и просто застрелвал беглеца, след това му претърсвал джобовете. Разправят, че повече от трийсет момчета утрепал, докато го спипали. Мнозина бягат по море. Събират се пет-шест души, някой от освободените им намери пирога. Трудно пътуване е така, без компас и всичко друго, пък и не се знае кога може да се появи буря. Сляпо щастие е на кой бряг ще излязат. Добре или зле управляват лодката си — няма значение. Пък и къде могат да отидат? Във Венецуела не ги искат вече. Ако излязат там, хващат ги и ги връщат назад. Ако излязат в Тринидад, властите ги задържат една седмица, после им дават храна и каквото друго трябва, слагат ги в една лодка, ако тяхната не става вече за работа, и ги изгонват навътре в морето, та наникъде. Не, глупава работа е да се бяга.

— Но има хора — успяват — обади се Лидия. — Имаше един доктор — как се казваше? Сега си имал хубава клиентела в Южна Америка и бил добре.

— Да, ако има човек пари, понякога може и да успее, но не от островите. Ако е в Кайена или Сен Лоран, може да убеди капитана на някой бразилски кораб да го вземе със себе си. Ако е честен, капитанът го стоварва някъде по пътя и тогава е почти сигурно. Но ако не е честен, взема му парите, а после го хвърля в морето. Но сега вече искат дванадесет хиляди франка, значи двойно по-скъпо, защото половината взема освободеният като комисиона, за това, че урежда работата. А и в Бразилия не може да се слезе без пет пари в джоба. Там трябва да имаш най-малко тридесет хиляди франка, а кой може да ги има?

Лидия му зададе един въпрос и Чарли отново я изгледа изпитателно.

— Но като дадете парите на освободения, каква гаранция има, че той ще ги предаде по-нататък?

— Никаква. Често изяждат парите. Но пък тогава някой ден му ръгват един нож в ребрата и той си знае много добре, че властите пет пари не дават, като намерят някой убит освободен.

— Приятелят ви каза преди малко, че сте можел да избягате, но не сте искал? Какво искаше да каже?

Бившият каторжник пак сви рамене.

— Аз вършех добра работа. Комендантът беше почтен човек. Знаеше, че съм добър работник, а и честен. Скоро разбраха, че може да ме оставят сам в някоя къща, като има работа — нищо не посягах да взема. Той ми издействува позволение да се върна във Франция, макар че имах още две години да стоя като освободен — той се усмихна трогателно и погледна приятеля си. — Но не исках да оставя само туй будаленце. Знаех си — няма ли ме мене да го наглеждам, ще направи някоя беля.

— Вярно е — обади се другарят му. — На него дължа всичко.

— Кажи-речи дете още беше, като го пуснаха. Съсед ми беше по легло. През деня се държеше добре, но нощно време плачеше за майка си. Мъчно ми беше за него. От сърце го обикнах. Горкото момче… съвсем самичко беше между всички тези мъже, затова аз трябваше да се грижа за него. Някои от тях се държаха зле с него. Имаше един алжирец, постоянно го дразнеше, но аз му дадох да разбере, и оттогава оставиха момчето на мира.

— Как го направихте?

Дребният мъж се усмихна толкова весело и дяволито, че изведнъж придоби вид на десет години по-млад.

— Хъм-хъм… знаете, при такъв живот като там можете ли добре да въртите ножа си — имате уважение. Разпрах му корема — и толкова!

Чарли изтръпна, дъхат му пресекна. Непознатият го разказа толкова спокойно, че човек просто не смееше да вярва на ушите си.

— Знаете, там от девет вечерта до пет сутринта ни затварят в спалните и след това пазачите не влизат вече вътре. А и да опитат, ще си изпатят. Ако някоя сутрин властите намерят някого с дупка в корема — хич и не разпитват, та не става нужда да слушат лъжи. За момчето, вижте, аз се чувствувах отговорен. Трябваше от самото начало да го науча на всичко. Не съм заспал човек, затова скоро разбрах, че там, искаш ли да ти е колкото може по-леко, трябва тъй да направиш, както ти кажат, и да си затваряш устата. На този свят не управлява правдата, а силата. Пък силата е в техни ръце — на властите. Един ден може ние да я имаме, работниците, и тогава ще платим на буржоазията, но дотогава трябва да се клати глава. На това го научих, а после го взех при себе си чирак, да изучи моя занаят. Сега не е по-лош от мене като електротехник.

— Само едно остава сега — работа да си намерим, работа заедно — обади се другият.

Толкова много неща заедно сме преживели, че не искаме вече да се делим. Той ми е всичко на света, знаете. Майка нямам, жена нямам, деца нямам. Да, имах, майка ми умря, жена си и децата си изгубих, като стана тази работа тогава. Жените са скотове. Мъчно е за мъжа тъй съвсем сам да живее, без да има към какво да му тегли сърцето.

— Ами аз? Какво имам аз? За нас двамата няма раздяла вече, до гроб!

Имаше нещо трогателно в приятелството на тези двама злощастни мъже и то не можа да не направи впечатление на Чарли. Изпълни го с въодушевление и възторг, а такива чувства лесно го смущаваха, искаше му се да каже на двамата верни приятели, че намира приятелството им за много красиво и доблестно, но си знаеше, че няма да може да изрази такова нещо извън рамките на обикновения разговор. Лидия обаче не изпитваше подобно притеснение.

— Не вярвам да има много хора на света, готови за свой приятел цели две години да стоят в повече в такъв ад, щом веднъж са им позволили да напуснат.

Мъжът се засмя.

— Да, вижте, там времето е точно обратното на парите. Там мъничко пари струват извънредно много, а многото време нищо не струва. Там шест су са много пари — човек ги пази като цяло богатство. Пък две години — хич не си струва да говори човек за две години време.

Лидия въздъхна дълбоко. Ясно беше за какво се беше замислила.

— Берже няма много време да стои там, нали?

— Петнадесет години — отговори тя.

