Съмърсет Моъм
Една любов в Париж (6)

Глава VI

На следната сутрин се събудиха толкова късно, че стана един часът, докато изпиха кафето си, после — като съпрузи, женени от години, — докато си прочетоха вестниците, докато се изкъпаха и облякоха.

— Може да изпием по един коктейл в „Дом“ и после да отидем да се нахраним — предложи той. — Вие къде искате?

— Има един много добър ресторант на булеварда зад „Купола“. Не е много скъпо.

— Няма значение.

— Действително ли? — тя го изгледа недоверчиво. — Не искам да харчим повече, отколкото ви позволяват средствата. Толкова мил бяхте към мене. Започвам вече да се упреквам, че използувам добрината ви.

— Глупости — отговори той и цял се изчерви.

— Нямате представа какво означаваха за мене тези два дни. Такава отмора! Снощи от месеци насам спах, без да сънувам. Чувствувам се съвсем освежена, като преродена.

Тя наистина изглеждаше много по-добре. Кожата й беше по-свежа, очите й по-живи, главата й по-изправена.

— Вие ми дарихте два чудесни празника, които много ми помогнаха. Но не искам да ви бъда в тежест.

— Съвсем не сте ми била в тежест.

В усмивката й се долавяше лека насмешка.

— Вие сте много благовъзпитан човек, драги. Толкова е мило от ваша страна, че така ми говорите, а аз толкова малко съм свикнала да ми казват приятни неща, че ми се иска сега да си поплача. Но в края на краищата вие сте дошъл в Париж да се повеселите. Сигурно сте забелязал — за мене то няма значение. Вие сте млад и трябва да използувате младостта си. Много кратка е тя. Вземете ме със себе си днес на обед, а следобед ще се върна при Алексееви.

— А довечера пак в „Сарай“ ли?

— Вероятно.

Тя въздъхна, бързо се окопити, сви леко рамене, почти весело, и му се усмихна приятелски. Чарли смръщи чело от смущение и я изгледа с мъка в очите. Чувствуваше се неловко; неговото цветущо здраве, чувството му за блаженство, веселата му жизнерадост му се сториха същинско предизвикателство. Стори му се, че играе ролята на някой богаташ, който се надува и перчи с богатството си пред някой свой беден роднина. Тя му се виждаше крехко, такова дребно, деликатно нещичко с оръфания си кафяв костюм. Сега, след двете спокойни нощи, тя беше като подмладена — почти като дете. Можеше ли човек да изпитва към нея нещо друго освен състрадание? А и като си спомнеше за нейната тъжна история и за тази нейна безразсъдна мисъл (без да иска, той непрестанно се замисляше за нея; толкова отвратителна и безсмислена, а пък досадна беше тази мисъл, че непрекъснато го преследваше): мисълта, че е трябвало със собственото си унижение да изкупва престъплението на мъжа си. Сърцето на Чарли се късаше при такава мисъл! Той чувствуваше, че чисто и просто трябваше да се примири с това положение, макар че тази работа съвсем не го засягаше, макар че идването му в Париж се превръщаше в нещо като празен лотариен билет, след като толкова лудо му се беше радвал. Стори му се, че не той самият изговори колебливите си думи, а някаква сила, независима от неговата воля. Той чу как устните му ги изрекоха, но съвсем не му беше ясно защо всъщност ги казва:

— В кантората ще трябва да бъда чак в понеделник сутринта, тъй че ще замина чак в неделя. Ще можете ли дотогава да останете тука?

Лицето й светна, сякаш някой лъч от зимното слънце внезапно беше паднал в стаята.

— Сериозно ли го казвате?

— Иначе не бих го предложил.

Тя се отпусна на един стол, сякаш краката й бяха отказали да я държат.

— Ах, такова щастие ще бъде за мене! Такава отмора! Ще ми даде нови сили. Но… не мога, не мога.

— Защо? Заради „Сарай“ ли?

— Не, не за това. Мога да им изпратя една телеграма, че съм се простудила. Не, няма да бъде справедливо към вас.

— То си е моя работа, нали?

На Чарли му се стори жестока ирония, че именно той трябваше да я убеждава да извърши нещо, което тя очевидно с най-голяма готовност би извършила, докато той на драго сърце би се отказал от него. Но той не виждаше никаква друга възможност да се държи другояче в този момент.

Тя го изгледа изпитателно.

— Как така ви дойде наум такова нещо? Не искате да ме имате, нали? — той поклати глава в знак на отрицание, а тя продължи: — Какво може тогава да ви интересува жива ли съм или умряла? Какво може да ви интересува щастлива ли съм или нещастна? Вие ме познавате само от четиридесет и осем часа. Приятелство? Аз не съм ви непозната. Състрадание? Какво състрадание може да изпитва човек на вашата възраст?

— Не искам да ми задавате такива мъчителни въпроси — отговори той с пресилена усмивка.

— Мисля, че го правите чисто и просто от добро сърце. Постоянно разказват, че англичаните били милостиви към животните. Идва ми на ума, че една от нашите хазяйки в Лондон крадеше от чая ни, а беше прибрала едно захвърлено кученце, защото било безстопанствено.

— Ако не бяхте толкова малка, щях за тези ви думи да ви залепя една хубава плесница — отвърна той весело.

— Значи разбрахме се, нали?

— Да вървим сега да ядем. Гладна съм.

По време на обеда говориха само за маловажни неща. Но когато свършиха, а Чарли плати сметката и зачака да му върнат остатъка, Лидия го запита:

— Сериозно ли говорите, че мога да остана, докато си заминете?

— Най-сериозно.

— Нямате представа какво щастие би било за мене. Просто не мога да ви кажа колко силно ме изкушава да направя това, което казвате.

— Тогава защо не го направите?

— Няма да бъде много приятно за вас.

— Не, и аз тъй мисля — съгласи се той с пленителна усмивка. — Но интересно ще бъде.

Тя се разсмя.

— Тогава ще изтичам до Алексееви да си взема някои неща. Поне една четка за зъби и чисти чорапи.

Разделиха се на гарата и Лидия замина с метрото. Чарли реши да види дали Саймън си е в къщи. След като разпита веднъж-дваж по пътя, той най-сетне намери Рю Кампан премиер. Къщата, където живееше Саймън, беше голяма и мрачна. Изпод олющената боя се виждаше сивото дърво на капаците на прозорците. Когато Чарли надникна в стаята на портиера, в носа го удари отвратителна воня на пикоч, ядене и човешка пот, та чак му прилоша. Появи се една стара жена с дебела рокля, с мръсна червена кърпа, увита около главата. Тя кипна, задето е нахълтал тъй в стаята, и му каза къде живее Саймън, но му го обясни сърдито, с дрезгав глас като стържене на пила. На въпроса, дали мосю Фенмър си е у дома, портиерката му отговори да си провери сам. И тъй, Чарли се запъти през мръсния двор и се изкачи по тесните стълби. Навсякъде миришеше на престояла пикоч. Саймън живееше на втория етаж. Той отвори, щом Чарли се появи.

— Хм, тъкмо се чудех какво ли е станало с тебе.

— Преча ли ти?

— Не, влез. По-добре не си събличай палтото, че вътре не е много топло.

Не беше лъжа. В стаята беше студено като в леденик. Помещението представляваше ателие с голям северен прозорец; имаше и печка, но Саймън очевидно се беше залисал с работа — по масата му бяха разхвърляни в безредие купища книжа, — та беше пропуснал да поддържа огъня. Печката беше почти загаснала. Саймън избута едно охлузено кресло до нея и покани Чарли да седне.

