Съмърсет Моъм
Една любов в Париж (4)

Глава IV

Когато се събуди, беше вече късно. В първия миг не можа да осъзнае къде се намира. После съгледа Лидия. Не бяха спуснали завесите и през жалузите се промъкваше сива светлина. Стаята с евтините си чамови мебели изглеждаше нечиста. В другото легло до неговото Лидия лежеше по гръб, с широко отворени очи и се взираше нагоре, в тавана. Чарли погледна часовника си. Присъствието на чуждата жена до него го смущаваше.

— Наближава дванадесет часа — каза той. — Аз бих предложил да изпием само по чаша кафе и после да отидем заедно да обядваме. Имате ли нещо против?

Тя го погледна сериозно, но не с ненавист в очите.

— Гледах ви, докато спите. Толкова спокойно спяхте, толкова дълбоко — като малко дете. Лицето ви имаше толкова невинно изражение. Поразително беше.

— Лицето ми е отвратително небръснато — отговори той.

Чарли се обади по телефона в администрацията и поръча кафе. Донесе им го една пълна камериерка на средна възраст. Тя хвърли към Лидия бърз поглед и я изгледа от главата до петите, но лицето й остана неподвижно. Чарли пушеше с лулата си, а Лидия — цигара след цигара. Говореха малко. Чарли не знаеше как да се държи в това особено положение, а Лидия изглеждаше потънала в мисли, и то в мисли без никаква връзка с него. След известно време той отиде в банята, за да се обръсне и изкъпе. Когато се върна, Лидия седеше по пижама в едно кресло пред прозореца. Прозорецът гледаше към двора. Нищо друго не се виждаше, освен прозорците на насрещните стаи, етаж след етаж. През тази сива коледна утрин гледката беше неизказано нерадостна. Лидия се обърна към него:

— Не можем ли тука да се нахраним, вместо да излизаме?

— Искате да кажете долу, нали? Щом така обичате. Не знам каква е храната тук.

— Няма значение. Искам да кажа тука горе, в стаята. Толкова е хубаво да се откъсне човек за няколко часа от света. Спокойствие, мир, тишина, самота. Човек би казал, че такива разкошни удоволствия са достъпни само за богатите, а ние можем да ги имаме безплатно. Странно е, че въпреки това мъчно можем да ги имаме.

— Ако обичате, ще поръчам да ви изпратят вашия обед тук, а аз ще изляза.

Очите й останаха за известно време приковани в лицето му, усмихнати загадъчно.

— Не ми пречите. Навярно сте много мил, симпатичен човек. По-приятно ще ми бъде да останете; нещо обезпокоително се излъчва от вас, но то ми действува добре.

Чарли не беше свикнал да си придава голяма важност, но въпреки това малко се ядоса; видя му се доста прекалено това разполагане с него от нейна страна. Но той беше благовъзпитан и с нищо не се издаде. Освен това положението му беше твърде особено, но макар и да не беше, както той си представяше Париж, все пак му се виждаше интересно. Той огледа стаята. Леглата още не бяха оправени; шапката на Лидия, костюмът, чорапите и обувките й бяха разхвърляни, повечето от тях по пода; неговите дрехи бяха нахвърляни в безредие върху един стол.

— Стаята е страшно разхвърляна — каза той. — Смятате ли, че е удобно да се храним в тази бъркотия?

— Че какво от това? — отговори тя със същия смях, който той беше чул за пръв път от нейната уста. — Но ако вашето строго чувство за благоприличие се бунтува, ще оправя леглата или пък камериерката ще ги оправи, докато аз се къпя.

Тя отиде в банята, а Чарли повика един келнер и поръча яйца, малко месо, сирене, плодове и една бутилка вино. После позвъни за камериерката. Наистина стаята беше затоплена, но имаше и огнище и ако се запалеше, щеше да бъде по-приятно. Докато камериерката донесе дървата, Чарли се облече, а когато тя започна да подрежда, той седна до прозореца и се загледа надолу, към пустия безрадостен двор. Младежът се замисли тъжно за компанията в Тери-Мейсънови. Сега всички ще изпият по чаша от прочутото испанско вино „Херес“, преди да седнат на коледната трапеза с обичайния печен пуяк и пудинг, и всички ще се веселят до забрава, ще се радват на коледните подаръци, ще вдигат шум, ще викат, ще се смеят. След известно време Лидия се върна. Не беше се гримирала, косата й беше гладко сресана, клепачите й не бяха вече подути; тя изглеждаше млада и хубава, но хубостта не беше от оня вид, който възбужда плътски желания, и макар Чарли да не беше съвсем студен по природа, сега я видя да влиза, без сърцето му ни най-малко да се разтупти.

— О-о, вие сте се облекли вече — каза тя. — Тогава може ли да стоя с вашата пижама? Услужете ми и с вашите пантофи. Ще потъна в тях, но нищо.

Пижамата му беше от синя коприна на цветчета, подарък от майка му за рождения му ден; на Лидия беше дълга, но тя тъй сръчно я беше навила около тялото си, че й стоеше много добре. Тя беше радостно изненадана, когато видя огъня запален в огнището и седна на стола, който той притегли за нея. Тя запали цигара. Твърде странна му се стори неповторимата непринуденост, с която Лидия приемаше положението. Тя се държеше така, сякаш цял живот се познават с Чарли. Ако не бяха вече изчезнали всичките му илюзии относно нейните чувства към него, сега щеше да ги разруши нейната очебийна увереност, че той окончателно се е отказал от всякакво намерение да спи с нея. Той остана изненадан, като видя с каква истинска охота тя седна да се храни. След всичко онова, което му беше разказала снощи, той си беше въобразил, че ще трябва да я насилва за всяка отделна хапка. За неговата романтична душа беше същински удар, когато видя, че Лидия изяде не по-малко от него, и то с очевидна наслада.

Тъкмо бяха изпили кафето си, когато телефонът иззвъня.

— Чарли? Искаш ли да слезеш за малко?

— Съжалявам, но сега не може.

— Защо да не може? — запита Саймън остро.

Той очевидно смяташе, че всички трябва да бъдат готови да захвърлят всичко на една страна и същия миг да се втурнат, щом той ги повика. Колкото и незначително да беше за него известно нещо, щом той го повеляваше, а срещаше съпротива, веднага ставаше много важен.

— Лидия е при мене.

— Коя е тая Лидия, дявол да го вземе?

Чарли се поколеба за миг.

— Ами… княгиня Олга.

Настъпи кратко мълчание, после Саймън прихна да се смее с дрезгав глас.

