Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Christmas Holiday, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dune (2014 г.)

Издание:

Съмърсет Моъм. Една любов в Париж

Американска, първо издание

Превод: Катя Петрова, Димо Петров

Редактор-стопанин: Славчо Атанасов

ИК „ВЕК 22“, София, 1992 г.

ISBN: 954-416-052-3

История

  1. — Добавяне

Глава X

За голяма изненада на Чарли Лидия му каза, че много й се искало да го изпрати на гарата. Неговият влак заминаваше към обед. Закусиха късно и прибраха нещата си. Преди да слезе да уреди сметката, Чарли преброи парите си. Достатъчно му бяха останали.

— Искаш ли да ми направиш едно удоволствие? — запита той.

— Какво?

— Ще ми позволиш ли да ти дам нещо, да имаш за всеки случай?

— Не искам пари от тебе — отговори тя усмихната. — Ако изобщо искаш, можеш да ми дадеш хиляда франка за Евгения. За нея ще бъдат истински дар Божи.

— Добре.

Качиха се в колата и отидоха най-напред на Рю дю Шато д’О, където живееше Лидия, и предадоха нещата й на портиерката. После отидоха на Северната гара. Лидия излезе с него на перона, Чарли си купи няколко английски вестника, после си намери място в пулмановия вагон. Лидия влезе с него в купето и се огледа.

— Знаеш ли, за пръв път влизам в първокласен вагон — каза тя.

Чарли остана като гръмнат. Изведнъж си представи какво е живот, лишен не само от разкоша на богатите, но и от удобствата на средно заможните. Сърцето му се сви от болка, той се почувствува неловко, като си помисли за тежкото съществуване на Лидия досега, пък и в бъдеще.

— О, аз в Англия пътувам и в трета класа — каза той, сякаш молеше за извинение. — Но на континента, баща ми каза, че човек трябва да пътува като джентълмен.

— Прави добро впечатление на тукашните хора.

Чарли се засмя и се изчерви.

— Имаш особената дарба да ме караш да изглеждам глупав в своите собствени очи.

Заразхождаха се по перона и започнаха да се опитват, както винаги става в такъв случай, да намерят нещо общо, което си заслужава човек да го каже. Чарли се запита дали не й минава през ум, че вероятно никога вече няма да се срещнат в живота. Странна мисъл: тук пет дни бяха почти неразделни, а сега още един час и после — като че никога не са се познавали. Оставаше малко до заминаването на влака. Чарли още веднъж протегна ръка през прозореца, за да се сбогува с Лидия. Тя кръстоса ръце на гърдите си — неин свойствен жест, който винаги тъй странно много го трогваше; тъй именно тя беше скръстила ръце на гърдите си, когато плачеше насън. После тя вдигна лицето си към него и той видя, за своя най-голяма изненада, че тя плачеше. Той я обгърна с две ръце и я целуна по устата — за първи път. Тя се освободи от ръцете му, обърна се и затича по перона. Чарли влезе в купето си. Чувствуваше се много развълнуван. Една изобилна закуска, допълнена с половин бутилка вино „Шабли“ възстанови душевното му равновесие. После запали лулата си и зачете „Таймс“. Вестникът го успокои. Напечатан беше на твърда хартия, а тя сякаш му вдъхна известно чувство, на солидност, на нещо силно, типично английско. Прегледа и илюстрованите списания. Настроението му все повече се променяше.

Когато пристигнаха в Кале, той вече беше обзет от радостна възбуда. Щом се качи на парахода, Чарли изпи една малка чаша шотландско уиски, излезе на палубата, заразхожда се по нея с разтуптяно сърце, загледа се самодоволно надолу към вълните, над които Англия по традиция господствуваше. Колко приятно е да видиш пак скалите на Дувър! Той въздъхна с облекчение, когато стъпи на своенравната английска земя. Струваше му се, че цяла вечност е отсъствувал. Истински празник беше за него да чува гласовете на английските носачи и той се разсмя на застрашителната недодяланост, с която английските митнически чиновници се отнесоха към него, като с някой престъпник. Още два часа и той щеше да си бъде у дома! Баща му имаше обичай да казва:

— Само едно нещо ми е по-приятно на света от това да изляза извън Англия: да се върна в Англия.