— Ще сложа още малко кокс. Тогава бързо ще се стопли. Аз изобщо не чувствувам студа.

Пружините на дивана бяха скъсани, затова Чарли не го намери много удобен. Стените на ателието бяха сиви; личеше, че от години не бяха боядисвани. Само едно-единствено украшение имаше по тях — една географска, карта, прикрепена с кабарчета. Имаше и един тесен железен креват с разхвърляни завивки.

— Портиерката не е идвала още да разтреби — каза Саймън, след като проследи погледа на приятеля си.

В ателието нямаше нищо друго освен една голяма маса за хранене, купена на старо, използувана от Саймън за писане, няколко етажерки за книги, един стол, каквито има из канторите, два-три кухненски стола, отрупани с книги, и няколко изтъркани парчета от килим, постлани пред леглото. Цялата обстановка изглеждаше твърде безрадостна, а придобиваше и още по-мрачен вид от студената зимна светлина, която проникваше през северния прозорец. Дори и една третокласна чакалня на някоя забутана гаричка не би могла да изглежда по-неприветливо.

Саймън взе един стол, седна до печката и напълни лулата си с тютюн. С бързата си схватливост той веднага разбра какво впечатление правеше обстановката на Чарли, затова мрачно се усмихна.

— Не е много разкошно, нали? Но в края на краищата не си падам по разкоша. Никой не бива да става роб на разкоша. Разкошът е такава клопка, че в нея дори и доста иначе умни хора са пропадали.

Чарли не беше напълно лишен от злобица, пък и нямаше никакво желание Саймън да го връзва на ясла.

— Тъй ми се вижда, момчето ми, май че трепериш от студ, не се чувствуваш твърде добре и се свиваш от глад. Какво ще кажеш да вземем някоя кола и да отидем в бар Риц, да поседим там малко на топло, на удобни столове, а и да си хапнем малко бъркани яйца със сланина?

— Я се махай от главата ми. Какво направи с Олга?

— Тя всъщност се казва Лидия. Току-що си отиде в къщи да си вземе четка за зъби. Докато си замина в Лондон, ще живее при мене в хотела.

— Я гледай ти! Значи здраво си се заловил с нея, а?

За миг двамата приятели се загледаха втренчени един в друг. После Саймън се наведе напред:

— Ти да не си се влюбил в нея?

— Ти защо ни запозна?

— Рекох си, ме ще бъде чудесна шега. Мислех си, ме ще бъде нещо съвсем ново за тебе да спиш с жената на един прословут убиец. И право да ти кажа, рекох си, че тя може да се влюби в тебе. Ще си умра от смях, ако наистина стане така. Ти много приличаш на Берже, само че си много по-хубав от него.

Чарли си спомни за една забележка на Лидия, когато вечеряха заедно след коледната литургия. Тогава не беше могъл да си я обясни, но сега му стана ясна.

— Може да ти се види чудно, но тъкмо това я смая. Страх ме е, че няма да ти се падне да си умреш от смях.

— Все заедно ли бяхте, откакто ви оставих сами на Бъдни вечер?

— Да.

— Изглежда, че ти е дошло добре. Много добре ми се виждаш. Малко бледен може би.

Чарли направи усилие да си придаде вид на равнодушен. За нищо на света не биваше Саймън да разбере, че отношенията му с Лидия са чисто платонически. Това би предизвикало у него само смях и подигравки. Той щеше да сметне държанието на Чарли за отвратително сантиментално.

— Смятам, че не е било много духовито от твоя страна да ме запознаеш тъй ненадейно с нея, без да знам как стоят нещата — каза той.

Саймън се усмихна малко пресилено.

— Такъв съм си аз, обичам да си правя такива шеги. Ще имаш какво да разказваш на родителите си, като се върнеш в къщи. Във всеки случай не можеш да се оплачеш. Олга си разбира от занаята, та в това отношение ще си изкараш разноските. Пък не е и глупава. Много нещо е чела и умее да води по-умен разговор, отколкото повечето други жени. Ще спечелиш много странен опит, момчето ми. Ти смяташ ли, че тя още обича мъжа си?

— Тъй изглежда.

— Смешно нещо е човешкият характер, нали? Пък той беше отвратителен тип. Ти знаеш нали защо Лидия работи в „Сарай“? Иска да събере пари, за да му даде възможност да избяга. После ще отиде при него в Бразилия.

Чарли се сепна. Когато му разправяше, че със своя живот в „Сарай“ искала да изкупи греха на Робер, той направо й беше повярвал. Макар и да му се беше видяло чудновато, все пак в думите й имаше нещо особено, което му направи странно впечатление. Сега той остана поразен, като разбра, че го е лъгала. Ако думите на Саймън бяха верни, тогава тя чисто и просто го е сметнала за глупав.

— Трябва да знаеш, че бях определен да предавам на нашия вестник как върви делото — продължи Саймън. — Доста голяма сензация предизвика в Англия; убитият от Берже беше англичанин, тъй че ми отделиха много място във вестника. За мене дойде като топъл хляб. Дотогава не бях имал случай във Франция да присъствувам на дело по убийство. Ходил съм в Олд-бейли, затова имах голямо желание да го сравня с тукашните съдилища. Направих много подробен репортаж. Имам го тука. Ако искаш, можеш да го прочетеш.

— С удоволствие.

— Убийството предизвика голяма сензация във Франция. Робер Берже не беше апаш или нещо подобно. По-скоро беше нещо като джентълмен. Произхождаше от много видно семейство, беше получил добро възпитание и говореше английски твърде сносно. Един вестник го нарече „джентълменът-гангстер“. Това определение направи впечатление, въображението на публиката пламна, делото се превърна в „знаменит случай“. Освен това Берже беше посвоему хубав и млад, едва двадесет и две годишен и това още повече разпали любопитството им. Жените просто пощуряха след него… Боже-е-е, как се блъскаха и натискаха да се вмъкнат в съдебната зала! Всички бяха като наелектризирани, когато той влезе между двама пазачи (фотожурналистите трябваше да имат възможността да фотографират, преди да дойдат съдиите). Такова хладнокръвие не бях виждал дотогава! Берже беше много спретнат, гъстите му черни коси много грижливо причесани. Той се усмихна на фотожурналистите и по тяхно желание на драго сърце застана по-другояче, за да могат всички добре да го снимат. Изглеждаше като всеки богат, охолен младеж, каквито срещаме с девойки, застанали с чашка коктейл пред бара на Риц. Мисълта, че е такъв каналия, го караше да изпитва пикантна гордост. Берже беше роден престъпник. Вярно е, че семейството му не беше богато, но и не е живеело в оскъдица, затова си мисля, че все са имали за него по някоя и друга стофранкова банкнота, когато му е потрябвала понякога. Написах някакъв по-благоприятен репортаж за него в едно седмично списание и френските вестници поместиха извадки от него. Делото много ми помогна. Сведох случая до формулата: „Престъпник от любов към спорта.“ Колко много работи излязоха тогава наяве. По едно време имал възможност да влезе в редовете на първокласните играчи на тенис; станало дума да тренира за шампионат; но чудно — докато в отделните игри играел отлично и бързо спечелвал победата, в турнира редовно пропадал. Нещо не вървяло както трябва. Нямал издръжливост, нямал воля да победи или все нещо му липсвало, за да стане първокласен играч на тенис. Някакъв психологически стимул, смятам аз. Както и да било, един ден настъпил край на състезанията му на тенис: от съблекалнята на няколко пъти изчезнали пари, и то винаги тъкмо когато Берже бивал там. Макар и да нямало положителни доказателства срещу нещо, всички били твърдо убедени, че той бил виновникът.