— Моите поздравления, момчето ми! Аз си знаех, че ще се погаждате. Тогава, ако ти останат няколко минутки свободно време за един приятел, обади ми се.

Саймън окачи слушалката. Когато Чарли се обърна към Лидия, тя се взираше в огъня. Нито една жилчица по неподвижното й лице не издаваше, че е чула разговора. Чарли избута настрани масичката, на която се бяха нахранили, и се настани на шезлонга колкото може по-удобно. Лидия се наведе и сложи още малко дърва в огъня. Нещо интимно се долавяше в това нейно движение и то направи впечатление на Чарли. След малко тя се намести по-удобно в креслото също като малко кученце, което се обръща два-три пъти на възглавницата си, докато се настани най-удобно. Целият следобед останаха в стаята. Безрадостната светлина на зимния ден избледня и те останаха в стаята само със светлината на огъня. Из стаите оттатък двора тук-там започнаха да светват лампи; сивите прозорци без завеси изглеждаха странни и недействителни, като осветените прозорци на сценични декори. Но на Чарли му се стори, че те не бяха по-недействителни от неговото положение и от обстоятелството, че той седеше тук, в тази бедна спалня, край игривите пламъци на огъня, докато тази жена му разказваше своята страшна история. Тя съвсем не се замисляше, изглежда, че той може би нямаше желанието да я слуша. Очевидно съвсем не й минаваше през ума, че той може би имаше някаква друга работа, или че тя със своята изповед стоварва върху плещите му товар, твърде тежък за чужд човек. Изпитваше ли тя нужда от неговото съчувствие? Той дори и в това не беше сигурен. Тя не знаеше нищо за него и нищо не искаше да знае. Той просто й беше приятен и ако нямаше толкова силно чувство за хумор, би й се разсърдил за нейното равнодушие. Надвечер тя замлъкна и по едно време Чарли позна по равномерното й дишане, че беше заспала. Той стана, защото толкова дълго беше седял, че тялото му беше изтръпнало и го болеше; за да не я разбуди, той отиде на пръсти до прозореца, седна на един стол и се загледа към двора. Тук-таме зад осветените прозорци се движеха човешки сенки; той видя някаква възрастна жена да полива саксия; видя един мъж по риза, легнал на леглото си, унесен в четене. Що за хора можеше да бъдат? Вероятно прости, обикновени хора от средната класа, със скромно материално положение, защото хотелът беше евтин, а кварталът беден; но така както ги гледаше през прозорците, като през прозорчето на паноптикум, те му се струваха странно недействителни. Кой можеше да знае какво ставаше там? Какви страсти, какви престъпления се криеха зад всекидневната им външност? В някои стаи завесите бяха спуснати, само тесните ивици светлина издаваха, че вътре има хора. Някои от прозорците бяха тъмни. Стаите зад тях не бяха празни, защото хотелът беше препълнен, обитателите им обаче сигурно не се бяха още прибрали. По какви тайнствени пътища бяха тръгнали? Нервите на Чарли се изопнаха, изведнъж го обзе ужас при мисълта за всички тези непознати човешки същества, чийто живот му беше толкова чужд; под гладката повърхност се таеше нещо смътно, тъмно, чудовищно, ужасно.

Той смръщи чело и си припомни цялата дълга, зловеща история, която беше слушал целия следобед. Лидия му я разказа откъслечно, несвързано, оттук-оттам, ту за тежката си борба за живот в Париж, ту за мизерните си детски години в Лондон, ту за мъчителните си дни след убийството, за ужаса на арестуването и за мъките си по време на делото. Той беше чел детективски истории, четеше всеки ден и вестник; знаеше, че всеки ден се извършват престъпления; знаеше, че има хора, които живеят в мизерия, но досега, тъй да се каже, само отстрани беше научавал за всичко това; ужасно и неприятно беше тъй изведнъж да види някого пред себе си и да влезе в лични връзки с човек, с когото нещо подобно вече се е случило. Той изведнъж си спомни за една картина от Мане, която изобразява застрелването на един човек — Максимилиан ли беше? Той винаги я беше смятал за изключителна картина. Сега изтръпна от ужас, като му стана ясно, че тя представляваше истинска случка — императорът действително беше стоял на това място, а когато войниците са насочили пушките си към него, вероятно му се е сторило непонятно, че още се намира там, а в следния миг ще престане да съществува.

А сега, като познаваше вече Лидия, като й беше принадлежал една вечер и един ден, като беше ял и танцувал с нея и преживял толкова часове в тъй близка дружба с нея, му се струваше невероятно да я сполетят такива преживелици.

 

 

Лидия и Робер Берже се срещнали по чиста случайност — разказа му тя, — ако можем да вярваме в случайности. Чрез своите приятели, при които живеела и които работели в един ресторант, Лидия получавала понякога безплатен билет за концерт. А когато не можела да се снабди с безплатен билет, а много искала да слуша музика, спестявала от надницата си пари, колкото да й стигнат за правостоящото място. За нея музиката била единственият разкош и единствената отмора. Най-много обичала руска музика. Чрез нея, така й се струвало, тя се приближавала до сърцето на своята родина, за която копнеела с цялата си душа и която никога не била виждала. Нищо не знаела за Русия с изключение на онова, което била чувала от устата на родителите си, от разговорите между Евгения и Алексей, когато се връщали в спомените си, или от романите. А когато чувала композициите на Римски-Корсаков и Глазунов и естествено мощните композиции на Стравински, тогава нейните впечатления придобивали вид и образ. Този провлачен ритъм и тези буйни мелодии, които звучат тъй чужди и непонятни за европейците, я издигали над самата нея, над жалкото й съществуване и събуждали такава непреодолима любов в сърцето й, че по бузите й потичали сълзи на щастие. Но тъй като виждала всичко това само с духовните си очи, а не и с телесните, защото то било плод само на нейния слух и на разпаленото й въображение, виждала го странно разкривено; виждала Кремъл с позлатените му куполи, украсени със звезди, виждала Червения площад и Кремълската стена, които сякаш образували декори на някоя приказка; за нея княз Андрей и пленителната Наташа все още крачели из оживените улици на Москва; Дмитрий Карамазов, след разгулни нощи, прекарани при циганите, все още пристигал на Мостобарецкия мост заедно с нежния Альоша, с търговеца Рогожин и Настася Филиповна от двете страни и препускал с шейна покрай нея, а бледите образи от Чеховите разкази се лутали насам-натам, люшкани от живота, както вятърът люшка повехналите листа; Летният дворец и Невският проспект били за нея магически имена, а Ана Каренина все още се возела в своята каляска, елегантният Вронски се изкачвал в новата си униформа по стълбищата на големите сгради край канала Фонтанка, а нещастният Разколников бързал по „Литейний“. Страстта и копнежът на тази музика събуждали в паметта й романите на Тургенев, пред нея изпъквали просторните порутени дачи, където хората прекарват будни цялата ухайна лятна нощ, в паметта й изпъквали и мочурищата, бледи и сиви сред тихия утринен здрач, където ловците стрелят по диви патици; тя виждала заедно с Максим Горки окаяните села, където се пие без мярка, където се люби грубо и се убива безпощадно; виждала и мътното течение на Волга, безкрайните степи на Кавказ и омайния красив Крим. Преизпълнена от копнеж, преизпълнена от пожелание за този изчезнал завинаги живот, преизпълнена от тъга по своята невиждана родина и чужда сред този враждебен свят, в такива мигове тя се чувствувала съединена с великата си тайнствена татковина. Когато говорела майчиния си език, макар и тъй завалено, се чувствувала рускиня и още по-силно обиквала родината си; в такива мигове чувствувала, че принадлежи на тази земя и разбирала, че баща й наистина не е можел да не се завърне там, въпреки всички предупреждения, дори и с опасност за живота си.

