Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Christmas Holiday, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dune (2014 г.)

Издание:

Съмърсет Моъм. Една любов в Париж

Американска, първо издание

Превод: Катя Петрова, Димо Петров

Редактор-стопанин: Славчо Атанасов

ИК „ВЕК 22“, София, 1992 г.

ISBN: 954-416-052-3

История

  1. — Добавяне

Глава V

Чарли нямаше представа колко време е стоял до прозореца и колко дълго е гледал разсеяно надолу към тъмния двор, когато гласът на Лидия го изтръгна от хаоса на мислите му, които връхлитаха върху него в страшно безредие.

— Май че съм спала — обади се тя.

— И на мене така ми се струва.

Чарли запали лампата; досега не беше посмял да го направи, за да не събуди Лидия. Огънят беше почти загаснал, затова младежът му сложи още дърва.

— Толкова отпочинала се чувствувам. Спах, без да сънувам.

— А иначе лоши сънища ли сънувате?

— Страшни.

— Ако искате да се облечете, можем да отидем да се нахраним.

Младата жена го погледна, в усмивката й имаше нещо иронично, но не недружелюбно.

— Сигурно сте свикнал да прекарвате Коледа малко по-другояче, не както днес, предполагам?

— Признавам, малко по-другояче — отговори той с весел смях.

Лидия отиде в банята и той дочу плискането на вода. Когато се върна, беше все още с неговата пижама.

— Ако обичате, идете сега вие да се измиете. В това време аз мога да се облека.

Чарли я остави сама. Той смяташе за нещо напълно естествено тя да се срамува да се облича в негово присъствие, макар че цяла нощ беше спала в съседното на неговото легло.

Лидия го заведе в един ресторант на улица Мен, където, както тя каза, не било много скъпо.

Макар и малко старовремско с лампериите и с персийските си завеси и медни съдове, заведението беше приветливо, а и нямаше никакви други посетители с изключение на две дами на средна възраст, с яки и вратовръзки, и трима млади индийци, които ядяха мълком, приведени над чиниите си. Човек оставаше с впечатлението, че са самотни и без приятели, дошли да прекарат тук вечерта, защото не са знаели къде другаде да отидат.

Чарли и Лидия седнаха в един ъгъл, където никой не можеше да ги чува какво говорят. Лидия се нахрани с голяма охота. Когато й предложи втората порция, тя му подаде чинията си.

— Свекърва ми винаги се плашеше от желанието ми за ядене. Казваше, че съм ядяла като невиждала, сякаш никога не съм си дояждала, а и си беше вярно, разбира се.

Чарли се трогна. Какво особено чувство изпитва човек, когато седи на една маса с някого, който години наред не е имал достатъчно какво да си дояде! И още нещо: той не можеше да разбере как е възможно човек да е преживял толкова много нещастия и пак да яде така лакомо. По този начин трагедията й придобиваше известен комичен оттенък. Лидия съвсем не беше романтичен образ, а най-обикновено младо същество и по този начин съдбата й изглеждаше още по-ужасна.

— Разбирахте ли се със свекърва си? — запита я той.

— Да, доста добре. Не беше лоша жена. Иначе строга, практична, стисната и интригантка. Беше добра домакиня и всичко трябваше да става така, както тя го искаше. Аз я докарвах до вбесяване с руската си немарливост, но тя толкова добре се владееше, че не изпускаше нито една думичка. Страшно много държеше на външността си. След Робер външността й за нея беше най-важното нещо на света. Гордееше се, че баща й бил генералщабен офицер, а мъжът й висш лекар. И двамата били наградени с „Почетния легион“. Мъжът й загубил единия си крак по време на войната. Тя твърде много се гордееше със заслугите на двамата, а общественото положение, което беше придобила по този начин, играеше за нея голяма роля. Може и да е имало известно големеене в нея, но такова, че не дразнеше другите, а само им се струваше забавно. Тя имаше морални разбирания, каквито повечето чужденци биха считали за невъзможни у една французойка. Например нямаше никакво снизхождение към жените, които мамят мъжете си, но смяташе, че е напълно естествено мъжете да мамят жените си. Никога дори и през ум не можеше да й мине да приеме някаква покана, ако не беше сигурна, че и тя на свой ред ще може да покани същото лице. Ако сключеше някаква сделка с покупка, придържаше се в нея дори и да ставаше ясно, че е била злополучна. Макар и по пет пъти да обръщаше всеки петак, преди да го похарчи, беше честна до болезненост, честна поначало и особено по отношение на семейството си. Имаше дълбоко вкоренено чувство за справедливост. Напълно съзнаваше, че не било почтено от нейна страна, като е оставила Робер да се ожени за мене, преди да ми е казала цялата истина за него, и че трябвало да ми предостави свобода да си избера при дадените обстоятелства дали ще искам да се омъжа за него, или не. Разбира се, аз нито за минутка не бих се поколебала, но тя не го знаеше. За нея беше напълно ясно, че аз имах основание да я упреквам. Но щом се отнасяше за Робер, за него беше готова всекиго да жертвува. За него се налагаше да бъде снизходителна към мене и да търпи много работи, които не й бяха приятни. Тя използуваше всичката си решителност, всичкото си самообладание, всичката си тактичност, за да направи брака ни щастлив. В него виждаше единствената възможност да поправи Робер, а обичта й към него беше толкова голяма, че беше съгласна и да го изгуби, ако й го отнема. Беше готова дори и влиянието си над него да изгуби, а една жена цени може би повече влиянието си, отколкото обичта независимо дали се отнася до син, съпруг или любовник. Тя беше заявила, че не иска да се меси в нашия живот и удържа на думата си. Освен в кухнята, когато по-късно се отказахме от прислужница, и по време на обедите почти не се виждахме. Когато не излизаше из града, постоянно си стоеше в малката пристройка. Понякога ни се струваше, че може да й е скучно сама, затова я канехме при нас, но тя винаги отказваше под предлог, че имала работа: да пише писма или да дочете някоя книга. Такава жена беше, че мъчно можеше да я обичаш, но беше невъзможно да не я уважаваш;

— И какво стана с нея? — запита Чарли.

— Разходите по делото я разориха. Пръсна по-голямата част от парите си, но спаси Робер от затвора, а останалите глътнаха адвокатите. Принуди се да продаде къщичката си, главната й опора за прилично съществуване според общественото й положение, а след това се наложи и да заложи пенсията си. Тя открай време си беше добра готвачка и постъпи като домакиня при един американец.

— Често ли се виждахте с нея?

— Не. А и защо? Нищо вече не ни свързва. Тя престана да се интересува от мене, след като вече нищо не можеше да очаква от мене по отношение на влиянието ми върху Робер.