Саймън напълни отново лулата си.

— В Робер Берже най-силно впечатление ми направи съчетаването на хладнокръвие, самообладание и чар.

Само чарът отделно не е кой знае какво качество, но рядко се среща съчетан с хладнокръвие и самообладание. Хората с чар са обикновено мекушави и нерешителни. Чарът е тъкмо онова оръжие, което природата ни дава, за да ни обезщети за другите ни слабости. Аз никога не бих имал голямо доверие в човек с чар.

Чарли изгледа приятеля си с лека насмешка. Той долови, че Саймън се стремеше да омаловажи едно качество, което той самият не притежаваше, та дано по този начин да убеди самия себе си, че не е от голямо значение в сравнение с другите негови качества. Но не каза нищо.

— Робер Берже не беше нито мекушав, нито нерешителен. Насмалко да му се удаде убийството да остане неразкрито. При неговото разкриване полицията свърши много полезна работа. В нея нямаше нищо сензационно или театрално — действуваха само с изключителна грижливост и търпение. Може и случайността малко да им е помогнала, но те действуваха енергично и се възползуваха от нея. Човек винаги трябва да е готов и в състояние да се възползува от случайността — но го прави твърде рядко.

Саймън отправи поглед към празното пространство и Чарли отново забеляза, че приятелят му пак се замисли за себе си.

— Едно нещо не ми е разказала Лидия: как е стигнала полицията до първото си подозрение срещу него?

— При първия разпит и през ум не им е минавало, че е възможно да е извършил убийството. Те търсили някакъв много по-снажен мъж.

— Що за тип беше Джордан?

— Никога не бях имал с него работа по-отблизо. Негодник беше… но посвоему не беше лош човек. Всички го обичаха. Винаги беше готов да харчи пари, а когато някой съвсем закъсаше и отидеше при него — винаги беше готов да развърже кесията си. Беше дребен на ръст — едно време бил жокей, но в Англия го лишили от правото да упражнява занаята си, а по-късно стана известно, че лежал девет месеца в затвора Уърмуд-скръбс за измама. Беше тридесет и шест годишен. От десет години живееше в Париж. Полицията подозираше, че е замесен в търговия с наркотици, но нито веднъж не бяха успели да го заловят.

— Как изобщо се стигна дотам полицията да извика Робер на разпит?

— Той беше един от редовните посетители на бар Жожо, където Джордан редовно се хранеше. Славата на това заведение е доста лоша: там се събират жокеи и посредници при залагания, спортни агенти, участници в надбягванията, с една дума, все хора с „кирливи ризи“, дето се казва. Естествено полицията разпита всички, колкото от тях можа да спипа. Впрочем Джордан имал уговорена среща вечерта на убийството с някого. Това стана ясно от подноса с две чаши и торта и така полицията сметна, че ще може да се добере до известна следа, кой може да е отишъл при него. Полицията подозираше сериозно, че Джордан беше „обратен“ по половите въпроси, затова имаше голяма вероятност някой от клиентите на Жожо да го е видял с някого. Берже бил в доста приятелски отношения с Джордан. Жожо, собственикът на бара, съобщи на полицията, че няколко пъти виждал Робер да дърпа англичанина за пари. По едно време беше подведен под отговорност за контрабанда на хероин от Белгия във Франция, но докато двамата му приятели от подсъдимата скамейка попаднаха в затвора, той се отърва. Значи ако Джордан е имал известна връзка с контрабандата на наркотици и смъртта му е била някак си във връзка с нея, тогава според мнението на полицията Берже можеше преспокойно да знае кой е извършил убийството. Той беше престъпник по природа, имаше вече и присъда — за кражба на автомобили. Две години условно затвор.

— Вярно е, знам — обади се Чарли.

— Системата му била колкото проста, толкова и гениална. Озъртал се, докато забележел някого да спре със ситроен пред някой от големите универсални магазини Прентан или Бон Марше и да влезе вътре. Тогава се качвал най-спокойно в колата, сякаш тъкмо излизал от магазина и потеглял.

— Но колите не са ли бивали заключени?

— Рядко. Освен това той имал няколко ключа за ситроен. Винаги следял само тази марка. Обикновено употребявал колата два-три дни, после я оставял някъде. Когато пак му потрябвала кола, започвал играта отново. По този начин откраднал десетки коли. Нито веднъж не направил опит да продаде някой автомобил, само си вземал „назаем“, когато му притрябвала кола за някоя особена цел. Тази история беше изходната точка за моя репортаж. Вършил тези кражби просто от любов към спорта, защото му доставяло голямо удоволствие да поставя на изпитание безумната си дързост и ловкост. Имал и друг гениален номер — той излезе наяве по време на делото. Тръгвал с колата из града по времето, когато магазините затваряли, навъртал се около автобусните спирки. Когато забелязвал някоя дама да чака автобуса, спирал пред нея и я запитвал може ли да я закара донякъде с колата си. Трябва да е бил доста добър познавач на хората и да е познавал кои дами по всяка вероятност не биха имали нищо против да се възползват от услугата на някой хубав младеж. Добре, казвала дамата, качвала се, а той потеглял в посочената от нея посока. Когато стигали до някоя малка или много пуста улица, колата спирала внезапно. Тогава Берже заявявал, че не може да подкара колата и помолвал дамата да слезе, да вдигне капака над цилиндрите и да види свещите, а в това време той натискал педала за автоматично запалване. Дамата правела това, което искал от нея, и, разбира се, в колата оставала чантата и пакетите й. После, когато моторът заработвал, и дамата тъкмо се приготвяла да се качи, Берже изведнъж потеглял и изчезвал, преди тя да разбере какво става. Естествено много от пострадалите дами се оплаквали пред полицията, но тъй като го виждали все по тъмно, не можели да дадат някакви по-точни данни, а само толкова — един хубав младеж, с приятен глас, с автомобил ситроен. Полицията не можела нищо друго да направи, освен да им обърне внимание, че не е много умно да приемат покани от такъв „хубав младеж“. Берже не бил заловен нито веднъж. По време на делото стана ясно, че при тези сделки често изкарвал доста хубави печалби.

— Както и да е, двама детективи отишли при него. Той не отрекъл, че бил в заведението на Жожо същата вечер, когато станало убийството, и говорил с Джордан, но казал, че към девет часа си отишъл и след това вече не го видял. След известен разпит за най-обикновени неща го поканили да отиде с тях в участъка. На полицейския комисар, на когото било възложено следствието, и през ум не му минавало, че Берже е убиец — трябва още веднъж да го подчертая това. Комисарят смятал, че убийството е извършено от някой скитник, заведен от Джордан в дома му, или пък от някой негов изигран съучастник в търговията с наркотици. Ако последното предположение бъдело вярно, комисарят се надявал чрез учтивост или ловки маневри, чрез заплашване или повишаване на тона да изтръгне от Берже някоя следа и тъй да влезе в дирите на убиеца.