По време на един от тези концерти именно, където свирели само руска музика, тя застанала до един млад мъж, а той — както тя забелязала — от време на време поглеждал към нея. Веднъж тя случайно бегло го погледнала и останала поразена от страстния унес, с който той слушал: ръцете му били скръстени, устата му леко отворена, сякаш с мъка си поемал дъх. Той бил като омагьосан. Лицето му имало хубави, ясно откроени очи, изглеждал от добро семейство. Лидия бързо отвърнала поглед и отново се отдала на музиката и на всевъзможни мечти, които връхлитали върху нея. Увлечена в музиката, тя изобщо не усетила как някаква мека ръка обгърнала нейната и я стиснала леко. Сепнала се. Бързо издърпала ръката си. Откъсът бил последният преди антракта, а когато свършил, младежът се обърнал към нея. Чудно хубави очи имал, сиви, под гъсти вежди и забележително благи.

— Вие плачете, госпожице.

Помислила, че и той е руснак като нея, но изговорът му бил чисто френски. Разбрала, че е стиснал ръката й изведнъж само от внезапен изблик на съчувствие. Трогнала се.

— Не че съм нещастна — отговорила тя и леко се усмихнала.

И той й се усмихнал на свой ред, а усмивката му била пленителна.

— Знам, знам. Руската музика е особена. Въодушевява, но пък и разкъсва сърцето.

— Но вие сте французин. Какво може да намирате в нея?

— Да, французин съм. И аз самият не знам какво намирам в нея. Но единствено тази музика ми се слуша. В нея долавям сила и страсти, кръв и унищожение. Всичките ми нерви изопва, кара ги да трептят — разсмял се сам на себе си. — Като слушам тази музика, ми се струва, че няма нещо в света, което да не мога да извърша.

Тя не му отговорила. Странно било, че една и съща музика можела у различни хора да поражда толкова различни чувства. На нея току-що чутата музика й говорела за трагедията на човешкото съществуване, за безполезността на човек да се бори срещу съдбата; нашепвала й за щастието, за покоя на самоотрицанието.

— Ще дойдете ли идната седмица на концерта? — запитал я той. — И тогава само руска музика ще свирят.

— Не вярвам.

— Защо не?

Той бил млад, едва ли по-възрастен от нея самата; в него имало нещо тъй откровено, тъй непринудено, че сърце не й дало да отговори твърде рязко на един въпрос, който не би трябвало да бъде отправен към непознат човек. Нещо в поведението му я карало да мисли, че той нямал намерение да завърти любов с нея. Усмихнала му се.

— Не съм милионерка. Днес рядко се срещат богати руснаци.

— Познавам се с някои от хората, които дават тези концерти. Имам свободна карта за двама души. Ако имате желание да дойдете с мене, можем да се срещнем идната неделя пред входа.

— Не вярвам да мога да направя такова нещо.

— Защото ще се компрометирате, така ли? — усмихнал се той. — Тези концерти се посещават толкова много, че можете да се чувствувате съвсем спокойна.

— Аз работя в шивашко ателие, та затова ще бъде трудно да се компрометирам. Но не мога да приемам покани от непознати хора.

— Сигурен съм, че сте много благовъзпитана млада дама, но не бива да имате неразумни предразсъдъци.

Тя не искала повече да говорят по този въпрос.

— Хм… ще видим. Във всеки случай благодаря за любезността ви.

Заговорили за други неща, докато диригентът вдигнал палката си. Когато концертът свършил, младежът се сбогувал.

— Значи идната неделя, нали? — запитал я той.

— Ще видим. Не ме чакайте.

Разделили се, изгубили се из тълпата, която напирала към изхода. През седмицата Лидия често се замисляла за хубавия младеж с големите сиви очи. Приятно й било да си мисли за него. Докато стигне до тази си възраст, много пъти й се налагало да се брани срещу домогванията на мъже. Задиряли я и Алексей, и синът му, сводникът, но не й било лесно да се отърве от тях. Една силна плесница — и плачливият пияница разбирал, че нищо няма да може да постигне, а сина съумяла да държи на разстояние чрез ловка смесица от присмех и недвусмисленост. Смеела се горчиво при мисълта, че за нея било много по-съблазнително някой да й предложи един хубав обед, отколкото влюбеното си сърце. Нейният инстинкт й подсказвал, че младежът от концерта не е като другите. Разбира се, не бил против да поговори от време на време по малко, когато му се удаде случай, както всеки друг млад човек, но то нямало нищо общо с поканата му за неделя. Нямала намерение да я приеме, но била трогната от вежливото му държание. Имало нещо симпатично в него, нещо първобитно и непринудено. Чувствувала, че може да му се довери. Прегледала програмата. Щели да свирят Патетичната симфония — нямала голямо желание да я чуе, тя намирала Чайковски за твърде много поевропейчен, — но щели освен това да свирят и „Sacre du Printemps“ и Струнен квартет на Бородин. Задавала си въпроса, дали младежът наистина е пламнал по нея. Твърде възможно било поканата му да била само моментно хрумване и в следващия миг да е забравил за нея. Когато наближила неделята, Лидия почувствувала силно желание да отиде и да се увери; пък и много й се искало да чуе концерта, но нямала нито стотинка в джоба си, освен парите, необходими й за метрото и за обедите й през идната седмица. Всички останали пари се принудили да даде на Евгения. Ако не дойдел младежът, нямало значение, но ако дойдел и наистина имал два билета, тогава нищо нямало да му струва да я вземе със себе си, а тя с нищо не искала да му бъде задължена.