Последва мълчание. По лицето на Лидия личеше, че тя правеше големи усилия да овладее чувствата си, но гласът й прозвуча дрезгаво, когато заговори отново.

— Вие виждахте ли се с него?

— Да, и говорих с него. Заедно лежахме в болницата. Аз отидох да ми извадят сляпото черво; не исках, като се върна във Франция, да си имам разправии с него. Той беше работил по шосето между Кайена и Сен Лоран, сега го строят, та беше пипнал лоша малария.

— Аз не го знаех. Само едно-единствено писмо съм получила от него, но нищо не се казваше за малария.

— Там всички пипват маларията, рано или късно. Няма смисъл да си губи човек времето да пише за нея. Главният лекар се заинтересува за него, обикна го, интелигентен човек е — искам да кажа, Берже, пък там такива хора не са твърде много. Решиха да подадат заявление, като оздравее, да го прехвърлят на работа в болницата. Добре е той там.

— Снощи Марсел ми каза, че Берже ви дал едно писмо за мене.

— Да, един адрес ми даде — той измъкна от джоба си един куп книжа и подаде на Лидия някакъв къс, с нещо написано върху него. — Ако можете да му изпратите пари, на този адрес му ги пращайте. Но не забравяйте, че колкото и да му изпращате, той винаги получава само половината.

Лидия взе бележката, хвърли бегъл поглед върху нея и я пъхна в ръчната си чанта.

— Нещо друго?

— Да. Каза ми изобщо да не се тревожите за него, каза ми, не било тъй лошо, както можело да бъде. Пак започнал да чувствува почва под краката си и щял да изтрае. И вярно е, знаете. Не е заспал човек. Не прави грешки. Човек като него от лошото използува най-доброто. Да го видите колко щастлив се чувствува.

— Как може да се чувствува щастлив?

— Смешно е на какви неща може да привикне човек. Весел човек е, нали? Той е от онези хора, които на всичко виждат веселата страна. Такъв е, дума да не става.

Лидия беше съвсем пребледняла и гледаше мълчаливо пред себе си. По-възрастният се обърна към приятеля си.

— Каква смешна история ми разправи той тогава… аз ти я разказах — когато старикът в болницата си преряза проклетото гърло?

— Ах да, спомням си. Да, какво беше, а? Забравил съм го вече, но си спомням, че се смяхме до скъсване.

Последва продължително мълчание. Нямаше вече нищо за казване. Лидия се унесе в мисли, а двамата мъже седяха унило на столовете си; очите им бяха безжизнени като на механичните кукли, каквито се продават по булевард Монпарнас: въртят се, въртят се в кръг, после изведнъж падат безжизнени. Лидия въздъхна.

— Значи това е всичко — каза тя. — Благодаря ви, че дойдохте. Дано си намерите работа каквато искате.

— Спасителната армия прави за нас каквото може. Все ще се намери, мисля.

Чарли измъкна портфейла си.

— Предполагам, че не сте твърде добре с парите. Искам да ви дам малко нещо, да свържете двата края, докато си намерите работа.

— Все ще ни потрябва — каза по-възрастният и се усмихна любезно. — Спасителната армия малко дава освен квартира и храна.

Чарли им подаде петстотин франка.

— Дайте ги на малкия. Пестелив е като селянин, пък и такъв си е. Кървава пот му потича, щом види, че ще трябва да харчи пари. С пет франка изкарва по-дълго от която и да е баба на света.

Четиримата заедно напуснаха кафенето и се ръкуваха за сбогуване. Двамата мъже се бяха отърсили от свенливостта си по време на единия час, прекаран вътре, но сега, щом застанаха отново на улицата, пак ги обзе предишното им притеснение. Сякаш изведнъж се сгушиха, като че ли искаха колкото може по-малко да бият на очи, затова започнаха да се оглеждат страхливо наляво и надясно, сякаш ги беше страх да не ги нападне някой внезапно. Двамата тръгнаха рамо до рамо, с приведени глави — още веднъж се обърнаха назад и изчезнаха зад първия ъгъл.

— Може и да е само предразсъдък от моя страна — каза Чарли, — но право да си кажа, не се чувствувах твърде спокойно пред тези хора.

Лидия не отговори нищо. Заслизаха мълчаливо по булеварда. Мълчаливо се нахраниха. Лидия беше съвсем унесена в мисли. Но какви мисли — лесно можеше да се отгатне. Чарли чувствуваше, че ще бъдат нежелателни всички негови опити да подхване дори и най-незначителен разговор. Освен това занимаваха го негови собствени мисли. Разговорът на Лидия с двамата престъпници и зададените от нея въпроси разбудиха отново недоверието, насадено от Саймън в безгрижната му душа. Оттогава, въпреки всичките му усилия да го прогони, то се беше задържало в неговото съзнание, също както не може да излезе миризмата на мухъл от някое помещение, държано дълго време затворено, дори и да отворят нашироко всичките му прозорци. Това му недоверие го разтревожи, но не защото искаше много да знае дали го смятат за глупак или не, а заради Лидия, защото той не можеше да допусне, че тя е лъжкиня и лицемерка.

— Искам още веднъж да отида при Саймън — подхвърли той, след като се нахраниха. — Дойдох тук уж главно заради него, а не можахме много добре да се видим. Трябва да отида поне да му кажа сбогом.

— Трябва да отидеш.

Трябваше и да върне на Саймън репортажа и изрезките му от вестници. Той ги носеше в джоба си.

— Ако искаш да прекараш следобеда при своите приятели руснаци, ще те придружа най-напред дотам, ако искаш.

— Не, ще отида в хотела.

— Аз ще се върна късно. Нали знаеш какъв е Саймън, когато се залови да разказва? Няма ли да ти е скучно сама?

— Не съм свикнала на такова голямо внимание — отвърна тя с усмивка. — Не, в никакъв случай няма да ми е скучно. Толкова рядко ми се случва да остана сама. Тъй, сама да си седя в стаята и да знам, че никой не може да влезе — по-голям разкош от това не мога и да си представя.

