Патрик Зюскинд
Парфюмът (15) (Историята на един убиец)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Das Parfum (Die Geschichte eines Mörders), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 187 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (22 юни 2007 г.)

Издание:

Издателска къща „Кибеа“, 2000

История

  1. — Добавяне на анотация

Статия

По-долу е показана статията за Парфюмът от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Парфюмът.
Историята на един убиец
Das Parfum – Die Geschichte eines Mörders
Издание на романа „Парфюмът“, 1986 г.
АвторПатрик Зюскинд
Създаване1949 г.
Първо издание1985 г.
 Германия
Оригинален езикнемски
Жанрроман

Издателство в БългарияХристо Г. Данов, 1988 г.
ПреводачЮрия Симова
ISBNISBN 978-954-330-077-8
Парфюмът.
Историята на един убиец
в Общомедия

„Парфюмът. Историята на един убиец“ (на немски: Das Parfum – Die Geschichte eines Mörders) е роман от немския писател Патрик Зюскинд (р. 1949), публикуван през 1985 г. [1]

До 1985 г. Патрик Зюскинд е напълно непознато име в литературата. Днес той е един от най-споменаваните немски писатели, а книгата му „Парфюмът“ веднага след излизането ѝ е преведена на повече от двадесет езика. Сравняват я по въздействие и популярност с Името на розата на Умберто Еко. Но по-подходящо е сравнението с една по-стара „литературна сензация“ – през 1929 г. по подобен начин е приета от читателите и критиката по света друга немска книга: романът на Ерих Мария РемаркНа Западния фронт нищо ново“.

През 2006 година романът е филмиран от Том Тиквер под заглавието „Парфюмът: Историята на един убиец“.

Гласове

Приликата се подсилва и от сходната съдба на двете книги – и двата романа предизвикват крайно противоречиви оценки, простиращи се между пламенен възторг и също така пламенно отрицание. „Тъй изненадващ, тъй приказен и в същото време тъй ужасно страшен, пълен с фантазия и езиково изящество – това е вълнуващият първи роман на един високо надарен писател“ – може да се прочете в един немски критичен отзив за „Парфюмът“. А в Сан Франциско пишат: „Едно от най-смайващите открития през последните години. Пленително. Шедьовър!“ Френският Фигаро отбелязва: „По-различно от всичко четено досега. Феномен, който ще остане единствен в съвременната литература.“ А авторитетният Тайм пророкува: „Силен и увличащ роман. Въздействието му ще трае дълго.“

Наред с възхищенията обаче се появяват и гласове, които наричат романа мистификация, упрекват Зюскинд, че спекулира с ниските страсти на читателите, обвиняват го в епигонство, та дори в плагиатство, като се опитват да му отнемат авторството на основната идея.

Гениалното чудовище

А тя е наистина уникална: един човек, „едно от най-гениалните чудовища на осемнадесети век“, притежава необикновено силно обоняние и чудната способност да различава хиляди ухания. Единствената му амбиция в този живот е от „летливото царство на миризмите“, а именно: да композира парфюм, съставен от телесната миризма на множество красиви момичета, с който да се напръска и така да спечели обичта на хората. Защото – и това е ужасната цена за гениалността му – самият той е лишен от собствена миризма.

Чудовището Жан-Батист Грьонуй, роден под тезгяха на рибния пазар от проститутка и изоставен там, копнее за мириса на ония толкова рядко срещани люде, които вдъхват любов. И тъкмо те стават неговите жертви. Но стремежът му е да създаде парфюм с дъх не само на човек, а и на свръхчовек, на ангел – „така неописуемо хубав и живителен, че този, който го вдъхне, да се омагьоса и да възлюби от все сърце него – Грьонуй, носителя на този парфюм“.

Но – ето и поантата на романа – в мига на успеха онази магия, за която убиецът е копнял винаги – обичта на хората, – му става непоносима, защото самият той не ги обича, той ги мрази. И символично конципираният герой на Зюскинд – пак един диктатор и тиран – внезапно осъзнава, че удовлетворение би намерил не в обичта, а само в омразата, в чувството да мрази и да бъде мразен.

Културата на сетивата

Картина от Вато върху обложката на оригинала

Тази заострена фабула обаче е само външната обвивка на творбата. Същността ѝ е друга – иронично есе върху закърнялата култура на възприятията при човека, особено съвременния. Според Зюскинд парфюмите, които ни заобикалят, притежават такава убеждаваща сила, пред която бледнеят слово, поглед, чувство и воля. Покоряващата власт на уханието е неудържима, тя прониква в нас, както въздухът в дробовете ни, изпълва ни докрай и няма средство, което да я спре, защото не я осъзнаваме.