Най-сетне някакъв вътрешен подтик я тласнал към зала „Пленел“ и тя действително намерила младежа да я чака на посоченото от него място. Очите му светнали още щом я съгледал; ръкувал се с нея сърдечно, сякаш били стари приятели.

— Толкова се радвам, че дойдохте! — казал той. — От двадесет минути вече чакам. Толкова ме беше страх, че може да не дойдете!

Тя се изчервила и се усмихнала. Влезли в залата и си намерили места на петия ред.

— Без пари ли имате билетите? — запитала изненаданата Лидия.

— Не, купих ги. Казах си, че ще ни бъде по-удобно седнали.

— Що за глупости! Аз съм свикнала да стоя права!

Но тя се почувствувала поласкана от вниманието му, а когато след малко той я уловил за ръката, тя не я отдръпнала. Нищо лошо нямало, казала си тя, а освен това може би наистина му е била малко задължена. По време на антракта той й казал името си — Робер Берже, а и тя му казала своето. Той добавил, че живеел с майка си и работел при един борсов посредник. Обноските му били изискани, говорел й с младежко въодушевление и я накарал да се смее, а буйната му жизнерадост й допадала. Пламенните му очи и подвижните черти на лицето му й подсказвали, че бил с горещ темперамент. Край него човек се чувствувал като край огън. Младостта буквално струяла от него като огън. Когато концертът свършил, двамата се разходили из Елисейските полета, а Робер я запитал не иска ли да отидат заедно да пият чай. Когато се опитала да откаже, той не отстъпил. За нея било съвсем непознат разкош да седи в елегантна сладкарница, между елегантно облечени хора, а съблазнителната миризма на сладкишите, омайният дъх на парфюми сред топлата, приветлива обстановка й замаяла главата. Останали там един час. Лидия му разказала за себе си, за баща си, за онова, което му се е случило, за живота си дотогава, за това, как се справяла с живота досега; той я изслушал със същото вълнение, с което и говорел. В сивите му очи се четяло безгранично съчувствие. Когато трябвало да си тръгват вече, той я запитал дали не иска да отиде с него на кино някоя вечер. Тя поклатила глава.

— Защо не?

— Вие сте богат младеж и…

— Нищо подобно! Това не е вярно. Освен пенсията си, майка ми почти нищо друго няма, а аз имам само толкова, колкото ми е заплатата.

— Тогава не бива да пиете чай в скъпи сладкарници. А що се отнася до мене, аз съм бедна работничка, знаете това. Благодаря ви много за вашата любезност, но не бива да се оставя да ми завъртят главата. Не бива да се оставя да ме подведат, а още по-малко да злоупотребявам с вашата доброта, щом не мога да се покажа признателна към вас.

— Но аз съвсем не искам да се показвате признателна към мене. Вие ми харесвате. Приятно ми е да бъда с вас. Миналата неделя, когато заплакахте, толкова се трогнах, като ви гледах, че си помислих, че сърцето ми ще се пръсне. Вие сте сама на света, а и аз… в известно отношение и аз съм сам. Надявах се, че ще можем да станем приятели.

Тя го погледнала за миг студено. Били на една и съща възраст — да, разбира се, — а колко по-възрастна от него се чувствувала тя! Лицето му било толкова откровено! Тя не се съмнявала, че думите му били казани най-откровено, но била достатъчно умна да знае, че те били безсмислени.

— Слушайте да ви кажа нещо най-откровено. Знам, че не съм хубавица, но съм млада, а пък има и хора, които да ме смятат за хубава — има хора, които са запазили в душата си известно влечение към руския тип. Не мога да предположа, че целта ви е да разговаряте само с мене. Досега нито веднъж не съм спала с мъж и с вас нямам намерение да спя.

— Във всеки случай откровено се изказахте — усмихнал се той. — Но вижте, аз го знаех. Ненапразно цял живот все в Париж съм живял. Аз познавам инстинктивно дали нещо може да стане с някое момиче или не. Веднага забелязах, че с вас не може да стане. На концерта, когато ви улових за ръката, направих го, защото видях, че и вие също тъй дълбоко преживявахте музиката като мене. Мъчно мога да ви го обясня, но ми се стори, че при това докосване вашите чувства се преляха в мене и придадоха на моите още по-голяма живост. Нито следа от плътски желания нямаше в мене.

— И все пак съвсем различни неща чувствуваме — отговорила тя замислено. — Веднъж ви погледнах в лицето и останах поразена, като видях изражението ви. Лицето ви беше жестоко и сурово. Не беше вече човешко лице, приличаше на маска на тържествуваща злина. Изплаших се тогава.

Той се разсмя весело, а смехът му беше толкова младежки, толкова мелодичен и безгрижен, погледът му толкова дружелюбно откровен — просто да не повярва човек, че чертите на лицето му са могли под влияние на тази страстна музика да изразят толкова — студена жестокост.

— Какви мисли имате! Но не ме смятате за някакъв търговец на млади момичета, който има за цел да ви подмами в ноктите си и да ви изпрати с парахода за Буенос Айрес, нали?

— Не — казала тя, усмихвайки се. — Не ви смятам за такъв.

— Какво може да ви навреди това, че ще дойдете с мене на кино? Обяснихте ми вашите разбирания веднъж завинаги и аз ги приемам.

Сега пък тя се разсмяла. Глупаво било да прави толкова фасони. Толкова малко удоволствия имала в живота, затова, щом му доставяло удоволствие да излиза с нея, щом се задоволявал само с толкова, да седи до нея и да разговаря с нея, тогава защо да се отказва? Най-сетне, тя нямала никакво обществено положение и не била длъжна да дава на някого сметка за постъпките си. Достатъчно голяма била да се пази в живота и му дала ясно да разбере какво можел да очаква от нея.

— Добре тогава — казала тя. — Съгласна съм.