Започна вече да му се струва, че парижките преживявания започнаха малко да избледняват. Те му изглеждаха като кошмар, от който човек се чувствува малко разстроен, когато внезапно се събуди, но който все повече избледнява в съзнанието му колкото повече се приближава денят — още малко и нищо няма да остане от него, освен спомена, че човек е сънувал лош сън. Дали ще дойде някой да го посрещне? Много приятно ще бъде да съгледа на перона лицето на близък човек. Когато пристигна на гара Виктория и напусна пулмановия вагон, майка му почти първа се мярна пред очите му. Тя го прегърна с ръце около врата и го целуна, сякаш беше отсъствувал три месеца.

— Казах на баща ти, че аз ще дойда да те посрещна. Нали той те доведе до гарата! Патси искаше да дойде, но аз не й разреших. Исках няколко минутки да бъдем само двамата.

Колко приятно е да бъде обкръжен изцяло от такава нежност!

— Ти си много неразумна, мамо. Много глупаво! Излагаш живота си при този студ на този ветровит перон. Много студена е днес нощта.

Щастливи, уловени под ръка, те отидоха до нейната кола. Потеглиха към Порчестър Клоз. Лесли Мейсън чу хлопването на външната врата и изскочи във вестибюла, после и Патси изтича по стълбите и се хвърли в прегръдките на Чарли.

— Ела в моята стая да пийнеш нещичко. Има вече готово уиски за теб. Сигурно си замръзнал.

Чарли измъкна от джоба на балтона си двете шишенца парфюм, които носеше за майка си и за Патси. Лидия ги беше избрала.

— Контрабанда! — заяви той победоносно.

— Тези две дами ей сега ще замиришат на кабаре — провикна се Лесли Мейсън с грейнало от радост лице.

— Татко, на тебе пък донесох вратовръзка от Шарве.

— Хубава, шарена ли е?

— Много.

— Добре.

Толкова много се радваха един на друг, че се смееха с цяло гърло. Лесли Мейсън наля уиски и настоя и жена му да си пийне малко, за да я предпази от простуда.

— Имаш ли авантюри, Чарли? — запита Патси.

— Нищо.

— Мошеник!

— Слушай, после трябва да ми разкажеш всичко — заяви мисис Мейсън. — Сега иди най-добре да вземеш една хубава гореща баня и да се преоблечеш за вечеря.

— Банята ти е готова, чака те! — викна Патси. — Половин шише минерален разтвор изсипах в нея.

Всички се държаха с него, сякаш идваше направо от северния полюс и беше извършил някое пътешествие с невероятни лишения. Стана му много приятно.

— Радваш ли се, че се върна в къщи? — запита го майка му. Очите й светеха от най-нежна обич.

— Чудесно!

Но когато след малко Лесли отиде полуоблечен при жена си, за да си побъбри още малко с нея в нейната стая, докато Венеция се гласеше и пудреше, по едно време се обърна към него с доста разтревожено лице.

— Страшно бледен ми се вижда, Лесли! — каза тя.

Малко е поизморен. И аз го забелязах.

— Лицето му е толкова разстроено! Веднага го забелязах, още като излезе от вагона, но не можах добре да го огледам. Едва тук. Като мъртвец е бледен!

— До един-два дни ще дойде на себе си. Както го гледам, сигурно е дал възможност на доста мадами да спечелят по нещичко, миличките, да си сложат в спестовните касички, за стари години.

Мисис Мейсън седеше облечена с китайски жакет, с бие от бяла кожа, оглеждаше се в огледалото и внимателно рисуваше веждите си с въглен. Но изведнъж се обърна, още с въглена в ръка.

