Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Christmas Holiday, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dune (2014 г.)

Издание:

Съмърсет Моъм. Една любов в Париж

Американска, първо издание

Превод: Катя Петрова, Димо Петров

Редактор-стопанин: Славчо Атанасов

ИК „ВЕК 22“, София, 1992 г.

ISBN: 954-416-052-3

История

  1. — Добавяне

Глава II

Влакът приближаваше последната гара. Кондукторите свалиха багажа и го натрупаха пред вратите, за да им е по-удобно да го подадат на носачите. Дамите за последен път извадиха червилото си, после кавалерите им помогнаха да облекат кожените си палта. Мъжете облякоха балтоните и сложиха шапките си. Тясното пространство, където тези хора бяха седели дотогава, и приятната топлина на пулмановия вагон бяха създали известна близост между пътниците; пътниците от едно купе образуваха компания, отделна от останалите пътници, но сега тази сплотеност се разпадна и отделните лица или малки групички си възвърнаха своята лична самобитност, която за известно време се бе Сляла с другите. Сега внезапно всички започнаха да долавят някаква потайност сред задимения и задушен въздух, в който се примесваха миризмата на прост тютюн, на силни парфюми, на човешки тела и изпаренията на централното отопление. Всички станаха пак чужди един на друг и започнаха да се поглеждат с разсеян поглед, без съчувствие. Всеки изпитваше в душата си известна непреодолима враждебност към съседите си. Някои заеха вече места в коридора, за да могат да слязат по-бързо. От горещината във вагона прозорците се бяха запотили и Чарли избърса едно от стъклата, за да погледне навън, но не можа да види нищо.

Влакът навлезе в района на гарата. Чарли подаде куфарите си на един носач и тръгна с големи крачки по перона. Той очакваше, че неговият приятел Саймън Фенимър ще дойде да го посрещне, но се разочарова, когато не го видя веднага сред посрещаните. При изхода се тълпеше голяма навалица и той реши, че Саймън е може би там. Чарли мина през изхода; някои се блъскаха из навалицата, за да стиснат ръка на някого от току-що пристигналите; дами се целуваха; той не можа да види приятеля си. Беше твърдо убеден, че Саймън ще бъде тук и се спря колебливо, но се сепна от явното нетърпение на носача и отново закрачи след него и излезе на площада пред гарата. Чувствуваше се като изигран. Носачът махна с ръка на едно такси, а Чарли каза името на хотела, където Саймън му беше запазил стая.

Когато Лесли Мейсънови идваха в Париж, винаги отсядаха в един хотел на улица Сент Оноре. Там отсядаха изключително англичани и американци, Мейсънови обаче и след двадесет години все още се залъгваха с илюзията, че той е чисто френски и тяхно собствено, изключително откритие. А ако понякога съглеждаха в коридора американски багаж или попадаха в асансьора заедно с хора, които не можеха да бъдат други освен англичани, Мейсънови винаги се изненадваха.

— Че как са попаднали тука? — имаха обичай да казват тогава.

Самите те винаги най-старателно отбягваха да споменават пред приятели името на хотела, защото щом човек е имал щастието да открие известно кътче от стара Франция, трябва да прави всичко по силите си, за да го запази непокварено. Директорът и портиерът на хотела говореха отлично английски, но Мейсънови им говореха винаги на своя изкълчен френски и бяха твърдо убедени, че тези хорица владеят само този език. Но обстоятелството, че толкова често беше идвал в този хотел с родителите си не беше достатъчна причина за Чарли да не отседне там, когато е дошъл сам в Париж. Той от все сърце се бе настроил за авантюри, а такъв семеен хотел, посещаван почти само от френската провинциална аристокрация, както старите Мейсънови твърдяха, съвсем не беше подходящо място за бурни и романтични преживявания, каквито неговото въображение беше чертало през последните няколко месеца. Затова той писа на приятеля си Саймън и го помоли да му наеме стая някъде из Латинския квартал; писа му, че не държи на удобства и хигиена — стаята може да бъде неподредена, старовремска, стига да има „атмосфера“. След няколко дни Саймън му писа, че му е наел стая в хотел недалеч от гара Монпарнас. Улицата била тиха, отклонение от Рю де Рен и недалеч от Рю Кампан Премиер, където той самият живеел.

Чарли бързо преодоля разочарованието си от това, че Саймън не бе дошъл да го посрещне. Беше убеден, че приятелят му го чака в хотела или ще му се обади по телефона, че ей сега ще отиде при него и когато се понесоха по оживените улици, които водят от Северната гара към Сена, веселото му настроение пак се възвърна. Великолепно беше човек да пристигне в Париж вечер. Валеше ситен дъждец и придаваше на улиците известна тайнственост и още повече възбуждаше въображението. Витрините бяха силно осветени. По тротоарите гъмжеше от разтворени чадъри, а дъждовната вода се стичаше от тях на капки и блестеше със сив блясък под уличните лампи. Чарли си спомни за една картина от Реноар. От време на време духаше силен вятър и жените се сгушваха под чадърите си, а роклите се увиваха около краката им. Чарли беше свикнал на английската предпазливост и му се струваше, че таксито лети с бясна скорост, а когато то внезапно спираше с провлачено изскърцване на спирачките, за да избегне сблъскване, младежът винаги изтръпваше. На едно кръстовище червените светлини светнаха и ги заставиха да спрат, а от двете страни човешкият поток се втурна като порой, както когато изплашена тълпа хукне да бяга от някое полицейско нападение. За възбудения Чарли тази навалица беше съвсем различна от английските тълпи — по-подвижна, по-оживена. Когато погледът му падаше върху някоя девойка, тръгнала сама, може би някоя модистка или машинописка, която се връща от работа, въображението му си я представяше, че отива при любимия си. А видеше ли някоя двойка, притиснати под един чадър — някой млад мъж с брада и широкопола шапка, а до него девойка с кожена яка около врата си, тръгнали заедно толкова блажени и опиянени от близостта си, че не виждаха нито дъжда, нито бързането на тълпата около тях, тогава в сърцето му се надигаше пламенна, почти болезнена радост. При едно спиране таксито застана редом с една елегантна лимузина. В колата седеше дама със зибелиново манто, с добре очертан образ и устни, с невероятно благороден профил на лицето. Преспокойно можеше да бъде херцогиня Германт на връщане от някакъв прием с чай на път за своя дворец на булевард Сен Жермен: славно нещо е да си на двадесет и три години и да идваш за първи път сам в Париж!

— Ех, че славно ще прекарам!