Сравняват образа на Жан-Батист Грьонуй с един или друг герой от съвременната литература, най-вече с прочутия урод на Гюнтер Грас от романа Тенекиеният барабан. Но всички тези „чудовища“ идат от романтичната традиция. Героят на Зюскинд – той е и физически безобразен – е по-сроден с Квазимодо на Виктор Юго и особено с персонажите от приказния свят на Е.Т.А. Хофман. А оттам пътят води назад към немската народна приказка, към ужасните разкази за изверги и фантастични зверства, събрани някога от Братя Грим. Дори стилът на „Парфюмът“ е издържан в духа на немското романтично повествование с характерната ирония и „изпадане от рамката“ на фабулата. Затова и романът добива особена идейна многозначност, която бързо го отделя от образците на „тривиалната литература“.

Бележки

  1. Зюскинд, Патрик „Парфюмът. Историята на един убиец“. Превод от немски Юрия Симова, изд. „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1988 г.

Източници

Тази статия се основава на материал Архив на оригинала от 2012-03-07 в Wayback Machine., използван с разрешение.

15

Момчето Грьонуй махна корковата тапа на галона със спирта. Доста се помъчи с тежкия съд. Трябваше да го вдигне почти на височината на главата си, защото на такава височина се намираше смесителят със стъклената фуния, където изсипа спирта направо от галона, без да си служи с мензура. Балдини потръпна от толкова много безпомощност накуп: не само че обесникът обръщаше световния парфюмериен порядък с краката нагоре, като започваше с разтворителя, без предварително да приготви концентрата, ами и физически не го биваше! Момчето трепереше от напрежение и Балдини очакваше тежкият галон всеки миг да се сгромоляса и да разбие всичко по масата. „Свещите, за Бога — свещите! Ще стане експлозия, ще пламне къщата ми!“ Вече щеше да се хвърли към тоя безумец, за да изтръгне от ръцете му галона, когато Грьонуй сам го свали, постави го здрав и читав на пода и отново го запуши. Леката бистра течност се полюшваше в смесителя — не бе капнала капчица отвън. Грьонуй си отдъхна няколко секунди и по лицето му се изписа доволство, сякаш най-тежката част от работата бе вече зад гърба му. И действително — това, което последва, се вършеше с такава скорост, че Балдини едва смогваше да го следва с очи, камо ли да регистрира последователността или поне някаква закономерност в хода на събитията.

Наглед Грьонуй посягаше безразборно към редицата шишета с есенция, махаше шлифованата запушалка, поднасяше я за миг към носа си, после сипваше във фунията от едното, капваше от другото, изливаше от третото. Пипета, епруветка, мензура, лъжичка, бъркалка — всички тези пособия, с които парфюмеристът овладяваше процеса, Грьонуй не докосна ни веднъж. Оставяше впечатлението, че само си играе, че плацика и разлива като дете, което готви отвратителен буламач от вода, трева и пръст и твърди, че това е супа. „Да, точно като дете! — помисли си Балдини. — Изведнъж заприлича на дете въпреки грубите ръце, въпреки набразденото с белези и резки лице, въпреки старческия нос, подобен на картоф. Мислех го за по-голям, отколкото е, а сега ми се струва съвсем малък — прилича на три-четири годишен, също като ония недостъпни, непонятни, своенравни «предчовечета», които на пръв поглед изглеждат уж невинни, а мислят единствено за себе си, които деспотично искат да подчинят света, и биха го сторили, стига да не пречиш на мегаломанията им и чрез най-строги възпитателни мерки да не ги приучваш към дисциплината и самообладанието на зрелия човек.“ Същото фанатизирано дете се спотайваше в този юноша, застанал с пламтящи очи до масата, забравил обкръжаващата го действителност, изключил очевидно, че в работилницата има нещо друго освен него и шишетата, които с чевръста не-похватност поднасяше към фунията, за да забърка безумната помия, за която ще твърди до смърт — и отгоре на всичко сам ще си вярва, — че е изисканият парфюм „Амур и Психея“. Тръпки побиваха Балдини, като гледаше на трепкащата светлина от свещите как отвратително погрешно и как отвратително самонадеяно работи туй човече. „Такива като него — продължи разсъжденията си Балдини и за момент на душата му стана тъжно, жално и ядно, както следобеда, когато съзерцаваше града, пламнал в огъня на залеза, — такива като тоя по-рано не можеше да ги има; това е най-новият екземпляр на рода човешки, рожба на тези ялови, безпътни времена… Но хвалипръцкото трябва да получи заслужен урок! Добре ще го насапунисам в края на туй смешно представление, та да си тръгне пълзешком като едното смазано нищо, както бе и пристигнал. Измет! В днешни дни не бива да допускаш до себе си никого, защото наоколо гъмжи от жалък измет!“