Лидия продължи да му разказва за семейния си живот. За нея било голяма радост да си има свой собствен дом и цяло блаженство да не бъде принудена всяка заран да отива на работа. Тя скоро открила, че нямали твърде много пари, но в сравнение с онова, което била привикнала, сега живеела в охолство. Робер се държал с нея очарователно, затова било лесно да се разбира с него, макар че обичал да я кара все да му прислужва, но тя толкова силно го обичала, че за нея било цяло щастие да му шета. Той бил весел, с дързък нехаен цинизъм, та я разсмивал, а жизнената му сила просто бликала от него. Щедростта му граничела с престъпност, особено като се имало предвид в каква беднотия живеели. Подарил й една златна гривна и един несесер на стойност най-малко две хиляди франка, също и една дамска чанта от крокодилска кожа. Учудила се, когато в едно от отделенията на чантата намерила една трамвайна карта, а когато запитала Робер как е попаднала тази карта там, той се разсмял. Казал й, че е купил чантата от една госпожица, която загубила много пари при надбягванията. Нейният любовник току-що й подарил чантата, а и толкова ниска цена му предложили, че не могъл да устои и купил чантата. Понякога я завеждал на театър, а оттам отивали в Монмартър да танцуват. Когато поискала да знае откъде взема пари за такъв разкош, той й отговорил весело, че светът бил пълен с глупаци, а умните хора трябвало сегиз-тогиз да докопват по нещичко от благата на живота. Но тези си разходи криели от мадам Берже.

Лидия не допускала, че любовта й към Робер можела да стане още по-силна, отколкото по времето на сватбата им, но от ден на ден страстта й все повече се разпалвала. Той бил не само удивителен любовник, но и великолепен приятел. Около четири месеца след женитбата им Робер изгубил службата си. Това предизвикало у дома разправии, но те останали непонятни за Лидия, защото заплатата на Робер била твърде недостатъчна. Той и майка му се затваряли в пристройката, а когато Лидия след това виждала свекърва си, ясно се забелязвало, че старата жена била плакала. Лицето й бивало разстроено, тя хвърляла към Лидия злобни, ненавистни погледи, сякаш Лидия била виновна за станалото, но тя нищо не можела да разбере. После веднъж дошъл старият приятел на семейството доктор Легран, полковникът, и тогава тримата се затворили в стаята на мадам Берже. Два-три дни Робер бил мълчалив, а и малко нещо сприхав — за пръв път, откакто го познавала. Когато го запитала какво има, отговорил й рязко да не се грижи за тази работа. После — навярно защото му се сторило необходимо да й даде някакво обяснение — добавил, че цялата разправия станала, защото майка му била скъперница. Обаче Лидия знаела, че мадам Берже наистина била стисната, но когато се отнасяло за сина й, ни най-малко не се скъпяла. Но понеже виждала колко нервен бил станал Робер, предпочела нищо да не каже. Два-три дни мадам Берже изглеждала угрижена, после всичко си тръгнало пак по обикновено му. Въпреки всичко се отказала от прислужницата, която дотогава държала по принцип, тъй да се каже, защото доколкото си има господарката прислужница, може да се чувствува дама. На Лидия обяснила, че всъщност прислужницата била само излишен разход. На двете щяло да им бъде лесно като играчка да си вършат сами домакинската работа, а когато отивала да си пазарува сама, щяла поне да бъде сигурна, че няма да я лъжат. Освен това правело й удоволствие сама да си готви — и без това нямала какво да прави. Лидия с удоволствие се заела с домашната работа.

Животът им продължил не много по-различно отпреди. Настроението на Робер бързо се подобрило; той станал пак весел, мил и очарователен, както едно време. Ставал късно, отивал да си търси работа и често се връщал късно през нощта. Мадам Берже винаги запазвала за него добра вечеря, но когато двете жени бивали сами, твърде малко ядели — по една чиния рядка супа, малко салата и малко сирене. Ясно било, че някаква тайна мъка тормозела мадам Берже. Когато Лидия отивала в кухнята, неведнъж заварвала свекърва си да стои без работа, с разстроено лице, като измъчвана от непоносим страх, но щом Лидия влизала, старата жена се съвземала и се залавяла бързо за някаква работа около съдовете. Все още правела усилия да спазва външния блясък, а когато отивала на гости при някои от старите си познати, обличала най-хубавите си рокли, слагала си малко червило, запътвала се изправена, с горда походка, като образец на буржоазна почтеност. След кратко време Робер сякаш започнал да има не по-малко пари от по-рано, макар че бил без работа. На Лидия казал, че успял да продаде няколко стари автомобила с комисиона, а после — че бил спечелил няколко хубави обзалагания на надбягванията. Без да знае защо, Лидия не можела да прогони от себе си подозренията, че ставало нещо не твърде редно. После станало нещо необикновено и я разтревожило. Един ден Робер казал на майка си, че някакъв господин, при когото се надявал да постъпи на работа, поканил него и Лидия на обед в един дом недалеч от Шартр, затова искал да отиде там с нея. Но когато излезли от къщи и се качили в автомобил, оставен през две улици от дома им, Робер открил пред Лидия, че всичко било измислено. Миналия четвъртък спечелил на надбягванията, затова искал сега да обядва с нея в Жуи. Излъгал майка си, защото тя го смитала за излишно пръскане на пари да се хранят на ресторант. Денят бил топъл, хубав. Посетителите били насядали в градината, заведението било препълнено. Намерили си две места на една маса, където имало вече една компания от четирима души. Тази компания почти привършвала обеда си и си тръгнала, когато Лидия и Робер били още наполовина с яденето си.

— О, я гледай! — викнал Робер. — Една от дамите си забравила чантата.

Той я взел и я отворил за най-голяма изненада на Лидия. Тя видяла, че в чантата имало пари. Той се озърнал бързо на две страни и хвърлил към жена си остър, хитър и лукав поглед. Сърцето й замряло. Тя била твърдо убедена, че той се готвел да измъкне парите и да ги скрие в джоба си. От ужас дъхът й пресекнал. Но в този миг се върнал един от кавалерите, които седели преди това на масата, и видял Робер с чантата в ръце.

— Какво правите с тази чанта? — запитал той.

Робер го изгледал с откровена пленителна усмивка.

— Тука беше забравена. Исках да видя дали няма да намеря на кого е.

Господинът го изгледал със строг, недоверчив поглед.

— Трябваше просто да я предадете на съдържателя.

— И смятате, че тогава щяхте да си я получите, така ли? — отговорил Робер с приятелски тон и подал чантата.

Непознатият взел чантата, без да каже нито дума, и си отишъл.

— Жените са престъпно немарливи с чантите си — казал Робер.

Лидия си отдъхнала с облекчение — подозрението й било неоснователно. Толкова много хора имало наоколо, как е било възможно човек да се реши на такава дързост, да измъкне пари от чужда чанта? Опасността била преголяма. Но тя познавала всяко отделно движение на лицето на Робер, затова колкото да й се виждало невероятно, дълбоко в душата си била уверена, че той имал намерение да вземе парите, и щял да го сметне като отлична шега.

