Патрик Зюскинд
Парфюмът (21) (Историята на един убиец)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Das Parfum (Die Geschichte eines Mörders), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 187 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (22 юни 2007 г.)

Издание:

Издателска къща „Кибеа“, 2000

История

  1. — Добавяне на анотация

Статия

По-долу е показана статията за Парфюмът от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Парфюмът.
Историята на един убиец
Das Parfum – Die Geschichte eines Mörders
Издание на романа „Парфюмът“, 1986 г.
АвторПатрик Зюскинд
Създаване1949 г.
Първо издание1985 г.
 Германия
Оригинален езикнемски
Жанрроман

Издателство в БългарияХристо Г. Данов, 1988 г.
ПреводачЮрия Симова
ISBNISBN 978-954-330-077-8
Парфюмът.
Историята на един убиец
в Общомедия

„Парфюмът. Историята на един убиец“ (на немски: Das Parfum – Die Geschichte eines Mörders) е роман от немския писател Патрик Зюскинд (р. 1949), публикуван през 1985 г. [1]

До 1985 г. Патрик Зюскинд е напълно непознато име в литературата. Днес той е един от най-споменаваните немски писатели, а книгата му „Парфюмът“ веднага след излизането ѝ е преведена на повече от двадесет езика. Сравняват я по въздействие и популярност с Името на розата на Умберто Еко. Но по-подходящо е сравнението с една по-стара „литературна сензация“ – през 1929 г. по подобен начин е приета от читателите и критиката по света друга немска книга: романът на Ерих Мария РемаркНа Западния фронт нищо ново“.

През 2006 година романът е филмиран от Том Тиквер под заглавието „Парфюмът: Историята на един убиец“.

Гласове

Приликата се подсилва и от сходната съдба на двете книги – и двата романа предизвикват крайно противоречиви оценки, простиращи се между пламенен възторг и също така пламенно отрицание. „Тъй изненадващ, тъй приказен и в същото време тъй ужасно страшен, пълен с фантазия и езиково изящество – това е вълнуващият първи роман на един високо надарен писател“ – може да се прочете в един немски критичен отзив за „Парфюмът“. А в Сан Франциско пишат: „Едно от най-смайващите открития през последните години. Пленително. Шедьовър!“ Френският Фигаро отбелязва: „По-различно от всичко четено досега. Феномен, който ще остане единствен в съвременната литература.“ А авторитетният Тайм пророкува: „Силен и увличащ роман. Въздействието му ще трае дълго.“

Наред с възхищенията обаче се появяват и гласове, които наричат романа мистификация, упрекват Зюскинд, че спекулира с ниските страсти на читателите, обвиняват го в епигонство, та дори в плагиатство, като се опитват да му отнемат авторството на основната идея.

Гениалното чудовище

А тя е наистина уникална: един човек, „едно от най-гениалните чудовища на осемнадесети век“, притежава необикновено силно обоняние и чудната способност да различава хиляди ухания. Единствената му амбиция в този живот е от „летливото царство на миризмите“, а именно: да композира парфюм, съставен от телесната миризма на множество красиви момичета, с който да се напръска и така да спечели обичта на хората. Защото – и това е ужасната цена за гениалността му – самият той е лишен от собствена миризма.

Чудовището Жан-Батист Грьонуй, роден под тезгяха на рибния пазар от проститутка и изоставен там, копнее за мириса на ония толкова рядко срещани люде, които вдъхват любов. И тъкмо те стават неговите жертви. Но стремежът му е да създаде парфюм с дъх не само на човек, а и на свръхчовек, на ангел – „така неописуемо хубав и живителен, че този, който го вдъхне, да се омагьоса и да възлюби от все сърце него – Грьонуй, носителя на този парфюм“.

Но – ето и поантата на романа – в мига на успеха онази магия, за която убиецът е копнял винаги – обичта на хората, – му става непоносима, защото самият той не ги обича, той ги мрази. И символично конципираният герой на Зюскинд – пак един диктатор и тиран – внезапно осъзнава, че удовлетворение би намерил не в обичта, а само в омразата, в чувството да мрази и да бъде мразен.