Хотелът беше по-внушителен, отколкото Чарли си го беше представял. По фасадата, по нейните архитектурни украси се долавяше нещо от изящния стил на покойния барон Hausmann. Гостът разбра, че стаята му била запазена, Саймън обаче не оставил нито писмо, нито каквото и да било друго поръчение. В хотела, противно на очакванията му, не го посрещна някакъв прислужник с мръсна престилка и със зловещо изражение на небръснатото си лице, а един любезен директор в редингот; директорът го заговори на безупречен английски и веднага го отведе в стаята му, която беше подредена съобразно изискванията на хигиената и имаше две легла, но директорът го увери, че ще плаща само за едното. После с видима гордост му показа банята. Щом остана сам, Чарли се огледа, той очакваше да види малка стаичка с тежки завеси от матов рипс, с дървено легло с грамаден пухен юрган и стар махагонов гардероб с голямо огледало; беше очаквал да види употребявани фуркети, пръснати по тоалетката, а в чекмеджето на нощната масичка червило и някой счупен гребен, между чиито зъби още стърчат няколко небоядисани косми; Неговото романтично въображение така си беше представяло очакваната студентска стая в Латинския квартал. А тук — баня! Пълна противоположност на желанията му! Тази стая преспокойно можеше да бъде в някой евтин швейцарски хотел, в каквито често бе живял заедно с родителите си. Чиста, гола, неприветлива. Дори и неговото въображение не можеше да й вдъхне каквато и да е тайнственост. Той с нежелание се залови да подрежда дрехите, които извади от куфара си. Окъпа се. Прие като неуважение от страна на Саймън отсъствието му на гарата при неговото пристигане и липсата поне на една бележчица с две думи. Ако Саймън не му се обади, ще трябва сам да вечеря. Родителите му и Патси сега сигурно са вече в Годалминг; там се е събрала весела компания: двамата сина на сър Уилфред с жените си и двете племеннички на лейди Тери-Мейсън.

Ще свирят, ще играят, ще танцуват. Чарли почти съжали, че не бе отхвърлил предложението на баща си да прекара в Париж празниците. Внезапно през ума му мина мисълта, че Саймън може да е заминал ненадейно по някаква работа на вестника си и в бързината си е забравил да го уведоми. Сърцето му се сви.

Саймън Фенимър беше най-старият приятел на Чарли. Всъщност главната причина за това той примамливо пътуване до Париж беше именно желанието му да прекара няколко дни със Саймън. Двамата заедно учиха в едно частно училище, а по-късно и в Ръгби; заедно учиха в Кеймбридж, но в края на втората година Саймън напусна, защото се беше убедил, че само си губел времето; тогава бащата на Чарли го устрои на работа в лондонския вестник, чийто парижки дописник от няколко години беше Саймън. Той беше сам в живота. Навремето баща му служеше в индийското Отделение за горите; докато още Саймън беше малък, баща му се разведе с жена си, защото тя му изневеряваше безразборно. Тя напусна Индия, съдът отсъди малкия Саймън на бащата; детето бе изпратено в Англия и отгледано в дома на един свещеник, до училищна възраст. Саймън скоро изгуби дирите на майка си и изобщо не знаеше дали е още жива. Баща му почина от възпаление на черния дроб, когато Саймън беше на дванадесет години и му останаха само смътни спомени за един слаб, мършав мъж, с жълто набръчкано лице и тънки устни. Баща му остави толкова пари, колкото Саймън да завърши образованието си. Лесли Мейсънови се смилиха над нещастното момче, останало само на света, и си вмениха в дълг да се грижат за него. То редовно прекарваше голяма част от ваканциите си при тях. Като юноша Саймън израсна тънък и висок, с бледо лице и черните му очи изглеждаха грамадни; с гъсти прави кестеняви коси, които вечно изглеждаха като невчесани, с голяма чувствена уста. Приказлив, много приказлив за възрастта си, много схватлив. Страстно обичаше да чете книги. В него нямаше нито следа от сдържаност, от тази тъй привлекателна черта от характера на Чарли. Венеция Мейсън не можа да го обикне, въпреки всичките си усилия. Непонятна й беше слабостта на Чарли към него, след като бяха толкова различни по характер. Според нея Саймън беше бъбрив и горделив. Изобщо не можеше да прецени чуждите добрини; каквото и да правеха за него, приемаше го като нещо напълно естествено и заслужено. Тя се съмняваше, че момчето нямаше особено високо мнение за нея и за Лесли. Често, когато Лесли започваше да говори за нещо интересно разумно и сериозно, какъвто навик имаше, Саймън се заглеждаше в него и в големите му черни очи светваше иронично пламъче, а чувствените му устни се свиваха саркастично. Изглежда, Лесли му се виждаше простичък, а дори и малко глупав. Често, когато прекарваха заедно спокойни, задушевни вечери и започваха да говорят за това или онова, Саймън изведнъж ставаше сериозен и се унасяше в мисли, заглеждаше се в празното пространство, сякаш се намираше далеч от тях в мислите си, на цели километри, а след известно време вземаше някоя книга и започваше да чете, като че ли беше съвсем сам в стаята. Човек неволно оставаше с впечатлението, че момчето намира разговора им за съвсем безинтересен и не заслужава да го слуша. С други думи извънредно неучтиво държание, но Венеция Мейсън се упрекваше: „Горкото момче, никога не е имало от кого да се научи на добри обноски. Трябва да се държа мило с него. Трябва да го обичам.“

Очите й се спираха върху Чарли. Колко строен изглеждаше той с тънкото си тяло (Ужасно е! Колко бързо расте на височина! Пак му станали къси ръкавите на смокинга!), с къдравите си кестеняви коси, с розовата си кожа и сините си очи с дълги мигли. Може и да не е толкова бляскаво схватлив като Саймън, но е добър, а и надарен с художествен усет до мозъка на костите си. Но кой знае какво би станало от него, ако тя бе избягала от Лесли и ако Лесли се отдадеше на пиянство; ако Чарли не бе израснал сред културната атмосфера и нежните грижи за него в бащината му къща, а останеше сам да си пробива път в живота като Саймън? Горкият Саймън! Веднъж след такива мисли Венеция излезе на следващата сутрин и му купи половин дузина вратовръзки. Момчето, изглежда, се зарадва.

— Много мило от ваша страна. Никога в живота си не съм имал повече от две вратовръзки.

Венеция толкова много се трогна от внезапното си великодушие, че я обзе ненадейно състрадание.

— Горкото момче! Самичко в живота! — викна тя. — Трябва да е ужасно, като си нямаш родители!

— Ами… майка ми била развратница, а баща ми пияница, тъй че сигурно не съм загубил твърде много.

Саймън беше на седемнадесет години, когато каза тези думи.

Нищо не помагаше, Венеция просто не можеше да го обикне. Той беше рязък, циничен, безскрупулен. Тя се озлобяваше, като виждаше колко много се възхищаваше от него синът й; Чарли го смяташе за извънредно даровит и му предсказваше голямо бъдеще. Дори и на Леели правеше впечатление начетеността на Саймън и яснотата, с която се изказваше още отсега, макар че беше още юноша. Още в прогимназията Саймън се прояви като разпален социалист, а в Кеймбридж стана комунист. Лесли изслушваше безразсъдните му теории с добродушна търпеливост. За него всичко това беше само плещене; неговият инстинкт му подсказваше, че не са нищо друго освен празни приказки и че нямат нищо общо с действителния живот.

— А ако стане знаменит журналист или влезе скоро в парламента, нищо няма да ни вреди да си имаме и един приятел в противния лагер.

Убежденията на Лесли бяха либерални, твърде либерални; той признаваше например, че социалистите имали някои идеи, срещу които никой разумен човек не можел нищо да възрази; теоретически той беше безусловно съгласен каменовъглените мини да бъдат национализирани и не виждаше защо държавата да не може също тъй добре да ръководи и частни предприятия, както и държавните институти; но той смяташе, че не бива да се отива твърде далече. Например държавата изобщо не бива да се меси в поземления доход или пък на собствениците на работнически жилища. Във всеки голям град трябва да има работнически жилища — низшите класи дори ги предпочитат пред разкошните жилища. Не защото собствениците на имението Мейсън нямаха желание да направят в това отношение всичко възможно, но не може да се иска от наемодателите да пускат хората да живеят безплатно в жилищата им, а и напълно справедливо беше капиталът му добре да се олихвява.