— Успях да взема интервю от комисаря. Люк се казваше, съвсем не беше човек, какъвто очаквахме да видим в тази професия. Едър, пълен, веселяк, червендалест, с големи мустаци, с живи черни очи. Истински любител на удоволствията — като го гледаш, ще се хванеш на бас за каквато и да е сума, че от всичко на света най-много обича един чудесен обед и бутилка вино. Беше родом от Южна Франция и говореше с такъв акцент, сякаш режеше с нож. Човек с такъв весел смях, както всички пълни хора. Любезен, добродушен, та като те потупа по рамото, веднага се чувствуваш склонен да му се довериш. Всъщност имаше отлични успехи, що се отнасяше да изтръгне признания от заподозрени; притежава голяма телесна издръжливост и лесно може да води разпит по цели шестнадесет часа без прекъсване. Във Франция не е известна американската система на „третата степен“. Искам да кажа, никакъв бой, никакви юмруци, никакво изкъртване на зъби, за да изтръгнат признания. Просто докарват човека в стаята, не го оставят да седне, не му дават да пуши, не му дават нищо да яде, само му задават въпроси един след друг. Следователят нито за миг не го отпуща, пуши си, донасят му нещо да хапне, когато огладнее. Продължава цяла нощ, защото знаят, че издръжливостта на човека е най-слаба нощно време. Тогава, ако арестуваният е виновен, трябва да има извънредно силна воля, за да не направи на сутринта известно признание в замяна на чаша кафе или една цигара. Но комисарят не успя нищо да изтръгне от Берже, който призна, че по едно време бил в приятелски отношения с контрабандисти на хероин, но подчертал, че бил съвсем невинен по работата, за която бил подведен под отговорност и оправдан. Наистина на млади години извършил някои глупости, но те му послужили като добър урок, а автомобилите вземал само за ден-два, колкото да се поразходи с момичета. В края на краищата то не било тежко престъпление. Откакто се оженил обаче, вървял из „царския път“. А що се отнасяло до търговците на наркотици, откакто го съдили, вече нямал никакви връзки с контрабандисти и изобщо не е чувал Джордан да е имал нещо общо с тях. Говорел най-откровено. Разказал на комисаря, че много обичал жена си, че от нищо друго тъй много не се страхувал, както от това тя да узнае нещо за миналото му. Заради нея, а и заради самия себе си и майка си бил решил в бъдеще да води честен и почтен живот. Пълният приятен човечец продължавал да го разпитва, но тъй приятелски и с такова съчувствие, че като го слушаш, ще си речеш, че няма да смее мравка да настъпи. Той поздравил Роберт за добрите му намерения, поздравил го и задето се оженил по любов за едно бедно момиче; изказал и надеждата децата, които им се родят, не само да бъдат украса на техния дом, но и утеха за родителите си. Но той имал под ръка досието на Робер, та без съмнение знаел, че Берже бил замесен в търговия с хероин, макар че съдебните заседатели не го признали за виновен. Освен това точно в същия ден узнал чрез издирванията си, че Берже бил изгонен от наелия го борсов посредник за злоупотреба и се отървал от прокурора само защото майка му платила злоупотребената сума. Значи твърдението му, че след женитбата си бил решил да води честен и почтен живот, било чиста лъжа. Комисарят го попитал какво било материалното му положение. Берже признал, че било тежко, но майка му имала малко парици, а той самият скоро пак щял да си намери работа и тогава всичко щяло да се оправи. Ами пари за дребни разходи? Понякога участвувал по малко в залаганията, а и водел клиенти на посредниците, по този начин се сближил и с Джордан и получавал от него комисиона. А пък когато нямало — минавал и без джобни пари.

— Тъкмо ми дойде наум — казал комисарят. — Вие казахте, че в деня на убийството сте били без стотинка и сте взели от Джордан петдесет франка назаем?

— Много добър беше към мене. Горкият човек! Много ще ми е мъчно без него.

Комисарят изгледал Робер и примигнал. Изведнъж му минало през ума, че този младеж бил доста добре развит. Започнал да предугажда, че Берже го лъже, като казва, че бил прекъснал всички свои връзки с търговците на опиати. В края на краищата материалното му положение било тежко, а от тях можело да се спечелят много пари. Берже дружал все с хора, замесени в контрабандата с опиати. Комисарят останал с впечатление (макар и да не знаел на какво почива то), че Берже, дори и да не знае положително кой е убиецът, все пак ще има известно свое подозрение. Естествено той няма да го изкаже, но ако полицията намери в дома му укрит хероин, тогава вероятно ще могат да упражнят върху него натиск и ще го принудят да развърже езика си. Комисарят познавал добре хората, затова вярвал, че Берже ще издаде който и да е свой приятел, ако с това ще може да спаси собствената си кожа. Ето защо той решил да арестува Робер и да извърши обиск в дома му, преди младежът да има възможност да изнесе нещо. Все в същия ред на мисли той го запитал къде е бил през нощта на убийството. Берже обяснил, че от Ньой слязъл в града доста късно и отишъл в бар Жожо. Там се срещнал с доста хора, дошли от хиподрума. Почерпили го две-три чаши, а Джордан имал добри печалби този ден, затова го поканил и му платил вечерята. След като се нахранили, позавъртял се още малко там, но вътре било много задимено, заболяла го глава и се разходил малко по булеварда. Към единадесет часа се върнал в бара, стоял там до последния влак за Ньой и се прибрал у дома.

— Значи колкото време сте отсъствували от бара, то е било достатъчно да убиете англичанина — пошегувал се комисарят.

Берже се изсмял високо.

— Но не ми приписвате това убийство, нали? — запитал той.

— Не, Бога ми — разсмял се и другият.

— Можете да ми вярвате, смъртта на Джордан е истинска загуба за мене. Петдесетте франка, които взех назаем от него преди убийството, не ми бяха първите. Не искам да кажа, че беше много почтено да се използува добротата му, но когато изпиеше две-три чашки, не беше трудно човек да изкопчи от него малко пари.

— Хм… но той спечелил много пари през този ден и макар да не е бил напълно пиян, когато излязъл от заведението, все пак бил малко на „градус“. Може да сте си казали, че по-добре хиляда франка наведнъж, отколкото сегиз-тогиз по петдесет.

Комисарят го казал с цел по-скоро да сплаши Робер, отколкото истински да е вярвал, че има известна истина в тези му думи. Във всеки случай той смятал да извлече известна полза, като остави Робер с впечатлението, че го подозира. По този начин вероятно нямало да намали готовността му да издаде името на виновника, ако има известно подозрение. Берже извадил парите си от джоба и ги сложил на масата. По-малко от десет франка.

— Ако бях ограбил горкият Джордан, нямаше да имам сега само толкова в джоба си, как мислите вие?

— Аз нищо не мисля, драги. Само ви обърнах внимание, че бихте имал време да убиете Джордан, а парите добре щяха да ви дойдат.

Берже се усмихнал с откровена, подкупваща усмивка.

— И едното е вярно, и другото, признавам — отвърнал той.

— Аз искам да си поговоря с вас най-открито — забелязал комисарят. — Не вярвам вие да сте убил Джордан, но съм сигурен, че имате известно подозрение, ако не и да знаете положително кой го е извършил.

Берже отрекъл и останал на своето, макар комисарят много да настоявал. Неусетно било станало много късно, затова комисарят сметнал за най-добре да продължи разговора на следния ден. При това му минала през ума и мисълта, че една нощ, прекарана в килията, ще даде възможност на Робер да обмисли положението си. Берже бил арестуван вече два пъти и преди това и знаел, че няма полза да протестира.