Ходили няколко пъти заедно на кино, а след представлението всеки път придружавал Лидия до метрото. По краткия път дотам той я улавял под ръка, а по време на представлението я държал за ръката, веднъж-дваж на раздяла я целунал леко по двете бузи, но единствено тази интимност си позволил. Приятно й било да бъде заедно с него. Имал особен, духовит, ироничен начин да говори за живота, затова й допадал. Не се хвалел, че бил чел много; нямал време да чете, казвал той — животът бил по-занимателен от книгите; но не бил глупав, та ако бил чел някоя книга, можел да говори интересно за нея. На Лидия й се сторило странно, че той се удивлявал особено много на Андре Жид. Бил запален играч на тенис и разказал на момичето, че известно време го уговаряли да тренира сериозно. Видни спортисти намирали, че имал качествата да стане шампион и се интересували от него. Но нищо не излязло от тази работа.

— За да излезе на първо място, човек трябва да има повече пари и повече време от мене — заявил той.

На Лидия й се сторило, че той е влюбен в нея, но се пазела да не го сметне за нещо сигурно; страхувала се собствените й чувства да не се окажат лош съдия в тази работа. Мислите й започнали все по-често да се насочват към него. Той бил първият й приятел досега на една възраст с нея. Благодарение на него тя преживяла щастливи часове на концертите всяка неделя следобед, а и приятни вечери на кино. Чрез него животът за нея станал по-интересен и придобил известен смисъл и съдържание, неизвестни й дотогава. Заради него тя се стараела да се облича по-хубаво. Дотогава нито веднъж не се била гримирала, но след четвъртото или петото излизане с него си сложила малко червилце и малко сенки под очите.

— Какво сте направили? — запитал я той, когато излезли на светло. — Защо сте си нацапали това нещо на лицето?

Тя се разсмяла и се изчервила под грима.

— Исках да стана малко по-хубава за вас. Да не си помислят хората, че излизате с някоя слугиня, току-що дошла от село.

— Но вие ми харесвате тъкмо защото бяхте толкова естествена! На човек просто му омръзва на всяка крачка да гледа само нарисувани лица. За мене беше трогателно, като гледах, че нямате нищичко по бледите бузи, нищичко по устните си, нищичко и по веждите си. За мене беше същинско освежаване да ви гледам такава, сякаш влизах в някоя гора, след като дълго съм скитал по някое нагрято от слънцето шосе. Без грим изглеждате толкова непокварена, толкова честна и почтена. Чувствува се чистотата на душата ви.

Сърцето й забило почти болезнено, но от онзи род болки, която ни кара да се чувствуваме по-щастливи дори и отколкото при радост.

— Добре, щом не ви харесва, отсега нататък няма вече да го правя. Само за вас го направих.

Тази вечер тя не могла да съсредоточи вниманието си върху филма, на който Робер я завел. Преди това тя гледала с недоверие на мекия му звучен глас и на нежните му вечно усмихнати очи, но сега й се виждало почти невъзможно да не вярва, че той я обича. Напрегнала всичките си сили, за да не се влюби в него. Постоянно си повтаряла, че от негова страна е просто едно временно увлечение и че тя трябвало да се пази чувствата й да не станат причина да пропадне. Тя била твърдо решила да не му става любовница. Толкова много истории от този род била виждала сред дъщерите на руските бежанци, които толкова мъчно изкарвали препитанието си. От скука или пък защото не можели да понасят вече тежката мизерия, те завързвали връзки с някой мъж, които обаче не продължавали дълго; нямали, изглежда, способността да задържат задълго един мъж, а най-малко французите, с които най-често се подхлъзнали. Любовникът им се насищал или изгубвал търпение, затова ги напущал; след това положението им ставаше още по-лошо отпреди и често не им оставало нищо друго освен публичния дом. На какво можела тя да се надява тогава? Тя много добре знаела, че той не мислел да се ожени за нея. Такова нещо било извън всяка възможност. Тя познавала френските разбирания. Неговата майка никога не би му позволила да се ожени за някаква рускиня шивачка (в края на краищата такава била), и то без нито стотинка. Във Франция гледали на женитбата като на сериозна работа; и двете страни проверявали грижливо положението на другото семейство, а младоженката трябвало да донесе зестра съобразена с материалното положение на младоженеца. Наистина баща й бил професор и не някакъв незначителен учен, но в Русия, и то преди революцията, а от тогава насам в Париж просто гъмжало от князе, графове и гвардейски офицери, сега шофьори или обикновени работници. На руснаците навсякъде гледали като на лениви, неблагонадеждни хора. Не искали вече да ги знаят. Майката на Лидия била дъщеря на крепостник, едва ли нещо повече от проста селянка; професорът се оженил за нея само поради либералните си разбирания. Но тя била набожна жена и Лидия била възприела от нея здрави разбирания за живота. Девойката напразно се опитвала да спори със самата себе си; наистина друг бил станал светът, а и човек трябвало да върви в крак с времето, но тя изпитвала инстинктивен страх да стане любовница на някой мъж. И все пак какво друго можела да очаква? Не е ли глупаво да пропусне случая, който й се представял? Тя знаела, че хубостта й се дължала на младостта й, само след няколко години щяла да стане неинтересна, да загуби очарованието си. Може би никога вече нямало да намери възможност да преживее нещо. Защо да не се поддаде? Ако малко поотслабела самообладанието си, и щяла да го обикне; а и такова облекчение щяло да бъде, ако се отърве от това си постоянно принуждение да обуздава чувствата си. А той я обичал. Да, обичал я, тя го знаела. Огънят на страстта му толкова силно горял, че дъхът й застивал, а в красноречивото изражение на лицето му тя ясно четяла пламенното му желание; райско щастие би било да бъде обичана от някого, когото и тя самата безумно обича. А дори и да не продължавало задълго — а и не можело да продължи, — тогава щяла поне да вкуси от блаженството на тази любов, щял да й остане споменът. А нима те не заслужавали да понесе болката, лютата болка, когато той ще я напусне? А ако после не успеела да се нареди, ако животът й станел непоносим, винаги имала възможност да намери спасение в Сена или в крана на газта.

Но най-странното и необяснимо нещо в тази работа било, че той нямал желанието, изглежда, да я направи своя любовница. Държал се към нея почтително, с уважение. Държал се тъй добре с нея, сякаш била млада девойка, дъщеря на познато семейство; млада девойка, чието обществено и материално положение й давало правото да очаква приятелството помежду им да се превърне един ден в женитба, задоволителна и за двете страни. Тя не можела да разбере държанието му. Знаела, че било безсмислено, но въпреки това непрекъснато в главата й се връщала една и съща мисъл — че той има желанието да се ожени за нея. Тя се чувствувала трогната и поласкана: Ако наистина се окажело вярно, тогава той щял да бъде един на десетки хиляди, но почти й се искало да не е така, защото й била непоносима мисълта, че той ще страда заради нея — подобно негово желание можело да му донесе само страдание. Каквито и лудешки мисли да се въртели из главата му, винаги оставала майка му, тази благоразумни, практична буржоазна французойка, а тя никога не щяла да му позволи да постави на карта бъдещето си, а той държал на майка си така, както само един французин може да държи за майка си.