Саймън Фенимър реши да поработи няколко години като чуждестранен дописник, за да може по-основно да се запознае с континенталната политика. По такъв начин той очакваше да натрупа големи предимства за бъдещата си парламентарна кариера, защото ставаше дума за област, по която останалите лейбъристки депутати неизбежно можеха да имат твърде малко познания. Но когато Леели тръгна с него към редакцията, го предупреди, че собственикът на вестник бил готов да приеме на работа някой даровит младеж, но бил твърде богат човек, та не можело да се очаква да остане с добро впечатление, ако Саймън започне да излага пред него твърде революционни гледища. Въпреки това Саймън направи отлично впечатление на вестникарския магнат със скромното си държание, с голямата си енергичност и непринудения си разговор.

— Великолепно се държа — каза по-късно Лесли на жена си. — Това момче непременно ще си пробие път. Така е, както аз открай време казвам: не бива да гледаме много сериозно на приказките му. Щом дойде време да заеме някоя добре платена работа, както всички умни хора и той е готов да захвърли теориите си.

Венеция се съгласи с него. Твърде възможно беше (случаят със самата нея го доказваше) човек да обича истински красотата, а в същото време правилно да преоценява стойността на материалните неща. Достатъчно беше човек само да си спомни за Лоренцо Медичи; той бил даровит банкер, в същото време и художник до мозъка на костите. Тя смяташе, че Леели е направил много добре, като се е заел да помогне на човек, неспособен да почувствува признателност. Във всеки случай новата работа щеше да отведе Саймън във Виена и по такъв начин Чарли щеше да се отърве от едно влияние, което винаги я тревожеше. Тъкмо безразсъдните приказки на Саймън бяха внушили на Чарли мисълта да стане художник. Саймън можеше да си позволява такива скокове; пет пари нямаше в джоба си и никакви връзки в обществото; а за Чарли вече имаше готова хубава службица. Достатъчно художници имаше по света. Нейната утеха беше, че Чарли притежаваше толкова голяма душевна чистота и толкова щастливо бе надарен, че никакви лоши приятели не биха могли да го покварят.

В момента Чарли беше зает с преобличането си, а същевременно мислеше как да прекара вечерта. Щом сложи панталона си, той се обади по телефона в редакцията. Отговори му лично Саймън:

— Саймън!

— Здравей! Значи пристигна вече? Къде си?

Саймън заговори толкова нехайно, че Чарли се почувствува много засегнат.

— В хотела.

— Аха! Нещо да си намислил за тази вечер?

— Не!

— Можем да вечеряме заедно, нали? Ще дойда да те взема.

Саймън окачи слушалката. Чарли остана като поразен. Той си беше въобразявал, че Саймън ще се радва не по-малко от него, като се видят отново, но по думите и по държанието на Саймън човек можеше да си помисли, че са само случайни познайници и му е съвсем безразлично дали ще се срещне с него или не. Във всеки случай две години вече бяха изминали, откакто не се бяха виждали, а през това време може Саймън съвсем да се е променил. Внезапно Чарли бе обзет от страх, че това му идване в Париж може да се превърне в разочарование и той зачака Саймън с нервно нетърпение и се ядоса сам на себе си. Но когато Саймън най-сетне дойде, поне външно у него не се забелязваше никаква промяна. Сега той беше на двадесет и три години и макар да не беше твърде висок, все тъй слаб и източен си беше както преди. Носеше оръфано кафяво палто и сив вълнен панталон, но без шапка и без балтон. Продълговатото му лице бе по-слабо и по-бледо отвсякога, а черните му очи като че ли бяха станали още по-големи. Те нито за миг не се спираха. Остри, живи, изпитателни, подозрителни, те издаваха качествата на мозъка зад тях. Устата му беше голяма и иронична, зъбите — дребни и неправилни и напомняха на зъбите на някое от по-малките хищни животни. С острата си брада и изпъкналите си лицеви кости Саймън не беше красив, но лицето му издаваше такова силно напрежение и говореше за толкова голямо душевно безпокойство, каквото на улицата човек едва ли би отминал, без да го забележи. На моменти лицето му придобиваше един вид болезнена хубост — не хубост на чертите, а хубост на неспокоен, с борчески характер дух. За забелязване беше, че в усмивката му не се долавяше никаква веселост; по-скоро тя беше подигравателна гримаса. А когато се разсмиваше, чертите му се разкривяваха, сякаш го измъчваха жестоки болки. Гласът му беше висок, като че ли той не можеше да го владее, а когато се възбуждаше, гласът му лесно ставаше писклив.

Чарли надви естествения си порив да избърза към вратата и с вродената си сърдечност да стисне силно ръката на приятеля си и го посрещна студено. Когато Саймън почука, Чарли викна „Влез!“ и продължи да пили ноктите си с пиличката. Саймън не му подаде ръка, само кимна с глава, сякаш се бе вече срещал с него тези дни.

— Здравей! — каза той. — Доволен ли си от стаята?

— Ах, да. Хотелът е малко по-хубав, отколкото очаквах.

— Тук е удобно, пък можеш и да водиш когото си искаш. Умирам от глад. Няма ли да отидем да ядем?

— Чудесно.

— Да отидем в „Купола“.

Седнаха на една маса един срещу друг на горния етаж и си поръчаха вечеря. Саймън огледа одобрително приятеля си.

— Както виждам, не си станал по-грозен, Чарли — усмихна се пресилено той.

— Слава богу, този въпрос не е много важен за мене.

Чарли се чувствуваше малко неудобно. Продължителната раздяла беше разрушила старото им дългогодишно приятелство — поне засега. Чарли умееше да слуша при разговор — още от ранно детство така го бяха възпитали и нямаше нищо против да си седи мирно, докато буйният и приказлив Саймън излагаше пред него идеите си. Открай време Чарли му се удивляваше, и без изобщо да му завижда, и беше убеден, че Саймън е гений, затова му се струваше за съвсем естествено да му отстъпва. Саймън му беше скъп, защото беше сам на света и никой особено много не го обичаше, докато той самият си имаше щастлив дом и живееше сред удобства и охолство. Той се радваше, че Саймън беше привързан към него, макар че иначе обичаше твърде малко хора. Саймън често биваше озлобен и саркастичен, но спрямо него можеше да бъде и нежен. Веднъж, по време на един от редките моменти на откровение, той призна на Чарли, че той, Чарли, бил единственият човек на света, към когото бил привързан. Но сега Чарли с безпокойство долавяше, че помежду им се е издигнала известна преграда. Вечно немирните очи на Саймън току се местеха от лицето на ръцете му, спираха се за миг върху новия му костюм, после бързо се насочваха към яката и вратовръзката му. Той чувствуваше, че Саймън не се откриваше пред него, както едно време, а си оставаше чужд, затворен в себе си, настроен да критикува. Струваше му се, че Саймън го оглеждаше изпитателно, както когато човек се намира пред някой непознат и още не му е напълно ясно какъв човек е. Чарли се чувствуваше притеснен, сърцето му се свиваше от мъка.

— Как ти се харесва сега, като си вече търговец? — запита го Саймън.

Чарли леко се изчерви. След някогашните им разговори той очакваше Саймън да му се присмее за това, че се е подчинил на бащиното си желание, но беше толкова почтен, че не можеше да скрие истината.

— Много повече, отколкото очаквах — каза той. — Работата ми се вижда много интересна, а и не е трудна. Остава ми много свободно време.