Разделиха се и Чарли отиде при Саймън. Той знаеше, че по това време е най-лесно да го намери у дома. Щом Чарли позвъни, Саймън му отвори, по пижама и халат.

— Здравей! Тъкмо си мислех, че може вятърът да те довее. Днес следобед няма да излизам, затова не се и облякох.

Саймън не беше обръснат, а и изглеждаше немит. Дългата му на кичури коса беше разчорлена. Неспокойните му зли очи изглеждаха черни като смола в бледата светлина, която проникваше през северния прозорец, а и от бялото му изпито лице; а под тях имаше тъмни сенки.

— Седни — продължи той. — Днес запалих хубав огън, ателието е топло.

Вярно беше, но стаята изглеждаше също тъй безрадостна и непреметена, както и миналия път.

— Любовната ти история още ли продължава с пълна пара?

— Тъкмо-що се разделих с Лидия.

— Утре се връщаш в Лондон, нали? Не се оставяй много да те изскуби. Защо да й помагаш да измъкне от кауша този разпуснат човек, мъжа й?

Чарли извади от джоба си изрезките от вестници.

— Като съдя по твоите репортажи, мислех си, че напълно му симпатизираш.

— Симпатия — не! Видя ми се интересен, защото е такъв хладнокръвен, безсъвестен престъпник. Учудвах се на безсрамието му. При други обстоятелства можеше да стане полезно оръдие. При една революция такъв човек може да бъде от неоценима полза — тъй смел и необвързан от нищо и без никакви угризения на съвестта.

— Не е твърде благонадеждно оръдие, струва ми се.

— Нали самият Дантон е казал: „При една революция на повърхността винаги излиза изметта на обществото, вагабонтите и престъпниците“? И много естествено. Човек има нужда от тях за известни задачи, пък после, като си постигне целта, може да им види сметката.

— Ти май всичко си промислил от игла до конец, приятелю — каза Чарли и се засмя развеселен.

Саймън повдигна изразително кокалестите си рамене.

— Проучих френската революция и комуната. И руснаците го направиха и научиха много нещо от историята; те дори имат и това предимство, че и от най-новите събития могат да извличат поука. В Унгария започнаха доста зле, но в Русия свършиха добра работа; също и в Италия и Германия много хубаво са работили. Ако ние сме поне малко умни, трябва да бъдем в състояние да постигнем същия успех, без да изпадаме в грешките им. Революцията на Бела Кун беше осъдена на неуспех, защото хората бяха изгладнели. Възходът на пролетариата превърна революцията в доста проста работа, но човек трябва да има грижата пролетариатът да бъде сит. Човек трябва да има организация и тя да бди всички превозни средства да бъдат в ред и да има достатъчен фонд за хранителни припаси. Впрочем по тази именно причина, когато пролетариатът се опитва чрез революция да завземе властта в свои ръце, тя винаги му се изплъзва и попада в ръцете на една малка ръководна група интелигенти. Народът е неспособен сам да се управлява. Пролетариите… са роби, а робите имат нужда от господари.

— Ти едва ли можеш да минеш за добър демократ, ако добре те разбирам — каза Чарли и смигна със сините си очи.

Саймън отмина небрежно ироничното му подмятане.

— Демокрацията е празни приказки. Непостижим идеал, който пропагандаторите развяват пред очите на масите, както човек тика орехи под носа на маймуни. Големите лозунги на деветнадесетия век: свобода, равенство, братство, са само фокус, нищо друго. Свобода ли? Човекът от тълпата няма нужда от свобода — и ако я има, няма да знае какво да прави с нея. Негов дълг и негова радост е да служи; по този начин той постига сигурност — най-голямото му желание на света. Този въпрос отдавна е разрешен: само една-единствена свобода има на света — да вършиш онова, което е правилно, а кое е правилно — властта определя. Правото е една идея, създавана от общественото мнение и налагана от законодателството, а общественото мнение се определя от онези, които имат в свои ръце властта да налагат на другите своето гледище. А единствената санкция за изпълнението на законите е пак властта зад тях. Братство? Какво разбираш ти под братство?

Чарли се замисли за миг.

— Ами… не знам. Сигурно е съзнанието, не всички сме членове на едно голямо семейство и че толкова кратко време се намираме на земята, следователно, най-добре е колкото може по-добре да се погаждаме помежду си.

— И какво още?

— Ами… само че животът сам по себе си е трудна работа и вероятно става по-лек за всекиго, когато се държим приятелски и честно един към друг. Човек има предостатъчно недостатъци, но си има и много добри страни. Колкото повече опознава човек хората, толкова повече се уверява колко добри са те. От това трябва да направим заключението, че ако им дадем съответната възможност, и те ще подпомогнат добрите ни намерения.

— Вятър, драги мой! Ти си сантиментален глупчо. Преди всичко съвсем не е вярно, че по-близкото опознаване било от полза за хората — съвсем не е така! Затова човек трябва да има познати, не и приятели. Познатият показва пред тебе само най-добрата си страна, държи се внимателно и грижливо, прикрива недостатъците си зад маската на светската условност. Но стани с него толкова интимен, че да си захвърли маската; опознай го толкова добре, че да не прави вече усилия да се преструва пред тебе, и тогава ще откриеш в него същество толкова низко, толкова брутално, с такива слабости и поквара, та би изтръпнал, ако не знаеше, че такава му е природата; ето защо също тъй глупаво е да осъждаш, както е глупаво да осъждаш вълка, за това, че краде овце, или кобрата за това, че е отровна. Защото най-основната същност на човека е егоизмът. Егоизмът е силата и слабостта му. О, през двете години, прекарани в средите на печата, добре опознах хората: суетни, дребнави, безскрупулни, алчни, двулични и готови да се подмазват; вечно готови един срещу друг да издайничат, и то не за лични облаги, а чисто и просто от проклетия. За тях няма достатъчно средства, когато се отнася до това, да осуетят играта на някой съперник, и никакво унижение не ги плаши, когато работата стигне до домогване до някоя титла или орден. И то не само политици, но и адвокати, лекари, търговци, художници, учени. А пък и манията им да си правят реклама чрез печата. Пълзят по корем пред нищо и никакви журналисти и ги обсипват с ласкателства само и само да излезе за тях някой добър отзив в печата. Богатите не се стряскат и от най-отвратителните мошеничества, когато става дума да спечелят няколко лири, от които съвсем нямат нужда. Честност, политическа честност, търговска честност — само едно има значение за тях: колко далеч могат да отидат, без да ги спират. Само едно-единствено нещо ги спира — страхът. Защото са страхливци. И само едно нещо признават на този свят: надменните самохвалства, които се сипят от устата им, и безсрамните лъжи, с които сами себе си залъгват. Ах, вярвай ми, човек не може да върши работата си, каквато аз върша, откакто излязох от Кеймбридж, и да продължи да храни големи илюзии за човешката природа. Хората са низки, страхливци и лицемери. Презирам ги!