Но една вечер след кино, когато се запътили заедно към метрото, Робер й казал:

— Идната неделя няма концерт. Искаш ли да дойдеш у нас на чай? Толкова много съм разправял вече за тебе на мама, че тя иска да се запознае с тебе.

Сърцето на Лидия замряло. Тя веднага схванала положението. Мадам Берже сигурно вече е започнала да се плаши от това приятелство, завързано от сина й, затова сигурно искала да се срещне с нея, с Лидия, за да сложи бързо край на цялата история.

— Горкият ми Робер! Знам, че изобщо няма да се харесам на майка ти. Смятам, че е по-разумно да не идвам.

— Грешиш. Много си й симпатична. Горката жена ме обича. За нея аз съм всичко на света, та тя се радва, че съм се сприятелил с едно младо момиче, тъй благовъзпитано, честно и почтено.

Лидия се усмихнала. Колко малко познавал той жените! Една любяща майка ще остави да се разпорежда едно момиче, с което синът й разговарял на някакъв концерт! Но той толкова много настоял пред нея да приеме поканата, която била от майка му — така казал той, — че тя най-сетне се съгласила. Минало й през ума и нещо друго — че мадам Берже ще започне с още по-голямо недоверие да гледа на нея, ако откаже срещата. Уговорили се идната неделя да се срещнат към четири часа следобед пред вратата на Сен Дени и той да я заведе при майка си. Робер пристигнал с един автомобил.

— Какъв разкош! — извикала Лидия, когато се качвала.

— Не е моя. Даде ми я един приятел да си услужа по този случай.

Лидия зачакала с разтуптяно сърце предстоящото изпитание, че дори и топлата сърдечност на Робер не успяла да й вдъхне самоувереност.

Потеглили към Ньой.

— Тук ще слезем — казал Робер и завил в една тиха улица. — Не искам да спра колата пред нашата къща. Съседите ни не бива да си помислят, че имам кола, а от друга страна, не мога на всекиго да обяснявам, че съм я взел само за да си услужа.

Повървели малко пеша.

— Пристигнахме.

Къщата на Робер била мъничка, отдалечена вила, доста обикновена наглед с изпокъртената си външна мазилка, а и по-малка, отколкото Лидия си я представяла според думите на Робер. Отвел я в един салон, препълнен с мебели и всевъзможни украшения; по стените блестели картини с маслени бои и позлатени рамки; една сводеста врата съединявала салона с трапезарията, където била сложена маса за чай. Мадам Берже оставила настрана романа, който в това време четяла, и излязла да посрещне гостенката си. Лидия си представяла, че ще срещне някоя пълна дребна жена с вдовишко облекло, с пълно, подпухнало лице и със скромната благоприлична външност на човек, изоставил вече всякаква мисъл за земна суета. Но тази нейна представа ни най-малко не отговаряла на действителността: мадам Берже била слаба и с високите си токове на еднаква височина с Робер; носела елегантна рокля от коприна на цветенца, а и огърлица от изкуствени маниста, косата й била накъдрена на трайни вълни, много тъмнокестенява, с нито един бял косъм, макар че трябвало да наближава петдесетте. Повехналата й кожа била силно напудрена. Имала хубави очи, нежен прав нос като на Робер и същите тънки устни като него, но възрастта им била придала известна строгост. За своите години и посвоему тя била хубава жена и изглежда, полагала големи грижи за външността си, макар че съвсем нямала оня чар, който правел Робер толкова пленителен. Нейните пламенни и тъмнокафяви очи били студени и изпитателни. Лидия почувствувала острия изпитателен поглед, с който мадам Берже още от вратата я огледала от главата до петите, но той веднага бил прикрит със сърдечната й приветствена усмивка. Тя благодарила на Лидия с горещи думи, задето не се поколебала да измине дългия път дотук и да й дойде на гости.

— Трябва да знаете колко много исках да се запозная с младото момиче, за което моят син толкова много ми е разказвал вече. Аз се бях приготвила за някаква неприятна изненада, защото, право да си кажа, нямам твърде голямо доверие в преценката на сина си. Затова двойно повече се радвам, като виждам, че наистина сте тъй мила, както той ми казваше.

Всичко това мадам Берже придружила и подчертала с оживени гримаси и с много усмивки и кимане с глава, с любезността на домакиня, свикнала да общува с хора и която прави усилия да вдъхне доверие на някой свой нов гост. Лидия също я наблюдавала изпитателно, затова отговорила със съответната сдържаност. Мадам Берже се изсмяла на глас и малко пресилено и направила с ръце възторжено движение.

— Я гледай колко е прелестна! Не се учудвам, че заради нея синът ми започна да позабравя майка си.

Чаят бил поднесен от една простичка на вид прислужница, а мадам Берже все по-нашироко размахвала ръце и правела все по-големи комплименти, но в същото време наблюдавала момичето с остър, неспокоен поглед. Лидия дошла до заключението, че в тази къща чаят навярно е рядко събитие, затова домакинята не се чувствувала твърде сигурна дали прислужницата ще съумее да се държи както трябва. Минали в трапезарията и седнали на масата. В единия ъгъл се намирал малък роял.

— Много място заема — казала мадам Берже. — Но синът ми не може без него. Той ми разказа, че сте прекрасна музикантка.

— Преувеличава. Обичам музиката, но съм голяма дилетантка.

— Много сте скромна, мадмоазел.

Имало чиния със сладкиши, купени от сладкарница, и чиния със сандвичи. Под всеки прибор имало малка покривчица, а до нея — мъничка салфетка. Очевидно мадам Берже си направила труда да нареди всичко това, както отговаря на модата. Тя се засмяла със студените си очи и запитала Лидия как обича чая.

— Руснаците го пият с лимон, знам. И аз купих един лимон специално за вас. Ако обичате да започнете със сандвич?

Чаят миришел на слама.

— Знам, че като рускиня сте свикнала да пушите по време на яденето. Моля, не се притеснявайте. Робер, къде са цигарите?