— Смятам, че си постъпил умно — отговори Саймън за голяма изненада на приятеля си. — Защо ти трябваше да ставаш художник или пианист? Толкова много изкуство има по света — много повече, отколкото трябва. Ако остане до мене, хич да го няма.

— Как може да говориш така, Саймън?

— Още ли ти правят впечатление художествените превземки на родителите ти? Ти си вече възрастен човек, Чарли! Изкуство! Приятно развлечение за богати безделници. Нашият свят, светът, в който живеем, няма време за такива безсмислици.

— Аз пък мислех…

— Знам какво мислиш. Мислиш си, че изкуството придава на живота смисъл и красота; мислиш си, че е утеха за уморените и отрудените, пътеводител към по-благороден, по-съвършен живот. Вятър! Може да дойде време пак да ни потрябва изкуство, но няма да бъде твоето изкуство, а изкуството на народа.

— Боже господи!

— На народа му трябва опиум и е възможно изкуството да е най-добрият вид опиум за него. Но засега народът още не е достатъчно зрял за него. Засега има нужда от друг вид опиум.

— Какъв например?

— Думи.

Просто невероятно беше колко силна подигравка вложи Саймън в тези две кратки срички. Но той се усмихна и макар че устните му бяха разкривени, Чарли долови в очите му същото изражение на приятелско съчувствие, каквото беше свикнал да вижда в тях.

— Не, момчето ми — продължи той, — гледай си кефа, ходи си всеки ден в кантората, весели се. Не може вече твърде задълго така да върви, затова трябва да се нарадваш на живота, доколкото може.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо. Друг път пак ще си поговорим по тази работа. Кажи ми сега: защо дойде в Париж?

— Главно за да се видя с тебе.

Саймън се изчерви като рак. Една-единствена добра думичка, изглежда, можеше да го смути страшно много(а когато Чарли говореше, човек не можеше да се съмнява, че не говореше от все сърце).

— И с каква друга цел освен тази?

— Иска ми се да видя някоя и друга картина, да отида на театър, ако има нещо хубаво за гледане. Освен това ми се иска и да се повеселя.

— Искаш да кажеш да намериш някоя мацка.

— В Лондон няма голяма възможност за такова нещо.

— По-късно ще те заведа в „Сарай“.

— Какво е то?

— Ще го видиш. Там е чудесно.

Заговориха за престоя на Саймън във Виена, но той нямаше настроение да се открие твърде много.

— Доста време мина, докато свикна с града. Дотогава още не бях излизал извън Англия. Там научих немски. Прочетох много книги. И много мислих. Запознах се с много хора, които ме интересуваха.

— И оттогава насам — в Париж?

— Малко или много — почти същото върших и тука, както във Виена. Приведох мислите си в ред. Млад съм. Имам още много време. Като се наситя на Париж, ще отида в Рим, в Берлин или в Москва. Ако вестникът не може да ме изпрати, ще си потърся друга служба. Винаги имам възможност да давам уроци по английски. Не съм израснал в разкош и мога да се откажа от много неща. Във Виена цял месец живях само с хляб и мляко, за да привикна на лишения. Дори не ми се видя трудно. Сега пък свикнах само с един обед на ден.

— Да не искаш да кажеш, че днес още нищо не си ял?

— Но с каква цел го правиш? Нали ти плащат достатъчно? Или не е вярно?

— Получавам толкова, колкото да преживявам. Във всеки случай достатъчно, за да мога по три пъти на ден да се храня. Но кой може да владее други, ако не се научи сам себе си да владее?

Чарли се разсмя. Започна да се чувствува по-непринудено.

— Това ми се вижда като взето от някоя енциклопедия.

— Може и тъй да е — отговори Саймън равнодушно. — „Je prends mon bien où je le trouve“. В поговорките е заключена мъдростта на вековете, а само глупавите презират общоизвестните истини. Ти не си въобразяваш, че цял живот смятам да остана чуждестранен кореспондент на някой лондонски вестник или учител по английски, нали? Това са скитническите ми години. Ще ги използувам да получа такова образование, каквото не можа да ми даде нито глупавата гимназия, където учихме заедно с тебе, нито пък онези гробища, на които хората казват „Кеймбриджки университет“. Но аз не искам да придобия само знания, знания за хората и за книгите. За мене знанията са само средство към целта. Аз се боря за нещо много по-мъчно за придобиване, нещо значително по-важно: да придобия непобедима воля! Искам да се подготвя, както йезуитският послушник се подготвя чрез желязната дисциплина на своя монашески орден. Смятам, че винаги съм се познавал; нищо тъй добре не те поучава, както да познаеш кой си ти; както да бъдеш сам в света, навсякъде чужденец и цял живот да се намираш все между хора, за които нищо не представляваш. Но моето самопознаване беше инстинктивно. По време на двегодишното си пребиваване в чужбина аз се научих да се познавам, както познавам Евклидовата пета теорема. Познавам силата и слабостите си и съм готов да използувам идните пет-шест години, за да закаля силата си и да се отърся от слабостите си. Ще се овладея тъй, както треньорът овладява един атлет, за да направи от него шампион. Добър ум имам. Малко хора има, които притежават като мене такава способност — да съзират същината на нещата, и вярвам, че това качество представлява голяма сила в света, в който живеем. Мога да говоря. Трябва не чрез разум, а чрез красноречие да подтикваме хората към действие. Човечеството общо взето е до такава степен идиотско, че се оставя с приказки да го водят за носа; и колкото и да е жалко, трябва да се примирим с това обстоятелство, тъй както в киното се примиряваме с мисълта, че филмът трябва да има добър край, за да има успех. Още отсега съм в състояние с думи да постигам почти всичко, което искам; а когато бъда готов, ще мога да постигам всичко.

Саймън отпи голяма глътка от бялото вино, облегна се на стола си и се засмя:

— Трябва да ти разкажа какво се случи тука преди няколко месеца. Трябваше да устроят събрание на Британския легион или някакво подобно сдружение — мисля, че ставаше дума за някакви военни гробища, не си спомням точно. Трябваше да говори моят шеф, но се беше простудил, и накара мене да го представлявам. Знаеш какъв е вестникът ни — патриотичен до мозъка на костите: стига да помага на тиража, тъпчем го с всякакви боклуци с високоморален тон. Шефът ми е тъкмо човек на място за тази работа. От двадесет години насам нищо ново не му е дошло на ума. Никога не си отваря устата, без да капне от нея някоя плоскост, а когато вземе да разказва някоя блудкава история, толкова е стара, че дори не вони. Но пък е хитър като лисица. Знае какво точно иска издателят и му дава тъкмо него. Та аз държах тъкмо такава реч, каквато той би държал. Ей тъй, потекоха баналности из устата ми. Ей тъй, закънтяха стените от изтъркани блудкавости. Толкова изтъркани бяха вицовете ми, че и някой друг дърт пенсионер да беше, пак щеше да го е срам да ги каже. А слушателите ми се разчекнаха от смях. Толкова безсрамно мазен и прочувствен бях, че ме беше страх да не им се повдигне да повръщат. Сълзи потекоха по бузите им. Заблъсках големия тъпан на патриотизма също като старите моми от Спасителната армия, когато започне да ги избива на религия. Скъсаха се да ми ръкопляскат. Речта ми стана най-голямото събитие на деня. Щом свърших, всички важни клечки дойдоха да ми стиснат ръката, трогнати до дъното на душата. Можех да ги въртя, както си искам. А всъщност нито думичка не бях казал, за която да не бях уверен, че е изтъркана глупост. Думи, думи, думи! Горкият Хамлет!