Чарли се загледа пред себе си. Искаше му се да каже нещо, но се боеше. Доста глупаво му се виждаше.

— Нямаш ли никаква милост към тях?

— Милост ли? Милостта е работа за жените. Милост те обхваща към един просяк, защото няма талант, трудолюбие и ум, за да се справи с живота по достоен начин. Милостта е едно видоизменение на ласкателството; към нея се стремят пропадналите в живота — за да могат по този начин да запазят самоуважението си. Милостта е евтиният откуп, с който богатите залъгват бедните, за да могат с по-спокойна съвест да се наслаждават на богатствата си.

Саймън пристегна нервно халата около слабоватото си тяло. Чарли го позна — един него стар халат. Той искаше навремето да го хвърли, а Саймън си го изпроси. Той се засмя тогава и му каза, че на драго сърце ще му даде нов, но Саймън заяви, че и този му стигал. Чарли се запита дали го е било яд, задето е бил принуден да приеме този малък подарък. Саймън продължи:

— Равенство? Равенството е най-голямата глупост, каквато досега е помрачавала разсъдъка на човешкия род. Като че ли хората наистина са равни или могат да бъдат равни! Говорят за еднакви възможности за всички. Защо да ги имат, щом няма да знаят какво да ти правят? Хората се раждат неравни, различни по характер, по жизнена сила, по умствени способности. Никакви еднакви възможности не могат да премахнат тази основна истина. Грамадното мнозинство от хората са страшно глупави. Лековерни, повърхностни, безсилни — тогава защо да им се дават еднакви възможности с другите, които имат характер, ум, трудолюбие и сила?

— И това именно вродено неравенство подкопава почвата под краката на демокрацията. Що за глупав фарс е да искаш да управляваш една страна, като броиш милионите кухи глави! Те преди всичко не знаят какво е добро за тях и, второ, нямат силата да постигнат онова, което желаят. Какво представлява демокрацията, ако я изследваме основно? Обаянието на лозунгите, измъдрени от хитри, користолюбиви политици! Демокрацията управлява с приказки, ораторът обаче рядко има разум, пък и да го има, липсва му време да си послужи с него, защото трябва да употребява цялата си енергия, за да придумва избирателното стадо, от което зависи. Демокрацията имаше сто години време, за да се прояви: теоретически тя открай време е била нещо абсурдно, но сега вече знаем, че и на практика е празен лотариен билет.

— Но това няма да попречи да влезеш в парламента, стига да можеш. Ти си непочтен човек, горкия ми Саймън.

— В една старомодна държава като Англия, където традиционните институции са на такава почит, човек няма възможност да спечели властта, необходима му, за да осъществи плановете си, ако не започне отвътре, от тези институции. Аз смятам, че никой няма да може да намери в страната необходимата му подкрепа и да събере значителна група привърженици, за да извърши успешен държавен преврат, ако не е виден член на долната камара. Но тъй като един обрат може да излезе само от народа, той трябва да бъде от лейбъристката партия. Дори и когато условията назреят за революция, имотните класи все още ще държат в ръцете си достатъчно привилегии, за да имат сметка да се задоволят с тях.

— Какво разбираш ти под условия? Поражение във война и стопански кризи?

— Съвсем точно. Дори и тогава имотните класи нямат много нещо за губене. Отказват се от автомобилите си и заключват вилите си, засилват по този начин безработицата, но самите те не изпадат в големи затруднения. А широките народни маси гладуват. И тогава се заслушват в тебе, когато започнеш да им разказваш, че нямат нищо друго за губене освен веригите си и когато започнеш да им навираш в очите чуждите богатства, тогава се развихрят алчността и завистта, които тълпата е била принудена преди това да потиска, защото не е имала възможност да ги задоволява. Тогава с лозунга за свобода и равенство можеш да ги поведеш към нападение. Историята на последните двадесет и пет години доказва, че те не може да не победят. Имотните класи са станали вече мекушави вследствие на охолния си живот; станали са сантиментални и човеколюбиви, нямат нито волята, нито смелостта да се отбраняват; мненията им са раздвоени и щом настъпи моментът, когато единствената им надежда за успех е да нападнат незабавно и безпощадно, тогава те пропиляват времето си, като стоварват взаимно отговорността един върху друг. Тълпата обаче, това оръдие на революционния водач, не се поставя в движение чрез разума, а чрез инстинктите; тя е възприемчива към хипнотичните внушения и ти можеш чрез лозунги да я докараш до бяс; тя е общност, безчувствена към смъртта сред своите собствени редове и никаква милост и пощада не познава. Радва се на разрушението, защото в разрушението съзнава своята сила.

— Ти няма да отречеш, предполагам, че като последица от това ще бъдат изклани хиляди невинни хора и разрушени институции, създадени с цената на вековни усилия.

— Една революция не може да мине без разрушения и без избиване. Тя е борба на живот и смърт. Демократическият мироглед отдаде на човешкия живот глупава важност. Морално човек няма никаква стойност, изчезването му не означава никаква загуба. Биологически човекът няма никакво значение, затова съвсем непонятно е защо за нас има по-голямо значение дали един човек е бил убит, или една муха смачкана.