Културата на сетивата

Картина от Вато върху обложката на оригинала

Тази заострена фабула обаче е само външната обвивка на творбата. Същността ѝ е друга – иронично есе върху закърнялата култура на възприятията при човека, особено съвременния. Според Зюскинд парфюмите, които ни заобикалят, притежават такава убеждаваща сила, пред която бледнеят слово, поглед, чувство и воля. Покоряващата власт на уханието е неудържима, тя прониква в нас, както въздухът в дробовете ни, изпълва ни докрай и няма средство, което да я спре, защото не я осъзнаваме.

Сравняват образа на Жан-Батист Грьонуй с един или друг герой от съвременната литература, най-вече с прочутия урод на Гюнтер Грас от романа Тенекиеният барабан. Но всички тези „чудовища“ идат от романтичната традиция. Героят на Зюскинд – той е и физически безобразен – е по-сроден с Квазимодо на Виктор Юго и особено с персонажите от приказния свят на Е.Т.А. Хофман. А оттам пътят води назад към немската народна приказка, към ужасните разкази за изверги и фантастични зверства, събрани някога от Братя Грим. Дори стилът на „Парфюмът“ е издържан в духа на немското романтично повествование с характерната ирония и „изпадане от рамката“ на фабулата. Затова и романът добива особена идейна многозначност, която бързо го отделя от образците на „тривиалната литература“.

Бележки

  1. Зюскинд, Патрик „Парфюмът. Историята на един убиец“. Превод от немски Юрия Симова, изд. „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1988 г.

Източници

Тази статия се основава на материал Архив на оригинала от 2012-03-07 в Wayback Machine., използван с разрешение.

21

На драго сърце би тръгнал незабавно на юг, там, дето би овладял новите техники, споменати от метр. Но за това не можеше и дума да става. Гой беше само някакъв си чирак, тоест едно нищо. Строго погледнато — обясни му Балдини, овладял вече първоначалния си радостен изблик от възкресението на Грьонуй, — строго погледнато, той бил по-нищожен и от това нищо, защото за редовен чирак се считал само безупречният чирак, тоест с изяснен произход, с роднини от съсловието, с официален договор, а от всички тези неща Грьонуй не притежавал ни едно. И ако Балдини все пак благоволял да му издаде грамота, то щяло да бъде само заради рядкото му дарование, заради безукорното му поведение занапред и най-вече заради неговото добро сърце, на Балдини, което — макар често да му вредяло — никой не можел да отрече.

Естествено, изпълнението на даденото от добро сърце обещание се проточи множко — цели три години. В този период Балдини, с помощта на Грьонуй, осъществи най-дръзките си мечти. Основа манифактура в предградието Сент Антоан, наложи се в двора чрез изисканите си парфюми, получи кралска привилегия. Изящните му благовония се продаваха чак до Петербург, Палермо, Копенхаген. Тежката му мускусна нотка бе желана дори в Константинопол, който сам, за Бога, бе център на благовония. Изисканите кантори в лондонското Сити, както и в Пармския двор, и във Варшавския дворец, ухаеха на парфюмите на Балдини не по-различно от замъците на графовете фон и Цур Липе-Детмолд. След като веднъж се бе примирил с мисълта да посрещне старостта в нищета и злочестие край Месина, седемдесетгодишният Балдини бе станал най-великият парфюмерист в Европа и един от най-състоятелните парижки буржоа.

В началото на 1756 — междувременно си бе позволил лукса да купи къщата в съседство за жилище, тъй като старата бе натъпкана буквално до покрива с благовония, подправки и колониални стоки — той съобщи на Грьонуй, че е склонен да го освободи, но при три условия: първо — сам да не произвежда, нито пък да продава рецептите на парфюмите, създадени под покрива на Балдини; второ — да напусне Париж и докато Балдини е жив, кракът му да не стъпва в града; трето — да пази в пълна тайна първите две условия. За всичко това трябва да се закълне във всички светии, в паметта на клетата си майка и в собствената си чест.