— Смятам, че е било крайно недобросъвестно от твоя страна — обади се Чарли. — В края на краищата били са простички, честни и почтени хорица — обикновени хорица, в най-лошия случай, — та са се опитвали да правят онова, което са считали за правилно. И нещо повече — по всяка вероятност са били готови и да бръкнат в джоба си, за да докажат искреността на убежденията си.

— И аз така мисля. Толкова пари паднаха тогава, както никога. После уредникът на събранието каза на моя шеф, че се дължало само на моята бляскава реч.

Чист по душа, Чарли се натъжи. Саймън не беше същият, какъвто го знаеше някога. По-рано, колкото и крайни да бяха теориите му, колкото и да дразнеха с начина, по който ги излагаше, в тях въпреки всичко имаше нещо благородно. В него тогава нямаше никакво самолюбие. Негодуванието му беше насочено срещу потисничеството и жестокостта. Неправдите го караха да се вбесява. Саймън обаче не забеляза впечатлението, което предизвикаха думите му върху Чарли, или пък му беше все едно. Той изцяло беше зает само със себе си.

— Само ум не стига на този свят. И без красноречие не се излиза наглава, но в края на краищата то е нищожна дарба. Керенски притежаваше и едното, и другото — а каква полза имаше от тях? Всъщност само едно нещо има значение — характерът! Та аз си поставих за задача да усъвършенствувам характера си. Убеден съм, че човек може всичко да направи със себе си, стига да се постарае. Достатъчно е само да има воля. Аз трябва да се науча да бъда безчувствен към оскърбления, към пренебрежение и присмех. Духовното ми превъзходство трябва да бъде толкова съвършено, че когато дори ме хвърлят в затвора, пак ще се чувствувам свободен като птичка в небесата. Трябва да стана толкова силен, че като правя грешки, да не се разколебавам, а да извличам поука от тях как именно трябва да постъпвам. Трябва толкова твърд да стана, толкова много да се каля, че да устоявам не само на изкушението да съжалявам хората, но и изобщо да не чувствувам никаква милост. Трябва да изкореня от сърцето си всякаква наклонност към любов.

— Защо?

— Нямам право да оставя разсъдъка си да бъде замъглен от чувства към някое човешко същество. Ти си единственият човек на света, Чарли, който изобщо някога ми е бил мил. Няма да си отдъхна, докато не се уверя, че съм в състояние да те изправя на стената, без да ми мигне окото, без нито за миг да съжалявам и със собствените си ръце да те застрелям, ако бъде необходимо да го направя.

Очите на Саймън бяха станали големи и тъмни, изглеждаха дълбоки. Приличаха на старо огледало в някоя запустяла къща, когато му се изтрие толкова амалгамата, че като се гледаш в него, не виждаш себе си, а някаква тъмна, мрачна далечина, в която сякаш дремят образите на отдавна изчезнали събития и отдавна изгаснали страсти, всъщност мъртви вече, но все пак още живи на вид, сякаш им е вдъхнат някакъв прикрит, тайнствен живот.

— Учуди ли се, че не дойдох на гарата да те посрещна?

— Много мило щеше да бъде, ако беше дошъл. Реших, че не си имал време.

— Знаех си, че ще се разочароваш. Най-натовареният час в редакцията е тогава. По това време трябва всеки миг да бъдем готови да телефонираме в Лондон всички новини, събрани през деня. Но днес е 24 декември, утре е Коледа, вестникът не излиза, затова можех лесно да се освободя. Не дойдох на гарата, защото страшно ми се искаше да дойда. Още откакто ми писа, че ще дойдеш, станах като болен от нетърпение да те видя. Когато влакът пристигна и знаех, че ще се въртиш из гарата, загубен из тълпата и ще ме търсиш, грабнах една книга, залових се да чета. Седях над нея и правех усилие да внимавам в редовете, не си позволявах да се вслушвам в телефона, макар и да знаех, че всеки миг трябваше да зазвъни. Когато най-сетне наистина зазвъня и разбрах, че сигурно ти се обаждаш, толкова много се зарадвах, че ми идваше да се заудрям с юмруци по главата. Насмалко не щях да отида на апарата. Повече от две години минаха, откак правя усилия да се отърва от чувствата си към тебе. Да ти кажа ли защо исках да дойдеш тука? Човек идеализира хората, когато са далеч — раздялата прави сърцето ни по-меко. А после, когато ги видим, отново, оставаме изненадани колко много сме си въобразявали за тях. Мислех няколко дни, те ще са ми достатъчни да убия в себе си и последната си привързаност към тебе.

— Може и да ти се видя глупав — каза Чарли с пленителна усмивка, — но изобщо не мога да разбера защо го считаш за необходимо.

— Да, наистина ми се виждаш глупав.

— Добре, тъй да бъде. Но по каква причина искаш да се отърсиш от мене?

Лицето на Саймън стана мрачно, неспокойните му очи защукаха насам-натам, както когато зайци се опитват да избягат от преследвачите си.

— Ти си единственият човек на света, който някога ме е обичал.

— Не е вярно. Баща ми и майка ми също те обичаха.

— Не говори глупости. Аз бях за баща ти толкова безразличен, както му е безразлично и изкуството, но той изпитваше известна топлота и удоволствие да прави добрини на едно бедно сираче като мене. Майка ти ме смяташе за безсъвестен и егоист. Чувствуваше се обидена, като забелязваше, че смятах баща ти за стар мошеник, и то от най-лошия вид мошеници на света — онези, които сами себе си мамят. Само една-единствена радост имаше тя покрай мене — нито веднъж не можеше да ме погледне, без да си помисли какво щастие е, че ти си толкова различен от мене.

— Мнението ти за родителите ми съвсем не е ласкаво — отговори кротко Чарли.

Саймън не обърна внимание на тази му забележка.

— Ние още от първия миг се привързахме един към друг. Както старият Гьоте би го нарекъл — сродство на душите. Ти ми даде нещо, което още не бях преживявал. Дотогава не бях се почувствувал като дете, но заедно с тебе можах да стана. Покрай тебе можах да забравям себе си. Бях груб към тебе, оскърбявах те, пренебрегвах те, но в същото време и те боготворях. Чувствувах се много спокоен покрай тебе. С тебе можех пак да си бъда аз самият. Ти беше толкова скромен в желанията си, толкова весел и добродушен, с толкова малко човек можеше да те зарадва. Достатъчно ми беше само да бъда заедно с тебе и измъчените ми нерви се успокояваха, освобождаваха се за миг от онази настойчива мощ, която постоянно ме тласкаше все напред и напред. Но аз не искам никаква почивка и никакво освобождение. Волята ми отслабва, когато видя милата ти сдържана усмивка, а аз не мога да си позволя да бъда мек; не мога да си позволя да бъда нежен. Щом се загледам в сините ти очи, тъй добродушни и тъй доверчиви, разколебавам се, а не бива да ставам колеблив. Ти си мой враг и затова те мразя!

Някои от думите на Саймън накараха Чарли да се изчерви, но сега той се засмя добродушно.

— Що за глупости говориш, Саймън?

Саймън не му обърна внимание. Той втренчи в Чарли пламенните си страстни очи, като че ли се напрягаше да прозре чак до дъното на душата му.