Мадам Берже настояла Лидия да си вземе от сандвичите, настояла да си вземе и от сладкишите; тя спадала към онези домакини, които считат за свой дълг да насилват гостите си да ядат. Тя говорела непрекъснато с висок металически глас, усмихвала се на всяка дума, любезността й била безкрайна. Мадам Берже задала на Лидия безброй въпроси, произнасяла ги непринудено, равнодушно, така че човек можел да ги приеме за вежливо разпитване, с което една светска дама иска да прояви съчувствието си към една самотна девойка, но Лидия много добре забелязала, че с тези си въпроси старата дама имала за цел да изкопчи от нея колкото може повече сведения. Лидия се отчаяла; тази жена не била такава, че от любов към сина си да го остави да извърши някоя непредпазливост, но това съзнание пак възвърнало на девойката нейната самоувереност. Станало й ясно, че няма какво да губи; положително нямало нищо, което да крие и тя отговорила на всички въпроси откровено и непринудено. Разказала на мадам Берже онова, което била разказала вече на Робер; разказала й за баща си и за майка си, за живота си в Лондон и за живота си след смъртта на майка й. Доставяло й дори удоволствие зад топлото състрадание на мадам Берже и нейните съчувствени отговори да съзира как старата дама преценявала всяка чута дума и си вземала бележка. След няколко напразни опита на Лидия да се сбогува — мадам Берже не искала и да чуе за скорошно отиване — девойката най-сетне успяла да се освободи от тази извънредно голяма дружелюбност. На сбогуване мадам Берже я уловила за двете ръце, а хубавите й тъмнокафяви очи светнали от сърдечност.

— Вие сте просто прелестна — казала тя. — Сега вече знаете пътя и трябва често да ми идвате на гости. Можете да бъдете сигурна, че винаги ще ви посрещам с най-голямо удоволствие.

Когато двамата млади се запътили заедно към автомобила, Робер уловил Лидия под ръка с нежно движение, с което по-скоро търсел от нея закрила, отколкото да иска той да я закриля, от което тя останала възхитена.

— Видя ли, миличка, великолепно мина! Майка ми те хареса. Още от пръв поглед я завладя. Тя ще те обожава.

Лидия се засмяла.

— Не ставай толкова глупав. Тя ме намери за ужасна.

— Не. Положително не! Аз я познавам. Веднага видях, че е очарована от тебе.

Лидия вдигнала рамене, но не отговорила. Когато се разделяли, уговорили се да отидат идния вторник заедно на кино. Тя се съгласила, макар и да била убедена, че майка му няма да допусне това. Той знаел адреса й.

— Ако нещо ти попречи, ще ми пишеш с бърза поща, нали?

— Нищо няма да ми попречи — отговорил нежно той.

Тази вечер Лидия била много тъжна. Ако била сама в стаята си, щяла да се наплаче. Но така било може би по-добре, че трябвало да се сдържа — нямало смисъл да се поддава на тъгата. Всичко било само един глупав блян, но тя щяла да надвие на болката си. В края на краищата била свикнала да страда. Много по-зле щяло да бъде, ако му бъдела любовница и той я изоставел.

Понеделник минал, дошъл вторник — никакво писмо с бърза поща. Девойката била убедена, че когато се върне след работа, ще намери вкъщи писмо. Но нищо! Тя имала един час време да е приготви и зачакала разтреперана да чуе звънеца на пътната врата. Облякла се с мисълта, че ще бъде безсмислено да си създава много труд, защото преди още да се приготви, писмото ще пристигне. А може ли да се случи той да я остави да отиде на кино, а той самият да не дойде? Ще бъде безсърдечно, ще бъде жестоко, но тя си знаела, че той живеел под тиранията на майка си; считала го за слаб, затова смятала, че за него най-лесно щяло да бъде чисто и просто да не дойде на определената среща и по този начин да й покаже, че не иска да се занимава с нея. Току-що дошла й тази мисъл, Лидия й се поддала и почти намислила да не отиде. Въпреки това отишла. Ако пък било възможно той да постъпи толкова грубо, тогава щяло да бъде истинско щастие за нея да се отърве от него.

Той обаче стоял на определеното място, както се били уговорили, и избързал към нея с гъвкавата си походка, която издавала необузданата му жизненост. Лицето му сияело. Видял й се по-весел от всякога.

— Днес нямам настроение за кино — казал той. — Да пием нещо във „Фуке“ и да отидем после да се поразходим. Зад ъгъла оставих един автомобил.

— Както обичаш.

Времето било хубаво, макар и студено, а звездите по мразовитото нощно небе блещукали с добродушна насмешка надолу към ярките светлини на Елисейските полета. Двамата изпили по чаша бира, а в това време Робер разказваше; после тръгнали по авеню Джордж V, където оставил колата си. Лидия не знаела как да си обясни държанието му. Той говорел съвсем естествено, но тя не знаела дали не се преструва, дали не предложил тази разходка, за да й съобщи нещо неприятно. По природа той не пестял думите си, когато изразявал чувствата си, често бивал дори и малко театрален, както тя била забелязала (но това по-скоро й се виждало забавно, вместо да я смущава), затова тя неволно се запитала дали той не се готви да устрои някаква прощална сцена.

— Но тази кола не е същата, която караше в неделя — казала тя.

— Не е. Тази е на друг мой приятел. Иска да я продаде, а аз му казах, че трябва да я покажа на един купувач.

Потеглили с колата към Триумфалната арка, после по авеню Фош и навлезли в Булонския лес. Там било тъмно с изключение само на светлината от фаровете на автомобилите, идващи насреща им, а и пусто с изключение на отделните коли, спрени тук-таме, в които влюбени двойки си шепнели на четири очи. След известно време Робер натиснал спирачките.

— Да спрем ли тука да изпушим по една цигара? Да не ти е студено?

— Не.

Мястото било пусто, затова при други обстоятелства Лидия щяла да се безпокои. Но Робер не бил такъв човек, който би злоупотребил с положението. Твърде нежна душа имал, за да направи такова нещо. Освен това тя предугаждала, че нещо му тежало на душата и била любопитна да узнае какво е то. Той й предложил огън, запалил и за себе си една цигара. Известно време мълчал. Тя забелязала, че бил смутен и не знаел как да започне. Сърцето й затуптяло от притеснение.

— Имам нещо да ти кажа, мила — обадил се най-сетне той.

— Така ли?

— Честна дума, не знам как да се изразя. Много рядко се смущавам, но този път настроението ми е много особено.

Сърцето на Лидия се свило, но тя не искала да се издаде, че страда.

— Когато някой има да каже нещо неприятно — отговорила тя шеговито, — тогава най-добре е да го каже направо.

— Добре, както казваш, така ще направя. Искаш ли да се омъжиш за мене?