Тя решително изхвърлила из паметта си тази случка, но когато по време на онзи страшен преди обед прочела във вестника, че англичанинът Теди Джордан бил убит, пак си я спомнила. Спомнила си за изражението на очите на Робер. Сега разбрала от какво е било кървавото петно по панталона му. Разбрала защо Робер имал толкова мрачен вид, когато изгубил службата си, защо майка му била толкова отчаяна и защо полковник Легран, докторът, по цели часове се затварял заедно с майката и сина и водел с тях оживени разговори. Защото Робер бил откраднал пари. А когато мадам Берже уволнила прислужницата си и започнала да пести и да стяга кесията си, направила го, защото трябвало да плати огромна сума, почти извън нейните материални възможности, за да предпази сина си от затвора. Лидия прочела още веднъж описанието на репортьора за престъплението. Теди Джордан живеел сам в един апартамент на партера, а портиерката всеки ден ходела да му чисти. Хранел се навън, обаче всяка сутрин към девет часа портиерката му занасяла кафе. Тя именно го намерила убит. Проснат на пода, по риза, с рана от нож в гърба, до него грамофонът с една счупена грамофонна плоча под трупа; това показвало, че Джордан бил намушкан, когато се готвел да смени плочата. Празният му портфейл стоял на корниза на камината. На масата край леглото имало полуизпита чаша уиски със сода; втора, неупотребявана чаша, стояла до една бутилка уиски, сифон и неразрязана торта върху поднос. От тази обстановка можело да се направи заключение, че е бил очакван гост, че гостът отказал да пие. Смъртта била настъпила преди няколко часа. Очевидно репортьорът направил на своя глава малък оглед, но колко истина имало в описанието му и колко измислено, трудно можело да се каже. Той разпитал портиерката и от нея узнал, че доколкото тя знаела, жени не били идвали никога в апартамента, а мъже, напротив, доста често, главно младежи, та по това тя правела известни свои заключения. Теди Джордан бил добър наемател, щедър, когато имал пари, затова с него нямали никакви разправии. Ножът бил забит в гърба с необикновена сила, затова полицията била убедена, че убиецът е бил мъж физически доста здрав. В стаята всичко било изрядно; по това личало, че Джордан бил нападнат неочаквано, и не е имал никаква възможност да се отбранява. Не могли да намерят ножа, но по завесата на прозореца имало кървави петна и по тях личало, че ножът бил избърсан в нея. Репортьорът съобщавал по-нататък, че полицията не намерила никакви отпечатъци от пръсти; или убиецът ги е избърсал, или пък е носил ръкавици. Първата възможност сочела към голямо хладнокръвие, а втората — че убийството било извършено с предумисъл.

След това репортьорът отишъл в бар Жожо, малък бар в една странична улица зад булевард Де ла Мадлен, посещаван от жокеи, професионални комарджии и посредници по обзалаганията. Там можело да се получи проста храна, яйца със сланина, наденици и котлети; Теди Джордан все там се хранел. Там сключвал и голяма част от сделките си. Репортьорът узнал, че Джордан бил обичан от постоянните посетители на бара. Имал и добри, и лоши времена, но когато му вървяло, бил щедър. Който искал, винаги можел да си изпроси от него чаша вино; Джордан бил добър приятел с всички. Въпреки това обикновено минавал за хитра лисица. Често го преследвали несполуки; тогава оставял сметката си да нарасне, но в края на краищата винаги я плащал. Пред съдържателя на бара репортьорът направил известен намек за подозрението, изразено от портиерката, но Жожо го намерил за неоснователно. В описанието на журналиста накрая се казвало, че полицията била заета с обстойни издирвания и разчитала до двадесет и четири часа да извърши някакво арестуване.

Лидия изпаднала в ужас. Тя нито за миг не се съмнявала, че Робер е извършил убийството. Толкова била сигурна в това, сякаш присъствувала на местопрестъплението.

— Как е могъл? Как е могъл? — викала тя.

Но щом чувала собствения си глас, изтръпвала от ужас. Дори и когато кухнята била празна, пак не смеела да изказва гласно мислите си. Първият, единственият й порив бил да спаси Робер от страшната опасност, надвиснала над него. Каквото и да бил извършил, тя го обичала; каквото и да направел, нищо не можело да окаже влияние върху любовта й. Когато се замисляла за възможността да й го отнемат, почти се разпищявала от болка. Дори и в този миг се опиянявала при спомена за меките му устни, за чувствата, които изпитвала, когато усещала стройното му младежко тяло притиснато до нейното. Казвали, че ножът бил забит с голяма сила, затова търсели някой едър, снажен мъж. Робер бил силен и жилав, но не бил нито едър, нито снажен. Тогава й дошло на ума подозрението на портиерката. Полицията щяла да търси из нощните заведения и кафенета на Монмартър и по Рю дьо Лап, където се навъртали хомосексуалисти. Робер никога не ходел из такива заведения, а Лидия знаела най-добре от всички колко далеч бил той от каквито и да е ненормални наклонности. Наистина той бил редовен посетител в бара на Жожо, но там ходели и мнозина други; той хотел там, за да получава възнаграждения от жокеите и благоприятни условия от посредниците за обзалагания.

Никакво съмнение не можело да падне върху него. Никакво основание нямало, за да падне съмнение върху него. Панталонът бил изгорен, а кой можел да се досети, че стиснатата мадам Берже е убедила сина си да си ушие два панталона за едно сако? Ако полицията откриела, че Робер се познавал с Джордан (Джордан се познавал с много хора) и ако претърсела къщата (не било вероятно, но било възможно полицията да разследва всички лица, които имали известни връзки с убития), тогава нищо не щели да открият. С изключение на малката пачка банкноти от по хиляда франка. При мисълта за тези пари кръвта на Лидия се смразила. Лесно можело да се установи, че се намирали в затруднено материално положение. Робер и тя винаги си мислели, че майка му все трябва да има някое малко съкровище, заровено някъде из градинката, но то сигурно се било стопило, откакто Робер останал без работа. А ако паднело подозрение върху него, полицията щяла неизбежно да узнае какво било станало тогава — защо си бил изгубил службата. А как можели да обяснят откъде имат у дома си тези няколко хиляди франка? Лидия не знаела колко банкноти били. Може би осем… или десет. Във всеки случай голяма сума за бедни хора. Но с такава сума мадам Берже никога не щяла да се раздели доброволно дори и да знаела по какъв начин синът й се бил добрал до нея. Не щяла да има сили да го направи. Щяла да употреби всички хитрини да укрие някъде парите, където никой няма да ги намери. Лидия била сигурна, че щяло да бъде безполезно да говори с нея; никакви аргументи не можели да увещаят старата жена да постъпи другояче. Само едно нещо й оставало: да намери банкнотите и да ги унищожи. Преди да го направи, нямало да има нито миг спокойствие. След това полицията можела да дойде. Никакви компрометиращи доказателства не щяла да намери. Замислила с трескав страх къде може мадам Берже да е скрила парите. Лидия рядко отивала в пристройката, защото мадам Берже сама си шетала, но познавала добре цялата обстановка там и започнала да премисля разположението на всяка мебел и всяко кътче, което можело да послужи за скривалище. Решила още при пръв удобен случай да извърши основно претърсване.

Удобният случай й се представил по-рано, отколкото тя предполагала. Още същия следобед след оскъдния им обед, който двете жени изяли мълчаливо, Лидия седяла в дневната. Не била в състояние да чете, но трябвало да си намери някаква работа, дано така да заглуши страшното безпокойство, което разкъсвало сърцето й. Чула мадам Берже да идва вкъщи и си помислила, че старата жена ще отиде в кухнята, но вместо това се отворила външната врата.

— Кажи на Робер като си дойде, че ще се върна малко след пет.

За своя най-голяма изненада Лидия видяла, че свекърва й била с най-хубавата си премяна. Носела черната си копринена рокля на цветенца и черно сатенено токче, а на врата си имала сребърна лисица.