Грьонуй, който нямаше нито чест, нито зачиташе светиите или поне паметта на клетата си майка, се закле. Би се заклел във всичко. Би приел всяко условие на Балдини, само и само да се сдобие с това глупаво свидетелство за калфа, благодарение на което щеше да си живее незабележимо, да пътува и да си намери работа без спънки. Всичко останало му бе все едно. Виж ти какви условия! Да не му стъпвал кракът в Париж! Та за какво му е Париж! Мигар не го познаваше до последното вонящо кътче, та той го носеше у себе си където и да идеше, той притежаваше Париж от години. Да не произвеждал нито един от триумфалните парфюми на Бал-дини, да не продавал старите рецепти! Сякаш не може да създаде хиляди нови, също толкова хубави, че и по-добри, стига да поиска. Ала той не искаше. Изобщо не искаше да конкурира Балдини или когото и да е от майсторите парфюмеристи. Нямаше намерение да трупа от изкуството си богатство, нито да живее от него, щом можеше да се живее другояче. Искаше да даде воля на душата си, нищо друго освен на душата си, която считаше за най-чудното нещо от всичко, което предлагаше външният свят. Ето защо условията на Балдини не бяха никакви условия за Грьонуй.

Потегли напролет в един майски ден, рано, призори. От Балдини бе получил малка раница, втора риза, два чифта чорапи, дебело парче салам, един конски чул и двадесет и пет франка. Полагало му се дори по-малко, защото Грьонуй не бил платил нито су за солидното образование, което получил. Полагали му се само два франка за из път — и нищо повече. Но нали имал добро сърце, пък и за всички тия години тъй дълбоко обикнал добрия Жан-Батист. Желаел му щастливо странствуване и най-настоятелно му напомнял да не забравя клетвата си. С тези словоизлияния Балдини го изпроводи до черния вход, където някога го бе приел, и го изпрати по живо, по здраво.

Ръка не му подаде — дотам симпатията му не стигаше. Никога не бе му подавал ръка. Всъщност винаги бе избягвал досега с него — от един вид благочестиво отвращение, сякаш имаше опасност да се зарази или оскверни. Измърмори само едно „сбогом“ на изпроводяк. Грьонуй кимна, сгуши глава в рамене и изчезна. По улицата нямаше жива душа.

Балдини го подири с поглед, видя как потътри крак надолу по моста, отвъд острова, дребен, сгърбушен, с вързоп на гръб като гърбица — същински старец. Отвъд, където уличката възвиваше зад парламента, той го изгуби от очи и изпита върховно облекчение.

Никога не бе го обичал, никога — сега вече можеше да си признае. През цялото време, докато го приютяваше под покрива си и го оплячкосваше, му бе някак чоглаво. Чувствуваше се като почтен човек, който за първи път върши нещо забранено, който играе с непозволени средства. Наистина рискът да го пипнат бе нищожен, а изгледите за успех — най-големи; но голямо бе и напрежението, и гузната съвест. В действителност през всичките тези години не бе минал ден, в който да не се тормози от дотегливата мисъл, че по някакъв начин ще трябва да плати, загдето се е захванал с този човек. Дано всичко се нареди! Колко пъти се бе молил той така боязливо: „Дано успея с тази смела авантюра, без да си изпатя. Само да успея! Не е съвсем редно това, което върша, ала Господ ще си затвори очите, непременно ще ги затвори. През целия ми живот той често ми пращаше без никакъв повод тежки изпитания, значи ще бъде справедливо, ако този път е по-сговорчив. Та в какво се състои прегрешението ми и изобщо има ли прегрешение? Най-много дето не се придържам към порядките в еснафа, като експлоатирам чуждото дарование на един неук и приписвам на себе си неговите способности. Най-много дето съм се отлъчил с милиметър от традиционната пътека на добродетелност в занаята. Най-много дето днес върша това, което вчера порицавах. Та това престъпление ли е? Мигар другите не мамят цял живот. А аз лъготих едва няколко години. И то само защото случаят ми подхвърли неповторима възможност. Но може дори да не е случаят, а сам Бог, който ми изпрати този вълшебник направо у дома като възмездие за унижението от страна на Пелисие и антуража му. Може пък Божият промисъл въобще да не е насочен към мен, а срещу Пелисие! Ааа, ето какво ще е! Иначе как Господ ще е в състояние да накаже Пелисие, освен ако не възвеличае мен? Ето защо щастието ми е било оръдие на Божията справедливост и затова не само може, ами трябва да го приема без срам и без грам разкаяние…“