— Какви са тези приказки, Лесли? Да не искаш да кажеш, че е бил с кой знае колко от тези отвратителни чужденки?

— Не се стряскай, Венеция. Най-сетне за какво отиде в Париж?

— Да види картини, и Саймън, и… французите. Че той е още малко момче!

— Не бъди глупава, Венеция! На двадесет и три е вече. Ти да не си мислиш, че още е невин… или как?

— Какви сте отвратителни мъжете!

Гласът й пресекта. Лесли видя, че тя наистина беше извън себе си, затова я потупа приятелски по рамото.

— Мила, ти не искаш единственият ти син да остане евнух, нали?

Мисис Мейсън просто не знаеше да се смее ли, да плаче ли.

— Не, такова нещо не искам, вярно е — отговори тя и се засмя.

Чарли изпита особено задоволство, когато половин час по-късно слезе облечен в стария си смокинг и седна на трапезата в „Чепендейл“; баща му беше с кадифено сако, майка му — с пеньоар от пурпурночервена коприна, а Патси беше облякла ярко розова рокля. Приборите от джорджиянско сребро, свещите, дантелените покривчици, купени от мисис Мейсън във Флоренция, кристалните чаши — всичко беше толкова прелестно, а и нещо повече — толкова познато! Картините по стените, осветлявани всяка с отделна свещ, бяха особено ценни, а и двете прислужнички с кафявите си спретнати престилки внасяха още по-голямо оживление. Човек се чувствуваше тъй сигурен, а външният свят му се виждаше толкова далечен. Хубавата, обикновена храна беше тъй подбрана, че да задоволи и най-големия апетит, но без да кара човек да пълнее. В камината „гореше“ електрически „огън“ — успешна имитация на истински огън от запалени пънове. Лесли Мейсън плъзна погледа си по чиниите.

— Както виждам, заклали сте угоеното теле за блудния син — каза той и погледна жена си дяволито.

— Хубаво ли се храни в Париж, Чарли? — запита мисис Мейсън.

— Много хубаво. Не отидох в нито един от модерните ресторанти, знаеш. Ние все в малки ресторанти се хранехме, в Латинския квартал.

— О-о… кои вие?

Чарли се поколеба за миг и се изчерви.

— Със Саймън се хранехме.

И вярно беше. С отговора си той прикри истината, без да се налага да прибягва до истинска лъжа. Мисис Мейсън забеляза, че мъжът й я погледна многозначително, но тя не му обърна внимание, а се залови да оглежда сина си с поглед, изпълнен с най-нежна обич. Чарли пък се държеше най-непринудено и съвсем не можеше да предположи, че майчиният му поглед се стремеше да проникне чак до дъното на душата му и да зърне тайните, които той се мъчеше да прикрие там…

— Ами ходи ли да разгледаш картините? — запита го майка му галено.

— Бях в Лувъра. Картините на Шарден много ми харесаха.

— Тъй ли? — обади се Леели Мейсън. — Аз пък не мога да кажа, че ми е правил голямо впечатление. Винаги ми се е виждал доста скучен — той премигна от радост, задето тъй хубаво се беше изразил. — Между нас казано — Шарве повече ми харесва от Шарден. Той поне е модерен.

— Баща ти е невъзможен! — усмихна се мисис Мейсън снизходително. — Шарден е много добросъвестен художник, един от по-малките художници на осемнадесетия век. Естествено, не е от великите.

За да кажем самата истина, те много по-силно изгаряха от нетърпение да му разкажат за себе си, отколкото да го чуят той да им разправи за посещението си в Париж. Компанията у братовчеда Уилфред била нещо знаменито и толкова уморени се върнали, че щом се нахранили, веднага си легнали. От това се виждало колко чудесно се забавлявали.

— Един кавалер поиска ръката на Патси! — каза Лесли Мейсън.

— Много ли голямо събитие беше? — запита Патси. — За нещастие горкото момче беше едва на шестнадесет години. Аз му отговорих, че наистина съм много покварено момиче, но не чак дотолкова, че да крада деца от люлките им. После го целунах целомъдрено по челото и му казах, че ще му бъда сестра.