Балдини бе така зает с вътрешната си отврата и възмущение от съвременната епоха, та не схвана правилно какво означава фактът, че Грьонуй изведнъж започна да запушва всички флакони, измъкна фунията от смесителя, улови го с дясната си ръка за гърлото, а с лявата длан го покри и здраво го разклати. А когато смесителят затанцува вихрено във въздуха и драгоценното му съдържание залудува като лимонада от тумбака към гърлото и обратно, из гърдите на Балдини се изтръгна вик на ярост и ужас:

— Стой! Стига! Спри веднага! Баста! Остави незабавно стъкленицата на масата и не докосвай повече нищо, ясно ли ти е — нищичко! Трябва да не съм бил с всичкия си, за да се вслушам в налудничавия ти брътвеж. Начинът, по който боравиш с нещата, грубостта ти, примитивизмът ти, ми говорят, че си тъп, тъп варварин и на туй отгоре — въшлив безочлив сополанко. Та ти не ставаш за лимонададжия, дори за прост продавач на сок от сладника, камо ли за парфюмерист! Бъди щастлив, бъди благодарен и доволен, ако твоят майстор ти разрешава да бъркаш дъбилната каша! Да не си посмял друг път, чуваш ли! Да не си посмял някога да престъпиш прага на който и да е парфюмерист!

Така говореше Балдини. И докато говореше, помещението се изпълни с уханието на „Амур и Психея“. Парфюмите притежават такава сила на убедителност, пред която бледнеят слово, поглед, чувство и воля. Убедителната сила на парфюма е неудържима, тя прониква в нас, както въздухът в дробовете ни, изпълва ни докрай и няма средство, което да я спре.

Грьонуй беше оставил стъкленицата, беше махнал от гърлото й намокрената си длан и я бе избърсал в полите на дрехата си. Крачка-две назад, непохватно огъване на тялото в резултат от конското евангелие на Балдини бяха напълно достатъчни, за да предизвикат въздушни вълни, с които току-що създаденото ухание се разля наоколо. Повече не бе нужно. Наистина Балдини продължаваше да беснее, крещи и пустосва, обаче с всеки поет дъх изливащият се навън гняв намираше вътре в душата му все по-малко храна. Смътно усещаше, че е оборен, поради което накрая речта му можеше да градира само в кух патос. А когато най-подир млъкна и само миг мълча, вече нямаше нужда от репликата на Грьонуй „Готово!“. Знаеше го и бездруго.

Ала въпреки това — макар от всички посоки да прииждаха талази натежал от „Амур и Психея“ въздух — той пристъпи към стария дъбов тезгях, за да го изпробва. С дълга пипета изтегли от смесителя няколко капки, измъкна от левия си джоб снежнобяла дантелена кърпичка, разгъна я и я напръска. После протегна ръка встрани, размаха я, за да я аерира, със заучено грациозно движение я прекара пред носа си и вдъхна благовонието. Докато издишваше на пресекулки, приседна върху една табуретка. Най-неочаквано — макар допреди малко лицето му да бе тъмночервено от гневния изблик, — най-неочаквано пребледня като платно.

— Невероятно — промърмори едва чуто той, — Господи, невероятно! — Не преставаше да мърмори той, да завира нос в кърпичката, да души, да клати глава, да мърмори: „Невероятно!“ Беше „Амур и Психея“, нямаше капка съмнение — „Амур и Психея“, гениалният, омразният парфюм, изкопиран така прецизно, че дори и самият Пелисие не би го разпознал. — Невероятно…

Малък и блед седеше Големият Балдини на табуретката, а кърпичката, която притискаше към носа си като хремава девица, му придаваше водевилен вид. Гласът му отказа напълно. Дори не мърмореше вече своето „Невероятно!“, а само изпускаше едно монотонно: „Хм, хм, хм… хм, хм, хм“, като не спираше да клати глава и да се взира в съдържанието на стъкленицата. След малко Грьонуй се приближи безшумно и като сянка пристъпи към масата.

— Това не е хубав парфюм — рече той, — много лошо е съчетан тоя парфюм.