— Излизаш ли? — запитала я Лидия.

— Да, днес е последният жур на генералшата. Ще ми се сърди, ако не отида. И тя, и генералът много обичаха горкия ми мъж.

Лидия разбрала. Станало й ясно, че мадам Беже считала за необходимо да се държи така, както би направила при обикновени обстоятелства. Ако се откаже от някое посещение, хората можеха лесно да си помислят, че го е направила от страх, че синът й може да бъде замесен в убийството на англичанина. А ако изпълнеше това си обществено задължение, щеше да докаже, че е далеч от нея всяка мисъл за подобна възможност. Тя била жена с неукротим дух. В сравнение с нея Лидия се намирала за слаба и мекушава.

Щом старата жена излязла, Лидия заключила външната врата, тъй че никой да не може да влезе, без да позвъни, и прекосила малката градинка. С един поглед огледала малката морава, потънала в бурени и заобиколена от посипаната с пясък алея. По средата на моравата имало една леха, засята с хризантеми, които трябвало да цъфнат през есента, Лидия била почти сигурна, че свекърва й едва ли ще е скрила тука банкнотите, а в къщата си. Пристройката се състояла от една доста голяма стая и едно малко помещение до нея, пригодено от старата жена за килер. Голямата стая била мебелирана с махагонова спалня, богато украсена с резба; имало диван, едно кресло и тоалетна масичка от розово дърво. По стените били окачени увеличени снимки — тя самата заедно с покойния си съпруг, снимка на гроба му, а под нея разните му медали и „Почетният легион“ и снимки на Робер от различни времена. Лидия се замислила къде може такава жена като свекърва й да скрие нещо. Тя сигурно си имала свое постоянно скривалище, защото от години била принудена да пази парите си някъде, където Робер да не може да ги намери. Толкова хитра жена била, че не можела да си избере за скривалище някое толкова обикновено място като леглото или някое тайно чекмедже на тоалетната масичка, или пък седалката на някое кресло или под пружините на дивана. Камина нямало, а само една газова печка с кюнец. Лидия огледала печката по-отблизо, но не могла да открие никаква възможност да се скрие нещо в нея; освен това през зимата печката се употребявала, а Лидия знаела, че свекърва й не е жена, щом намери известно скривалище, впоследствие да го сменя. Тя се огледала безпомощно. Тъй като не й дошло нещо по-добро наум, разхвърлила леглото и свалила калъфката на възглавницата, прегледала я, опипала я внимателно. Дюшекът бил ушит от извънредно дебел плат, със стегнат шев и дебели конци, затова Лидия била сигурна, че мадам Берже не би могла бързо да разпаря шева и пак да го зашива. Щом щяла дълго време да си служи с едно и също скривалище, то трябвало да бъде леснодостъпно, за да могат лесно да се изваждат парите и всяка следа пак да се заличава. За по-сигурно Лидия прегледала скрина и чекмеджетата на писалищната масичка. Нищо заключено нямало, всичко било грижливо подредено. Прегледала и в шкафа. През цялото време умът й трескаво работел. Била чувала безброй истории как руснаците криели разни вещи, пари, скъпоценни камъни, за да ги спасят от болшевиките. Била чувала за случаи, когато и най-голямото остроумие оставало без полза, и за други, когато разкриването било осуетявано като по чудо. Спомнила си за една жена, която била претърсена във влака между Москва и Санкт Петербург. Съблекли я съвсем гола, но тя скрила диамантената си огърлица в подплатата на коженото си манто. Макар че го прегледали най-обстойно, не могли да открият диамантите. И мадам Берже имала кожено манто, от астраганени кожи, купено преди много години, сега окачено в гардероба. Лидия го извадила и го прегледала, но не могла нищо нито да види, нито да напипа. Никъде нямало и следа от нов шев. Тя го окачила пак на мястото му и извадила една след друга три-четири рокли, които мадам Берже имала, но никъде не открила под подплатата скритите банкноти. Сърцето й се свило от отчаяние. Започнала да се страхува, че може свекърва й толкова добре да е укрила банкнотите, че изобщо да не може да ги намери. Хрумнала й нова идея. Чувала мнозина да казват, че най-добрият начин да се скрие нещо бил да се сложи на толкова леснодостъпно място, че никому да не хрумне там да го търси. Например в някоя кошница за ръкоделието, каквато и мадам Берже била сложила върху една малка масичка до шезлонга си. Младата жена погледнала към часовника си доста обезсърчена, защото времето минавало, а тя не можела да рискува да се бави твърде много, и започнала да се рови из кошничката. Имало един чорап, закърпен от мадам Берже, едни ножици, игли, различни изрезки от плат и панделки и няколко кълбета прежда и чилета коприна. Имало и един полупривършен шал от черна вълна; мадам Берже си го плетяла, за да има с какво да се намята, когато прихождала от пристройката до къщата. Под черните и белите кълбета за голяма своя изненада Лидия намерила и едно жълто кълбо. Тя се запитала за какво ли можело да трябва това кълбо на свекърва й. Сърцето й трепнало, когато хвърлила поглед към завесите. Две от завесите висели пред стъклената врата, през която стаята получавала светлината си; вторият чифт завеси служели да прикриват вратата между стаята и килера. Мадам Берже се гордеела твърде много с тези завеси; те принадлежали едно време на баща й, за тях си спомняла още от най-ранно детство.

Завесите били тежки, разкошни, от жълта дамаска, поръбени с везан кенар, с ресни. Лидия прегледала най-напред тези пред стъклената врата и ги обърнала и откъм подплатата. Те били изработени навремето за по-висока стая, а на мадам Берже не й дало сърце да ги среже, затова ги подгънала отдолу. Лидия прегледала широкия подгъв — той бил зашит от професионална шивачка, а конците били вече избелели. После прегледала и завесите пред вратата на килера. Отдъхнала си с облекчение. В ъгъла на стената, значи в по-тъмната част на стаята, открила една част от шева, около шест сантиметра дълъг, зашита с по-нови конци, значи от не тъй отдавна. Лидия взела ножиците и започнала бързо да разпаря, бръкнала в разреза и извадила банкнотите. Пъхнала ги в джоба си, взела игла и жълт конец и за няколко минутки подгъвът бил зашит пак така, че никой да не познае какво е ставало. Огледала се из стаята да провери дали по нещо няма да се познае, че е тършувала. Върнала се в къщата, качила се в банята и накъсала банкнотите на ситни късчета, хвърлила ги в клозета и пуснала водата. След това слязла пак долу, отключила външната врата и се заловила с ръкоделието си. Сърцето й биело тъй лудо, че било просто непоносимо, но се чувствувала безкрайно облекчена. Сега полицията можела вече да дойде. Нищо не можела да намери.

Скоро мадам Берже се върнала. Влязла в дневната и се отпуснала на дивана. Изглеждала сломена от току-що преживяно нервно изпитание. Лицето й било изпито, имала състарен вид. Била съвсем изтощена. Лидия я погледнала, но не казала нищо. След няколко минути свекърва й станала, въздъхнала тежко и се прибрала в своята пристройка. Когато се върнала, била сменила новата си премяна; сега носела една оръфана черна рокля и домашни пантофи. Въпреки накъдрената си на вълни коса и начервените си устни и бузи имала вид на стара, грохнала метачка.