— Започвам да разбирам защо си се интересувал от Берже.

— Интересувах се за него, защото е убил не с мръсни подбуди, не за пари и не по ревност, а само за да се прояви и да потвърди своята мощ.

— Естествено все още остава открит въпросът, дали комунизмът е осъществим?

— Комунизмът ли? Че кой приказва за комунизъм? Всички знаят, че комунизмът е празни приказки. Блян на непрактични идеалисти, незапознати с действителността на живота. Комунизмът е средство да примамваш работническата класа, за да я разбунтуваш, също тъй както пък крясъците за свобода и равенство са лозунгите, с които я разпалваш да придобие нужната смелост. Откак свят светува, винаги е имало използвачи и използвани и вечно все така ще бъде. И справедливо е, защото огромното мнозинство от хората са създадени от природата за роби — неспособни сами да се управляват и затова, за свое собствено добро, имат нужда от господари.

— Много чудновато твърдение.

— Не е мое, драги приятелю — отговори Саймън иронично. — На Платон е. Но световната история е доказала предоволно колко са верни неговите думи. Какъв е крайният резултат от революциите, които самите ние преживяхме? Народът не се отърси от своите господари, само ги замени с други и никъде другаде по света властите не действуват с такава желязна ръка, както при комунизма.

— Тогава народът е бил измамен?

— Естествено! Че и защо не? Той е съставен от глупаци, а те нищо друго не заслужават. Какво от това? Те извлякоха съществена печалба. Нямат вече нужда да мислят за себе си; казват им какво трябва да правят и докато се покоряват, ползват се с вечно желаната им сигурност. Диктаторите от наше време направиха грешка и ние можем да извлечем поука от тях. Те забравиха думите на Макиавели, че човек може да превърне народа в политически роби, стига да им остави частния живот свободен. По този начин аз бих му дал илюзията, че му давам толкова свобода, колкото е съвместима със сигурността на държавата. Бих социализирал народното стопанство дотолкова, доколкото идиосинкразията^[1] на човека животно го допуска, и по този начин ще им дам илюзията за равенство. А тъй като всички ще бъдат братя под един и същи ярем, ще имат дори и илюзията за братство.

Не забравяй, че един диктатор може да направи много за благото на народа, каквото демокрацията не може, тъй като е длъжна да държи сметка за определени интереси, дребни съревнования и лични амбиции — значи един диктатор има несравнимо по-голяма възможност да облекчи действително съдбата на масите. Скоро ходих на едно голямо комунистическо събрание и там прочетох върху безброй знамена думите: мир, работа и благосъстояние. Има ли по-естествени въжделения? И все пак след сто години демократическо управление още е необходимо да ги предявяваме, диктаторът може да ги постигне само с един замах на перото.

— Но и ти самият призна, че народът само сменил старите си господари с нови, че експлоатацията му пак продължила? Как така вярваш, че той се примирява с това положение?

— Защото нищо друго не му остава. Един диктатор при сегашните условия със своите бомбовози и бойни коли, въоръжени с картечници, може да задуши какъвто и да е бунт още в зародиша му. Ако имотните класи имаха същата тази възможност, тогава всяка революция щеше да бъде предварително осъдена на неуспех, но те нямат нужната смелост, както ни го доказаха събитията. Те избиват стотици хора, дори и хиляди, а след това започват да се страхуват, изявявайки готовност за компромис, правят отстъпки, но тогава е твърде късно вече за компромис и отстъпки и събитията ги помитат. Но народът ще се преклони пред своя господар, защото знае, че той е по-добър и по-мъдър.

— Защото е по-силен. Защото има властта. Когато той казва, че нещо е право, тогава то наистина е право. Когато казва, че нещо е добро, то наистина е добро.

— Просто като две и две четири, но не и тъй убедително — отвърна Чарли.

Саймън го изгледа с гневно смръщено чело.

— Щеше да ти се вижда много убедително, ако от него зависеше не само насъщният ти хляб, но и животът ти.

— И кой избира тези господа, ако мога да запитам?

— Никой. Те не се издигат чрез избори, а по силата на събитията.

— То значи малко да се преувеличава, нали?

— Диктаторът се издига до върха, защото е роден за водач. Той има волята да завземе властта. Има смелост и въодушевление, способност, трудолюбие и енергия. От нищо не се страхува, защото за него опасността е солта на живота.

— Никой не може да каже, че нямаш добро мнение за себе си, Саймън — усмихна се Чарли.

— От къде на къде идваш до това заключение?

— Ти си въобразяваш, смятам, че притежаваш всички тези качества, които току-що изброи.