Така разсъждаваше често Балдини в последните години — заран, когато слизаше по тясната стълба в магазина, вечер, когато се качваше със съдържанието от касата и броеше пред трезора си тежките монети злато и сребро, нощем, когато лежеше до хъркащия скелет на жена си и не можеше да склопи очи от страх пред щастието си.

Ала най-сетне — край на отровните мисли. Злокобният гост си бе отишъл и нямаше да се върне никога вече.

Оставаше обаче имането, гарантирано и занапред. Балдини сложи ръка върху сърцето си и през сюртука почувствува тетрадчето с шестстотинте рецепти — две поколения парфюмеристи не ще успеят да ги реализират някога. Ако днес загуби цялото си състояние, то само с тази тетрадчица за година отново ще забогатее. Наистина — какво още да желае!

През билата на отсрещните покриви, златисто и топло, утринното слънце огря лицето му. Балдини все още стоеше на вратата и гледаше на юг, надолу по улицата към парламента, беше му драго, много драго, че от Грьонуй няма и помен и под напора на преливащата благодарност реши да се поклони още днес в „Нотр Дам“, да пусне в кутията за волни пожертвования една жълтица, да запали три вощеници и да благодари Богу коленопреклонно, че го е обсипал с такава благодат и го е предпазил от мъст.

Ала по някакво глупаво стечение на обстоятелствата отново му се случи нещо непредвидено. Подир обед, тъкмо когато се канеше да тръгне за черква, плъзна слух, че англичаните обявили война на Франция. Само по себе си това не бе нещо обезпокоително. Но тъй като точно него ден възнамеряваше да експедира за Лондон пратка парфюми, той отложи посещението си в „Нотр Дам“ и отиде в града, за да събере сведения, след което намина към манифактурата в предградието Сент Антоан, за да спре на първо време пратката за Лондон. През нощта в леглото, малко преди да се унесе, го осени гениална идея: предвид предстоящите военни стълкновения за колониите в Новия свят ще лансира нов парфюм със смолисто-героическа нотка под името „Престиж от Квебек“, чийто успех — а това бе сигурно — щеше да представлява далеч по-добра компенсация за провала на английската сделка. С тази сладостна мисъл в глупавата си старческа глава, положил я с облекчение върху възглавницата, под която приятно шумолеше тетрадчето с рецепти, метр Балдини потъна в селенията на съня, откъдето никога не се завърна.

През нощта стана малка катастрофа, която с подобаващо закъснение даде повод на краля и той издаде заповед да се съборят лека-полека оградите по всички мостове в Париж: и тъй, без видима причина се скъсаха третият и четвъртият подпорен стълб от западната страна на Понт-о-Шанж. Две къщи се срутиха в реката — из основи и така внезапно, че никой от обитателите им не се спаси. За щастие, отнасяше се само за две лица, а именно за Джузепе Балдини и жена му Терез. Слугите — с позволение или не — бяха излезли в града. Шение, който, леко пийнал, се прибираше призори вкъщи или, по-точно, искаше да се прибере вкъщи, защото къщата вече я нямаше, преживя психически шок. От тридесет години лелееше надеждата, че бездетният Балдини ще го посочи в завещанието си като единствен наследник. А ето, сякаш с магическа пръчка изчезна всичко: наследство, къща, магазин, стока, работилница, самият Балдини, та дори и завещанието, което като нищо щеше да му даде право на собственост върху манифактурата!

Не откриха нищо — ни труповете, ни сейфа, ни тетрадчето с шестстотинте рецепти. Единственото, що остана от Джузепе Балдини, най-великия парфюмерист на Европа, бе смесеният мирис на мускус, канела, тоалетен оцет, лавандула и хиляди други неща, който витаеше седмици наред по цялото течение на Сена от Париж, та чак до Хавър.