— Да взема да приготвя нещо за вечеря — казала тя.

— Да ти помогна ли? — запитала Лидия.

— Не, не, сама по-добре си работя.

Лидия продължила ръкоделието си. Тишината в малката къщурка била зловеща. Толкова дълбока била тишината, че когато след известно време Робер се върнал, шумът от ключа му ги изплашил. Лидия стиснала юмруци, за да не извика от уплаха. Щом влязъл, Робер започнал да си подсвирква както обикновено и Лидия излязла във вестибюла да го посрещне. Той държал няколко вестника в ръка.

— Донесох вечерните вестници — казал той весело. — Пълни са с новини за убийството.

Отишъл в кухнята, където знаел, че ще завари майка си, и хвърлил вестниците на масата. Лидия го последвала. Без да каже дума, мадам Берже взела един от тях и се заловила да чете. Грамадни заглавия съобщавали за станалото. Във всички вестници известията за убийството били на първо място.

— Бях при Жожо. Само за това се говори. Джордан беше редовен посетител и всички го познаваха. Аз самият приказвах с него вечерта преди убийството. Беше му провървяло на надбягванията през този ден, затова почерпи всички.

Робер говорел свободно и естествено. Човек би казал, че не знае какво е грижа. Очите му светели, а бледите му иначе бузи били леко поруменели. Бил възбуден, но не проявявал никакви признаци на нервност. Лидия го запитала, като се опитала да придаде на думите си колкото може по-голяма непринуденост:

— Подозират ли кой може да бъде убиецът?

— Един моряк, предполагат. Портиерката казва, че преди седмица видяла Джордан да се връща вкъщи с един моряк. Разбира се, преспокойно може да бъде друг човек, преоблечен като моряк. На първо време викат на разпит посетителите на някои прословути барове по Монмартър. Според състоянието на кожата около раната идват до заключение, че ударът бил нанесен с голяма сила. Търсят едър, тежък човек, със силни мускули. Има няколко боксьори с доста смешна слава.

Мадам Берже оставила вестника върху масата, без да каже нещо.

— Яденето ще бъде готово след няколко минутки — обадила се тя след малко. — Сложена ли е масата, Лидия?

— Ей сега ще я сложа.

Когато Робер бивал вкъщи на обед и на вечеря, се хранели в трапезарията, макар че им създавало повече труд. Но мадам Берже казвала:

— Не можем да живеем като диваците. Робер е получил добро възпитание и е свикнал всичко да бъде така, както е редно.

Робер отишъл в спалнята, за да си смени панталона и да обуе домашните си пантофи. Мадам Берже не можела да търпи да ходи из къщи с най-хубавите си дрехи. Лидия се заловила да сложи масата. Внезапно й минала през ума една мисъл и й вдъхнала такъв страх, че тя залитнала и се принудила да се облегне на един стол. Две нощи били изминали, откакто Теди Джордан бил убит; две нощи били изминали, откакто Робер я събудил и поискал да му приготви нещо за ядене, а след това легнал заедно с нея. От страшното престъпление, извършено от него, избързал право в нейните обятия; а страстта му, ненаситното му плътско желание и бясното му сладострастие се породили от кръвта на едно човешко същество.

„Ами ако съм заченала през тази нощ?“

Робер затропал с пантофите си по стълбите.

— Идвам, мамо — провикнал се той.

Той влязъл в трапезарията и седнал на обичайното си място. Извадил салфетката си от гривната и се пресегнал над масата да вземе филия хляб от чинията, където Лидия го била сложила.

— Сготви ли нещо хубаво днес старата дама? Гладен съм като вълк. На обед само един сандвич хапнах при Жожо.

Мадам Берже донесла супника и го сложила на единия край на масата. Сипала по две лъжици супа на всекиго. Робер бил в отлично настроение. Разговарял весело, но двете жени почти не отвръщали. Изяли супата.

— Какво друго има?

— Рагу.

— Не го обичам твърде много.

— Ти бъди благодарен, че изобщо има какво да ядеш! — отговорила майка му остро.

Той повдигнал рамене и смигнал весело на Лидия. Мадам Берже отишла в кухнята да донесе ястието.

— Не ми се вижда в много добро настроение днес — казал той. — Какво е правила?

— Генералшата имаше днес последния си жур. При нея беше.

— Тъй ли! При тази дърта вещица! Сега разбирам защо настроението й е лошо.

Мадам Берже донесла яденето и го разпределила. Робер си налял малко вино и го разредил с вода. Впуснал се да разказва за туй-онуй с обичайните си иронични и забавни забележки, но най-сетне не можел повече да се преструва, че не забелязва мълчаливостта на двете си сътрапезнички.

— Какви сте такива днес, дявол да го вземе? — прекъснал той по едно време монолога си сърдито. — Седнали сте като неми, сякаш се намирате на погребение!

Дотогава майка му седяла с наведени надолу очи и се насилвала да яде, но сега вдигнала мълчаливо глава и загледала сина си право в лицето.

— Е-е, какво има? — викнал той предизвикателно.

Тя не му отговорила, само продължила да го гледа втренчено. Лидия се загледала в тъмните й очи, също тъй изразителни, както и на Робер; в тях се четял упрек, страх, гняв, но и такова отчаяние, че било непоносимо. Робер не могъл да издържи този измъчен поглед и навел очи. Довършили обеда мълчаливо. Робер запалил цигара, дал и на Лидия. Тя отишла в кухнята да донесе кафето. Изпили го, без да разговарят. Внезапно се позвънило. Мадам Берже изохкала едва. И тримата се втрещили. Позвънило се повторно.

— Кой ли е? — прошепнала мадам Берже.

— Ще отида да видя — казал Робер. После добавил сурово: — Ела на себе си, мамо. Няма защо да се стряскаш.

Излязъл. Чули непознати гласове, но Робер бил затворил след себе си вратата на дневната, затова не можели да различават какво се говори. След една-две минутки Робер се върнал. След него в стаята влезли двама мъже.

— Моля, идете в кухнята — казал той. — Тези господа желаят да говорят с мене.

— Какво искат?

— Ей сега ще разбера — отговорил сухо Робер.

Двете жени излезли от стаята. Лидия погледнала крадешком към Робер. Той изглеждал хладнокръвен и напълно спокоен. Невъзможно било да се отгатне, че двамата непознати били детективи. Мадам Берже оставила кухненската врата отворена с надежда да чува, но през вестибюла и една затворена врата думите не можели да стигнат чак до тях. Разговорът продължил близо един час, после вратата се отворила.

— Лидия, иди да ми донесеш палтото и обувките — викнал й Робер. — Господата искат да ги придружа.

Говорел с обичайния си весел, безгрижен глас, като че ли душевното му спокойствие ни най-малко не било смутено, сърцето на Лидия обаче се свило. Тя се изкачила да донесе исканите неща. Мадам Берже не казала дума. Робер сменил палтото си и обул обувките си. — До един-два часа ще се върна — казал той. — Но недейте ме чака, легнете си.

— Къде отиваш? — запитала го майка му.

— Искат да отида с тях до участъка. Полицейският комисар смята, че ще мога да му помогна да разкрие убийството на горкия Теди Джордан.