— Какво ти дава право да предполагаш това? Аз се познавам толкова добре, както никой друг не познава себе си. Знам какви способности имам, но знам и границите си. Един диктатор трябва да притежава мистическа привлекателност, трябва да има силата да хвърля последователите си в религиозно опиянение. Трябва да представлява такава магнетическа личност, че те да считат за своя привилегия да жертват живота си за него. Трябва да го чувствуват като свое собствено превъплъщение, само че много по-голямо. Аз нямам нищичко от всичко това. Аз по-скоро отблъсквам, отколкото да привличам. Бих могъл да накарам народа да се страхува от мен, но никога не и да ме обича. Ти сигурно си спомняш какво е казал веднъж Линкълн: „Човек може да си позволи винаги да счита част от народа за глупаци, целия народ — сегиз-тогиз, но целия народ винаги — не може!“ Но тъкмо това трябва да може един диктатор да си позволи; той трябва да може целия народ винаги да счита за глупав, а за тази цел има само едно средство: да мами самия себе си. Никой от диктаторите няма ясен, логичен ум. Той има магнетизъм, чар, мощта да увлича, но ако разгледаш думите му под микроскоп, ще видиш, че духовните му способности не са достатъчни; той може да действува, защото действува по инстинкт, но започне ли да мисли, всичко у него се обърква. Аз не мога да стана диктатор, защото имам много ясен ум, а много малко чар. Освен това по-добре е диктаторът, който идва на власт чрез пролетариата, да произхожда от самия пролетариат. Тогава за работническата класа ще бъде по-лесно да се отъждестви с него и ще бъде толкова по-готова да му се подчинява и да го почита. Техниката на революцията е вече напълно установена. При подходящи условия много лесно е за известна група решителни мъже да вземат в свои ръце властта; мъчно е след това да я задържат… Руската революция доказа най-ясно, а италианската и германската малко по-ясно, че само едно средство има да се постигне тази цел: терор! Стане ли работникът държавен глава, изложен е на изкушения, на каквито само един извънредно силен характер може да устои. Той трябва да бъде почти свръхчовек, за да не допусне на блюдолизци да му завъртят главата, и на необичайния за него разкош да подрони решителността му. Работникът е по природа сантиментален, добродушен и затова лесно се трогва. Щом постигне каквото желае, той се успокоява и оставя събитията да следват своя ход. Прощава на неприятелите си и се учудва до немай-къде, когато те му забият нож в гърба, щом се обърне на друга страна. Затова има нужда рамо до рамо с него да застане някой подготвен по рождение, възпитание, житейски опит и характер да посреща равнодушно съблазните на величието и да бъде неподатлив на разрушителното влияние на успеха.

От известно време Саймън беше започнал да се разхожда насам-натам из стаята. Сега той се спря изведнъж и застана пред своя приятел. Той представляваше странна картина с бледото си небръснато лице, с чорлавата си коса и с халата, разкривен около възслабото му тяло. Но не много отдавна младежи със също такова бледо лице, със също такива дрипави дрехи, напомнящи работническа блуза, бяха крачили из мръсните си стаи и бяха говорили за своите мечти, също тъй неосъществими наглед… И все пак времето и благоприятните условия бяха превърнали мечтите им в действителност, та същите тези младежи, след като с кръвопролитна борба си бяха пробили път до властта, сега държаха в свои ръце живота на милиони човешки същества.

— Чувал ли си за Джержински?

Чарли се сепна и изгледа приятеля си. Тъкмо за този човек му беше разказвала Лидия.

— Да, доста много.

— Дзержински бил аристократ. Произхождал от род, заселен в Полша още от седемнадесетото столетие, като собственици на голямо имение. Много образован и начетен човек. Ленин и старата гвардия извършили революцията, но без Дзержински тя щяла да се провали за една година. Той именно съзнал, че може да я спаси само с терор. Добрал се до поста, който го превърнал в господар на полицията и организирал ЧК. Превърнал я в оръдие за потисничество, пригодил я да работи с точността на часовник. В работата си не е допускал да го отклоняват от правия път нито омраза, нито обич. Прилежанието му било извънредно голямо. Работел по цели нощи, за да разпита лично заподозрените, а погледът му толкова се изострил, че прониквал чак до дъното на душата, и никой не можел да скрие от него тайните си. Той въвел системата за заложниците — едно от най-ефикасните средства за поддържане на реда. Подписвал със собствената си ръка стотици, дори и хиляди смъртни присъди. Водел живот със спартанска простота. Силата му се криела в това, че нищо не искал за себе си. Единствената му цел била да служи на революцията. Той станал най-могъщият човек в цяла Русия. Народът посрещал Ленин с ликуване, боготворял го, но Дзержински бил истинският господар на Русия.

— И тази ли роля ти искаш да играеш, ако в Англия избухне някога революция?

— Ще бъда напълно подходящ за нея.

Чарли го изгледа с младенческата си добродушна усмивка.

— Бих направил голяма услуга на отечеството си, ако веднага скочех да те удуша на място. В състояние съм да го направя.

— Разбира се. Но те е страх от последствията.

— Не вярвам да ме открият. Никой не ме видя, като влизах. Само Лидия знаеше, че исках да дойда при тебе. Но тя няма да ме издаде.

— Аз не мислех за тези последствия. Мислех за съвестта ти. Ти не си достатъчно груб по душа, приятелю мой. Мекушав си.

— Тук си прав.

Дълго време Чарли мълча.

— Ти каза, че Дзержински нищо не искал за себе си — обади се най-сетне той. — Но ти искаш власт.

— Само като средство за целта.

— Каква цел?

Саймън го изгледа и в очите му светна такова особено пламъче, че на Чарли му се стори почти като признак за умопобъркване.

— Самия себе си да проявя. Творческия си подтик да задоволя. Да използувам дарбите, с които природата ме е надарила.

Чарли не намери какво да отговори. Той погледна часовника си и стана.

— Трябва да си отивам вече.

— Не искам вече да се срещам с тебе, Чарли.

— Няма и да ме видиш. Утре заминавам.

— Искам да кажа: никога.

Чарли остана като гръмнат и погледна Саймън в очите. Те бяха мрачни и злобни.

— Ах… Защо?

— Свършено е между мене и тебе.

— Завинаги?

— Веднъж завинаги!

— Не ти ли се струва, че ще бъде жалко? Не съм ти бил лош приятел, Саймън.

Саймън помълча, но не по-дълго, отколкото изминава, докато един презрял плод падне от дървото до земята.

— Ти ми беше единственият приятел на света, друг не съм имал.

Гласът му прегракна, а болката му стана толкова очевидна, че Чарли се трогна, протегна ръце и пристъпи към приятеля си.

— Ах, Саймън, защо сам се правиш нещастен?

Гняв пламна в измъчените очи на Саймън. Той сви юмрук и удари Чарли с всичка сила, право в брадичката. Ударът дойде толкова неочаквано, че Чарли залитна, краката му се подхлъзнаха по голите дъски на пода, той падна и се простря с целия си ръст, но още в същия миг скочи на крака като светкавица и се втурна напред, като бесен от яд, да напердаши Саймън, както толкова пъти беше го правил, когато не можеше повече да търпи дразненето му. Саймън остана съвсем спокоен на мястото си, сякаш беше готов да понесе очакваното възмездие, без да се отбранява, с ръце, прибрани отзад на гърба. По лицето му се четеше такава мъка и изумление, че гневът на Чарли се стопи. Той се спря. Челюстта го болеше, но той се засмя добродушно.