— Аз?

Всичко друго можела да очаква, но не и това.

— Обичам те до полуда. Мисля, че още от пръв поглед се влюбих в тебе, тогава, когато седяхме един до друг на концерта.

— Ами майка ти?

— Майка ми е във възторг. Чака ни. Казах й, че след това ще отидем при нея… ако ти кажеш да. Иска да те прегърне. Радва се, че ще взема жена, която й харесва във всяко отношение. А аз си казах, че ще искаме най-напред двамата да си поплачем, а после да изпием една бутилка шампанско.

— Ами миналата неделя… знаеше ли майка ти какво смяташ да правиш?

— Разбира се! Затова именно поиска да се запознае с тебе. Майка ми не е глупава. Веднага пламна до ушите.

— Аз пък си мислех, че никога няма да й се харесам.

— Да, но грешиш.

Двамата се усмихнали един на друг, а тя издигнала лицето си към неговото. Той за пръв път я целунал по устата.

— Много по-удобно е да се кара кола с лявата ръка, когато човек иска да целува някое момиче — казал той.

— Ах ти, глупачето ми!

— Ами ти… обичаш ли ме поне мъничко?

— Лудо! Още от първия миг.

— Но така сдържано се държеше, като благовъзпитана млада дама, която се пази да не даде воля на чувствата си, преди да си е опекла напълно работата — отговорил той, за да я подразни.

Но тя отговорила сериозно:

— Толкова много съм страдала през краткия си живот! Не исках да се излагам на нова болка, на която може би не бих издържала.

— Мила моя!

Тя не помнела такова блаженство; просто не можела да го разбере. В този миг сърцето й преливало от признателност към живота. Искало й се вечно да си стои така, сгушена в прегръдките на Робер. Готова била да умре в този миг, но след известно време се окопитила.

— Хайде да отидем при майка ти — предложила тя.

Изведнъж Лидия почувствувала обич към тази жена, която се съгласила, противно на всички очаквания, и то на драго сърце, синът й да се ожени за почти непознато за нея момиче само защото той го обичал и на свой ред също бил обичан от него. Тя не можела да си представи в цяла Франция да има друга жена като нея, готова на такава жертва.

Потеглили. Робер оставил колата в една улица, успоредна на тяхната. Когато стигнали до малката къщурка, той отключил вратата и се втурнал развълнуван в трапезарията.

— Мамо, мамо, готово!

Лидия го следвала по петите. Мадам Берже излязла насреща, облечена в същата копринена рокля на цветчета, с която била миналата неделя, и прегърнала девойката с две ръце.

— Милото ми дете! — зарадвала се тя. — Толкова съм щастлива!

Лидия се разплакала. Мадам Берже я целунала нежно.

— Не, не бива да плачеш. От все сърце ти давам сина си. Знам, че ще му бъдеш добра съпруга. Ела, седни. Робер ще отвори една бутилка шампанско.

Лидия се успокоила и избърсала сълзите си.

— Толкова сте добра към мене, мадам. Не знам с какво съм заслужила толкова голяма добрина.

Мадам Берже я уловила за ръката и я замилвала нежно.

— Вие се обичате, синът ми и ти.

Робер бил излязъл от стаята. Лидия искала предварително да изясни всичко.

— Не съм уверена, мадам, дали сте точно осведомена за материалното ми положение. Баща ми донесе едно време малко пари от Русия, но те отдавна вече са изхарчени. Издържам се с това, което аз изкарвам. Иначе нямам нищо друго, нищичко. Освен тази рокля на мене само още две:

— Че какво от това, мило дете? Не искам да отричам, щях да се радвам, ако беше донесла на Робер малко зестрица, но парите не са всичко на този свят. По-важна е любовта. А пък какво струват парите днес? Аз се смятам за добра познавачка на хората и веднага разбрах какво мило и почтено дете си ти. Видях, че си получила добро възпитание и имаш здрави разбирания за живота.

В края на краищата по-важно нещо от това не може да се иска от жената. Аз си познавам моя Робер — никога не би могъл да бъде щастлив с някоя французойка от дребната буржоазия. Той е романтичен, затова му харесва, че си рускиня. Освен това съвсем няма защо дъщерята на един виден професор да се чувствува незначителна.

Робер влязъл с чашите и с една бутилка шампанско. Стояли до късно през нощта. Мадам Берже си имала вече готови планове, та на двамата млади не оставало нищо друго, освен да ги приемат. Лидия и Робер щели да живеят в къщата, а майка му щяла да се премести в пристройката в дъното на градината. Заедно щели да се хранят, но иначе съвсем отделно да си живеят. За нея въпросът бил решен: младите трябва да си живеят съвсем самостоятелно, без тя изобщо да им се меси.

— Не искам да ме смяташ за свекърва — казала тя на Лидия. — Аз ще заместя покойната ти майка, но искам да ти бъда и приятелка.

Тя настояла сватбата да стане колкото може по-скоро. Лидия си имала нансенов паспорт и лична карта; книжата й били в ред; следователно трябвало само да изчакат законния срок, след като бъде обявена предстоящата им венчавка. Тъй като Робер бил католик, а Лидия източноправославна, решили да се откажат от църковен брак, макар че не било по волята на мадам Берже, но младите не държали на него. Лидия била толкова слисана и развълнувана, че не могла изобщо да мигне цяла нощ.

Сватбата била отпразнувана много скромно. Единствени гости били мадам Берже, Евгения и Алексей с децата си и един стар приятел на семейството — полковник Легран, полкови лекар, служил навремето заедно с бащата на Робер. Венчали се в петък, а тъй като в понеделник сутринта Робер трябвало да се върне в кантората, меденият им месец бил твърде кратък. Робер взел колата на един свой приятел и заминали с Лидия за Диеп, а в неделя вечерта се върнали в Париж.

Лидия не знаела, че както и другите автомобили, с които се возели по-рано, и този бил откраднат, а не взет от приятел. Именно по тази причина Робер винаги оставял колата в някоя отдалечена улица от тяхната къща. Не знаела, че преди няколко месеца Робер бил осъден на две години затвор — условно, защото присъдата му била първа. Не знаела, че скоро след това бил подведен под углавна отговорност за контрабанда с наркотични средства и само на косъм се отървал от присъда. Не знаела, че мадам Берже се зарадвала толкова много на женитбата на сина си, защото очаквала тя да окаже благоприятно влияние върху Робер и защото изобщо в нея виждала единствената възможност в живота му да настъпи обрат към доброто.