Патси продължи да бъбри весело. Чарли я слушаше с усмивка, а мисис Мейсън използува случая, за да го огледа основно. Той наистина беше много хубав и бледостта му отиваше много. Странно блаженство изпълни сърцето й, когато се замисли колко възхитени от него трябва да са били жените в Париж. Тя беше сигурна, че е ходил в някой от онези отвратителни домове. Какъв ли успех ще е имал там, тъй млад, тъй свеж, тъй прелестен сред пълните, плешиви, гнуснави дъртаци, които са омръзнали на жените! От каква ли девойка трябва да се е почувствувал привлечен? Дано да е била някоя млада, миловидна девойка. Казват, че мъжете били привличани от жени като майките им. Тя беше сигурна, че той трябва да е бил очарователен любовник, другояче не можеше и да бъде; тя се гордееше с него, неин син беше той, тя го беше носила в утробата си. Миличкият, колко блед и изморен изглежда. Странни мисли й минаваха през ума, но мисис Мейсън за нищо на света не би ги споделила с когото и да било. Тя изпитваше известна тъга и известна ревност… да, ревност срещу девойките, с които той вероятно е спал. Но същевременно се чувствуваше и горда, ах, толкова горда, че той беше тъй силен и хубав, и мъжествен!

Лесли прекъсна веселото бъбрене на Патси и мислите на майката.

— Да му кажем ли голямата тайна, Венеция?

— Разбира се.

— Но Чарли, трябва да си мълчиш. Братовчедът Уилфред се нареди най-сетне. Има един бивш вицекрал на Индия, партията му търси сигурна избирателна околия, та Уилфред ще му отстъпи своята, а срещу това ще му дадат титлата лорд. Ти какво ще кажеш?

— Чудесно!

— Разбира се, той сега се прави, че не му е много до тази работа, но всъщност чак до ушите се радва. Пък знаеш ли, за всички ни е хубаво. Да си имаш един лорд в рода, повдига ти престижа. Дава ти един вид обществено положение. Като си помисли човек от какво сме започнали!

— Стига, Лесли! — каза мисис Мейсън и погледна крадешком към прислужниците. — Не трябва много-много да си разпускаме езиците — когато скоро след това прислужничките излязоха от стаята, майката добави: — Баща ви си има болна слабост пред всекиго да разправя какъв му бил произходът. Аз пък смятам, че е време вече да се сложи точка на миналото. Не е лошо, като се съберем с хора, равни с нас — те го смятат по-скоро за успех да си имал едно време дядо градинар и баба готвачка, но няма защо на слугите да го разправяме. Най-сетне започват да вярват, че не сме нещо повече от тях.

— Хич не ме е срам! В края на краищата всички големи родове в Англия все така са започвали. А пък ние сме направили чудото за по-малко от сто години!

Мисис Мейсън и Патси станаха от масата и Чарли остана сам с баща си, за да изпият още по една чаша порто. Лесли Мейсън разказа на сина си за разискванията по въпроса, как трябвало братовчедът Уилфред да се нарича. Съвсем не било тъй лесно, както изглеждало, да се намери такова име, че никой преди това да не го е носил, а и на това отгоре да има и известна връзка с него и добре да звучи.

— Аз мисля, че най-добре е сега да отидем при дамите — каза той, когато разговорът се изчерпи. — На майка ти й е приятно да изиграваме по една игра, преди да си легнем.

Все пак, когато стигнаха вече до вратата и понечиха да излязат, той сложи ръка върху рамото на сина си.