— Ти знаеш, че търговците на опиати прибягват до всевъзможни хитрини, за да укриват отровата. Слагат я в кухи бастуни, между подметките на обувки, под подплатата на стари дрехи, в дюшеци и възглавници, в краката на кревати, накратко казано, в най-различни неща. Но полицията знае всички тези номера, и ти можеш главата си да заложиш, че ако бяха намерили в къщата на Робер и най-малкото зрънце хероин — щяха да го спипат. Обаче не намерили нищо. Но когато комисарят претърсвал спалнята на Лидия, натъкнал се на един несесер и веднага му минало през ума, че такова нещо е доста скъпо за жена с нейното скромно материално положение. Освен това тя носела на ръката си доста скъп часовник. Тя обяснила, че и несесерът, и часовникът й били подарък от мъжа й. На комисаря му се видяло интересно да издири откъде е взел пари Берже за тези работи.

Щом се върнал в участъка, комисарят наредил да направят необходимите издирвания. За кратко време получил интересни сведения: различни дами се били оплакали, че ръчните им чанти били откраднати от някакъв младеж, който ги возил със своя ситроен. Една от тези дами дала описание и на несесера, който й бил задигнат по този начин. Описанието отговаряло на несесера, намерен от комисаря в спалнята на Лидия. Друга дама обяснявала в оплакването си, че в чантата й бил и един златен часовник от еди-коя си фирма. Върху часовника на Лидия било гравирано името на същата тази фирма. Станало ясно, че Робер Берже бил тайнственият младеж, търсен напразно от полицията от толкова време. Действително полицията съвсем не се приближавала до разрешението на загадката около убийството на Джордан, но все пак комисарят имал вече известно оръжие в ръка, за да упражнява натиск върху Робер. Той наредил да го докарат и поискал да му обясни как са попаднали в неговите ръце несесерът и часовникът. Берже обяснил, че купил несесера от една девойка, закъсала за пари, а часовника купил от един мъж, с когото се срещнал в един бар. И в двата случая не могъл да посочи никакво име. И двете срещи били случайни; той заговорил с тези непознати, но не ги бил виждал нито преди, нито след това. Сега комисарят вече го арестувал официално, за кражба; съобщил му, че на следната сутрин ще му устрои очна ставка със съответните дами, на които без съмнение тези вещи принадлежали, затова го посъветвал да си признае, за да избегне по-големи неприятности. Но Берже останал на своето и отказал да отговаря на други въпроси, докато не си наеме адвокат. Според френския закон той имаше това право, тъй като беше вече арестуван официално. Комисарят се принудил да се задоволи само с толкава и така разпитът за този ден свършил.

На следната утрин въпросните дами се явили в участъка, веднага познали показаните им вещи и заявили, че били техните. Берже бил докаран. Една от дамите веднага познала в негово лице любезния младеж, който я поканил в своя автомобил. Другата не била съвсем сигурна, защото било тъмно, когато приела поканата му да я отведе с колата си до дома й; не могла да види лицето му много добре, но казала, че ще го познае по гласа. Комисарят накарал Робер да прочете няколко реда от един вестник. Едва прочел пет-шест думи, и дамата извикала, че е той — сигурна била! Трябва да отбележа, че Берже имаше особено звучен и гальовен глас. Дамите били освободени, а Берже бил върнат в килията му. Несесерът и часовникът се намирали на масата пред комисаря. Погледът му се плъзнал машинално по тях. Внезапно чертите на лицето му се изопнали.

Чарли прекъсна приятеля си.

— Саймън, как е възможно да знаеш всичко това? Ти си измисляш!

Саймън се разсмя.

— Поукрасявам го малко драматично. Възпроизвеждам ти съдържанието на първия си репортаж. Трябваше да го напиша колкото може по-ефектно, разбираш, нали?

— Продължавай тогава.

— Добре. Комисарят наредил да извикат един от неговите хора и го запитал имал ли е Берже ръчен часовник, когато го арестували. Ако е имал, да го донесат. Имай предвид, че всичко това излезе наяве после, докато се разглеждаше делото. Агентът донесъл часовника на Робер. Часовникът бил златен, имитация — мисля, че металът се казва ауерум, — и имал кръгъл циферблат. Вестниците бяха дали маса сведения по убийството на Джордан; например, че ножът не бил намерен (впрочем той изобщо не можа да бъде намерен) и че полицията не могла да намери отпечатъци от пръсти. Би могло да се очаква, че отпечатъци ще бъдат намерени било по портфейла на Джордан, било по дръжката на вратата. Естествено от това полицията дойде до заключението, че убиецът е носил ръкавици. Но вестниците не съобщиха една подробност, защото полицията нарочно го запази в тайна, а именно: по време на претърсването на стаята на Джордан детективите преметоха пода с гъста четка за прах и намериха малки парченца строшено стъкло. Не беше възможно те да са от часовника на Джордан — той беше здрав; а и не значеше, че непременно ще бъдат от часовника на убиеца. Въпреки това съществуваше вероятност в своята бързина и нервност убиецът да се е блъснал в някоя мебел и тогава стъклото на часовника му да се е счупило. В подобна ситуация той едва ли би забелязал такава дреболия. Не били намерени всички парчета от счупеното стъкло, но намерили достатъчно, за да установят, че били от малък и валчест часовник. Комисарят бил запазил парчетата увити грижливо в японска хартия и в плик, а сега ги извадил и ги сложил на масата пред себе си. Те отговаряли точно на часовника, намерен в стаята на Лидия. Можело да бъде и просто съвпадение. Хиляди часовници имат такъв размер и форма. Но часовникът на Лидия имал стъкло. Комисарят се замислил. Преценил различни възможности, но те били толкова пресилени, че свил рамене. Да: през времето, докато Берже се разхождал по булеварда, според както той твърдял — поне три четвърти час, — той имал време преспокойно да отиде до жилището на Джордан (то се намира само на десетина минути от заведението на Жожо), да извърши убийството, да си измие ръцете, да почисти дрехите си и пак да се върне. Но защо пък ще е носил часовника на жена си? Той си имаше свой часовник. Разбира се, възможно беше неговият да е бил повреден по това време. Комисарят поклатил глава замислено. Чарли се закиска.

— Какви ги плетеш, Саймън?

— Затваряй си устата!… Комисарят наредил негови чиновници в граждански дрехи да издирят всички часовникари в обсег от два километра от жилището на Робер и да разпитат дали през последната седмица е бил донасян за поправка от злато-имитация или пък малък дамски часовник, за да му се сложи стъкло. Няколко часа по-късно хората се върнали и съобщили, че при един часовникар, на по-малко от половин километър от къщата на Робер бил занесен за поправка един часовник, отговарящ напълно на описанието, и после пак бил взет. Същевременно клиентката оставила и друг часовник, за да му се постави стъкло. Той веднага го направил и половин час по-късно клиентката си го взела. Той не можел да си спомни как изглеждала въпросната дама, но му се сторило, че говорела с руски акцент. Двата часовника били показани на часовникаря. Той заявил, че били същите, които поправил. Комисарят засиял от радост, като че ли се намирал в Олдпорт, в Марсилия, пред голяма тава с любимата му риба плакия. Имал вече основание да смята, че е пипнал убиеца!

— А каква е била развръзката? — запита Чарли.