— Цяло магаре си, Саймън — каза той. — Можеше наистина да ме заболи.

— За Бога, обирай си крушите! Махай се при твоята курва! Дотук ми дойде вече! Върви си! Върви си!

— Добре, драги, отивам си. Но преди това искам да ти оставя един малък подарък — донесох го за рождения ти ден на седми.

Той извади от джоба си един часовник в кожена кутийка. Тя се отваряше, като се издърпваха на две страни двете половинки на капака, а в същото време часовникът се издигаше нагоре.

— Има си и халка, можеш да го окачиш на връзката си за ключовете.

Чарли остави подаръка върху масата. Саймън дори не хвърли поглед. Чарли погледна приятеля си още веднъж и примига самодоволно. Той се надяваше може би Саймън да му каже още нещо, но напразно. Чарли се запъти към вратата, отвори я и излезе.

Нощта се беше спуснала, но булевард Монпарнас беше осветен като ден. Личеше, че наближаваше Нова година — празнично настроение се долавяше във въздуха, улиците бяха оживени, бистрата препълнени. Всички се радваха на свободното си време, но Чарли беше унил. Чувствуваше се отчаян, както когато човек е бил поканен на някой прием, радвал се е предварително, а после си отива със съзнанието, че е постъпил глупаво и нетактично, и е оставил лошо впечатление след себе си. За него беше истинска утеха да се прибере в мрачната стая в хотела.

 

 

Лидия седеше пред запалената камина и шиеше, въздухът беше задимен от пушека на многото цигари, изпушени от нея. Обстановката представляваше приятна домашна картина: сякаш Утрило беше нарисувал една стая в стил Бюйяр с нейния интимно-задушевен чар, а при това като че ли й беше придал и известна трогателна нечистота. Лидия поздрави Чарли със спокойната си дружелюбна усмивка.

— Как е приятелят ти Саймън?

— Съвсем се е побъркал.

Той напълни лулата си и седна на пода, с гръб, облегнат на нейния стол. Той се радваше, че тя нищо не казваше. Нервите му бяха изопнати от страшните работи, които Саймън му беше наговорил. Не можеше да прогони от паметта си образа на този слаб човек с небръснато от два дни космато лице, недохранен и преуморен от работа, загърнат със стария халат; от ума му не излизаше картината, как той крачеше из стаята и хладнокръвно, с безпощадна злоба излагаше фантастичните си идеи. Но тази картина непрекъснато биваше измествана от спомена за малкото момченце с големи тъмни очи, което сякаш копнееше за нежност, а винаги я отхвърляше; за малкото момченце, с което ходеше срещу Коледа на цирк и се радваше до немай-къде на това необикновено развлечение; с което караше колело или предприемаше дълги разходки; което можеше от време на време да бъде толкова весело и приказливо, с което можеше толкова хубаво да си разговарят, да се смеят, да се боричкат и да вършат всякакви лудории. Толкова невъзможно му се виждаше същото това момченце да е пораснало и да е станало този мъж, с когото току-що се беше разделил. Сърцето на Чарли се свиваше от мъка така силно, че му идваше да заплаче.

— Какво ли ще стане в края на краищата със Саймън? — промълви той на самия себе си.

Той не си даде сметка, че го казва на глас, затова му се стори, че Лидия е отгатнала мислите му, когато му отвърна:

— Аз не познавам англичаните. Да беше руснак, щях да ти кажа — или ще стане опасен агитатор, или ще се самоубие.

Без да иска, Чарли се разсмя.

— Знаеш ли, ние, англичаните, имаме чудесната дарба от всички луди пориви най-сетне да приготвяме хранителна гозба. Той би могъл преспокойно един ден да стане редактор на „Таймс“.

Той стана и седна на шезлонга, единствената удобна мебел в стаята и се загледа замислено в Лидия, заета в това време усърдно с иглата. Имаше да й каже още нещо, но само като си помислеше за него, се объркваше. Все пак на следния ден трябваше да си тръгне и сега сигурно му се представяше последният удобен случай. Подозрението, насадено от Саймън в незлобивото му сърце, беше се превърнало в същинска язва. Ако тя го е използувала само като глупак, най-добре беше веднага да го провери, а после можеше, като се разделят, просто да свие рамене и с чиста съвест да я забрави. И тъй, той реши незабавно да се добере до истината. Но тъй като се притесняваше да направи предложението си направо, без заобикалки, опита се по заобиколен път:

— Разказвал ли съм ти за леля си Марта? — подхвана той.

— Не.

— Тя беше най-голямото дете на прадядо ми. Стара мома, с остър език и толкова много бръчки по лицето си, както у никого другиго не съм виждал. Много дребна и слаба. Постоянно си държеше устните стиснати и винаги намираше всекиго за какво да ухапе. Като дете просто треперех от страх пред нея. Тя се възхищаваше страшно много на кралица Александра и чак до смъртта си носеше косата си — тоест перуката си — накъдрена също като на кралицата. Обличаше се винаги в черни дрехи, с дълги широки рокли, пристегнати в талията, а яката й стигаше чак до ушите. На врата си носеше тежка златна верижка с окачен на нея голям златен кръст, а на ръцете си — златни гривни. Беше отвратително изтънчена. Цял живот беше живяла все в къщата, построена от стария Сиберт, когато му провървяло, и нищичко не беше изменила в нея. Щом влизаше човек в нея, сякаш направо попадаше в седемдесетте години на осемнадесетия век. Едва преди няколко години умря и ми остави в завещанието си хиляда и петстотин лири.

— Много мило.