— Малко изморен ми се виждаш, момчето ми. В Париж, изглежда, малко лудо си я карал. Ех, млад си, другояче не се и очаква — той внезапно се почувствува малко неловко. — Във всеки случай… не ми е работа, пък и да има някои неща, мисля, за тях дори и между баща и син не бива по-надълго да се приказва. Но беля ли е — и в най-добрите семейства идва, та… да, какво исках да ти кажа… във всеки случай ако нещо не върви, не отлагай, ами веднага върви на лекар. Старият Синъри… той те донесе на този свят, от него няма защо да се притесняваш. Той мълчи като гроб и завчас ще те оправи. Сметката ще се плати, никой нищо няма да разпитва. Само толкова исках да ти кажа. Тъй, хайде сега да отидем при горката ти майчица.

Чарли се изчерви като рак, като разбра накъде бие приказката на баща му. Разбра, че трябва да каже нещо, но не намери думи.

Когато влязоха в дневната, Патси тъкмо. Свиреше един валс от Шопен. Щом свърши, майката помоли Чарли и той да изсвири нещо.

— Сигурно не си свирил през това време.

— Не, свирих един ден на пианото в хотела, но беше много разстроено.

Той седна пред пианото и изсвири още веднъж пиесата от Скрябин, за което Лидия му беше казала, че толкова лошо я свири. Когато сега засвири, изведнъж си припомни за влажната задимена изба, където Лидия го беше завела; спомни си за крадците, с които се беше сприятелил; спомни си и за слабоватата рускиня с мургава циганска кожа на лицето и грамадни очи, която с такова трагично увлечение пееше буйните простонародни песни. Докато свиреше акордите, струваше му се, че още чува дрезгавия й груб, но тъй покъртителен глас. Лесли Мейсън имаше чувствителен слух.

— Ти съвсем другояче свириш, Чарли, не като по-рано — каза той, когато синът му стана от пианото.

— Не вярвам. Наистина ли?

— Да, с друго чувство свириш вече. Има едно тремоло — много ефектно!

— Аз повече харесвам по-раншното ти свирене, Чарли. Това много болезнено звучи — каза мисис Мейсън.

Седнаха да играят бридж.

— Ех, пак да си седнем както едно време — каза Лесли.

— Като те нямаше, много ни беше криво, че не можехме да играем бридж.

Лесли Мейсън си беше създал своя собствена теория: искаш ли да познаеш някого какъв характер има, гледай го как играе бридж. Тъй като се смяташе за енергичен и предприемчив човек, гледаше през пръсти на играта, винаги казваше много и даваше контра, без много да му мисли. На тънкостите гледаше отвисоко, считаше ги като недостойни за един англичанин. От своя страна мисис Мейсън играеше строго според правилата, установени от Кълбелтсън и броеше грижливо бройките си, преди да се осмели нещо да каже. Никога нищо не рискуваше. По някаква прищявка на природата от цялото семейство единствена Патси имаше известно разбиране за играта. Тя играеше смело, хитро и разбираше — по вътрешно прозрение, изглежда — как са разпределени картите. Тя съвсем не прикриваше мнението си за играта на своите родители и техните методи. Тя господствуваше над играта.

И тази вечер играта се разви както винаги. Лесли каза твърде много. Дъщеря му Патси му даде контра, той направи „пас“ и загуби победоносно 1400 точки. Мисис Мейсън, с цял куп козове в ръка, отказа да се вслуша в настойчивите подканвания на партньора си, който се намираше натясно. Чарли не следеше внимателно играта.

— Глупчо такъв! Защо не игра каро? — развика се — Патси.

— Защо пък да играя каро?

— Ти не видя ли, че аз играх деветка, после шестица?

— Не, не съм видял.

— Боже-е, цял живот все с такива хора ще играя… едно пика асо не могат от волска опашка да различат!

— Е, нищо де, само една ръка.

— Една ръка? Една ръка? Една ръка може всичко да обърне!

Никой не обърна внимание на ядосването на Патси. Само се изсмяха. И тя се разсмя, защото се беше отчаяла… лоши играчи и туйто. Лесли направи сбора на точките и ги вписа внимателно в една книга. Играеха само на една стотна от пени, но казваха, че играят по на една лира… по-добро впечатление правеше и по-голямо удоволствие създаваше. Често се случваше Лесли да впише в книжката си дългове до 1500 „лири“ и тогава заявяваше с престорена сериозност, че ако все тъй върви, скоро ще трябва да продаде автомобила си и да ходи до кантората с автобус.