— Има ли нещо? — промърмори той, сякаш говореше на себе си — или е само съвпадение на израза, което поражда илюзията за известно спокойствие на душата? — А после се обърна към Чарли:

— Често съм се питал какво именно виждам в тебе. Не само външността ти, макар че сигурно тя играе известна роля; не е само интелигентността ти — тя е сносна, не много забележителна; не е и откровеният ти характер и добрата ти душа. Какво има тогава у тебе, че така още от пръв поглед пленява хората? За тебе сражението е вече полуспечелено, преди още да си предприел нападението. Чар ли? Че какво е чарът? Едно от онези думи, чието значение е ясно на всички ни, но които никой от нас не може точно да определи. Но аз съм сигурен, че ако имах и тази твоя дарба при моя разум и решителност, нищо невъзможно нямаше да има за мене на света. Ти имаш жизненост и тя е част от твоя чар. Но и аз имам точно толкова жизненост, колкото и ти. Мога по няколко дни поред да изкарвам само с няколко часа сън и мога по шестнадесет часа на ден да работя, без да се изморявам. Но когато се видя с някого за пръв път, той ме отблъсква и аз трябва просто да използувам силата на ума си, за да го победя. Трябва да използувам слабостите му, трябва да правя усилия, за да му се харесам, трябва да го лаская. Когато дойдох в Париж, моят шеф каза, че съм бил най-нетърпимият и най-надменният младеж, какъвто той бил виждал. Естествено, той е теле. Как може човек да бъде надменен, ако така добре познава слабостите си, както аз моите? Сега го водя за носа, но трябваше да се трепя като куче, докато постигна онова, което ти само с едно мигване с дългите си мигли би постигнал. Чарът е нещо необходимо. През последните две години се запознах с редица прочути политици и всички до един бяха очарователни хора. Едни повече, други по-малко. Но не е възможно да са се родили така. Това доказва, че чарът може да се придобие. Човек не бива да го надценява, но той печели на такъв човек привърженици, кара тълпата да го боготвори и да изпълнява сляпо всичко, каквото той й заповяда, и се чувствуват щастливи, когато той ги възнагради с някоя добра дума. Аз съм наблюдавал тези магьосници. Могат да управляват изкуството си, така както е лесно да въртиш кран на чешма. Посрещат те с лъчезарна приятелска усмивка, ръката им винаги е готова да стисне твоята, гласът им е топъл и подсказва доброжелателност; проявяват очеваден интерес и създават у теб илюзията, че твоята работа е главната грижа на твоя водач; поглеждат те интимно, без нищо да ти казват, но събуждат у тебе вярата, че се ползуваш с доверието им… Заслушвал съм се в стотината видоизменения на „драги приятелю“, което звучи тъй ласкателно, когато излиза от устата на влиятелен човек. Такава непринуденост и естественост, толкова съвършено актьорство, че прави впечатление на нещо вродено; проявяват нежни чувства и с тях гъделичкат суетността на глупавия човек, но са и вечно нащрек да не го оскърбят някога. Всичко това може да се изучи; достатъчно е само малко повече усилие, малко повече самообладание. Естествено понякога тези ловци на хора малко се престарават и чарът им става толкова машинален, че престава да действува; човек веднага го долавя и се чувствува изигран — Саймън пак хвърли към Чарли един от свойствените за него проницателни погледи. — Твоят чар е естествен, затова е тъй опустошителен. Не е ли просто смешно, че една-единствена гънчица прави живота ти тъй лек?

— За бога, какво искаш да кажеш?

— Най-важната причина за желанието ми да те видя отново беше да установя в какво точно се състои твоят чар. Доколкото мога да преценя, дължи се на известна извивка на мускулите около очите ти, която се образува, когато се смееш.

Чарли изпита болка от този начин на разглеждане и за да отклони разговора от себе си, запита:

— А какво ти собствено искаш да постигнеш с това голямо напрежение, което си налагаш? Докъде трябва да те изведе то?

— Кой може да знае? Я да отидем в „Дом“, за да си изпием кафето.

— Добре. Трябва само да повикам келнера.

— Но тази вечер трябва да ме оставиш аз да платя. За пръв път съвместната ни вечеря ще бъде на мои разноски.

Когато Саймън извади от джоба си няколко банкноти, за да плати сметката, показаха се и два билета.

— Аха, имам и два билета за среднощната литургия в „Свети Евстатий“. Казват, че била най-хубавата църковна музика в цял Париж и реших, че може да ти е приятно да отидеш.

— Колко любезно от твоя страна, Саймън! Да, много приятно ще ми бъде да отида. Но и ти ще дойдеш, нали?

— Зависи от настроението ми. За всеки случай вземи билетите.

Чарли ги сложи в джоба си. Отидоха в кафене „Дом“. Дъждът беше престанал, но паважът още беше мокър и там, където падаше светлината на някоя улична лампа или на някоя витрина, блестеше със сиви отблясъци. Много хора се разхождаха нагоре-надолу. Те излязоха изпод сянката на безлистните дървета като иззад кулисите на някоя сцена, закрачиха по светлината и после пак се изгубиха в следващото тъмно петно. Амбулантни търговци алжирци обикаляха раболепно, но пъргаво с вързопи ориенталски килими и евтини кожи, преметнати през ръка, и с будните си очи се мъчеха да съзрат някой купувач. Груби наглед момчета с накривен на една страна фес предлагаха фъстъци и повтаряха еднообразно дрезгавия си вик: „Cacaonettes, cacaonettes!“. На един ъгъл бяха застанали двама негри със сковани лица, като че времето бе спряло и като че чакаха, защото никаква друга работа няма на света, освен да се чака. Двамата приятели стигнаха до „Дом“. Терасата, където лятно време посетителите седяха на открито, сега беше обградена със стъкло. Никъде не се виждаше свободна маса, но когато влязоха, тъкмо една двойка стана и двамата приятели заеха освободените места. Не беше топло, а Саймън нямаше балтон.

— Не ти ли е студено? — запита Чарли. — Не искаш ли да седнем вътре?

— Не, свикнал съм да не обръщам внимание на студа.

— И какво става, като се простудиш?

— Не му обръщам внимание.

Чарли често беше чувал за „Дом“, но нито веднъж не беше ходил там, та сега започна да оглежда хората, насядали наоколо, с живо любопитство. Видя млади мъже по пуловери, някои с къси бради; видя и момичета без шапки и с найлонови дъждобрани. Реши, че всички те са художници и писатели и ги заоглежда прехласнат.

— Англичани или американци — каза Саймън и сви презрително рамене. — Повечето от тях са безделници и пладнешки разбойници, костюмирани с трогателно усърдие за някоя пиеса, отдавна изчезнала от репертоара.

Недалеч от тях седяха група русокоси млади хора, които приличаха на скандинавци, а на друга маса — мургави бъбриви левантинци, които говореха непрекъснато и махаха с ръце. По-голямата част от гостите обаче бяха тихи, спокойни французи, прилично облечени търговци от околността, които идваха в „Дом“, защото им беше удобно; имаше и неколцина залутани провинциалисти, които като Чарли все още приемаха „Дом“ за свърталище на художници и студенти.

— Горките хорица, чисто и просто нямат вече пари, за да водят едновремешния живот на Латинския квартал. Гладуват и се съсипват от работа, като роби. Вярвам, че си чел „Животът на бохема“. Днес Рудолф вече носи приличен син костюм конфекция, а вечер слага панталоните си под дюшека, за да стоят все изгладени. По пет пъти обръща всеки петак, преди да го похарчи, и трепери да не направи нещо, с което да навреди на бъдещето си. Мими и Мюзет днес вече работят усилено, членки са на работническия синдикат, свободното си време вечер прекарват на партийни събрания и не изгубват самообладанието си дори и когато изгубят моминството си.