— Как тъй? Какво общо има той с тебе?

— Нищо. Само толкова, че както мнозина други, и аз се познавах с него.

Робер напуснал къщата заедно с двамата детективи.

— Раздигни масата и ми помогни да измия съдовете — казала мадам Берже.

Измили всичко и сложили нещата по местата им. После седнали една срещу друга на кухненската маса и зачакали. Нищо не говорели. Отбягвали да се погледнат една друга. Така седели безкрайно дълго. Само един-единствен звук нарушавал зловещото мълчание — ударите на часовника с кукувицата във вестибюла. Когато ударил три часът, мадам Берже станала.

— Няма вече да се върне тази нощ. Иди по-добре да си легнеш.

— Няма да мога да заспя. По-добре ще чакам тука.

— Какъв смисъл има! Само ще хабим електричеството. Сигурно имаш някакви приспивателни. Вземи няколко таблетки.

Лидия въздъхнала и станала. Мадам Берже я изгледала злобно и продължила:

— Какво си се намръщила такава, сякаш светът пропада! Нямаш ни най-малкото основание да се въсиш така! Робер нищо не е направил, за да му се случи нещо лошо. Аз просто не мога да разбера какво предполагаш ти!

Лидия не отговорила нищо, но изгледала старата жена с такава мъка, изписана в погледа, че мадам Берже навела очи.

— Върви да спиш! Върви да спиш! — казала тя сърдито.

Лидия я оставила сама и се прибрала. Цяла нощ лежала будна и чакала Робер да се върне, но той не се прибрал. Когато на сутринта слязла, мадам Берже била вече излязла за вестници. Убийството на Джордан и сега пак изпълвало първите страници, но нищо не се споменавало за някакви арести. Щом си изпила кафето, мадам Берже излязла. Върнала се едва към единадесет часа. Сърцето на Лидия се свило от страх, когато видяла разстроеното лице на старата жена.

— Е-е?

— Нищо не искат да ми кажат. Бях при адвокат и той отиде в участъка.

Тъкмо привършвали оскъдния си обед, когато се позвънило. Лидия отворила и съгледала полковник Легран и още един мъж, когото виждала за първи път. Зад тях стояли други двама мъже; тя веднага познала същите полицейски агенти от предната вечер. Заедно с тях била и някаква жена с жестоко изражение на лицето. Полковник Легран запитал за мадам Берже. Старата жена се показала на кухненската врата с явно безпокойство. Щом мъжът до полковника съгледал майката на Робер, избутал Лидия и влязъл.

— Вие ли сте мадам Леонтина Берже?

— Да.

— Аз съм мосю Люк, полицейски комисар. Имам нареждане да извърша обиск в къщата — той посочил някакъв документ. — Полковник Легран е натоварен от сина ви да присъствува вместо него при обиска.

— По каква причина искате да правите обиск в къщата ми?

— Предполагам, че няма да правите опит да ми пречите, когато изпълнявам служебния си дълг.

Комисарят се качил горе, придружен от полковник Легран и двамата детективи, а Лидия, мадам Берже и непознатата жена останали в кухнята. Горният етаж се състоял от две стаи — едната голяма, в нея спели Робер и жена му, другата — малка, в нея той спял по-рано като ерген. Освен тях имало баня с газова печка. Полицаите прекарали в тези стаи близо два часа, а когато слезли, комисарят държал в ръка несесера на Лидия.

— Откъде имате това? — запитал той.

— Подарък от мъжа ми.

— Ами той откъде го е взел?

— Купил го от една жена, която имала нужда от пари.

Комисарят я изгледал изпитателно. Очите му се спрели върху часовника на китката на ръката й и посочил към него.

— И това ли е подарък от мъжа ви?

— Разбира се.

Комисарят не казал нищо. Оставил несесера върху масата и се присъединил към колегите си в общото помещение от трапезарията и дневната. След една-две минути Лидия чула, че се хлопнала външната врата, а когато надникнала през прозореца, видяла, че един от детективите излязъл на улицата, качил се на спряния там автомобил и заминал нанякъде. Лидия била обзета от внезапна тревога и се загледала в хубавия несесер. След известно време тя и мадам Берже били повикани да отидат в дневната, за да могат полицаите да претърсят кухнята. В дневната всичко било обърнато с главата надолу. Ясно било, че претърсването се извършвало най-основно. Завесите били свалени и захвърлени на пода. Мадам Берже се сепнала, като ги видяла, и отворила уста, сякаш искала да каже нещо, но се овладяла с голямо усилие и премълчала. Когато обаче след известно време мъжете излезли от кухнята и отишли в градината, а след това се запътили към пристройката, старата жена не могла повече да се сдържа, застанала на прозореца и започнала да ги следи с поглед. Лидия видяла, че мадам Берже треперела от страх и се изплашила, че може да я забележи непознатата жена, седнала заедно с тях в стаята. Но непознатата прелиствала нехайно някакво автомобилно списание. Лидия отишла до прозореца и уловила свекърва си за ръката. Тя не смеела да й прошепне, че няма никаква опасност. Когато мадам Берже видяла да свалят жълтите брокатови завеси, стиснала конвулсивно ръката на Лидия. Младата жена на свой ред й стиснала ръката и по този начин й дала да се разбере, че изобщо няма защо да се страхува, но само толкова могла да направи. Мъжете се забавили в пристройката почти толкова, колкото и на горния етаж.

Докато още претърсвали там, върнал се детективът, който бил заминал с автомобила. След известно време той пак излязъл на улицата и донесъл от колата две лопати. Двамата детективи се заловили да разкопаят лехата под наблюдението на полковник Легран. Комисарят дошъл в дневната.

— Имате ли нещо против жената да ви претърси?

— Не.

— Не.

Той се обърнал към Лидия.

— Тогава бих желал да помоля мадам да отиде с нея в спалнята.

Щом се качила горе, Лидия веднага разбрала защо полицаите са се бавили толкова дълго. Стаята изглеждала, сякаш разбойници са беснели из нея. Върху леглото били разхвърляни костюмите на Робер и Лидия разбрала, че са били претърсени най-обстойно.

Щом свършил обискът, комисарят задал на Лидия някои въпроси относно костюмите на мъжа й. Не й било трудно да отговори, защото гардеробът на мъжа й не бил богат: два панталона за тенис, два костюма освен онзи на гърба му, един смокинг и един панталон брич. А тя нямала никаква причина да не казва истината. Седем часът минавал, когато претърсването на къщата привършило. Но комисарят още не бил приключил. Той взел несесера на Лидия, който той бил изнесъл от кухнята, и го сложил на масата.

— Ще взема това със себе си, а също и часовника ви, мадам, ако бъдете така добра да ми го предадете.

— Защо?

— Имам основание да предполагам, че тези вещи са крадени.

Лидия го загледала поразена, обаче полковник Легран се намесил.

— Нямате право да вземате тези неща. Вашето нареждане да претърсите къщата не ви дава право дори и най-малкото нещо да изнесете от тука.

Комисарят се усмихнал любезно.

— Напълно сте прав, господин полковник, обаче по мое нареждане моят колега отиде в паркета и донесе необходимото нареждане.

