Патрик Зюскинд
Парфюмът (8) (Историята на един убиец)

8

На първи септември 1753 година, годишнината от коронацията на краля, Париж устрои на Пон Роаял илюминация. Тя не бе толкова пищна, колкото илюминацията за венчавката му, нито колкото легендарната илюминация по случай рождението на престолонаследника, но все пак бе внушителна. По мачтите на корабите монтираха златни колела-слънца. „Огнените бикове“ бълваха в реката дъжд от пламтящи звезди. И докато навред с оглушителен пукот избухваха бомбички, а по паважа подскачаха гърмящи жабки, към небето се стрелкаха ракети и рисуваха бели лилии^[1] по черния небосклон. На моста и по кейовете от двата бряга на реката се бе стекла многохилядна тълпа, която съпровождаше спектакъла с възторжени възгласи като „Ах“, „Ох“ и „Браво“, та дори и „Да живее кралят“, макар той да се бе възкачил на трона преди цели тридесет и осем години, а популярността му отдавна да беше прехвърлила кулминационната си точка. Какво ли не прави фойерверкът!

Грьонуй немееше в сянката на Павийон дъо Флор, на десния бряг срещу Пон Роаял. Не мръдваше ръка, за да изръкопляска, не проследи с поглед ни една ракета. Бе дошъл, защото смяташе, че ще подуши нещо ново, ала скоро стана ясно, че илюминацията не предлага нищо мирисно. Всичко, що искреше, прашеше, пукаше и пищеше в разточително многообразие, оставяше подире си монотонна смесица от миризма на сяра, масло и селитра.

Вече се канеше да напусне това скучно празненство и да поеме покрай Лувъра към къщи, когато вятърът довя нещичко, нещо едва забележимо, едно зрънце ароматен атом, не, нещо още по-дребно, по-скоро предчувствие за аромат, отколкото действителност, но все пак силно предчувствие за нещо, немирисано до този ден. Той пак се лепна о зида, притвори очи и изду ноздри. Ароматът бе небивало нежен и фин, та Грьонуй не можеше да го задържи за дълго, непрестанно се изплъзваше от възприятието му, затулен от барутния дим на петардите, блокиран от изпаренията на човешките маси, раздробен и стрит от хилядите други изпарения на града. Но сетне внезапно долиташе наново, само прашинка сякаш, за да го вдъхне за миг като прекрасна недомлъвка… и пак изчезваше. Грьонуй страдаше. За пръв път от обида страдаше не само алчният му характер, а и сърцето му. Изпита смътно предчувствие, че този аромат ще бъде ключът към подреждането на всички останали миризми, че човек не разбира нищо от ухания, ако не разбира това единствено ухание, че той, Грьонуй, ще пропилее живота си, ако не успее да го направи свое притежание. Трябваше да го притежава не заради самото притежание, а заради покоя на сърцето си.

Почти му прилоша от възбуда. Все още не бе установил посоката, от която идваше. Понякога интервалите, на които вятърът довяваше тази прашинка ухание, се точеха с минути и всеки път го обземаше панически страх, че го е загубил навеки. Най-сетне се почувствува спасен, с отчаяната надежда, че то иде отвъд реката, някъде откъм югоизток.

Отлепи се от зида на Павийон дьо Флор, гмурна се в тълпата и си запроправя път по моста. През крачка-две спираше, изправяше се на пръсти, за да души над хорските глави. От възбуда, първом не долавяше нищо, но после усети нещо, носът му улови аромата по-ясно и отпреди, разбра, че е на вярна следа, гмурна се отново, заора като къртица през тълпата от зяпачи и илюминатори, поднасящи час по час факли към фитилите на ракетите, пак загуби в лютивия барутен дим своята ароматна следа, изпадна в паника, запробива си път през тълпата, буташе се, блъскаше се, риеше, и след безконечни минути стигна отвъдния бряг, Отел дьо Майи, там, където улица „Сена“ излизаше на кея Малакес.

Тук спря, съсредоточи се и широко разтвори ноздри. И ето — хвана го. Пипна го здраво. Уханието се вееше като ешарп надолу по улицата, непогрешимо ясно, ала все тъй много нежно и много ефирно. Грьонуй почувствува как сърцето му лудо заби и биеше не от усилието да върви, а от възбудата и изнемогата в присъствието на това ухание. Опитваше да си припомни нещо, с което да го сравни, но отхвърляше всички сравнения. Ароматът притежаваше свежест, ала не свежестта на лимон или портокал, не свежестта на мира или канела, на мента или бреза, на камфор или борови иглици, не на майски дъжд или леден вятър, или изворна вода… същевременно притежаваше и топлота, ала не топлотата на бергамота, кипариса или мускуса, не като жасмин и нарцис, не като розов храст и като ирис… Този аромат бе смесица от двете, от ефирно и тежко, не, не смесица, а тяхното единство и същевременно нещо оскъдно и слабо, но все пак здраво и устойчиво, като къс лека, преливаща се коприна… не, не като коприна, а като мляко, подсладено с мед, в което се разтапя бисквита — но при най-добро желание сравнението не вървеше: мляко и коприна. Как непонятен беше този мирис, неописуем, несравним, просто не биваше да съществува. И въпреки това съществуваше във великолепната си самопонятност. С плахо тупкащо сърце Грьонуй вървеше подире му и усещаше, че не той следва уханието, а уханието го държи в плен и го тегли неудържимо към себе си.