— Живееш ли с някое момиче?

— Не.

— Че защо не? Много добре си го представям. През тази година в Париж вероятно си имал доста случаи да си намериш някоя.

— Да, от време на време съм се срещал с жена. Чудно, като се замисля сега за това. Знаеш ли от какво се състои жилището ми? От едно ателие и от една кухня. Никаква баня. Портиерката трябва всеки ден да идва горе да чисти, но има разширение на вените и не обича да се качва по стълби. Само с толкова мога да се похваля и въпреки това досега най-малко три момичета изявиха готовност да споделят с мене мизерията ми. Едната беше англичанка — работи нещо в Международното комунистическо бюро. Втората беше норвежка — работеше в Сорбоната, а третата — французойка; от нея би трябвало да се очаква повече разум — шивачка беше, по онова време безработна. Една вечер я заговорих на улицата, когато отивах да се храня; тя ми каза, че целия ден не била яла нищо и аз я поканих да дойде с мене. Беше събота вечер и тя остана при мене до понеделник. Искаше и по-дълго да остане, но аз й казах, че нямам нужда от нея и тя си отиде. С норвежката беше по-трудно. Тя искаше на всяка цена да ми кърпи чорапите, да ми готви, да мие пода. Когато й дадох да разбере, че нищо няма да стане, тя започна да ме причаква на ъгъла, да се мъкне след мене по улицата, да ми говори, че щяла да се самоубие, ако не я изслушам. Тя ме научи на нещо и аз добре го запомних. В края на краищата наложи се да действувам доста енергично.

— Как енергично?

— Ами… един ден й казах, че ми е омръзнало да слушам вайкането й. Казах й, че ако още веднъж ме заговори на улицата, с един юмрук ще я съборя на земята. Тя беше доста глупава и не разбра, че й го казвам сериозно. На другия ден, беше към дванадесет часа, тъкмо се канех да ходя в редакцията, гледам… норвежката застанала на отсрещния тротоар. Дойде при мене като покаян грешник и започна отново да ми говори. Не я оставих да каже повече от две-три думи. Замахнах като светкавица, ударих я с юмрук право в брадичката и тя падна на земята като труп.

Очите на Саймън светнаха от задоволство.

— Какво стана после?

— Не знам. Сигурно пак е станала. Аз си продължих и не се обърнах да погледна. Във всеки случай този път ме разбра. Оттогава вече не съм я виждал.

Тази история трогна Чарли твърде болезнено, но същевременно го и подразни с желание да се разсмее на глас. Но той се засрами за това си желание и премълча.

— Най-смешно беше с английската комунистка. Тя беше дъщеря на духовник. Учила в Оксфорд политическа икономия. Беше страшно изтънчена, съвършена дама, но смяташе за свой свещен дълг да развратничи. Всеки път, когато преспиваше с някой от другарите, обземаше я възвишеното желание да служи на комунистическата кауза. Трябвало да бъдем добри другари, заедно да се борим, рамо до рамо, и тъй нататък. Духовникът й даваше всеки месец определена сума; трябвало да събираме заедно приходите си, да превърнем ателието ми в център, да каним другарите на чай и да разискваме жизнените въпроси на деня. Аз й казах няколко откровени приказки и с това работата приключи.

Саймън запали лулата си и се усмихна мълчаливо, с болезнена усмивка, сякаш се радваше на някоя шега, която същевременно му причиняваше и болка. Чарли имаше да му каже много неща, но не знаеше как да се изрази, за да не прозвучи престорено и да си навлече присмеха на Саймън.

— Да не би да имаш тогава желание да прекъснеш всякакви човешки връзки? — запита той колебливо.

— Всички! Аз трябва да бъда свободен. Нямам право да допусна друго лице да придобие власт над мене. Именно по тази причина изхвърлих малката шивачка. Тя беше нежна и мила. Беше се примирила като бедните, на които и през ум не им минава, че животът може да бъде и друг, освен тежък. Никога не бих могъл да я обикна, но си знаех, че нейната признателност, нейното обожание, желанието й да ми се харесва и невинната й веселост можеха да станат опасни за мене. Чувствувах, че тя лесно можеше да се превърне в навик, от който не бих могъл вече да се отърва. Няма по-опасно нещо на света от женското ласкателство; ние имаме толкова голяма нужда от тази отрова, че се превръщаме в нейни роби. Аз трябва да стана толкова безчувствен към ласкателствата, както съм вече безчувствен и към оскърбленията. Нищо тъй силно не привързва мъжа към жената, както добрината, която той й е направил. Тази женичка имаше за много неща в живота все да ми благодари, тъй че аз никога не бих могъл да се отърва от нея.

— Но слушай, Саймън, и ти имаш човешки страсти, както всички останали. На двадесет и три години си.

— Толкова ли са належащи половите ми желания? По-малко належащи, отколкото ти си ги представяш. Когато работиш от дванадесет до шестнадесет часа на ден и спиш средно по шест часа, когато се задоволяваш с един обед — колкото и чудно да ти се вижда, тогава другите ти желания стават по-слаби. В Париж има толкова много възможности човек да задоволява евтино половите си нужди и с колкото може по-малко губене на време. Щом видя, че желанието ми започва да ми пречи на работата, отивам при някоя жена, както бих взел очистително, ако имах запек.

В ясните сини очи на Чарли светна весело пламъче, а пленителна усмивка разтвори устните му и разкри здравите му бели зъби.

— Но не губиш ли много нещо от живота? Младостта е само веднъж.

— Вероятно. Но аз знам, че човек не може нищо да постигне на този свят, ако не съсредоточи силите си само върху едно нещо. Честърфийлд каза последната дума върху половите сношения: удоволствието е бегло, положението смешно, загубата осъдителна. Може да е такъв инстинкт, че човек да не може да го потисне, но който се оставя инстинктите да го отклоняват от пътя му, той е глупак за окайване. Аз не се страхувам вече от половото си желание. До няколко години ще се освободя напълно от изкушенията му.

— Толкова ли си сигурен, че ще можеш да се опазиш някой ден да не се влюбиш? Такива работи дори и с най-предпазливите хора се случват.

Саймън му хвърли странен поглед, почти враждебен, би казал човек.

— Ще изтръгна любовта от сърцето си така, както си изваждам наядените зъби.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи.

— Знам. Няма на света нещо, което да си заслужава човек да го направи, което да е лесно. Но тъкмо това е забележителното в човека: когато се отнася до неговото въздържане, когато трябва да извърши нещо, от което зависи съществуването му, човек намира сили в себе си да го извърши.