Той махнал с ръка и детективът, който бил ходил някъде с автомобила (чак сега станало ясно с каква цел), измъкнал от джоба си документ и го подал на комисаря. На свой ред комисарят го подал на полковник Легран. Той го прочел и го показал на Лидия.

— Трябва да изпълните нарежданията на господин комисаря.

Тя свалила часовника от ръката си. Комисарят го пъхнал в джоба си заедно с несесера.

— Ако подозренията ми се окажат неоснователни, тези вещи ще ви бъдат върнати естествено.

Когато най-сетне си заминали и Лидия заключила вратата след тях, мадам Берже се запътила бързо през градината. Лидия я последвала. Старата жена ахнала поразена, като видяла в какво състояние се намирала стаята й.

— Кучета такива!

Втурнала се към завесите. Те били захвърлени на пода. Тя надала пронизителен писък, когато видяла, че шевовете били разрязани. Рухнала на земята и обърнала към Лидия разкривеното си от ужас лице.

— Не бой се — казала й Лидия. — Не са намерили банкнотите. Аз ги намерих и ги унищожих. Знаех, че няма да имаш смелост сама да го направиш.

Тя подала ръка на мадам Берже и й помогнала да стане. Старата жена втренчила очи в нея. Досега не били разменили нито думичка върху ужасната опасност, която от четиридесет и осем часа насам занимавала мислите им. Но сега вече настъпил край на мълчанието. Мадам Берже стиснала ръката на Лидия със страшна сила и казала с дрезгав, настойчив глас:

— Кълна се в обичта си към Робер, че той не е убил англичанина.

— Защо говориш така, като знаеш по-добре и от мене, че той го е извършил?

— Ти против него ли ще бъдеш?

— Нима мога да имам такова намерение? Как мислиш, защо щях иначе да унищожа банкнотите? Трябва да си била луда, като си могла да си въобразяваш, че няма да ги намерят. Допускаше ли, че един опитен детектив ще прескочи такова очебийно скривалище?

Мадам Берже отпуснала ръката на Лидия. Изражението на лицето й се променило, ридание се изтръгнало из гърлото й. По едно време тя разперила ръце, прегърнала Лидия и я притиснала до сърцето си.

— Горкото ми дете! Колко мъки, колко нещастия ти причиних!

Лидия за пръв път чувала от мадам Берже да изкаже открито чувствата си; за пръв път старата жена проявявала към нея такава чистосърдечна, незаинтересована обич. Глухи, болезнени ридания разкъсвали гърдите й, тя се притиснала отчаяно в снаха си. Ужасно било човек да гледа тази тъй сдържана и горда иначе жена, надарена с желязна воля, а сега тъй съкрушена.

— Никога не биваше да се съгласявам да се ожениш за него — завайкала се тя. — Престъпно беше от моя страна. Несправедливо беше спрямо тебе. Но тогава ми се струваше единственото спасение за него. Никога, никога не биваше да позволявам!

— Но аз го обичах!

— Знам. Но ще можеш ли някога да му простиш? Ще можеш ли и на мене да простиш? Аз съм му майка, за мене никаква разлика няма, но за тебе съвсем не е тъй. Как може твоята любов да преживее такова нещо?

Лидия се изтръгнала от ръцете на мадам Берже и толкова силно я стиснала за раменете, почти я разтърсила.

— Слушай да ти кажа! Аз не обичам за един месец или за една година. Обичам завинаги! Той е единственият мъж, когото съм обичала. Каквото и да е извършил, каквото и да стане в бъдеще, обичам го! Нищо не може да отслаби любовта ми. Обожавам го!

На следния ден вестниците съобщили, че Робер Берже бил арестуван по убийството на Теди Джордан.

Няколко седмици по-късно Лидия разбрала, че е бременна, и с ужас установила, че е забременяла точно през нощта на убийството.

 

 

Настъпи мълчание. Лидия и Чарли отдавна бяха привършили с яденето, а останалите гости се бяха разотишли. Чарли я беше изслушал безмълвно, като смаян, както никога в живота си досега; но през това време разбираше, че ресторантът се опразваше, а келнерите чакаха все по-нетърпеливо и те да си отидат. Веднъж-дваж се накани да подсети Лидия да си тръгнат, но не намери сили да го направи, защото тя говореше като в унес, а когато очите й се срещаха с неговите, обземаше го чувството, че тя не го виждаше. Но в това време дойдоха една компания американци — трима мъже и три момичета, и запитаха дали може да им поднесат нещо за ядене, след като е тъй късно. Съдържателната на заведението очакваше богати поръчки, защото американците бяха до един твърде весели, и побърза да ги увери, че готвачът бил нейният собствен съпруг, затова, ако обичат, да имат малко търпение, той щял да им приготви каквото искат. Американците поръчаха шампанско и закуски. Бяха решили да се веселят и изпълниха заведението със смехове и закачки. Но трагичната история на Лидия витаеше над масата, на която двамата седяха, и буквално ги обгръщаше с истински облак от мрачна, зловеща потайност, в която лудото веселие на американците не можеше да проникне, та така двамата се чувствуваха в своя кът сами, като обкръжени от невидима стена.

— Още ли го обичате? — запита Чарли най-сетне.

— От все сърце!

Тя го каза с такава откровеност, че му беше невъзможно да не го повярва. Толкова странно беше, че Чарли неволно изтръпна. Струваше му се, че тя не принадлежеше към същия човешки род като него. В тези нейни стихийни чувства се криеше нещо страхотно, затова нейната близост започна да му вдъхва зловещ страх. Сигурно нещо подобно би изпитал, ако би му се случило да разговаря спокойно час-два с някого и да открие изведнъж, че събеседникът му е призрак! Но едно не можа да си обясни. Тази мисъл го занимаваше от двадесет и четири часа насам и той не беше загатнал за нея досега единствено защото не искаше да го сметне за педант.

— Щом работата е такава, изобщо не мога да разбера как можете да понасята такова място като „Сарай“? Не можехте ли друго препитание да си намерите?

— Разбира се, много лесно.

— Защо тогава?

— Много добре се отнесоха към мене след делото. Можех да си намеря работа като продавачка в някой голям магазин. Добра шивачка съм, та можех да си намеря работа и като шивачка. Един мъж дори искаше да се ожени за мене, ако се разведа с Робер.

Нямаше какво да се каже повече, затова Чарли замълча. Тя се облегна с лакти върху покривката на червени и бели квадрати и сложи лицето си върху ръцете си. Чарли седеше срещу нея, а тя се загледа в очите му продължително, замислено, сякаш искаше да проникне с погледа си чак до дълбините на душата му.

— Исках да си наложа изкупление.

Чарли втренчи очи в нея, без да я разбира. Думита й го изплашиха, макар че тя едва-едва ги прошепна. Обзе го съвършено непознато чувство; стори му се, че досега е гледал някакво платно, върху което светът е нарисуван с приятни, познати багри, но сега платното внезапно се разкъсва и погледът му потъва в някакъв кипящ, трептящ мрак.

— За Бога, какво искате да кажете?