— Толкова проста, като две и две четири. Берже повредил часовника си, затова взел временно часовника на Лидия. Тя почти не излизала из града, затова не й трябвал. Не трябва да забравяш, че тогава тя е била смирена, скромна, по-скоро свенлива женичка, с твърде малко приятелки; да, мога да кажа, водела е малко летаргичен живот. По време на делото двама свидетели се заклеха, че видели този часовник в Робер. Жожо (той е полицейски копой) познавал Робер като мошеник, затова го запитал откъде има този часовник. Той подхвърлил пред Берже между другото, че имал нов часовник. Берже му казал, че бил на жена му. Сутринта след убийството Лидия отишла при часовникаря, за да вземе часовника на мъжа си, а оставила и своя, за да му поставят ново стъкло. Пред Робер не станало дума за това стъкло, та той изобщо не знаел, че бил счупил стъклото.

— Но ти да не искаш да кажеш, че само за това са го осъдили?

— Не, но то беше достатъчно юридическо основание за комисаря да го подведе под отговорност за убийство. Той мислеше, че ще се намерят и други доказателства, както и всъщност стана. По време на всички разпити Берже прояви удивителна ловкост и самообладание. Щом можеха да му докажат нещо, веднага го признаваше. Така например не се и опита да отрича, че той бил крадецът на ръчни чанти; призна освен това, че дори след осъждането му пак „реквизирал“ автомобили, когато му притрябвала кола. Толкова лесно можело да става, че изкушението било твърде силно за неговия слаб морал, а опасността блазнела жаждата му за авантюри. Но отричаше категорично да има каквато и да е намеса в убийството. Това, че парчетата стъкло отговаряли на часовника на жена му, не доказвало нищо. Самата Лидия пък се кълнеше с ръце и крака, че тя счупила стъклото. Следователят, на когото било възложено делото, се намери пред истинска загадка по отношение на парите, откраднати очевидно от Берже, защото от тях никъде нямаше и следа, а и действително никога не можеха да ги намерят. Друго странно обстоятелство беше, че липсваше каквато и да е следа от кръв по дрехите, носени от Берже през тази нощ. И ножът не можа да бъде намерен. Доказано бе, че Берже имал нож — в средата, където се движеше, такова нещо е най-обикновено, — но се кълнеше, че преди месец го изгубил. Аз ти разказах вече, че детективите бяха свършили чудесна работа. Никакви отпечатъци от пръсти не бяха намерени нито по крадените автомобили, нито по крадените ръчни чанти, които той опразвал и чисто и просто изхвърлял на улицата, откъдето по-късно някоя и друга достигала до ръцете на полицията. Това доведе до заключението, че Берже е носил ръкавици. Между нещата му намериха един чифт кожени ръкавици с маншети, но не беше вероятно да е носил тях, когато е отишъл при Джордан. А тъй като от положението на трупа личеше, че Джордан е получил смъртоносния удар тъкмо в момента, когато слагал нова грамофонна плоча, ставаше ясно, че не можеше Берже да го е убил веднага, когато Джордан го е пуснал да влезе. Освен това тези ръкавици бяха толкова грамадни, че не се събираха в джобовете му; а ако ги беше носил на ръцете си, все някой в заведението на Жожо щеше да ги забележи. Разбира се, снимката на Берже беше поместена във всички вестници. Предвид на възникналите мъчнотии, полицията прибягна до помощта на печата. Вестниците помолиха всеки, който си спомня, че към еди-коя си дата е продал един чифт сиви ръкавици на младеж със сив костюм, да се обади в полицейския участък. Вестниците разтръбиха нашироко обявата. Повторно поместиха снимката на Берже с надпис отгоре: „Вие ли му продадохте ръкавиците, които е носил при убийството на Теди Джордан?“

— Знаеш ли, винаги съм се чудил каква сатанинска готовност проявяват хората да издават всекиго, ама всекиго без разлика. Някои твърдят, че това било обществено съзнание, но аз не им вярвам нито думичка. Не вярвам да е поне в повечето случаи дори и от желание да си направят реклама. Смятам, че се дължи чисто и просто на вродената низост в човешката природа; хората чисто и просто изпитват удоволствие да си пакостят един на друг. Ти знаеш много добре, английското държавно съкровище и кралският прокурор разправят, че имали чудесно организирана шпионска служба, за да откриват всички данъчни измами и всички тайни споразумения и тъй нататък при бракоразводните дела. А то — нищо подобно! Чисто и просто се осланят на анонимни писма. Страшно много хора има, които само това чакат — да забият нож в гърба на някого, щом забележат, че ще има възможност да се изплъзне от ръцете на съдебните власти по каквато и да е работа.

— Жалка работа — каза Чарли, но веднага добави приятелски: — Но аз мисля, че преувеличаваш.

— Хм… както и да е, дойде една продавачка от отделението за ръкавици при „Троа картие“ и съобщи, че си спомняла, че в деня на убийството продала един чифт сиви ръкавици на някакъв младеж. Тя беше четиридесетгодишна, а той й харесал. Особено много държал ръкавиците да отговарят точно по цвят на сивия му костюм. Трябвало да бъдат достатъчно широки, за да може да ги слага без усилие. Берже й бе показан заедно с дванадесет други младежи и тя веднага го позна, но то съвсем не беше трудно, както и адвокатът подчерта, защото току-що беше видяла снимката му във вестниците. Тогава полицията спипа един приятел на Робер, мошеник като него; при разпита този свидетел заяви, че се срещнали вечерта в деня на убийството, и то не на булеварда, а Берже отивал по посока на жилището на Джордан. Той подал ръка на Робер и забелязал, че носел ръкавици. Но тъкмо този свидетел беше изпечен мошеник, с много лошо минало. Адвокатът на Робер го нападна остро по време на делото. Берже отрече да се е виждал с него през въпросната вечер, а адвокатът му се опита да убеди съдебните заседатели, че този човек е измислил цялата тази история, за да направи мили очи на полицията.

— И в края на краищата панталоните изядоха главата на Берже. Вестниците поместиха какви ли не подробности върху спретнатото облекло на Робер — „елегантният гангстер“ и тем подобни. Като ги четеше човек, трябваше да си каже, че сигурно е поръчвал костюмите си в „Севил роу“, а шапките — от Шарве. Прокурорът се опита да докаже, че постоянно бил страшно закъсал за пари. Разпитаха из всички магазини, от които той и домашните му пазарували, за да открият дали е имало открити сметки. Оказа се обаче, че всички покупки са бивали най-редовно плащани, и нямаше никакви открити задължения. Но по отношение на облеклото, откакто излязъл от затвора, Робер си набавил само един сив костюм и нищо друго. Изпратеният при шивача детектив запитал кога бил платен този костюм. Тогава шивачът проверил в книжата си. Тази фирма си правела широка реклама, тя имала голям оборот и доставяла облекло по мярка на много ниски цени. Тогава станало ясно, че с този костюм Робер си поръчал и втори панталон. Веднага схванали значението на това обстоятелство и затова го държали грижливо в тайна до деня на делото.