Приятелят му не каза нищо. Ако някой друг му беше заговорил така, както Саймън тази вечер, Чарли щеше да реши, че се преструва, за да направи впечатление. По време на тригодишното си пребиваване в Кеймбридж толкова много беше чувал най-различни суетни приказки, че със здравия си разум и със спокойния си усет за хумор можеше да прецени доколко трябва да им обръща внимание. Но той знаеше, че Саймън не беше човек, който говори само за да направи впечатление. Той толкова много презираше хорското мнение, че никога не би си направил труд да спечели удивлението им, като възприема поведение, което не отговаря на убежденията му. Той беше безстрашен и честен по душа. Когато казваше, че мисли така или иначе, човек можеше да бъде уверен, че е така; а когато казваше, че би постъпил по един или друг начин, тогава не можеше да има никакво съмнение, че думите му бяха верни. Но така както на Чарли му се виждаше нездравословен и неестествен начинът на живот, описван от Саймън, така също чудовищни и страхотни му се виждаха и мислите, които той толкова разпалено изказваше, че човек неволно ги приемаше за добре обмислени. Той установи, че Саймън беше отбягнал да отговори с каква цел толкова усърдно се калява; но в Кеймбридж Саймън беше разпален комунист, ето защо нямаше никакво съмнение, че той се подготвяше да играе своята роля в революцията, която тогава всички бяха сметнали за неизбежна. Чарли се занимаваше много по-усилено с изящните изкуства и беше следил оживените пререкания в стаята на Саймън с любопитство, но без да ги чувствува като нещо, което го засяга лично. А когато биваше принуден да изкаже разбиранията си по нещо, за което никога не беше се замислял сериозно, тогава той отговаряше също като баща си: каквото и да става на континента, в Англия не съществува никаква опасност от комунизма; примерът с Русия доказва, че комунизмът е нещо неизпълнимо; в света винаги е имало бедни и богати и така ще си остане; английският работник е толкова умен, че няма да се остави на шепа безсъвестни агитатори да го подведат, а освен това и положението му не е съвсем лошо.

Саймън продължи. Той изгаряше от желание да даде воля на мислите си, които от месеци беше таил в душата си, и да ги съобщи на Чарли, както от толкова години насам имаше навик да го прави. Макар че ги беше обмислил с вроденото си необикновено силно задълбочаване, сега той видя, че те придобиваха още по-голяма сила и яснота, когато ги развиваше пред този идеален свой слушател.

— Страшно много глупости се говорят за любовта, знаеш. Придават й такава важност, съвсем неоправдана от действителността. Смятам за безспорно, че любовта е най-висшата човешка стойност. Нищо на света не е тъй малко безспорно. Преди Платон да облече в увлекателна литературна форма сантименталната си чувственост, древните народи съвсем не й отдаваха по-голямо значение, отколкото беше съвместимо със здравия разум; здравият реализъм на мохамеданите никога не е виждал в любовта нещо друго освен телесна нужда; за пръв път християнството се облегна върху новоплатонизма и превърна любовта в цел, в първопричина за оправдаване на съществуването. Християнството обаче беше религия на робите. То обещаваше на измъчените и отрудените да ги обезщети в бъдеще за страданията им на този свят и им даваше опиума на любовта, за да направи поносимо настоящето им. И както всяко упойващо средство, така и любовта разрушава нервната система на онези, които попаднат под нейната власт. Вече две хиляди години тя ни е задушавала. Отслабила е волята ни, подкопала е духа ни. За нас, модерните хора, любовта има много по-малко значение от всичко друго на света. Ние знаем, че само слабите и глупавите се оставят тя да ръководи постъпките им… и въпреки това плащаме и данък, като я славословим тъй глупаво. В книгите, на сцената, от амвона, от трибуната — все същите сантиментални брътвежи за любовта, с които едно време си служили, за да хвърлят прах в очите на александрийските роби.

— Но слушай, Саймън, древните роби са били също като днешните пролетарии.

По устните на Саймън трепна усмивка. Той погледна приятеля си с такова изражение на лицето, че Чарли се сепна, сякаш беше казал някаква глупост.

— Знам — отвърна Саймън спокойно.

Известно време неспокойните му очи станаха неподвижни; макар да гледаше към Чарли, погледът му сякаш се носеше из далечината. Чарли не можа да си обясни за какво мислеше приятелят му, но изпита леко смущение.

— Възможно е навикът в продължение на две хиляди години да е превърнал любовта в необходимост за човека; естествено трябва да държим сметка и за тази възможност. Но щом трябва да даваме наркотици, трябва да пазим онзи, комуто ги даваме, в никакъв случай да не страда от страст към алкохола. Само който е имунизиран срещу нея, само той може да използува любовта за полезни цели.

— Струва ми се, че не ти се иска да ми кажеш какво се надяваш да постигнеш, като се лишаваш от всичко, което прави живота приятен. Има ли изобщо някаква цел да заслужава такава жертва?

— Ти какво прави през последните години, Чарли?

Този неочакван въпрос изглеждаше съвсем не на място, но Чарли отговори със свойствената си скромна откровеност.

— За съжаление не много. Почти всеки ден ходех в кантората. Част от времето си прекарвах в имението Мейсън, за да се запозная точно с парцелите, къщите и всичко друго; играех голф с баща ми — той редовно играе по два-три пъти в седмицата. Редовно се упражнявах и на пиано. Ходих на много концерти. Посетих и почти всички художествени изложби. Сегиз-тогиз отивах на опера, гледах и няколко пиеси.

— И харесваше ли ти се този начин на живот?

— Да, чувствувах се доволен.

— И какво смяташ да правиш идната година?

— Много или малко — същото, предполагам.

— Ами следната година, и след нея, и другата след нея?

— До няколко години най-вероятно ще се оженя. Тогава баща ми ще се оттегли от работа и ще предаде службата си на мене. Доходът от нея е хиляда лири на година, сега такава сума не е за пренебрегване. По-късно, разбира се, ще наследя и своя дял от имението Мейсън.

— И тогава ще водиш същия живот, какъвто баща ти е водил.

— Освен ако лейбъристката партия конфискува имението Мейсън. Тогава естествено ще остана на сухо. Но дотогава имам намерение да продължа работата си и да живея с прихода си от нея колкото е възможно по-приятно.

— И като умреш, ще има ли значение дали си живял или не?

Този неочакван въпрос смути за миг самообладанието на Чарли и младежът се изчерви.

— Смятам, че няма да има.

— И ти задоволяваш ли се с толкова?

— Право да ти кажа, никога не съм мислил по този въпрос. Но щом ме питаш така ненадейно, трябва да ти кажа: Да! Глупав щях да бъда, ако не бъдех доволен. Никога не бих могъл да стана велик художник. Аз говорих с баща ми подробно по този въпрос, когато бяхме заедно в Норвегия. Тогава той се държа много мило. Страхуваше се много да не ме обиди, горкият ми баща, но право да си кажа, каквото ми изтъкна тогава, прав беше. Аз имам известна вродена схватливост за много неща; мога малко да рисувам, малко да писателствувам, малко да свиря на пиано; възможно е да стане нещо от мене, ако съсредоточа силите си само върху едно нещо. Във всеки случай прав беше баща ми, като казваше, че е по-добре да стана добър търговец, отколкото второстепенен художник. В края на краищата за мене е цяло щастие, че старият Мейсън се е оженил за готвачката и произвеждал зеленчук на нивите си, които се превърнали в ценно имение, когато Лондон се разширил. Ти не смяташ ли, че е достатъчно да изпълняваме дълга си, където Провидението или ако искаш, случайността, ни е поставила?

Саймън се усмихна отново и погледна приятеля си, но този път усмивката му беше по-снизходителна от първата.

— Вероятно, Чарли, но не и за мене. Аз предпочитам някой автобус да ме смачка на каша, отколкото да живея живот като твоя.

Чарли го погледна спокойно право в очите.

— Виж, Саймън, аз имам спокоен характер, а ти не.

Саймън се разсмя.

— Трябва да видим дали няма да можем да го променим. Хайде ставаме. Ще те заведа в „Сарай“.