— Обичам Робер от все сърце и душа и въпреки това знам, че е извършил грях. Чувствувам, че само така мога да му бъда от полза, ако и аз самата се изложа на най-дълбоко унижение… колкото може по-дълбоко. Отначало исках да отида в някой от онези публични домове, където ходят само войници и работници и изметта на големите градове, но ме беше страх, че може да изпитвам състрадание към тези нещастни хора, които в своите кратки и редки посещения в тези публични домове намират единствената си радост в жестокото си съществуване. „Сарай“ е посещаван от богати, покварени безделници. Там, знаех си, нищо друго не изпитвам освен омраза и презрение към тези скотове, които купуват тялото ми. Там унижението ми е също като гноясала рана, която с нищо не може да се излекува. Цинично неприличните дрехи, които трябва да нося там, са такъв позор, че никакъв навик не може да го смекчи. Там посрещам с радост страданията си. Посрещам с радост презрението, което тези мъже проявяват към нас. Посрещам с радост скотщината им. Намирам се в ада, както и Робер се намира в ад, а моите страдания се сливат с неговите и може би ги правят по-лесно поносими.

— Но той страда, защото е извършил престъпление. Вие сте невинна и вече достатъчно сте страдкла. Защо се обременявате с излишни страдания?

— Грехът трябва да се изкупи със страдания. Как можете вие, с вашата студена английска природа, да разберете от какъв род е моята любов? Тя е целият ми живот. Робер е мой и аз съм негова. Аз щях да бъда толкова низка, колкото и престъплението му, ако бих се колебала да споделя страданията му. Знам, че страданията ми са също така необходими, както и неговите, за да се изкупи грехът му.

Чарли се поколеба. Той не изпитваше никакви особено дълбоки религиозни чувства. Беше възпитан да вярва в Бога, но не и да мисли за него. Да мисли за него всъщност не би било непременно глупаво, но безсмислено. Трудно му беше да изрази каквото си мислеше, но се намираше в такова положение, че му се струваше почти естествено да казва най-неестествените неща, на света:

— Мъжът ви е извършил престъпление и затова е наказан. Справедливо и заслужено е. Но вие не можете да смятате, че един… един милостив Бог може да иска от вас изкупление.

— Бог ли? Какво общо има Бог с това? Смятате ли, че е възможно да виждам мизерията, в която повечето хора живеят и пак да вярвам в Бога? Вие да не смятате, че ще вярвам в един Бог, който допусна болшевиките да убият горкия ми невинен баща? Аз смятам, че Бог е мъртъв още от милиони и милиони години. Смятам, че е умрял още щом е създал вечността и е пуснал в ход развоя, от който впоследствие е произлязла вселената, а хората от веки веков търсят и обожават едно същество, което е престанало да съществува още щом им е създало възможността да просъществуват.

— Но щом не вярвате в Бога, тогава не мога да ви разбера. Би било понятно, ако вярвахте в някой жесток бог, който изисква око за око, зъб за зъб. Изкупление като вашето е безсмислено, щом няма Господ.

— Всеки ще каже тъй, нали? Няма логика. Няма смисъл. И все пак дълбоко в душата си… не, с всяка отделна частица от тялото си знам, че трябва да изкупя греха на Робер. Знам, че само по такъв начин той може да бъде спасен от злото, което го погубва. Аз не искам от вас да ме считате за разумна. Трябва само да разберете, че не мога другояче да постъпвам. Както и да е, аз вярвам — защо, и аз самата не знам, — че моето унижение, моето смирение, моята жестока безкрайна мъка ще пречисти душата му, та дори и да не се видим вече с него, той ще ми бъде възвърнат.

Чарли въздъхна. Толкова странно беше всичко това за него, толкова чудно, толкова неразумно и смутно. Той просто не знаеше какво да мисли за него, и все по-неловко се чувствуваше край тази непозната жена с нейните объркани разбирания. И все пак, наглед най-обикновена женичка, доста хубавичка, не много добре облечена, като някоя машинописка или пощенска чиновничка. По това време в Тери-Мейсънови трябва вече да са започнали танците; всички трябва да са сложили вече книжните шапки, в които по време на вечерята са намерили своите бомбички. Някои от младите сигурно са вече малко „на градус“, но пък само веднъж е Коледа. Много ще се целуват под елхата, много глупости ще правят, много ще се смеят; и всички чудесно ще се забавляват. Виждаше му се нещо много далечно, но слава богу, тъй нормално и почтено, разумно, действително, а тука — кошмар! Кошмар ли? Той се запита дали има нещо вярно в думите на тази жена, за нейната трагична история и мизерен живот; че Бог бил умрял още щом създал широкия свят. И дали той не лежи сега на някой планински връх, на някоя изгаснала звезда? Или пък се е залутал някъде из вселената, създадена от него? Смешно беше наред с това да си представя как сутринта на Коледа лейди Тери-Мейсън събира около себе си цялата компания и ги отвежда на черква. И как неговият собствен баща я насърчава:

— Не съм голям черковник, признавам го, не ходя на черква. Но на Коледа — тогава е друга работа! Ако не за друго, човек трябва да отиде поне да даде добър пример!

Тъй би казал баща му.

— Не гледайте толкова сериозно — каза Лидия. — Хайде да си вървим.

Тръгнаха по мръсните, отвратителни улици, които водят по авеню де Мен към площад де Рен. Когато стигнаха, Лидия предложи да отидат за един час на някое кино. Беше последната прожекция. После изпиха по чаша бира и се прибраха в хотела. Лидия свали шапката си и кожената яка и загледа Чарли замислено:

— Ако искате да спите с мене, можете преспокойно да го направите — каза тя със същия тон, с който би го запитала дали иска да отиде в „Ротонда“ или в „Дом“.

Чарли се сепна, дъхът му прекъсна. Цялото му същество се възпротиви на тази мисъл. След всичко онова, което тя му беше разказала, той не би могъл да се докосне до нея. Устните му се свиха от гняв; той реши по никакъв начин да не й дава възможност за негова сметка да изтезава плътта си. Но неговата вродена вежливост не му позволи да изрази с думи онова, което беше на езика му.

— Ах, не, благодаря.

— Защо не? Аз за това съм тука, а и вие за това сте дошъл в Париж, нали? За това идвате в Париж вие, англичаните. Не е ли вярно?

— Не знам. Във всеки случай не и аз.

— Че за какво, друго тогава?

— Отчасти да видя някои картини.

Лидия сви рамене…

— Както искате.

Тя отиде в банята. Чарли се почувствува малко засегнат, задето тя толкова равнодушно посрещна отказа му. Той сметна, че тя би трябвало поне да уважава неговата деликатност спрямо нея. Беше задължена към него — ако не за нещо повече, то поне за храна и квартира през двата минали дни, затова той имаше пълното право да приеме предложението й. Би било заслужено тя да му благодари за неговата самоотверженост. Настроението му се развали. Той се съблече, а когато тя се върна от банята, облечена с неговата пижама, той отиде да измие зъбите си. Когато се върна, тя си беше вече легнала.

— Ще ви смущава ли, ако почета малко, преди да си легна? — запита я той.

— Не, аз ще се обърна с гръб към светлината.

Той си беше донесъл една книга от Блейк. Отвори я и зачете. Скоро спокойното дишане на Лидия му подсказа, че беше заспала. Той почете още малко и угаси лампата.

Така прекара Чарли Мейсън първия ден от своята Коледа в Париж.