— Честна дума, прокурорът предизвика голяма сензация, като разкри тази подробност. Че Берже имал два панталона към сивия си костюм и че единият от тях липсваше — съмнение не можеше вече да има. Когато го запитаха, отначало той не можеше да даде каквото и да е обяснение. Но не загуби присъствие на духа. Само заяви просто, че знаел, че панталонът липсвал. Той напомни, че от месеци насам нямал възможност да проверява гардероба си, защото се намирал в предварителен арест. А когато го запитаха как си обяснява изчезването на панталона, той заяви, че някой от полицаите, изпратени да извършат обиска, може да е имал нужда от нов панталон, и го е задигнал. Но мадам Берже си имаше готово обяснение, и то отлично стъкмено, трябва да призная. Тя заяви в показанията си, че Лидия изгладила панталона, както правила винаги, след като Робер го носел, но ютията била много гореща и панталонът бил изгорен на едно място. По отношение на облеклото си синът й бил болезнено взискателен, защото с голяма мъка събрал парите, за да плати костюма си, трябвало да се очаква, че ще се разсърди страшно много на жена си. А тъй като мадам Берже виждала, че снаха й била в напреднала бременност, пожелала да я предпази от упреци и предложила да не му казват нищо. Тя решила да махне панталона, а Робер сигурно изобщо нямало да забележи, че вече го няма. На въпроса, какво го е направила, майката отговорила, че някакъв скитник дошъл на вратата им да проси, а тя вместо пари му дала панталона. Тогава съдиите разпитаха колко голямо било изгореното място. Мадам Берже обясни, че панталонът не можел вече да се носи; а когато прокурорът заяви, че можело повредата да бъде поправена чрез допълнително натикано парче, тя възрази, че щяло да коства повече, отколкото самият панталон струвал. На това прокурорът отново възрази, че при тежкото материално положение на семейството Робер можел да износи панталона у дома. Сигурно по-добре щяло да бъде да понесат едно ядосване, отколкото да захвърлят една дреха, която още можела да върши работа. Мадам Берже каза, че това изобщо не й минало през ума; тя дала панталона на скитника в момент на внезапен порив, за да се отърве от него. Прокурорът тогава възрази, че тя искала да се отърве от него само защото е бил изцапан с кръв. Не го е дала на никакъв просяк, а го е унищожила. Майката отрече най-разпалено това. Добре, къде е тогава този скитник? Той ще разбере от вестниците, че се касае за живота на един човек и сигурно ще се яви пред съда. Мадам Берже се обърна към дописниците на вестниците и разпери драматично ръце.

— Да бъдат така добри господата — викна тя — да го разгласят до Бога, да молят този човек, да го заклинат да се яви пред съда, за да спаси сина ми!

— Тя се държа, великолепно по време на разпита. Прокурорът я подложи на безпощаден разпит, но тя се бори като фурия. Той разрови целия живот на Робер. Тя призна всичките му злодеяния, от случката в тенис клуба до кражбата в кантората на борсовия посредник, който го приел на работа по милост, въпреки предишната му присъда. Тя пое върху себе си вината за всичко. Във Франция свидетелите могат да се впускат в много повече подробности, отколкото в Англия. И тъй, тя се упрекна горчиво и призна, че всички прегрешения на сина й се дължали само на нейната отстъпчивост при възпитанието му. Той бил единственото й дете, затова го глезела. Мъжът й загубил единия си крак във войната, когато в едно сражение давал помощ на ранени. Разстроеното му здраве я принудило да посвети на него цялото си внимание — в ущърб на майчинските си задължения. А когато настъпил преждевременният край на бащата, горкото момче останало без надзор. Тя апелира към чувствата на съдебните заседатели и на няколко пъти подчерта голямата тъга, която сполетяла нея и Робер, когато изгубили главата на своето малко семейство. Тогава синът й останал нейната единствена утеха в живота. Тя го описа като жизнерадостен, своеволен, леснодостъпен за вредното влияние на лоши другари, но извънредно привързан към нея — каквито други прегрешения и да е правил, — неспособен да убие един човек, от когото нищо друго не бил виждал освен добрини.

— Но не знам защо тя никак не направи добро впечатление. Тя по такъв начин изтъкваше неоспоримата си почтеност, че дразнеше. Макар и да защищаваше сина си — зеницата на окото й, тя не пропусна нито веднъж да наблегне пред съда, че била дъщеря на генералщабен офицер. В съдебната зала се появи в елегантна черна рокля — може би прекалено елегантна и всички останаха с впечатление, че тази жена се опитва да живее извън своите материални възможности. А и суровите решителни черти на лицето й показваха характер, склонен да действува не по чувства, а по сметка. Не можеше да й се повярва, че ще даде на някой просяк кора хляб, камо ли един панталон — макар и повреден.

— Ами Лидия?

— Лидия беше много трогателна. Тя беше в напреднала бременност. Лицето й беше подуто от плач, гласът й едва излизаше, та почти не се чуваше какво шепнеше. Никой не повярва историята, че самата счупила стъклото на часовника си, но прокурорът съвсем не я нападна тъй остро, както нападна свекърва й. Повече от очебийно беше, че тя е само невинна жертва на жестоката съдба. Мадам Берже и синът й бяха злоупотребили с нея безпощадно за своите собствени цели. Съдиите сметнаха, че е твърде естествено тя да прави всичко възможно, за да спаси мъжа си. Просто беше покъртително, когато тя разказа колко мил и добър бил той винаги с нея.

— Стана ясно като бял ден, че тя беше лудо влюбена в него. А беше просто трогателно да видиш как го погледна тя, когато зае мястото си на свидетелската скамейка. Сред цялата тази сбирщина от свидетели, полицаи, детективи, затворнически пазачи, комарджии, шпиони, мошеници, вещи лица (бяха призовали няколко вещи лица, за да проверят душевното състояние на Робер — да видиш каква чудесна картина нахвърлиха за характера му), казвам ти, сред цялата тази сбирщина Лидия изглеждаше единственото човешко същество.

— Мадам Берже беше наела адвоката Лемоан, един от най-добрите френски криминалисти. Той беше много висок, слаб човек, с продълговато, бледосиво лице, големи черни очи и гъста, черна като смола коса. По-изразителни от неговите ръце не съм виждал. Имаше внушителен вид с черната си роба и белия си нагръдник. Имаше широки, мощни гърди. Напомняше — и аз самият не знам защо — на някой от онези тайнствени образи по картините на Конги. Той беше актьор и оратор едновременно. Беше в състояние с един-единствен поглед да изрази мнението си за характера на някой човек и с една-единствена пауза да постави под съмнение всички известни показания. Да беше там да видиш с каква ловкост въртеше свидетелите на противната страна, с какви мазни любезности ги объркваше да изпадат в противоречие със самите себе си, с какъв свещен гняв изобличаваше низкия им манталитет, с каква ирония излагаше на присмех твърденията им. Той можеше да бъде колкото пленителен, толкова и груб и рязък. Когато вещите лица заявиха, че въз основа на своите неколкократни наблюдения върху Берже в затвора дошли до заключението, че той бил суетен, надменен, лъжлив, безогледен, аморален, безсъвестен и без разкаяние. Лемоан се впусна да спори с тях като същински учен психолог. Цяло удоволствие беше да следиш как работи сложният механизъм на изтънчения му ум. Обикновено говореше с лек разговорен тон, но му придаваше по-голяма пълнота чрез обаянието на гласа си и добре отмерените си подбрани изрази. Каквото и да кажеше, то беше все изгладено, готово направо да бъде отпечатано, а заключението му накрая, когато той отприщи целия порой на красноречието си — просто стихия! Подчерта дебело, че доказателствата са недостатъчни. Обсипа с презрение свидетелите с печална слава и заяви, че не заслужавали никакво доверие. Изтъкна неочаквани и поразителни аргументи и заяви, че изнесените от прокурора обстоятелства не били достатъчни, за да се обоснове една осъдителна присъда. Ту заговорваше в приятелски тон и се обръщаше към съдебните заседатели като „човек към човек“, ту отново се впущаше в разпалена защита, а гласът му се усилваше все повече и повече, докато най-сетне цялата зала отекваше гръмливо. Тогава пауза… Такава драматична противоположност, че кожата ти настръхваше и тръпки те полазваха. А най-сетне заключението: просто величествено. Той се обърна към съдебните заседатели, подчерта, че те трябвало да решат по право и по съвест, но — той съумя да подбере особено внушителни думи — и да изключат всички предразсъдъци, които може да са се наслоили в душата им поради признатите предишни прегрешения на този младеж. С тих разтреперан от вълнение глас — Боже колко покъртително беше! — той им припомни, че този човек, за когото прокурорът иска смъртно наказание, е син на вдовица, а тя самата дъщеря на войник с големи заслуги за благото на родината си; че той е син на офицер, посветил живота си за отбраната на тази страна. Той припомни, че подсъдимият се е оженил млад, че женитбата му станала по любов. А съпругата му сега носела в утробата си плода на тяхната любов. Биха ли могли тогава съдебните заседатели да допуснат това невинно дете да се появи на света заклеймено с позорния белег като дете на осъден за убийство баща?… Напразен патос? Разбира се, че беше напразен патос, но ако беше там, за да чуеш тези трогателни, покъртителни, сърцераздирателни думи й тонове и косата ти да настръхне от тях, тогава не щеше така да го наречеш. Боже-е-е, как плакаха хората! И аз самият насмалко да се разплача, но тъкмо тогава забелязах сълзи по бузите на Робер и как той ги бършеше с кърпичката си… толкова смешно ми се видя, че можах да се овладея. Но казвам ти, величествено постижение, та никой съдебен служител в света не би могъл да спре стихийните ръкопляскания, които избухнаха, когато защитникът седна.