Изкачваше се по улица „Сена“. Наоколо нямаше жив човек. Къщите пустееха тихи. Обитателите им празнуваха долу край реката при фойерверките. Не го смущаваше нито трескавата човешка миризма, нито лютивият барутен пушек. Както обикновено, улицата благоухаеше на помия, изпражнения, плъхове, зеленчукови отпадъци. Нежен и осезаем, над тях обаче трептеше ешарпът, който направляваше Грьонуй. След няколко крачки високите огради погълнаха оскъдния светлик на нощното небе и Грьонуй закрачи в непрогледен мрак. Нямаше защо да вижда. Уханието го водеше неотменно.

След петдесетина метра свърна вдясно по улица „Маре“ — още по-тъмна, широка не повече от четири лакътя. Странно, уханието не се засили много. То само се избистри и затова, заради все по-кристалната си бистрота, то придобиваше все по-властна притегателна сила. Грьонуй вече не се движеше по своя воля. На едно място уханието го дръпна рязко надясно, сякаш в зида на някаква къща. Откри нисък вход, водещ към задния двор. Като в просъница премина Грьонуй тоя вход, прекоси задния двор, възви край ъгъла и се озова във втори, по-малък двор, и дойде светлина: дворчето бе само няколко крачки широко и толкова дълго. От зида косо се спускаше дървен навес. На маса под него бе залепена свещ. Едно девойче седеше до масата и чистеше кехлибарени сливи. Вземаше плодове от кошницата вляво, откъсваше дръжката, изваждаше с нож костилката и ги хвърляше в кофа. Трябва да бе към тринадесет-четиринадесетгодишно. Грьонуй спря. Мигом проумя кой е източникът на уханието, което бе доловил от левга разстояние, чак от другия бряг на реката: не този мръсен двор, нито пък сливите. Извор бе самото девойче.

За миг така се обърка, та наистина помисли, че през живота си не е виждал подобна красота. При това се виждаше само силуетът й в гръб. И, естествено, помисли, че не е помирисвал нищо по-прекрасно в живота си. И защото вече познаваше човешките миризми, хиляди миризми на мъже, жени и деца, просто не можеше да проумее как някакво си човешко създание може да излъчва толкова изящна миризма. Обикновено хората миришеха или безинтересно, или отвратително. Децата — на блудкаво, мъжете — на урина, ферментирала пот и мандра, жените — на гранясала мас и развалена риба. Много банално и отблъскващо смърдяха хората… И се случи така, че за пръв път в живота Грьонуй не повярва на своя си нос и трябваше да прибегне за услуга до очите си, за да се увери, че не се лъже. Объркването на сетивата му, естествено, не продължи дълго. Всъщност, трая само миг, в който се увери оптически, че не се е излъгал, и тозчас безрезервно се отдаде на обонятелните си възприятия. Ето, подуши, че тя е човек, усети потта под мишниците й, мазнината по косите й, миризмата на риба под полата й — всичко това той вдъхваше с огромна наслада. Потта й ухаеше на свеж морски бриз, мастта по косите й ухаеше сладко на бадемово масло, срамните й части — като букет от водни лилии, кожата й — като цвят от кайсия… и от всички тези съставки се получаваше един парфюм — така богат, така балансиран, така омаен, че всичко, което досега Грьонуй бе възприемал като парфюм, всичко, което бе сътворил в душата си като мирисни детински къщи от кубчета, изведнъж му се стори чиста безсмислица. Стотици хиляди миризми загубиха стойността си пред това единствено ухание. То се превърна във висшия принцип, по чието подобие трябваше да се подреждат останалите. То бе самото съвършенство.

Грьонуй осъзна, че ако това ухание не стане негова собственост, животът му ще изгуби всякакъв смисъл. Трябваше да го изучи до най-малки подробности, до последното нежно разчленение, за него не бе достатъчен само комплексният спомен. Искаше да отпечата като с щемпел върху черната си душа този апотеозен парфюм, да го изследва с филигранна точност и отсега насетне да мисли, живее и мирише само чрез вътрешната структура на тази омагьосваща формула.

Бавно наближи девойката и спря под навеса на крачка зад нея. Тя не го усети.