— Хм, хм, хм — не реагира Балдини, а Грьонуй продължи: — Ако позволите, метр, нека го поправя. Дайте ми минутка и ще направя от него нещо по-прилично!

— Хм, хм, хм — кимна Балдини в знак на съгласие. Не защото се съгласяваше, а защото бе изпаднал в такава безпомощна апатия, че всекиму и за всичко би кимал и казвал „хм, хм, хм“. Продължи да кима и хъмка и не направи ни най-малък опит да възпре Грьонуй, който за втори път започна да смесва, за втори път сипа спирт от галона в смесителя, където вече се мъдреше парфюмът, за втори път започна да отлива от съдържанието на флаконите във фунийката — с привидно без-безразборна последователност и количество. Едва в края на процедурата — този път Грьонуй не разтърси смесителя, а само го наклони нежно насам — натам, като чаша с коняк, може би защото бе взел под внимание разнежеността на Балдини, може би защото съдържанието този път му се стори по-ценно, — та едва тогава, когато готовата течност закръжи в стъкленицата, Балдини се отърси от зашеметението си и се надигна — разбира се, с притисната към носа кърпичка, сякаш искаше да предпази вътрешността си от повторно нападение.

— Готово, метр, — обади се Грьонуй. — Сега вече парфюмът си го бива.

— Да, да. Добре — отвърна Балдини и махна със свободната си ръка.

— Няма ли да го изпробвате? — изгъргори Грьонуй. — Не щете ли, метр? Няма ли да го изпробвате?

— По-късно. Сега нямам настроение… Имам си други грижи. Върви си вече. Хайде, тръгвай!

И той взе един от свещниците, отвори вратата и мина в магазина. Грьонуй го последва. После излязоха в тесния коридор, който водеше към черния вход за слугите. Старецът по-тътри крак към портата. Отметна резето и я отвори. Отстъпи встрани, за да даде път на момчето.

— Няма ли да остана при вас на работа, метр, няма ли? — попита Грьонуй вече от прага — отново снишен, отново с дебнещи очи.

— Не зная, ще си помисля. Хайде, тръгвай.

Грьонуй мигом изчезна, внезапно потъна, сякаш погълнат от мрака. Балдини застина така и се втренчи в нощта. В дясната ръка държеше свещника, с лявата притискаше кърпичката към носа си, все едно, че му тече кръв. Изпитваше само страх. Бързо залости вратата. После махна защитната кърпичка от носа си, пъхна я в джоба, прекоси магазина и се върна в работилницата.

Парфюмът бе тъй божествен, че от очите му бликнаха сълзи. Нямаше защо да го изпробва — стоеше само край тезгяха и го вдишваше. Парфюмът бе прекрасен. Да го сравнява с „Амур и Психея“, бе все едно да сравнява симфония със самотното стържене на цигулка. Беше нещо повече. Затвори очи и в съзнанието му възкръснаха възвишени спомени. Видя се като младеж да се разхожда из смрачените градини на Неапол; видя се да лежи в обятията на чернокъдра красавица и зърна силуета на розов храст пред прозореца, през който нахлуваше нощният повей; чу песента на пръснати тук-там птички, а издалеко долетя музика от някаква кръчма на пристанището; досами ухото си долови шепот, дочу „обичам те“ и усети как кожата му настръхва от някогашното блаженство. Сега, сега, в този миг. Разтвори очи и изстена от наслада. Това не бе парфюм като парфюмите. Това не бе ухание, благодарение на което нещата миришеха по-хубаво, не бе просто благовоние, не бе тоалетно средство. Бе нещо непознато, което раждаше нов свят, омаен, богат свят и мигом забравяш гнусното обкръжение и се чувствуваш така богат, така благат, така свободен, така добре…

Настръхналата кожа на Балдини се успокои и безметежен покой заля душата му. Взе кожата, шагреновата кожа, просната в края на масата, взе нож и я разкрои. После нареди парчетата в стъклената вана и ги заля с новия парфюм. Похлупи ваната със стъклена плоча, пресипа остатъка от парфюма в две шишенца, залепи им етикети и написа на тях „Неаполитанска нощ“. После духна свещите и излезе.

Горе, на вечеря, не каза нищо на жена си. Още по-малко щеше да спомене за тържественото си решение, което бе взел подиробед. А и жена му не продума нищо, защото забеляза, че е в добро настроение и се задоволи с толкова. Балдини вече нямаше никакво намерение да намине към „Нотр Дам“, за да благодари на Бога за душевната сила, с която го е дарил. Да, него ден за първи път дори забрави да си каже молитвата преди сън.