Прокурорът беше червендалест, нисък, пълен мъж, на около тридесет и пет или четиридесет години, на вид същински селянин от Северна Франция. Просто сияеше от самодоволство. Личеше, че делото откриваше пред него великолепна възможност да напредне в службата си. Той беше словоохотлив, но неясен, и то до такава степен, че без намесата на услужливия председател съдебните заседатели не биха могли да разбират за какво собствено става дума. Той прояви евтина мелодраматичност. По едно време се обърна към Робер, който тъкмо в този миг се беше обърнал да прошепне нещо на пазача до себе си:

— Сега може да се усмихвате, но усмивката ви ще се изпари, когато потеглите на последния си път, с ръце, завързани отзад, и в сивия утринен здрач ще изтръпнете, като видите гилотината пред себе си. Тогава никаква усмивка няма да появи на устните ви. Не, тогава краката ви ще се преплитат от страх и сърцето ви ще се свие от разкаяние за отвратителното ви престъпление.

Берже погледна към пазача насмешливо, а в усмивката му се четеше такова презрение към думите на прокурора, че обвинителят му сигурно би се смутил, ако не беше толкова безгранично самоуверен. А ако беше видял как Лемоан се държеше с него — просто драго да ти стане! Той му правеше най-несдържани комплименти, но до един пропити с хаплива ирония, и прокурорът, въпреки своето самомнение, не можеше да не забележи, че защитникът го смята за глупак. Лемоан беше толкова язвителен, но същевременно толкова безупречно вежлив и толкова снизходително внимателен, че дори и по устните на председателя заиграваше одобрителна усмивка. Аз твърде много се съмнявам, че прокурорът изобщо не успя да се издигне чрез това дело.

— Тримата съдии бяха на една редица. Със своите пурпурночервени роби и с черните си четириъгълни шапки имаха твърде внушителен вид. Двамата от тях бяха мъже на средна възраст и нито веднъж не отвориха уста. Председателят беше стар човечец с набръчкано лице, като на маймуна. Имаше уморен, провлачен глас, но беше твърде предпазлив. Слушаше внимателно, а когато се обаждаше, говореше без строгост, но с толкова безстрастно спокойствие, че страх да те хване. Той обладаваше хладнокръвния разсъдък на човек, който не си прави вече никакви илюзии относно човешката природа, но — понеже от толкова отдавна знаеше, че човек е способен на всякаква низост — посрещаше тази истина със същото примирение, както и обстоятелството, че човек има две ръце и два крака. Когато съдебните заседатели се оттеглиха на съвещание, ние, журналистите, се пръснахме да си побъбрим малко и да пийнем по чаша винце или да се подкрепим с по едно кафе. Очаквахме, че не ще им трябва много време за съвещание, защото беше станало късно и искахме да предадем репортажите си. Не се съмнявахме, че ще произнесат „виновен“ за Робер. Когато присъствувам на дела по убийства, най-силно впечатление ми прави пълното различие във впечатленията, когато човек присъствува в съдебната зала и после, когато чете вестниците. Когато човек чете доказателствата, мисли, че са доста оскъдни и му се струва, че ако той самият е съдебен заседател, по-скоро ще отсъди с „in dubio pro reo“^[1] Но като си казва тъй, човек не се замисля, че доказателствата оказват съвсем друго въздействие сред общата атмосфера.

След около един час ни казаха, че съдебните заседатели дошли до разбирателство, и ние се втурнахме пак в съдебната зала. Докараха Робер и ние всички станахме на крака, когато съдиите влязоха в колона, един след друг. Бяха запалили лампите, а осветлението в препълнената зала произвеждаше по-скоро зловещо въздействие. Всички потръпваха от нетърпение. Ходил ли си в Олд-бейли?

— Право да ти кажа, не съм — отговори Чарли.

— Аз често ходя там, когато съм в Лондон. Там човек може много нещо да научи за човешката природа. В сравнение с френските съдилища там владее съвсем друга атмосфера. Тя винаги ми е правила много силно впечатление. На какво се дължи, не мога да кажа. В Олд-бейли човек чувствува, че подсъдимият е изправен пред величието на закона. От него търси сметка нещо безлично — правото, като отвлечено понятие. Да — една идея. Поражда се страхопочитание в първоначалния смисъл на думата. Обаче през двата дни, в които присъствувах при разглеждането на делото във френския съд, изпитах съвсем друго чувство. Не останах с впечатлението, че там владее някаква величава отвлечена идея, а по-скоро ми се струваше, че правосъдният апарат е уредба, посредством която обществото брани сигурността си, собствената и привилегиите си срещу злодеите, които ги застрашават. С това съвсем не искам да кажа, че съдебната процедура е незаконна или присъдата несправедлива. Искам да кажа, че тук човек остава с друго впечатление: тук срещу злодеите се надига морално едно общество, защото всъщност се бои, а оттатък се поддържа един принцип заради самия него. Тук подсъдимият е изправен пред хора, които се отбраняват, а не както у нас, пред една идея, която ще пребъде, ако ще дори и небето да се провали. Тук се поражда страх, а оттатък страхопочитание. Присъдата гласеше: „Провинен в убийство, със смекчаващи обстоятелства“.

— Какви бяха смекчаващите обстоятелства?

— Никакви, но френските съдебни заседатели не обичат да осъждат човека на смърт, а при смекчаващи обстоятелства във Франция не може да бъде произнесена смъртна присъда. Берже се отърва с петнадесет години принудителна работа.

Чарли погледна часовника си и стана.

— Трябва да си отивам.

— Ще ти дам репортажа, който написах по това дело, и тогава ще можеш да го прочетеш на спокойствие. И виж, всъщност това е есе върху престъпността; написах го един вид от любов към спорта. Показах го на твоята приятелка, но мисля, че тя не го хареса особено много. Във всеки случай върна ми го без нито една дума. Като упражнение по язвителен хумор не е лошо.