Часовникът удари дванадесет и те си пожелаха лека нощ. Чарли се прибра в топлата приятна стая и започна да се съблича. Но изведнъж го обзе такава слабост, че го принуди да седне на едно кресло. Прииска му се да изпуши една лула, преди да си легне. Току-що прекараната от него вечер беше също както по-раншните безброй вечери, а всичко му се беше сторило тъй познато и приятно, като някога… всичко му беше тъй прелестно познато и най-малката подробност му беше тъй приятна, че повече от това не можеше и да се желае; нищичко не можеше да бъде по-сигурно и по-здраво. И все пак и при най-добро желание той не можеше да си обясни защо през цялото време зловещо чувство го беше глождило; защо през цялото време му се струваше, че тук всичко е само външен блясък. Струваше му се като някаква приятна салонна игра, на която възрастните играят само за да направят удоволствие на децата. А този кошмар, от който той смяташе, че щастливо се е отърсил… в този час Лидия танцува с начернени клепачи и начервени пъпчици на гърдите, със сините си шалвари и синята си чалмичка в „Сарай“; или пък лежи гола, отчаяна, но въпреки отчаянието си жестоко ласкава в прегръдките на някой мъж, от когото се отвращава; в този час, след като е привършил работата си в редакцията, Саймън крачи из пустите улици по левия бряг, а в това време болният му измъчен дух кове чудовищни планове; в този час как ли живеят Алексей и Евгения — Чарли не ги беше виждал, но от разказите на Лидия те му се струваха напълно познати и той се чувствуваше сигурен, че ще ги познае на улицата, ако се случи да ги срещне. Алексей, самият той пиян, сега сигурно пролива сълзи и се окайва, че синът му бил покварен, а Евгения шие, шие, шие за насъщния хляб и плаче тихо, защото съществуването й е тъй жестоко тежко; в този час двамата бивши каторжници седят в някоя задимена кръчма, на чаша бира, гледат с безжизнените си очи, които сякаш нито за миг не престават да съзират някогашния ужас, но там, сред навалицата, двамата се чувствуват поне за миг отърсени от вечния си страх, че някой ги следи; в този час Робер Берже отвъд, на далечния бряг на Южна Америка, може би е излязъл от болницата, облечен в затворническите си дрехи на бяло-розови ивици и с отвратителна сламена шапка на глава… може би е изпратен някъде по работа, а докато върви по пътя, плъзга погледа си по безбрежната морска шир и навярно преценява изгледите си за успех, ако избяга, при това сигурно се замисля за миг и за Лидия с някакъв копнеж по нея. Този кошмар, от който той смяташе, че щастливо се е отървал, сега му се виждаше страшно действителен, а всичко друго просто илюзия. Глупаво беше, безсмислено, неразумно; и все пак, струваше му се, че всичко това си имаше известна сила и известен тъмен смисъл, който превръщаше в проста фантасмагория, в проста измама за очите живота, споделян дотогава от него с трети лица, тъй близки до сърцето му: баща му, майка му, сестра му и техния по-широк жизнен кръг — толкова почтен и толкова банален — тази среда, в която някаква сляпа случайност тъй удобно го беше настанила. Патси го запита имал ли е в Париж авантюри, а той и отговори съобразно с истината: не! И наистина нищо не беше извършил. Баща му си мислеше, че синът му сигурно е преживял в Париж страшно разгулна седмица и се страхуваше, че може да си е спечелил някаква венерическа болест, а то — всъщност с нито една жена не беше спал.

Само едно нещо му се беше случило, нещо толкова странно и като се замисляше за него, той можеше да си даде сметка сега какво можеше да последва от него: неговият свят беше изгубил почва под краката си.

Край