— Аз исках веднага да ги похарча, но баща ми ме убеди да скътам. Той казваше, че много съм щял да се радвам, ако си имам нещичко в запас, когато ще искам някой ден да се оженя и да си подредя къщата. Засега обаче не мисля до няколко години да се оженя и съвсем не знам какво да правя с тези си пари. Да ти подаря ли от тях двеста лири?

— Че защо, за Бога?

— Рекох си, че може да ти потрябват.

— Не те разбирам. Какво съм направила аз, че ти да ми подариш двеста лири?

Чарли се поколеба. Тя го загледа със сините си големи очи, а в тях се съзираше крайно напрежение, като че ли тя се опитваше да надзърне чак до дъното на душата му. Той обърна главата си настрани.

— Можеш да помогнеш на Робер с тях.

По устните й се мярна сянка от усмивка. Тя го разбра едва сега.

— Да не ти е разказвал приятелят ти Саймън, че съм отишла в „Сарай“, за да спечеля пари за бягството на Робер?

— Откъде вадиш това заключение?

Тя се изсмя ядовито.

— Много си наивен, горкичкият ми приятел! Всички все така мислят. Ти пък да не смяташ, че ще седна да им пълня главата! И наистина ли вярваш, че ще ме разберат, ако взема да им кажа истината? Не ти искам парите… не ми трябват — гласът й стана сега по-нежен. — Много си мил, но си такова дете! Знаеш ли впрочем, че предложението ти е истинско престъпление и за него преспокойно можеш да влезеш в затвора!

— Нека!

— Значи ти не повярва каквото ти разправях тези дни?

— Постепенно започвам да виждам, че е мъчно човек да разбере какво да вярва на този свят и какво не. В края на краищата ти нямаше никаква причина да ми кажеш истината, щом не искаш. После двамата мъже тази сутрин… адреса. Нали ти, дадоха един адрес, на който да изпращаш пари! Няма защо да се чудиш, че мога да събера две и две.

— Аз се радвам, когато мога да изпратя на Робер малко пари за цигари й нещичко за ядене. Но каквото ти казах, то е самата истина. Съвсем не искам той да избяга. Той извърши грях и трябва да го изкупи.

— Не мога да понеса мисълта пак да се върнеш в този отвратителен „Сарай“. Все пак вече малко те познавам. Ужасно е като си помисля, че тъкмо ти водиш такъв живот.

— Но аз ти казах: трябва да си наложа изкупление. Трябва да направя вместо него онова, което той нямаше сила да направи.

— Но то е цяла лудост! Глупост! Безсмислица! Бих могъл може би да го разбера — макар че и тогава бих го смятал за напълно погрешно — ако ти вярваше в някакъв жесток Бог, жаден за мъст, та той да ти налага тези страдания като изкупление за неправдата, извършена от Робер. Но ти сама ми каза, че не вярваш в Бога.

— За чувствата не може да се спори. Разбира се, не е разумно — няма нищо общо с разума. Аз не вярвам в християнския Бог, който пожертвувал сина си, за да спаси човечеството. То е мит. А как би могъл да възникне подобен мит, ако не дадеше израз на някое дълбоко вкоренено вярване на хората? Аз не знам в какво вярвам, защото то идва направо от инстинкта, а как може човек да опише с думи нещо инстинктивно? Аз чувствувам инстинктивно, че силата, която ни управлява — хората, животните или нещата, — някаква тъмна, жестока сила; че човек за всичко трябва да плаща; сила, която изисква око за око и зъб за зъб и на която сме принудени да се покоряваме, колкото и да се въртим и усукваме: защото тази сила сме самите ние!

Чарли махна леко с ръка в знак на отчаяние. Стори му се, че говори с човек, чийто език не разбира.

— Колко време още смяташ да ходиш в „Сарай“?

— Не знам. Докато изкупя своя дял. Докато почувствувам с цялата си душа, че Робер се е освободил не от затвора, а от греха си. Едно време пишех адреси. Стотици и стотици пликове лежат пред тебе и ти се струва, че никога няма да имат край, скрибуцаш и скрибуцаш непрекъснато с перото и през цялото време ти се струва, че пликовете все толкова си стоят, а то изведнъж, когато най-малко го очакваш, погледнеш — написал си и последния. Толкова странно чувство е!

— Но после? Ще отидеш ли поне при Робер?

— Ако ме иска.

— Разбира се, че ще те иска — каза Чарли.

Тя му хвърли безкрайно тъжен поглед.

— Не го знам.

— Как можеш да се съмняваш? Той те обича. Помисли си само какво означава за него твоята любов.

— Ти сам чу какво разказаха днес двамата мъже за него. Щастлив бил, добре би, към всичко се нагаждал. Тъй трябва и да бъде. Такъв си е той. Обичаше ме, да, знам го, но знам също тъй, че не може дълго да обича. Аз не бих могла да го задържа дори и нищо да не се беше случило. Открай време си го знаех. А когато дойде време да замина при него, каква надежда ще мога да имам, че ще е останало нещичко от някогашната му любов към мене?

— Щом мислиш така, как можеш да правиш тогава онова, което сега правиш?

— Глупаво е, нали? Жестоко и егоистично, безсъвестно, лошо. Но какво ме е грижа? Не го уважавам, не му вярвам, не го обичам. Обичам го с тялото си, с мислите си, с чувствата си, с всичко, каквото съм аз — тя промени тона си и заговори с лека насмешка. — Сега, когато ти казах вече всичко това, ти ще разбереш, че съм много безчестна жена и че не заслужавам да ми съчувствуваш и да се интересуваш от мен.

Чарли се замисли за миг.

— Хм… право да си кажа, не чувствувам вече почва под краката си. Но не знам, макар че той се намира в същински ад, дали няма да му е по-добре там, отколкото да бъде на твоето място.

— Защо?

— Нека ти кажа самата истина, защото мисля, че няма нищо по-сърцераздирателно на този свят, отколкото да обичаш някого от все сърце, а да знаеш, че той изобщо не го заслужава.

Лидия го погледна замислена и с известна изненада, но не отговори нищо.