Бе червенокоса, в сива рокля без ръкави. Ослепително се белееха ръцете й, а дланите жълтееха от сока на срязаните сливи. Грьонуй се приведе към нея и засмука уханието й вече без примеси, тъй както струеше от тила, от косите, от деколтето, и го остави да се влива в душата му като благат ветрец. Никога не бе му било тъй хубаво. Ала на девойката й стана хладно.

Тя не виждаше Грьонуй. Но я обзе странна тревога, побиха я тръпки, каквито те полазват, когато неочаквано в душата ти възкръсне стар, отлежал страх. Усети хлад по гърба си, сякаш някой бе отворил врата на огромна студена изба. Остави ножа, сгъна ръце пред гърди и се изви.

Момичето се вцепени от ужас, така че той имаше достатъчно време да сключи пръсти около гърлото му. Клетата не нададе вик, не помръдна, не понечи да се защити. Той от своя страна не я поглеждаше. Не виждаше нежното й, посипано с лунички лице, червените устни, искрящо зелените очи, защото самият той мижеше, докато я душеше, и единствената му грижа бе да не изпусне и най-малката подробност от нейното ухание.

Когато тя издъхна, той я положи на земята сред костилките, раздра роклята и уханието й го плисна като порой, заля го с ароматните си вълни. Грьонуй клекна до нея и прокара широко разтворени ноздри навред по кожата й от корема към гърдите до врата, лицето и косите и обратно към слабините, към окосмения триъгълник, по бедрата и белите нозе. Той я вдъхваше от глава до пети, събираше последните останки от нейното ухание, полепнало по брадата, пъпа, в свивката на лакътя.

Когато уханието завехна, той постоя клекнал до нея, за да се съсредоточи, защото бе препълнен с него. Не искаше да разлее нито грам. Първом трябваше да затвори херметически вътрешните си шлюзи. После се изправи и духна свещта.

В това време някои от празнуващите бяха започнали да се разотиват и вече изкачваха улица „Сена“ с песни и крясъци „Да живее кралят!“. Грьонуй се измъкна в мрак, ориентирайки се с носа си, мина по улица „Пти Огюстен“, успоредно на улица „Сена“, и излезе на реката. Малко по-късно откриха мъртвата. Вдигна се олелия. Запалиха факли. Пристигна жандармерия. Грьонуй отдавна вече бе на отвъдния бряг.

През тази нощ бараката му се стори палат, твърдият нар — божествено ложе. Що е щастие, досега Грьонуй не бе изпитвал. Познаваше най-много няколко състояния на смътно доволство. Сега обаче трепереше от щастие и от блаженство не можеше да склопи очи. Струваше му се, че се ражда повторно, не, не повторно, а първица, защото досега бе съществувал само като скот, в най-мъглява представа за самия себе си. Струваше му се, че днешният ден му е донесъл най-сетне прозрение кой е той в действителност: гений, нищо друго освен гений; че животът му придобива смисъл, цел и висше предопределение: да революционизира, нищо друго, освен да революционизира света на уханията; че на тази земя единствен той притежава всички средства: изискан нос, феноменална памет и най-важното — отпечатаното като с щемпел ухание на момичето от улица „Маре“, в което като във вълшебна формула се включваше всичко за създаването на висше благовоние, на велик парфюм: нежност, сила, трайност, многообразие и ужасна, неустоима красота. Бе намерил компаса за бъдния си живот. И както всички гениални чудовища, на които някое външно събитие прокарва прав път в спиралата на душевния им хаос, така и Грьонуй не се отклони от предопределението на своята съдба, смятайки, че я е открил. Едва сега му стана ясно защо се бе вкопчил в живота тъй здраво и злобно: защото е трябвало да стане създател на ухания. И не какъв да е. А най-великият парфюмерист на всички времена.

Още същата нощ той преброди — първом наяве, после насън — необятното поле с развалини от спомени. Той прегледа милионите и милиони строителни кубчета от миризми и ги приведе в систематичен ред: доброто — при доброто, лошото — при лошото, финото — при финото, грубото — при грубото, зловонието — при зловонието, амброзията — при амброзията. През следващата седмица този ред ставаше все по-строен и по-строен, каталогът от ухания — все по-пълен и по-диференциран, йерархията — все по-ясна. Вече бе в състояние да издигне първите си обмислени здания от миризми: къщи, зидове, стълбища, кули, изби, стаи, тайни покои… една ежедневно разширяваща се, ежедневно разкрасяваща се и все по-съвършено изграждаща се вътрешна крепост на най-великолепните парфюмни композиции.

Че началото на това великолепие бе положено чрез смърт — ако изобщо го съзнаваше, — му бе напълно безразлично. Той повече не си спомняше образа на момичето от улица „Маре“ — ни лицето, ни тялото. От нея бе съхранил най-доброто и го бе превърнал в свое притежание: принципа на нейното ухание.